Текст книги "Версия Пеликан"

43

Излитането мина съвсем гладко и реактивният самолет се отправи на запад, в посока Денвър. Поне засега. Вътре беше удобно, но не и луксозно. В края на краищата собственици бяха данъкоплатците, а го ползваше човек, който изобщо не държеше на изисканата страна. Няма и хубаво уиски, установи Грей след огледа на барчето. Войлс беше въздържател, което в момента страшно ядоса Грей, защото умираше от жажда. Да няма с какво да си почерпи гостите! В хладилника откри две не съвсем изстудени кутии тоник и подаде едната на Дарби. Тя я отвори веднага.

Самолетът набра височина и като че ли застина неподвижно над облаците. Вторият пилот се появи на вратата и учтиво се представи.

– Беше ни казано, че скоро след излитането ще трябва да поемем друг курс.

– Точно така – потвърди Дарби.

– Добре. След десетина минути ще трябва да знаем нещо по-точно.

– Няма ли тук някакъв алкохол? – попита троснато Грей.

– Съжалявам, не. – Пилотът се усмихна любезно и се върна в кабината.

Дарби и дългите й крака заемаха по-голямата част от малкото канапе, но той беше решен да се намести до нея, затова ги повдигна лекичко и седна на края. Сега краката й бяха на коленете му. Ноктите бяха червени. Той разтри глезените й. Развълнува се от тази първа близост – държеше нозете й. За него това беше нещо много интимно, но на нея като че ли не й направи кой знае какво впечатление. По лицето й вече пробягваше усмивка. Явно започваше да се успокоява и отпуска. Всичко бе свършило.

– Беше ли те страх? – запита той.

– Да. А теб?

– И мен, но същевременно се чувствах в безопасност. Не беше както доскоро, все пак шестима души, въоръжени до зъби, ни служеха за щит. Пък и как да разбереш, че те следят, когато си в кола без прозорци?

– На Войлс цялата тая работа страшно му хареса, нали?

– Беше като Наполеон – чертае планове, разполага войските… Това е голям момент за него. Сутринта ще поеме удара, но веднага ще го отклони. Единственият човек, който може да го уволни, е президентът, а точно сега Войлс го държи в ръцете си, бих казал аз.

– И убиецът бе намерен. Сигурно наистина е доволен.

– Мисля, че удължихме кариерата му поне с десет години. Какво направихме, а!

– Струва ми се, че е симпатичен – усмихна се Дарби. – В началото не го харесах, но човек някак си неусетно започва да го възприема. Освен това е добър. Когато говореше за Верхик, видях как очите му се насълзиха.

– Направо сладурче. Сигурен съм, че Флетчър Коул ще си умре от удоволствие, като се срещне след няколко часа с това мило и добро човече.

Стъпалата й бяха издължени и слаби. Всъщност съвършени. Той ги погали лекичко и се почувства като ученик на втората си среща, който е стигнал до коляното и сега не смее да помръдне длан по-нагоре. Нозете й бяха бледи и имаха нужда от слънце; знаеше, че само след няколко дни те ще потъмнеят, а между пръстите й ще скърца пясък. Не го беше поканила дори на гости и това беше обезпокоително. Нямаше никаква представа къде отива тя – изглежда нарочно криеше. Макар че не бе убеден дали и тя самата знае със сигурност посоката си.

Мъжките ръце около стъпалата й напомниха за Томас. Той се напиваше – е, не съвсем – и почваше да размазва лака около ноктите й. И докато седеше в полюляващия се леко самолет, унасяна от едва доловимото бучене на моторите, Дарби усети, че Калахан изведнъж остава някъде далеч, изчезва. Беше загинал само преди две седмици, но сякаш бяха минали години. Толкова много неща й се случиха през това време. Така се оказа по-добре. Ако беше останала в Тулейн, щеше всеки ден да минава покрай кабинета му, да влиза в залата, където той четеше лекции, да разговаря с другите преподаватели, да поглежда към апартамента му от улицата. И щеше ужасно да боли. Малките подробности и изобщо спомените са хубаво нещо, но когато раната е прясна, те просто пречат. Тя беше вече друг човек, имаше друг живот, на друго място.

И друг мъж галеше стъпалата й.

Отначало се бе държал като магаре. Нахален и рязък, типичен журналист. Но бързо взе да омеква и под грубата повърхност тя постепенно откриваше чувствителна душа. И той явно я харесваше. Много.

– Утре е голям ден за теб – усмихна се тя.

Той отпи от топлия тоник. Би дал какво ли не за една леденостудена бира в зелена бутилка.

– Голям ден – повтори той, загледан в пръстите на краката й. Изключителен ден беше, но той изпитваше някаква нужда да не му придава, поне засега, такова значение. В момента мислеше за нея, а не за утрешния хаос.

– Какво ще стане?

