Текст книги "Версия Пеликан"
Автор книги: Джон Гришам
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 4 (всего у книги 24 страниц)
– Струва ми се, че и при вас има течове – не се предаде Коул.
Президентът вдигна ръка.
– Всичко ще си остане между нас, Дентън. Имаш думата ми.
Коул отстъпи крачка назад. Войлс наблюдаваше президента.
– Върховният съд започна работа в понеделник, както знаете, и от няколко дни градът е пълен с маниаци. От две седмици наблюдаваме различни движения. Знаем, че най-малко единайсет членове на Подземната армия са във Вашингтон поне от седем дни. Днес разпитахме двама и ги пуснахме. Знаем, че тази група има възможността, а и желанието за подобно нещо. Засега това е най-вероятната следа. Утре може да се окаже, че е някой друг.
Коул не беше особено впечатлен. Подземната армия фигурираше във всички списъци.
– Чувал съм за тях – заяви като последен глупак президентът.
– О, да. Стават все по-известни. Смятаме, че те са убили един федерален съдия в Тексас. Но не можем да го докажем. Много успешно боравят с експлозивите. Подозираме, че са замесени в поне стотина бомбени атентати срещу клиники, където се извършват аборти, порно театри и клубове на хомосексуалисти из цялата страна. Те са точно от тоя тип хора, дето мразят Розенбърг и Дженсън.
– Други подозирате ли? – запита Коул.
– Има една нацистка групичка, нарича се Бяла съпротива. Наблюдаваме ги от две години. Действат от Айдахо и Орегон. Лидерът им произнесе реч в Западна Вирджиния миналата седмица, а в района е вече от няколко дни. Забелязали са го в понеделник сред демонстрантите пред Върховния съд. Ще се помъчим да поговорим с него утре.
– Нима тези хора са професионални убийци? – продължи да пита Коул.
– Е, не дават обяви във вестниците, знаете. Съмнявам се някоя група сама да е извършила убийството. Просто са наели убийците и са подали нужната информация.
– И така, кои са убийците! – попита президентът.
– Откровено казано, може никога да не узнаем.
Президентът стана и се протегна. Още един тежък ден в службата. Той се усмихна на Войлс иззад бюрото.
– Трудна задача имаш. – Гласът на дядо, изпълнен с топлота и разбиране. – Не ти завиждам. Бих желал да получавам, ако е възможно, две странички доклад по това как върви следствието, написан на двойна разредка, всеки ден до пет часа следобед, седем дни седмично. Ако изникне нещо, очаквам да ми се обадиш веднага.
Войлс кимна, но не каза нищо.
– Утре в девет сутринта имам пресконференция. Бих искал и ти да присъстваш.
Войлс пак кимна безмълвно. Минаха няколко секунди. Никой не заговаряше. Войлс се изправи шумно и завърза колана на шлифера си.
– Добре, ние тръгваме. Трябва да посрещате етиопците и така нататък. – Той подаде балистичната експертиза и доклада от аутопсията на Коул. Знаеше, че президентът никога няма да ги прочете.
– Благодаря, че дойдохте, господа – сбогува се топло президентът. Коул затвори грижливо вратата след тях, а шефът му хвана отново стика. – Няма да вечерям с етиопците – заяви той, втренчил поглед в килима и жълтата топка.
– Знам. Вече изпратих извинения от ваше име. Това е голяма криза за нацията, господин президент, и от вас се очаква да бъдете тук, в кабинета си, заобиколен от съветници и потънал в работа.
Домакинът замахна и топката се изтърколи право в чашката.
– Искам да поговоря с Хортън. Кандидатурите трябва да са безупречни.
– Той вече изпрати един съкратен списък от десет души. Изглежда доста приличен.
– Искам млади бели мъже с консервативни убеждения, които са против аборта, порнографията, хомосексуалистите, контрола върху употребата на оръжие, емигрантските квоти и всичките му там глупости. – Президентът пропусна топка и изрита настрана мокасините си. – Искам съдии, които мразят наркотиците и престъпниците и обичат смъртното наказание. Разбра ли?
