Текст книги "Братята"
Автор книги: Джон Гришам
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 18 (всего у книги 23 страниц)
Бъстър бучеше с машината си за плевене и бавно се приближаваше към пистата. Спря, за да изтрие потта от лицето си и да се огледа. От петдесет метра разстояние Спайсър чу как моторът угасна. Обърна се и даде на момчето знак да побърза. Бъстър отиде до пистата, настигна Ярбър и повървя с него няколко крачки.
– Сигурен ли си, че искаш да го направиш? – попита Ярбър.
– Абсолютно. – Момчето изглеждаше спокойно и хладнокръвно.
– Тогава давай. Побързай. И спокойно.
– Благодаря, Фин.
– Гледай да не те хванат, синко.
– За нищо на света.
На завоя Бъстър продължи да върви, извън пистата, през прясно окосената трева, измина стотина метра до някакви храсти, а после се скри. Бийч и Ярбър го видяха как изчезва, а после се обърнаха, за да гледат затвора. Спайсър спокойно вървеше към тях. Нямаше признаци на безпокойство из дворовете, спалните или другите сгради на охраняваната територия. Не се виждаха никакви пазачи.
Изминаха пет километра, дванайсет обиколки, с умерено темпо, а когато им омръзна, се прибраха в хладната си стаичка, за да си починат и да чуят новината за бягството. Щяха да минат часове, преди да се разбере.
Бъстър действаше много по-бързо. Щом стигна до гората, побегна, без да се обръща. Като гледаше слънцето, той се движеше право на юг половин час. Гората не беше гъста; храстите бяха редки и не го забавяха. Мина край хранилка за елени и скоро намери пътечка, която водеше на югозапад.
В левия джоб на панталона му имаше две хиляди долара в брой, дадени му от Фин Ярбър. В другия му джоб беше картата, която Бийч му беше нарисувал на ръка. А в задния му джоб пък имаше писмо до човек на име Ал Кониърс в „Чеви Чейс“, Мериленд. И трите бяха важни, но Братята бяха наблегнали най-вече на важността на писмото.
След един час Бъстър спря, за да си почине и да се ослуша. Първата му цел беше магистрала 30. Тя водеше от изток на запад и Бийч предполагаше, че момчето ще я намери за два часа. Бъстър не чу нищо обезпокоително и продължи да тича.
Трябваше да побърза. Имаше някаква вероятност отсъствието му да бъде забелязано малко след обяд, когато пазачите понякога обикаляха за рутинна проверка. Ако на някой от тях му хрумнеше да потърси Бъстър, можеха да последват и други въпроси. След като бяха наблюдавали пазачите две седмици, нито Бъстър, нито някой от Братята смятаха, че това е вероятно.
Значи му оставаха поне четири часа. А може би и много повече, защото работният му ден свършваше в пет часа, когато той предаваше машината за плевене. Като не се появеше, щяха да започнат да го търсят из затвора. Това щеше да им отнеме два часа, след което щяха да уведомят местната полиция, че още един затворник е избягал от Тръмбъл. Бегълците никога не бяха въоръжени и опасни и никой не се притесняваше особено много. Нямаше хайки. Нямаше хрътки. Никакви хеликоптери не обикаляха над горите. Местният шериф и неговите заместници патрулираха по главните пътища и предупреждаваха гражданите да заключват вратите си.
Името на беглеца се въвеждаше в националните компютри. Полицията следеше дома му и наблюдаваше приятелката му, като чакаше той да направи някоя глупост.
След деветдесет минути на свобода Бъстър спря за миг и чу шума на минаващ наблизо камион. Гората свършваше рязко до една канавка, а после следваше магистралата. Според картата на Бийч до най-близкия град имаше няколко километра на запад. Планът беше Бъстър да се движи покрай магистралата и да се крие от колите в канавки и зад мостове, докато не открие някаква форма на цивилизация.
