Текст книги "Версия Пеликан"
Автор книги: Джон Гришам
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 16 (всего у книги 24 страниц)
– Е, има съвсем малко мръсотийка, така де. Хлапакът използваше един и същи уличен телефон, а това е грешка.
– Да, знам. Това е грешка.
– А аз исках да разбера как изглежда.
– Попита ли го дали желае да го снимат?
– Не.
– Тогава си постъпил възможно най-гадно.
– Добре де, възможно най-гадно. Но тъй или иначе го сторих, ето я снимката и тя може да се окаже нашата следа към Матис.
– Нашата ли?
– Да, нашата. Мислех, че искаш да разобличиш Матис.
– Така ли казах? Искам да си плати, но май ще предпочета да го оставя на мира. Покрай него станах религиозна, Грей. Толкова кръв видях напоследък, че ще ми държи дълго време. Ти поеми топката, ако искаш, и давай нататък.
Той не чу последните й думи. Беше зает да кръстосва стаята от прозореца до барчето и обратно.
– Ти спомена две фирми. Коя е другата?
– „Брим, Стърнс и не знам си кой“. Нямах възможност да ги проверя. Малко е странно, защото нито една от тях не е регистрирана като защитник на процеса, но и двете, особено „Уайт и Блазевич“ непрекъснато се появяваха, докато работех по досието.
– Колко е голяма тая, втората?
– Мога да проверя утре.
– Колкото „Уайт и Блазевич“ ли е?
– Съмнявам се.
– Помъчи се да отгатнеш. Колко голяма?
– Двеста адвокати.
– Добре. Значи стигнахме до шестстотин адвокати в две фирми. Ти си юристка, Дарби. Как можем да открием Гарсия?
– Не съм юристка и не съм частен детектив. Ти си журналистът, който прави разследвания. – Не й хареса това „ние“.
– Да, ама аз никога не съм влизал в такава кантора, като се изключи разводът.
– Тогава си голям късметлия.
– Как можем да го намерим?
Тя взе отново да се прозява. Говореха вече три часа и беше изтощена. Можеха да продължат и сутринта.
– Не знам как да го намерим, пък и, честно казано, не съм мислила по въпроса. Нека сега да поспим, а утре ще ти обясня.
Грантам изведнъж се укроти. Дарби се изправи, отиде до бара и си наля чаша вода.
– Да си прибера нещата – завдига лентите от масата той.
– Ще ми направиш ли една услуга? – попита тя.
– Може би.
Дарби замълча за миг, после погледна към канапето.
– Ще имаш ли нещо против да спиш тук тая нощ? Искам да кажа, не съм спала като хората от доста време насам, а имам нужда от почивка. Ще бъде, тъй де, ще ми е приятно да знам, че си тук.
Той преглътна с мъка и погледна канапето. И двамата погледнаха натам. Беше не повече от метър и петдесет и не изглеждаше никак удобно.
– Естествено – прие удара мъжки той.
– Малко ме е страх, нали разбираш?
– Разбирам.
– Хубаво е да има някой като теб наблизо – примигна мило тя и Грей се разтопи.
– Нямам нищо против – заяви той. – Бъди спокойна.
– Благодаря.
– Заключи вратата, скачай в леглото и приятни сънища. Аз съм тук и всичко ще е наред.
– Благодаря. – Тя кимна и се усмихна лъчезарно, после затвори вратата към спалнята.
Той се заслуша. Тя не я заключи.
Грей Грантам седеше на канапето в мрака и се взираше в нейната врата. Малко след полунощ задряма, после заспа. Коленете му почти опираха брадичката.
31
Нейният шеф беше Джаксън Фелдман, главният редактор, и това тук беше нейна територия и тя нямаше намерение да търпи никакви щуротии от никого, освен от мистър Фелдман. Особено пък от някой нахален хлапак като Грей Грантам, който бе застанал пред вратата на мистър Фелдман като същински доберман. Тя го унищожи с поглед, а той й се озъби и това продължаваше вече десет минути, откакто шефовете се събраха вътре и затвориха вратата. Не знаеше защо Грантам чака отвън. Но това тук беше нейна територия.
Телефонът й иззвъня и Грантам изрева:
– Никакви разговори!
