Текст книги "Братята"

28

След три дни в компанията на Уес и Чап Тревър закопня да се отърве от тях. Те държаха да закусват, обядват и вечерят заедно с него. Искаха да го откарват вкъщи и да го вземат за работа много рано сутринта. Двамата ръководеха онова, което беше останало от практиката му – Чап като помощник, Уес като офис-мениджър. И двамата го заливаха с безкрайни въпроси, защото нямаше почти никаква адвокатска работа за вършене.

Затова той не се изненада, когато те заявиха, че ще го откарат до Тръмбъл. Обясни им, че няма нужда от шофьор. Беше изминавал този път многократно с верния си фолксваген костенурка и смяташе да отиде сам. Това ги ядоса и те заплашиха, че ще се обадят на клиента си за инструкции.

– Много важно, обадете се на проклетия си клиент – изкрещя им Тревър и те отстъпиха. – Вашият клиент не може да ми казва как да живея.

Само че това не беше вярно и всички го знаеха. Сега единствено парите имаха значение. Тревър вече беше извършил предателството.

Той напусна Нептун Бийч с колата си, следван от Уес и Чап в тяхната взета под наем кола, а зад тях имаше бял микробус, пълен с хора, които Тревър никога нямаше да види. Нито пък искаше да ги вижда. Само за да ги ядоса, той спря внезапно до една бензиностанция, за да си купи шест бири, и се разсмя, когато останалата част от кервана удари спирачки и едва не катастрофира. Щом излезе от града, той караше страшно бавно, пиеше бира, радваше се на спокойствието и си казваше, че ще успее да издържи следващите трийсет дни. За един милион долара би издържал всичко.

Когато наближи Тръмбъл, усети първия прилив на чувство за вина. Дали ще може да се преструва? Предстоеше му среща със Спайсър, клиент, който му вярваше, затворник, който имаше нужда от него, съучастник в престъпление. Дали щеше да успее да го гледа в очите и да се преструва, че всичко е наред, докато всяка негова дума се чуваше по микрофона в куфарчето му? Щеше ли да успее да си размени писмата със Спайсър, сякаш нищо не се е променило, докато всъщност цялата поща се следеше? Освен това той излагаше на огромен риск адвокатската си кариера – нещо, което бе постигнал с много труд и с което навремето се бе гордял.

Всъщност продаваше етиката си, принципите си, дори честта си за пари. Нима душата му струваше един милион долара? Вече беше твърде късно. Парите бяха в банката. Тревър отпи глътка бира и пропъди и без туй трудно доловимото чувство за вина.

Спайсър беше мошеник, също като Бийч и Ярбър, а той, Тревър Карсън, беше не по-малко виновен от тях. Крадците нямат чест, повтаряше си наум той.

Линк долови миризмата на бира, която лъхаше от Тревър, докато двамата вървяха по коридора към крилото за посещения. Адвокатът надникна в стаята за консултации. Видя Спайсър, скрит донякъде зад вестника си, и внезапно се почувства нервен. Кой беден адвокат носи електронно подслушвателно устройство на среща с доверен клиент? Почувства се страшно виновен, но връщане назад нямаше.

Микрофонът беше голям почти колкото топка за голф и беше внимателно монтиран от Уес на дъното на старото оръфано черно кожено куфарче на Тревър. Беше изключително мощен и лесно би предал всичко на непознатите мъже в белия микробус. Уес и Чап също бяха там и чакаха със слушалките, нетърпеливи да чуят всичко.

– Здрасти, Джо Рой – поздрави бодро Тревър.

– Здрасти – отвърна Спайсър.

– Дай да видя куфарчето – каза Линк. Той го погледна небрежно, а после каза: – Всичко изглежда наред. – Тревър беше предупредил Уес и Чап, че Линк понякога проверява куфарчето, микрофонът беше скрит под един куп листове.

– Ето писмата – каза Тревър.

– Колко са? – попита Линк.

– Осем.

– Ти имаш ли нещо за изпращане, Спайсър? – попита Линк.

– Не. Днес не.