Момчето бе облечено в стандартната затворническа униформа, състояща се от панталони в цвят каки и маслиненозелена риза с къс ръкав, и двете потъмнели от пот. Местните хора знаеха какво носят затворниците и ако го видеха да върви по магистралата, щяха да се обадят на шерифа. Бийч и Ярбър бяха казали на младежа да стигне до града и да си намери други дрехи. После да плати в брой билета си за автобуса и да не спира да бяга.
След почти три часа криене зад дърветата и в канавките Бъстър забеляза първите сгради, отдалечи се от магистралата и пресече една нива. Едно куче го залая, когато той стигна до улица с каравани. Зад една от тях забеляза въже с пране. Той се пресегна и взе някакъв пуловер в червено и бяло и изхвърли зелената си риза.
Центърът се състоеше само от два реда магазини, две-три бензиностанции, една банка, нещо като кметство и поща. Бъстър си купи джинсови шорти, тениска и чифт обувки от магазина с намалени цени и се преоблече в тоалетната. Намери пощенските кутии в кметството. Усмихна се и благодари на приятелите си в Тръмбъл, докато пускаше безценния им плик в кутията за междуградски писма.
Бъстър хвана рейса за Гейнсвил, където си купи за четиристотин и осемдесет долара правото да ползва автобус навсякъде из Съединените щати за период от шейсет дни. Потегли на запад. Искаше да се скрие в Мексико.
30
Първичните избори в Пенсилвания бяха на двайсет и пети април и трябваше да бъдат последното голямо усилие и сетен опит на губернатор Тари. Без да се отчайва от жалкия си провал в дебата отпреди две седмици, той провеждаше кампанията си с голям ентусиазъм, но с много малко пари. „Лейк държи всеки цент“, заявяваше той постоянно, като се преструваше, че се гордее с бедността си. Не напусна щата единайсет дни подред. Принуден да се движи с един-единствен микробус, той ядеше в домовете на поддръжниците си, отсядаше в евтини мотели и до припадък стискаше ръце и обикаляше кварталите.
– Нека говорим за проблемите – настояваше той, – а не за парите.
Лейк също работеше усилено в Пенсилвания. Самолетът му се движеше десет пъти по-бързо от колата на Тари. Лейк се срещаше с повече хора, държеше повече речи и определено харчеше повече пари.
Резултатът беше предсказуем. Лейк получи седемдесет и един процента от гласовете и победата му беше толкова категорична, че Тари открито заговори за оттегляне от надпреварата. Все пак се зарече да продължи поне още една седмица, до първичните избори в Индиана. Екипът му го беше изоставил. Тари беше натрупал единайсет милиона дългове. Беше изгонен от главната си квартира в Арлингтън.
И въпреки това той искаше добрите хора в Индиана да видят името му в бюлетините.
Пък и, кой знае, можеше лъскавият нов самолет на Лейк да се запали като предишния.
Тари ближеше дълбоките си рани и в деня след изборите в Пенсилвания обеща да продължи да се бори.
Лейк почти му съчувстваше и се възхищаваше от упоритостта му да издържи до конгреса. Въпреки това Лейк, както и всички останали, можеше да смята. Трябваха му само още четирийсет гласа, за да бъде сигурен в номинацията си, а оставаха още петстотин депутати. Надпреварата беше свършила.
След Пенсилвания вестниците из цялата страна потвърдиха номинацията му. Щастливото му хубаво лице беше навсякъде – Арън Лейк беше истинско политическо чудо. За мнозина се бе превърнал в символ на верността и успеха на системата – един неизвестен човек със силно собствено послание се бе появил неизвестно откъде и бе приковал вниманието на хората. Кампанията на Лейк вдъхваше надежда на всеки, който мечтаеше да се кандидатира за президент. Нямаше нужда с месеци да се обикалят черните пътища на Айова. Да прескочим Ню Хампшър, и без това този щат е толкова малък.
Обвиняваха го, че си е купил номинацията. Преди Пенсилвания той беше похарчил около четирийсет милиона долара. Трудно беше да се определи точно, защото той прахосваше пари по толкова много фронтове. „Ди-Пак“ и половин дузина други силни лобистки групи, които работеха за Лейк, бяха похарчили още двайсет милиона.
