355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Джон Гришам » Версия Пеликан » Текст книги (страница 10)
Версия Пеликан
  • Текст добавлен: 15 октября 2016, 01:02

Текст книги "Версия Пеликан"


Автор книги: Джон Гришам


Жанр:

   

Триллеры


сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 24 страниц)

18

Лимузината на Гмински направи светкавичен завой на сто и осемдесет градуса, сякаш Канал стрийт беше нейна собствена територия, и закова рязко пред „Шератон“. Двете задни врати се отвориха и Гмински изхвърча от нея, последван от трима помощници, натоварени с чанти и куфарчета.

Беше почти два след полунощ и директорът явно бързаше. Не спря на рецепцията, а се запъти право към асансьорите. Помощниците затичаха след него, един задържа вратата на асансьора да влезе шефът, друг натисна бутона за шестия етаж. Никой не промълви дума.

Трима негови агенти вече ги чакаха в ъгловата стая. Единият отвори вратата и Гмински нахлу вътре, без да поздрави, без звук да издаде. Помощниците хвърлиха чантите на едното легло. Директорът свали сакото си и го метна на стола.

– Къде е тя? – просъска той на агента, известен под името Хутън.

Вторият от тройката, когото наричаха Суонк, дръпна пердето и Гмински застана до прозореца.

Суонк сочеше към хотел „Мариот“ отсреща през улицата, малко по-надолу.

– Тя е на петнайсети етаж, третата стая откъм улицата, лампите още светят.

– Сигурен ли си? – попита Гмински, вперил поглед в осветените прозорци отсреща.

– Да. Видяхме я да влиза. Плати с кредитна карта.

– Горкото дете – рече Гмински и се отдалечи от прозореца. – Къде беше снощи?

– В „Холидей Ин“ на Роял. Плати с кредитна карта.

– Забелязахте ли някой да я следи? – попита директорът.

– Не.

– Пие ми се вода – заяви шефът на един от помощниците.

Младокът скочи, грабна кофичката с лед и затрака с кубчетата.

Гмински седна на крайчеца на леглото, преплете пръсти и запука кокалчетата си. Всичките.

– Ти какво мислиш? – запита той Хутън, най-стария от тримата.

– Гонят я. Под дърво и камък я търсят. Тя използва кредитни карти. След четирийсет и осем часа ще е мъртва.

– Не е съвсем глупава – намеси се Суонк. – Отряза си косата и я боядиса черна. Мести се непрекъснато. Явно не смята да напуска града в близко време. Давам й седемдесет и два часа, преди да я открият.

Гмински отпиваше от ледената вода на малки глътки.

– Това означава, че досието й удря право в целта. И също, че нашият приятел е готов на всякакви отчаяни действия. Къде е той?

– Нямаме представа – отвърна бързо Хутън.

– Трябва да го намерим.

– От три седмици никой не го е виждал.

Гмински остави чашата на масата и взе ключа от стаята си.

– Какво мислиш за цялата тази работа? – запита той Хутън.

– Ще я приберем ли? – контрира с въпрос Хутън.

– Няма да е лесно – намеси се Суонк. – Ами ако се е снабдила с пистолет? Някой може да пострада.

– Тя е просто едно уплашено дете – поклати глава Гмински. – И е цивилно лице, не член на въоръжена банда. Не можем да отмъкваме граждани ей така от улицата.

– Тогава няма да изкара дълго – отсече Суонк.

– Как ще я приберете? – запита Гмински.

– Има си начини – отвърна Хутън. – Ще я хванем на улицата. Или ще идем в стаята й. Вътре съм след десет минути, ако тръгна сега. Не е толкова трудно. Тя не е професионалистка.

Гмински закрачи бавно из стаята. Всички бяха вперили очи в него.

– Не съм склонен да я приберем веднага. Нека поспим четири часа и да се срещнем пак тук в шест и половина. Утрото е по-мъдро от вечерта. Ако ме убедите да я приберем, ще го направим. Съгласни ли сте?

Те кимнаха послушно.


Виното подейства. Тя задряма на стола, после се примъкна до леглото и заспа дълбоко. Телефонът звънеше. Завивките висяха до пода, а краката й бяха на възглавниците. Телефонът звънеше. Клепачите се бяха слепнали. Съзнанието беше замъглено, потънало в сънища, но някъде в дълбините му нещо проработи и съобщи, че телефонът звъни.

