Текст книги "Братята"
Автор книги: Джон Гришам
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 6 (всего у книги 23 страниц)
8
Когато телефонът иззвъня, Тревър тъкмо посръбваше кафе с мляко, взето от барчето на плажа, и размишляваше дали да не добави една-две дози амарето. В претъпканата му с вещи кантора нямаше вътрешна централа, а и не беше нужна. Джан просто изкрещяваше съобщението през коридора, а Тревър евентуално й отговаряше също с викове. С тази секретарка си общуваха с крясъци вече осем години.
– Търсят те от някаква банка на Бахамите – извика тя.
Тревър едва не разля кафето, докато тичаше към телефона.
Обади се човек, който явно бе англичанин, чийто акцент се бе посмекчил на островите. Някаква банка в Айова била превела голяма сума по сметката им.
– Колко голяма? – поинтересува се Тревър, като прикри слушалката с ръка, за да не го чуе Джан.
– Сто хиляди долара.
Тревър затвори, добави в кафето си три дози амарето и засърба божествената течност, докато се усмихваше глупашки към стената. Никога досега не бе получавал хонорар, който малко от малко да се доближава до трийсет и три хиляди долара. Веднъж бе спечелил обезщетение за автомобилна катастрофа в размер на двайсет и пет хиляди долара, за което прибра хонорар от седем хиляди и петстотин и за два месеца изхарчи цялата сума.
Джан не знаеше нищо за офшорната сметка и изнудването, чрез което се трупаха пари в нея, така че той бе принуден да изчака един час, да проведе няколко ненужни телефонни разговора и да се опита да изглежда зает, преди да заяви, че има важна работа в центъра на Джаксънвил, а после го викат в Тръмбъл. Тревър често излизаше и Джан си намираше нещо за четене, за да не скучае.
Тревър отпраши към летището, за малко не изпусна самолета си и изпи две бири по време на половинчасовия полет до Форт Лодърдейл, а после още две на път за Насау. След като кацна, той се тръшна на задната седалка на едно такси, боядисан в златно кадилак от 1974 година без климатик, и със също така подпийнал шофьор. Въздухът беше горещ и влажен, колите се движеха бавно и докато стигнат до сградата на Женева Тръст Банк в центъра на града, ризата на Тревър бе залепнала за гърба му.
Вътре го посрещна мистър Брейсхиърс, който го отведе в малкия си кабинет. Той извади лист хартия с основните параметри на сделката: извършен паричен превод за сто хиляди долара от Фърст Айова Банк в Демойн, изпратени от неизвестен служител на „Си Ем Ти Инвестмънтс“. Получателят беше друга тайнствена фирма на име „Бумър Риълти“. Бумър беше името на любимото куче птичар на Спайсър.
Тревър подписа формулярите, за да прехвърли двайсет и пет хиляди долара в собствената си сметка в Женева Тръст Банк – там бяха парите, които той криеше от секретарката си и от данъчните. Останалите осем хиляди долара му бяха връчени в брой в дебел плик. Той го пъхна дълбоко в джоба на сиво-кафявия си панталон, стисна меката ръчица на Брейсхиърс и бързо излезе от сградата. Изкушаваше се да остане на острова два-три дена, да си намери стая до плажа и шезлонг до басейна и да пие ром, докато не спрат да му го носят. Изкушението беше толкова силно, че той едва не изтича от летището, за да хване друго такси. Все пак бръкна дълбоко в джоба си и реши този път да не прахосва парите.
Два часа по-късно беше на летището в Джаксънвил, пиеше силно кафе без алкохол и кроеше планове. Тръгна с колата към Тръмбъл, пристигна в 4:30 и близо половин час чака Спайсър.
– Каква приятна изненада – каза сухо Спайсър, докато влизаше в стаята за юридически консултации. Тревър нямаше куфарче за проверка, така че пазачът потупа надве-натри джобовете му и излезе. Парите бяха скрити под мокета на фолксвагена.
