Текст книги "Братята"
Автор книги: Джон Гришам
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 2 (всего у книги 23 страниц)
Конгресменът безмълвно гледаше как Русия се разширява. Предсказанията на Теди бяха толкова точни и уверени.
– Ами китайците?
Теди обаче не беше приключил с Източна Европа. Натисна някакво копче и картата се смени.
– Ето тук ще ни притисне.
– В Полша?
– Да. Винаги оттам се почва. Бог знае защо, Полша сега е член на НАТО. Само си представете – Полша да пази нас и Източна Европа. Ченков ще консолидира старата руска територия и ще започне да гледа на запад. Също като Хитлер, само че той е гледал на изток.
– Защо му е нужна Полша?
– Защо му е трябвала на Хитлер? Просто се е намирала между него и Русия. Той мразел поляците и бил готов за война. На Ченков не му пука за Полша, той просто иска да я контролира. А също и да разбие НАТО.
– Нима би рискувал да започне трета световна война?
Теди натисна няколко копчета; екранът отново стана стена, а лампите светнаха. Аудио-визуалната част свърши и дойде време за по-сериозен разговор. Болка прониза краката му и той неволно се намръщи.
– Не мога да ви отговоря на този въпрос – каза той. – Ние знаем много неща, но не можем да четем мислите му. Ченков действа много внимателно, поставя свои хора на важните места, подготвя нещата най-прецизно. Въобще не е изключено.
– Разбира се, че не е. Ние обсъждаме подобни сценарии от осем години, но все се надяваме, че няма да се осъществят.
– Един от тях е в процес на осъществяване в момента, мистър Лейк. Ченков и Голцин елиминират опонентите си, докато ние с вас разговаряме тук.
– Кога се очаква да започнат да действат?
Теди отново се размърда под одеялото, като се опитваше да се намести така, че да спре болката.
– Трудно е да се каже. Ако е умен, а той определено е, ще изчака да почнат протести по улиците. Смятам, че до една година Натли Ченков ще стане най-известният човек в света.
– Една година – повтори тихо Лейк, сякаш току-що му бяха прочели смъртната присъда.
Последва дълга пауза, през която конгресменът от Аризона си представяше края на света. Притесненията на Теди намаляха. Лейк много му харесваше. Наистина беше привлекателен, образован и умен. Не бяха сбъркали.
Лейк можеше да бъде избран.
След като пиха кафе и Теди проведе един телефонен разговор – с вицепрезидента, – двамата се върнаха към дискусията си. Конгресменът беше поласкан, че Теди му отделя толкова много време. Руснаците идваха, а Мейнард изглеждаше съвсем спокоен.
– Едва ли е нужно да ви казвам колко неподготвени са нашите военни – заяви директорът на ЦРУ мрачно.
– Неподготвени за какво? За война?
– Вероятно. Ако не сме подготвени, може и да има война. Ако сме силни, ще я избегнем. В момента Пентагонът не може да постигне онова, което направихме в Персийския залив през деветдесет и първа.
– Нивото ни е на седемдесет процента от тогавашното – каза авторитетно Лейк. Това беше негова територия.
– Седемдесет процента означават война, мистър Лейк. Война, която не можем да спечелим. Ченков харчи всеки откраднат петак за оръжия, а ние орязваме бюджета си и съкращаваме войската. Ние искаме да натискаме копчета и да хвърляме умни бомби, за да не се пролее американска кръв. Ченков ще разполага с два милиона гладни войници, готови да се бият и да умрат, ако трябва.
За миг Лейк се почувства горд. Той бе имал смелостта да гласува против последния бюджет, защото в него се намаляваха военните разходи. Неговите избиратели не одобряваха това.
– Не можем ли да разкрием Ченков сега? – попита той.
– Категорично не. Имаме превъзходно разузнаване. Ако реагираме, той ще разбере, че знаем за плановете му. Такава е шпионската игра, мистър Лейк. Твърде рано е да го превръщаме в чудовище.
– Какъв е планът ви тогава? – попита смело Лейк. Кой беше той, за да пита Теди Мейнард за плановете му? Целта на срещата беше изпълнена. Още един конгресмен бе осведомен за ситуацията. Всеки момент Лейк очакваше да го помолят да си тръгне, за да влезе някой друг председател на комисия.
