Текст книги "Версия Пеликан"
Автор книги: Джон Гришам
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 9 (всего у книги 24 страниц)
– Значи ме молите да се откажа?
Президентът се наведе напред и се взря свирепо във Войлс.
– Не те моля, Дентън. Казвам ти да не се занимаваш с това досие. Забрави го за няколко седмици. Захвани се с нещо друго. Ако някой пак разрови, тогава го разгледай по-внимателно. Все още аз съм шефът тук, кали не си го забравил?
Войлс се смили и пусна една крива усмивчица.
– Ще ви предложа една сделка. Вашият екзекутор, Коул, ми изигра кофти номер с пресата. Изядоха ме, че не сме осигурили безопасността на Розенбърг и Дженсън.
Президентът кимна важно.
– Вие ще се погрижите това разпенено биче да не ми се пречка, ще го държите настрана, а аз ще забравя за версия „Пеликан“.
– Аз сделки не правя.
Войлс се захили, но запази самообладание.
– Добре. Утре изпращам петдесет агенти в Ню Орлиънс. И още петдесет вдругиден. Ще размахваме значки по целия град и ще се постараем да привлечем колкото се може повече внимание.
Президентът скочи на крака и отиде до прозореца, който гледаше към градината с розите. Войлс седеше неподвижно и чакаше.
– Добре де, добре. Договорихме се. Аз мога да държа изкъсо Флетчър Коул.
Войлс се изправи и се приближи бавно към бюрото.
– Не му вярвам и ако още един път го надуша, че се меси в разследването, договорката ни отпада и ние почваме да работим по версия „Пеликан“ с цялата сила, с която разполагаме.
Президентът вдигна ръце и се усмихна топло.
– Договорихме се.
Войлс се усмихваше и президентът се усмихваше, и в стаичката с мониторите Флетчър Коул се усмихваше на екрана. Екзекутор, разпенено биче. Чудно. Такива думи създават легендите.
Той угаси монитора и заключи вратата зад себе си. Ония щяха да си говорят още десет минути за проверките на кандидатите в съкратения списък и той щеше да ги слуша от кабинета си, където имаше звук, но не и образ. В девет часа бе насрочил заседание. С подчинените си. В десет трябваше да уволни един смотан нещастник. Освен това имаше и малко писмена работа. За повечето докладни той използваше диктофон и после даваше касетката на секретарката. Но от време на време Коул просто изпитваше необходимост да прибегне към записките фантоми. Те винаги се появяваха навсякъде из Западното крило, винаги бяха ужасно спорни и обикновено стигаха до пресата. И тъй като не се знаеше откъде идват, можеше да се намерят почти на всяко бюро. В такива случаи Коул започваше да крещи и да се нахвърля с обвинения срещу всички. Беше уволнявал хора заради тия записки. А те всички идваха от неговата пишеща машина.
Последната представляваше една страница от четири абзаца, написани на най-малката разредка и обобщаващи всичко, което знаеше за Камел и неотдавнашното му отпътуване от Вашингтон. Имаше и някои смътни предположения за връзки с Либия и палестинците. Коул просто се възхищаваше на творението си. След колко ли време щеше да се появи в „Таймс“ или „Вашингтон Поуст“? Обзалагаше се сам със себе си кой вестник пръв ще го получи.
Директорът беше в Белия дом. Оттам щеше да излети за Ню Йорк и да са върне утре. Гавин се залости пред кабинета на К. О. Луис, докато най-накрая се появи една пролука и той успя да се вмъкне вътре.
Луис се ядоса, но не го показа. Нали беше възпитан!
– Изглеждаш ми уплашен.
– Току-що загубих най-добрия си приятел.
Луис зачака за още информация.
