Текст книги "Братята"
Автор книги: Джон Гришам
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 20 (всего у книги 23 страниц)
– Предполагам, че можем да имаме доверие на брат ти? – попита Ярбър.
– Абсолютно – каза Аргроу, почти обиден от въпроса. Тръгна към вратата. – Ще се видим по-късно. Имам нужда от чист въздух.
34
Майката на Тревър пристигна от Скрантън. Тя дойде със сестра си, лелята на Тревър Хелън. И двете бяха на около седемдесет години и в доста добро здраве. Загубиха се пет пъти между летището и Нептун Бийч, а после обикаляха улиците един час, преди да открият случайно къщата на Тревър, където майка му не беше ходила от шест години. От две години не беше виждала сина си. Леля Хелън не го бе виждала поне от десет, но той не й липсваше особено.
Майка му паркира взетата под наем кола зад неговия фолксваген и се разплака, преди да излезе.
Каква съборетина, помисли си леля Хелън.
Входната врата беше отключена. Къщата беше изоставена, но дълго преди собственикът й да си замине, в мивката се бяха събирали чинии, боклукът се беше трупал, а прахосмукачката не беше напускала килера.
Миризмата изгони първо леля Хелън, а майката на Тревър скоро я последва. Нямаха представа какво да правят. Тялото му още беше в Ямайка, в претъпкана морга, и според нелюбезния младеж, с когото бяха говорили в Държавния департамент, щеше да им струва шестстотин долара да го докарат вкъщи. Авиолиниите щяха да им съдействат, но в Кингстън цареше голяма бюрократщина.
Отне им половин час лошо шофиране, докато намерят кантората му. Междувременно за тяхното пристигане се разчу. Помощникът Чап ги чакаше в приемната, като се опитваше да изглежда едновременно зает и скърбящ. Офис-мениджърът Уес беше в задната стая, за да слуша и да наблюдава. Телефонът беше звънял непрестанно в деня, когато научиха новината, но след поредицата съболезнования от други адвокати и един-двама клиенти той отново замлъкна.
На входната врата имаше евтин венец, платен от ЦРУ.
– Не е ли хубаво – каза майка му, докато двете се качваха по стълбите.
И това е съборетина, помисли си леля Хелън.
Чап ги поздрави и се представи като помощник на Тревър. В момента се опитвал да затвори кантората, което било извънредно трудно.
– Къде е момичето – попита майката със зачервени от плач очи.
– Тя напусна преди известно време. Тревър я хвана да краде.
– Господи!
– Искате ли кафе? – попита той.
– Да, прекрасна идея. – Те седнаха на прашното продънено канапе, а Чап наля три чаши кафе от каничката, която тъкмо се бе сетил да напълни. Седна срещу тях на паянтовия плетен стол. Майката беше замаяна. Лелята беше любопитна, очите й шареха из кантората и търсеха някакъв признак на просперитет. Не бяха бедни, но на тяхната възраст никога нямаше да забогатеят.
– Много съжалявам за Тревър – каза Чап.
– Просто ужасно – каза мисис Карсън, а устната й потрепера. Чашата й се разтресе и по дрехата й се разля кафе. Тя не забеляза.
– Той имаше ли много клиенти? – попита леля Хелън.
– Да, много зает беше. Добър адвокат. Един от най-добрите, с които съм работил.
– Вие секретар ли сте? – попита Карсън.
– Не, помощник. Вечер уча право.
– Вие ли се занимавате с уреждането на наследството? – попита леля Хелън.
– Не – отвърна Чап. – Надявах се, че затова сте дошли.
– О, ние сме прекалено стари – каза майката.
– Колко пари остави той? – попита лелята.
Чап стана малко по-сериозен. Старата беше истинска хрътка.
– Нямам представа. Не се занимавах с парите.
– А кой се занимаваше?
– Предполагам, че счетоводителят му.
– Кой е той?
– Не знам. Тревър не споделяше много.
– Така е – каза тъжно майка му. – Дори и като момче. – Тя отново разля кафето си, този път на канапето.
– Вие плащате сметките тук, нали? – попита лелята.
– Не. Тревър се занимаваше с финансовите въпроси.
