Текст книги "Версия Пеликан"
Автор книги: Джон Гришам
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 5 (всего у книги 24 страниц)
9
Томас Калахан спа до късно. Сам. Беше си легнал рано, при това трезвен. И сам. Трети ден поред нямаше лекции. Беше петък и погребението на Розенбърг щеше да е утре. От уважение към своя кумир нямаше да преподава конституционно право, докато старият Ейб не намереше вечен покой.
Калахан си направи кафе и седна по халат на терасата. Беше захладняло с първия студен повей на есента и Дофин стрийт отдолу гъмжеше от делови и енергични хора. Той кимна на старицата на отсрещния балкон, чието име не знаеше. Бърбън стрийт беше на една пряка и туристите вече бяха наизлезли със своите карти и фотоапарати. Никой не забелязваше зората във Френския квартал, но към десет часа тесните улички бяха вече задръстени от разнасящи стока камиони и таксита.
В подобни късни утрини, а те съвсем не бяха малко, Калахан се радваше истински на свободата си. Преди двайсет години беше завършил право и повечето от съкурсниците му сега работеха къртовски по седемдесет часа на седмица в някоя от ония големи правни фирми, където стресът беше част от занаята. Бе изкарал две години в частния сектор. Някаква гигантска фирма във Вашингтон с поне двеста юристи го бе наела направо от университета. Бяха го набутали в една кутийка да пише досиета цели шест месеца. После го сложиха на конвейера да отговаря на запитвания на клиентите по дванайсет часа на ден и да отчита шестнайсет. Казаха му, че ако успее да вмести следващите двайсет години в близките десет, може да стане съдружник на трийсет и пет години. И щеше да е вече напълно изтощен. Калахан искаше да доживее петдесетте, че и отгоре, и заряза скуката на частните фирми. Направи докторат по право и стана преподавател. Спеше до късно, работеше по пет часа на ден, пишеше от време на време по някоя статия и общо взето се забавляваше чудесно. Тъй като нямаше семейство, заплатата от седемдесет хиляди на година се оказа повече от достатъчна за двуетажната къщичка, поршето и алкохола. Ако умреше по-рано, то щеше да е от уискито, а не от много работа.
Беше платил за това, естествено. Мнозина от приятелите му в Правния факултет бяха съдружници в големи фирми, пишеха писмата си на специални листове с релефни фирмени знаци и имаха доходи от по половин милион. Те сядаха на масата с големите шефове от Ай Би Ем и „Тексако“ и „Стейт Фарм“. И деляха властта със сенатори. И имаха офиси в Токио и Лондон. Но той не им завиждаше.
Един от най-добрите му приятели от факултета беше Гавин Верхик, който също се бе отказал от частните фирми и беше отишъл да работи за правителството. Започна първо в Отдела за граждански права в Министерство на правосъдието, после се прехвърли във ФБР. Сега беше специален съветник на директора. Калахан трябваше да пристигне във Вашингтон в понеделник на някаква конференция по конституционно право. Двамата с Верхик смятаха да вечерят заедно в понеделник и да се напият.
Трябваше да се обади и да потвърди уговорката, както и да си поразмърда малко мозъка. Набра номера по памет. Прехвърлиха го няколко пъти и след пет минути питане за Гавин Верхик се добра до него.
– Давайте по-бързичко – отряза той.
– Радвам се да те чуя – заяви Калахан.
– Как си, Томас?
– Сега е десет и половина. Не съм се облякъл още. Седя си тука, във Френския квартал, пия кафе и гледам пешеходците по Дофин стрийт. Ти какво правиш?
– Ей че живот! При нас е единайсет и половина и не съм напускал службата, откак намериха труповете в сряда сутринта.
– Направо ми се гади, Гавин. Той ще подбере двама нацисти.
– Е, разбира се, в моето положение не мога да коментирам подобни въпроси. Но подозирам, че си прав.
– Подозираш дръжки. Вече си видял съкратения му списък от кандидати, нали? И вие сега си правите съответните проверки, нали така? Хайде, Гавин, с мен можеш да споделиш. Кой е в списъка? На никого няма да кажа.