Тя мигом почервеня и чак зяпна от изумление. После вдигна слушалката и след минута заяви:
– Съжалявам, но мистър Фелдман има съвещание. – Впи унищожителен поглед в Грантам, който клатеше глава, сякаш я предизвикваше. – Да, ще му предам да ви се обади веднага щом се освободи. – Тя затвори.
– Благодаря! – каза Грантам и това я завари неподготвена.
Беше готова да му се сопне с нещо гадно, но неговото „Благодаря!“ просто й затвори устата. Той й се усмихна. И това я вбеси още повече.
Беше пет и трийсет, време да си тръгва, но мистър Фелдман я бе помолил да остане. А оня още й се хилеше, застанал до вратата на някакви си два-три метра от бюрото. Никога не бе харесвала Грей Грантам. Но в края на краищата малко хора в тоя вестник наистина й харесваха. Появи се един от стажантите в редакция „Новини“ и се насочи към вратата, но доберманът му препречи пътя.
– Извинявай, но сега не можеш да влезеш – заяви Грантам.
– И защо да не мога?
– Имат съвещание. Остави си нещата при нея. – Той посочи секретарката, която мразеше да бъде сочена с пръст и да бъде споменавана просто като „нея“. Беше тук от двайсет и една години.
Младокът обаче не се даваше така лесно.
– Нямам нищо против. Но мистър Фелдман ми нареди да донеса тук тези материали точно в пет и трийсет. Сега е точно пет и трийсет, аз съм тук и материалите също.
– Слушай, всички се гордеем с теб. Но сега не можеш да влезеш, разбираш ли? Просто остави нещата си при тази любезна дама ей там. И утре е ден. – Грантам застана неподвижно пред вратата. Изглеждаше готов за бой, ако хлапето продължеше да настоява.
– Аз ще се оправя с тях – каза секретарката, взе материалите и новинарчето си тръгна.
– Благодаря! – заяви отново високо Грантам.
– По мое мнение си много груб – озъби се тя.
– Казах само „Благодаря!“ – опита да се направи на обиден той.
– Наистина си голям нахал.
– Благодаря!
Вратата изведнъж се отвори и отвътре някой извика:
– Грантам!
Той се ухили самодоволно и влезе. Джаксън Фелдман стоеше прав зад бюрото си. Връзката му бе разхлабена до второто копче на ризата, а ръкавите бяха навити до лактите. Беше висок метър и деветдесет и пет, без грам тлъстина по себе си. Бе на петдесет и осем, пробягваше по два маратона на година и работеше по петнайсет часа на ден.
Смит Кийн също стоеше прав и държеше четирите страници резюме на материала, плюс копие от възпроизведеното на ръка от Дарби досие. Екземплярът на Фелдман лежеше на бюрото. И двамата изглеждаха като замаяни.
– Затвори вратата – нареди Фелдман.
Грантам затвори и седна на крайчеца на някаква маса. Никой не проговори.
Фелдман разтърка силно очи, после погледна Кийн.
– Нямам думи! – най-накрая заяви той.
– Шеметно е, нали? – усмихна се Грей. – Поднасям ви най-голямата сензация от двайсет години насам и вие сте толкова развълнуван, че нямате думи, тъй ли?
– Къде е Дарби Шоу? – попита Кийн.
– Не мога да ви кажа. Това е част от сделката.
– Каква сделка? – продължи да пита Кийн.
– И това не мога да ви кажа.
– Кога си говорил с нея?
– Снощи и отново тая сутрин.
– И това в Ню Йорк?
– Какво значение има къде сме говорили? Говорихме, ясно ли е? Тя говори. Аз слушах. После се прибрах вкъщи. Написах резюмето. Какво мислите по въпроса?
Фелдман бавно сгъна тънкото си тяло и се отпусна на стола.
– Какво знаят в Белия дом?
– Не съм сигурен. Верхик казал на Дарби, че е било предадено на Белия дом миналата седмица и по това време Федералното бюро смятало, че тая следа трябва да се провери. После, поради незнайно каква причина, след като го получили в Белия дом, ФБР преустановило разследването. Това е всичко, което знам.
– Колко е дал Матис на президента преди три години?
– Милиони. Буквално всичките чрез безброй частни фирми, които той контролира. Този човек е много хитър. Разполага с всякакви адвокати, които измислят хиляди начини да се разпращат пари тук и там. Вероятно е съвсем законно.