– Вижте какво, младежо, искат ни шестстотин долара, за да пренесат тялото му от Ямайка.
– Защо е ходил там? – намеси се майката.
– Взе си малко отпуск – отвърна Чап.
– Тя няма шестстотин долара – довърши Хелън.
– Напротив, имам.
– А, тук има малко пари – каза Чап и лелята изглеждаше доволна.
– Колко? – попита тя.
– Малко повече от деветстотин долара. Тревър обичаше да държи много дребни.
– Дайте ми ги – заяви леля Хелън.
– Смяташ ли, че е редно? – попита майката.
– По-добре ги вземете – каза Чап мрачно. – Иначе ще отидат в наследството му и данъчните ще ви ги вземат.
– Какво друго ще иде в наследството? – попита лелята.
– Всичко това – каза Чап, като махна към кантората, докато отиваше към бюрото си. Извади смачкан плик, пълен с банкноти, прехвърлени преди малко от отсрещната къща. Даде го на Хелън, която го грабна и преброи парите.
– Деветстотин и двайсет и нещо отгоре – каза Чап.
– Коя банка мислите, че използваше той? – попита Хелън.
– Нямам представа. Както казах, той не говореше за парите си. – В известен смисъл Чап казваше истината. Тревър беше прехвърлил деветстотин хиляди долара от Бахамите на Бермудските острови и оттам следите изчезваха. Парите сега бяха скрити в някаква банка в сметка, чийто номер беше известен само на Тревър Карсън. Те знаеха, че е тръгнал към Големия Кайман, но банките там ревниво пазеха тайната на влога. Двата дни щателни проучвания не бяха разкрили нищо. Убиецът му беше взел портфейла и ключа и докато полицията беше на местопрестъплението, беше претърсил хотелската стая. В едно чекмедже бяха скрити около осем хиляди долара в брой, но нямаше други значителни суми. И нищо, което да подсказва къде Тревър е скрил парите.
В Лангли смятаха, че по някаква причина Тревър е подозирал, че го следят. Основната част от парите липсваха, макар че той би могъл да ги вложи в някоя банка на Бермудите. Хотелската му стая беше взета без резервация – той просто беше влязъл от улицата и беше платил в брой за една вечер.
Един беглец, който следваше деветстотин хиляди долара от остров на остров, би държал някъде близо до себе си документите за банковите операции. У Тревър не откриха нищо.
Докато леля Хелън броеше единствените пари, които сигурно щяха да получат като наследство, Уес си мислеше за скритото състояние, изгубено някъде из Карибите.
– Какво да правим сега? – попита майката на Тревър.
Чап сви рамене и каза:
– Предполагам, че трябва да го погребете.
– Бихте ли ни помогнали?
– Всъщност аз не се занимавам с такива неща. Аз…
– Трябва ли да го откараме обратно в Скрантън? – попита Хелън.
– Ваша работа.
– Колко ще струва това? – попита лелята.
– Нямам представа. Никога не ми се е налагало да правя нещо такова.
– Но всичките му приятели са тук – каза майката, като попиваше очите си с кърпичка.
– Той напусна Скрантън отдавна – каза Хелън, като стрелкаше поглед във всички посоки, сякаш тръгването на Тревър от Скрантън беше свързано с дълга и не съвсем чиста история. Чап не се съмняваше в това.
– Сигурна съм, че приятелите му ще искат да има някакъв помен – каза мисис Карсън.
– Всъщност поменът вече е планиран – отвърна Чап.
– Наистина ли? – възкликна удивена тя.
– Да, утре от четири часа.
– Къде?
– В „Питс“, на няколко пресечки оттук.
– „Питс“ ли? – повтори Хелън.
– Ами… това е нещо като ресторант.
– Ресторант значи. А защо не църква?
– Не съм сигурен, че той ходеше на църква.
– Като малък ходеше – защити го майка му.
В памет на Тревър сервирането на напитки на половин цена щеше да започне в четири вместо в пет и да продължи до полунощ. Щеше да се пие бира от петдесет цента, любимата на Тревър.
– Дали да идем? – попита притеснено Хелън.
– Не бих ви посъветвал.
– Защо? – попита мисис Карсън.
