Текст книги "Версия Пеликан"
Автор книги: Джон Гришам
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 15 (всего у книги 24 страниц)
28
Таксито спря рязко на ъгъла на Пето авеню и Петдесет и втора улица и Грей, изпълнявайки точно указанията, бързо плати и изскочи навън с чанта в ръка. Колата зад тях бибипкаше, някой правеше неприлични жестове и Грей Грантам си помисли, че е прекрасно да се върнеш отново в Ню Йорк.
Беше почти пет следобед и Пето авеню гъмжеше от пешеходци. Тя сигурно точно това иска, реши Грей. Бе му дала изрични нареждания. Вземаш този и този самолет от летище Нашънъл до Ла Гуардия. Вземаш такси до хотел „Виста“ в Световния търговски център. Отиваш в бара, пиеш едно, може и две, гледаш да не те следи някой, после след час хващаш такси до ъгъла на Пето авеню и Петдесет и втора улица. Движиш се бързо, носиш очила и си отваряш очите на четири, защото, ако някой те е проследил, може да убият и двама ни.
Тя го накара да запише всичко това. Изглеждаше малко глупаво, някак прекалено, но тя имаше глас, с който не можеше да се спори. По-точно не му се искаше. Било чист късмет, че е още жива, каза тя. Повече рискове не искала да поема. Ако желаел да говори с нея, трябвало да прави това, което му се казва.
Той си записа всичко. Проби си път през тълпата и стигна възможно най-бързо до хотел „Плаза“ на Петдесет и девета улица, качи се по стълбите, мина през фоайето и излезе на Сентръл Парк Саут. Никой не би могъл да го проследи. Ако и тя беше толкова предпазлива, никой не би могъл да я проследи и нея.
По тротоара имаше твърде много хора. Той се насочи към Шесто авеню и забърза още повече. Изгаряше от нетърпение и колкото и да се мъчеше да се владее, възбудата от предстоящата среща ставаше все по-силна. По телефона бе говорила хладнокръвно и логично, но той бе усетил някаква следа от страх и несигурност зад всичко това. Тя е просто една студентка по право и може би не знае какво върши, и вероятно до седмица ще е мъртва, ако не и по-скоро, но при всички положения играта ще се играе по нейния начин. Дръж се, сякаш те следят, бе заповядала тя. След като е оцеляла седем дни, гонена от кръвожадни псета, той просто трябвало да прави каквото му се казва. Ако обичал.
Инструктирала го бе да се шмугне в хотел „Сейнт Мориц“ на ъгъла на Шесто авеню и той това и направи. Бе му запазила стая на името на Уорън Кларк. Той плати в брой и се качи с асансьора до деветия етаж. Трябваше да чака. Ще седиш и ще чакаш, бе казала тя.
Той стоя до прозореца в продължение на цял час. Сентръл Парк под него бавно потъваше в мрак. Телефонът иззвъня.
– Мистър Кларк? – запита женски глас.
– Да.
– Аз съм. Сам ли дойде?
– Да. Къде си?
– Шест етажа по-горе. Вземи асансьора до осемнайсетия, после слез пеш до петнайсетия. Стая 1520.
– Добре. Сега ли?
– Да. Чакам те.
Той си изми зъбите отново, приглади косата си и десет минути по-късно застана пред стая 1520. Чувстваше се като второкурсник на първата си среща. Не се беше вълнувал така от последния футболен мач в гимназията.
За бога, той е Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“ и е тръгнал да разследва поредната си история, а тя – тя е само една жена. Я се стегни, приятелю.
Грей почука и зачака.
– Кой е?
– Грантам – отвърна той.
Ключът щракна и тя бавно отвори вратата. Косата я нямаше, но Дарби се усмихна и момичето от корицата на „Вог“ застана пред него и стисна здраво ръката му.
– Влез.
После затвори и заключи след него.
– Искаш ли нещо за пиене?
– С удоволствие. Какво имаш?
– Вода с лед.
– Чудесно. Почерпи ме една чаша.
Тя отиде в малката дневна, където телевизорът работеше без звук.
– Ела тук – извика го Дарби.
Той остави чантата си на масата и седна на дивана. Тя стоеше до барчето и за секунда той се възхити на тесните джинси. Без обувки. Прекалено широк памучен пуловер, яката на една страна, отдолу се виждаше презрамката на сутиена.
Подаде му чашата с вода и седна на един стол до вратата.
– Благодаря – рече той.
– Ял ли си? – запита тя.
– Не ми каза такова нещо.
– Извинявай – засмя се тя. – Много ми се струпа напоследък. Хайде да хапнем нещо тук.
Той кимна и й се усмихна.
– Чудесно. Поръчай каквото искаш.
– Умирам за мазен сандвич със сирене, пържени картофи и студена бира.
– Идеално.
Тя вдигна слушалката и поръча храната. Грантам отиде до прозореца и загледа светлинките, пълзящи по Пето авеню.
– Аз съм на двайсет и четири. Ти на колко си години? – Бе седнала на дивана и отпиваше от ледената вода.
Той се настани на стола най-близо до нея.