– Ще чакам отвън – каза Линк.

Вратата се затвори; чуха се стъпки, а после изведнъж настъпи тишина. Много дълга тишина. Нищо. Нито дума не бе разменена между адвоката и неговия клиент. Момчетата в белия микробус чакаха цяла вечност, докато не стана ясно, че нещо се е объркало.

Докато Линк излизаше от стаичката, Тревър бързо и сръчно остави куфарчето пред вратата на пода, където то стоеше невинно през останалата част от срещата между адвокат и клиент. Линк го забеляза, но това не му направи впечатление.

– Защо направи това? – попита Спайсър.

– Куфарчето е празно – сви рамене Тревър. – Нека камерите го видят. Нямаме какво да крием. – Тревър беше изпитал последен пристъп на угризения. Може би щеше да запише следващата си среща със своя клиент, но не и тази. Просто щеше да каже на Уес и Чап, че пазачът е взел куфарчето му – нещо, което от време на време се случваше.

– Все едно – каза Спайсър, като прерови писмата и стигна до двата по-дебели плика. – Това ли са парите?

– Да. Трябваше да използвам няколко стотачки.

– Защо? Нали ти казах да бъдат в банкноти от по двайсет и петдесет долара?

– Такива успях да намеря. Не очаквах да ми потрябват толкова пари в брой.

Джо Рой разгледа адресите на другите писма. После попита с доста сарказъм:

– Какво стана във Вашингтон?

– Трудна работа. Това е една от онези фирми за частни пощенски кутии в предградията, отворена по двайсет и четири часа, винаги има някой дежурен и много посетители. Охраната е внимателна. Ще измислим нещо.

– Кой детектив използваш?

– Една местна фирма. Препоръча ми я стар приятел.

– Дай ми име.

– Какво искаш да кажеш?

– Кажи ми името на детектива, който нае.

Тревър примигна; не го биваше много в свободните съчинения. Спайсър беше намислил нещо, тъмните му влажни очи светеха напрегнато.

– Не си спомням – каза Тревър.

– Къде отседна?

– Какво ти става, Джо Рой?

– Кажи ми името на хотела си.

– Защо?

– Имам право да знам. Аз съм клиентът. Аз ти плащам разходите. Къде отседна?

– В „Риц-Карлтън“.

– Кой по-точно?

– Не знам. Бях в „Риц-Карлтън“.

– Там има два хотела с това име. Ти в кой беше?

– Не знам. Не беше в центъра.

– С кой полет пристигна?

– Какво ти става, Джо Рой? Какви са тези въпроси?

– Коя авиокомпания използва?

– Делта.

– Кой номер беше полетът ти?

– Не си спомням.

– Върнал си се вчера. Преди по-малко от двайсет и четири часа. Кой беше номерът на полета ти?

– Не си спомням.

– Сигурен ли си, че си ходил във Вашингтон?

– Разбира се, че ходих – каза Тревър, но гласът му потрепери издайнически. Той не беше планирал лъжите си и те рухваха по-бързо, отколкото той беше в състояние да ги измисля.

– Не знаеш номера на полета си, не знаеш в кой хотел си бил, нито името на детектива, с когото си прекарал последните два дни. Да не ме смяташ за глупак?

Тревър не отговори. Мислеше само за микрофона в куфарчето и за това колко добре бе постъпил, като го остави отвън. Не му се искаше Уес и Чап да чуят как Спайсър му се кара.

– Пил си, нали? – попита обвинително Спайсър.

– Да – отвърна Тревър, като за малко спря с лъжите. – Отбих се да си купя една бира.

– Или две.

– Да, две.

Спайсър се облегна на лакти на масата и се наведе напред, доближавайки застрашително глава до адвоката.

– Имам лоши новини за теб, Тревър. Уволнен си.

– Моля?

– Уволнен. Изритан. Чао.

– Не можеш да ме уволниш.

– Току-що го направих. От този момент нататък. Единодушно решение на Братята. Ще съобщим на началник-затвора да извади името ти от списъка с адвокатите. Повече не идвай тук.