– Ще бъде много шумно. Адвокати и съдии, нали разбирате. – Той погледна намръщено Хелън и тя схвана какво искаше да каже младежът.
Разпитаха го за погребални бюра и гробищни парцели и Чап усети как потъва все по-дълбоко в техните проблеми. ЦРУ беше убило Тревър. Трябваше ли да го погребва както подобава?
Клокнър не мислеше така.
Когато дамите си тръгнаха, Уес и Чап продължиха да прибират камерите, подслушвателните устройства и микрофоните. Разчистиха всичко и когато заключиха вратите за последен път, кантората на Тревър никога не бе изглеждала по-подредена.
Половината от екипа на Клокнър вече беше напуснала града. Другата половина следеше Уилсън Аргроу в Тръмбъл. И чакаше.
* * *
Когато фалшификаторите в Лангли приключиха работата по съдебната документация по делото на Аргроу, тя беше опакована в кашон и изпратена в Джаксънвил с малък самолет и трима агенти. Кашонът съдържаше между другото петдесет и една страници обвинения пред съда в окръг Дейд, папка с писма от адвоката на Аргроу, дебела папка с искове и други юридически ходове преди процеса, доклади, списък със свидетелите и резюмета на техните показания, протокол от процеса, анализ на съдебните заседатели, заключения преди произнасянето на присъдата и накрая самата присъда. Документите бяха подредени доста добре, но не прекалено, за да не събудят подозрения. Няколко копия бяха размазани, липсваха страници и висяха телчета – малки белези на действителността, добавени от добри хора в отдел „Документи“, за да придадат автентичност на фалшификатите. Деветдесет процента от всичко това беше излишно за Бийч и Ярбър, но самият обем на документацията й придаваше тежест. Дори кашонът беше стар.
Той беше доставен в Тръмбъл от Джак Аргроу, уж излязъл в пенсия адвокат, занимаващ се с недвижими имоти в Бока Рейтън, Флорида, и брат на затворника. Адвокатските пълномощия на Аргроу бяха изпратени по факса на съответния бюрократ в Тръмбъл и името му бе включено в одобрения списък на адвокатите.
Джак Аргроу беше всъщност Роджър Литър, служител на ЦРУ от тринайсет години, който беше завършил право в Тексас. Никога не беше виждал Кени Сандс, който се представяше за Уилсън Аргроу. Двамата се здрависаха и поздравиха, а Линк погледна подозрително към кашона на масата.
– Какво има тук? – попита той.
– Документите по делото ми – отвърна Уилсън.
– Само хартия – каза Джак.
Линк пъхна ръка в кашона и обърна няколко папки. След няколко секунди претърсването приключи и пазачът излезе от стаята.
Уилсън плъзна един лист по бюрото и каза:
– Това е клетвената декларация. Преведете парите в панамска банка и ми изпратете писмено потвърждение, за да имам какво да им покажа.
– Без десет процента.
– Да, те така мислят.
Не се бяха обаждали в Женева Тръст Банк в Насау. Това би било безполезно и рисковано. Никоя банка не би превела подобна сума при такива условия. А ако се опитаха, щяха да възникнат въпроси.
Парите в панамската банка бяха нови.
– В Лангли се притесняват какво става – съобщи адвокатът.
– Напред съм с графика – отвърна банкерът.
Кашонът беше изпразнен на една маса в юридическата библиотека. Бийч и Ярбър започнаха да преравят съдържанието му, а новият им клиент Аргроу ги гледаше с престорен интерес. Спайсър имаше по-важна работа. Той играеше седмичния си покер.
– Къде е присъдата? – попита Бийч, като ровеше из купа.
– Искам да видя обвинителния акт – промърмори Ярбър.
Намериха каквото търсеха и се отпуснаха на столовете си, за да прекарат следобеда в четене. Четивото на Бийч беше доста скучно. Не и това на Ярбър.