Очите се отвориха, но едва ли видяха кой знае какво. Слънцето бе изгряло, лампите светеха и тя се втренчи в телефона. Не, не е поръчала събуждане. Замисли се за секунда и ясно осъзна, че не е давала поръчка да я будят. Седна на края на леглото и се заслуша в звъненето. Пет пъти, десет, петнайсет, двайсет. Не спира. Може да са сбъркали номера, но тогава щяха да затворят след двайсетия сигнал.

Не бяха сбъркали номера. Паяжините започнаха да се разкъсват и тя се приближи до телефона. С изключение на мъжа на рецепцията и евентуално шефа му, и може би камериерките, нито една жива душа не знаеше, че тя е в тази стая. Беше поръчала само храна, никакви други обаждания.

Спря да звъни. Чудесно, бяха сбъркали номера. Тя отиде в банята и телефонът се обади отново. Започна да брои. След четиринайсетото позвъняване вдигна слушалката.

– Ало?

– Дарби, обажда се Гавин Верхик. Добре ли си?

– Как разбра къде съм? – седна на леглото тя.

– Имаме си начини. Слушай, някой…

– Почакай, Гавин. Почакай за секунда. Дай да си помисля малко. Кредитната карта, нали така?

– Да. Кредитната карта. Следата, оставена върху хартия. Това е ФБР, Дарби. Имаме си начини. Не е толкова трудно.

– Тогава и ония могат да го направят.

– Предполагам. Отсядай в малки хотелчета и плащай в брой.

Огромна буца заседна в стомаха й и тя се изпъна на леглото. Просто така значи. Следата, оставена върху хартия. Не е трудно. Можеше да е вече мъртва. Убита от хартията, върху която остават следи.

– Дарби, чуваш ли ме?

– Да. – Тя погледна към вратата да се увери, че веригата е сложена. – Да, чувам те.

– Смяташ ли, че си в безопасност?

– Така си мислех допреди малко.

– Разполагаме с известна информация. Утре в три часа в университетското градче ще има заупокойна служба, а погребението ще е след това в града. Говорих с брат му и семейството държи да съм там. Ще пристигна довечера. Мисля, че се налага да се видим.

– Защо се налага да се видим?

– Дарби, трябва да ми вярваш. Животът ти в момента е в опасност и трябва да ме изслушаш.

– Какво сте намислили, момчета?

Последва кратка пауза.

– Не те разбирам – рече накрая той.

– Какво каза директорът Войлс?

– Не съм говорил с него.

– Ти нали беше неговият адвокат, така да се каже. Какво става, Гавин?

– Засега няма да предприемаме нищо.

– И какво означава това, Гавин? Обясни ми, ако обичаш.

– Затова трябва да се видим. Не искам да го обсъждаме по телефона.

– Телефонът си действа много добре и засега ще използваме само него. Така че изплюй камъчето.

– Защо не искаш да ми се довериш? – прозвуча обидено гласът му.

– Затварям, ясно ли е? Не ми харесва тая работа. Щом вие знаете къде съм, тогава някой може вече да стои в коридора и да чака.

– Глупости, Дарби. Я помисли трезво. От един час разполагам с номера на стаята ти и не съм направил нищо друго, освен да ти се обадя. Ние сме на твоя страна, кълна се.

Тя обмисли внимателно чутото. Звучеше разумно, но я бяха открили така лесно.

– Слушам те. Значи не си говорил с директора, но ФБР няма да предприема нищо. И защо няма да предприема нищо?

– Не знам точно. Вчера е взел решението да се изтегли от употреба досие „Пеликан“ и е дал нареждане да се преустанови работата по него. Само това мога да ти кажа.

– Не е много. Той знае ли за Томас? Знае ли, че аз трябваше да съм мъртва, защото съм го написала, и че четирийсет и осем часа след като Томас ти го даде на тебе, неговия стар приятел от университета, ония, които и да са те, по дяволите, се опитаха да ни убият и двамата? Знае ли той всичко това, Гавин?

– Струва ми се, не.

– Това значи „не“, нали така?

– Да. Значи „не“.

– Добре, слушай сега внимателно. Смяташ ли, че са го убили заради досието?