Редакторите се мъчеха да мислят. Трябваше им време. Бяха зашеметени, сякаш са преживели някаква бомбена експлозия. Грантам се чувстваше много горд и люлееше крака под масата като седнало на кея дете.
Фелдман бавно взе защипаните с кламер листа и зарови в тях, докато накрая намери снимката на Матис и президента. Главният редактор на „Вашингтон Поуст“ поклати глава.
– Това нещо е абсолютна бомба, Грей – рече Кийн. – Не бива да го пускаме, без да е сериозно потвърдено. По дяволите, може да се окаже най-сложното нещо за доказване на света. Работата е страшно сериозна, момче.
– Как смяташ да го направиш? – запита Фелдман.
– Имам една-две идеи.
– Бих искал да ги чуя. Може да те ликвидират заради това нещо.
Грантам скочи от масата и мушна ръце в джобовете си.
– Първо, ние ще се опитаме да открием Гарсия.
– Ние ли? Кои са тия „ние“? – запита Кийн.
– Добре де, аз. Аз. Ще се опитам да открия Гарсия.
– Момичето ще участва ли в тая работа? – продължи да разпитва Кийн.
– Не мога да отговоря. Това е част от сделката.
– Трябва да отговориш – настоя Фелдман. – Помисли какво ще стане с нас, ако тя загине, докато ти помага да си направиш материала. Прекалено е рисковано. И така, къде е момичето и какво сте решили да правите?
– Няма да ви кажа къде е. Тя е мой източник, а аз винаги пазя източниците си. И второ, тя няма да ми помага при разследването. Просто е мой източник, ясно ли е?
Двамата се вторачиха в него с изумление. После се спогледаха и накрая Кийн сви рамене.
– Имаш ли нужда от помощ? – запита Фелдман.
– Не. Тя настоява да го направя сам. Много е уплашена и това е напълно разбираемо.
– Аз се уплаших само като го четох това дяволско нещо – рече Кийн.
Фелдман наклони стола си назад и вдигна крака на бюрото. Четирийсет и шести номер. Той се усмихна. За първи път.
– Трябва да почнеш с Гарсия. Ако не успееш да го откриеш, може с месеци да ровиш около Матис и пак да няма как да вържеш нещата. А преди да почнеш да ровиш около Матис, трябва да поговорим. Ти си ми някак симпатичен, Грантам, и не си струва да те убият за такова нещо.
– Всяка дума, която напишеш, минава през мен, ясно ли е? – намеси се Кийн.
– А аз искам ежедневен доклад – продължи Фелдман.
– Дадено.
Кийн застана до стъклената стена и се загледа в лудницата, царяща в залата. Всеки ден поне по пет-шест пъти настъпваше хаос, но към пет и половина наставаше пълна неразбория. Пишеха се новините, а второто заседание за одобрение на материалите започваше в шест и трийсет.
Фелдман наблюдаваше всичко от бюрото си.
– Това би могло да сложи край на засушаването – рече той, без да поглежда Грей. – Колко стана, пет години ли? Или шест?
– Кажи по-добре седем – обади се Кийн.
– Написал съм и някои добри материали в това време – озъби се, за да се защити Грантам.
– Разбира се – отвърна Фелдман, все още вперил поглед в залата. – Но все втора и трета ръка. Последният голям шлем беше преди доста години.
– Имаше и много самостоятелни акции – добави услужливо Кийн.
– На всеки може да се случи – заяви Грей. – Но този голям шлем ще е в последния кръг на световния шампионат. – Той отвори вратата.
– Внимавай да не пострадаш – изгледа го смръщено Фелдман. – И не позволявай и тя да пострада. Разбра ли?
Грей се усмихна и си тръгна.
Наближаваше площад Томас, когато видя зад себе си сините светлини. Ченгето не го задмина, а остана на метър зад него. Грей забравяше за ограничението в скоростта и въобще не поглеждаше спидометъра си. Щеше да е третата му глоба за шестнайсет месеца.
Той спря на малък паркинг до блока, в който живееше. Беше тъмно и сините светлини проблясваха в огледалото му. Разтърка слепоочията си.
– Излизайте навън – нареди полицаят, застанал до калника.
Грей отвори вратата и изпълни заповедта. Полицаят беше негър и изведнъж взе да се хили. Беше Клийв. Той посочи патрулната кола.
