Текст книги "Версия Пеликан"
Автор книги: Джон Гришам
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 3 (всего у книги 24 страниц)
4
Първата дама беше на Западното крайбрежие. Присъстваше на поредица закуски, където едно плато струваше пет хиляди долара. Но богаташите сноби с удоволствие пилееха луди пари за студени яйца и евтино шампанско заради възможността да бъдат видени, а може би и фотографирани с Кралицата, както я наричаха някои. Така че президентът си спеше самичък, когато телефонът иззвъня. Верен на великата традиция, завещана му от американските президенти, в миналото му бе минавала мисълта да си намери любовница. Но сега подобно нещо би изглеждало така не републиканско. Освен това беше стар и уморен. Често спеше самичък и когато Кралицата беше и Белия дом.
Спеше дълбоко. Телефонът иззвъня дванайсет пъти, докато го чуе. Вдигна слушалката и погледна часовника. Четири и половина сутринта. Президентът чу първите няколко думи, скочи от леглото и след осем минути беше в Овалния кабинет. Без да вземе душ, без вратовръзка. Взря се за секунда в началника на кабинета Флетчър Коул и седна официално зад бюрото си.
Коул се усмихваше. Безупречните му зъби и голото му теме сияеха. Само на трийсет и седем, той беше момчето чудо, което преди четири години бе спасило губещата предизборна кампания и бе поставило шефа си в Белия дом. Изкусен играч и безскрупулен подмазвач, той бе успял със зъби и нокти да си пробие път сред най-близкото обкръжение и сега беше вторият човек след президента. Мнозина смятаха, че всъщност командна той. Самото споменаване на името му всяваше ужас всред по-нисшия персонал.
– Какво се е случило? – запита бавно президентът.
Коул се разхождаше пред бюрото му.
– Не знам подробности. И двамата са мъртви. Двама служители на ФБР са намерили Розенбърг около един сутринта. Убит в леглото. Санитарят и един полицай от охраната на Съда също са убити. И тримата застреляни в главата. Много чиста работа. Докато ФБР и полицията разследвали случая, им се обадили, че намерили Дженсън в някакъв педерастки клуб. Открили го преди няколко часа. Войлс ми се обади в четири и аз ви позвъних. Той и Гмински ще пристигнат след минута.
– Гмински ли?
– ЦРУ трябва да се включи, поне засега.
Президентът скръсти ръце зад главата си и се протегна.
– Розенбърг е мъртъв.
– Да. Предлагам след няколко часа да излезете с обръщение към нацията. Мабри вече нахвърля черновата. Аз ще го доизгладя. Да изчакаме да стане светло, поне седем часът. Иначе ще е много рано и ще загубим голяма част от публиката.
– Пресата…
– Информирана е вече. Снимали са линейката, с която са откарали Дженсън в моргата.
– Не знаех, че е с обратни наклонности.
– Е, сега няма никакво съмнение. Това е идеалната криза за нас, господин президент. Помислете си само. Не сме я предизвикали ние. Не е наша вината. Никой не може да ни обвинява. Цялата нация ще бъде шокирана и обзета от чувство за солидарност. Време да се обединим около водача. Страхотно е. Не може да има никакъв обратен ефект.
Президентът отпи от кафето и се загледа в документите, пръснати по бюрото.
– А аз ще мога да преустроя Съда.
– Това е най-хубавото. Ето какво ще оставите след себе си. Вече се обадих на Дювал в Министерството на правосъдието и му наредих да се свърже с Хортън, за да набележат един предварителен списък от кандидати. Снощи Хортън е държал реч в Омаха, но сега вече лети насам. Предлагам да се срещнем с него по-късно тази сутрин.
Президентът кимна – обикновено предложенията на Коул се одобряваха. Винаги оставяше младокът да се мъчи с подробностите. Самият той никога не бе обичал да се занимава с тях.
– Има ли заподозрени?
– Засега никакви. Всъщност, не знам. Казах на Войлс, че очаквате от него информация, щом пристигне.
– Някой, струва ми се, беше казал, че ФБР охранява Върховния съд.
– Точно така – ухили се още по-широко Коул. – Войлс да си бърше лайната сега. Нещата се развиват доста неблагоприятно за тях.