Само че Теди имаше големи планове и умираше от желание да ги сподели.
– Първичните избори в Ню Хампшър са само след две седмици. Четирима републиканци и трима демократи говорят едно и също. Нито един кандидат не иска да се увеличат разходите за отбрана. Имаме излишък в бюджета, чудо на чудесата, и всички бъкат от идеи как да ги похарчат. Пълни идиоти. Преди няколко години имахме бюджетен дефицит и Конгресът пръскаше пари по-бързо, отколкото можеха да се печатат. Сега има излишък. И те направо ще се задавят от лакомия.
Конгресмен Лейк се намръщи за миг, но после реши да не възразява.
– Извинете – усети се Теди. – Конгресът като цяло е безотговорен, но има много добри конгресмени.
– И сам зная.
– Та както казвах, пълно е с клонинги. Преди две седмици имахме няколко съвсем различни фаворити. Но всички гледат да се оплюят един друг за благото на четирийсет и четвъртия по големина щат. Това е глупаво. – Теди замълча за миг, намръщи се и се опита да намести безжизнените си крака. – Трябва ни ново лице, мистър Лейк, и ние смятаме, че това сте вие.
Първата реакция на Лейк беше да потисне смеха си. Успя да го направи, като се усмихна, а после се закашля. Опита се да се стегне и отвърна:
– Вие се шегувате.
– Знаете, че не се шегувам, мистър Лейк – каза строго Теди. Явно Арън Лейк бе попаднал в добре поставен капан.
Лейк се закашля отново и окончателно се овладя.
– Добре тогава, слушам ви.
– Много е просто. Всъщност тъкмо в това се крие и цялата прелест. Вече е твърде късно да се кандидатирате за Ню Хампшър – този щат и без това няма значение. Оставете другите да се бият за него. Изчакайте да свършат и изненадайте всички, като обявите кандидатурата си за президент. Много хора ще попитат „Кой по дяволите е Арън Лейк?“ и в това няма нищо лошо. Тъкмо това искаме. Скоро ще разберат. Отначало програмата ви ще съдържа само една основна теза. Всичко ще се върти около военните разходи. Вие ще бъдете пророк с какви ли не ужасни предсказания за слабостта на нашата армия. Ще предизвикате всеобщо внимание, като призовете към удвояване на военните разходи.
– Удвояване?
– Видяхте ли, че действа? Привлякох вниманието ви. Да, ще ги удвоите по време на четиригодишния си мандат.
– Но защо? Наистина трябва да се увеличат военните разходи, но да се удвоят ми се вижда прекалено.
– Не и ако ни предстои нова война, мистър Лейк. Една война, в която ние ще натискаме копчета и ще изстрелваме хиляди ракети „Томахоук“, по един милион долара всяка. Почти ги свършихме миналата година в онази каша на Балканите. Не можем да намерим достатъчно войници, моряци и пилоти, мистър Лейк. Вие знаете това. Армията има нужда от купища пари, за да привлече младежите. Нищо не ни достига – нито войници, нито ракети, нито танкове, самолети и самолетоносачи. Ченков трупа оръжия сега. Ние не. Ние продължаваме да орязваме военните разходи и ако продължаваме така още един мандат, с нас е свършено.
Теди повиши тон почти гневно и когато спря след „с нас е свършено“, Арън Лейк едва ли не чувстваше как земята трепери от бомбардировките.
– Откъде ще дойдат парите?
– Парите за какво?
– За армията.
Теди се изсмя презрително, а после каза:
– Откъдето идват по принцип. Трябва ли да ви напомням, сър, че имаме бюджетен излишък?
– Харчим го най-усилено. Нали това ни е работата!