– Влизай вътре.
Двамата седнаха един до друг под сините светлини и се загледаха в спрялото отпред волво.
– Защо правиш това с мен? – запита Грей.
– Имаме си норма, Грантам. Трябва да спрем еди-колко си бели и да ги потормозим. Шефът иска нещата да са балансирани. Белите ченгета спират невинните бедни чернокожи, така че ние, черните, трябва да спираме невинните богати бели братя.
– Предполагам, че ще искаш да ми сложиш белезници и да ме пребиеш до смърт.
– Само ако много ме помолиш. Старшия не може повече да говори.
– Какво е станало?
– Надушил е нещо кофти в службата. Уловил е един-два кофти погледа. И е дочул туй-онуй.
– Като например.
– Ами например, че говорят за тебе и колко много им трябва да разберат какво знаеш. Мисля, че те подслушват.
– Хайде бе, Клийв. Той сериозно ли ги приказва тия?
– Чул е да си говорят за тебе и как си задавал разни въпроси за някакъв пеликан или нещо подобно. Бая си ги стреснал.
– Той какво е чул за тая история?
– Само че ти си подлудял по нея, а тях това доста ги е притеснило. Те са мнителни гадняри, Грей. Старшия казва да внимаваш къде ходиш и с кого говориш.
– И повече няма да се срещаме, така ли?
– Известно време не. Той иска да се скатае и да предава нещата чрез мене.
– Така ще правим тогава. Имам нужда от помощта му, но ти му кажи и той да внимава. Работата е много деликатна.
– Какво е това нещо с пеликана?
– Не мога да ти обясня сега. Но ти кажи на Старшия, че може да му струва живота.
– Не и на Старшия, братче. Той е по-хитър от всичките там, взети заедно.
Грей отвори вратата и излезе.
– Благодаря ти, Клийв.
– Ще бъда наблизо. – Той включи сините светлини. – Следващите шест месеца съм нощна, та ще гледам да те държа под око.
– Благодаря.
* * *
Рупърт плати кифличката с канела и седна на едно високо столче с лице към тротоара. Беше полунощ, точно полунощ, и животът в Джорджтаун полека-лека замираше. Няколко коли профучаха по М стрийт, а последните останали пешеходци се отправиха към домовете си. Кафенето беше пълно, но не претъпкано. Той отпи глътка кафе.
Мъжът, който се приближаваше по тротоара, изглеждаше познат. След няколко минути вече седеше на съседното столче. Имаше нещо мазно в тоя човек. Беше се запознал с него преди няколко дена в Ню Орлиънс.
– И какъв е резултатът значи? – запита Рупърт.
– Не можем да я открием. И това ни тревожи, защото днес получихме някои доста лоши новини.
– И?
– Ами чухме разни приказки, непотвърдени засега, че лошите момчета са превъртели и че най-лошото момче иска да почне да избива наред. Парите не са проблем и ония гласчета ни шепнат, че той ще даде мило и драго да потули тая работа. Сега праща големите асове с големите пушки. Те, разбира се, казват, че е откачен, но той е страшен мръсник, а с много пари могат да се убият много хора.
Тези приказки за убиване не развълнуваха особено Рупърт.
– Кой е наред?
– Момичето. И според мене всеки друг, който случайно знае за оная папчица.
– Значи какво трябва да правя аз?
– Помотай се из града. Ще се срещнем утре вечер по същото време. Ако намерим момичето, твой ред е.
– Как смятате да я намерите?
– Ние мислим, че е в Ню Йорк. Имаме си начини.
Рупърт отчупи парче кифла и го пъхна в устата си.
– Къде би отишъл ти?
Пратеникът си представи половин дузина места, където би могъл да иде. Но, по дяволите, те бяха все като Париж и Рим, и Монте Карло, все места, които бе виждал и където всички ходеха. Не можеше да се сети за онова единствено, екзотично място, където би избягал да се скрие за цял живот.
– Не знам. Ти къде би отишъл?
– В Ню Йорк. Можеш да живееш там години и да не те намерят. Говориш езика, знаеш правилата. Това е идеалното скривалище за американците.
– Да-а, струва ми се, че си прав. Мислиш ли, че е там?
– Не знам. На моменти е умна. После има лоши периоди.
Пратеникът скочи от столчето.
– До утре – сбогува се той.