– Сигурно ще се върна в редакцията и ще чакам новината да гръмне. Смит Кийн каза, че ще стои там цялата нощ. Много хора ще дойдат рано-рано. Ще се съберем в заседателната зала, ще донесат още телевизори и цяла сутрин ще гледаме как се вихри скандалът. Ще бъде голямо шоу, като предават официалната реакция на Белия дом. „Уайт и Блазевич“ също трябва да се произнесат по въпроса. И всички, които знаят нещичко за Матис. Председателят Ръниън ще иска да направи изявление. Войлс ще вземе най-активно участие. Правистите ще почнат да свикват съдебни заседания за насрочване на процеса. А пък политиците ще изпаднат в делириум. Целия ден ще дават пресконференции в Капитолия. Чуден ден за новинарите ще бъде. Съжалявам, че ще го пропуснеш.

Тя изхъмка саркастично.

– И какъв ще е следващият ти материал?

– Вероятно ще е за Войлс и за записа му. Може да се очаква, че от Белия дом ще отрекат всякаква своя намеса и ако положението стане твърде напечено, на Войлс ще му падне пердето и хубаво ще ги подреди. Много ми се иска да имам тоя запис.

– А после?

– Зависи от много неизвестни. След шест сутринта конкуренцията става много по-жестока. Ще тръгнат милион слухове и хиляди истории и всеки вестник ще се бори да отмъкне по нещо.

– Но ти ще си звездата. – Този път говореше с възхищение, не със сарказъм.

– Да, ще си получа моите петнайсет минутки на върха.

Вторият пилот почука на вратата, отвори я и въпросително погледна Дарби.

– За Атланта – каза тя и той затвори вратата.

– Защо пък Атланта? – Грей искрено се учуди.

– Сменял ли си някога самолети в Атланта?

– Естествено.

– Някога да си се губил, докато си търсел своя полет?

– Май че да.

– Тогава е излишно да обяснявам. Летището е огромно и вечно претъпкано.

Той допи тоника си и остави кутията на пода.

– И оттам накъде? – Знаеше, че не бива да пита, защото тя не беше предложила да му каже. Но трябваше да знае.

– Ще се кача на някой самолет за някъде. Ще си изиграя моя номер с четирите летища за една нощ. Може би е излишно, но така ще се чувствам по-сигурна. Накрая вероятно ще се озова на някой от Карибските острови.

Карибските острови ли? Е, да, те бяха поне хиляда. Защо говореше с недомлъвки? Не му ли вярваше? Държеше краката си на коленете му, оставяше го да ги гали, а не искаше да му каже къде отива.

– Какво да предам на Войлс? – попита сдържано Грей.

– Ще ти се обадя, като пристигна. Или пък може да ти драсна някой ред.

Страхотно, няма що! Щяха да си пишат! Той щеше да й праща материалите си, а тя – картички с изгледи от плажа.

– И от мен ли ще се скриеш? – впи поглед в очите й той.

– Не зная къде отивам, Грей. Няма да зная, докато не пристигна.

– Но ще ми се обадиш, нали?

– Когато всичко свърши, да. Обещавам.

До единайсет часа вечерта в сградата, където се помещаваше „Уайт и Блазевич“, бяха останали само петима адвокати и всичките се бяха събрали в кабинета на Марти Велмано на десетия етаж. Велмано, Симс Уейкфилд, Джарелд Швабе, Натаниел (Айнщайн) Джоунс и един съдружник в пенсия на име Франк Корц. На бюрото имаше две бутилки шотландско уиски, едната празна, другата преполовена. Айнщайн седеше сам в единия ъгъл и нещо си мърмореше. Буйната къдрава посивяла коса и острият нос му придаваха нещо зловещо. Всъщност изглеждаше направо луд. Особено сега. Симс Уейкфилд и Джарелд Швабе седяха пред бюрото с навити ръкави и свалени вратовръзки.

Корц затвори телефона – бе говорил с един от помощниците на Матис – и го подаде на Велмано, който го остави на бюрото.

– Беше Страйдър – докладва Корц. – Сега са в Кайро, в апартамента на последния етаж на някакъв хотел. Матис не искал да говори с нас. Страйдър казва, че май е превъртял. Държал се много странно. Затворил се е в стаята и, както се разбира, няма намерение да прекосява океана. Страйдър казва, че е наредил на момчетата с пищовите да напуснат незабавно града. Преследването приключва.

– И какво трябва да правим ние? – запита нетърпеливо Уейкфилд.

– Да се оправяме както можем – заяви Корц. – Матис си измива ръцете и контрата остава в нас.

Всички говореха тихо и премерено. Крясъците бяха преди няколко часа. Уейкфилд обвини Велмано за бележката. Велмано пък обвини Корц, че е довел такъв мръсник като Матис за клиент, откъдето започнало всичко.

– Това беше преди дванайсет години – кресна му Корц – и оттогава си прибираме с най-голямо удоволствие хонорарите, нали?

Швабе обвини Велмано и Уейкфилд, че са проявили такава небрежност. Отново изровиха Морган от гроба му. Сигурно беше той. Нямаше кой друг да е. Айнщайн седеше в ъгъла и ги гледаше. Но всичко това беше преди няколко часа.

– Грантам споменава само мен и Симс – заяви Велмано. – Останалите можете да бъдете спокойни.

– Защо вие двамата със Симс не вземете да заминете някъде? – подметна Швабе.