– Казваше се Томас Калахан. Той е човекът от Тулейн, който ми донесе папката, която нарекохме досие „Пеликан“. И я подхвърляхме наоколо, и я пратихме в Белия дом, и бог знае още къде, а сега той е мъртъв. Разкъсан на парчета от бомба, поставена в колата му снощи в Ню Орлиънс. Бил е убит, Луис.
– Съжалявам.
– Тук не става дума за съжаления. Явно бомбата е била предназначена за Калахан и студентката, която е написала версията за убийствата. Казва се Дарби Шоу.
– Видях името й на папката.
– Точно така. Те ходеха и някой очевидно е очаквал, че ще са заедно в колата, когато експлодира. Но Дарби е оцеляла и тази сутрин ми звънят в пет часа, и се оказва, че е тя. Уплашена до смърт.
Луис го слушаше, но вече беше решил, че е несериозно.
– Не си сигурен, че е било бомба.
– Тя каза, че е било бомба, разбираш ли? Гръмнала е – тряааас! – и е разпердушинила всичко наоколо. Сигурен съм, че той е мъртъв.
– И мислиш, че има връзка между смъртта му и досието?
Гавин беше адвокат и нямаше опит във воденето на разпити, но не искаше да изглежда прекалено доверчив.
– Би могло. Мисля, че да. Ти не смяташ ли?
– Няма значение, Гавин. Току-що говорих по телефона с директора. Снемаме „Пеликана“ от дневния ред. Не съм сигурен, че изобщо някога е бил включван, но повече време за него няма да се отделя.
– Но моят приятел е бил убит. От бомба в колата му.
– Съжалявам. Убеден съм, че местните власти разследват случая.
– Чуй ме, моля те за услуга.
– Чуй ме и ти, Гавин. Услуги не правя. Достатъчно сапунени мехури гоним и без тоя. И щом директорът казва стоп, значи стоп. Ти, разбира се, имаш пълното право да говориш с него. Макар че не те съветвам.
– Може би не се изразявам добре. Мислех си, че ще ме изслушаш и поне ще се престориш, че те интересува.
– Изглеждаш зле, Гавин – излезе иззад бюрото Луис. – Вземи си един ден почивка.
– Няма. Отивам си в стаята, ще почакам един час и после ще се върна да почнем отначало. Може ли да опитаме пак след един час?
– Не. Войлс беше пределно ясен.
– Също и момичето. Той е убит и сега тя се крие някъде из Ню Орлиънс, треперейки от сянката си, и ни моли за помощ, а ние сме твърде заети.
– Съжалявам.
– Не, не съжаляваш. Аз съм виновен. Трябваше да изхвърля онова дяволско нещо в кофата за боклук.
– То свърши работа, Гавин. И то много добра. – Луис постави ръка на рамото му, сякаш времето бе изтекло и той е уморен от безсмислени дрънканици.
Гавин се дръпна рязко настрани и се отправи към вратата.
– Да, нали? Даде ви нещо да си поиграете. Трябваше да го изгоря.
– Прекалено е ценно, за да се изгаря, Гавин.
– Няма да се откажа. Ще се върна след един час и почваме пак отначало. Този път не тръгна както трябва. – Верхик тръшна вратата зад себе си.
* * *
Тя влезе в магазина на „Рубинщайн Брадърс“ откъм Канал стрийт и изчезна между закачалките с мъжки ризи. Никой не влезе след нея. Бързо грабна някаква полувоенна шуба, най-малкия мъжки номер, чифт авиаторски очила и английска шапка за голф, също най-малкия размер. Ставаше й точно. Плати за всичко с кредитна карта. И докато продавачът я проверяваше, тя свали етикета с цената и навлече якето. Беше широко, като дрехите, които носеше на лекции. Напъха косата си под яката, в която беше скрита качулка. Продавачът я наблюдаваше дискретно. Тя излезе откъм Магазин стрийт и се загуби в тълпата.