Рупърт махна с досада. Какъв безумен тъпанар, господи, помисли си той. Обикаля и разнася шепнешком важни съобщения по кафенета и бирарии. После ще се върне тичешком при шефа си да му разкаже всичко най-подробно.
Той хвърли пластмасовата чаша в кошчето и излезе на улицата.
32
Във фирмата „Брим, Стърнс и Кидлоу“ имаше сто и деветдесет адвокати – така поне се твърдеше в последното издание на Юридическия справочник на Мартиндейл и Хабел. А в „Уайт и Блазевич“ бяха четиристотин и дванайсет, така че Гарсия трябваше – така поне се надяваха – да се търси сред само някакви си шестстотин и двама прависти. Но ако Матис бе използвал и други фирми във Вашингтон, тогава този брой се увеличаваше и те губеха всякакъв шанс.
Както и се очакваше, в „Уайт и Блазевич“ нямаше служител на име Гарсия. Дарби провери за някое друго испанско име, но не откри нищо. Фирмата беше от ония снежнобели учреждения, където се носеха само копринени чорапи, всички бяха завършили най-престижни университети, а имената им бяха дълги и обикновено завършваха с римска цифра. Тук-там се срещаха и жени, но само две бяха съдружници. Повечето бяха приети след 1980-а. Ако оживееше и успееше да завърши това право, нямаше да се засили да работи на конвейера на „Уайт и Блазевич“.
Грантам бе предложил тя да провери за испански имена, защото Гарсия звучеше малко странно като псевдоним. Може пък младежът да бе от испански произход и тъй като Гарсия е твърде популярно име за тях, може автоматично да му бе дошло наум. Нищо обаче не стана. В тази фирма нямаше такива хора.
Според справочника клиентите й бяха мощни и богати. Предимно банки и нефтени компании. Четирима от ответниците в процеса бяха упоменати като клиенти, но не и мистър Матис. Имаше химически фирми и корабоплавателни компании. „Уайт и Блазевич“ представляваха също правителствата на Южна Корея, Либия и Сирия. Колко тъпо, помисли си тя. Враговете ни наемат нашите адвокати, за да влияят на правителството ни. Какво пък, човек можеше да си наеме адвокат за всичко.
„Брим, Стърнс и Кидлоу“ бе умалена версия на „Уайт и Блазевич“, но – ура! – тук имаше четири испански имена. Тя си ги записа веднага. Двама мъже и две жени. Реши, че фирмата сигурно е била съдена за расова и полова дискриминация. През последните десет години бяха назначили какви ли не хора. Списъкът на клиентите не криеше никакви изненади: нефт и газ, застрахователно дело, банки, контакти с администрацията. Доста скучна история.
Вече час седеше в един ъгъл в юридическата библиотека „Фордам“. Беше петък сутринта, десет часът в Ню Йорк и девет в Ню Орлиънс и вместо да се крие в библиотека, където никога не бе влизала преди, тя трябваше да е на лекция по федерално право при професор Алек. Никога не го бе харесвала, но сега той просто ужасно й липсваше. Алис Старк щеше да седи до нея. Един от най-шантавите й колеги, Д. Роналд Петри, когото много обичаше, щеше да седи зад нея, да я врънка за среща и да прави похотливи намеци. И той й липсваше. Липсваха й тихите утрини на балкона на Томас и чашата кафе в очакване Френският квартал да се отърси от паяжините на съня и да се събуди за живот. Липсваше й мирисът на одеколона по халата му.
Тя благодари на библиотекарката и излезе навън. На Шейсет и втора зави на изток, към парка. Беше прекрасна октомврийска утрин, с чисто небе и хладен вятър. По-различно от Ню Орлиънс наистина, но при дадените обстоятелства едва ли можеше да се наслади както трябва на приятната промяна. Беше с ново яке и се бе увила с шала чак до брадичката. Косата беше още тъмна, но поне нямаше да я реже повече. Реши да върви и да не се обръща. Тях може би ги нямаше, но знаеше, че ще минат години, преди да излиза на улицата, без да се страхува.
Дърветата в парка сияеха в жълто, оранжево и червено. Листата им трептяха на вятъра и кротко падаха. Тя зави на юг. Ще си тръгне утре и ще прекара няколко дни във Вашингтон. Ако оцелее, тогава ще напусне страната. Може да иде на Карибските острови. Беше ходила там два пъти – имаше поне хиляда островчета, където повечето хора говореха някакъв английски.