– Разбира се. Вижте какво, мистър Лейк, не се тревожете за парите. Малко след като обявим кандидатурата ви, ще изплашим до смърт американците. Отначало ще ви помислят за смахнат, някакъв луд от Аризона, който иска да прави още повече бомби. Но ние ще ги разтърсим. Ще предизвикаме криза на другия край на света и внезапно Арън Лейк ще се окаже пророк. Най-важното е да подберем правилно момента. Вие държите реч за това колко сме слаби в Азия и малко хора ви обръщат внимание. После ние създаваме там ситуация, която разтърсва света, и изведнъж всички ще поискат да говорят с вас. И така ще продължим през цялата кампания. Ще поддържаме напрежението оттук. Ще представяме доклади, ще създаваме ситуации, ще манипулираме медиите и ще дискредитираме опонентите ви. Честно казано, мистър Лейк, не очаквам да бъде толкова трудно.
– Звучите, сякаш вече сте го правили.
– Не. Правили сме някои необичайни неща, винаги в стремежа си да защитим тази страна. Но никога не сме се опитвали да се месим в президентските избори. – В тона на Теди се долавяше съжаление.
Лейк бутна стола си назад, изправи се и пораздвижи изтръпналите си крайници. После бавно тръгна край масата към другия край на стаята. Краката му тежаха. Сърцето му биеше лудо. Капанът бе щракнал и той се бе хванал в него.
Върна се на мястото си.
– Нямам достатъчно пари – каза той. Знаеше, че Мейнард вече е мислил по въпроса.
Теди се усмихна, кимна и се престори, че мисли. Къщата на Лейк в Джорджтаун струваше четиристотин хиляди долара. Конгресменът имаше около двеста хиляди във взаимоспомагателни фондове и още сто хиляди в общински облигации. Не беше теглил някакъв значителен кредит. Имаше четирийсет хиляди в сметката за преизбирането си.
– Един богат кандидат не би се харесал – каза Теди и натисна друго копче. На стената отново се появиха ярки образи. – Парите няма да бъдат проблем, мистър Лейк – продължи директорът с много по-ведър тон. – Ще ги вземем от производителите на оръжия. Вижте това – посочи той с дясната си ръка, сякаш Лейк не бе сигурен къде да гледа. – Миналата година самолетната и военната индустрия са реализирали близо двеста милиарда долара печалба. Ние ще вземем само една малка част от нея.
– Колко малка?
– Колкото е необходимо. Съвсем реалистично можем да очакваме сто милиона долара.
– Сто милиона долара обаче не могат да бъдат скрити.
– Не бъдете толкова сигурен, мистър Лейк. И не се безпокойте за това. Вие ще държите речи, ще ви снимат в предизборни клипове и ще ръководите кампанията. Парите ще потекат. До ноември американските гласоподаватели ще бъдат толкова изплашени за края на света, че няма да се интересуват от разходите. Ще пометете опонентите си като лавина.
Значи Теди Мейнард предлагаше съкрушителна победа. Потресен и замаян, Лейк гледаше цифрите на екрана – 194 милиарда долара в самолетната и военната индустрия. Миналогодишният бюджет за военни разходи беше 270 милиарда. Ако се удвои сумата до 540 милиарда за четири години, производителите отново ще приберат луди пари. Работниците също! Тлъсти заплати! Работа за всички!
Кандидатът Лейк щеше да бъде подкрепен от парите на мениджърите и гласовете на профсъюзите. Първоначалният шок започна да отминава и той проумя колко прост е всъщност планът на Теди. Ще вземат пари от онези, които ще спечелят от това. Ще изплашат избирателите и ще ги накарат да гласуват, за да спасят света. И ще се радват на съкрушителна победа.
Теди го остави да помисли малко, а после каза:
– Ще го направим чрез комитетите за политическо действие. Профсъюзи, строители, директори, бизнес-коалиции – вече имаме предостатъчно политически групи. И ще създадем нови.
Лейк вече мислено ги организираше. Стотици комитети, всички натъпкани с безпрецедентни за една президентска кампания пари. Шокът премина напълно и бе заменен от ентусиазъм. Изскочиха хиляди въпроси. Кого да посоча за вицепрезидент? Кой ще води кампанията? Кой ще бъде началник на предизборния щаб? Къде трябва да се обяви кандидатурата?
– Може и да стане – заяви сдържано той.
– Разбира се, че ще стане, мистър Лейк. Имайте ми доверие. Отдавна го планираме.
– Колко хора знаят за това?