Обратно на Канал стрийт. Пълен автобус туристи нахълтаха в „Шератон“ и тя се присъедини към тях. Отиде до стената с телефоните, намери номера и се обади на мисис Чен, съседката в апартамента до нейния. Дали е чула нещо? Или пък видяла някого? Много рано на вратата се почукало. Било още тъмно и тя се събудила. Не видяла никого, само чула да се чука. Колата й е още долу на улицата. Да не е станало нещо? Не, всичко е окей. Благодарности.
Тя се загледа в туристите, после набра номера, който й беше дал Гавин Верхик. Да се използва вътрешен номер означаваше да се скара само малко с чиновниците отсреща и след три минути спорове, в които тя отказваше да даде името си и повтаряше само неговото, я свързаха с Гавин.
– Къде си? – запита той.
– Нека да ти обясня нещо. За момента няма да кажа нито на теб, нито на който и да било другиго къде съм. Така че не ме питай.
– Добре. Както изглежда, ти ще командваш парада.
– Благодаря. Какво каза мистър Войлс?
– Мистър Войлс беше в Белия дом и не можах да го видя. Ще се помъча да поговоря с него по-късно. Днес.
– Слаба работа, Гавин. Четири часа си в службата и нищо не си направил. Очаквах повече от теб.
– Имай търпение, Дарби.
– Търпението значи смърт за мене, Гавин. Те са по петите ми, нали?
– Не знам.
– Какво щеше да направиш ти, ако разбереш, че е трябвало да си мъртъв, а хората, които се опитват да те убият, са ликвидирали преди теб двама съдии от Върховния съд и с бомба са разкъсали на парченца един обикновен професор по право, и разполагат с милиарди долари, и явно нямат нищо против да ги използват, за да убиват когото си поискат? Какво щеше да направиш ти, Гавин?
– Щях да се обърна към ФБР.
– Томас се обърна към ФБР и сега е мъртъв.
– Мерси, Дарби. Не беше честно.
– Никак не ме интересуват нито честността, нито чувствата. Вълнува ме много повече как да оцелея до обяд.
– Не се връщай в апартамента си.
– Не съм толкова глупава. Вече са ходили там. И съм сигурна, че наблюдават и неговия апартамент.
– Къде е семейството му?
– Родителите му живеят в Нейпълс, Флорида. Предполагам, че от университета ще им се обадят. Не знам. Има брат в Мобайл и мислех да му се обадя и да се опитам да обясня всичко.
Видя някакво лице. Вървеше с туристите към рецепцията. Държеше сгънат вестник и се мъчеше да изглежда като тях, просто един от гостите на хотела, но походката му беше някак колеблива, а очите търсеха трескаво някого. Дълго и слабо лице, с кръгли очила и лъснало чело.
– Гавин, слушай внимателно. Запиши си. Виждам един мъж, когото съм виждала и преди, и то неотдавна. Преди час може би. Метър и осемдесет и пет-шест, слаб, трийсетгодишен, с очила, започва да оплешивява, тъмна коса. Изчезна. Изчезна някъде.
– Кой, по дяволите, е тоя?
– Откъде да знам, за бога. Не го познавам.
– Той видя ли те? Къде, по дяволите, си?
– Във фоайето на един хотел. Не знам дали ме видя. Изчезвам.
– Дарби! Чуй ме. Каквото и да правиш, поддържай връзка с мен. Ясно ли е?
– Ще се опитам.
Тоалетната беше зад ъгъла, в дъното. Тя влезе в последната кабинка, заключи вратата и преседя там един час.
17
Фотографът се казваше Крофт и беше работил за „Вашингтон Поуст“ седем години, докато най-накрая третата му присъда за наркотици го изпрати за девет месеца в затвора. А когато го пуснаха условно, заяви, че минава на свободна практика, и помести обявата си в рекламната страница. Но телефонът му рядко звънеше. Занимаваше се по малко и с друга работа – промъкваше се на разни места да снима хора, които не знаеха, че са под прицела на обектива му. Много от клиентите му бяха адвокати по бракоразводни дела, та имаха нужда от всякакви мръсотии за процесите си. След две години на свободна практика бе изучил някои тънкости и сега сам се възприемаше като самоук частен детектив. Искаше четирийсет долара на час – ако имаше кой да ги даде.