– Вероятно.

– Това значи „да“, нали така?

– Да.

– Благодаря. Ако Томас е бил убит заради досието, тогава знаем кой го е убил. А ако знаем кой е убил Томас, тогава знаем кой е убил Розенбърг и Дженсън. Нали така?

Верхик се поколеба да отговори.

– Просто кажи „да“, по дяволите – озъби се Дарби.

– Бих казал „вероятно“.

– Чудесно. „Вероятно“ в устата на един адвокат означава „да“. Значи, че повече не можеш да кажеш. Значи, че е твърде много вероятно и въпреки това ми казваш, че ФБР преустановява работа по моя мъничък евентуален и твърде подозрителен извършител.

– Успокой се, Дарби. Нека се видим довечера да си поговорим. Мога да ти спася живота.

Тя внимателно сложи слушалката под възглавницата и отиде в банята. Изми си зъбите и среса онова, което бе останало от косата й, после събра тоалетните си принадлежности и един чифт бельо в нова платнена чанта. Сложи си шубата, шапката и очилата и тихичко затвори вратата зад себе си. Коридорът беше празен. Качи се пеш два етажа, до седемнайсетия, взе асансьора до десетия и после спокойно слезе десет етажа надолу по стълбите. Вратата откъм стълбището беше близо до тоалетните и тя бързо се вмъкна в женската. При огледалата нямаше никой. Дарби влезе в една кабинка, врътна ключалката и известно време остана вътре.

* * *

Петък сутрин във Френския квартал. Въздухът беше хладен и чист, без следа от тежкия мирис на храна и пороци. Осем часът – прекалено рано за пешеходци. Тя вървя няколко преки, за да й се проясни главата и да обмисли стъпките си за деня. Близо до площад Джаксън намери едно кафене, което бе забелязвала и преди. Беше почти празно, а в дъното имаше телефон автомат. Наля си гъсто кафе и остави чашата на масичка близо до телефона. Оттук можеше да говори.

Този път стигна до Верхик след по-малко от минута.

– Слушам те – каза той.

– Къде ще отседнеш довечера? – попита тя, без да изпуска от очи входната врата.

– В хотел „Хилтън“, до реката.

– Знам го къде е. Ще ти се обадя късно довечера или утре рано сутринта. Не се опитвай да ме проследяваш отново. Вече плащам в брой. Никакви кредитни карти.

– Много умно от твоя страна, Дарби. И продължавай да се местиш.

– Може да съм умряла, докато пристигнеш.

– Не, няма. Можеш ли да си купиш отнякъде „Вашингтон Поуст“?

– Предполагам. Защо?

– Вземи си бързо утринното издание. Хубава история ще намериш вътре за Розенбърг и Дженсън и за това кой е вероятният им убиец.

– Пръскам се от любопитство. Ще ти се обадя по-късно.

На първия щанд точно тоя вестник го нямаше. Тя закриволичи към Канал стрийт, като се стараеше да прикрива следите си и все поглеждаше назад. Слезе по Сейнт Ан, мина покрай антиквариатите на Роял и западналите барове от двете страни на Биенвил и накрая се озова на Френския пазар. Вървеше бързо, но безгрижно. Мъчеше се да си придаде делови вид, а очите й зад тъмните стъкла се стрелкаха във всички посоки. Ако успяваха да я следят от прикритието на сенките, значи наистина бяха добри.

Купи си „Вашингтон Поуст“ и „Таймс Пикаюн“ от улицата и се настани на закътана масичка в ъгъла на Кафе дю Монд.

Първа страница. Цитирайки поверителен източник, статията описваше историята на Камел и неочакваното му участие в убийствата. Като млад, пишеше там, той убивал заради убежденията си, но сега вече го правел само за пари. Много пари, твърдеше пенсиониран експерт от разузнаването, който бе разрешил да го цитират, но, естествено, не и да назоват името му. Снимките бяха размазани и неясни. Нещо зловещо лъхаше от тях, така както бяха поставени една до друга. Изглеждаше невероятно да са на едно и също лице. Но той не може да бъде разпознат по фотографии, твърдеше експертът, освен това повече от десет години никой не е успял да го снима.