– Не са много. Вие бяхте внимателно подбран, мистър Лейк. Разгледахме много кандидатури, но накрая все стигахме до вашето име. Проверихме цялата информация за вас.
– Доста скучно, нали?
– Общо взето да, макар че ме безпокои връзката ви с мисис Валоти. Дамата се е развеждала два пъти и взема болкоуспокояващи.
– Не знаех, че имам връзка с мисис Валоти.
– Наскоро са ви видели заедно.
– Вие ме следите, така ли?
– Нима очаквате нещо друго?
– Всъщност не.
– Завели сте я на благотворителен прием за набиране на средства за потиснатите жени в Афганистан. Ще се разплача от умиление. – Тонът на Теди изведнъж стана лаконичен и изпълнен със сарказъм.
– Не исках да ходя.
– Тогава не ходете. Зарежете тези глупости. Те са за Холивуд. Валоти само ще ви създаде неприятности.
– Някоя друга? – попита леко засегнат Лейк. Откакто овдовя, личният му живот беше доста скучен. Сега започваше да се гордее с това.
– Не бих казал – отвърна Теди. – Мис Бенчли изглежда доста стабилна и е много подходяща за придружителка.
– Благодаря.
– Ще се заяждат с отношението ви към абортите, но няма да сте първият.
– Това е доста предъвквана тема – отвърна Лейк. Писнало му беше да се занимава с нея. Беше се изказвал „за“ и „против“ абортите, беше защитавал правото на възпроизводство, правото на избор, правата на детето, беше смятан и за женомразец, и за поддръжник на феминизма. През четиринайсетте години, прекарани в Конгреса на САЩ, го бяха преследвали из цялото минно поле на абортите и го бяха ранявали след всеки стратегически ход.
Абортите вече не го плашеха, поне не в момента. Повече се притесняваше от факта, че ЦРУ разследва миналото му.
– Ами делото „Грийнтрий“?
Теди махна пренебрежително.
– Това е било преди двайсет и три години. Никой не е осъден. Партньорът ви е фалирал и е бил обвинен, но заседателите са го оправдали. Ще стигнат и до този случай, до всичко ще стигнат. Но, честно казано, ние ще им отвлечем вниманието. Затова е хубаво да се включите в последния момент. Пресата няма да има време да търси нещо скандално.
– Не съм женен. Само веднъж сме имали неженен президент.
– Вие сте вдовец, съпруг на една прекрасна жена, уважавана и тук, и в Аризона. Това няма да бъде проблем. Повярвайте ми.
– Какво ви безпокои тогава?
– Нищо. Абсолютно нищо. Вие сте стабилен кандидат и имате голям шанс да бъдете избран. Ние ще подготвим платформата ви, ще събудим страховете на хората и ще съберем достатъчно пари.
Лейк отново се изправи и закрачи из стаята, като гладеше косата си, почесваше брадичка и се опитваше да разсъждава трезво.
– Имам много въпроси – каза той.
– Може би ще успея да отговоря на някои от тях. Нека се видим отново утре тук, по същото време. Преспете, премислете всичко, мистър Лейк. Времето е ценно, но предполагам, че на човек са му нужни двайсет и четири часа, преди да вземе такова решение – усмихна се Теди Мейнард.
– Прекрасна идея. Нека да помисля. Ще ви дам отговор утре.
– Никой не трябва да знае за този разговор.
– Естествено.
3
В пространствено отношение библиотеката с юридическа литература заемаше точно една четвърт от квадратурата на цялата библиотека на Тръмбъл. Беше разположена в един ъгъл и отделена със стена от червени тухли и стъкло, издигната с вкус и с парите на данъкоплатците. От претъпканите с често ползвани книги лавици вътре едва оставаше място колкото за един затворник. До стените имаше бюра с пишещи машини, компютри и пособия, достатъчни за библиотеката на всяка голяма фирма.
Тук управляваха Братята. Разбира се, всички затворници имаха право да ползват библиотеката, но по неписано правило трябваше първо да поискат разрешение. Е, не точно разрешение, но поне да се обадят.