– Чудесно. Искам Войлс да поеме своята част от вината. Погрижи се за пресата. Нека да го оплюят. Тогава можем да му натрием хубаво носа.
На Коул страшно му хареса тази идея. Той спря да крачи напред-назад и надраска нещо в големия си тефтер. Някой от охраната почука на вратата, после я отвори. Директорите Войлс и Гмински влязоха заедно. Четиримата се ръкуваха, а в стаята изведнъж се възцари сериозно и мрачно настроение. Новодошлите седнаха пред бюрото, а Коул зае обичайното си място до прозореца, встрани от президента. Той мразеше Войлс и Гмински; и те го мразеха. Коул цъфтеше, когато го мразеха. Президентът го слушаше и само това имаше значение за него. Сега щеше да помълчи малко. Когато в стаята имаше външни хора, бе важно да се покаже, че командва президентът.
– Съжалявам, че се наложи да дойдете, но ви благодаря, че сте тук – заяви домакинът. Те кимнаха мрачно, приемайки уж на сериозно тази очевидна лъжа. – Какво е станало?
Войлс заговори бързо и съвсем конкретно. Описа сцената при откриването на труповете в дома на Розенбърг. В един часа през нощта сержант Фъргюсън трябвало по правило да се обажда на сътрудниците, чакащи на улицата. Когато той не излязъл навън, те влезли вътре. Убийствата били извършени много чисто и професионално. После директорът на ФБР описа онова, което знаеше за смъртта на Дженсън. Счупен врат. Удушване. Открит от някакъв посетител на балкона. Явно никой не е видял нищо. Този път тонът на Войлс не бе толкова груб и рязък. Беше лош ден за Бюрото и той усещаше, че ударът иде. Какво пък, беше надживял петима президенти и със сигурност щеше да надиграе тоя идиот.
– Двете убийства очевидно са свързани – втренчи очи в него президентът.
– Вероятно. Разбира се, по всичко изглежда, че е така, но…
– Хайде, хайде, директоре. За двеста и двайсет години сме убили четирима президенти, двама или трима кандидат-президенти, половин дузина борци за граждански права, няколко губернатори, но никога член на Върховния съд. А сега, в една нощ, в рамките на два часа са убити двама. И вие не сте убедени, че убийствата са свързани помежду си?
– Не съм казал такова нещо. Трябва да има някаква връзка. Но просто убийствата са толкова различни… И толкова професионални. Сигурно си спомняте, че досега сме получили хиляди заплахи срещу Върховния съд.
– Много хубаво. И кого подозирате тогава?
Никой не можеше да подлага Ф. Дентън Войлс на кръстосан разпит. В очите му проблесна нескрита ярост.
– Още е твърде рано да подозираме когото и да било. Засега търсим следи.
– Как се е промъкнал убиецът в дома на Розенбърг?
– Никой не знае. Не сме го забелязали да влиза, нали разбирате? Явно е бил там известно време. Вероятно се е скрил в някой стенен гардероб или пък на тавана. Повтарям, не ни разрешаваха да влизаме вътре. Розенбърг не ни допускаше в дома си. Фъргюсън по правило оглеждаше мястото всеки следобед, когато съдията се прибираше от работа. Все още е много рано, но следи от убиеца не сме открили. Никакви, освен трите трупа. Късно следобед ще имаме балистичната експертиза и резултатите от аутопсията.
– Искам да са тук веднага щом ги получите.
– Да, господин президент.
– Искам още съкратен списък на заподозрените лица до пет часа следобед. Ясно ли е?
– Естествено, господин президент.
– Бих желал също така и доклад от вас за мерките по охраната и къде точно се е пропукала.
– Вие приемате, че охраната се е пропукала?
– Двама съдии са убити, и двамата са били под охраната на ФБР. Струва ми се, че американският народ заслужава да чуе какво точно се е объркало. Да, пропукала се е вашата охрана.
– На вас ли трябва да докладвам или на американския народ?
– Ще докладвате на мен.
– А после вие ще свикате пресконференция и ще докладвате на американския народ, нали така?
– Боите ли се от чужди очи, директоре?