Коул беше вдигнал слушалката и натискаше бутоните. Той кимна на шефа си. Щеше сам да подбере кандидатите, после щеше да убеди президента.
К. О. Луис седна отзад при директора. Лимузината безшумно напусна Белия дом и запълзя по улицата. Имаше голямо задръстване. Войлс нямаше какво да каже. Досега, в първите часове на трагедията, пресата се бе държала направо брутално. Лешоядите кръжаха. Най-малко три подкомисии на Конгреса обявиха, че ще проведат свое разследване и ще изслушват свидетели. А телата още не бяха изстинали. Политиците бяха пощурели и се боричкаха да попаднат пред камерите. Едно нелепо изявление водеше до друго, още по-нелепо. Сенаторът Ларкин от Охайо мразеше Войлс и Войлс мразеше сенатора Ларкин от Охайо; сенаторът набързо организира пресконференция преди три часа, на която оповести, че неговата подкомисия започва незабавно разследване на дейността на Бюрото по охраната на двамата мъртви съдии. Но Ларкин си имаше приятелка, доста млада при това, и ФБР разполагаше с някои фотографии, та Войлс беше сигурен, че разследването ще се проточи.
– Как е президентът? – запита накрая Луис.
– Кой по-точно?
– Не Коул. Другият.
– Страхотно. Направо страхотно. Особено е разстроен за Розенбърг.
– Естествено.
Продължиха мълчаливо към Хувър Билдинг. Очакваше ги дълга нощ.
– Имаме си нов подозрителен обект.
– Казвай де.
– Мъж на име Нелсън Мънси.
– Никога не съм го чувал – поклати бавно глава Войлс.
– Нито пък аз. Дълга история.
– Дай я по-накратко.
– Мънси е много богат индустриалец от Флорида. Преди шестнайсет години племенничката му е била изнасилена и убита от американец от африкански произход на име Бък Тайрън. Момиченцето било на дванайсет години. Много, много брутално изнасилване и убийство. Ще ти спестя подробностите. Мънси нямал деца и обожавал племенницата си. Тайрън бил арестуван в Орландо и получил смъртна присъда. Охраната била усилена, защото се получили доста заплахи по негов адрес. Някакви адвокати от голяма еврейска правна фирма в Ню Йорк подали всички видове молби за помилване и през 1984-а делото пристигнало във Върховния съд. Можеш вече и сам да се сетиш какво става от тук нататък. Розенбърг се прехласва по Тайрън и измъква един нелеп аргумент за самообвинението, дето се споменава в Петата поправка. И обезсилва признанието, направено от оня мръсник седмица след арестуването му. Осем страници признание, написано от самия Тайрън. Няма признание, няма дело. Розенбърг пише становище с едно измъчено мнозинство от пет на четири и отменя присъдата. Извънредно спорно решение. Тайрън е пуснат на свобода. След две години изчезва и оттогава никой не го е виждал. Говори се, че Мънси е платил да кастрират Тайрън, после да го нарежат на парчета и да ги хвърлят на акулите. Просто слух, казват властите във Флорида. После, през 1989-а, главният защитник на Тайрън, адвокат на име Каплан, е застрелян уж при опит за обир пред апартамента си в Манхатън. Какво съвпадение само.
– Кой ти ги каза тия работи?
– Обадиха се от Флорида преди два часа. Сигурни са, че Мънси е платил доста пари, за да бъдат ликвидирани и Тайрън, и адвокатът му. Но не могат да го докажат. Имат някакъв недоверчив и засега неизвестен информатор, който казва, че познава Мънси, и им дава по малко сведения. Той твърди, че Мънси от години се канел да ликвидира Розенбърг. Мислят, че нещо е превъртял след убийството на племенницата си.
– Колко пари има?
– Достатъчно. Милиони. Никой не знае. Много е потаен. Колегите от Флорида са убедени, че е способен да го направи.
– Дай да го проверим. Звучи интересно.