– Защо?

– Защото лъжеш, пиеш прекалено много, мързелив си и въобще не се ползваш с доверието на своите клиенти.

Действително беше така, но въпреки това Тревър го прие тежко. Никога не му беше минавало през ум, че Братята могат да се осмелят да го уволнят. Той стисна зъби и попита:

– Ами нашата работа?

– Няма проблеми. Ти ще задържиш твоя дял, а ние – нашия.

– Кой ще ви помага отвън?

– Остави това на нас. Изкарвай си прехраната с честен труд, ако можеш.

– Какво знаеш ти за честния труд?

– Защо просто не си тръгнеш, Тревър? Ставай и си заминавай, ако обичаш. За мен беше удоволствие и така нататък.

– Добре – промърмори Тревър. Мислите му бяха объркани, но все пак едно-две неща излизаха на преден план. Първо, Спайсър не беше донесъл писма – нещо, което отдавна не се беше случвало. Второ, парите. За какво им трябваха пет бона? Сигурно за да подкупят нов адвокат. Бяха планирали хода си добре, което винаги беше тяхно предимство, защото те разполагаха с толкова много време. Трима много умни мъже с много свободно време. Не беше честно.

Гордостта го накара да се изправи. Той протегна ръка и каза:

– Съжалявам, че стана така.

Спайсър неохотно пое ръката му. Искаше просто да му изкрещи да се маха.

Когато за последен път погледите им се срещнаха, Тревър прошепна едва доловимо:

– Вашият човек – Кониърс. Той е много богат и много силен. Знае за вас.

Спайсър подскочи като котка. Лицата им бяха на сантиметри едно от друго, когато той изсъска също толкова тихо:

– Той знае ли за теб? Следи ли те?

Тревър кимна и намигна. После отвори вратата. Вдигна куфарчето си, без да продума на Линк. Какво можеше да каже на пазача? „Извинявай, приятелче, но току-що ти отрязаха хилядата долара месечно, които получаваше под масата. Яд ли те е? Питай Спайсър защо го направи.“

Само че Тревър не обели нито дума. Висше му се свят, а алкохолът влошаваше нещата. Какво щеше да каже на Уес и Чап? Това беше основният въпрос в момента. Те щяха да се нахвърлят отгоре му веднага щом се доберяха до него.

Сбогува се с Линк, Винс, Маки и Руфъс както обикновено, но сега беше за последен път. После излезе на горещото слънце.

Уес и Чап бяха паркирали през три коли от неговата. Горяха от нетърпение да го поразпитат, но трябваше да действат предпазливо. Тревър не им обърна внимание, хвърли куфарчето си на дясната седалка и влезе във фолксвагена. Керванът го последва бавно по магистралата към Джаксънвил.

* * *

Решението да се отърват от Тревър беше взето след дълги разговори. Братята прекараха много часове в стаичката си и четоха писмата от Кониърс, докато не запомниха всяка дума. Извървяха километри по двора, само тримата, преценявайки възможните сценарии. Ядоха заедно, играха карти и през цялото време обсъждаха шепнешком кой може да чете пощата им.

Тревър беше най-вероятният заподозрян и единственият, когото можеха да контролират. Ако жертвите им бяха небрежни, Братята не можеха да направят нищо. Но ако адвокатът им не внимаваше достатъчно, той трябваше да бъде уволнен. И без това не будеше особено доверие. Колко добри, преуспяващи адвокати биха рискували кариерата си с изнудване на хомосексуалисти?

Колебаеха се дали да се отърват от Тревър единствено защото се опасяваха да не посегне на парите им. Честно казано, очакваха да ги открадне и не можеха да го спрат. Все пак решиха да поемат този риск, вместо да объркат нещата с Арън Лейк. За да се доберат до Лейк, трябваше да елиминират Тревър.

Спайсър им разказа подробно за срещата, дума по дума. Последните реплики на Тревър ги стреснаха. Кониърс наблюдаваше Тревър. Кониърс знаеше за Братята. Значеше ли това, че Лейк знае за Братята? Кой всъщност беше Кониърс? Защо Тревър беше прошепнал това и защо беше оставил куфарчето си отвън?