Най-накрая келнерът дойде и тя си поръча кафе и геврек. Експертът казваше, че много хора смятат Камел за мъртъв. Интерпол заявяваше, че последното му убийство е отпреди шест месеца. Експертът се съмняваше, че той ще пътува с пътнически самолет. ФБР го беше сложило на първо място в списъка на издирваните.

Тя отвори бавно вестника на Ню Орлиънс. Томас не бе стигнал до първа страница, но снимката му беше на втора заедно с голям материал. Полицията приемаше случилото се за убийство, но нямаше за какво да се хване. Малко преди експлозията наблизо била забелязана бяла жена. Според декана Правният факултет бе в шок. Полицията се въздържаше от изявление. Заупокойната служба щеше да се състои утре в университетското градче. Станала е ужасна грешка, заявяваше деканът. Ако е било убийство, тогава явно са ликвидирали не когото трябва, сбъркали са жертвата.

Очите й се овлажниха и изведнъж Дарби изпита нови съмнения. Може би е просто грешка. В този град има много насилие и много луди и, току-виж, някой се е заблудил и сбъркал колата. Може би и нея изобщо не я следят.

Тя си сложи очилата и се загледа в снимката му. Бяха я изровили от канцеларията на Правния факултет и сега насреща й блесна оная самодоволна усмивка, която Томас обикновено надяваше за ролята си на преподавател. Беше гладко избръснат… и толкова хубав.


В петък сутрин историята на Грантам за Камел наелектризира Вашингтон. Вътре не се споменаваше нито справката, нито Белия дом, така че най-горещата тема за разговори и басове в града беше кой е източникът му.

Особено много се говореше за това в Хувър Билдинг. Ерик Ийст и К. О. Луис се разхождаха нервно напред-назад в кабинета на директора, докато самият Войлс говореше с президента вече трети път през последните два часа. Войлс ругаеше – е, не директно президента, но всички край него. Ругаеше Коул, а когато и президентът започна да ругае, Войлс предложи да занесат в кабинета му детектора на лъжата, да подложат всеки от екипа му на тест, начело с Коул, та най-сетне да се види откъде изтича тая информация. Да, по дяволите, да, естествено, че той, Войлс, е готов да се подложи на теста, както и всеки друг служител в Хувър Билдинг. Така продължиха да се ругаят взаимно. Войлс беше червен и целият в пот; фактът, че крещи в слушалката, а от другата страна е президентът, никак не го безпокоеше. Знаеше, че Коул слуша отнякъде.

Президентът очевидно успя да овладее разговора и се впусна в някаква усукана проповед. Войлс избърса челото си с кърпичка, седна в старото кожено кресло и задиша бавно и внимателно, за да свали кръвното и пулса си. Беше изкарал един инфаркт, а сега беше пред втори; много пъти бе заявявал на К. О, Луис, че Флетчър Коул и оня идиот, шефът му, ще го вкарат накрая в гроба. Но беше казвал същото и за предишните трима президенти. Той пощипна дълбоките бръчки по челото си и се отпусна назад.

– Можем да сторим това, господин президент. – Вече говореше любезно. Войлс бързо и рязко сменяше настроенията си, и ето че изведнъж пред Ийст и Луис застана един учтив и възпитан служител. Истински чаровник. – Благодаря ви, господин президент. Утре ще съм там.

Остави внимателно слушалката и заговори с притворени очи.

– Иска да поставим под наблюдение оня репортер от „Вашингтон Поуст“. Като сме го правили преди, каза, защо да не го направим и сега? Обещах му.

– Какъв вид наблюдение? – запита К. О. Луис.

– Дай да го следим само из града засега. Денонощно, двама души. Да видим къде ходи вечер, с кого спи. Не е женен, нали?

– Развел се е преди седем години – отвърна Луис.

– Постарайте се добре, да не ни усетят. Изпрати цивилни и ги сменяй на всеки три дни.

– Той наистина ли мисли, че нещо изтича от нас?

– Не, не вярвам. Ако сведенията изтичаха от нас, защо ще иска да следим репортера? Струва ми се, сеща се, че са неговите собствени хора. И иска да ги хване.

– Дребна услуга иска – заключи Луис окуражително.

– Да-а. Само гледайте да не ви спипат, ясен ли съм?