– Ще се заема с това довечера. Сигурен ли си, че искаш триста души да работят по делото?
– Да, а може би и четиристотин. Трябва да го разнищим тоя случай, преди пресата да ни изяде живи.
– Няма да е лесно. С изключение на куршумите и въжето, тия хубавци не са оставили нищо.
– Знам – издуха дима през прозореца Войлс. – Почти съвършено изпипано.
7
Председателят на Върховния съд се беше отпуснал зад бюрото с измъчен вид. Връзката му бе небрежно разхлабена. Трима негови колеги и поне шестима помощници, пръснати на групички из просторния кабинет, си говореха приглушено. Шокът и умората им бяха очевидни. Най-зле изглеждаше Джейсън Клайн, старши помощникът на Розенбърг. Той седеше на малко канапе и се взираше с празен поглед в пода, докато съдията Арчибалд Манинг, сега вече доайен на Върховния съд, говореше за протоколни изисквания и видове погребения. Майката на Дженсън искаше малка семейна служба в епископалната църква в Провидънс в петък. Синът на Розенбърг, също адвокат, беше връчил на Ръниън списък с инструкции, които баща му бе приготвил след втория си удар. В тях той изискваше да бъде кремиран след неофициална церемония, а прахът му да бъде разпръснат над резервата на сиуксите в Южна Дакота. Макар че Розенбърг беше евреин, отдавна бе напуснал лоното на религията и твърдеше, че е агностик. Искаше да бъде погребан при индианците. Ръниън си помисли, че това е напълно подходящо, но не го каза на глас. В голямата стая пред кабинета шестима агенти на ФБР пиеха кафе и си шепнеха нервно. През деня бяха пристигнали нови заплахи, няколко дори дойдоха само часове след обръщението на президента рано сутринта. Сега вече беше тъмно, почти стана време да изпратят останалите съдии до домовете им. Към всеки бяха прикрепени по четирима души.
Съдията Андрю Макдауъл, който на шейсет и една години се оказа най-младият член на Върховния съд, стоеше до прозореца, пушеше лула и се взираше в колите долу по улицата. Ако Дженсън имаше някакъв приятел сред колегите си, то това беше Макдауъл. Флетчър Коул бе съобщил на Ръниън, че президентът не само ще отиде на погребението на Дженсън, но иска да произнесе надгробно слово. Никой от присъстващите във вътрешния кабинет не желаеше президентът да говори. Председателят бе помолил Макдауъл да подготви няколко думи. Плах и свит, Макдауъл мразеше да ораторства пред много хора и сега само нервно дърпаше папийонката си, мъчейки се да си представи приятеля си на балкона, със стегнато въже около шията. Беше прекалено ужасно дори да си го помислиш. Член на Върховния съд, един от уважаваните колеги, един от деветте, да се крие на такова място, за да гледа гнусни филми, и след това да бъде разкрит по такъв зловещ начин. Каква трагедия! И колко неудобно! Представи си себе си, застанал пред събралите се близки в църквата, вперил поглед в майката и семейството на Дженсън с ясното усещане, че всеки си мисли за кино „Монтроуз“. Ти знаеше ли, че е педи? – щяха да се питат хората шепнешком. Макдауъл например не знаеше, нито подозираше такова нещо. Нито пък искаше да говори на погребението.
Съдията Бен Търоу, шейсет и осем годишен, не се вълнуваше толкова от това как ще бъдат погребани мъртвите, колкото как да бъдат заловени убийците. Бе работил дълги години като федерален прокурор в Минесота и имаше своя теория, според която заподозрените се разделяха на две групи: хора, тласкани от омраза и отмъщение, и други, които целят да променят бъдещи решения. Бе наредил на помощниците си да започнат свое разследване.
Търоу крачеше из стаята.
– Разполагаме с двайсет и седем помощници и седем съдии – оповести той високо, без да се обръща конкретно към някого. – Очевидно е, че няма да свършим кой знае каква работа следващите няколко седмици и всички спорни решения трябва да изчакат, докато се попълни съставът. Това може да отнеме месеци. Предлагам да възложим на своите помощници да започнат наше разследване и да се опитаме да открием убийците.
