Текст книги "Версия Пеликан"

35

Фоайето на хотел „Марбъри“ пустееше в неделя в шест сутринта, когато Грей слезе да потърси новия брой на „Таймс“. Беше страшно дебел и тежеше пет кила, та той се зачуди колко още възнамеряват да го увеличават. Изкачи на бегом осемте етажа, влезе в стаята си и разстла вестника на леглото, надвеси се отгоре и напрегнато зачете заглавията. На първа страница нямаше нищо, а това беше най-важното. Ако поместваха такъв сензационен материал, нямаше начин да не е най-отпред. Боеше се да не види големи снимки на Розенбърг, Дженсън, Калахан, Верхик, евентуално на Дарби и Камел, а кой знае, може да имаха и някое хубаво портретче на Матис. Представяше си как ще ги види наредени на първа страница като филмови звезди от суперпродукция, с което „Таймс“ пак щеше да ги сложи в малкия си джоб. Това му се присънваше, докато спеше, което не беше за дълго.

Но нямаше нищо. И колкото повече прелистваше, толкова по-бързо шареше погледът му, докато накрая стигна до спортните страници и обявите, изправи се и с весела танцова стъпка приближи телефона. Набра номера на Смит Кийн, който беше буден.

– Видя ли го?

– Чудничко, нали? – каза Кийн. – Какво ли може да е станало?

– Нямат го, Смит. Ровят като бесни, но още не могат да го изровят. С кого е говорил Фелдман?

– Казва ли ти някога? Но се предполагаше, че информацията е сигурна.

Кийн беше разведен и живееше сам в един апартамент недалеч от „Марбъри“.

– Имаш ли някаква работа сега? – попита Грей.

– Ами не бих казал. Неделя сутрин, още няма шест и половина…

– Трябва да поговорим. След петнайсет минути мини с колата покрай хотел „Марбъри“.

– Покрай „Марбъри“ ли?

– Тя е дълга и широка, ще ти обясня.

– Аха, момичето е дошло. Пак извади късмет.

– Де да беше така. Тя е в друг хотел.

– Тук? Във Вашингтон?

– Да. Хайде, след петнайсет минути.

– Идвам.

Грей неспокойно се озърташе из фоайето с картонена чашка кафе в ръка. Покрай нея се бе превърнал в параноик и сега едва ли не си представяше, че отвън чакат гангстери с автоматични оръжия. Това го изнерви. Видя тойотата на Кийн, която намали на М стрийт, и бързо се запъти към нея.

– Къде искаш да идеш? – попита Кийн, докато се отделяше от бордюра.

– О, не знам. Хубав ден е, какво ще кажеш да караме към Вирджиния?

– Както пожелаеш. Изхвърлиха ли те от апартамента?

– Не съвсем. Изпълнявам заповедите на момичето. Тя се държи като фелдмаршал и аз съм тук, защото така ми е наредила. Трябва да остана в хотела до вторник или докато пак не се подплаши и не ме премести в друг. Ако ти потрябвам, намирам се в осемстотин трийсет и трета стая, но никому не казвай.

– Предполагам, че искаш вестника ни да ти я плати – подхвърли Кийн с усмивка.

– Сега не ми е до пари. Същите хора, които се опитаха да я убият в Ню Орлиънс, се появили в петък в Ню Йорк, поне на нея така й се е сторило. Те са невероятно умели в преследването, а тя е болезнено предпазлива.

– Ами след като тебе те следи някой, а и нея също, значи може би знае какво върши.

– О, Смит, наистина знае точно какво върши. Направо е страхотна и заминава оттук завинаги в сряда сутрин. Значи ни остават само два дни да открием Гарсия.

– Ами ако го надценявате тоя Гарсия? Ако го откриете и той не желае да проговори или ако пък нищо не знае? За това помислили ли сте?

– И такива кошмари ми минаваха през ума. Но смятам, че знае нещо много важно. Има някакъв документ или хартийка, нещо веществено, което притежава. Един-два пъти спомена за него, но когато го притиснах, не щя да признае. Ала в деня, когато трябваше да се срещнем, възнамеряваше да ми го покаже. Убеден съм. Държи той нещо у себе си, Смит.

– И ако не пожелае да ти го покаже?

– Ще му строша врата.