Канцеларията на Матю Бар се гушеше на третия етаж на някаква влажна и разнебитена сграда на М стрийт в Джорджтаун. По вратите нямаше табели. Въоръжен пазач в цивилен костюм и с вратовръзка връщаше хората от асансьора. Мокетът беше изтъркан, а мебелите овехтели. Всичко тънеше в прах – беше повече от явно, че Отрядът няма пари за поддръжка. Бар ръководеше този отряд, който представляваше неофициално, тайно, малко подразделение на Комитета за преизбиране на президента. КПП разполагаше с огромен апартамент от най-луксозни офиси от другата страна на реката, в Рослин. Там прозорците се отваряха, секретарките се усмихваха, а чистачките излизваха всичко всяка вечер. Ала не и в тази дупка.

Флетчър Коул излезе от асансьора и кимна на мъжа от охраната, който наклони глава, без иначе да се помръдне. Бяха стари познати. Той си проправи път през лабиринта от мръсни канцеларийки към стаята на Бар. Коул се гордееше, че пред себе си поне е честен, и честно си признаваше, че единственият човек във Вашингтон, от когото изпитва някакъв страх, е Матю Бар. Понякога се боеше от него, понякога не, но винаги му се възхищаваше.

Бивш морски пехотинец, бивш служител на ЦРУ, бивш шпионин, Бар имаше две присъди за търговия с наркотици, от които бе спечелил милиони, и бе заровил някъде парите. Лично Коул бе назначил Бар за шеф на Отряда, който официално не съществуваше. Годишният му бюджет беше четири милиона, изсипвани в брой от някакви съмнителни фондове, а Бар командваше малка група от отлично обучени главорези, които без много шум вършеха цялата работа.

Вратата му беше винаги заключена. Той отвори и Коул влезе. Както обикновено, срещата щеше да е кратка.

– Чакай да отгатна сам – започна Бар направо. – Искаш да открия откъде е изтекла информацията.

– В известен смисъл, да. Искам да следиш тоя репортер, Грантам де, двайсет и четири часа в денонощието и да разбереш с кого се среща. Докопва невероятни неща и се боя, че излизат от нас.

– От вас тече като от сито.

– Е, имаме си и ние проблеми, но историята с Камел беше подхвърлена. Сам им я поднесох.

– Така си и мислех – усмихна се при тези думи Бар. – Изглеждаше прекалено добре подредена.

– Срещал ли си се някога лично с Камел?

– Не. Преди десет години бяхме сигурни, че е мъртъв. И на него така му харесва. Не е самовлюбен и не държи на лицето си, така че никога няма да го хванат. Може да преживее в картонен бордей в Сао Паоло цели шест месеца, да яде корени и плъхове, после да отлети за Рим да убие някой дипломат и да изчезне в Сингапур за няколко месеца. Без изобщо да се интересува какво пишат вестниците за него.

– На колко е години?

– Защо питаш?

– Възхитен съм от него. Струва ми се, че знам кой го е наел да убие Розенбърг и Дженсън.

– О, така ли? Би ли споделил тая клюка със стария си приятел?

– Не. Още не.

– Той е между четирийсет и четирийсет и пет, значи не е толкова стар. Но е бил на петнайсет години, когато е убил един ливански генерал. Така че има дълга кариера. Носят се всякакви легенди. Може да убива еднакво резултатно и с двете си ръце, с двата крака, с ключ за кола, с молив, с каквото му попадне. Отличен стрелец, борави с най-невъобразими видове оръжия. Говори дванайсет езика. Чувал си го всичко това, нали така?

– Да, но е много забавно.

– Добре. Смятат го за най-изкусния и скъпоплатен убиец в света. В началото е бил просто един обикновен терорист, но после се оказал прекалено талантлив да хвърля само бомби. И станал наемен убиец. Сега е поостарял и убива за пари.

– За колко пари?

– Уместен въпрос. По всяка вероятност е в категорията между десет и двайсет милиона за удар и не знам да има равен. Според някои с него могат да се мерят само две-три терористични групи. Чакай да отгатна какво искаш – да открия Камел и да ти го доведа жив.

– Остави Камел на мира. В известен смисъл ми харесва работата, която свърши тука.

– Много го бива.

– Искам да проследиш Грей Грантам и да разбереш с кого се среща.

– Някакви предложения?