Заваляха толкова въпроси, колкото можеха да си позволят само трима скучаещи съдии. А после стигнаха до стратегиите.

Тревър правеше кафе в току-що изчистената си и излъскана кухня, когато Уес и Чап влязоха тихо и тръгнаха право към него.

– Какво стана? – попита Уес. И двамата бяха намръщени и създаваха впечатлението, че са много недоволни.

– Какво искаш да кажеш? – попита Тревър, сякаш всичко вървеше прекрасно.

– Какво стана с микрофона?

– А, това ли. Пазачът взе куфарчето и го задържа отвън.

Те отново си размениха недоволни погледи. Тревър наля вода в кафемашината си. Фактът, че беше почти пет часът, а той правеше кафе, веднага беше забелязан от агентите.

– Защо постъпи така?

– Обичайна практика. Горе-долу веднъж месечно дежурният задържа куфарчето по време на посещение.

– Претърси ли го?

Тревър беше зает да гледа как кафето капе. Нямаше абсолютно никакъв проблем.

– Прегледа го набързо както обикновено. Мисля, че го прави със затворени очи. Извади писмата, които трябваше да предам, и взе куфарчето. Не видя микрофона.

– Забеляза ли дебелите пликове?

– Разбира се, че не. Спокойно.

– Значи срещата мина добре?

– Всичко беше нормално, само дето Спайсър не донесе писма за изпращане, което е нещо необичайно напоследък, но се случва. Ще се върна след два дни и той ще има куп писма, пазачът няма да докосне куфарчето, а вие ще можете да чувате всяка дума. Искате ли кафе?

Двамата си отдъхнаха едновременно.

– Благодаря, но ще тръгваме – каза Чап. Трябваше да пишат доклади и да отговарят на въпроси. Тръгнаха към вратата, но Тревър ги спря.

– Вижте какво – каза учтиво той. – Аз съм напълно способен да се обличам сам и да изям набързо купичка овесени ядки сам, както съм го правил с години. Освен това предпочитам да не започвам работа преди девет часа сутринта. Тъй като това е моята кантора, ще отваряме в девет и нито минута по-рано. Можете да заповядате тук в този безбожен час, но не и в осем и петдесет и девет. Стойте по-далеч от къщата ми и по-далеч от кантората ми до девет часа. Ясно ли е?

– Няма проблеми – отвърна единият от тях и след миг двамата си тръгнаха. За тях това всъщност нямаше значение. Всяко кътче от кантората се подслушваше, също като къщата, колата, а вече и куфарчето. Те знаеха откъде Тревър си купува пастата за зъби.

Адвокатът изпи цялата каничка кафе и изтрезня. После започна да изпълнява внимателно обмисления си план. Беше започнал да се подготвя от мига, в който напусна Тръмбъл. Предполагаше, че го следят заедно с момчетата от белия микробус. Те разполагаха с техниката, микрофоните и камерите, а Уес и Чап определено знаеха как да ги използват. Парите не бяха проблем. Тревър реши да приеме, че те знаят всичко, даде простор на въображението си и си представи, че те чуват всяка дума, следят всеки негов ход и знаят точно къде е той във всеки един момент.

Колкото по-параноично разсъждаваше, толкова по-голям шанс имаше да избяга.

Отиде с колата си до един търговски център близо до Ориндж Парк, южно от Джаксънвил. Разходи се, позяпа витрините и хапна пица в едно полупразно ресторантче. Едва се сдържа да не се скрие зад ред закачалки в някой магазин и да изчака „сянката“ да го отмине. Но устоя на изкушението. Купи си малък клетъчен телефон. В цената беше включено едномесечно право на безплатни междуградски разговори. Тъкмо това му трябваше.

Върна се вкъщи след девет, убеден, че го наблюдават. Включи телевизора и усили максимално звука, а после направи още кафе. В банята натъпка джобовете си с пари.