– Нито пък аз, Томас. Но едно те уверявам – твоето име не фигурира вътре.
– Е, ти ме скапа.
– Как е мацето?
– Кое?
– Хайде, Томас. Новото маце.
– Красива, страшно умна, мила, нежна.
– Говори ми още, говори ми.
– Кой ги е убил, Гавин? Имам право да знам. Аз съм данъкоплатец и имам право да знам кой ги е убил.
– Как се казваше тя, я повтори!
– Дарби. Кой ги е убил и защо?
– Винаги си умеел да подбираш имена, Томас. Спомням си, че имаше жени, които изгони, защото не им харесваше имената. Страхотни, навити жени с обикновени имена. Дарби. Звучи еротично. Страшно име. Кога ще ме запознаеш?
– Не знам.
– При теб ли живее?
– Не е твоя работа. Слушай, Гавин, кой го е направил?
– Ти вестници не четеш ли? Заподозрени засега няма. Никакви. Нищо.
– Не може да нямате мотив.
– А, мотиви дал господ. Твърде много омраза има около нас, Томас. Доста странна комбинация, ти как мислиш? Дженсън трудно се вмества в нея. Директорът заповяда да проучим всички предстоящи дела, скоро приети решения, начина на гласуване и тям подобни глупости.
– Страшни сте, няма що. Всеки, който се занимава с конституционно право в тая страна, в момента се прави на детектив и се мъчи да разкрие убиеца.
– А ти не го ли правиш?
– Не. Напих се като свиня, като чух новината, но сега съм трезвен. Мацето обаче се е заело с разследване, също като вас. И не ми обръща внимание.
– Дарби. Какво име! Откъде е?
– От Денвър. Ще се видим ли в понеделник?
– Вероятно. Войлс иска да се работи денонощно, докато компютърът не изплюе кой го е направил. Но смятам да те вмъкна някак в графика.
– Благодаря. Очаквам подробен доклад. Не само клюките.
– Томас, Томас, все гледаш да изкопчиш нещо. А аз както винаги не мога да ти дам никаква информация.
– Ще се напиеш и всичко ще изпееш, Гавин. Винаги правиш така.
– Защо не доведеш Дарби? На колко години е тя? На деветнайсет?
– На двайсет и четири. И не е поканена. Може друг път.
– Може. Трябва да бягам, приятелче. Имам среща с директора след трийсет минути. Тук е такова напрежение, че хвърчат искри.
Калахан набра номера на библиотеката на Правния факултет и запита дали са виждали скоро Дарби Шоу. Отговорът беше не.
Дарби спря на полупразния паркинг до Федералния съд в Лафайет и влезе в канцеларията на първия етаж. Беше петък по обяд, съдът не заседаваше и коридорите бяха празни. Тя спря пред едно гише, надникна през отвореното прозорче и зачака. Млада чиновничка, която явно закъсняваше за обяд и заради това беше кисела, се приближи до прозорчето.
– Мога ли да ви услужа с нещо? – запита тя с тона на дребен държавен служител, който иска всичко друго, но не и да услужи.
Дарби плъзна един лист в процепа.
– Бих желала да видя тази папка.
Чиновничката хвърли един бърз поглед на името на делото и вдигна очи към Дарби.
– Защо? – запита тя.
– Не виждам защо трябва да обяснявам. Тези документи са обществено достояние, нали така?
– Не съвсем.
Дарби си взе листчето и го сгъна.
– Запозната ли сте със Закона за свобода на информацията?
– Вие адвокат ли сте?
– Не е нужно да съм адвокат, за да мога да погледна тази папка.
Чиновничката отвори едно чекмедже под гишето и извади връзка ключове.
– Вървете след мен.
Табелката на вратата гласеше „Зала на съдебните заседатели“, но вътре нямаше нито маси, нито столове, само рафтове с папки по стените и купища кашони. Дарби се огледа.
Чиновничката посочи към една стена.