Никой друг кандидат-президент не беше харчил подобни суми.
Критиките притесняваха Лейк и неприятното усещане го мъчеше ден и нощ. Въпреки това той предпочиташе да разполага с парите и номинацията, вместо да бъде от другата страна.
Големите пари в никакъв случай не бяха табу. Бизнесът по интернет носеше милиони. Федералното правителство беше обявило бюджетен излишък! Почти всички имаха работа, поносима ипотека и няколко коли. Непрекъснатите проучвания на Лейк го караха да вярва, че големите пари още не притесняваха гласоподавателите. В ноемврийското състезание с вицепрезидента Лейк засега беше практически равностоен.
За пореден път се върна във Вашингтон като победител във войните на запад. Арън Лейк, невзрачният конгресмен от Аризона, вече беше човекът на деня.
По време на спокойна и доста дълга закуска Братята прочетоха сутрешния вестник на Джаксънвил, единствения, който беше разрешен в Тръмбъл. Много се радваха за Арън Лейк. Всъщност бяха възхитени от новината за номинацията му. Сега те бяха сред най-горещите му поддръжници. Давай, Арън, давай!
Новината за бягството на Бъстър не беше предизвикала особен смут. Браво на момчето, казваха затворниците. Той беше просто едно хлапе с дълга присъда. Давай, Бъстър, давай!
Бягството не се споменаваше в сутрешния вестник. Братята си го предаваха един на друг и четяха всяка дума, с изключение на обявите и некролозите. Вече само чакаха. Нямаше да пишат повече писма; нямаше и да получават, защото бяха изгубили куриера си. Игричката им трябваше да спре, докато не получеха вест от мистър Лейк.
Уилсън Аргроу пристигна в Тръмбъл в обикновен зелен микробус. Двама федерални полицаи го държаха за лактите. Той бе долетял в Джаксънвил заедно с охраната си от Маями, естествено, за сметка на данъкоплатците.
Според придружаващите го документи той беше излежал четири месеца от петгодишната си присъда за банкова измама. Беше поискал преместване по не съвсем ясни причини, но това не смущаваше никого в Тръмбъл. Той беше просто още един не особено опасен затворник във федералната система. Такива като него ги местеха непрекъснато.
Уилсън беше на трийсет и девет години, разведен, висшист, а домашният му адрес според документацията на затвора беше в Корал Гейбълс, Флорида. Истинското му име беше Кени Сандс, агент на ЦРУ от единайсет години, и макар никога да не беше влизал в затвор, той беше изпълнявал много по-трудни задачи от тази в Тръмбъл. Щеше да остане там месец-два, а после да помоли да го преместят отново.
Аргроу се държеше хладнокръвно като изпечен затворник, докато обработваха документите му, но стомахът му се беше свил. Бяха го уверили, че в Тръмбъл не толерират насилието, а той определено можеше да се грижи за себе си. И все пак затворът си беше затвор. Той издържа едночасовите разяснения на помощник-началника, а после набързо бе разведен из Тръмбъл. Когато го видя със собствените си очи, се поуспокои. Пазачите не носеха оръжие, а повечето затворници изглеждаха безобидни.
Другият човек в килията му беше старец с прошарена бяла брада – престъпник по професия, който беше виждал много затвори и обожаваше Тръмбъл. Той каза на Аргроу, че смята да умре тук. Заведе го на обяд и му разясни тънкостите по менюто. Показа му стаята за игри, където групички дебели мъже се бяха скупчили около сгъваемите маси и разглеждаха картите си. Всеки беше лапнал цигара.
– Покерът е забранен – намигна му старецът.
Отидоха до откритата площадка за вдигане на тежести, където по-младите се потяха на слънцето, хващаха тен и работеха за мускулите си. Старецът посочи пистата за бягане в далечината и каза:
– Обожавам федералното правителство.