– Ние не сме полицията – търпеливо отбеляза Манинг.
– Не може ли поне да изчакаме да минат погребенията, преди да започнем да си играем на детективи? – обади се Макдауъл, все така с лице към прозореца.
Търоу не им обърна внимание. Както обикновено.
– Аз ще ръководя разследването. Дайте ми помощниците си за две седмици и съм уверен, че ще можем да представим един солиден списък заподозрени.
– ФБР си гледа добре работата, Бен – намеси се председателят. – И не са ни молили за помощ.
– Предпочитам да не обсъждаме работата на ФБР – заяви Търоу. – Можем да се мотаем най-безцелно цели две седмици и да обявим официален траур или да се захванем сериозно с нещата и да открием ония копелета.
– Откъде си толкова сигурен, че ще можеш да ги хванеш? – попита Манинг.
– Не съм сигурен, но мисля, че си струва да опитаме. Нашите колеги са били убити заради определена причина и тази причина е пряко свързана с конкретно дело или спор, които са вече решени или предстоят да се решат от този съд. Ако е отмъщение, тогава задачата ни е почти непосилна. По дяволите, всички ни мразят по една или друга причина. Но ако не е въпрос на лично отмъщение или омраза, тогава може би някой иска по̀ друг състав на Върховния съд за случай, който ще се разглежда в бъдеще. Точно това е интересното. Кой би убил Ейб и Глен заради позицията им при гласуване по дадено дело тази година, догодина или пък след пет години? Искам помощниците да преровят всички предстоящи дела в единайсетте съдебни окръга.
– Хайде стига, Бен – поклати глава съдията Макдауъл. – Това означава над пет хиляди дела и само незначителна част от тях ще се озоват най-накрая при нас. Все едно да гониш вятъра.
Съдията Манинг също не беше кой знае колко впечатлен.
– Слушайте бе, хора. Работил съм с Ейб Розенбърг трийсет и една години и често ми е минавало през ума да го застрелям със собствените си ръце. Но го обичах като брат. Либералните му идеи се приемаха през шейсетте и седемдесетте години, но остаряха през осемдесетте, а сега, през деветдесетте, се посрещат с неприязън. Той стана символ на всичко онова, което не е наред в тая страна. Мисля, че го е убила някоя от ония крайнодесни групировки, чийто единствен мотив е омразата, та можем да си разследваме, докато адът замръзне, и пак няма да намерим нищо. Това е отмъщение. Чисто и просто отмъщение.
– Ами Глен? – запита Търоу.
– Нашият приятел явно е имал някои странни наклонности. Сигурно се е разчуло и е попаднал под прицела на някоя подобна групичка. Те мразят хомосексуалистите, Бен.
Бен Търоу продължаваше да крачи напред-назад, без да обръща внимание на думите на колегите си.
– Те ни мразят, всички нас, и ако са убили от омраза, ченгетата ще ги пипнат. Вероятно. Но ако са убили, за да манипулират Върховния съд? Ако някоя групировка използва този момент, с всичкото това насилие и вълнения, за да елиминира двама от нас и така да прекрои съда? Струва ми се напълно възможно.
Председателят се изкашля.
– А на мен ми се струва, че не бива да правим нищо, докато починалите не бъдат погребани или прахът им разпръснат. Не казвам не, Бен, само изчакай няколко дни. Нека поулегнат нещата. Ние сме още в нещо като шок.
Търоу се извини и излезе от стаята. Охраната му тръгна след него по коридора.
Съдията Манинг се изправи с помощта на бастуна си и се обърна към председателя.
– Няма да отида в Провидънс. Мразя да пътувам със самолет и мразя погребенията. На мен самия ми предстои подобно нещо, не след дълго при това, и не обичам да ми се напомня за него. Ще изпратя съболезнованията си на семейството. Извини ме пред тях, като ги видиш, моля те. Аз съм стар човек. – И излезе, придружен от помощника си.