Обвинителният акт се четеше като криминален роман. Заедно със седем други банкери, двама адвокати и единайсет души, споменати само като наркотрафиканти, и шестима господа от Колумбия Аргроу беше организирал и ръководил сложна схема за изпирането на наркодолари в брой и превръщането им в почтени спестявания. Поне четиристотин милиона бяха изпрани, преди властите да се усетят, а, изглежда, техният човек Аргроу беше в центъра на цялата работа. Ярбър му се възхищаваше. Ако половината обвинения бяха истина, значи Аргроу беше много умен и талантлив финансист.
Аргроу се отегчи от мълчанието и излезе, за да се разходи из затвора. Когато Ярбър дочете обвинението, той прекъсна Бийч и го накара да го погледне. Колегата му също го хареса.
– Сигурно е скрил някъде част от плячката – каза той.
– Естествено – съгласи се Ярбър. – Четиристотин милиона долара, и това са само намерените пари. Какво мислиш за обжалването му?
– Не изглежда обещаващо. Съдията е следвал правилата. Не виждам грешки.
– Горкият човек.
– Горкият човек друг път. Ще го пуснат четири години преди мен.
– Аз не смятам така, мистър Бийч. Мисля, че прекарахме последната си Коледа в затвора.
– Наистина ли го вярваш? – попита Хатли.
– Наистина.
Бийч остави обвинителния акт на масата, а после се изправи, протегна се и започна да се разхожда из стаята.
– Досега трябваше да се е обадил – рече той много тихо, макар че нямаше никой друг освен тях двамата.
– Имай търпение.
– Но първичните избори почти свършиха. Той седи във Вашингтон горе-долу през цялото време. Писмото е у него от седмица.
– Не може да не му обърне внимание, Хатли. Просто се опитва да реши какво да прави. Това е всичко.
Последната заповед от Бюрото по затворите озадачи началника на Тръмбъл. Кой, по дяволите, си нямаше друга работа, освен да гледа картата на федералните затвори и да се чуди къде да се бърка? Братът на началника печелеше по сто и петдесет хиляди годишно, като продаваше стари коли, а самият Емит получаваше едва половината от това, като ръководеше затвор и четеше идиотски заповеди от някакви чиновници, които вземаха по сто хиляди долара и не правеха нищо полезно. Толкова му беше писнало!
„Относно адвокатските посещения във федералния затвор Тръмбъл:
Отменям предишната си заповед, с която се ограничаваха адвокатските консултации до вторник, четвъртък и събота от 3 до 6 часа следобед.
От днес адвокатите имат право да посещават клиентите си всеки ден от 9 сутринта до 7 часа вечерта.“
Значи трябваше да убият онзи адвокат, та да сменят правилата – промърмори на себе си Емит Брун.
35
Дълбоко в подземния гараж Теди Мейнард беше качен в своя микробус и вратите бяха заключени. Йорк и Девил седнаха до него. Един бодигард се настани най-отзад. В микробуса имаше телевизор, касетофон и барче с бутилирана вода и сода, но Теди не обръщаше никакво внимание на всичко това. Той мълчеше и мислеше с ужас за предстоящия час. Беше уморен – уморен от работата си, уморен от борбата, уморен да си налага да издържи още един ден. Само още шест месеца, повтаряше си той, а после щеше да спре и да остави някой друг да спасява света. Щеше да се оттегли тихо в своята фермичка в Западна Вирджиния, където щеше да си седи край езерото, да гледа как листата падат във водата и да чака края. Беше толкова уморен от болката.
Пред тях имаше черна кола, а зад тях – сива. Малкият конвой мина по околовръстното шосе, после зави на изток по Рузвелт Бридж и тръгна по Конститюшън Авеню.
Теди мълчеше и затова Йорк и Девил също не казваха нищо. Знаеха колко му е неприятно онова, което предстоеше да направи.
Мейнард говореше с президента веднъж седмично, обикновено в сряда сутрин и по възможност по телефона. За последен път се бяха срещали преди девет месеца, когато Теди беше в болницата, а трябваше да предаде новини на президента.
Обикновено си правеха горе-долу еднакъв брой услуги, но Теди мразеше да е на равна нога с който и да било президент. Щеше да получи исканата услуга, но самият факт, че трябва да моли за нещо, го унижаваше.
За трийсет години той беше надживял шестима президенти и тайното му оръжие бяха именно услугите. Събираше информацията, пазеше я, рядко казваше всичко на президента и от време на време правеше някое малко чудо и го подаряваше на Белия дом.