Показа на Аргроу и библиотеката, където никога не ходеше, посочи му едно ъгълче и каза:
– А това е юридическата библиотека.
– Кой я използва? – попита Аргроу.
– Обикновено имаме няколко адвокати. В момента имаме и съдии.
– Съдии ли?
– Да, трима.
Старецът не се интересуваше от библиотеката. Аргроу го последва до църквата, а после продължиха обиколката си.
Аргроу му благодари, а после се извини и се върна в библиотеката, която беше празна; вътре имаше още един затворник, който миеше пода. Аргроу отиде в ъгъла и отвори вратата, водеща към юридическата секция.
Джо Рой Спайсър вдигна очи от списанието си и видя човек, който му бе непознат.
– Търсите ли нещо? – попита той без следа от услужливост. Аргроу разпозна лицето от досието. Бивш мирови съдия, заловен да краде печалби от бинго, предназначени за бедните. Ама че нещастник.
– Аз съм нов – каза той, като се насили да се усмихне. – Това ли е юридическата библиотека?
– Да.
– Нали всички могат да я ползват?
– Да – отвърна Спайсър. – Вие адвокат ли сте?
– Не, банкер.
Преди няколко месеца Спайсър би предложил да му свърши някаква правна услуга, естествено неофициално. Не и сега. Вече нямаха нужда от такива дреболии. Аргроу се огледа и не видя Бийч и Ярбър. Извини се и се върна в стаята си.
Контактът беше установен.
Планът на Лейк да се отърве от всеки спомен за Рики и тяхната злополучна кореспонденция зависеше от друг човек. Той, Арън Лейк, беше просто твърде изплашен и твърде известен, за да се промъкне отново посред нощ, преоблечен, на задната седалка на някое такси, и да тича из предградията към денонощна пощенска фирма. Рискът беше твърде голям; освен това Лейк много се съмняваше, че отново ще успее да се откопчи от тайните служби. Вече не можеше да преброи агентите, които трябваше да го пазят. Какво да ги брои, та той не можеше да ги види.
Младата дама се казваше Джейн. Тя се беше присъединила към кампанията му в Уисконсин и бързо си беше пробила път в кръга на приближените му. Отначало работеше на доброволни начала, но сега печелеше петдесет и пет хиляди долара годишно като личен помощник на мистър Лейк, който й се доверяваше напълно. Тя рядко го оставяше сам и вече на два пъти бяха обсъждали бъдещата й работа в Белия дом.
В подходящия момент Лейк щеше да даде на Джейн ключа от наетата от мистър Кониърс кутия и да й нареди да вземе пощата, да закрие кутията и да не оставя адрес за препращане на писмата. Щеше да й обясни, че е наел кутията, за да следи движението на секретни военни доставки и договори за отбрана още навремето, когато смяташе, че иранците купуват информация, която не би трябвало да виждат. Или някаква подобна история. Тя щеше да му повярва, защото така й се искаше.
Ако имаше късмет, писмо от Рики повече нямаше да дойде. Кутията щеше да бъде затворена завинаги. А ако имаше писмо и Джейн проявеше някакво любопитство, Лейк просто щеше да й каже, че няма представа кой е този човек. Тя нямаше да пита повече. Сляпата лоялност беше най-силната й страна.
Лейк изчакваше подходящия момент. И закъсня.
31
Писмото пристигна благополучно заедно с милиони други, тонове хартия, отиващи в столицата, за да захранват държавните служители с работа още един ден. Беше сортирано по пощенски код, а после по улица. Три дни след като Бъстър го беше пуснал, последното писмо на Рики до Ал Кониърс пристигна в пощенската кутия. Екипът за наблюдение го намери при рутинна проверка на „Мейлбокс Америка“. Пликът беше разгледан и незабавно изпратен в Лангли.
Теди беше между две съвещания и за малко се оказа сам в кабинета си, когато Девил се втурна при него, стиснал тънка папка.
– Получихме това преди трийсет минути – каза той, като подаде на Теди три листа хартия. – Това е копието. Оригиналът е в папката.
Директорът нагласи очилата си и погледна копията, преди да започне да чете. Марката беше от Флорида, както обикновено. Почеркът също беше познат. Още преди да започне да чете, знаеше, че се е случило нещо ужасно.
Скъпи Ал,
В последното си писмо ти се опита да прекратиш нашата кореспонденция. Съжалявам, но няма до бъде толкова лесно. Аз не съм Рики, а ти не си Ал. Аз съм в затвора, а не в някаква скъпа клиника за наркомани.
Аз знам кой сте, мистър Лейк. Знам, че напредвате блестящо и номинацията ви е в кърпа вързана, знам колко пари пристигат при вас. Тук, в Тръмбъл, ни носят вестници и ние следим успехите ви с голяма гордост.
Сега, когато знам кой всъщност е Ал Кониърс, аз съм сигурен, че бихте искали до не разгласявам нашата малка тайно. С удоволствие бих го направил, но ще ви струва скъпо.
Искам пари и искам до бъда освободен от затвора. Мога до пазя тайна и знам как до се пазаря.
Парите са по-лесната част, защото вие имате толкова много. Освобождаването ми ще бъде по-сложно, но вие имате какви ли не влиятелни приятели. Сигурен съм, че ще измислите нещо.
Аз нямам какво да губя, а съм готов да ви съсипя, ако откажете до преговаряте с мен.
Казвам се Джо Рой Спайсър и съм затворник във федералния затвор в Тръмбъл. Измислете начин да се свържете с мен, и то бързо.
Аз няма да изчезна.
Искрено Ваш,Джо Рой Спайсър
Следващото съвещание беше отменено. Девил намери Йорк и десет минути по-късно тримата се заключиха в бункера.
Първият вариант беше да убият съдиите. Аргроу можеше да го направи с подходящите средства – хапчета, отрова и така нататък. Ярбър можеше да умре в съня си. Спайсър можеше да падне на пистата. Хипохондрикът Бийч можеше да получи погрешна рецепта от аптеката на затвора. И тримата не бяха особено силни и здрави и не можеха да се опрат на Аргроу. Лошо падане, счупен врат. Имаше толкова начини смъртта им да изглежда случайна.
Трябваше да стане бързо, докато още чакаха отговор от Лейк.
Само че щеше да бъде мръсно и ненужно сложно. Три трупа едновременно в безобиден затвор като Тръмбъл. И тримата бяха близки приятели, които прекарваха по-голямата част от времето си заедно, а всеки щеше дар умре по различен начин в рамките на много кратък период. Това щеше да събуди безкрайни подозрения. Ами ако Аргроу бъдеше заподозрян? Поначало историята на престъплението му съвсем не беше изпипана.
Освен това ги плашеше факторът Тревър. Където и да беше сега, имаше някакъв шанс да чуе за смъртта им. Новината щеше да го изплаши още повече, но можеше и да го направи непредсказуем. Имаше вероятност той да знае повече, отколкото предполагаха.
Девил щеше да работи по плана за елиминирането им, но Теди беше против. Нямаше задръжки да убие Братята, но не беше сигурен, че това би предпазило Лейк.
Ами ако Братята бяха казали на някой друг?
Обсъдиха всички възможни сценарии. Йорк предложи като хипотеза да върнат писмото в кутията, за да го намери Лейк. И без това той беше забъркал тази каша.
– Той няма да знае какво да прави – каза Теди.
– А ние да не би да знаем?
– Засега не.
Мисълта как Арън Лейк ще реагира на тази засада и как ще се опита да запуши устите на Братята беше почти забавна, но и донякъде справедлива. Лейк беше забъркал тази каша; нека той да се оправя с нея.
– Всъщност ние забъркахме кашата – каза Теди – и ние ще се справим.
Те не можеха да предскажат и следователно да контролират какво ще направи Лейк. Глупакът някак се беше измъкнал от мрежите им за достатъчно дълго време, че да пусне писмо до Рики. И беше действал толкова малоумно, че Братята бяха разбрали кой е той.
Без да споменаваме очевидното: Лейк беше човек, който тайно си кореспондираше с хомосексуалист. Той живееше двоен живот и не заслужаваше особено доверие.
Известно време обсъждаха дали да му кажат, че е разкрит. Йорк настояваше за това още от получаването на първото писмо от Тръмбъл, но Теди не беше убеден, че подобен ход ще е наистина правилен. Притесненията му за Лейк винаги бяха придружени с надежди, че писмата ще спрат, преди да мине много време. Теди искаше тихо да уредят проблема и чак тогава да говорят с кандидат-президента.
Ох, как искаше да си поговори открито с Лейк. Искаше да го сложи да седне на онзи стол отсреща и да му покаже на екрана копия от всички писма. И копие от обявата в списанието. Щеше да му каже за мистър Куинс Гарб в Бейкърс, Айова, друг идиот, който се беше хванал на измамата, а също и за Къртис Ван Кейтс от Далас. „Как можа да направиш такава глупост!“ – искаше да изкрещи Теди на Арън Лейк.
Само че трябваше да гледа на нещата в по-широк план. Проблемите с Лейк бяха дребни в сравнение с националната сигурност. Руснаците идваха и когато Ловкия Ченков и новият режим дойдеха на власт, светът щеше да се промени завинаги.
Теди беше неутрализирал далеч по-силни хора от трима престъпни съдии във федерален затвор. Подробното планиране беше най-силната му страна. Внимателно, търпеливо планиране.
Срещата им беше прекъсната от съобщение от кабинета на Девил. Паспортът на Тревър Карсън беше сканиран на излитане от летището в Хамилтън на Бермудските острови. Заминал с полет за Сан Хуан, Пуерто Рико, и трябвало да кацне след около петдесет минути.
– Знаехме ли, че е на Бермудските острови? – попита Йорк.
– Не – отвърна Девил. – Явно е влязъл, без да използва паспорта си.
– Може би не е такъв пияница, за какъвто го мислехме.
– Имаме ли човек в Пуерто Рико? – попита Теди. Гласът му беше една идея по-развълнуван. Само една.
– Разбира се – отвърна Йорк.
– Кажете му да надуши следата.
– Има ли промяна в плановете ни за стария Тревър? – попита Девил.
– Не, никаква – отвърна Теди.
Девил си тръгна, за да се заеме с поредния етап в кризата „Тревър“. Теди се обади на една секретарка и поръча ментов чай. Йорк отново препрочиташе писмото. Когато останаха сами, той попита:
– Защо пък да не ги разделим?
– Да, и аз си го мислех. Трябва да се направи бързо, преди да са имали време да разговарят. Да се изпратят в три различни затвора на голямо разстояние един от друг и да се следи да нямат достъп до телефон и поща. А после какво? Те все още ще знаят тайната. Всеки от тях би могъл да провали Лейк.
– Не съм сигурен, че имаме връзки в Бюрото по затворите.
– Може да се уреди. Ако се наложи, ще говоря с министъра на правосъдието.
– Откога си приятел с министъра на правосъдието?
– Това е въпрос на национална сигурност.
– Трима престъпни съдии от федерален затвор във Флорида имат нещо общо с националната сигурност? Бих искал да чуя този разговор.
Теди пиеше чая си със затворени очи, обгърнал чашата с пръсти.
– Това е твърде опасно – прошепна той. – Ако ги ядосаме, ще създадат още повече проблеми. Не можем да поемаме такива рискове в този случай.
– Ами ако Аргроу успее да намери писмата от Лейк? – продължи Йорк. – Помисли си – това са затворници, доказани престъпници и никой няма да повярва на историята им за Лейк, ако нямат доказателства. Доказателствата са документи, листове хартия, оригинални и копия от кореспонденцията им. Те се пазят някъде. Ако ги намерим и им ги вземем, кой ще им обърне внимание?
Теди отпи още една глътка със затворени очи и замълча. После леко се намести на стола си и сгърчи лице от болка.