– Ни най-малко. Розенбърг и Дженсън са мъртви главно защото отказаха да ни сътрудничат. Много добре съзнаваха опасността и въпреки това не си даваха труда да ни помогнат. Останалите седем оказват съдействие и са още живи.
– Засега. По-добре да проверим, че взеха да измират като мухи. – Президентът се усмихна на Коул, който се захили и едва не се изсмя в лицето на Войлс.
После началникът на кабинета реши, че е време да се обади.
– Директоре, знаехте ли, че Дженсън ходи по такива места?
– Той е възрастен човек, заемащ пост, който е пожизнен. И гол на маса да вземеше да танцува, не можехме да го спрем.
– Разбира се, сър – отвърна учтиво Коул. – Но вие не отговорихте на въпроса ми.
Войлс пое дълбоко дъх и отклони поглед встрани.
– Да, подозирахме, че е хомосексуалист, и знаехме, че предпочита определени кинотеатри. Нямаме нито властта, нито желанието да разпространяваме подобна информация, мистър Коул.
– Искам ония доклади следобед – заяви президентът.
Вперил поглед в прозореца, Войлс явно чу това, но не реагира.
Президентът погледна към Робърт Гмински, директора на ЦРУ.
– Настоявам за ясен отговор, Боб.
– Да, сър – някак си се стресна Гмински и смръщи вежди. – Какво точно искате да знаете?
– Искам да зная дали тези убийства са свързани по някакъв начин с някоя агенция, група или каквато и да била организация, работеща за американското правителство.
– Хайде сега! Сериозно ли говорите, господин президент! Това е абсурдно! – Гмински се правеше на абсолютно шокиран, но и президентът, и Коул, и дори Войлс знаеха, че напоследък в ЦРУ е възможно всичко.
– Напълно сериозно, Боб.
– Тогава и аз ви отговарям сериозно. И ви уверявам, че нямаме нищо общо с тая работа. Ужасявам се, че дори можете да си го помислите. Абсурдно наистина!
– Ти пак провери, Боб. Искам да бъда напълно сигурен. Розенбърг не вярваше на службите за национална сигурност. И имаше хиляди врагове в разузнаването. Ти само провери пак, разбрано?
– Добре, добре.
– И искам доклада ти до пет часа днес.
– Ясно. Ще го имате. Но ще бъде чиста загуба на време.
Флетчър Коул се приближи до бюрото и застана зад президента.
– Предлагам да се срещнем тук в пет следобед, господа. Съгласни ли сте?
Двамата кимнаха и станаха. Коул ги изпрати до вратата без нито дума повече и внимателно я затвори зад тях.
– Чудесно се справихте – обърна се към президента той. – Войлс знае, че е уязвим. Усещам, че ще се пролее кръв. Ще се заемем с него заедно с пресата.
– Розенбърг е мъртъв – повтори си пак президентът. – Просто не мога да повярвам.
– Имам една идея за телевизията – закрачи пак Коул. Поел беше отново командването. – Трябва да се възползваме от шока. Трябва да изглеждате уморен, като че ли цяла нощ не сте си лягали, за да се справите с нещата. Нали така? Цялата нация ще ви гледа, ще очаква от вас подробности и утеха. Мисля, че трябва да облечете нещо топло, успокояващо. Сако и връзка в седем часа сутринта може да изглеждат малко изкуствено. Трябва нещо по-обикновено.
Президентът го слушаше внимателно.
– Халат за баня?
– Е, не чак толкова. Но какво ще кажете за жилетка и спортни панталони? Без връзка. Отдолу – бяла памучна риза с копчета. Все едно главата на семейството, седнал в дневната.
– Искаш да се обърна към нацията в такъв критичен момент по жилетка?
– Да, смятам, че е чудесно. Кафява жилетка и бяла риза.
– Не знам.
– Хубав имидж създава. Вижте, шефе, изборите са след година и месец. Това е първата ни криза от деветдесет дни насам. И е наистина чудесна! Хората имат нужда да ви видят по-различен, особено в седем часа сутринта. Трябва да изглеждате спокоен, по домашному отпуснат, но изцяло владеещ положението. Ще ви донесе пет, може и десет пункта в рейтинга. Повярвайте ми, шефе.