– Ето тук е, из тия рафтове. По-натам са други боклуци. В тази кантонерка е цялата кореспонденция и всички пледоарии. Останалото са намерените доказателства и протоколите от самия процес.
– Той кога беше?
– Миналото лято. Продължи два месеца.
– Къде е молбата за обжалване?
– Още не е подадена. Мисля, че крайният срок е първи ноември. Вие да не сте журналистка?
– Не.
– Добре. Както явно знаете, тези документи наистина са обществено достояние. Но съдията на процеса наложи определени ограничения. Първо, трябва да запиша името ви и часовете, които сте прекарали в тази стая. Второ, оттук нищо не може да се изнася. Трето, съдържанието на папката не може да се преснима, докато не бъде подадена молбата за обжалване. Четвърто, всяко нещо, което пипнете, трябва да бъде поставено обратно на мястото му. Нареждане на съдията.
Дарби се взря в редиците рафтове на стената.
– Защо да не мога да си направя фотокопия?
– Питайте съдията, ясно ли ви е? Така, как се казвате значи?
– Дарби Шоу.
Чиновничката надраска името на дъската, висяща близо до вратата.
– Колко време ще стоите?
– Не знам. Три-четири часа.
– Затваряме в пет. Обадете ми се в канцеларията, като си тръгвате. – Тя затвори вратата с крива усмивчица.
Дарби дръпна едно чекмедже, пълно с папки, и започна да рови из тях, като си водеше бележки. Делото беше отпреди седем години, с един ищец и трийсет и осем богати корпорации като ответници, които бяха сменили през това време не по-малко от петнайсет различни юридически фирми от цялата страна. Все големи фирми, със стотици адвокати в десетки кантори.
Седем години скъпоструваща юридическа битка и резултатът съвсем не беше сигурен. Жесток спор. Присъдата на процеса беше само временна победа за обвиняемите. В молбата си за преразглеждане на делото ищецът твърдеше, че присъдата е платена или пък придобита по някакъв друг незаконен начин. Кашони с искове. Обвинения и контраобвинения. Молби за санкции и глоби срещу двете страни. Купища страници писмени декларации, описващи в подробности лъжите на адвокати и техни клиенти. Един от адвокатите бе вече покойник.
Друг бе направил опит за самоубийство според един колега на Дарби, който бе работил като стажант по време на процеса. Голяма правна фирма от Хюстън го бе наела като сътрудник за през лятото и макар че го бяха държали надалеч, бе подочул някои работи.
Дарби се отпусна на един стол и се загледа в рафтовете. Щеше да загуби най-малко пет часа просто да намери каквото търсеше.
Прекаленият шум в медиите се отрази зле на кинотеатър „Монтроуз“. Повечето от посетителите му не сваляха тъмните очила и след залез-слънце и гледаха да се вмъкнат или измъкнат възможно най-бързо. А сега, след като член на Върховния съд на САЩ бе намерен мъртъв на балкона, мястото стана твърде известно и по всяко време на денонощието покрай него минаваха любопитни тълпи, сочеха с пръст и щракаха с фотоапаратите. Повечето от постоянните клиенти отидоха другаде. Най-смелите се шмугваха в киното, когато нямаше много движение.
Мъжът, който хлътна вътре бързешком и си плати билета, без да поглежда касиера, беше досущ като редовните клиенти. Шапка за бейзбол, черни очила, джинси, кожено яке. Бе добре дегизиран, но не защото бе хомосексуалист и се срамуваше да ходи на подобни места.
Бе полунощ. Той се качи по стълбите на балкона, усмихвайки се при мисълта за турникета около шията на Дженсън. Вратата беше заключена. Мъжът седна в средната част. Наоколо нямаше никой.
Никога преди не бе гледал педерастки филми и след тая нощ нямаше намерение да повтаря. Това му беше третият подобен бардак за последните час и половина. Не си свали очилата и се помъчи да не поглежда към екрана. Но му беше трудно и това го раздразни.
В киното имаше пет души. Четири реда по-нагоре и вдясно бяха седнали две влюбени птиченца, които се целуваха и натискаха здравата. Ох, де да имаше една бейзболна бухалка, щеше да сложи край на мизериите им. Или пък едно хубаво парченце жълто найлоново въже.