– Струва ми се, че съдията Търоу е прав – наруши тишината Джейсън Клайн. – Трябва поне да прегледаме предстоящите дела, както и онези, които най-вероятно ще пристигнат при нас от първоинстанционните съдилища. Наистина прилича на стрелба в тъмното, но може пък да попаднем на нещо.
– Съгласен съм – кимна председателят. – Само че ми се струва малко рано, не мислиш ли така?
– Вярно, но аз бих желал да почна независимо от това.
– Не. Изчакай до понеделник и ще те прикрепя към Търоу.
Клайн сви рамене и помоли за разрешение да си тръгне. Двама помощници го последваха. Тримата седнаха на тъмно в кабинета на Розенбърг и изпиха последния коняк на Ейб.
Дарби Шоу седеше в библиотеката на Правния факултет, притисната отвсякъде от лавици дебели, рядко използвани учебници по право, и четеше разпечатката на списъка от решения на Върховния съд. Вече два пъти го бе прегледала и макар че вътре беше пълно с противоречия, не бе открила нищо, което да я заинтересува. Делото „Дюмон“ бе причинило маса размирици по улиците. Имаше едно дело за детска порнография в Ню Джърси, един случай на содомия в Кентъки, десетина обжалвания на смъртни присъди и още толкова подбрани процеси за нарушаване на човешките права, както и обичайния набор от данъчни и антитръстови нарушения, заграждане на имоти и оплаквания от индианци. От компютъра бе извлякла резюмета за всички дела и ги бе прочела по два пъти. После бе нахвърлила подробен списък на вероятните извършители, но това беше толкова очебийно, че всеки би могъл да го стори. Списъкът беше вече в кошчето.
Калахан беше убеден, че са или арийците, или нацистите, или ку-клукс-клан, въобще някоя близка до ума банда местни терористчета или пък групичка радикално настроени местни „патриоти“. Сто на сто бяха десните, поне това е ясно, твърдеше той. Дарби не беше толкова сигурна. Прекалено лесно щеше да бъде. Тези групи отправяха безброй заплахи, хвърляха камъни, непрестанно провеждаха демонстрации, държаха безчет речи. Розенбърг им трябваше жив, защото беше най-подходящият прицел за омразата им. Розенбърг подхранваше съществованието им. Тя мислеше, че е някой много по-потаен и зловещ.
Калахан седеше в един бар на Канал стрийт, вече пиян, и я чакаше, макар да не му бе обещала, че ще дойде. Беше му се обадила на обяд и го бе заварила да чете на балкона, явно с чаша в ръка. Четеше книгата със становищата на Розенбърг. Бе решил да отмени часовете по конституционно право за една седмица. Каза й, че може изобщо да не е в състояние да преподава повече, след като неговият кумир е мъртъв. Тя му заяви, че трябва първо да изтрезнее, и си тръгна.
В десет и няколко минути Дарби отиде в залата с компютрите на четвъртия етаж и седна пред един монитор. Залата беше празна. Тя зачука по клавиатурата, откри онова, което търсеше, и скоро принтерът забълва страница след страница от обжалвания, подадени в единайсетте федерални апелативни съдилища в страната. След час принтерът спря и тя притежаваше петнайсетсантиметров куп от резюмета на всичките дела. Понесе го обратно към мястото си и го остави в средата на отрупаната с книги маса. Беше единайсет и нещо и на петия етаж нямаше никой. От малкото прозорче се виждаха само паркингът и някакви дървета. Гледката едва ли можеше да се нарече вдъхновяваща.
Дарби изрита обувките си настрани и заразглежда червения лак на ноктите на краката си. После отпи от бутилката топла минерална вода и се взря невиждащо в паркинга долу. Първото предположение беше лесно – убийствата бяха извършени от една и съща група, по едни и същи причини. Второто беше трудно – мотивът не бе омраза или отмъщение, а по-скоро манипулация. Някакво дело или спорно решение бяха на път за Върховния съд и някой искаше друг състав. Третото предположение беше малко по-лесно – делото или спорът бяха свързани с много пари.