– В шест сутринта ще бъда в Ню Йорк – успокои го Велмано. – Оттам заминавам за Европа и цял месец ще пътувам с разни влакове.

– Не мога да бягам – почти изплака Уейкфилд. – Имам жена и деца.

Пет часа вече слушаха хленченето му. За жената и шестте деца. Сякаш те нямаха семейства. Велмано беше разведен, а двете му деца бяха големи. Можеха да се оправят и сами. И той можеше да се оправи сам. И без туй му беше време да се пенсионира. Имаше много заделени пари и обичаше Европа, особено Испания, така че той си вдигаше чуковете. Твърдо. Като че ли донякъде съжаляваше Уейкфилд, който беше само на четирийсет и две години и нямаше много пари. Печелеше добре, но жена му харчеше много и раждаше непрекъснато. В момента Уейкфилд беше наистина разстроен.

– Не зная какво ще правя – повтори той за трийсети път. – Просто не зная.

Швабе се опита да помогне поне мъничко.

– Струва ми се, че трябва да се прибереш вкъщи и да кажеш на съпругата си. Аз не съм женен, но ако бях, щях да се помъча да я подготвя.

– Не мога да го направя – простена жално Уейкфилд.

– Разбира се, че можеш. Избирай дали да й кажеш сега, или да изчакаш шест часа, за да види сама снимката ти на първа страница. Трябва да се прибереш и да й кажеш, Симс.

– Не смея. – Отново беше готов да се разплаче.

Швабе погледна Велмано и Корц.

– Какво ще стане с децата ми? Най-големият ми син е на тринайсет години. – Той избърса очите си с ръка.

– Хайде, Симс, стегни се! – каза Корц, готов да избухне.

Айнщайн се надигна и се отправи към вратата.

– Ще бъда в къщата си във Флорида. Не се обаждайте, освен ако не е наистина спешно. – Той затръшна вратата след себе си.

Уейкфилд се изправи, олюлявайки се, и тръгна да излиза.

– Къде отиваш, Симс? – запита Швабе.

– В стаята си.

– Защо?

– Трябва да полегна малко. Нищо ми няма, добре съм.

– Нека да те закарам вкъщи – рече Швабе.

Всички бяха вперили погледи в Симс, който отвори вратата.

– Добре съм – заяви той и гласът му наистина прозвуча по-спокойно. Излезе и затвори внимателно след себе си.

– Как мислиш, добре ли е това момче? – обърна се Швабе към Велмано. – Нещо започва да ме притеснява.

– Не ми се вижда много добре – отвърна Велмано. – Е, на всички не ни е лесно. Защо не идеш да видиш как е след няколко минути?

– Така и ще сторя – кимна Швабе.

Уейкфилд се отправи бавно към стълбището и слезе на долния етаж. Но приближавайки към стаята си, почти се затича. А когато заключи вратата зад себе си, вече плачеше.

Направи го бързо! Откажи се от писмото! Ако седнеш да го пишеш, ще се разколебаеш. Застраховката ти е за един милион. Той дръпна едно чекмедже. Не мисли за децата! Все едно, че е самолетна катастрофа. Измъкна пистолет изпод някаква папка. Направи го бързо! Не поглеждай към снимките им на стената! Може би един ден ще разберат.

Уейкфилд пъхна дулото дълбоко в устата си и дръпна спусъка.

Лимузината спря рязко пред двуетажната къща в Дъмбъртън Оукс в горната част на Джорджтаун. И просто запуши улицата, но никой не се развика, защото минаваше полунощ и нямаше никакво движение. Войлс и двама негови служители изскочиха навън и се отправиха бързо към входа. Войлс държеше в ръка вестник. Той заблъска по вратата с юмрук.

Коул не спеше. Седеше на тъмно в хола по пижама и халат и Войлс огледа със задоволство шефа на кабинета, когато му отвори в този си вид.

– Хубава пижама. – Директорът на ЦРУ се взря с възхищение в панталоните.

Коул пристъпи на покритата с цимент миниатюрна площадка. Двамата агенти го наблюдаваха от тротоара.

– Какво, по дяволите, искаш? – запита той бавно.

– Просто ти донесох това. – Войлс му тикна вестника в лицето. – Има чудна твоя снимчица, поместили са те точно до президента, който буйно прегръща Матис. Знам колко обичаш вестниците, та реших да ти донеса един.

– Утре ще сложат и твоята – изсъска Коул, като че ли вече бе написал сензационен материал.

Войлс захвърли вестника в краката му и си тръгна.

– Разполагам с някои записи, Коул. Почнеш ли да лъжеш, ще ти смъкна гащите пред всички.

Коул го изгледа зверски, но не каза нищо. Войлс беше вече на улицата.

– Ще се върна след два дни с призовка – изрева той. – Ще дойда в два сутринта и лично ще ти я връча. – Беше стигнал до колата. – После ще ти донеса обвинителния акт. Разбира се, дотогава вече ще са те изгонили и президентът ще е назначил нова шайка идиоти, които да му казват какво да прави. – Войлс затръшна вратата и лимузината изфуча надолу по улицата.

Коул се наведе да вдигне вестника и влезе в дома си.