Страданията му продължиха двайсет минути и тъкмо се канеше да бръкне в джоба си, когато някаква ръка го докосна по рамото. Нежно. Той се направи на разсеян.
– Мога ли да седна до вас? – прозвуча току зад гърба му доста плътен и мъжествен глас.
– Не, и си дръпни лапата.
Ръката изчезна. Минаха няколко секунди и стана ясно, че повече покани нямаше да има. После непознатият се измъкна безшумно.
Това беше живо мъчение за човек, който искрено мрази порнографията. Идеше му да повърне. Той хвърли един поглед назад, после бръкна внимателно в джоба на коженото яке, извади черна кутия, дълга петнайсет, широка дванайсет и висока осем сантиметра и я постави на пода между краката си. После внимателно разряза с малък скалпел облегалката на стола до него и оглеждайки се наоколо, напъха в нея черната кутия. Столът беше тапициран, с пружини, истинска антика, и мъжът нежно завъртя кутията наляво и надясно, докато не я намести съвсем точно. Ключът и тръбичката едва се виждаха през разреза.
Едва сега си позволи да си поеме дълбоко дъх. Макар че уредчето бе направено от истински професионалист, същински гений на миниатюрните експлозиви, не беше особено приятно да се разхождаш с тая проклетия в джоба, на сантиметри от сърцето и всичките ти вътрешности. Дори и седнал до нея не се чувстваше много удобно.
Това бе третата му акция за тази нощ и му оставаше още една, в едно друго кино със старомодни хетеросексуални порнофилми. Усещаше, че очаква едва ли не с нетърпение да иде там, и това съвсем го ядоса.
Той погледна двамата влюбени, които бяха забравили за филма и възбудата им растеше с всеки миг, и си пожела те да са още там, когато черната кутийка започне да бълва задушлив газ, а трийсет секунди след това огнената топка изпепели всичко, което се намираше между екрана и автомата за пуканки. Ама че хубаво щеше да е!
Но неговата група не прибягваше до насилие и беше против безразборните убийства на невинни или незначителни хора. Убиха неколцина, ала то бе по необходимост. Бяха се специализирали в разрушаване на сградите, използвани от врага. Избираха лесни цели: неохранявани клиники, където се правеха аборти, неподозиращи нищо бардаци и кина. Направо разходка. Нито един арестуван за година и половина.
Беше дванайсет и четирийсет, време да си тръгне и да изтича четири преки до колата си за още една черна кутия, после го чакаха още шест преки до кино „Котенце“, което затваряше в един и половина. То бе осемнайсето или деветнайсето в списъка, не помнеше точно кое, но знаеше със сигурност, че след точно три часа и двайсет минути бизнесът с мръсни филмчета във Вашингтон доста щеше да пострада. В двайсет и две подобни дупки щяха да бъдат поставени черни кутии. В четири сутринта всичките щяха да бъдат празни и затворени. И щяха да гръмнат. От списъка бяха отпаднали три, които работеха през цялата нощ. Неговата група беше против насилието.
Той намести очилата си и хвърли един последен поглед на съседната облегалка. Съдейки по чашите и пуканките на пода, тук метяха един път седмично. Никой нямаше да забележи кутията и тръбичката, които едва се виждаха през разкъсаната тапицерия. Той внимателно завъртя ключа на кутията и напусна кинотеатър „Монтроуз“.
10
Ерик Ийст не се бе срещал никога с президента, нито пък бе ходил в Белия дом. Не се бе срещал лично и с Флетчър Коул, но знаеше, че няма да го хареса.
Той последва директора Войлс и К. О. Луис в Овалния кабинет. Беше събота, седем часът сутринта. Усмивки или пък ръкостискания нямаше. Войлс представи Ийст. Президентът кимна иззад бюрото си, но не се изправи. Коул четеше нещо.
Във Вашингтон и околностите бяха запалени двайсет порно салона и в много от тях пожарът още тлееше. Бяха видели от колата пушекът да се вие над града. Портиерът на някаква бърлога, наречена „Ангелите“, бе получил сериозни обгаряния и май нямаше шансове да оцелее.
Преди час дойде информацията, че неизвестно лице се е обадило в една радиостанция и е поело отговорността от името на Подземната армия, като бе обещало още събития от същия характер в чест на смъртта на Розенбърг.
Пръв заговори президентът. Изглежда уморен, помисли си Ийст. Толкова беше рано за него.
– На колко места е имало експлозии?
– Тук на двайсет – отвърна Войлс. – На още седемнайсет в Балтимор и на петнайсетина в Атланта. Изглежда нападението е било внимателно подготвено, защото всички бомби са избухнали точно в четири сутринта.
– Смятате ли, че е Подземната армия, директоре? – Коул вдигна поглед от листа, който четеше.
– До момента те единствени поемат отговорността за акцията. Прилича на тяхна работа. Съвсем вероятно е да са те. – Войлс не гледаше Коул, докато говореше.
– И кога ще почнете да ги арестувате? – запита президентът.
– В момента, когато се сдобием с правдоподобни основания, господин президент. Такъв е законът, знаете.
– Знам, че според вас тази организация е най-вероятният извършител и на убийствата на Розенбърг и Дженсън и вие сте сигурни, че те са убили един федерален съдия в Тексас и, както изглежда, са вдигнали във въздуха поне петдесет и два порно салона през изминалата нощ. Но не знам защо могат така безнаказано да палят и убиват. По дяволите, директоре, ние сме обсадени.
Вратът на Войлс почервеня, но той не каза нищо. Просто отмести поглед встрани, докато президентът се взираше яростно в него.
К. О. Луис се изкашля.
– Ако разрешите да кажа, господин президент, ние не сме убедени, че Подземната армия е замесена в убийствата на Розенбърг и Дженсън. Всъщност нямаме никакви улики, които да ги свързват с престъплението. Те са просто един от многото възможни извършители. Както казах и по-рано, убийствата са много добре организирани и са извършени забележително чисто и професионално. Изключително професионално.
Коул направи крачка напред.
– Искате да кажете, че нямате представа кой ги е убил и че може никога да не узнаете, така ли?
– Не, не казвам това. Ще ги намерим, но ни трябва време.
– Колко време? – попита президентът. Глупав, хлапашки въпрос, на който смислен отговор едва ли можеше да се даде.
Ийст моментално се настрои против човека, който го задаваше.
– Месеци – заяви Луис.
– Колко месеца?
– Много месеци.
Президентът завъртя очи и поклати глава, после се изправи и с израз на голямо възмущение застана до прозореца. И заговори на стъклото:
– Не мога да повярвам, че няма връзка между това, което се случи снощи, и убитите съдии. Може пък да съм прекалено мнителен.
Войлс стрелна една бърза усмивчица към Луис. Мнителен, несигурен, загубен, тъп, отнесен. Дано да не изреди още много други епитети.
Президентът продължи да размишлява на глас пред прозореца.
– Просто се изнервям, когато наоколо се разхождат свободно убийци и избухват бомби. Смее ли някой да ме обвинява за това? Не сме убивали президент от трийсет години насам.
– Мисля, че сте в безопасност, господин президент – заяви с весела нотка в гласа Войлс. – Секретните служби държат нещата под контрол.
– Чудесно. Защо тогава имам чувството, че сякаш съм в Бейрут? – Президентът почти бе опрял глава в прозореца.
Коул усети, че става неудобно, грабна една дебела папка от бюрото, вдигна я във въздуха и заговори на Войлс като професор, изнасящ лекция пред студенти.
– Ето съкратения списък на потенциалните кандидати за членове на Върховния съд. Тук има осем имена, всяко съпроводено от биографични данни. Изготвен е от Министерството на правосъдието. Започнахме с двайсет имена, след това президентът, министър Хортън и аз ги намалихме до осем. Никой от тях няма представа, че е обсъждан за такава длъжност.
Войлс продължаваше да гледа встрани. Президентът бавно се върна до бюрото и взе своя екземпляр от списъка.
Коул заговори отново.
– Някои от кандидатурите са доста спорни и ако в крайна сметка бъдат издигнати, ще се наложи да водим война, за да получим одобрение от Сената. А предпочитаме да не я започваме точно сега. Всичко трябва да се върши в тайна.
Войлс изведнъж рязко се обърна и впери презрително очи в началника на кабинета.
– Ти си идиот, Коул. Правили сме ги тия работи и преди и мога да те уверя, че почнем ли с проверките, птичката е изхвръкнала от кафеза. Искаш пълно проучване на кандидата и очакваш всеки, към когото се обърнем, да си държи устата затворена. Не става така, синко.
Коул пристъпи още по-близо до Войлс. Очите му святкаха яростно.
– Ако трябва, ще си скъсаш задника от работа, но тия имена не бива да се появяват във вестниците, докато кандидатите не бъдат определени. Ти отговаряш за това, директоре. Ще запушиш всички дупки и ще държиш пресата надалеч, ясно ли е?
Войлс скочи на крака и посочи с пръст Коул.
– Слушай, глупак такъв, ти искаш проучване, тогава прави си го сам. И не ми нареждай като на ученик.
Луис застана между тях, а президентът се изправи зад бюрото и секунда-две никой не каза нищо. Коул остави папката си на бюрото и отстъпи няколко крачки назад, извръщайки поглед встрани. Президентът влезе в ролята си на умиротворител.
– Сядай, Дентън. Сядай.
Войлс се отпусна в креслото, впил разярен поглед в Коул. Президентът се усмихна на Луис и всички седнаха.
– Много сме изнервени – изрече задушевно домакинът.
– Ще извършим обичайните проучвания, господин президент – заговори спокойно Луис, – и всичко ще бъде запазено във възможно най-дълбока тайна. Но вие разбирате, че не можем да контролираме всеки човек, с когото контактуваме.
– Да, мистър Луис, знам това. Но искам извънредна предпазливост. Тези мъже са млади и ще оформят и дооформят Конституцията години след като мен няма да ме има на тоя свят. Те са убедени консерватори и пресата живи ще ги изяде. Трябва да не са опетнени с нищо, да нямат позорни тайни в семействата. Никакви наркотици в миналото или незаконни деца, или екстремистки акции в студентските години, или разводи. Разбирате ли? Никакви изненади.
– Да, господин президент. Но не можем да гарантираме пълна секретност на разследванията си.
– Просто се помъчете, ясно ли е?
– Да, сър. – Луис подаде папката на Ерик Ийст.
– Това ли е всичко? – запита Войлс.
Президентът погледна Коул, който бе обърнал гръб на всички и се взираше навън през стъклото.
– Да, Дентън, това е всичко. Бих желал да извършите проверките до десет дни. Искам да действам бързо по този въпрос.
– Ще ги имате след десет дни – изправи се Войлс.
Калахан почука на вратата на Дарби. Беше ядосан и доста объркан, искаше да й каже толкова много неща, но знаеше, че не бива да започва кавга, защото имаше нещо, което желаеше много повече, отколкото да се поразтовари с малко крясъци. Тя го избягваше от четири дни, играеше си на детектив и се барикадираше в библиотеката. Не ходеше на лекции и не му се обаждаше по телефона, изобщо го беше зарязала в критичен за него момент. Но той знаеше, че когато тя отвори вратата, ще се усмихне и ще забрави, че го е пренебрегнала.
В ръцете си държеше литър вино и истинска италианска пица от „Мама Роза“. Беше десет и нещо, събота. Почука отново и огледа спретнатите къщички и блокчета наоколо. Веригата отвътре изтрака и той моментално се ухили. Чувството за самота изчезна.
– Кой е? – попита тя през едва открехнатата врата.
– Томас Калахан. Помниш ли ме? Стоя на прага и те моля да ме пуснеш вътре, за да си играем пак двамата и да си бъдем другарчета.
Вратата се отвори и Калахан влезе вътре. Тя пое бутилката и го целуна лекичко по бузата.
– Още ли сме приятели? – запита той.
– Да, Томас. Бях много заета.
Той я последва през разхвърляната стая до кухнята. На масата имаше компютър и куп дебели книги.
– Търсих те. Защо не ми се обади?
– Не бях вкъщи – отвърна тя, отвори едно чекмедже и извади тирбушон.
– Имаш телефонен секретар. Говорих си с него.
– Да не искаш да се скараме, Томас?
Той погледна голите й крака.
– Не! Кълна се, че няма да правя сцени. Обещавам. Прости ми, моля те, ако ти изглеждам разстроен.
– Престани!
– Кога ще си легнем?
– Спи ли ти се?
– Всичко друго, но не и това. Хайде, Дарби, три нощи минаха.
– Пет. Каква е пицата? – Тя измъкна тапата и наля вино в две чаши.
Калахан наблюдаваше всяко нейно движение.
– А, специална пица за събота вечер. Блъскат отгоре всичко, което имат за хвърляне. Опашки от скариди, яйца, рачешки глави. И евтино вино. Нещо съм закъсал с парите и утре ще пътувам, така че трябва да внимавам какво харча, и след като заминавам, си помислих, че просто ще намина да изкараме една бурна нощ, та да не ме изкуши някоя заразена мацка във Вашингтон. Какво ще кажеш по въпроса?
Дарби отвори кутията.
– Май че е с кренвирши и чушки.
– Ще има ли все пак нещо по-така?
– Може би по-късно. Пий си виното и дай да си поговорим. Отдавна не сме разговаряли.
– Аз си говорих, защо? Цяла седмица си говоря с твоя телефонен секретар.
Той взе чашата и бутилката и я последва в стаята. Тя пусна стереоуредбата. Двамата се отпуснаха на дивана.
– Хайде да се напием – предложи той.
– Толкова си романтичен.
– За теб съм готов на всичко.
– Цяла седмица пиеш.
– Не е вярно. Три четвърти седмица. Ти си виновна, защото ме отбягваш.
– Какво ти става, Томас?
– Друсат ме нервите. Страшно съм напрегнат и имам нужда от компания да се поразтоваря. Какво ще кажеш?
– Хайде да се напием, ама не съвсем. – Тя отпи от виното и преметна крака през скута му.
Той пое дълбоко дъх и го задържа, сякаш нещо го преряза.
– В колко часа ти е самолетът? – попита тя.
Той запреглъща често-често.
– В един и половина. Директен полет до Нашънъл. Трябва да се регистрирам до пет часа, а вечерята е от осем. След това може да съм принуден да бродя по улиците и да търся любов.
– Добре де, добре – усмихна се тя. – Почваме след малко. Нека първо да си поприказваме.
Калахан въздъхна с облекчение.
– Мога да говоря не повече от десет минути, после просто ще припадна.
– Каква е програмата за понеделник?
– Обичайните осем часа празни дрънканици за бъдещето на Петата поправка, после някаква комисия ще подготви проект за заключителен доклад, който никой няма да одобри. Още малко дебати във вторник, нов доклад, тук-там някоя промяна, закриваме конференцията, без нищо да сме свършили, и всеки си отива у дома. Ще се прибера във вторник късно вечерта и искам да си направим една среща в някой много хубав ресторант, а след това да идем у нас да се отдадем на интелектуални разговори и животински секс. Къде е пицата?
– Оттатък. Ще я донеса.
– Не ставай – продължи да гали краката й той. – Хич не съм гладен.
– Защо ходиш на тия конференции?
– Член съм на Асоциацията, а освен това съм професор и от нас просто се очаква да обикаляме страната, за да се срещаме с други учени идиоти и да приемаме доклади, които никой не чете. Ако не отида, деканът ще реши, че нямам достатъчно академичен принос.
– Много си напрегнат, Томас. – Тя напълни отново чашите.
– Знам. Тежка седмица беше. Просто ми става лошо, като си помисля, че няколко неандерталци ще преработват Конституцията. След десет години ще живеем в полицейска държава. Нищо не мога да направя срещу това, така че вероятно ще се отдам на алкохола.
Дарби отпиваше бавно от чашата си и го наблюдаваше. Музиката беше тиха, а светлината мека.
– Замота ми се главата – рече тя.
– Толкова ти трябва на тебе. Чаша и половина, и си готова. Ако беше ирландка, щеше да издържаш на пиене по цяла нощ.
– Баща ми беше наполовина шотландец.
– Не е достатъчно. – Калахан кръстоса крака на масичката и се отпусна назад. После нежно потърка глезените й. – Може ли да ти лакирам ноктите?
Тя не отговори. Той проявяваше някакъв фетишизъм към пръстите на краката й и настояваше да лакира ноктите й с яркочервен лак поне два пъти месечно. Бяха го гледали в някакъв филм, „Бул Дърам“ май, и макар че Калахан не беше нито толкова мил, нито толкова трезвен като Кевин Костнър, тя беше започнала да изпитва удоволствие от близостта, която този ритуал създаваше помежду им.
– Няма ли да лакираме днес? – запита той.
– Може малко по-късно. Изглеждаш ми уморен.
– Мъча се да се отпусна, но съм изпълнен с мъжка сила и енергия и няма да се отървеш от мен, като ми кажеш, че изглеждам уморен.
– Ето ти още малко вино.
Калахан обърна чашата и се просна на канапето.
– И така, мис Шоу, кой е убиецът?
– Професионалисти. Ти не четеш ли вестници?
– Разбира се, че са професионалисти. Но кой стои зад тях, а?
– Не знам. След снощи изборът май единодушно клони към Подземната армия.
– Но ти не си убедена в това.
– Не. Никого не са арестували. Въобще не съм убедена.
– И си изровила някой неизвестен престъпник, за когото никой в цялата страна не подозира.
– Бях се спряла на един, но сега вече не съм толкова сигурна. Три дни си играх да разработя тая версия, обобщих всичко най-ясно и прегледно в малкото си компютърче и отпечатах едно тъничко досие, което след това изхвърлих.
– Да не би да искаш да кажеш, че три дни поред заряза лекции и мен, работи денонощно, за да се правиш на Шерлок Холмс, а сега захвърляш всичко в коша?
– Ето го там, на масата.
– Не мога да повярвам. Страдах самотен цяла седмица, но знаех, че е в името на благородно дело. Знаех, че мъките ми са за благото на страната, защото ти ще разбулиш загадката и ако не тази вечер, то поне утре ще ми кажеш кой е убиецът.
– Не може, поне не и с правни разсъждения и анализи. Няма модел, няма обща нишка в тези убийства. Едва не изгорих компютрите в Правния факултет.
– Видя ли! Казах ти аз! Забравяш, миличка, че съм гений в областта на конституционното право и моментално ти заявих, че единственото, което свързва Розенбърг и Дженсън, са черните тоги и заплахите, които получаваха. Нацистите или арийците, или ония от клана или мафията, или някои други са ги убили, защото Розенбърг бе Розенбърг, а Дженсън беше най-лесната мишена и освен това караше всички да се чувстват неудобно.
– Добре, защо тогава не се обадиш на ФБР и не споделиш прозренията си с тях? Сигурна съм, че чакат на телефона.
– Не се сърди. Извинявай. Моля те, прости ми.
– Ти си магаре, Томас.
– Да, ама ти пак ме обичаш, нали?
– Не съм сигурна.
– Няма ли все пак да си легнем? Ти обеща.
– Ще видим.
Калахан остави чашата на масата и се впусна в атака.
– Слушай, миличка, ще прочета версията ти, наистина. А после ще си поговорим за нея, наистина. Но в момента просто не мога да разсъждавам съвсем ясно и няма да мога, докато не хванеш слабата ми и трепереща ръка и не ме отведеш в леглото си.
– Забрави за малката ми папчица.
– По дяволите, Дарби, моля те. Моля те.
Тя обхвана с ръце шията му и го притегли към себе си. Целувката им беше дълга и страстна, почти болезнена.