– Няколко. Един черен портиер на име Милтън Харди. Работи в Западното крило. – Коул хвърли един плик на бюрото. – Отдавна е при нас, изглежда полусляп, но ми се струва, че вижда и чува прекалено много. Следете го седмица-две. Всички му викат Старшия. Решил съм да го разкарам.

– Страхотно бе, Коул. Харчим луди пари да следим слепи негри.

– Прави каквото ти казвам. Дръж го под око три седмици. – Коул се изправи и се запъти към вратата.

– Значи знаеш кой е наел убиеца – рече Бар.

– Напредваме.

– Отрядът е изцяло на разположение, готов да помогне по всякакъв начин.

– Не се и съмнявам.

19

Мисис Чен, собственичката на апартамента, от петнайсет години даваше половината етаж на студентки по право. Подбираше си наемателките, но после се държеше на разстояние и не им досаждаше. Прави каквото искаш, стига да не пречиш на другите – това беше мотото й в живота. Квартирата се намираше на шест пресечки от университета.

Беше вече тъмно, когато на вратата се позвъни. Мисис Чен отвори и видя пред себе си хубавичко момиче с къса тъмна коса, което се усмихваше притеснено и нервно. Много нервно.

Мисис Чен я изгледа смразяващо и малката накрая се осмели да заговори.

– Аз съм Алис Старк, приятелка на Дарби. Може ли да вляза? – Тя хвърли един поглед през рамо. Улицата бе тиха и безлюдна.

Мисис Чен живееше сама и винаги затваряше плътно прозорци и врати, но момичето беше хубаво и се усмихваше така невинно, а щом казваше, че е приятелка на Дарби, значи можеше да й се вярва. Тя отвори вратата и Алис влезе.

– Нещо е станало – заяви мисис Чен.

– Да. Дарби е в беда, но сега не можем да говорим за това. Тя обади ли се днес следобед?

– Да. Каза, че една млада жена ще дойде да потърси нещо в квартирата й.

Алис пое дълбоко въздух и се помъчи да изглежда спокойна.

– Ще надникна само за минутка. Тя каза, че имало някаква вътрешна врата. Предпочитам да не използвам нейния вход, ако може да мина оттук. – Мисис Чен се намръщи и в погледа й се изписа едно голямо защо, но не каза нищо.

– Влизал ли е някой вътре през последните два дни? – попита Алис и тръгна след мисис Чен по тесния коридор.

– Не съм видяла никого. Вчера, още призори, се почука, но не погледнах кой е. – Тя премести една маса, зад която имаше врата, пъхна ключа в ключалката и я отвори.

Алис пристъпи в другата част на апартамента.

– Дарби поръча да вляза сама, нали разбирате?

Мисис Чен също искаше да надникне вътре, но просто кимна, дръпна се назад и излезе, затваряйки вратата. В малкото антре изведнъж стана тъмно. Вляво беше кабинетът и ключът за лампата, която не биваше да се пали. Алис замръзна в мрака. Апартаментът беше тъмен и задушен. Миришеше на неизхвърлен боклук. Знаеше, че ще е сама, но, за бога, нали е само една второкурсничка по право, а не някой печен частен детектив.

Стегни се! Тя зарови из голямата си чанта и измъкна миниатюрно колкото писалка фенерче. Носеше три такива. За всеки случай. Какъв случай? Не знаеше. Дарби я бе предупредила изрично. Никакви светлини. Може би те наблюдават квартирата.

Кои, по дяволите, са те, искаше да знае Алис. Самата Дарби не знаела, каза, че ще й обясни по-късно, но първо трябвало да се провери квартирата.

Алис бе идвала тук поне десетина пъти през последната година, но тогава влизаше през входната врата, лампите светеха, беше приятно и удобно жилище. Беше влизала във всички стаи и реши, че ще се оправи в тъмното. Но сега увереността й изчезна. Стопи се. Обзе я страх и тя затрепери.

Стегни се! Сама си. Могат ли да се разположат тук при такава любопитна съседка! И да са идвали, било е съвсем за малко.

Алис се взря във фенерчето и установи, че то все пак работи. Светлината му не бе по-силна от догаряща кибритена клечка. Насочи го към пода, където се появи бледожълто кръгче колкото портокал. Кръгчето се тресеше.