Мировият съдия Рой Спайсър от Мисисипи изкарваше по четирийсет цента на час, като метеше пода, подреждаше лавиците и бюрата и изхвърляше боклука, всичко това доста немарливо. Съдията Хатли Бийч от Тексас беше официалният библиотекар на юридическия отдел и получаваше най-високата надница от петдесет цента на час. Той много държеше на своите „томчета“ и често се караше със Спайсър, че не ги пази достатъчно. Някогашният член на Върховния съд на Калифорния Фин Ярбър печелеше по двайсет цента на час като компютърен техник. Заплатата му беше в дъното на стълбицата, защото той не разбираше почти нищо от компютри.
Обикновено тримата прекарваха от шест до осем часа в библиотеката. Ако някой затворник имаше юридически проблем, той просто си уреждаше среща с един от Братята и посещаваше тяхната обител. Хатли Бийч беше специалистът по присъдите и обжалванията. Фин Ярбър се занимаваше с банкрут, разводи и детски издръжки. Джо Рой Спайсър, който нямаше юридическо образование, не се беше профилирал. Не му и трябваше. Той се занимаваше с измамите.
Строги правила забраняваха на Братята да приемат заплащане за юридическите си услуги, но строгите правила не се спазваха. Обжалванията бяха златна мина. Около една четвърт от затворниците в Тръмбъл бяха несправедливо осъдени. Бийч можеше за една нощ да прегледа документацията и да намери някоя вратичка. Преди един месец бе успял да свали четири години от присъдата на един младеж, на когото бяха дали петнайсет. Семейството му се беше съгласило да плати и Братята спечелиха пет хиляди долара, най-големият им хонорар досега. Спайсър уреди да бъдат внесени в тайна сметка чрез адвоката на тройката в Нептун Бийч.
Зад рафтовете в дъното на юридическата библиотека имаше тясна стаичка за съвещания, почти скрита от основното помещение. Вратата към нея беше остъклена, но никой не си даваше труда да гледа през прозореца. Братята се оттегляха там за тихи занимания. Те наричаха тази стая свой кабинет.
Спайсър току-що се бе срещнал с адвоката им и носеше пощата, сред която имаше няколко наистина хубави писма. Той затвори вратата, измъкна един плик и го размаха пред Бийч и Ярбър.
– Жълта хартия – каза той. – Колко трогателно. Писмото е за Рики.
– От кого е? – попита Ярбър.
– Къртис от Далас.
– Банкерът ли? – попита развълнувано Бийч.
– Не, Къртис е собственикът на бижутерийните магазини. Слушайте. – Спайсър отвори писмото, което също беше написано на мека жълта хартия. Той се усмихна, изкашля се и зачете:
– „Скъпи Рики, твоето писмо от осми януари ме трогна до сълзи. Прочетох го три пъти. Горкото момче! Защо те държат там?“
– Къде е той?
– Рики е затворен в скъпа клиника за наркомани. Лечението му се плаща от богатия му чичо. Рики е там от година и вече е чист и напълно излекуван, но ужасната управа на клиниката няма да го пусне до април, защото получава двайсет хиляди долара на месец от богатия му чичо, който иска племенникът му да е затворен и не му изпраща никакви джобни пари. Не си ли спомняш?
– Сега вече да.
– Ти ми помогна да го измисля. Да продължавам ли?
– Давай.
Спайсър продължи да чете:
– „Едва се сдържам да не дойда сам да се разправям с тези ужасни хора. А чичо ти е пълен нещастник! Богаташите като него си мислят, че могат просто да пращат пари и да не се интересуват от близките си. Както вече ти казах, баща ми беше много богат и беше най-стиснатият човек, когото познавам. Все ми купуваше разни неща – вещи, които бяха нетрайни и не означаваха нищо, когато ги изгубех. Само че никога нямаше време за мен. Той беше болен човек като чичо ти. Прилагам чек за хиляда долара, ако ти потрябва да си купиш нещо от лавката. Рики, нямам търпение да те видя през април. Вече споменах на жена си, че тогава ще се проведе международното изложение на диаманти в Орландо. Тя не иска да дойде с мен.“
– През април ли? – попита Бийч.
– Да. Рики е убеден, че ще го пуснат през април.
– Колко мило – усмихна се Ярбър. – Значи Къртис има жена и деца?
– Къртис е петдесет и осем годишен, има три пораснали деца и две внучета.
– Къде е чекът? – попита Бийч.
Спайсър бръкна в плика и мина на втора страница.
– „Трябва да сме сигурни, че можеш да дойдеш с мен в Орландо – прочете той. – Убеден ли си, че през април най-сетне ще те пуснат? Моля те, кажи «да». Непрекъснато мисля за теб. Държа снимката ти в чекмеджето на бюрото си и когато погледна очите ти, знам, че трябва да бъдем заедно.“
– Ама че гадост – възкликна все още усмихнат Бийч. – И това ми бил тексасец.
– В Тексас сигурно има много сладки момченца – отвърна Ярбър.
– А в Калифорния няма, така ли?
– Останалото е само лигавщини – заключи Спайсър, като прегледа набързо писмото. По-късно щеше да има достатъчно време да го четат. Извади чека за хиляда долара и го показа на колегите си. Скоро той щеше да бъде предаден на адвоката им, за да депозира сумата в тайната им сметка.
– Кога ще почнем да го притискаме? – попита Ярбър.
– Нека разменим още няколко писма. Рики трябва да сподели още свои мъки и страдания.
– Какво ще кажете някой пазач да го набие или нещо такова? – предложи Бийч.
– Там няма пазачи – възрази Спайсър. – Това е клиника за баровци, нали така? Там има психолози.
– Но Рики не може да излезе, нали? Значи е оградено и сто на сто има по някой и друг пазач. Или пък някой дръвник да награби Рики в банята или гардеробната?
– Не може да бъде жертва на сексуално насилие – отвърна Ярбър. – Къртис може да се изплаши, че Рики е хванал някоя болест.
Те отделиха още няколко минути, за да измислят нови неволи за бедния Рики. Снимката му беше задигната от стената на друг затворник, размножена от адвоката им и разпратена на повече от десетина адреса из всички щати. От нея се усмихваше красив колежанин в тъмносиня тога и шапка, стиснал диплома в ръката си.
Решиха, че Бийч ще поработи два-три дни върху новата история, а после ще напише чернова за следващото писмо до Къртис. Бийч беше Рики и в този миг бедното измислено момче пишеше сърцераздирателни писма до осем състрадателни души. Ярбър беше Пърси, също излекуван младеж в клиника за наркомани, който чакаше скоро да го пуснат и си търсеше богат чичко за другар в живота. Пърси бе пуснал пет въдици и бавно поклащаше стръвта.
Джо Рой Спайсър не го биваше в писането. Той координираше операцията, следеше да са последователни в измислиците си и се срещаше с адвоката, който носеше пощата. Освен това се грижеше за парите.
А това, многоуважаеми колеги, е от Куинс – обяви той, като измъкна друго писмо.
Бийч и Ярбър зяпнаха писмото в гробна тишина. Според шестте писма, които си бяха разменили с Рики, Куинс беше богат банкер от малко градче в Айова. Бяха го открили, също като останалите, чрез обявите в едно гейсписание, което криеха, в юридическата библиотека. Той беше втората им жертва. Първият, който бе захапал кукичката, явно беше заподозрял нещо и бе спрял да пише. Куинс беше пратил и снимка – на пикник със семейството си на брега на някакво езеро. Гол до кръста, с шкембе, хилави ръце и оредяваща коса. На петдесет и една години. Снимката беше некачествена, несъмнено подбрана от Куинс така, че трудно да го разпознаят.
– Искаш ли ти да го прочетеш, Рики? – попита Спайсър и връчи писмото на Бийч, който го пое и погледна плика. Беше бял, надписан с печатни букви и без обратен адрес.
– Чел ли си го?
– Не. Давай.
Бийч бавно извади писмото, напечатано гъсто на стара пишеща машина върху обикновен бял лист. Той се изкашля важно и зачете:
– „Скъпи Рики, направих го. Още не мога да повярвам, но се реших. Използвах уличен телефон и преведох парите с пощенски запис, така че да не се разбере кой съм – мисля, че няма да ме усетят. Предложената от теб нюйоркска компания се оказа превъзходна, хората бяха много дискретни и услужливи. Честно казано, Рики, едва не умрях от страх. Никога не съм си представял, че ще запазвам места за гейекскурзия. И знаеш ли какво? Беше страхотно. Толкова се гордея със себе си. Запазил съм двойна каюта за по хиляда долара на нощ и нямам търпение да заминем.“
Бийч спря и вдигна поглед над кацналите на носа му очила за четене. Двамата му колеги се усмихваха и попиваха всяка дума.
– „Потегляме на десети март – продължи той. – Хрумна ми прекрасна идея. Аз ще пристигна в Маями на девети, така че няма да имаме много време да се запознаем. Защо направо не се срещнем на кораба, в нашата каюта? Аз ще се кача пръв, ще регистрирам и двама ни, ще приготвя шампанското и ще те чакам. Не звучи ли чудесно, Рики? Ще имаме на разположение три дни. Предлагам въобще да не излизаме.“
Бийч едва сдържа усмивката си, докато поклащаше отвратено глава.
– „Толкова се вълнувам, че ще пътуваме заедно. Най-накрая се реших да открия кой съм всъщност, а ти ми даде куража да направя първата крачка. Макар че не сме се срещали, просто не знам как да ти благодаря. Моля те, пиши ми веднага за потвърждение. Всичко хубаво, скъпи ми Рики. С обич, Куинс.“
– Ще повърна – каза Спайсър, но не съвсем убедително. Имаше твърде много неща за вършене.
– Хайде да го притиснем – предложи Бийч. Другите бързо се съгласиха.
– Колко да поискаме? – попита Ярбър.
– Поне сто хиляди – отвърна Спайсър. – Семейството му притежава банки вече две поколения. Знаем, че баща му още е в бизнеса, и си представям как ще побеснее, като разбере, че синът му е обратен. Куинс не може да си позволи да го отбият от семейната ясла, затова ще плати колкото поискаме. Ситуацията е просто идеална.
Бийч вече си водеше бележки. Ярбър също. Спайсър закрачи из стаичката като погнала жертвата си мечка. Идеите идваха бавно, трябваше да се внимава с езика, да се прецизира стратегията, но не след дълго писмото се оформи. Бийч прочете черновата:
– „Скъпи Куинс, с удоволствие прочетох писмото ти от четиринайсети януари. Толкова се радвам, че си запазил места за гейекскурзията. Има обаче един проблем. Няма да успея да дойда по няколко причини. Първата е, че няма да ме пуснат още няколко години. Аз съм в затвора, а не в клиника за наркомани. Освен това съвсем не съм обратен. Имам жена и две деца, които в момента изпитват тежки финансови затруднения, защото аз съм в затвора и не мога да ги издържам. Така стигаме и до теб, Куинс. Трябват ми малко от твоите пари. Искам сто хиляди долара. Да кажем, че толкова струва мълчанието ми. Ако ги пратиш, ще забравя за тази история с Рики и гейекскурзията и никой в Бейкърс, Айова, никога няма да разбере за това. Жена ти, децата ти, баща ти и останалите от твоето богато семейство никога няма да научат за Рики. Ако не изпратиш парите, ще залея градчето ти с копия от твоите писма. Това се нарича изнудване, Куинс, и аз съм те хванал натясно. Знам, че е жестоко и престъпно, но не ми пука. Трябват ми пари, а ти ги имаш.“
Бийч спря и погледна колегите си за одобрение.
– Прекрасно е – каза Спайсър, който вече мислено харчеше парите.
– Много жестоко – каза Ярбър. – Ами ако се самоубие?
– Не ми се вярва.
Прочетоха писмото още веднъж и поспориха дали сега е най-добрият момент да го пуснат. Не разискваха доколко незаконно е тяхното изнудване, нито евентуалното наказание, ако ги хванеха. Бяха провели тези дискусии преди месеци, когато Джо Рой Спайсър убеди останалите двама да се присъединят към начинанието му. Рисковете бяха незначителни в сравнение с потенциалните печалби. Жертвите им едва ли щяха да изтичат в полицията и да се оплачат.