Отговорът нямаше да дойде от разпечатката пред нея. Дарби се рови в справките до полунощ, когато затвориха библиотеката.
8
Беше четвъртък на обяд. Една секретарка внесе голяма книжна торба, цялата в мазни петна, пълна с различни сандвичи и пържен лук на кръгчета, в заседателната зала на петия етаж на Хувър Билдинг. В средата на квадратната зала, около махагонова маса с по двайсет стола от всяка страна, седяха висши служители на ФБР от цялата страна. Всички вратовръзки бяха разхлабени, а ръкавите навити. Тънък облак синкав дим се стелеше около евтиния служебен полилей, увиснал на метър и половина над масата.
Говореше директорът Войлс. Уморен и сърдит, запалил вече четвъртата си пура от сутринта, той крачеше пред екрана откъм неговия край на масата. Половината от присъстващите го слушаха. Другата половина бяха издърпали докладите, натрупани в средата на масата, и четяха резултатите от аутопсията, лабораторното сведение за найлоновото въже, справката за Нелсън Мънси и някои други светкавично направени проучвания. Докладите като цяло бяха доста тънички.
Ерик Ийст, специалният агент на ФБР, слушаше внимателно и четеше всичко много грижливо. Макар и само от десет години в Бюрото, той беше блестящ следовател. Шест часа по-рано Войлс го бе избрал да ръководи разследването. Останалите членове на екипа бяха подбрани сутринта и това беше организационната им сбирка.
Ийст слушаше и чуваше онова, което вече знаеше. Разследването можеше да отнеме седмици, а вероятно и месеци. Освен куршумите, девет на брой, въжето и стоманената пръчка, използвана за турникет, други следи нямаше. Съседите в Джорджтаун не бяха чули нищо, никакви особено подозрителни лица не бяха забелязани в киното. Никакви отпечатъци. Никакви нишки или тъкани. Нищо. Изисква се забележителен талант да убиеш така чисто и са необходими много пари да се наеме подобен талант. Войлс беше твърде песимистично настроен относно откриването на самите убийци. Трябваше да се съсредоточат върху ония, които ги бяха наели.
Войлс говореше и пуфкаше с пурата си.
– На масата има справка за някой си Нелсън Мънси, милионер от Джаксънвил, Флорида, за който се твърди, че е отправял заплахи към Розенбърг. Властите във Флорида са убедени, че Мънси е платил куп пари, за да убият изнасилвача и адвоката му. Справката обхваща всичко това. Двама наши служители са говорили с адвоката на Мънси тази сутрин и били посрещнати много враждебно. Според адвоката Мънси е извън страната и той, естествено, няма представа кога ще се върне клиентът му. Отделил съм двайсет души да проверят тая версия.
Войлс запали отново пурата си и се взря в лист хартия на масата.
– Под номер четири в списъка фигурира една група, наречена Бяла съпротива, състояща се от неголям брой бивши командоси на средна възраст. Държим ги под наблюдение от около три години. Имате справката. Всъщност малко вероятно е да са те. По-скоро биха хвърлили бомба или пък запалили някой кръст. Не си падат кой знае колко по фината работа. И което е най-важно, не разполагат с пари. Силно се съмнявам, че могат да наемат толкова добри професионалисти. Но и за тях съм отделил двайсет души, въпреки всичко.
Ийст разви големия сандвич, помириса го, но реши да не го почва. Лучените кръгчета бяха изстинали. Апетитът му беше изчезнал. Той продължи да слуша и да си води бележки. Шести номер в списъка бе доста необичаен. Някакъв психопат на име Клинтън Лейн бе обявил война на хомосексуалистите. Единственият му син бе напуснал семейната ферма в Айова и се бе преселил в Сан Франциско, за да се отдаде на тези удоволствия, но бързо-бързо бе умрял от СПИН. Лейн превъртял и подпалил офиса на сдружението на хомосексуалистите в Де Мойн. Заловен и осъден на четири години, той избягал през 1989-а и оттогава не е открит. Според справката започнал голям бизнес с контрабанда на кокаин и направил милиони. И използвал парите в малката си лична война срещу педерасти и лесбийки. ФБР се опитвало да го залови от пет години насам, но се смятало, че той действа от мексиканска територия. От години пращал заплашителни писма до Конгреса, Върховния съд и президента. Войлс не възлагаше много надежди на Лейн като евентуален извършител. Просто още един луд, който бе изскочил от релсите, но и едно камъче не биваше да остане непреобърнато в това разследване. Отдели само шест души за този случай.