Грей Грантам беше редовен клиент и приятел от вестникарските им дни. Обаждаше се винаги когато му трябваше някоя мръсотия. Грантам беше сериозен журналист с чувство за професионална етика и само с мъничко склонност към мръсотийки, и се обаждаше всеки път, щом му трябваше нещо по така. Крофт харесваше Грантам, защото си признаваше честно за мръсотийките. Другите се правеха на такива светци.
Седеше във волвото на Грантам, защото имаше телефон. Беше пладне и той си изпушваше „обяда“, като се питаше дали нещо от миризмата ще остане, макар че всичките прозорци бяха отворени. Най-добре работеше леко дрогиран. Когато си изкарваш хляба, като си вадиш очите в разни притъмнени мотели, трябва да си дрогиран.
Отдясно подухваше приятен ветрец и отнасяше дима към Пенсилвания авеню. Беше спрял на забранено място, пушеше си наркотика и не му пукаше. В себе си имаше по-малко от една унция, а и служителят, който отговаряше за него, също смъркаше, така че да вървят на майната си. Всичките.
Телефонната кабина беше на около пресечка и половина пред него, на тротоара, но далеч от платното. С телеобектива си можеше да прочете указателя, висящ от поличката. Фасулска работа. Вътре имаше някаква дебелана, която изпълваше цялата кабина и разпалено жестикулираше. Крофт дръпна от цигарата и се взря в огледалото да види навъртат ли се ченгета. От това място направо вдигаха колите с кранове. По Пенсилвания авеню имаше голямо движение.
В дванайсет и двайсет жената се измъкна с мъка от кабината и изведнъж отнякъде изникна млад мъж в хубав костюм, който влезе вътре и затвори вратата. Крофт извади своя никон и опря обектива на кормилото. Беше хладно, но слънчево, и тротоарът гъмжеше от хора, излезли навън в обедната си почивка. Покрай него преминаваха рамене и глави, рамене и глави. Пролука. Щрак. Пролука. Щрак. Обектът набираше номера и се оглеждаше. Беше техният човек.
Говори трийсет секунди и телефонът в колата иззвъня три пъти, после спря. Сигналът на Грантам, от вестника. Наистина беше техният човек и продължаваше да говори. Крофт защрака като луд. Колкото повече, толкова по-добре, бе казал Грантам. Пролука. Щрак, щрак. Глави и рамене. Пролука. Щрак, щрак. Очите на човека в кабината непрекъснато шареха наоколо, докато говореше. Стоеше с гръб към улицата. Анфас. Щрак. Крофт навъртя трийсет и шестте пози във филмчето за две минути, после грабна другия апарат. Завъртя обектива и изчака да премине тълпата.
Дръпна за последен път и хвърли фаса на улицата. Толкова беше лесно. О, да, изискваше се талант, за да уловиш истинския характер на човека, когото снимаш в студиото, но да се работи на улицата беше много по-забавно. Имаше нещо престъпно в това да откраднеш едно лице със скритата си камера.
Обектът явно не беше от приказливите. Той затвори, огледа се, отвори вратата, пак се огледа и тръгна към Крофт. Щрак, щрак, щрак. Анфас, цял ръст, ускорява ход, приближава се, чудно, прекрасно. Крофт работеше трескаво, после в последния момент остави никона на седалката и впери празен поглед надолу по улицата. Техният човек мина покрай него и изчезна сред група секретарки.
Какъв глупак. Когато искаш да се криеш, никога не използвай един и същи уличен телефон.