– Получихме сто хиляди долара от Айова – каза Тревър, като хвърли поглед към вратата.
Спайсър внезапно се зарадва, че вижда адвоката си. Не му харесваше това „получихме“, нито тлъстият дял на Тревър, но цялата операция не би била възможна без помощ отвън, така че както обикновено адвокатът беше необходимото зло.
– Значи са на Бахамските острови?
– Да. Току-що идвам оттам. Парите са в сметката ви – всичките шейсет и седем хиляди.
Спайсър си пое дълбоко въздух и се наслади на победата. Една трета от плячката означаваше двайсет и две хиляди плюс дребни. Време беше да се напишат нови писма.
Той бръкна дълбоко в джоба на маслиненозелената си затворническа риза и извади сгъната изрезка от вестник.
Протегна ръце и я погледна за миг, а после каза:
– Баскетболният отбор на „Дюк“ ще играе с момчетата на Техническия тази вечер. Заложи пет хиляди долара на Техническия.
– Пет хиляди?
– Да.
– Никога досега не съм залагал пет хиляди на някой мач.
– Какъв ти е букмейкърът?
– Дребна риба.
– Виж какво, щом е букмейкър, значи сумата няма да е проблем. Свържи се с него възможно най-бързо. Може да се наложи да се обади тук-там, но ще се справи.
– Добре де, добре.
– Можеш ли да се върнеш утре?
– Предполагам.
– Колко други клиенти са ти плащали трийсет и три хиляди долара?
– Николко.
– В такъв случай бъди тук утре в четири. Ще искам да изпратиш няколко писма.
Спайсър го остави и бързо излезе от сградата на администрацията, като само кимна на пазача на прозореца. Вървеше устремено през старателно окосената морава, а слънцето на Флорида припичаше, макар че беше само февруари. Колегите му бяха потънали в мудната си работа в библиотеката и както винаги бяха сами, така че Спайсър не се поколеба да обяви:
– Получихме сто хиляди долара от стария Куинс от Айова!
Ръцете на Бийч замръзнаха върху клавиатурата. Той вдигна поглед над очилата си, а челюстта му увисна. Най-сетне успя да измърмори:
– Майтапиш ли се?
– Не. Казвам го съвсем сериозно. Току-що говорих с Тревър. Парите са изпратени точно по инструкциите и са пристигнали на Бахамите тази сутрин. Скъпият Куинси клекна веднага.
– Дайте да го ударим пак – предложи Ярбър, преди другите да успеят да реагират.
– Куинс ли?
– Ами да. Първите сто хиляди бяха лесни, нека го изцедим още веднъж. Какво можем да загубим?
– Нищо – каза с усмивка Спайсър. Жалко, че не се беше сетил пръв.
– Колко да му искаме? – попита Бийч.
– Да опитаме с петдесет – предложи най-простодушно Ярбър, сякаш всичко беше възможно.
Другите двама кимнаха и се замислиха за следващите петдесет хиляди, а после Спайсър се обади:
– Вижте какво, дайте да преценим докъде сме стигнали. Мисля, че Къртис от Далас е узрял. Ще ударим Куинс втори път. Машинката явно работи и ми се струва, че трябва да дадем газ и да станем по-агресивни. Нали разбирате? Да ги разчепкаме един по един и да натиснем педала.
Бийч изключи компютъра и извади една папка. Ярбър разчисти бюрото си. Тяхната игричка току-що им бе донесла свеж прилив на капитали и миризмата на незаконните приходи бе упоителна.
Зачетоха старите писма и започнаха да нахвърлят нови. Скоро решиха, че им трябват още жертви. Щяха да пуснат още обяви на последните страници на онези списания.
Тревър успя да стигне до „Питс Бар и Грил“ тъкмо навреме за сервирането на напитки на половин цена – тук това започваше в пет следобед и продължаваше до първия юмручен бой. Намери Преп, трийсет и две годишен студент от университета в Северна Флорида, да играе билярд. При победа получаваше по двайсет долара. Топящият се наследствен фонд на Преп задължаваше адвоката му да му плаща по две хиляди долара на месец, докато Преп е редовен студент. И той беше във втори курс вече единайсет години.