– Така е – каза тихо той. – Само че се притеснявам да няма някой на свобода, за когото да не знаем. Тези типове са на крачка пред нас и винаги ще бъдат. От доста време се опитваме да разберем какво знаят. Не съм сигурен, че някога ще ги настигнем. Може би са намислили да се освободят от документацията си. Сигурен съм, че в затвора е забранено да се води такава кореспонденция и те вече са скрили всичко. Писмата на Лейк са твърде ценни, за да не бъдат преснети и изнесени извън затвора.
– Тревър беше техният куриер. Виждали сме всички писма, които е изнасял от Тръмбъл през последния месец.
– Така мислим. Но не знаем със сигурност.
– Но кой тогава?
– Спайсър има жена. Тя е идвала да го вижда. Ярбър се развежда, но кой ги знае какво правят. Тя го е посещавала през последните три месеца. А може и да подкупват пазачите, за да им пренасят пощата. Тези хора скучаят, те са умни и много изобретателни. Не можем просто да приемем, че знаем всичко, което правят. А ако направим грешка, ако приемем твърде много предположения за истина, мистър Лейк ще бъде разкрит.
– Но как? Как ще го направят?
– Сигурно ще се свържат с някой репортер и ще му дават писмата едно по едно, докато не повярва. Ще се получи, убеден съм.
– Журналистите ще се нахвърлят отгоре му като луди.
– Не бива да се случи, Йорк. Просто не можем да го допуснем.
Девил се върна бързо. Американските митници бяха уведомени от властите на Бермудските острови десет минути след излитането на самолета за Сан Хуан. Тревър щеше да кацне след осемнайсет минути.
Тревър просто вървеше след парите си. Бързо беше научил основните принципи на прехвърлянето на пари от банка в банка и сега усъвършенстваше това изкуство. На Бермудските острови беше изпратил половината в една швейцарска банка, а другата половина – в една банка на Каймановите острови. На изток или на запад? Това беше големият въпрос. Най-бързият полет от Бермудските острови беше до Лондон, но идеята да се минава през проверките на летище Хийтроу го плашеше. Той не бе издирван официално, поне не от правителството. Към него нямаше предявени обвинения. Само че англичаните бяха толкова добри в митническия контрол. Щеше да тръгне на запад и да опита късмета си на Карибите.
Приземи се в Сан Хуан и веднага отиде в един бар, поръча си бира и се зае да проучи полетите. Нямаше защо да бърза и разполагаше с пълен джоб пари. Можеше да отиде където си иска, да направи каквото си иска и да остане колкото си ще. Изпи още една бира и реши да прекара няколко дни на Големия Кайман, където бяха парите му. Отиде до гишето на Еър Джамайка и си купи билет, а после се върна на бара, защото беше станало пет часа и му оставаха трийсет минути до качването в самолета.
Естествено, летеше първа класа. Качи се рано, за да може да си поръча още едно питие, и докато гледаше останалите пътници, забеляза познато лице.
Къде го беше виждал? Преди няколко минути на летището. Дълго слабо лице с рижа брадичка и тесни цепнатини за очи зад квадратните очила. Очите се взряха в него достатъчно дълго, за да срещнат погледа му, а после се извиха встрани, сякаш не бяха забелязали нищо.
Същото лице го беше наблюдавало до гишето, когато Тревър се обърна, за да си тръгне, след като си бе купил билет. Човекът стоеше наблизо и разглеждаше таблото със заминаващите самолети.
Когато бягаш, случайните погледи и блуждаещите очи ти изглеждат по-подозрителни. Ако видиш някого веднъж, няма да разбереш. Забележиш ли го отново половин час по-късно, значи някой следи всяко твое движение.
Спри да пиеш, каза си Тревър. Помоли за кафе след излитането и бързо го изпи. Слезе пръв от самолета в Кингстън и бързо мина през терминала и митническата проверка. От човека зад него нямаше и следа.
Тревър хвана двете си чанти и хукна към стоянката на такситата.