Прекосиха Потомак и подкараха бавно покрай гробището Арлингтън. Кийн запали лулата си и открехна прозореца.

– И все пак ако не откриете Гарсия?

– Тогава преминаваме към план Б. Тя изчезва и сделката приключва. След като напусне страната, имам разрешението й да правя с досието каквото поискам, само да не споменавам името й. Горкото момиче е убедено, че ще умре, все едно дали ще публикуваме тая история. Трябва да я опазим. Не мога да използвам името й дори като автор на досието.

– Тя говори ли много за него?

– Не и за самото му съставяне. Хрумнала й някаква отвлечена идея, хванала се да разработва своя версия и почти се била отказала от нея, когато започнали да избухват бомбите. Съжалява, че е написала това проклето нещо. Двамата с Калахан наистина се обичали и сега тя се разкъсва от мъка и чувство за вина.

– Та какъв значи е план Б?

– Атакуваме адвокатите. Матис е хитра лисица и няма да ни дойде на крака без призовки, съдебни постановления и куп неща, които не можем да осигурим, но пък познаваме адвокатите му. Представляват го две големи фирми в тоя град и тях ще преследваме. Един или цяла група са проучили внимателно Върховния съд и са предложили имената на Розенбърг и Дженсън. Самият Матис едва ли е знаел кого да убие. Тъй че адвокатите му са го посъветвали. Става дума за истинска конспирация.

– Но как ще ги накараш да проговорят?

– Свой клиент няма да издадат. Но ако са виновни и започнем да ги притискаме с въпроси, нещо ще се пропука. Ще са ни нужни десетки репортери, които да водят милиони телефонни разговори, да се обаждат на адвокати, сътрудници, стажанти, секретарки, писари, на всички. Ще ги бомбардираме отвсякъде тия негодници.

Кийн смучеше лулата си и не изглеждаше много ентусиазиран.

– Кои са тия фирми?

– „Уайт и Блазевич“ и „Брим, Стърнс и Кидлоу“. Провери ги в нашата библиотека.

– Чувал съм за „Уайт и Блазевич“. Голямо учреждение. Заклети републиканци.

Грей кимна и допи последните капки от кафето си.

– Ами ако е друга фирма? – попита Кийн. – Ако е някоя извън Вашингтон? Представи си, че конспираторите не се поддадат? Ами ако всичко е сътворено само от един мозък и той е някакъв юрист, живеещ на другия край на света? Или представи си, че целият план е дело на адвокати от собствената фирма на Матис?

– Понякога ме дразниш до побъркване. Това известно ли ти е?

– Мисля, че въпросите ми са разумни. Ами ако?

– Тогава преминаваме към план В.

– И какъв е той?

– Още не знам. Тя не е стигнала толкова надалеч.

Беше го инструктирала да не се показва много на улицата и да се храни в стаята си. Той си купи сандвич и пържени картофи в пликче и сега послушно отиваше в стаята си на осмия етаж в „Марбъри“. Една камериерка с дръпнати очи буташе количката си недалеч от стаята му. Той спря пред своята врата и измъкна ключа от джоба си.

– Забравихте ли нещо, господине? – попита жената.

Грей я погледна.

– Моля?

– Забравихте нещо, така ли?

– Не, защо?

Тя пристъпи към него.

– Току-що излязохте и пак се връщате.

– Излязох преди четири часа.

Камериерката поклати глава в недоумение и приближи още повече да го разгледа отблизо.

– Не, господине. Един мъж излезе от тая стая преди десет минути. – Тя се поколеба и напрегнато се взря в лицето му. – Но сега ми се струва, че беше друг човек.

Грей погледна номера на стаята. 833. Облещи очи срещу жената.

– Сигурна ли сте, че в тази стая е влизал някой?

– Да, господине. Само преди минути.

Обзе го паника. Забърза към стълбите и взе осемте етажа на бегом. Какво имаше в стаята му? Нищо, освен дрехи. Нищо, свързано с Дарби. Спря и бръкна в един от джобовете си. Листчето с адреса на хотел „Табард“ и телефона й беше в него. Пое дълбоко дъх и влезе във фоайето.

Трябваше да я открие, и то незабавно.