Гарсия се боксираше с въображаем противник. Имал жена и деца, заяви той, и се страхувал. Очаквала го кариера с много пари и ако си плащал каквото трябва и си държал устата затворена, щял да стане богат. Но той искал да говори. И продължи да разправя как иска да говори, защото има какво да каже и т.н., но просто не може да се реши. Не вярвал на никого.
Грантам не го насилваше. Остави го да дрънка точно колкото Крофт да си свърши работата. Накрая Гарсия щеше да изплюе камъчето. Явно много му се искаше да го направи. Обаждаше се вече трети път и почваше да свиква с новия си приятел Грантам, който я беше играл тая игра неведнъж и знаеше как да действа. Първата стъпка бе да ги накараш да се отпуснат и да ти повярват, да се отнасяш към тях с топлота и уважение, да говориш за добро и зло, за морал и пороци. После те сами проговаряха.
Снимките бяха чудесни. Не се бе спрял веднага на Крофт, който обикновено беше толкова дрогиран, че си личеше и по работата му. Но Крофт обичаше мръсотийките и беше дискретен, имаше представа от журналистика и не чакаше много-много да го молят. Беше взел дванайсет снимки и ги бе увеличил. Станаха наистина страхотни. Десен профил. Ляв профил. Анфас в телефонната кабина. Анфас, вперил поглед в камерата. Цял ръст на не повече от пет-шест метра от фотоапарата. Фасулска работа, заяви Крофт.
Гарсия нямаше още трийсет години и изглеждаше много симпатичен – типичният млад адвокат. Тъмна, къса коса. Тъмни очи. Може и да беше от латиноамерикански произход, но кожата му не бе мургава. Скъпи дрехи. Тъмносин костюм, вероятно вълнен. Никакви райета или шарки. Класическа бяла риза с разтворена яка и копринена връзка. Класически черни или виненочервени обувки, лъснати до блясък. Отсъствието на съответното куфарче беше просто озадачаващо. Но пък беше обяд и той вероятно бе излязъл набързо от службата си, за да звънне по телефона, и щеше да се върне обратно. Министерството на правосъдието беше през една пресечка оттук.
Грантам разгледа внимателно снимките, без да изпуска от поглед вратата. Старшия никога не закъсняваше. Беше тъмно и клубът все повече се пълнеше. Грантам беше единственият бял в радиус от три пресечки.
Сред десетките хиляди адвокати на държавна служба във Вашингтон бе срещал някои, които знаеха как да се обличат, но не бяха кой знае колко. И съвсем не от по-младите. Те започваха с четирийсет хиляди на година и за тях дрехите не бяха от значение. Гарсия явно държеше на дрехите, а беше твърде млад и твърде добре облечен, за да е на държавна служба.
Значи работеше в някоя частна фирма от три-четири години и изкарваше поне осемдесет бона годишно. Страхотно. Това свеждаше проблема за откриването му до около петдесетина хиляди юристи, чийто брой несъмнено нарастваше всяка минута.
Вратата се отвори и вътре влезе някакъв полицай. През кълбата дим и пушек се виждаше, че е Клийв. Заведението си беше съвсем почтено, без хазарт и проститутки, та появата му не разтревожи никого. Той седна срещу Грантам в сепарето.
– Ти ли избра това място? – запита Грей.
– Да. Харесва ли ти?
– Хайде да го кажем другояче. Опитваме се да не привличаме много-много внимание, нали така? Дошъл съм да измъкна някоя тайна от един служител в Белия дом. Сериозна работа, както знаеш. Кажи сега, Клийв, не привличам ли твърде много внимание с тая моя бяла кожа, а?
– Не искам да те разочаровам, Грантам, но ти не си чак толкова известен, колкото си мислиш. Виждаш ли ония приятелчета там? – Те обърнаха глави към бара, където се бяха наредили десетина строителни работници. – Ще ти дам цялата си заплата, ако някой от тях е чел някога „Вашингтон Поуст“ или е чувал за Грей Грантам, или пък въобще му пука какво става в Белия дом.