Освен това Преп беше най-търсеният букмейкър в „Питс“ и когато Тревър му прошепна, че иска да заложи голяма сума на баскетболния мач довечера, Преп попита:
– Колко голяма?
– Петнайсет хиляди – каза Тревър и отпи солидна глътка бира.
– Сериозно? – попита Преп, като натри щеката си и огледа опушената маса. Тревър никога не беше залагал повече от сто долара на мач.
– Напълно. – Адвокатът отпи още една голяма глътка бира. Чувстваше, че му е потръгнало. Ако на Спайсър му стискаше да заложи пет хиляди на този мач, Тревър щеше да удвои сумата. Току-що беше спечелил трийсет и три хиляди необлагаеми долара. Много важно, ако загубеше десет хиляди. И без това толкова прибираха данъчните.
– Трябва да се обадя на някои хора – каза Преп, като извади клетъчния си телефон.
Барманът беше роден тук и никога не беше напускал щата Флорида, но, кой знае защо, се бе пристрастил към австралийския футбол. В момента даваха австралийски мач и се наложи Тревър да му бутне двайсет долара, за да го накара да превключи на канала с университетски баскетбол.
При заложени на Техническия петнайсет хиляди долара нямаше начин момчетата от „Дюк“ да пропуснат кош, не и през първото полувреме. Тревър ядеше пържени картофи, пиеше бутилка след бутилка и се правеше, че не забелязва Преп, който се взираше в него от един тъмен ъгъл до билярдната маса.
През второто полувреме Тревър едва не подкупи бармана да превключи обратно на австралийския мач. Напиваше се все повече и през последните десет минути открито псуваше Джо Рой Спайсър пред всеки, който бе готов да го слуша. Какво ли разбираше този простак от университетски баскетбол? Девет минути преди края на мача „Дюк“ водеха с двайсет точки, когато крайният защитник на Техническия най-изненадващо се развихри и вкара четири коша, всеки от които носеше по три точки. Тревър бе уцелил победителя.
Играта бе прекъсната минута преди края. На Тревър не му пукаше какъв точно ще бъде резултатът. Беше спечелил. Щедро изплати дълга си, даде на бармана сто долара бакшиш и отправи гаменски поздрав към Преп, докато тръгваше към вратата. Преп застана мирно и отдаде почест.
В хладния мрак Тревър заподскача по булевард Атлантик, далеч от светлините и от евтините, скупчени една до друга вили, които се даваха под наем през лятото, мина покрай спретнатите сгради на старческите домове с техните прясно боядисани фасади и изрядни градинки, после пое по старите дървени стъпала към плажа, където събу обувките си и тръгна покрай водата. Температурата беше около седем градуса, нещо нормално за февруари, и не след дълго краката му бяха мокри и студени.
Не че усещаше нещо – бе спечелил четирийсет и три хиляди долара за един ден, чисти, без данъци, при това всичките тайно от правителството. Миналата година, като приспадна присъщите разходи, му бяха останали двайсет и осем хиляди долара, и то, след като бе работил почти по цял ден. Бе се карал с клиенти, които бяха твърде бедни или твърде стиснати, за да си плащат, бе избягвал съдебните зали, бе се разправял с дребнави брокери и банкери и бе навиквал секретарката си. Бе се мъчил да скрие нещо от данъчните.
Какво прекрасно нещо бяха бързите пари. Отначало игричката на Братята му се беше видяла подозрителна, но сега му се струваше гениална. Да изнудваш онези, които не могат да се оплачат. Колко умно.
А след като машинката за пари работеше толкова добре, Спайсър щеше да усили натиска. Писмата щяха да станат повече, а посещенията в Тръмбъл по-чести. И какво от това? Тревър би ходил всеки ден, ако трябваше; с удоволствие би разнасял писма и би подкупвал всякакви пазачи.