Този президент още се сърдеше заради унизителното поражение във връзка със саботирания от Теди договор за забрана на ядрените опити. В деня, преди Сенатът да отхвърли договора, ЦРУ беше отворило секретен доклад, в който се изказваха сериозни съмнения към договора и репутацията на президента пострада. Мандатът му свършваше скоро и тъй като не можеше да бъде преизбран, президентът се интересуваше повече от реномето си, отколкото от важните въпроси, засягащи страната.
Теди и преди се беше сблъсквал с такива нещастници – бяха просто невъзможни за търпене. Тъй като не им предстояха избори, те гледаха на нещата отвисоко. В последните си дни на президентския пост обичаха да пътуват с голяма свита приятели в чужди страни, където се срещаха с други обречени политици като тях. Притесняваха се за президентските си библиотеки. За портретите си. А също и за биографиите си и затова прекарваха доста време с разни историци. Докато времето им изтичаше, те ставаха все по-мъдри и все по-философски настроени, а речите им ставаха все по-помпозни. Говореха за бъдещето, за предизвикателствата и за това как трябва да бъдат нещата, като избягваха да споменават факта, че са имали осем години да свършат всичко, което е трябвало да бъде свършено.
Няма нищо по-лошо от президент в края на втория си мандат. И Лейк нямаше да бъде по-добър, ако имаше този шанс.
Лейк. Причината, поради която Теди отиваше в Белия дом с шапка в ръка, за да проси услуга.
Пуснаха ги да минат през Западното крило, където Теди трябваше да преглътне унижението един агент на тайните служби да прегледа инвалидната му количка. После го откараха в малък кабинет до залата за съвещания. Претоварена с работа секретарка обясни, без да се извинява, че президентът ще закъснее. Теди се усмихна, махна с ръка и каза нещо в смисъл, че президентът никога не идва навреме. Беше изтърпял десетина надути секретарки като нея, които отдавна си бяха отишли. Тя отведе Йорк, Девил и останалите в трапезарията, където те щяха да обядват сами.
Теди чакаше, както и беше предполагал. Изчете дебел доклад, сякаш времето не беше проблем за него. Минаха десет минути. Донесоха му кафе. Преди две години президентът беше ходил в Лангли и Теди го беше накарал да чака двайсет и една минути. Тогава президентът искаше услуга – трябваше нещо да се потули.
Единственото предимство на парализата му беше, че не се налагаше да скача на крака, когато президентът влизаше в стаята. Най-накрая първият човек пристигна забързан, следван от суетящи се помощници, сякаш това би впечатлило Теди Мейнард. Появи се келнер и им сервира малки чинии зелена салата.
– Радвам се да ви видя – поздрави президентът с мек глас и мазна усмивка. „Това го запази за телевизията“, помисли си Теди и не можа да се насили да върне лъжата.
– Добре изглеждате – каза той само защото беше отчасти вярно. Президентът беше боядисал косата си в нов оттенък и изглеждаше по-млад. Изядоха салатите си в мълчание.
Никой от тях не искаше дълъг обяд.
– Французите пак продават играчки на Северна Корея – каза Теди, като предложи троха информация.
– Какви играчки? – попита президентът, макар да знаеше подробности за трафика. И Теди беше наясно с това.
– Тяхната версия на радари за самолетите „Стелт“, което е глупаво, защото те още не са я усъвършенствали. Само че севернокорейците са още по-тъпи, защото плащат за нея. Те са готови да купят всичко от Франция, особено ако французите се опитат да го скрият. Те от своя страна знаят това и се правят на тайнствени, а Северна Корея им плаща тлъсти суми.
Президентът натисна едно копче и келнерът се появи, за да вземе чиниите им. Друг келнер донесе пиле и макарони.
– Как сте със здравето? – попита президентът.
– Все така. Вероятно ще напусна поста си заедно с вас.
И двамата бяха доволни, че другият ще напусне. Без видима причина президентът се спусна в дълги похвали за своя вицепрезидент и прекрасната работа, която той бе свършил в Овалния кабинет. Той не обърна внимание на обяда си и разпалено заговори какъв прекрасен човек, блестящ ум и способен лидер бил неговият заместник. Теди ровеше разсеяно в чинията с пиле.