В списъка имаше десет имена. За всеки от тях бяха определени от шест до двайсет от най-добрите специални агенти. Всяка група си имаше ръководител. Трябваше да докладват два пъти дневно на Ийст, който всяка сутрин и всяка вечер щеше да се среща с директора. Най-малко стотина сътрудници на ФБР щяха да претърсват градове и села за някакви следи.
Войлс заговори за нуждата от секретност. Журналистите щяха да се спуснат по петите им като прегладнели псета, така че разследването трябваше да се води в най-строга тайна. Само лично той, като директор, щеше да разговаря с пресата и съответно щеше да им съобщава твърде малко.
Той седна и К. О. Луис се впусна в объркан монолог за погребенията, охраната и молбата на председателя Ръниън да подпомогнат следствието.
Ерик Ийст пиеше студеното кафе и се взираше в списъка.
За трийсет и четири години Ейбрахам Розенбърг бе написал не по-малко от хиляда и двеста становища. Творбите му бяха непрекъснат източник на изумление за специалистите, занимаващи се с конституционно право. Понякога Розенбърг просто пренебрегваше скучните дела за нелоялна конкуренция или данъчни нарушения, но появеше ли се и най-малък признак за истински спорен проблем, той скачаше вътре и с двата крака. Пишеше становища на мнозинството, становища в тяхна подкрепа, както и много, много несъгласия. При последното твърде често беше сам. Розенбърг бе дал мнението си по всеки истински спорен въпрос през последните трийсет и четири години. Учените и критиците го обожаваха и публикуваха книги, монографии и критики за него и работата му. Дарби откри пет различни сборника с негови становища, всичките в издания с твърда корица, с бележки на редакторите и анотации. Едната от книгите включваше само прословутите му несъгласия.
Дарби реши да не ходи на лекции в четвъртък и се усамоти на петия етаж в библиотеката. Разпечатките от компютъра бяха пръснати по пода. Книгите на Розенбърг бяха отворени на различни страници, надраскани с маркер и натрупани една върху друга.
Имаше някаква причина за тия убийства. Омразата и отмъщението можеха да бъдат приемлив мотив да бъде убит Розенбърг. Но добавеше ли се и Дженсън към уравнението, омразата и отмъщението загубваха смисъл. Естествено, че и него може би го мразеха, но съвсем не беше породил такива страсти като Янт или Манинг.
Не можа да открие книга, критикуваща работата на съдията Глен Дженсън. За шест години той бе написал само двайсет и осем становища на мнозинството и определено беше най-слабо продуктивният съдия във Върховния съд. Бе написал и няколко несъгласия и бе подкрепил свои колеги, но като цяло се оказа прекалено муден и бавен. На места мисълта му беше ясна и точна, на други – несвързана и прекалено емоционална.
Тя се задълбочи в писанията на Дженсън. Убежденията му се меняха драстично от година на година. Като цяло беше последователен при защитата на правата на криминалните престъпници, но имаше достатъчно изключения, които да объркат всеки специалист. В пет от седем възможни случая бе гласувал в подкрепа на индианците. Три пъти бе написал екологично силни становища. Почти винаги подкрепяше протестиращите против високите данъци.
Но нещо сериозно, което да я наведе на следа, нямаше. Дженсън беше твърде непостоянен, за да бъде приеман на сериозно. В сравнение с останалите осем беше направо безобиден.