В полунощ, когато къщата беше тъмна, а Тревър би трябвало да спи дълбоко, той се измъкна през задната врата и се изгуби в нощта. Въздухът беше хладен, а луната – пълна. Тревър се мъчеше да се държи, сякаш просто отива да се поразходи по плажа. Беше облечен в торбести панталони с много джобове, две дънкови ризи и голямо яке с натъпкани под хастара пари. Докато се разхождаше безцелно покрай брега в южна посока като излязъл да се раздвижи турист, Тревър носеше със себе си осемдесет хиляди долара.

След километър и половина ускори крачка. Пет километра по-нататък беше вече напълно изтощен, но време за отдих нямаше. Сънят и почивката трябваше да почакат.

Напусна плажа и влезе в неугледното фоайе на евтин мотел. По крайбрежната магистрала нямаше коли; нищо не работеше освен мотелът и една бензиностанция в далечината.

Вратата вдигна достатъчно шум, за да събуди администратора. Някъде отзад работеше телевизор. Появи се пълничък младеж на не повече от двайсет години и измърмори сънливо:

– Добър вечер. Стая ли искате?

– Не – каза Тревър, като бавно извади ръка от джоба си и измъкна пачка банкноти. Започна да ги подрежда на плота в права редичка. – Искам една услуга.

Момчето погледна парите и вдигна очи. По плажовете се мотаеха какви ли не типове.

– Стаите не са толкова скъпи – обясни той.

– Как се казваш? – попита Тревър.

– Ами… да речем, че се казвам Сами Соса.

– Добре, Сами. Ето ти хиляда долара. Ще бъдат твои, ако ме закараш до Дейтона Бийч. Ще ти отнеме час и половина.

– Три часа, защото ще трябва да се върна.

– Все едно. Това прави повече от триста долара на час. Кога за последен път си печелил по триста долара на час?

– Отдавна беше. Не мога да го направя. Аз съм нощна смяна. Длъжен съм да бъда на работа от десет вечерта до осем сутринта.

– Кой е шефът?

– Той е в Атланта.

– Кога за последен път е идвал тук?

– Никога не съм го виждал.

– Разбира се, че не си. Ако притежаваше такава барака, и ти не би се отбивал редовно в нея.

– Не е толкова лошо. Имаме безплатни цветни телевизори и повечето климатици работят.

– Барака е, Сами. Можеш да заключиш тази врата, да заминеш, да се върнеш след три часа и никой да не разбере.

Сами отново погледна парите.

– Да не бягате от полицията или нещо такова?

– Не. И не съм въоръжен. Просто бързам.

– Какъв ви е проблемът тогава?

– Тежък развод, Сами. Имам някакви пари. Жена ми иска да ги вземе всичките и е наела отвратителни адвокати. Трябва да напусна града.

– Имате пари, а нямате кола?

– Виж какво, Сами. Да или не? Ако ми откажеш, ще ида до бензиностанцията и ще намеря някой с достатъчно ум, за да ми вземе парите.

– Две хиляди.

– Ще го направиш за две хиляди?

– Да.

Колата беше по-лоша, отколкото Тревър бе очаквал. Беше стара хонда, непочиствана нито от Сами, нито от предишните си собственици. Все пак магистралата беше пуста и пътуването до Дейтона Бийч им отне точно деветдесет и осем минути.

В три и двайсет сутринта хондата спря пред денонощна закусвалня и Тревър слезе. Благодари на Сами, сбогува се с него и видя как колата му се отдалечава. После влезе в закусвалнята и побъбри със сервитьорката достатъчно дълго, за да я помоли да му донесе местен телефонен указател. Поръча си палачинки и използва новия си мобифон, за да се ориентира в ситуацията.

Най-близкото летище беше Дейтона Бийч Интърнашънъл. Няколко минути след четири часа сутринта таксито спря пред общия терминал. Десетина самолетчета чакаха в права редица на площадката. Тревър ги заоглежда изпитателно. Някое от тях сигурно щеше да бъде свободно за кратък чартърен полет. Трябваше му само едно, за предпочитане двумоторно.