– Какво мислите за изборите? – попита президентът.
– Не се интересувам от тях – излъга отново Теди. – Както ви казах, ще напусна Вашингтон заедно с вас, господин президент. Ще отида в своята ферма, където няма нито телевизия, нито вестници, а само малко риболов и много почивка. Уморен съм.
– Арън Лейк ме плаши – каза президентът.
Че ти нищо не знаеш още, помисли си Теди.
– Защо? – попита той, като отхапа от пилето. Яж и го остави да говори.
– Кампанията му е построена върху една-единствена тема. Нищо друго освен отбраната. Ако дадем на Пентагона неограничени средства, те ще изхарчат достатъчно пари за изхранването на целия Трети свят. Всички тези разходи ме притесняват.
Преди нямаше нищо против, помисли си Теди. Не искаше да се впуска в дълъг и безсмислен разговор за политика. Губеха си времето. Колкото по-бързо приключи със задачата си, толкова по-скоро можеше да се върне на безопасно място в Лангли.
– Дошъл съм да искам услуга – каза бавно той.
– Знам. Какво мога да направя за вас? – Президентът се усмихваше и дъвчеше, наслаждавайки се както на пилето, така и на рядкото си предимство.
– Молбата ми е малко необичайна. Бих искал да помилвате трима федерални затворници.
Дъвченето и усмивката спряха не от шок, а от объркване. Помилването обикновено беше проста работа, ако не ставаше въпрос за шпиони, терористи или политици с лоша репутация.
– Шпиони ли са? – попита президентът.
– Не. Съдии. Единият е от Калифорния, другият е от Тексас, а третият от Мисисипи. Излежават присъдата си заедно в един федерален затвор във Флорида.
– Съдии ли?
– Да, господин президент.
– Познавам ли ги?
– Съмнявам се. Този от Калифорния навремето е бил върховен съдия там. Бил освободен, а после имал проблеми с данъчните.
– Май си спомням.
– Осъден е за укриване на данъци на седем години. Излежал е две. Онзи от Тексас е бил назначен от Рейгън. Напил се и убил двама туристи в парка Йелоустоун.
– Това си го спомням, но само смътно.
– Беше преди няколко години. Този от Мисисипи е бил мирови съдия, хванат да прибира печалби от бинго, пари, предназначени за благотворителни цели.
– Този съм го пропуснал.
Последва дълга пауза, докато двамата мислеха по въпроса. Президентът беше учуден и не знаеше откъде да започне. Затворниците бяха практически неизвестни, както и жертвите им. Помилването щеше да бъде бързо и нямаше да му навреди, особено като се имаше предвид, че мандатът му свършваше след седем месеца. Налагало му се беше да помилва далеч по-тежки случаи. Руснаците винаги се опитваха да си върнат някои шпиони. Двама мексикански бизнесмени лежаха в Айдахо за контрабанда на наркотици и всеки път, когато трябваше да се подпише някакво споразумение, правителството им искаше да бъдат помилвани. Един канадски евреин беше осъден до живот за шпионаж и израелците бяха твърдо решени да го освободят.
Трима неизвестни съдии? Президентът щеше да се подпише три пъти и с въпроса щеше да бъде приключено. Теди щеше да му бъде задължен.
Работата беше проста, но той не искаше да остави Теди да се отърве толкова лесно.
– Предполагам, че имате сериозни причини да искате това – каза той.
– Естествено.
– Въпрос на национална сигурност?
– Не. Просто услуга за стари приятели.
– Стари приятели? Познавате ли тези хора?
– Не, но познавам приятелите им.
Лъжата беше толкова плитка, че президентът почти подскочи. Как би могъл Теди да познава приятелите на трима съдии, които по някаква случайност излежаваха присъдите си заедно?
Въпросите към Теди Мейнард нямаше да му донесат нищо освен излишно хабене на нерви. А президентът не би паднал толкова ниско. Нямаше да моли за информация, която никога нямаше да получи. Каквито и да бяха мотивите на Теди, той щеше да ги отнесе със себе си в гроба.