Сега е моментът да замине. Бяха изгубили следите й, а и тя вече бе проверила какви полети има за Насау и Ямайка. До вечерта може да е там.
Намери един телефон с монети в дъното на някакво кафене на Шесто авеню и набра номера на Грей в редакцията.
– Аз съм – каза.
– Браво, браво! Страхувах се, че вече си духнала към другия край на света.
– Мисля по въпроса.
– Може ли да изчакаш една седмица?
– Сигурно. Ще дойда утре. Какво откри?
– Събирам разни боклуци. Извадих копия от годишните баланси на седемте акционерни дружества, замесени в делото. Матис не се води нито управител, нито директор в коя да е от тях.
– Нещо друго?
– Навъртях хиляда телефонни разговора. Вчера прекарах три часа из съдилищата да търся Гарсия.
– Няма да го намериш в съдебна зала, Грей. Той не е адвокат, който се явява в съда. Работи в правна фирма, която обслужва компании и корпорации.
– Да разбирам ли, че имаш по-добро предложение?
– Няколко при това.
– Добре тогава, просто сядам тук и те чакам.
– Ще ти се обадя, щом пристигна.
– Не звъни вкъщи.
Тя замълча за миг.
– Мога ли да попитам защо?
– Има вероятност някой да ме подслушва, а може и да ме следи. Един от най-сигурните ми източници смята, че съм разбутал достатъчно гнезда на оси, за да ме поставят под наблюдение.
– Страхотно. И ти искаш аз да дотичам при теб, за да работим заедно?
– Няма страшно, Дарби. Просто трябва да сме внимателни.
Тя стисна слушалката и изскърца със зъби.
– Как се осмеляваш ти да ми говориш, че трябва да съм внимателна. От десет дни се измъквам изпод бомби и куршуми, а ти си толкова нахален, че ми говориш за внимание. Защо не се гръмнеш, Грантам? Може би не трябва въобще да се захващам с тебе.
Настана мълчание и тя се озърна. Двамата мъже на най-близката маса я изгледаха стреснато. Неволно бе повишила глас. Тя им обърна гръб и пое дълбоко дъх.
– Извинявай – заговори бавно Грантам. – Аз само…
– Нищо де, нищо.
Той почака малко.
– Добре ли си?
– Страхотно. Никога не съм се чувствала по-прекрасно.
– Ще дойдеш ли във Вашингтон?
– Не знам. Тук съм в безопасност, а ще бъда още по-сигурна, когато се кача на някой самолет и се махна от тая страна.
– Разбира се, но на мен ми се струваше, че ти беше хрумнала оная страшна идея да откриеш Гарсия, а след това… кой знае, може би да разобличиш Матис. Мислех, че си вбесена, обзета от морално възмущение и тласкана от желание за отмъщение. Какво ти стана?
– Ами да кажем, че съм обзета и от горещото желание да доживея до двайсет и петия си рожден ден. Не съм егоистка, но може би бих желала да посрещна и трийсетия. Няма да е зле, нали?
– Разбирам.
– Не съм убедена, че разбираш. Струва ми се, че повече си загрижен за една награда „Пулицър“ и слава, отколкото за хубавичката ми главица.
– Уверявам те, че не е така. Имай ми доверие, Дарби. Нищо няма да ти се случи. Ти ми разказа живота си. Трябва да ми вярваш.
– Ще си помисля.
– Не ми прозвуча много убедено.
– То и не беше. Дай ми малко време.
– Добре.
Тя затвори и си поръча геврече. Наоколо се смесваха десетина чужди езици. Кафенето изведнъж се напълни с хора. Бягай, бягай, нашепваше здравият й разум. Вземи такси до летището. Плати в брой един билет до Маями. После намери първия полет на юг и скачай в самолета. Нека Грантам продължи да се рови. Пожелай му успех! Той е много добър и ще намери начин да изкара на бял свят тая история. А тя ще я прочете един ден, излегната на облян в слънце плаж с чаша пина колада в ръка, и от време на време ще поглежда към сърфистите, които се носят грациозно по вълните.