Той пляскаше с крака във водата, вятърът се усилваше и вълните се надигаха.
Още по-умно би било да открадне нещичко от изнудвачите – доказани престъпници, които определено не можеха да се оплачат. Мисълта беше ужасна и той почти се засрами от себе си, но все пак си беше така. Възможността съществуваше реално. Откога крадците се славеха с лоялност?
Трябваха му един милион долара, ни повече, ни по-малко. Беше го пресмятал много пъти, докато караше към Тръмбъл, пиеше в бара или седеше зад бюрото си при заключена врата. Само някакви си милион долара и той можеше да затвори жалката си кантора, да предаде разрешителното си, да си купи яхта и вечно да се носи по вятъра някъде из Карибите.
Сега беше по-близо отвсякога до тази мечта.
Съдията Спайсър още се въртеше на долното си легло. Сънят беше рядкост в тази тясна стая на това тясно легло с този дребен, миризлив съквартирант на име Алвин, който хъркаше над него. Алвин бе обикалял страната десетки години като скитник, но с времето се бе уморил и бе поогладнял. Беше в затвора за обир на пощенската кола в Оклахома. Арестът му бе сериозно подпомогнат от факта, че Алвин бе влязъл в офиса на ФБР в Тълса и бе заявил: „Аз го направих.“ Служителите на ФБР се блъскаха шест часа, докато открият престъплението. Дори и съдията знаеше, че Алвин е планирал всичко. Човекът си искаше легло във федерален пандиз, а не в някой щатски.
Сънят идваше по-трудно отвсякога, защото Спайсър се тревожеше за адвоката. Сега, когато работата потръгна, ставаше въпрос за значителни суми, Колкото повече пари събереше „Бумър Риълти“ на Бахамите, толкова по-силно щеше да се изкушава Тревър. Той и само той беше в състояние да открадне законната им плячка.
Само че не можеха без съучастник отвън. Някой трябваше да пренася пощата. Някой трябваше да събира парите.
Трябваше да има някакъв начин да минат без адвоката и Джо Рой Спайсър бе твърдо решен да го открие. Дори и да се наложеше да не спи цял месец. Нямаше да остави някакъв мазен юрист да вземе една трета от парите му, а после да открадне останалото.
9
„Дифенспак“, или „Ди-Пак“, както скоро стана известен, се появи с гръм и трясък на изпъстрената с полусенки и покрита с мъгла сцена на политическото финансиране. Никой комитет за политическо действие от близкото минало не бе толкова силен.
Първоначалната вноска дойде от един чикагски финансист с двойно гражданство – американско и израелско. Богаташът Мицгър внесе първия милион, който стигна само за първата седмица. Почти веднага го последваха други твърде заможни евреи, макар самоличността, им да бе скрита зад корпорации и офшорни сметки. Теди Мейнард знаеше колко опасни могат да бъдат откритите дарения от богати евреи за кампанията на Лейк. Той разчиташе на стари приятели в Тел Авив, които щяха да организират финансирането на кампанията в Ню Йорк.
В политическо отношение Мицгър беше либерал, но никоя кауза не му беше по-скъпа от сигурността на Израел. Арън Лейк беше твърде умерен по отношение на социалната политика, но затова пък заемаше твърда позиция по отношение на армията. Стабилността в Близкия изток зависеше от силата на Америка, поне според Мицгър.
Той нае апартамент в хотел „Уилард“ във Вашингтон и до обяд на следващия ден вече бе наел и цял етаж офиси в една сграда до летище Дълес. Екипът му от Чикаго работеше непрекъснато, за да оборудва четиристотин и петдесет квадратни метра площ с най-новите продукти на високите технологии.