Дарби си избра една свободна маса в читалнята на втория етаж в Юридическата библиотека „Едуард Бенет Уилямс“ в Джорджтаун. При своето ново хоби да обикаля библиотеките към правните факултети подобно на пътуващ критик тя установи, че тази тук е най-хубавата, която е виждала досега. Помещаваше се в отделна пететажна сграда в един и същи двор с Правния факултет. Беше нова, лъскава и модерна и бързо се пълнеше със студенти, загрижени за наближаващата сесия.

Отвори пети том от справочника на Мартиндейл и Хабел и откри раздела за вашингтонските фирми и кантори. На „Уайт и Блазевич“ бяха отделени двайсет и осем страници. Имена, дата и място на раждане, образование, членство в професионални организации и комитети, отличия, награди и публикации на четиристотин и дванайсет юристи, първо на съдружниците, после на останалите служители. Започна да си записва в големия тефтер.

Фирмата имаше осемдесет и един съдружници, а останалите бяха само служители. Тя ги групира по букви и преписа всички имена. Беше все едно студентка по право, която си съставя списък на фирми и кантори, за да подхване безмилостната битка за намиране на работа.

Заниманието бе отегчително и умът й блуждаеше. Томас бе учил тук преди двайсет години. Бил сред най-добрите студенти и твърдеше, че е прекарал безброй часове в библиотеката. Пишел статии за факултетското издание, нещо, което и тя би трябвало да прави при нормални обстоятелства.

Смъртта бе тема, която Дарби вече десет дни анализираше от различни ъгли. Не можеше да реши по какъв начин е най-добре да сполети човека, освен, разбира се, ако не си умре, докато спи. Бавният, мъчителен свършек беше кошмарен за жертвата и за близките, но поне оставяше време за подготовка и сбогуване. Една жестока и неочаквана смърт траеше секунди и вероятно бе най-добрата за покойника. Но за оставащите след него ударът бе вцепеняващ. Изникваха толкова много болезнени въпроси. Страдал ли е? Каква е била последната му мисъл? Защо се е случило така? А да си свидетел на внезапната смърт на любим човек, бе неописуемо тежко.

Обикна го още повече, защото го видя как загива, и си повтаряше, че трябва да престане да чува експлозията, да усеща мириса на изгоряло и постоянно да преживява смъртта му. Ако оцелее през следващите три дни, ще отиде някъде, където да се заключи и да плаче на глас, и да хвърля каквото й попадне, докато мъката се уталожи. Твърдо бе решила да стигне до такова място. Твърдо бе решила да се отдаде на скръбта, докато душата й оздравее. Поне това й се полагаше.

Запаметяваше имена, докато накрая научи за „Уайт и Блазевич“ повече от всеки извън фирмата. Излезе навън в мрака и взе такси до хотела.

Матю Бар замина за Ню Орлиънс и се срещна с един адвокат, който му даде указания да отлети за Форд Лодърдейл и да се настани в еди-кой си хотел. Адвокатът не уточни какво ще се случи в хотела, но Бар пристигна в неделя вечерта и установи, че за него има запазена стая. На една бележка, оставена на рецепцията, пишеше, че ще му позвънят рано сутринта.

Обади се в дома на Флетчър Коул в десет и му докладва как е минало пътуването до този момент.

Сега съзнанието на Коул беше заето с друго.

– Грантам се е побъркал. Той и някакъв Рифкин от „Таймс“ звънят навсякъде. Биха могли да ни унищожат.

– Виждали ли са досието?

– Не зная дали са го виждали, но са го чували. Снощи Рифкин се е обаждал в дома на един от сътрудниците ми и го питал какво знае за досие „Пеликан“. Сътрудникът ми не е знаел нищо, но останал с чувството, че Рифкин знае още по-малко и от него. Едва ли го е виждал, но откъде да сме сигурни?

– По дяволите, Флетчър! Не можем да насмогнем на цяла тайфа репортери. Тия момчета изпердашват по сто разговора в минута.

– Само двама са. Грантам и Рифкин. Включихте Грантам на подслушване. Включете и Рифкин.

– Грантам е включен, но не говори нито от дома си, нито от колата. Обадих се на Бейли от летището в Ню Орлиънс. Грантам не се е връщал вкъщи от двайсет и четири часа, но колата му е още там. Или е мъртъв в апартамента си, или снощи се е измъкнал по тъмно.

– Може би е мъртъв.

– Едва ли. Ние го следяхме, следеше го и ФБР. Мисля, че просто е надушил.