Пъна куцукаше по тротоара. Мярна го през прозореца. Беше някъде из тълпата. Устата й пресъхна, зави й се свят. Той не погледна вътре. Просто мина покрай нея. Стори й се някак завеян. Тя изтича, застана зад вратата и го проследи с поглед. Пъна стигна до ъгъла на Шесто авеню и Петдесет и осма и зачака светофара. Тръгна да пресича Шесто, но се отказа и пресече Петдесет и осма. Едно такси едва не го отнесе.
Не отиваше никъде, просто се разхождаше, накуцвайки леко.
Крофт мярна хлапето, докато слизаше от ескалатора. Беше с някакъв друг млад адвокат; не носеха куфарчета, значи бяха тръгнали на обяд. Макар и със закъснение. След пет дни вглеждане в какви ли не адвокати Крофт им бе изучил привичките.
Сградата се намираше на Пенсилвания авеню и „Брим, Стърнс и Кидлоу“ заемаха от третия до осмия етаж. Гарсия излезе навън заедно със своя приятел и двамата тръгнаха по тротоара, заливайки се от смях. Нещо много смешно явно. Крофт ги последва, като се движеше възможно най-близко зад тях. Те се смяха цели пет преки, докато най-накрая стигнаха, както и бе предположил, някакъв моден вегетариански ресторант, в който се хранеха преуспяващи млади хора, и влязоха вътре да хапнат набързо.
Крофт звъня три пъти, докато накрая се свърза с Грантам. Беше почти два часът и обедната почивка вече приключваше, та ако Грантам искаше да хване пиленцето, трябваше да седи по-близо до проклетия телефон. Грей тръшна слушалката. Щяха да се срещнат в сградата.
На връщане Гарсия и неговият приятел вървяха малко по-бавно. Беше хубав петъчен ден и те се наслаждаваха на кратките мигове, в които се бяха откъснали от сивото си ежедневие, отдадено на съдебни дела или каквото там правеха срещу двеста долара на час. Крофт сложи очилата и тръгна след тях на почетно разстояние.
Грей чакаше във фоайето близо до асансьорите. Крофт беше непосредствено зад тях във въртящата се врата. Той посочи бързо техния човек, Грей го видя и натисна копчето на асансьора. Вратата се отвори и той влезе точно преди Гарсия и неговия приятел. Крофт не се качи.
Гарсия натисна цифрата шест частица от секундата преди Грей. Грантам се зачете във вестника си и се заслуша в разговора им. Двамата адвокати говореха за футбол. Хлапакът нямаше повече от двайсет и седем-осем години. Гласът му беше донякъде познат, но той го бе чувал само по телефона, а в него нямаше нищо специфично, което да го отличава от другите. Лицето му беше съвсем близо, но не можеше да го разглежда. Интуицията му нашепваше да действа. Хлапакът приличаше много на човека от снимката и работеше в „Брим, Стърнс и Кидлоу“, а един от многобройните им клиенти беше мистър Матис. Щеше да опита, но предпазливо. Беше репортер. Неговата работа бе да нахълтва навсякъде и да задава въпроси.
Те слязоха на шестия етаж, като продължаваха да дърдорят за отбора на Червенокожите, а Грей се затътри зад тях, като небрежно си четеше вестника. Фоайето беше богато и тежко, с полилеи и персийски килими. На едната стена с дебели златни букви бе изписано името на фирмата. Адвокатите спряха при секретарката да проверят търсил ли ги е някой по телефона.
Грей се запъти самоуверено към секретарката, която го изгледа внимателно.
– Мога ли да ви услужа с нещо, сър? – запита тя с тон, който означаваше: какво, по дяволите, искаш?
Грей беше подготвен за всичко.
– Имам среща с Роджър Мартин. – Бе открил името в телефонния указател и се бе обадил преди една минута от фоайето, за да е сигурен, че адвокатът Мартин днес е на работа. В указателя на сградата се посочваше, че фирмата заема от трети до единайсети етаж, но номерата на всичките сто и деветдесет адвокати не фигурираха вътре. С помощта на „Жълтите страници“ проведе набързо десетина разговора, за да открие по един адвокат на етаж. Роджър Мартин беше човекът на шестия етаж.
Той се взря смръщено в секретарката.
– Два часа я мотаем тая среща.
Това доста я озадачи, но тя не можа да измисли какво да каже. Грей изчезна зад ъгъла и тръгна по коридора. Пред себе си мярна Гарсия да влиза в стаята си четири врати по-надолу.