В шест сутринта имаше бизнес-закуска с Илейн Тайнър, адвокатка лобистка от огромна вашингтонска компания, която тя бе изградила със собствената си желязна воля и с много петролни клиенти. Тайнър бе шейсетгодишна и в момента минаваше за най-влиятелната лобистка в града. Докато се подкрепяха с кифлички и сок, тя се съгласи да представлява „Ди-Пак“ срещу първоначалната сума от петстотин хиляди долара. Нейната компания щеше незабавно да изпрати двайсет юристи и още толкова служители в новите офиси на „Ди-Пак“. Екипа щеше да ръководи един от нейните партньори. Цял отдел щеше да се занимава само и единствено с набирането на средства. Друг щеше да анализира подкрепата за Арън Лейк в Конгреса и да започне, отначало съвсем внимателно и деликатно, да лобира в негова полза сред сенатори, конгресмени и дори губернатори. Нямаше да бъде лесно; повечето от тях вече бяха застанали зад други кандидати. Трети отдел щеше да се посвети изцяло на различни проучвания – какво представлява военната техника и технология днес, кое колко струва, кои са нововъведенията, бъдещите оръжия, руските и китайските изобретения – всичко, което кандидат-президентът Лейк би трябвало да знае.
Самата Тайнър щеше да събира пари от чужди правителства – това бе една от нейните специалности. Тя се разбираше отлично с южнокорейците, понеже беше представлявала тази страна във Вашингтон близо десет години. Познаваше дипломатите, бизнесмените и важните клечки. Южна Корея бе сред страните, които бяха най-заинтересованите от една силна във военно отношение Америка.
– Сигурна съм, че ще дадат най-малко пет милиона – каза тя уверено. – Поне като начало.
Тайнър направи по памет списък с двайсет френски и английски компании, които реализираха около една четвърт от годишните си продажби чрез Пентагона. Веднага щеше да се заеме с тях.
Тайнър се бе превърнала в типична вашингтонска адвокатка. Не беше влизала в съдебна зала от петнайсет години, а всяко важно събитие с международен отзвук по някакъв начин бе свързано с нея.
Сега бе изправена пред безпрецедентно предизвикателство – да помогне за избирането на неизвестен, появил се в последния момент кандидат, познат на трийсет процента от избирателите и симпатичен на дванайсет процента. За разлика от другите аутсайдери обаче този кандидат се радваше на едва ли не неограничено финансиране. През годините Тайнър беше получила достатъчно пари, за да избира или побеждава всякакви политици, и затова хранеше непоклатимото убеждение, че парите винаги печелят. С пари тя можеше да избере или провали всеки кандидат.
През първата седмица от своето съществуване „Ди-Пак“ преливаше от необуздана енергия. Офисите бяха отворени по двайсет и четири часа на денонощие, а хората на Тайнър стегнаха редици и устремно се втурнаха в атака. Отделът за финансиране състави списък с триста и десет хиляди работници от военната индустрия и свързаните с нея производства, а после ги заля с листовки, които молеха за пари. Друг списък включваше имената на двайсет и осем хиляди служители в сферата на отбраната, които печелеха повече от петдесет хиляди долара годишно. На тях изпратиха друг тип молби.
Лобистите от „Ди-Пак“ откриха петдесетте членове на Конгреса, в чиито избирателни райони имаше най-развита военна индустрия. На трийсет и седем от тях предстоеше преизбиране, което щеше да ги направи далеч по-сговорчиви. „Ди-Пак“ щеше да слезе на най-ниско ниво, при работниците от военните концерни и техните началници, и да организира масирана телефонна кампания в подкрепа на Лейк и на увеличаването на военните разходи. Шестима сенатори от региони, където имаше големи военни заводи, трябваше да се преборят със силните си опоненти през ноември. Илейн Тайнър щеше да обядва с всеки един от тях.
Неограниченото финансиране не може да остане дълго незабелязано във Вашингтон. Един конгресмен от Кентъки, който беше сред най-невзрачните от четиристотин трийсет и петте, отчаяно се нуждаеше от пари, за да води смятаната си за обречена предизборна кампания в своя щат. Никой не беше чувал за този нещастник. Той не беше казал и дума през първите си две години, а сега противниците му в Кентъки бяха намерили далеч по-привлекателен кандидат. Конгресменът дочу някои слухове, откри Илейн Тайнър и разговорът им протече горе-долу така:
– Колко пари ви трябват? – попита Тайнър.
– Сто хиляди долара. – Той потръпна, но не и тя.
– Можете ли да подкрепите Арън Лейк на президентските избори?
– Бих подкрепил всеки, ако цената е добра.
– Чудесно. Ще ви дадем двеста хиляди долара и ще проведем кампанията ви.
– Ваш съм.
Повечето не бяха толкова лесни, но „Ди-Пак“ успя да купи подкрепата на осем конгресмени през първите десет дни от своето съществуване. Всички те бяха дребни риби, които бяха работили с Лейк и го харесваха. Стратегията беше да ги съберат пред камерите седмица-две преди седми март. Колкото повече, толкова по-добре.
Повечето конгресмени обаче вече бяха застанали зад други кандидати.
Тайнър действаше бързо и понякога ходеше на три делови обеда на ден, все за сметка на „Ди-Пак“. Целта и беше да разтръби навсякъде в града, че новата й фирма има много пари и че нейният фаворит скоро ще се откъсне от останалите състезатели. В един град, където приказките сами по себе си бяха индустрия, за нея не беше проблем да разпространи новината.
Съпругата на Фин Ярбър пристигна без предупреждение в Тръмбъл – това беше първото й посещение от десет месеца насам. Тя бе облечена в мръсна дънкова пола и широка блуза, украсена с мъниста и пера. Около шията и китките и по главата си имаше всевъзможни шарени дрънкулки. Беше с оръфани кожени сандали. Сивата й коса беше подстригана по мъжки, под мишниците й се виждаха косми и тя приличаше на уморена, изхабена хипарка от шейсетте, каквато всъщност и беше. Когато Фин чу, че жена му го чака, съвсем не бе възхитен.
Тя се казваше Кармен Тополски-Йокоби: трудно произносимо име, което цял живот бе използвала като оръжие. Кармен беше радикална феминистка и специалността и като адвокат бе да представлява лесбийки, оплакващи се от сексуален тормоз на работното място. Така че всичките й клиенти бяха разгневени жени, които съдеха разгневени работодатели в Оукланд. Гадна работа.
Двамата с Фин бяха женени от трийсет години, но невинаги бяха живели заедно. Той бе съжителствал с други жени, а тя – с други мъже. Някога като младоженци те бяха живели с цяла къща други хора – всяка седмица в различни комбинации. И двамата бяха твърде непостоянни в предпочитанията си. Веднъж успяха да живеят шест години в хаотична моногамия и създадоха две деца, от които не излезе нищо особено.
Бяха се срещнали на бойното поле в университета в Бъркли през 1965 година, докато протестираха срещу войната и други злини и защитаваха високо морални позиции за социална промяна. Съвестно се опитваха да регистрират гласоподаватели. Бореха се за достойнството на работниците емигранти. Бяха ги арестували дори. Привързваха се с вериги към застрашени секвои. Подаваха съдебни искове от името на китовете. Маршируваха по улиците на Сан Франциско на всяка демонстрация, за всяка кауза.
Освен това пиеха много, ходеха от купон на купон и вземаха наркотици; сменяха жилища и партньори и това беше в реда на нещата, защото те имаха свои собствени правила и свой собствен морал. Та нали се бореха за мексиканците и секвоите! Значи бяха добри хора!
А сега просто бяха уморени.
Тя се срамуваше, че нейният съпруг, интелигентен мъж, който бе стигнал до Върховния съд в Калифорния, сега лежеше във федерален затвор. Той пък се радваше, че затворът е във Флорида, а не в Калифорния; иначе тя щеше да го посещава по-често. Отначало го бяха разпределили близо до Бейкърсфийлд, но той успя да уреди да го прехвърлят.
Те никога не си пишеха и не се търсеха по телефона. Тя минаваше през Тръмбъл, защото имаше сестра в Маями.
– Хубав тен – каза тя. – Изглеждаш добре.
А ти си се сбръчкала като сушена фурма, помисли си той. Жена му изглеждаше стара и уморена.
– Как си? – попита той, без да се интересува особено.
– Твърде заета. Прекалено много работа.
– Това е добре. – Щастие беше, че сега тя работеше и си изкарваше сама хляба. Не го беше правила редовно в миналото. На Фин му оставаха пет години, преди да изтръска калта на Тръмбъл от напуканите си боси нозе. Нямаше намерение да се връща нито при нея, нито изобщо в Калифорния. Ако оцелееше, в което непрекъснато се съмняваше, щеше да излезе навън на шейсет и пет години. Мечтаеше да намери място, където данъчните, федералните и всички подобни служби да нямат правомощия. Фин мразеше своето правителство толкова силно, че смяташе да се откаже от гражданството си и да си избере друга националност.
– Още ли пиеш? – попита Фин. Той, разбира се, беше спрял, макар от време на време да успяваше да изкрънка малко трева от един пазач.
– Още съм трезвена, благодаря.
Всеки въпрос беше заяждане, всеки отговор – ответен удар. Фин започна да се чуди защо се бе отбила Кармен. После разбра.
– Реших да поискам развод – каза тя.
Той сви рамене, сякаш искаше да каже: „Защо ще си даваш зор?“ Вместо това отвърна:
– Идеята не ми изглежда лоша.
– Имам си друг – каза тя.
– Мъж или жена? – попита той не от друго, а от любопитство.
– Мъж. По-млад от мен.
Фин сви рамене и едва не каза: „Давай, маце.“
– Не е първият – рече той.
– Да не подхващаме тази тема – отвърна тя.
Фин нямаше нищо против. Той винаги се беше възхищавал от буйната й сексуалност и енергичността й, но трудно можеше да си представи тази застаряваща жена да го прави сравнително редовно.
– Покажи ми документите – каза той. – Ще ги подпиша.
– Ще пристигнат тук след седмица. Няма да има проблеми, защото притежаваме много малко.
В апогея на неговата кариера съдията Ярбър и мисис Тополски-Йокоби бяха кандидатствали заедно за ипотека на къща в крайбрежен район на Сан Франциско. Молбата за развод, старателно дезинфекцирана срещу всяка следа от шовинизъм, сексизъм или расизъм и скучновато формулирана от плахи калифорнийски адвокати, които се бояха да не би някоя обидена душа да ги осъди, показваше разлика от почти един милион между активите и пасивите на семейството.
Не че един милион долара имаха някакво значение за тях двамата. Те бяха твърде заети да се борят срещу безогледната сеч на дървета и безотговорните фермери. Всъщност дори се гордееха с оскъдните си средства.
Калифорнийските закони зачитаха семейната имуществена общност, което, общо взето, означаваше, че всичко се дели по равно между двамата. Документите за развода щяха да бъдат лесно попълнени по много причини.
Една от тях Фин никога нямаше да спомене. Тайната им игричка с ония нещастници носеше пари, скрити и мръсни, далеч от лапите на всички алчни агенции. Госпожата със сигурност нямаше да научи за тях.
Фин не беше много наясно как пипалата на семейната имуществена общност могат да стигнат до тайния влог на Бахамите, но и не смяташе да научава. С удоволствие щеше да подпише документите за развода.
Двамата си побъбриха за старите приятели – разговорът не трая дълго, защото повечето от общите им познати си бяха отишли. Те се сбогуваха без тъга и съжаления. Бракът им беше отдавна мъртъв. И двамата изпитваха облекчение от края му.
Той и пожела всичко хубаво, без дори да я прегърне, а после се върна на пистата за бягане, съблече се по гащета и един час се разхожда на слънце.