Тя тръгна на пръсти към кабинета. Дарби каза, че на поличката с книги до телевизора имало нощна лампа, която винаги оставяла да свети. Така и стаята, и кухнята не били съвсем тъмни през нощта. Или Дарби се заблуждаваше, или крушката бе изгоряла, или някой я бе развинтил, защото сега навсякъде бе тъмно като в рог.

Алис стъпи на килима в средата на стаята и предпазливо се насочи към кухнята. Там, на масата, трябваше да има компютър. Тя се блъсна в малката масичка и фенерчето изгасна. Разтърси го. Нищо. Извади второто от чантата.

В кухнята дъхът на застояло бе по-силен. Компютърът беше на масата заедно с куп празни папки и учебници с казуси. Тя насочи към него едва мъждукащото фенерче. Копчето за включване беше отпред. Натисна го и екранът бавно избистри цвета си. Струящата от него зеленикава светлина озаряваше масата, но едва ли можеше да стигне до прозорците на другата стая.

Алис седна и затрака по клавиатурата. Влезе в менюто, после в поддиректорията и извика файловете. Списъкът им изпълни целия екран. Взря се в него. Трябваше да има около четирийсет файла, но тук не виждаше повече от десетина. По-голямата част от запаметеното в диска бе изчезнало. Тя включи лазерния принтер и след секунди имената на файловете от тази директория се изписаха на хартия. Откъсна листа и го пъхна в чантата си.

Алис се изправи и освети с фенерчето неразборията около компютъра. Дарби беше казала, че има около двайсет дискети. Всичките бяха изчезнали. Нямаше нито една. Справочниците по конституционно право и граждански процес бяха толкова скучни, че никой не би пожелал да ги вземе. Червените папки бяха подредени грижливо една до друга. Всичките празни.

Чиста, добре свършена работа. Той или те бяха прекарали тук няколко часа да си запишат файловете и след това да ги изтрият от диска, после си бяха тръгнали с най-много едно куфарче или чанта.

Алис отде в стаята и погледна през прозореца. Червената кола на Дарби – „Акорд“ – беше още там, на метър и половина от къщата. Изглеждаше непокътната.

Тя завинти крушката на нощната лампа до телевизора и бързо щракна ключа. Светеше. После бързо я развинти, както я беше оставил той. Или те.

Очите й бяха привикнали с тъмнината и сега ясно различаваше очертанията на врати и мебели. Изключи компютъра и се насочи към антрето.

Мисис Чен я чакаше там, където я беше оставила.

– Всичко наред ли е? – попита тя.

– Да, да – отвърна Алис. – Вие просто дръжте под око вратата. Ще ви се обадя след ден-два да ви попитам дали не е идвал някой. И моля ви, не казвайте на никого, че съм била тук.

Мисис Чен кимна със сериозен вид и премести масата пред вратата.

– Ами колата й?

– Добре си е там. Само й хвърляйте по един поглед.

– А тя как е?

Бяха почти на прага.

– Ще се оправи. Мисля, че ще се върне след няколко дни. Благодаря ви, мисис Чен.

Мисис Чен затвори вратата, заключи я и се спусна към малкото прозорче. Момичето тръгна по тротоара и изчезна в мрака.

Алис бе паркирала на три преки от къщата.


Петък вечер във Френския квартал. Утре на големия стадион играеше отборът на Тулейн, а в неделя – Светиите, и запалянковците бяха надошли с хиляди. Паркираха навсякъде, задръстваха улиците, движеха се на шумни тълпи, пиеха от картонени чаши и пълнеха баровете, вдигайки страхотен шум. Просто се забавляваха. Към девет часа центърът бе отцепен с прегради.

Алис паркира на Пойдрас стрийт – доста по-далеч от мястото, където обичайно спираше, и закъсня с цял час, докато стигне до претъпканото заведение за морски деликатеси на Сейнт Питър, в самото сърце на Френския квартал. Свободни маси нямаше, а правостоящите край бара бяха в три редици. Тя се насочи към ъгъла, където имаше автомат за цигари, и огледа присъстващите. Повечето бяха ученици, дошли в града за мача.

Един келнер се запъти към нея.

– Да не търсите едно момиче? – запита той.

– Ами да – поколеба се за миг тя.

– Зад ъгъла, първата стая вдясно. Има няколко масички – посочи зад бара той. – Струва ми се, че вашата приятелка е там.