На табелката до вратата пишеше „Дейвид М. Андъруд“. Грей не почука. Искаше да проведе атаката светкавично и евентуално да се измъкне светкавично. Мистър Андъруд закачаше сакото си в стенния гардероб.
– Здравейте. Аз съм Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“. Търся човек на име Гарсия.
Андъруд замръзна и смръщи вежди в недоумение.
– Как се озовахте тук? – запита той. Гласът изведнъж прозвуча страшно познато.
– Просто влязох. Вие сте Гарсия, нали?
Адвокатът посочи табелата на бюрото, където със златни букви бе изписано „Дейвид М. Андъруд“.
– На този етаж няма човек, който се казва Гарсия. Не знам във фирмата да работи служител с такова име.
Грей се усмихна, сякаш се включваше в играта. Андъруд беше уплашен. Или ядосан.
– Как е дъщеричката? – запита Грей.
Андъруд се бе надигнал и сега тръгна към него. Явно почваше да се безпокои.
– Коя по-точно?
Тук нещо не пасваше. Гарсия бе заявил изрично, че се притеснява за дъщеря си, която беше още бебе, и ако имаше повече от една, щеше да я спомене.
– По-малката. А съпругата ви?
Андъруд беше вече на една ръка разстояние и се приближаваше още. Беше ясно, че не се бои от физически контакти.
– Нямам съпруга. Разведен съм. – Той вдигна левия си юмрук и за миг Грей си помисли, че е превъртял. После видя четирите пръста. Без пръстени. Няма съпруга. Няма пръстен. Гарсия обожаваше жена си и при него нямаше да мине без пръстен. Време беше да си тръгва.
– Какво искате? – запита настойчиво Андъруд.
– Мислех, че Гарсия е на тоя етаж – взе да отстъпва към вратата Грей.
– Вашият приятел Гарсия адвокат ли е?
– Да.
Андъруд явно се поуспокои.
– Не и в тази фирма. Имаме Перес и Ернандес, и май че още един. Но Гарсия не познавам.
– Какво пък, това е голяма фирма – заяви Грей от вратата. – Извинявайте, че ви притесних.
Андъруд вървеше след него.
– Вижте, мистър Грантам, ние не сме свикнали при нас да нахълтват репортери по тоя начин. Ще повикам охраната и те може би ще ви помогнат.
– Не е необходимо. Благодаря. – Грантам тръгна по коридора.
Андъруд се обади на охраната.
В асансьора Грей почна да се ядосва. Беше сам и затова заруга на глас. После се сети за Крофт и вече ругаеше него, когато вратата се отвори. Самият Крофт беше във фоайето, близо до външните телефони. Успокой се, каза си Грантам.
Двамата излязоха заедно.
– Не стана – заяви Грей.
– Говори ли с него?
– Аха. Сбъркахме адреса.
– По дяволите, сигурен бях, че е той. Беше хлапето от снимката, нали?
– Не. За малко, ама не успя. Продължавай да дебнеш.
– Наистина взе да ми писва, Грантам, и…
– За това ти се плаща, нали така? Изкарай още една седмица, а? Има и по-тежка работа, знаеш.
Крофт спря. Грей продължи по тротоара.
– Още една седмица, и приключвам – изрева фотографът.
Грантам му махна с ръка. После отключи спряното на забранено волво и изфуча обратно в редакцията. Не беше добър ход. Напротив, доста глупав се оказа, а за неговия опит такива грешки бяха непростими. Щеше да го пропусне в днешния си разговор с Джаксън Фелдман и Смит Кийн.
* * *
Фелдман го бил търсил, каза един колега, и той бързо се отправи към кабинета му. Усмихна се сладко на секретарката, която беше готова да му издере очите. Кийн и Хауард Краутхамър, отговорният редактор, също бяха там. Кийн затвори вратата и подаде на Грей един вестник.
– Видя ли го това?
Беше нюорлианският вестник „Таймс Пикаюн“ и на първа страница имаше материал за смъртта на Верхик и Калахан заедно с големи снимки. Той го прочете набързо, докато останалите го наблюдаваха. Говореше се за приятелството им и за странната гибел на двамата в рамките на шест дни само. Споменаваше се и Дарби Шоу, която изчезнала. Но нито дума за досието.