– Трябва да го откриете.

– Ще се появи той. Не може да иде много далеч от редакцията на петия етаж.

– Искам да подслушвате и Рифкин. Звънни на Бейли още тая вечер и да действа, разбрано?

– Да – каза Бар.

– Какво мислиш, че ще направи Матис, ако му се внуши, че Грантам е в течение и ще помести тая история на цялата първа страница на „Вашингтон Поуст“? – попита Коул.

Бар се изтегна на хотелското легло и затвори очи. Преди месеци бе решил за себе си да не се опъва на Коул. Онзи беше звяр.

– Убива и окото му не мига – каза Бар.

– Мислиш ли, че утре ще успееш да се срещнеш с него?

– Нямам представа. Тия тук са много потайни. Шепнат и на затворени врати. Не бяха много словоохотливи пред мен.

– Защо те изпратиха във Форт Лодърдейл?

– Не знам, но е много по-близо до Бахамските. Струва ми се, че утре отивам там или пък той ще дойде тук. Просто не съм наясно.

– Може би трябва да пораздуеш историята с Грантам. Матис ще му запуши устата.

– Ще помисля по въпроса.

– Обади ми се сутринта.

Отваряйки вратата си, тя настъпи бележката. На нея пишеше: Дарби, в градината на ресторанта съм. Спешно е. Грей. Пое си дълбоко дъх, смачка бележката на топче и я пусна в джоба си. Заключи стаята и по тесните извиващи коридори стигна до рецепцията, мина през тъмното фоайе, после покрай бара и през ресторанта влезе във вътрешния двор. Той седеше на малка маса, позакрита от тухлена преграда.

– Защо си тук? – настойчиво попита тя шепнешком, докато сядаше близо до него. Стори й се уморен и разтревожен.

– Къде си била? – поиска да узнае той.

– Не е толкова важно. По-важно е защо ти си тук. Нали се разбрахме да не идваш, докато не ти кажа? Какво става?

Той накратко й описа сутринта си, от телефонния разговор с Кийн до камериерката в коридора. Останалата част от деня прекарал в препускане из града с различни таксита, за които дал близо осемдесет долара – чакал да се стъмни, за да се вмъкне в „Табард“. Сигурен бил, че не са го проследили.

Тя слушаше. Наблюдаваше ресторанта и входа към двора и попиваше всяка негова дума.

– Нямам представа как някой е могъл да открие стаята ми – рече той.

– Казвал ли си на някого номера?

Той се позамисли секунда.

– Само на Смит Кийн. Но той никога няма да ме издаде.

Тя гледаше напред.

– Къде беше, като му го каза?

– В неговата кола.

Дарби бавно заклати глава.

– Казах ти кратко и ясно да не говориш пред никого. Нали така?

Той замълча.

– Това е една весела игричка, нали, Грей? Един курортен ден на плажа. Ти си велик журналист, когото и преди са заплашвали със смърт, но какво от това, ти си безстрашен. Теб куршум не те лови, а? Можем да се позабавляваме двамата, обикаляйки града два-три дни. Ще си поиграем на разузнавачи, че да можеш да спечелиш „Пулицър“, да натрупаш пари и слава, а лошите всъщност не са чак такива зверове, защото ти не си някой друг, а самият Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“. А всъщност си един гаден фукльо.

– Престани, Дарби!

– Помъчих се да ти набия в главата колко са опасни тия хора. Видях с очите си на какво са способни. Зная как ще постъпят, ако ме открият. Но не, Грей, за теб всичко е игра. На стражари и апаши. Игра на криеница.

– Убеди ме вече, окей?

– Слушай, новинарю печен, добре ще е да си убеден. Още една издънка, и без нас. Свършиха ми щастливите карти. Разбираш ли?

– Да. Кълна се, че разбирам.

– Вземи си стая тук. Утре вечер, ако сме живи, ще ти намеря друго малко хотелче.

– Ами ако нямат свободни стаи?

– Тогава ще спиш затворен в банята ми.

Говореше съвършено сериозно. Той се почувства като първолак, който е получил първата си плесница.

Пет минути мълчаха.

– И как са ме открили според теб? – попита накрая той.

– Телефонът в апартамента ти сигурно се подслушва, както и онзи в колата. Предполагам, че е поработено и в колата на Смит Кийн. Тия хора не са аматьори.