Досега обаче още не бяха притиснали никого. Кореспондираха си с десетина потенциални жертви, все застаряващи мъже, направили грешката да отговорят на следната обява:
„Неженен бял двайсетгодишен мъж търси мил и дискретен господин на 40–50 години за кореспонденция.“
Една малка обява с дребен шрифт на гърба на гейсписание беше предизвикала шейсет отговора и Спайсър се зае със задачата да отсее боклука и да намери богаташите. Отначало това му се струваше отвратително, а после му стана забавно. Сега беше истински бизнес, защото се канеха да приберат сто хиляди долара от един напълно невинен човек.
Адвокатът им щеше да вземе една трета. Макар това да бе обичайната практика, все пак делът им се виждаше твърде голям. Но нямаха избор. Той беше важен елемент, незаменим съучастник в техните престъпления.
Поработиха над писмото до Куинс около час, а после решиха да премислят една нощ и да напишат окончателния вариант на следващия ден. Имаше и отговор от мъж с псевдонима Хувър. Това беше второто му писмо до Пърси и беше пълно с приказки за птички. Ярбър трябваше да понаучи нещо за тях, преди да отговори от името на Пърси и да демонстрира голям интерес към темата. Явно Хувър се боеше и от сянката си. Не разкриваше нищо лично и не споменаваше дали има пари.
Братята решиха да му дадат още малко време. Да си поговорят за птички, а после да се опитат да го подмамят да спомене нещо за физическа близост. Ако Хувър не усетеше намека или ако не разкриеше нещо за финансовото си състояние, щяха да се откажат от него.
Според Бюрото по затворите Тръмбъл се водеше лагер. Това означаваше, че няма нито огради, нито бодлива тел, кули или пазачи с пушки, които да дебнат за бягащи затворници. „Лагер“ означаваше минимална охрана, така че всеки затворник можеше просто да си тръгне. В Тръмбъл имаше хиляда души, но малцина бягаха.
Вътре беше по-добре уредено от повечето държавни училища. Имаше стаи с климатик, чисто кафене, зали за фитнес, билярд и карти, игрища за баскетбол и волейбол, писта за бягане, библиотека, църква с дежурен свещеник, психолози и неограничени часове за посещение.
Тръмбъл беше възможно най-доброто място за един затворник. Всички задържани тук се водеха слабо опасни. Осемдесет процента лежаха за престъпления, свързани с наркотици. Около четирийсет затворници бяха ограбили банки, без да наранят или сериозно да изплащат някого. Останалите бяха заможни хора, които варираха от дребни измамници до доктор Флойд, хирурга, който в рамките на две десетилетия бе откраднал шест милиона долара от здравните фондове.
Насилието не се толерираше в Тръмбъл. Заплахите бяха рядкост. Имаше много правила и администрацията не срещаше особени проблеми при налагането им. Нарушителите бяха изпращани в затвор със средно тежка степен на охрана, което означаваше бодлива тел и твърде груби надзиратели.
Обитателите на Тръмбъл предпочитаха да се държат добре и да излежат присъдите си във федерален „кафез“.
Опитите за извършване на сериозни престъпления отвътре бяха нещо нечувано до пристигането на Джо Рой Спайсър. Още преди да го приберат на топло, Спайсър беше чул за аферата в Ангола, прочутия затвор в Луизиана. Няколко пандизчии се бяха усъвършенствали в изнудването на хомосексуалисти до такава степен, че бяха прибрали от жертвите си седемстотин хиляди долара, преди да ги усетят.
Спайсър живееше в селски район близо до границата с Луизиана и аферата „Ангола“ беше много известна в неговия край. Никога не си беше представял, че ще я повтори, докато една сутрин не се събуди във федерален затвор и не реши да издои всеки, който му паднеше в ръчичките.
Всеки ден в един часа следобед излизаше на разходка, като винаги вземаше със себе си пакет „Марлборо“. Не беше пушил от десет години, преди да го осъдят, а сега беше стигнал до две кутии на ден. Разхождаше се, за да неутрализира ефекта върху дробовете си. За трийсет и четири месеца беше извървял около двеста километра. Освен това беше свалил тринайсет килограма, макар и вероятно не с гимнастика, както твърдеше. Причината беше по-скоро в забраната да се пие бира в затвора.