– Добре де, добре. Къде е Старшия?
– Не се чувства добре. Трябва да ти предам нещо от него.
Нямаше да стане. Можеше да използва Старшия като анонимен източник, но не и сина му, нито пък някой, с когото Старшия е говорил.
– Какво му е?
– Старост. Не искаше да излиза днес, но каза, че е спешно.
Грантам замълча.
– В колата имам един плик, дето отвсякъде е залепен здравата. Старшия хич не се церемони, като ми го даваше, и ми нареди да не го отварям. Просто го занеси на мистър Грантам, вика. Мисля, че е важно.
– Да вървим.
Те си пробиха път през тълпата и излязоха навън. Патрулната кола бе спряла до тротоара. На забранено. Клийв отвори дясната врата и измъкна плика от жабката.
– Взел го е от Западното крило.
Грантам го пъхна в джоба си. Старшия не беше от хората, дето ще вземат да свиват разни работи, и откакто се познаваха, никога не му бе давал някакъв документ.
– Благодаря, Клийв.
– Не искаше да ми каже какво има вътре. Рече, че трябва да изчакам да го прочета във вестника.
– Предай на Старшия, че го обичам.
– А, тая работа сигурно много ще го зарадва.
Патрулната кола потегли, а Грантам се отправи бързешком към волвото си, което вонеше на марихуана. Той заключи вратата отвътре, запали лампичката на тавана и разкъса плика. Беше явно някаква докладна записка за служебно ползване, в която се говореше за един убиец на име Камел.
Той летеше през града. Измъкна се от Брайтуд, пое по Шестнайсета улица и се отправи на юг, към центъра на Вашингтон. Беше почти седем и половина и ако успееше да приготви материала за около час, щеше да успее за „Лейт Сити“, най-голямото сред половин дузината издания, които започваха да излизат от печатницата в десет и трийсет. Слава богу, че си беше позволил този баровски телефон в колата. А му беше толкова неудобно, когато го купуваше. Обади се на Смит Кийн, заместник-завеждащия на вътрешните новини, който още се намираше в репортерската зала на петия етаж. Обади се и на един приятел в международния отдел и го помоли да приготви всичко, което имат за Камел.
Нещо в справката му се струваше подозрително. Цялата работа беше твърде сериозна, за да се излага в писмена форма, после да се подхвърля из офисите, като че ли е поредната разработка за кафето или за бутилираната сода, или пък нареждане за отпуските. Някой, най-вероятно Флетчър Коул, искаше светът да узнае, че Камел е смятан за вероятния извършител и че на всичкото отгоре той е арабин, тясно свързан с Либия, Иран и Ирак – все страни, ръководени от необуздани идиоти, които мразят Америка. Някой в оня Бял дом на глупците искаше това да се появи на първа страница.
Но историята наистина беше страхотна и заслужаваше да излезе на първа страница. Двамата със Смит Кийн бяха готови до девет часа. Намериха две стари снимки на човека, за когото се предполагаше, че е Камел. Толкова не си приличаха, че сякаш бяха на различни хора. Кийн предложи да пуснат и двете. Разполагаха с твърде оскъдна информация за Камел. Много слухове и легенди, но малко факти. Грантам спомена папата, британския дипломат, немския банкер и засадата на израелските войници. А сега според поверителен източник в Белия дом, един напълно достоверен и надежден източник, Камел бе заподозрян в убийството на съдиите Розенбърг и Дженсън.
Двайсет и четири часа, след като се бе озовала на улицата, бе още жива. Ако изкараше до сутринта, можеше да започне новия ден с нова идея какво да направи и къде да отиде. Сега беше твърде уморена. Намираше се в една стая на петнайсетия етаж на хотел „Мариот“, вратата беше заключена, лампите запалени, а на леглото имаше голям флакон с нервнопаралитичен газ. Гъстата тъмночервена коса беше в една хартиена торба в гардероба. Беше тригодишна, когато за последен път се подстрига сама – тогава майка й я наби с отрязаната опашка.
Бори се два мъчителни часа, докато отреже косата си с тъпите ножици и горе-долу я оформи. Щеше да я крие под разни шапки бог знае докога. Трябваха й още два часа да я боядиса черна. Можеше да я изруси, но това щеше да е прекалено лесно и разгадаемо решение. Тя приемаше, че си има работа с професионалисти, и поради някаква необяснима причина в магазина реши, че те очакват да се направи руса. Какво значение имаше, по дяволите! Боята се продаваше в шишенца и ако утре се събудеше с някой невероятен цвят, можеше да се изруси. Стратегията на хамелеона. Всеки ден променяй цвета си, докато не ги направиш луди. Фирмата „Клерол“ предлага поне осемдесет и пет цвята в различни нюанси.
Уморена беше до смърт, но се страхуваше да заспи. Не беше виждала оня приятел от „Шератон“ цял ден, но колкото повече обикаляше из града, толкова повече лицата наоколо започваха да си приличат. Тя знаеше, че той е там някъде, навън. И не беше сам. Щом успяха да убият Розенбърг и Дженсън и да пречукат Томас Калахан, тя щеше да е лесна плячка.
Не смееше да се доближи до колата си, а не искаше да взема друга под наем. Вземането на нещо изисква да оставиш име и адрес. А те сигурно следяха подобни места. Можеше да се качи на самолет, но те следяха и летищата. Да вземе автобус, но как, нали никога не си беше купувала билет и не се бе качвала в автобус.
След като си дадат сметка, че е изчезнала, те ще очакват от нея да побегне. Тя е просто една аматьорка, малка колежанка, с разбито сърце от смъртта на хвърления във въздуха пред очите й любим. Ще хукне слепешката нанякъде да бяга от града, и те ще я пипнат.
Засега градът доста й харесваше. Тук имаше поне милион хотелски стаи и почти толкова безистени и заведения, и барове, и тълпи от хора, които се разхождаха по големите улици в центъра. Тя го познаваше добре, особено Френския квартал, където навсякъде се ходеше пеша. Ще се мести от хотел на хотел няколко дни, докато… Докато какво? Не знаеше докога. Не знаеше и защо. Просто й се струваше разумно да се мести непрекъснато при дадените обстоятелства. Сутрин няма да излиза, а ще се мъчи да спи. Ще сменя дрехи, шапки и очила. Ще пропуши и непрекъснато ще дими с цигарата. Ще се движи, докато грохне, и тогава ще замине. Съвсем естествено е да се страхува. Трябва да продължи да мисли. Ще оцелее.
Мина й през ума да се обади в полицията. Не сега. Там искат да си кажеш името и те записват. Освен това могат да бъдат опасни. Помисли си да се обади на брата на Томас в Мобайл, но оня нещастник не може с нищо да й помогне в момента. Помисли също да се обади на декана, но как да му обясни за досието, за Гавин Верхик, за ФБР, бомбата в колата, Розенбърг и Дженсън и за това, че се крие, а на всичкото отгоре да го накара да й повярва. Забрави за декана! И без това не го харесваш. Поколеба се дали да не се обади на няколко приятели от курса, но хората приказват, хората слушат, а ония може би са някъде там, сред тях, и ги чуват как си говорят за бедничкия Калахан. Искаше да си поговори с Алис Старк, най-добрата й приятелка. Алис сигурно се тревожи и ще отиде в полицията да съобщи, че приятелката й Дарби Шоу е изчезнала. Утре ще се обади на Алис.
Тя позвъни и поръча мексиканска салата и бутилка червено вино. Ще я изпие цялата, после ще седи на стола с флакона газ в ръка и ще гледа вратата, докато накрая заспи.