Тя изпи още една бутилка топла минерална вода и блъсна настрани бележките си за Дженсън. Часовникът й беше в едно чекмедже. Нямаше представа колко е часът. Калахан беше изтрезнял и искаше да вечерят, макар и късно, в ресторанта на Би във Френския квартал. Дарби имаше нужда да го види.
Дик Мабри, човекът, който пишеше речите в Белия дом в момента и жонглираше с думите като истински магьосник, седеше на един стол до бюрото и наблюдаваше Флетчър Коул и президента, които четяха третия вариант на надгробното слово за съдията Дженсън. Коул бе отхвърлил предишните два и Мабри все още не беше много сигурен какво точно се иска от него. Коул предлагаше едно, шефът му искаше друго. Няколко часа по-рано Коул се бе обадил и му бе казал да не се тревожи за словото, защото президентът няма да ходи на погребението. После президентът бе позвънил и го бе помолил да нахвърли няколко думи, защото Дженсън му бил приятел и макар и педераст, все пак си му оставал приятел.
Мабри знаеше, че Дженсън не му е приятел, а току-що убит съдия, около чието погребение ще се вдигне много шум.
След това се беше обадил Коул и бе казал, че не са много сигурни дали президентът ще ходи, но той да надраска нещо за всеки случай. Стаята на Мабри беше в административната сграда досами Белия дом и през целия ден около него се разменяха облози дали президентът ще отиде на погребението на известен хомосексуалист. Залагаха три към едно, че няма да отиде.
– Много по-добре, Дик – рече Коул, сгъвайки листа.
– И на мен ми харесва – заяви президентът.
Мабри бе забелязал, че той обикновено изчаква да види дали Коул ще одобри речите му.
– Мога да опитам пак – изправи се Мабри.
– Не, не – възпротиви се Коул. – Уцелил си верния тон. Много трогателно. Харесва ми.
Той изпрати Мабри до вратата и я затвори след него.
– Какво мислиш? – попита президентът.
– Да се откажем. Имам някакво неприятно предчувствие. Ще е страхотна реклама, но да изричате тия красиви слова над труп, намерен в педерастки порноклуб… Прекалено рисковано е.
– Да-а. Мисля, че си…
– Тази криза работи в наша полза, шефе. Рейтингът ни продължава да се подобрява и просто не искам да поемаме никакви рискове.
– Да изпратим ли някой?
– Разбира се. Какво ще кажете за вицепрезидента?
– Къде е той?
– Идва си от Гватемала. Ще кацне довечера. – Коул неочаквано се усмихна. – Точно за вицепрезидент работа, знаете. Погребение на хомосексуалист.
– Идеално – изхили се президентът.
Усмивката изчезна от лицето на Коул и той закрачи пред бюрото.
– Има един малък проблем. Опелото на Розенбърг е в събота, само на осем преки оттук.
– Предпочитам да отида в ада за един ден.
– Знам. Но отсъствието ви ще бъде твърде осезаемо.
– Бих могъл да вляза в болница. Болки в гърба например. Последния път номерът мина.
– Не, шефе. Изборите са догодина. Не бива да влизате в никакви болници.
Президентът плесна с две ръце по бюрото и се изправи.
– По дяволите, Флетчър! Не мога да отида на опелото му, защото няма да мога да скрия усмивката си. Деветдесет процента от американците го мразеха. И хората ще се радват, ако не ида.
– Така изисква протоколът, шефе. И добрият вкус. Пресата ще ви изяде жив, ако не идете. Няма нищо да ви стане. Не е необходимо да казвате нищо. Просто влезте и излезте с много тъжен вид и оставете камерите да ви снимат. Няма да отнеме повече от час.
Президентът хвана стика и се надвеси над оранжевата топка.
– Тогава ще трябва да ида и на погребението на Дженсън.
– Точно така. Но никакво слово.
Президентът замахна със стика.
– Всъщност сме се срещали само два пъти с него, знаеш.
– Знам. Нека просто да се появим тихичко и на двете места, да поседим, без да кажем нито дума, и после да се измъкнем.
– Струва ми се, че си прав – удари топката президентът.