Дарби седеше в миниатюрното сепаре, нахлупила шапка, с очила. Пред нея имаше бутилка бира.

– Радвам се да те видя – стисна ръката й Алис, огледа прическата й и се разсмя.

Дарби свали очилата. Очите й бяха зачервени и уморени.

– Не знаех на кого другиго да се обадя.

Алис я слушаше с безизразно лице, без да може да свали поглед от косата й. Въобще не й идваше наум какво подходящо за случая да каже.

– Кой ти направи косата?

– Страшна прическа, нали? Малко пънкарска пада, но те май се връщат на мода. Сто на сто ще впечатли всички, като тръгна да си търся работа.

– Защо, Дарби?

– Някой се опита да ме убие, Алис. Името ми е в списъка на едни много гадни хора. Струва ми се, че ме следят.

– Да те убият? Да те убият ли каза? Че кой би искал да те убива, Дарби?

– Не знам точно. Какво стана в квартирата?

Алис спря да се блещи на променената си приятелка и й подаде разпечатката на директорията. Дарби я прочете внимателно. Истина беше. Не сън или грешка. Бомбата бе поставена в колата, за която бе предназначена. Рупърт и оня каубой я бяха спипали. Онова лице търсеше нея. Бяха влезли в жилището й и бяха изтрили от паметта на компютъра онова, което са искали да изтрият. Сега я дебнеха.

– А дискетите?

– Няма ги. Нито една. Папките на масата бяха подредени най-грижливо и са съвсем празни. Всичко останало изглежда напълно в ред. Развъртели са крушката на нощната лампа, така че навсякъде е пълна тъмница. Проверих я. Работи си. Много умело пипат, да знаеш.

– Какво казва мисис Чен?

– Нищо не е видяла.

Дарби набута разпечатката в джоба си.

– Слушай, Алис, изведнъж взе да ме хваща страх. Не бива да те виждат с мен. Може би не трябваше да се срещаме.

– Кои са тия хора?

– Не знам. Убиха Томас и се опитаха и мен да убият. Тогава извадих късмет, но сега са по петите ми.

– А защо, Дарби?

– Не ти трябва да знаеш и аз няма да ти кажа. Колкото повече знаеш, толкова по-голяма става опасността и за теб. Повярвай ми, Алис. Не бива да ти доверявам какво съм открила.

– Ама аз на никого няма да кажа, кълна се.

– А ако те принудят да говориш?

Алис хвърли един разсеян поглед наоколо, сякаш всичко си беше съвсем наред, после впи очи в приятелката си. Сближиха се още в първи курс, когато всеки си избираше кръга от приятели. Учеха заедно часове наред, разменяха си записки, потяха се заедно на изпити, явяваха се като един екип на упражненията по съдебна практика, клюкарстваха за мъже. Алис бе единствената студентка, която знаеше за Дарби и Калахан.

– Искам да ти помогна, Дарби. Не ме е страх.

Дарби бавно завъртя бутилката пред себе си. Не беше я докоснала.

– Умирам от страх, Алис. Бях там, когато той умря. Земята се разтресе. Бомбата го разкъса на парчета. А се е очаквало аз да седя до него. Тази бомба беше за мене.

– Тогава иди в полицията.

– Рано е още. Може би по-късно. Томас отиде във ФБР и два дни след това някой реши да убие и двама ни.

– Значи теб те гони ФБР?

– Едва ли. Струва ми се, че те просто са се разприказвали, а някой е слушал много внимателно. И е чул каквото не трябва.

– За какво са се разприказвали? Хайде, Дарби! Та това съм аз, най-добрата ти приятелка. Престани да се правиш на интересна, казвай.

Дарби надигна бутилката. За първи път. Избягваше погледа на Алис и заби очи в масата.

– Моля те, Алис. Остави ме да изчакам. Няма смисъл да ти казвам нещо, което може да те убие. – Настъпи дълга пауза. – Ако искаш да ми помогнеш, иди утре на погребението. Наблюдавай внимателно. Всичко. Пусни слуха, че съм ти се обадила от Денвър – отишла съм там при някаква леля, чието име не си запомнила – и че ще пропусна тоя семестър, но ще се върна напролет. Постарай се мълвата да тръгне сред колегите. Убедена съм, че някой ще слухти най-усилено.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю