Текст книги "Братята"
Автор книги: Джон Гришам
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 9 (всего у книги 23 страниц)
14
Все по-често го мъчеше махмурлук, затова когато Тревър отвори очи, той си каза, че просто трябва да се стегне. Не можеш да се мотаеш в кръчмата всеки ден, да пиеш евтина бира и да гледаш тъпи баскетболни мачове, само защото си заложил на тях хиляда долара. Миналата вечер бяха „Лоуган Стейт“ срещу някакъв отбор със зелени екипи. Кой се интересуваше от „Лоуган Стейт“?
Джо Рой Спайсър, ето кой. Спайсър беше заложил на тях петстотин долара, Тревър беше добавил хиляда от себе си и „Лоуган“ спечелиха. През изминалата седмица Спайсър беше познал десет от дванайсет победители. Това му беше донесло три хиляди долара в брой, а Тревър, който щастливо го следваше, беше спечелил пет хиляди и петстотин долара. Хазартът му носеше повече пари от адвокатската работа. При това друг познаваше победителите!
Той отиде в банята и наплиска лицето си с вода, без да поглежда в огледалото. Тоалетната още беше задръстена от предишния ден и докато Тревър обикаляше мръсната си малка къща да търси гумената камбана, с която да почисти, телефонът иззвъня. Беше съпругата му от един предишен живот, жена, която го мразеше, както и той нея, и когато чу гласа й, разбра, че тя иска пари. Отказа й сърдито и застана под душа.
В кантората нещата бяха още по-зле. Развеждащи се съпрузи бяха пристигнали, всеки в отделна кола, за да довършат преговорите за подялбата на имуществото. Предметите, за които спореха, нямаха стойност за никой друг – тенджери, тигани и един тостер, – но макар да не притежаваха нищо, все пак трябваше да намерят за какво да се карат. Най-страшни са битките за най-дребните залози.
Адвокатът им закъсняваше с един час и те бяха използвали времето, за да си разменят обиди, докато накрая Джан не ги бе разделила. Съпругата беше изпратена в кабинета на Тревър, когато той се появи от задната врата.
– Къде бяхте, по дяволите? – извика тя достатъчно силно, за да чуе мъжът и. Той се втурна по коридора покрай Джан, която не се затича след него, и нахълта в тесния кабинет на Тревър.
– Чакахме ви цял час! – заяви той.
– Я млъкнете и двамата! – извика Тревър, а Джан напусна сградата. Клиентите бяха шокирани от силния крясък.
– Седнете – изкрещя отново той и те се тръшнаха на единствените празни столове. – Като плащате петстотин долара за някакъв тъп развод, да не си мислите, че ще командвате парада!
Те погледнаха зачервените му очи и обляното в пот лице и решиха, че е по-разумно да не спорят с него. Телефонът иззвъня, но никой не го вдигна. Тревър отново почувства, че му се гади, хукна по коридора към тоалетната, където повърна възможно най-тихо. Не можа да пусне водата. Верижката издрънча безпомощно в казанчето.
Телефонът продължаваше да звъни. Тревър се заклатушка надолу по стълбите, за да уволни Джан, и тъй като не можа да я намери, излезе от сградата. Отиде до плажа, свали обувките и чорапите си и запляска с крака в студената морска вода.
Два часа по-късно Тревър седеше неподвижно на бюрото си. Беше заключил вратата, за да не влизат клиенти, и бе вдигнал на бюрото босите си крака с останал между пръстите пясък. Имаше нужда да подремне и да си пийне, затова се загледа в тавана, като се опитваше да подреди приоритетите си. Телефонът иззвъня и този път бе съвестно вдигнат от Джан, която още не бе уволнена, но тайно преглеждаше обявите за работа.
Обаждаше се Брейсхиърс от Бахамите.
– Преведена ни е нова сума, сър – каза той.
Тревър веднага скочи на крака.
– И каква е тази сума?
– Сто хиляди, сър.
Тревър погледна часовника си. Имаше около час, за да хване някой полет.
– Можете ли да ме приемете в три и половина? – попита той.
– Разбира се, сър.
Тревър затвори и извика към приемната:
– Отмени всички срещи за днес и утре. Заминавам.
– Никакви срещи нямаш – извика му Джан. – Губиш пари по-бързо отвсякога.
Тревър не й отговори. Затръшна задната врата, качи се в колата си и потегли.
Полетът до Насау спря първо във Форт Лодърдейл, макар че Тревър не усети това. След две изпити набързо бири веднага бе заспал дълбоко. Над Атлантическия океан изпи още две и се наложи стюардесата да го буди, когато самолетът се опразни.
Преводът беше от Къртис в Далас, както се очакваше. Трансферът бе извършен от тексаска банка и трябваше да постъпи в сметката на „Бумър Риълти“ в Женева Тръст Банк, Насау. Тревър прибра своята третина, като отново внесе двайсет и пет хиляди в тайната си сметка и взе осем хиляди в брой. Благодари на мистър Брейсхиърс, като каза, че се надява скоро пак да се видят, и излезе, клатушкайки се, от сградата.
И през ум не му мина да се върне вкъщи. Тръгна към търговската част на града, където тротоарите бяха залети от тлъсти американски туристи. Трябваха му къси панталони, сламена шапка и лосион за слънце.
Най-сетне стигна до брега, където намери стая в хубав хотел, двеста долара на вечер, но на кого му пукаше? Намаза се обилно с лосион и се изтегна до басейна, достатъчно близо до бара. Една сервитьорка с бикини прашка му носеше питиета.
Събуди се по тъмно, зачервен, но не и изгорял. Един човек от охраната го отведе до стаята му, където Тревър се тръшна на леглото и изпадна в кома. Когато се размърда, слънцето отново бе изгряло.
След такава дълга почивка той се събуди учудващо трезвен и много гладен. Хапна малко плодове и тръгна да си търси яхта. Не смяташе да си купува, но обръщаше внимание на детайлите. Една деветметрова яхта щеше да бъде достатъчно голяма за живеене и все пак можеше да се управлява от един човек. Нямаше да има пътници; само самотния шкипер, който обикаля от остров на остров. Най-евтината яхта, която намери, струваше деветдесет хиляди долара и имаше нужда от ремонт.
По обяд Тревър отново беше до басейна и се опитваше да успокои някой и друг клиент по клетъчния си телефон, но не се стараеше особено. Същата сервитьорка му донесе ново питие. Тревър изключи телефона, скри се зад тъмни очила и се опита да пресметне сумите. Между ушите му обаче цареше приятна празнота.
През изминалия месец беше спечелил осемдесет хиляди долара, които не подлежаха на данъчно облагане. Дали можеше да продължи с тази скорост? Ако това станеше, щеше да напусне кантората си и жалката си кариера, да си купи своята яхтичка и да се впусне да кръстосва моретата.
За пръв път в живота му мечтата изглеждаше почти реална. Виждаше се на кормилото, бос и гол до кръста, порещ вълните от Сейнт Бартс до Сейнт Китс, от Невис до Санта Лусия, а вятърът издуваше платната му. И нямаше нищичко, за което да се тревожи. Тревър затвори очи и закопня да избяга от всичко по-силно отвсякога.
Събуди се от хъркането си. Прашката беше наблизо. Тревър си поръча ром и погледна часовника си.
Два дни по-късно Тревър най-сетне се появи в Тръмбъл. Пристигна със смесени чувства. От една страна, нямаше търпение да вземе пощата и да разпрати писмата, за да продължи изнудването и да прибере още пари. От друга страна, той се бе забавил и уважаемият Спайсър щеше да недоволства.
– Къде беше, по дяволите? – изръмжа Спайсър веднага щом пазачът излезе. Напоследък всички му задаваха този въпрос. – Заради теб пропуснах три мача, а и трите пъти познах победителя.
– Бях на Бахамите. Получихме сто хиляди от Къртис.
Настроението на Спайсър рязко се промени.
– И ти трябваха три дни, за да провериш един превод на Бахамите? – попита тай.
– Имах нужда от малко почивка. Не знаех, че съм длъжен да идвам тук всеки ден.
Спайсър омекваше с всяка изминала минута. Току-що бе получил още двайсет и две хиляди долара. Те бяха надлежно скрити при другата плячка на място, което никой не можеше да открие, и докато връчваше на адвоката си нов куп красиви пликове, той си мислеше как да похарчи парите.
– Не си губите времето – каза Тревър, като взе писмата.
– Да не би да се оплакваш? Ти печелиш повече от нас.
– Аз имам повече за губене.
Спайсър му подаде лист хартия.
– Избрал съм десет мача. Залагам петстотин долара на всеки от тях.
Страхотно, помисли си Тревър. Още един дълъг уикенд в „Питс“ трябваше да гледа мач след мач. Е, имаше и по-лоши неща на тоя свят. Играха блекджек за по долар на раздаване, докато пазачът не прекрати срещата.
Зачестилите посещения на Тревър бяха обсъждани от началника на затвора и големите клечки в Бюрото по затворите във Вашингтон. По случая се водеше документация. Мислеха да наложат ограничения, но после се отказаха. Посещенията бяха безполезни, а освен това началникът на затвора не искаше да настройва Братята срещу себе си. Защо да се кара с тях?
Адвокатът беше безобиден. След няколко телефонни разговора с Джаксънвил решиха, че Тревър е, общо взето, неизвестен и навярно няма друга работа, освен да се мотае в стаята за юридически консултации в затвора.
* * *
Парите вдъхнаха нов живот на Бийч и Ярбър. За да ги похарчат, първо трябваше да стигнат до тях, а за целта трябваше един ден да излязат от затвора като свободни хора, свободни да правят каквото си искат с растящото си състояние.
С петдесет хиляди долара в банката Ярбър сериозно се беше замислил за създаване на портфейл разнообразни инвестиции. Нямаше смисъл да остави парите да стоят в банката за пет процента годишна лихва, пък била тя и необлагаема. Скоро щеше да ги влее в инвестиционни фондове с бърза печалба, предимно в Далечния изток. В Азия предстоеше нов икономически бум и неговият малък куп мръсни пари щеше да донесе своя дял от печалбата. Останаха му пет години и ако парите му носеха между дванайсет и петнайсет процента лихва годишно, докато излезеше навън, неговите петдесет хиляди щяха да са станали около сто хиляди. Не беше зле за човек на шейсет и пет години и евентуално в добро здраве.
Но ако той (заедно с Пърси и Рики) успееха да увеличат основния капитал, Ярбър можеше да излезе от Тръмбъл наистина богат. Пет проклети години – месеците и седмиците, от които се бе ужасявал. Сега изведнъж започваше да се чуди дали ще му стигне времето да измъкне всичките пари, които би могъл. Той пишеше от името на Пърси на над двайсет кореспонденти от цялата страна. Нямаше двама от един и същ град. Спайсър внимаваше жертвите да са териториално разделени. Използваха картите в юридическата библиотека, за да са сигурни, че нито Пърси, нито Рики си пишат с мъже, които живеят близо един до друг.
Когато не пишеше писма, Ярбър се улавяше, че мисли за парите. Слава богу, документите за развода бяха дошли и заминали. Той щеше да бъде официално разведен след няколко месеца, а докато излезеше от затвора, жена му съвсем щеше да забрави за него. Щеше да бъде свободен във всяко едно отношение.
Толкова работа трябваше да свърши през тези пет години. Реши да намали сладкото и да изминава по километър и половина повече всеки ден.
Докато лежеше в мрака на горното легло, Хатли Бийч правеше същите сметки като колегите си. Петдесет хиляди долара налични плюс прилична лихва, плюс каквото още успеят да изстискат от жертвите си, и един ден той щеше да бъде богат. На Бийч му оставаха девет години, които му се бяха стрували безкрайни. Сега имаше искрица надежда. Това, което му бе звучало като смъртна присъда, сега бавно заприличваше на време за жътва. Дори изнудването да му носеше само сто хиляди годишно плюс лихвата, след девет години той щеше да бъде мултимилионер и щеше да излезе победоносно на свобода на шейсет и пет годишна възраст.
Не беше изключено да събере два, три, дори четири милиона.
Знаеше точно какво ще направи. Понеже обичаше Тексас, щеше да иде в Галвестън, да си купи една от онези стари викториански къщи до морето и да покани старите си приятели да дойдат да видят колко е богат. Щеше да зареже закона и по дванайсет часа на ден да трупа пари, нищо друго освен работа и пари, така че, докато стане на седемдесет, да бъде по-богат от бившата си жена.
За пръв път от години Хатли Бийч вярваше, че ще доживее до шейсет и пет, дори до седемдесет години.
Той също се отказа от захарта и маслото и намали цигарите наполовина, като смяташе скоро съвсем да ги спре. Зарече се да стои далеч от болницата и да престане да взема лекарства. Започна да изминава по два километра всеки ден на слънце, като колегата си от Калифорния. Освен това пишеше писмата от името на Рики.
Съдия Спайсър, на когото вече не му липсваше мотивация, заспиваше трудно. Той не се измъчваше нито от вина, нито от самота или чувство за унижение, нито пък беше потиснат от срам, че е в затвора. Той просто броеше парите, пресмяташе лихвените проценти и анализираше разпределението на точките в баскетболни мачове. Оставаха му двайсет и един месеца. Вече му се виждаше краят.
Красивата му съпруга Рита беше минала да го види миналата седмица и двамата бяха прекарали заедно четири часа за два дни. Тя беше отрязала косата си, беше спряла да пие, беше свалила осем килограма и обещаваше да бъде още по-слаба, когато дойде да го вземе след по-малко от две години. След четири часа с нея Джо Рой беше убеден, че деветдесетте хиляди са още заровени зад бараката.
Те щяха да идат във Вегас, да си купят нов апартамент и да кажат на останалия свят да върви по дяволите.
Тъй като операцията по изнудването вървеше толкова добре, Спайсър си намери нов повод за притеснения. Той щеше да напусне Тръмбъл пръв, щастлив и без да се обръща. Ами парите, които щяха да бъдат спечелени след неговото напускане? Ако машинката им продължеше да носи луди пари, какво щеше да стане с неговия дял от печалбата, какъвто безспорно му се полагаше? В крайна сметка идеята беше негова, беше я заел от случилото се в затвора в Луизиана. Отначало Бийч и Ярбър въобще не бяха искали да се включат.
Имаше достатъчно време да измисли стратегия за оттеглянето си, също както и време да намери начин да се отърве от адвоката. Само че това щеше да му струва няколко безсънни нощи.
Писмото от Куинс Гарб от Айова бе прочетено от Бийч:
Скъпи Рики (или който по дяволите си),
Нямам повече пари. Първите сто хиляди бяха изтеглени като заем с фалшива банкова гаранция. Не знам как ще ги върна. Баща ми притежава банката и всичките пари. Защо не му пишеш на него, копеле такова! Евентуално бих могъл да намеря още десет хиляди, ако се разберем да спреш да ме изнудваш. Дотук! Аз съм на ръба на самоубийството, така че не прекалявай. Ти си такъв боклук. Надявам се да те хванат.
Искрено твой,Куинс Гарб
– Звучи доста отчаяно – каза Ярбър, като вдигна поглед от собствената си купчина писма.
– Кажи му, че ще приемем още двайсет и пет хиляди – добави Спайсър. От долната му устна висеше клечка за зъби.
– Ще му пиша да ги преведе моментално – заяви Бийч, докато отваряше друго писмо, адресирано до Рики.
15
По обяд, когато опитът показваше, че в „Мейлбокс Америка“ има най-много хора, един агент влезе небрежно зад други двама клиенти и за втори път през този ден пъхна ключ в пощенска кутия 455. Върху три рекламни брошури – една от пицария, една от автомивка и една от пощенските служби – той забеляза нещо ново. Бледооранжев плик с размери дванайсет на двайсет сантиметра. Като използваше пинцетите на ключодържателя си, агентът хвана ръба на плика, измъкна го бързо от кутията и го пусна в малко кожено куфарче. Рекламните брошури останаха непипнати.
Пликът бе внимателно отворен от експертите в Лангли. Двете написани на ръка страници бяха извадени и копирани.
Един час по-късно Девил влезе в бункера на Теди с папка в ръка. Девил отговаряше за това, което в Лангли наричаха „кашата на Лейк“. Той даде копия от писмото на Теди и на Йорк, а после го сканира и прожектира на голям екран. Печатните букви бяха големи и се четяха лесно, сякаш авторът се беше старал над всяка дума. Писмото гласеше:
Скъпи Ал,
Къде се изгуби? Получи ли последното ми писмо? Писах ти преди три седмици, а не съм получил нищо. Предполагам, че си зает, но, моля те, не ме забравяй. Тук се чувствам много самотен, а твоите писма ми помагат да издържа. Те ми вдъхват сила и надежда, защото знам, че някой се интересува от мен. Моля те, Ал, не ме изоставяй.
Психологът ми казва, че може да ме изпишат след два месеца. В Болтимор има един дом с облекчен режим, само на няколко километра от мястото, където съм израснал. Хората тук се опитват да ми уредят престой. Ще бъде за деветдесет дни, достатъчно, за да мога да си намеря робота, приятели и т.н., нали разбираш, и отново до свикна с обществото. Вечер се заключва, но през деня ще бъда свободен.
Нямам много хубави спомени, Ал. Всички, които са ме обичали, са починали, а чичо ми, който плаща за клиниката, е много богат, но и много жесток човек.
Толкова бих искал да имам приятели, Ал.
Между другото, свалих още два килограма и сега талията ми е осемдесет сантиметра. Снимката, която ти изпратих, е вече остаряла. Никога не съм харесвал как изглежда лицето ми на нея – бузите ми са прекалено месести. Сега съм много по-слаб и загорял. Разрешават ни до се печем по два часа на ден, ако времето е подходящо. Макар че е Флорида, някои дни са доста хладни. Ще ти изпратя друга снимка, може би някоя от кръста нагоре. Вдигам тежести като луд. Мисля, че следващата снимка ще ти хареса.
Каза, че ще ми изпратиш и твоята. Още я чакам. Моля те, не ме забравяй, Ал. Имам нужда от твоите писма.
С любов,Рики
Тъй като Йорк отговаряше за проучването на всички аспекти от живота на Лейк, той се чувстваше длъжен да се обади пръв. Само че не знаеше какво да каже. Отново прочетоха мълчаливо писмото. После още веднъж.
Накрая Девил проговори:
– Ето плика.
– Той го прожектира на стената. Пликът бе адресиран до мистър Ал Кониърс в „Мейлбокс Америка“. Обратният адрес беше „Рики, «Аладин Норт», ПК 44683, Нептун Бийч, Флорида 32233“.
– Адресът е фалшив – каза Девил. – „Аладин Норт“ не съществува. Има телефонен номер на служба за съобщения. Обаждахме се десет пъти, но операторът не знае нищо. Обадихме се на всички клиники за наркомани в Северна Флорида, но никой не е чувал за подобно място.
Теди мълчеше и продължаваше да гледа стената.
– Къде се намира Нептун Бийч? – изръмжа Йорк.
– В Джаксънвил.
Девил беше освободен, но му казаха да бъде на разположение. Теди започна да си води бележки в зелено тефтерче.
– Има и други писма и поне една снимка – каза той, като че ли проблемът не беше нищо особено. Паниката беше непознато състояние за Теди Мейнард. – Трябва да ги намерим – каза той.
– Два пъти сме претърсвали основно дома му.
– Тогава го претърсете трети път. Съмнявам се, че той държи подобни неща в службата си.
– Кога…
– Направете го веднага. Лейк е в Калифорния, за да печели гласове. Нямаме време, Йорк. Може да има други тайни пощенски кутии и други мъже, които се хвалят с тена и талиите си.
– Да му кажем ли, че сме го разкрили?
– Още не.
Тъй като нямаха образец от почерка на мистър Кониърс, Девил предложи нещо, което Теди одобри. Щяха да използват версията за нов лаптоп с вграден принтер. Първата чернова беше съставена от Девил и Йорк и след около час четвъртият вариант гласеше:
Скъпи Рики,
Получих писмото ти от двайсет и втори; прости ми, че не ти писах по-скоро. Напоследък много пътувам и не мога да насмогна с всичко. Всъщност пиша това писмо на хиляда метра височина някъде над Залива на път към Тампа. Освен това използвам нов лаптоп, толкова малък, че почти се събира в джоба ми. Невероятна технология. Принтерът обаче не е много качествен. Надявам се, че можеш да разчетеш писмото.
Много се радвам да чуя, че ще те изписват, а също и за дома в Болтимор. Имам бизнес-контакти там и съм сигурен, че ще успея да ти помогна да си намериш работа.
Не се отчайвай, остават ти само два месеца. Сега ти си много по-силен и си готов да живееш истински. Не губи смелост.
Ще ти помагам с каквото мога. Когато стигнеш в Болтимор, ще се радвам да прекарам известно време с теб, да ти покажа града и така нататък.
Обещавам скоро да пиша. Нямам търпение да получа отговора ти.
Твой Ал
Решиха, че Ал е бързал и затова е забравил да се подпише. Писмото беше редактирано няколко пъти и прегледано по-внимателно от международен договор. Крайната версия беше отпечатана на лист хартия от хотел „Роял Сонеста“ в Ню Орлиънс и сложено в дебел кафяв плик със скрита под долния ръб оптична жичка. В горния десен ъгъл беше инсталиран миниатюрен предавател така, че мястото изглеждаше леко намачкано при пренасянето. При активиране той щеше да изпраща сигнал на сто метра в продължение на три дни.
Тъй като Ал пътуваше за Тампа, печатът беше от тамошната поща, а датата беше истинска. Всичко това бе свършено за по-малко от половин час от екип доста странни хора от отдел „Документи“ на втория етаж.
В четири часа следобед стар зелен пикап спря до тротоара пред къщата на Арън Лейк близо до едно от многото сенчести дървета на Трийсет и пета улица в тази красива част на Джорджтаун. На вратата му имаше реклама на местна фирма за водопроводни услуги. Четирима водопроводчици излязоха и започнаха да вадят инструментите си.
След няколко минути единствената съседка, която ги беше забелязала, се отегчи и се върна пред телевизора. Тъй като Лейк беше в Калифорния, агентите от тайните служби бяха с него, а домът му все още не беше под постоянно наблюдение, поне не от тях. Е, то нямаше да закъснее.
Претекстът беше запушена канализационна тръба в градинката пред къщата – това спокойно можеше да бъде свършено, без да се влиза вътре. Така тайните служби нямаше да забележат нищо подозрително, дори и да се отбиеха.
Само че двама от водопроводчиците наистина влязоха в къщата със собствени ключове. Появи се и втори пикап, за да провери работата на първия и да остави още някакви инструменти. Двама водопроводчици от втория камион се смесиха с първите и се събра истински екип.
Вътре в къщата четирима агенти започнаха подробно претърсване за скрити писма. Те минаваха от стая в стая, проверяваха очевидните места и търсеха тайници.
Вторият камион замина, а от противоположната посока дойде трети, който паркира, качвайки двете гуми на тротоара – нещо обичайно за този тип услуги. Още четирима работници се включиха в пречистването на отходната тръба, а малко по-късно двама от тях влязоха вътре. Малко след залез слънце един прожектор беше монтиран в предния двор върху капака на канализацията и насочен към къщата, така че светлините вътре да не се забелязват. Четиримата мъже, които останаха навън, пиеха кафе, разказваха си вицове и се опитваха да се стоплят. Покрай тях минаваха забързани съседи.
След шест часа работа тръбата беше чиста, както и къщата. Не беше намерено нищо необичайно, още по-малко някаква кореспонденция с Рики от клиниката. Нямаше и помен от снимка. Водопроводчиците изключиха прожектора, прибраха инструментите си и изчезнаха без следа.
В осем и половина на следващата сутрин един агент на име Бар нахълта припряно в пощата в Нептун Бийч в мига, в който отваряха вратите, сякаш закъсняваше за нещо. Бар беше експерт по ключове и ключалки и предишния ден беше прекарал пет часа в Лангли, като изучаваше различните видове кутии, използвани от пощенските служби. Той имаше четири шперца, един от които със сигурност трябваше да отвори кутия номер 44683. Ако това не станеше, щеше да се наложи да вземе отпечатък от ключалката, което щеше да отнеме около шейсет секунди и можеше да привлече внимание. Третият ключ свърши работа и Бар сложи в кутията адресирания до Рики кафяв плик с печат от Тампа. Вътре в кутията вече имаше две писма. За всеки случай Бар извади някаква рекламна брошура, затвори вратичката и изхвърли брошурата в кошчето.
След това той и още двама души зачакаха търпеливо в един микробус на паркинга, като пиеха кафе и записваха на видео всеки клиент, влязъл в пощата. Бяха на около седемдесет метра от пощенската кутия. Ръчният им приемник усилваше слабия сигнал от плика. Заедно с посетителите в пощата влизаха и излизаха най-различни хора – негърка в къса кафява рокля, бял мъж с брада и кожено яке, бяла жена с анцуг, негър с джинси – всички те агенти на ЦРУ и всички наблюдаваха кутията, без да имат никаква представа кой е написал писмото или кой трябва да го получи. Тяхната задача беше просто да открият човека, който бе наел кутията.
Намериха го следобед.
Тревър обядва в „Питс“, но само две бири. Студени халби със солени фъстъци от общата купичка, които похапваше, докато губеше петдесетте долара, заложени на състезание с кучешки впрягове в Калгари. Когато се върна в кантората, той подремна един час, като хъркаше толкова силно, че многострадалната му секретарка беше принудена да затвори вратата. Всъщност тя я затръшна, но не толкова шумно, че да го събуди.
По пътя към пощата Тревър се унесе в мечти. За яхти. Този път беше решил да върви пеша, защото времето беше прекрасно, той нямаше друга работа, а и имаше нужда от освежаване. С удоволствие забеляза четири от своите съкровища в пощенската кутия на „Аладин Норт“. Пъхна ги внимателно в джоба на износеното си сако, оправи вратовръзката си и тръгна, уверен, че денят за плащане отново наближава.
Никога не се бе изкушавал да прочете писмата. Нека Братята да вършат мръсната работа. Той щеше да си пази ръцете чисти, да разнася пощата и да прибира своята третина. Освен това Спайсър би го убил, ако забележете, че някой е отварял писмата му.
Когато Девил влезе, Теди дремеше в количката си. Минаваше десет часа вечерта и Йорк си бе отишъл вкъщи. Йорк имаше жена, а Теди не.
Девил докладва, като се консултираше с няколко листа надраскани бележки:
– Писмото беше извадено от кутията в един и петдесет следобед от местен адвокат на име Тревър Карсън. Проследихме го до кантората му в Нептун Бийч, където той остана осемдесет минути. Кантората му е доста невзрачна, с една секретарка и малко клиенти. Карсън е дребна риба, работи по крайбрежието и се занимава с разводи, недвижима собственост и други такива мижави дела. Той е на четирийсет и осем години, развеждал се е поне два пъти, роден е в Пенсилвания, завършил колеж във Фърман и университет във Флорида, изгубил лиценза си преди единайсет години за злоупотреба със средствата на неколцина свои клиенти, а после го е получил обратно.
– Добре, добре – каза Теди.
– В три и половина той напусна кантората си и шофира един час до федералния затвор Тръмбъл, Флорида. Взе писмата със себе си. Проследихме го, но загубихме сигнала, когато Тревър влезе в затвора. Междувременно събрахме информация за Тръмбъл. Това е затвор с минимална охрана и най-ниска степен на сигурност. Води се лагер. Няма огради, а затворниците не се третират като особено опасни. Вътре лежат около хиляда души. Според източник от Бюрото по затворите тук във Вашингтон Карсън често посещава Тръмбъл. Никой друг адвокат и изобщо никой посетител не идва толкова често като Карсън. Допреди месец е идвал веднъж седмично, а сега ходи там поне три пъти на седмица. Понякога и четири. Всички посещения са обявени като официални адвокатски консултации.
– Кой е клиентът му?
– Не е Рики. Карсън е официалният адвокат на трима съдии.
– Трима съдии?
– Да. Трима съдии в затвора?
– Точно така. Наричат се Братята.
Теди затвори очи и потърка слепоочията си. Девил го остави да осмисли чутото, а после продължи.
– Карсън престоя в затвора петдесет и четири минути, а когато излезе, не получихме сигнала от плика. Междувременно ние бяхме паркирали до колата му. Той мина на метър и половина от приемника ни и затова сме сигурни, че писмото не беше в него. Проследихме го обратно до Джаксънвил. Той паркира до една кръчма на име „Питс Бар и Грил“, където остана три часа. Претърсихме колата му, намерихме куфарчето и в него видяхме осем писма, адресирани до различни мъже из цялата страна. Всички бяха изпратени от затвора, а нито едно не беше до затвора.
Очевидно Карсън разнася пощата на своите клиенти. Преди половин час той още беше в бара, доста пиян, и залагаше на университетски баскетболни мачове.
– Значи неудачник.
– Определено.
Неудачникът излезе с клатушкане от бара след второто продължение на един мач, провеждан на Западното крайбрежие. Спайсър беше познал трима от четиримата победители. Тревър прилежно го следваше и беше спечелил хиляда долара за вечерта.
Колкото и да беше пиян, все пак беше достатъчно разумен, за да не шофира. Още си спомняше как преди три години му бяха взели книжката, а освен това проклетите ченгета бяха навсякъде. Ресторантите и баровете около „Сий Търтъл Ин“ привличаха младите и буйни глави и затова полицията също се навърташе насам.
Да се ходи пеша обаче не беше лесно. Все пак Тревър се справи доста добре по пътя до кантората си, изминавайки сравнително стабилно правата отсечка в южна посока край тихите вилички, давани на пенсионери под наем, притихнали и готови за сън. В ръка носеше куфарчето си с писмата от Тръмбъл.
Продължи напред, като търсеше къщата си. Пресече улицата без причина и половин пресечка по-нататък се върна обратно. Нямаше коли. Когато започна да завива обратно, се озова на двайсет метра от един агент, скрит зад паркирана кола. Тайната армия го наблюдаваше, внезапно изплашена, че пияният глупак ще налети, без да иска, на някого от тях.
По едно време Тревър се отказа от безценните си разходки и успя някак да намери входа на кантората. Изтърва ключовете си на стълбите пред входа, пусна куфарчето си и го забрави, а след по-малко от минута, след като бе отворил вратата, беше зад бюрото си, излегнат във въртящия се стопи дълбоко заспал. Входната врата беше полуотворена.
Задната врата стоя отключена през цялата нощ. По заповед от Лангли Бар и колегите му бяха влезли в кантората и бяха монтирали подслушвателни устройства навсякъде. Нямаше нито алармена система, нито ключалки на прозорците, нито нещо, което да привлече вниманието на крадците. Монтажът беше улеснен от факта, че никой отвън не забелязваше нищо в кантората на адвоката Тревър Карсън.
Куфарчето беше изпразнено, а съдържанието му – описано по заповед от Лангли. Когато всичко беше огледано и фотографирано, го оставиха в коридора до кабинета. Внушителното хъркане не спря нито за миг.
Малко преди два часа сутринта Бар успя да подкара паркирания близо до кръчмата фолксваген. Мина с него по пустата улица и го спря небрежно до тротоара пред кантората, така че след няколко часа пияницата да потърка очи и да се поздрави, че е карал толкова добре. Или може би той щеше да потръпне от ужас, че за пореден път е шофирал пиян. И в двата случая те щяха да са в течение.