– Това е малко объркващо – сви рамене президентът.
– Знам. Нека оставим нещата така.
– Какви са рисковете?
– Не особено големи. Семействата на двамата прегазени в Йелоустоун младежи може да протестират и не бих ги обвинил.
– Преди колко време е станало?
– Преди три години и половина.
– Искате да помилвам федерален съдия републиканец?
– Той вече не е републиканец, господин президент. Съдиите трябва да се откажат от политиката, преди да встъпят в длъжност. Тъй като е осъден, дори не може да гласува. Сигурен съм, че ако го помилвате, той ще стане ваш най-горещ почитател.
– Несъмнено.
– Ако това ще улесни нещата, тези господа ще се съгласят да напуснат страната поне за две години.
– Защо?
– Може да изглежда подозрително, ако се върнат вкъщи. Хората ще знаят, че са излезли по-рано. Можем да го направим много тихо.
– Съдията от Калифорния внесъл ли е укритите данъци?
– Да.
– А този от Мисисипи върнал ли е откраднатите пари?
– Да.
Въпросите бяха повърхностни. Все пак президентът трябваше да попита нещо.
Последната услуга беше свързана с ядрения шпионаж. ЦРУ беше подготвило доклад за проникването на китайски шпиони на всички нива на американската програма за ядрено въоръжаване. Президентът научи за доклада няколко дни преди планираното си посещение в Китай за среща на високо равнище. Той покани Теди да дойде на обяд и докато хапваха пак пиле и макарони, го помоли да задържи доклада няколко седмици. Теди се съгласи. По-късно той поиска докладът да бъде променен, така че върху предишната администрация да паднат повече обвинения. Теди го пренаписа сам. Когато накрая докладът беше пуснат, президентът успя да отговори на по-голямата част от критиките.
Китайският шпионаж и националната сигурност срещу трима неизвестни съдии. Теди знаеше, че молбата му ще бъде изпълнена.
– Ако напуснат страната, къде ще отидат? – попита президентът.
– Още не сме сигурни.
Келнерът донесе кафе. Когато той си тръгна, президентът попита:
– Това ще навреди ли по някакъв начин на вицепрезидента?
Със същото безизразно лице Теди отговори.
– Не. Откъде-накъде?
– Вие ще ми кажете. Нямам представа какво правите.
– Няма защо да се безпокоите, господин президент. Моля ви за дребна услуга. С малко късмет това няма да се съобщи никъде.
Те пиха кафе. Просто нямаха търпение да се сбогуват час по-скоро. Президентът очакваше следобеда му да е пълен с по-приятни неща. Теди искаше да поспи. Президентът се радваше, че молбата е толкова безобидна. Само да знаеше какво се крие зад нея!
– Дайте ми няколко дни да се подготвя – каза президентът. – Подобни молби валят непрекъснато, както можете да се досетите. Сега, когато дните ми са преброени, всеки иска нещо.
– Последният ви месец ще бъде най-добрият – каза Теди с нехарактерна за него усмивка. – Виждал съм много президенти и знам.
След четирийсет минути заедно те си стиснаха ръцете и си обещаха да си поговорят отново след няколко дни.
В Тръмбъл имаше петима бивши адвокати и когато Аргроу влезе, най-новият от тях използваше библиотеката. Бедният човек беше затънал до лакти в доклади и правни документи и се трудеше усърдно, без съмнение върху последната си молба за обжалване.
Спайсър пренареждаше книгите и изглеждаше доста зает. Бийч беше в стаичката и пишеше нещо.
Аргроу извади сгънат бял лист от джоба си и го подаде на Спайсър.
– Току-що се срещнах с адвоката си – прошепна той.
– Какво е това? – попита Спайсър, като взе листа.
– Потвърждение за банковия превод. Парите ви вече са в Панама.
Спайсър погледна към адвоката в другата част на стаята, но той не виждаше нищо друго освен бележника пред себе си.
– Благодаря – прошепна той. Аргроу си тръгна, а Спайсър занесе листа на Бийч, който го прегледа внимателно.
Плячката им вече беше на сигурно място във Фърст Коуст Банк в Панама.