– Не обичам жилетките.
– Послушайте ме.
– Не зная.
5
Дарби Шоу се събуди рано с някакъв лош вкус в устата. Още беше тъмно, но след петнайсет месеца в Правния факултет мозъкът й отказваше да почива повече от шест часа. Често ставаше, преди да съмне, и затова не можеше да спи добре при Калахан. Сексът беше страхотен, но самото спане често се превръщаше в безкрайно боричкане и дърпане на възглавници и чаршафи напред-назад.
Тя се взираше в тавана и слушаше как Томас прохърква от време на време, потънал в наподобяващо кома състояние след безбройните чаши уиски. Чаршафите се бяха увили като въжета около коленете му. Лежеше отвита, но не й беше студено. През октомври в Ню Орлиънс още е задушно и топло. Откъм отворената врата на балкончето нахлуваше тежкият въздух от Дофин стрийт под тях. Заедно с него влетяха и първите лъчи утринна светлина. Тя застана на прага, докато нахлузваше хавлиения халат на Калахан. Слънцето изгряваше, но улицата беше тъмна. Никой не обръщаше внимание на зората във Френския квартал. Устата й беше пресъхнала.
Дарби слезе в кухнята и сложи кафеничето с цикория. Синият циферблат на микровълновата печка показваше шест без десет. Тъй като не обичаше да пие, за Дарби животът с Калахан бе непрекъсната борба. Нормата й беше три чаши вино. Нямаше нито юридическа диплома, нито разрешение да практикува право, нито пък работа и не можеше да си позволи да се напива всяка вечер и да спи до късно. Освен това тежеше петдесет и пет килограма и имаше намерение да си запази теглото. А Калахан можеше да си позволи да не се ограничава в нищо.
Тя изпи цяла каничка ледена вода и си наля голяма чаша гъста цикория. После се качи по стълбите, светна лампите и се шмугна обратно в леглото. Дарби щракна с дистанционното управление и изведнъж на екрана се появи президентът. Седнал зад бюрото си, изглеждаше някак странно, облечен в кафява жилетка и без връзка. Извънредно съобщение по Ен Би Си.
– Томас! – плесна го по рамото тя. Никакво движение. – Томас! Събуди се! – Тя натисна копчето и звукът се усили. Президентът поздрави с „Добро утро“.
– Томас! – Дарби се наведе напред.
Калахан изрита чаршафите, седна в леглото и затърка очи да проясни погледа си. Тя му подаде кафето.
Президентът трябваше да съобщи една трагедия. Очите му бяха уморени, а видът тъжен, но плътният баритон внушаваше доверие. Пред себе си имаше бележки, но не ги поглеждаше. Отправи очи към камерата и обясни на американския народ ужасяващите събития, случили се през нощта.
– По дяволите, как е възможно? – профъфли Калахан.
След като съобщи за смъртта на двамата съдии, президентът се впусна в прочувствена жалейна ода за Ейбрахам Розенбърг. Истинска легенда, нарече го той. Не беше лесно, но президентът успя да запази сериозно изражение, докато сипеше хвалебствия за знаменитата кариера на един от най-омразните хора в Америка.
Калахан се ококори със зяпнала уста, а Дарби застина на крайчеца на леглото.
– Ама че трогателно! – процеди презрително тя.
Президентът обясни, че е бил информиран от ФБР и ЦРУ и че според тях двете убийства са свързани. Той самият е наредил незабавно и най-щателно разследване и отговорните за това престъпление ще бъдат изправени пред правосъдието.
Калахан седна и се уви в чаршафа, после примигна няколко пъти и прокара пръсти през рошавата си коса.
– Розенбърг? Убит? – промърмори той и се втренчи в екрана. Замъгленото му съзнание се бе прояснило незабавно и макар болката да беше някъде там, той не я усещаше.
– Тоя номер с жилетката е направо страхотен – отпи от кафето Дарби.
Оранжевият грим лъщеше по лицето на президента, а всяко косъмче в посребрената коса беше внимателно пригладено. Изключително хубав мъж с гальовен глас – и това му бе помогнало да преуспее в политиката. Президентът сбърчи чело и видът му стана още по-тъжен, когато заговори за близкия си приятел, съдията Глен Дженсън.
– Кинотеатър „Монтроуз“, в полунощ – повтори Калахан.
– Къде е това? – запита Дарби.
Калахан бе завършил право в Джорджтаун.
– Не съм съвсем сигурен, но май е някъде в квартала на педитата.
– Той педи ли беше?
– Говореше се. Явно е бил. – Двамата седяха на края на леглото, преметнали чаршафите върху краката си.
Президентът обявяваше едноседмичен национален траур. Полуспуснати знамена. Затваряне на федералните учреждения утре. Подготовката за погребенията е в ход. Той продължи да дърдори още няколко минути, все така тъжен, дори стреснат, по човешки разстроен и въпреки това истински президент, човекът, който явно държи нещата в свои ръце. Раздели се с публиката си с типичната усмивка на добрия дядо, внушаваща пълно доверие, мъдрост и сигурност.
На моравата пред Белия дом се появи репортер на Ен Би Си и запълни празнините в информацията. От полицията няма съобщение, но за момента, изглежда, няма и заподозрени, нито пък някакви улики. Да, и двамата съдии са били под охраната на ФБР, откъдето няма коментар. Да, кино „Монтроуз“ се посещава предимно от хомосексуалисти. Да, срещу двамата е имало много заплахи, особено срещу Розенбърг. И може би преди разследването да приключи, списъкът на вероятните извършители ще стане твърде дълъг.
Калахан загаси телевизора и пристъпи към балкона. Утринният въздух ставаше все по-тежък.
– Заподозрени няма – измърмори той.
– Идват ми наум поне двайсетина – заяви Дарби.
– Да, ама от къде на къде в такава комбинация? Розенбърг е ясен, но защо пък Дженсън? Защо не Макдауъл или Янт? И двамата са много по-последователни либерали от Дженсън. Просто няма логика. – Калахан седна на един плетен стол до балконската врата и разроши коса.
– Ще ти донеса още кафе – рече Дарби.
– Не, не. Събудих се вече.
– Как ти е главата?
– Щеше да е добре, ако бях поспал още три часа. Май ще отменя лекцията. Не съм в настроение.
– Страхотно.
– По дяволите, не мога да повярвам. Този глупак сега ще определи двамата нови кандидати. Това означава, че осем от деветте съдии ще бъдат избрани от републиканците.
– Е, трябва първо да бъдат одобрени.
– Няма да си познаем Конституцията след десет години. Ама че гадория.
– Затова и ги убиха, Томас. Някой или някои искат друг Върховен съд, съд с абсолютно мнозинство на консерваторите. Изборите са догодина. Розенбърг е, или беше, на деветдесет и една. Манинг е на осемдесет и четири, Янт на осемдесет и нещо. Може да умрат скоро, но може и да живеят още десет години. Може следващият президент да е демократ. Защо да се поемат рискове? По-добре да ги убием сега, една година преди изборите. Звучи напълно логично, ако човек е настроен да мисли така.
– Защо тогава Дженсън?
– Той беше едно недоразумение. И очевидно е бил по-лесна жертва.
– Да, но той си беше в общи линии твърде умерен, с някой друг завой наляво от време на време. И беше предложен от републиканец.
– Искаш ли един коктейл? Водка с доматен сок и резенче лимон?
– Защо не? Ама след малко. Сега се опитвам да разсъждавам.
Дарби се облегна назад, отпи от кафето и се загледа в слънчевата светлина, струяща откъм балкона.
– Помисли си само, Томас. Моментът е просто идеално подбран. Нови избори, определяне на кандидатури, политика и тъй нататък. А сега си помисли за насилието и всичките ония радикали, фанатици, противници на аборта и хомосексуализма, арийци и нацисти, помисли си за всичките ония организации, които са в състояние да извършат убийство, и за всичките заплахи срещу Върховния съд. Абсолютно подходящ момент някоя неизвестна, невзрачна групичка да ги премахне с един удар. Отвратително е, но моментът е просто идеален.
– И коя е тая групичка?
– Кой може да знае?
– Подземната армия?
– Човек трудно може да нарече точно тях невзрачни. Те убиха съдията Фернандес в Тексас.
– Като че ли използват бомби, а?
– Да, специалисти са по пластичните експлозиви.
– Отпадат.
– Сега-засега никой не отпада. – Дарби се изправи и завърза халата си. – Хайде, ела. Ще ти направя един хубав коктейл.
– Само ако ми правиш компания и пиеш с мен.
– Ти си професор, Томас. И можеш да си отменяш лекциите, ако пожелаеш. Аз съм студентка и…
– Това ми е ясно.
– Не мога да пропускам повече часове.
– Ще те скъсам на конституционно право, ако не зарежеш лекциите и не се напиеш с мене. Имам цяла книга със становищата на Розенбърг. Хайде да ги прочетем и да пием водка, после вино, после каквото намерим. Вече усещам как алкохолът започва да ми липсва.
– В девет имам федерални процедури и не мога да отсъствам.
– Смятам да се обадя на декана и да го накарам да отмени всички занятия. Тогава ще пиеш ли с мене?
– Не. Хайде, Томас. – Той я последва по стълбите към кухнята, при кафето и пиенето.
6
Облегнал слушалката на рамото си, Флетчър Коул натисна друго копче на телефона, поставен на бюрото в Овалния кабинет. Три линии вече светеха, очаквайки разговор. Коул закрачи бавно пред бюрото и се заслуша. Очите му пробягваха по двете странички доклад на Хортън от Министерство на правосъдието. Началникът на кабинета не обръщаше никакво внимание на президента, който беше застанал приведен до прозореца, стиснал здраво стика с облечени в ръкавици ръце. Ръководителят на държавата напрегнато местеше поглед от жълтата топка към медната полусфера, поставена върху синия килим на три метра от нея. Коул изръмжа нещо в слушалката. Президентът не чу думите му. Той лекичко удари топката и я проследи с поглед, докато тя се изтърколи точно в чашата. Полусферата щракна, изпразни се и топката се плъзна около метър настрани. Президентът се отправи по чорапи към следващата. Беше оранжева на цвят. Той просто я чукна и тя се търкулна право в чашата. Осем поредни. Двайсет и седем попадения от трийсет възможни.
– Беше председателят Ръниън – тръшна слушалката Коул. – Много е разтревожен. Искаше да се срещне с вас днес следобед.
– Кажи му да се запише.
– Казах му да бъде тук утре в десет сутринта. Имате среща с кабинета в десет и трийсет, а с Комисията по национална сигурност в единайсет и трийсет.
Без да вдига поглед, президентът стисна по-здраво стика и заоглежда следващата топка.
– Не мога да чакам. Какви са резултатите от проучванията на общественото мнение? – Той замахна и я изпрати с поглед.
– Току-що говорих с Нелсън. Направил е две от обяд. Още обработват резултатите на компютъра, но Нелсън мисли, че процентът на одобряващите действията ви ще бъде между петдесет и две и петдесет и три.
Играчът на голф вдигна за миг глава и се усмихна, после се съсредоточи отново в заниманието си.
– А как беше миналата седмица?
– Четирийсет и четири. Жилетката без връзка свърши работа. Точно както ви казах.
– Аз пък мислех, че беше четирийсет и пет – рече президентът, удари една жълта топка и с удоволствие я проследи как влиза в дупката.
– Прав сте. Четирийсет и пет.
– Това е най-високият ни процент от…
– Единайсет месеца. Не сме стигали петдесетте от полет 402 през миналия ноември. Разкошна криза, шефе. Хората са шокирани, но въпреки това мнозина са доволни, че Розенбърг го няма. А вие сте човекът по средата. Просто прекрасно. – Коул натисна едно примигващо копче, вдигна слушалката, после я затръшна, без да каже нито дума, оправи връзката и закопча сакото си. – Пет и половина е, шефе. Войлс и Гмински ви чакат.
Президентът замахна. Топката премина на два сантиметра от целта и той се намръщи.
– Нека да чакат. Дай да направим пресконференция в девет сутринта. Ще взема със себе си и Войлс, но няма да му дам да си отвори устата. Накарай го да стои зад мен. Ще съобщя някои подробности и ще отговоря на няколко въпроса. Телевизионните компании ще я предават на живо, нали така?
– Разбира се. Страхотна идея. Пускам я в действие.
– Покани ги да влязат.
Президентът свали ръкавиците си и ги захвърли в ъгъла. После внимателно облегна стика си на стената и нахлузи швейцарските мокасини. Както обикновено, от закуска насам се беше преоблякъл шест пъти и сега носеше двуреден костюм в дискретно каре и връзка на червени и сини точки. Облекло като за работа. Сакото висеше на закачалка до вратата. Той седна на бюрото и се взря намръщено в някакви книжа.
Войлс и Гмински влязоха и той им кимна, но не се изправи, нито пък понечи да се ръкува. Двамата седнаха от отсрещната страна на бюрото, а Коул зае обичайното си място като страж, който едва се сдържа да не стреля. Президентът притисна с пръсти основата на носа си, сякаш напрежението на целия тоя ден му бе причинило главоболие.
– Какъв дълъг ден, господин президент – обади се Гмински, за да разчупи леда.
Войлс зяпаше през прозореца.
Коул кимна и президентът отвърна:
– Да, Боб. Много дълъг ден. И съм поканил някакви етиопци на вечеря, та нека да бъдем съвсем кратки. Да почнем с тебе, Боб. Кой ги е убил?
– Не знам, господин президент. Но ви уверявам, че ние нямаме нищо общо с тая работа.
– Сигурен ли си, Боб? – Тонът беше едва ли не умолителен.
Гмински вдигна дясната си ръка. Дланта беше насочена към бюрото.
– Заклевам се. Кълна се в гроба на майка си.
Коул кимна доволно, сякаш му вярваше и сякаш от неговото одобрение зависеше всичко.
Президентът се втренчи във Войлс, чиято набита фигура, все още загърната в широкия шлифер, изпълваше стола. Директорът дъвчеше лениво и се усмихваше безизразно.
– Готови ли са балистичната експертиза и резултатите от аутопсията?
– Тука са – заяви Войлс и отвори куфарчето си.
– Казвай направо. Ще ги прочета по-късно.
– Малък пистолет, вероятно калибър 22. Следите от изгаряне показват, че при Розенбърг и санитаря е стреляно от упор. По-трудно е да се каже за Фъргюсън, но разстоянието не е повече от трийсетина сантиметра. Не сме присъствали на стрелбата, нали разбирате? По три куршума във всяка глава. Два са извадили от черепа на Розенбърг, трети от възглавницата. Изглежда той и санитарят са спали. Едни и същи куршуми, един и същи пистолет и явно един и същи убиец. Заключението от аутопсията още се подготвя, но изненади не се очакват. Причините за смъртта са твърде очевидни.
– Някакви отпечатъци от пръсти?
– Никакви. Продължаваме да търсим, но работата е била изпипана. Изглежда, че е оставил само труповете и куршумите зад себе си.
– Как е влязъл в къщата?
– Видими следи няма. Фъргюсън е прегледал мястото, когато Розенбърг си е дошъл някъде към четири следобед. Обичайната процедура. Два часа по-късно е подал писмения си доклад и в него се казва, че е огледал две спални, една баня и три килера на горния етаж, както и всяка от стаите долу. И, естествено, не е забелязал нищо. Твърди, че е проверил всички врати и прозорци. В съответствие с изискванията на Розенбърг нашите хора са били отвън и по тяхна преценка обиколката на Фъргюсън в четири часа е траяла три до четири минути. Подозирам, че когато съдията се е върнал, а полицаят е правил проверката си, убиецът вече се е бил скрил вътре и е чакал.
– Защо? – запита надменно Коул.
Зачервените очи на Войлс бяха впити в президента. Директорът на ФБР не обърна никакво внимание на оня екзекутор Коул.
– По всичко изглежда, че този човек е много талантлив. Убива член на Върховния съд – а може би и двама – и не оставя практически никакви следи. Професионален убиец, смея да твърдя. Влизането в къщата не би представлявало проблем за него. Да остане незабелязан при повърхностния оглед на Фъргюсън също. Сигурно умее да чака. Не би рискувал да влезе, когато в къщата има хора, а ченгетата са наоколо. Мисля, че се е промъкнал вътре някъде следобед и просто е чакал, вероятно в някой килер или стенен шкаф на горния етаж, а може би и на тавана. На пода под подвижната стълба открихме две парчета от настилката на тавана. Това показва, че скоро е бил използван.
– Всъщност няма никакво значение къде се е крил – заяви президентът. – Нали не са го хванали!
– Точно така. Той не ни позволяваше да проверяваме къщата му, както знаете.
– Знам само, че е мъртъв. Как стои въпросът с Дженсън?
– И той е мъртъв. Счупен врат, удушен с жълто найлоново въже, което може да се купи във всеки магазин за домашни потреби. Патолозите се съмняват, че смъртта е дошла от счупения врат. Почти са сигурни, че е причинена от въжето. Никакви отпечатъци. Никакви свидетели. „Монтроуз“ едва ли е място, за което някой ще гори от желание да дава показания, така че не очаквам да се появят. Смъртта е настъпила към дванайсет и половина през нощта. Между двете убийства има около два часа време.
Президентът си записа нещо.
– Кога е излязъл от дома си Дженсън?
– Не знам. Ние седим на паркинга, нали си спомняте? Проследихме го до вкъщи към шест часа, после наблюдавахме сградата седем часа, докато не разбрахме, че са го намерили удушен в някакво педерастко свърталище. Изпълнявахме неговите изисквания, естествено. Измъкнал се е с колата на негов приятел. Намерихме я на две преки от киното.
Коул пристъпи няколко крачки напред, стиснал ръце зад гърба си.
– Мислите ли, че убиецът е един и същи човек?
– Кой би могъл да каже, по дяволите! Телата още не са изстинали. Дайте ни малко време. В момента не разполагаме с почти никакви доказателства. Няма свидетели, няма отпечатъци, няма гафове, така че ще ни трябва повече време да съберем парченцата. Може и да е един и същи човек, не знам. Прекалено рано е.
– Е, сигурно интуицията ви подсказва нещо – вдигна вежди президентът.
Войлс спря за миг и погледна през прозореца.
– Би могъл да бъде и сам, но тогава сигурно е някой супермен. Най-вероятно са двама или трима, но независимо от това са разчитали на голяма помощ. Някой им е подал твърде много информация.
– Например?
– Например кога ходи на кино Дженсън, къде сяда, в колко часа пристига, сам ли се движи, среща ли се с някого там. Информация, с която ние очевидно не разполагахме. Вземете Розенбърг. Някой е знаел, че в къщичката му няма алармена инсталация, че нашите момчета седят отвън, че Фъргюсън пристига в десет вечерта и трябва да стои в задния двор, че…
– Вие сте знаели всичко това – прекъсна го президентът.
– Разбира се, че го знаехме. Но ви уверявам, че не сме го споделяли с никого. – Президентът хвърли бърз, заговорнически поглед към Коул, който замислено се почесваше по брадичката.
Войлс размърда доста дебелия си задник и се ухили на Гмински, сякаш искаше да му каже: „Хайде да се правим, че им играем по свирката“.
– Намеквате, че има някакъв заговор? – вдигна уж заинтригувано вежди Коул.
– Нищо не намеквам, по дяволите. Съобщавам на вас, мистър Коул, и на вас, господин президент, че, да, на практика много хора са участвали в заговора за убийство на двамата съдии. Извършителят може да е само един или пък двама, но им е била оказана значителна помощ. Всичко стана прекалено бързо, изкусно и добре организирано.
Коул изглеждаше доволен. Той се изправи и пак сключи ръце на гърба си.
– Тогава кои са заговорниците? – запита президентът. – Кого подозирате?
Войлс пое дълбоко дъх и сякаш се отпусна на стола. Той затвори куфарчето и го остави в краката си.
– В момента не разполагаме с конкретно име, само с няколко доста добри предположения. И всичко трябва да се държи в пълна тайна.
Коул направи пъргаво нова крачка напред.
– Разбира се, че разговорът ни е поверителен – озъби се той. – Намирате се в Овалния кабинет.
– Бил съм тук и преди, много пъти при това. Бил съм тук, когато още сте имали жълто около устата, мистър Коул. Все нещо изтича където не трябва.