– На трийсет и осем. Един път женен. Разведен преди седем години и три месеца. Без деца. Живея сам с една котка. Защо избра тоя хотел?
– Имаше свободни стаи и аз ги убедих, че е важно да платя в брой и да не показвам никакви документи. Харесва ли ти?
– Не е лош. Малко е поостарял.
– Не сме тръгнали на почивка, нали знаеш?
– Добре де, не е лош. Колко време смяташ да изкараме тук?
Наблюдаваше го внимателно. Преди шест години бе публикувал книга с репортажи и макар че беше изчерпана, тя успя да намери един екземпляр в градската библиотека в Ню Орлиънс. Сега изглеждаше шест години по-възрастен от снимката на корицата, но явно с годините ставаше по-хубав. Особено с тия леко посребрени слепоочия.
– Не знам ти колко ще останеш – каза тя. – Моите планове се променят всяка минута. Може да видя някого на улицата и да отлетя за Нова Зеландия.
– Кога напусна Ню Орлиънс?
– Понеделник вечерта. Взех такси до Батън Руж – там лесно биха могли да ме проследят. После самолет до Чикаго, където си купих билети за четири различни града, включително и Бойси, където живее майка ми. Хванах самолета за Ла Гуардия в последната минута. Струва ми се, че никой не ме проследи.
– В безопасност си.
– За момента може би да. Но и двамата ще почнат да ни преследват отново, щом този материал се публикува. Ако, естествено, се публикува.
Грей разклати чашата с леда и се взря изпитателно в нея.
– Зависи какво ще ми кажеш. И също каква част от него може да бъде потвърдена от други източници.
– Потвържденията са си твоя работа. Ще ти кажа каквото знам, а от там нататък се оправяй сам.
– Кога почваме?
– След вечеря. Предпочитам да говоря на пълен стомах. Нали не бързаш?
– Разбира се, че не бързам. Разполагам с цяла нощ и цял ден утре, и другиден, и по други. Искам да кажа, ти говориш за най-голямата сензация от двайсет години насам, така че докато имаш какво да кажеш, аз съм насреща.
Дарби се усмихна и извърна поглед. Точно преди една седмица тя и Томас чакаха на бара в „Мутон“, за да се освободи масата им за вечеря. Той беше с черно копринено сако, дънкова риза, вълнена червена връзка и избелели памучни панталони. Без чорапи. Ризата беше разкопчана, а връзката разхлабена. Бяха говорили за пътешествието си и за Деня на благодарността, и за Гавин Верхик. Той пи много и набързо, и това не беше за пръв път. После Томас се напи и това й спаси живота.
Бе преживяла повече, отколкото за година през последната седмица, а сега разговаряше с един обикновен човек, който не желаеше смъртта й. Тя кръстоса крака на масичката. Присъствието му не я притесняваше. Отпусна се. Лицето му казваше: Довери ми се! И защо пък не? На кого другиго можеше да се довери?
– За какво мислиш? – запита той.
– За последната седмица. Дълга беше. Преди седем дни само си бях една студентка по право, която се скъсваше от напъване да стигне до първото място. А я ме виж на какво приличам сега.
Той наистина я гледаше. Опитваше се да се държи равнодушно, не да я зяпа като някой хлапак, но не можеше да откъсне поглед от нея. Косата беше тъмна, много къса и доста стилна, но на него дългият вариант на вчерашния факс повече му харесваше.
– Разкажи ми за Томас Калахан – рече той.
– Защо?
– Не знам. Той е част от цялата история, нали?
– Да. Ще стигна и до него. По-късно.
– Добре. Майка ти в Бойси ли живее?
– Да, но тя не знае нищо. Къде е твоята майка?
– В Шорт Хилс, Ню Джърси – усмихна се той, сдъвка кубче лед и я зачака да заговори.
Дарби се бе унесла в мисли.
– Какво ти харесва в Ню Йорк? – запита накрая тя.
– Летището. Най-бързият начин да се измъкнеш.
– Бяхме двамата с Томас тук през лятото. По-горещо е от Ню Орлиънс.
Изведнъж Грантам осъзна, че пред него не седи просто една красива студентка, а вдовица в траур. Горкото момиче страдаше. И съвсем не се интересуваше от косата, дрехите или пък очите му. Беше много тъжна. По дяволите!
– Съжалявам за Томас – побърза да изрази съчувствието си той. – Няма да питам повече за него.
Тя се усмихна, но не каза нищо.
Някой почука. Силно. Дарби смъкна рязко краката си от масичката и впи поглед във вратата. После пое дълбоко дъх. Носеха вечерята.
– Аз ще отворя – рече Грантам. – Успокой се.
29
В продължение на векове природата бе водила тиха, но гигантска по мащаби битка покрай бреговата ивица на земите, които по-късно щяха да се наричат Луизиана. Битка без външни сили. Битка за територия. Хората се бяха намесили съвсем отскоро. От юг океанът изтласкваше сушата все по-назад със своите приливи, ветрове и наводнения. От север Мисисипи непрестанно изливаше водите си и влачеше наноси; така захранваше блатата с утаечните слоеве, от които растителността там се нуждаеше. Солената вода от Мексиканския залив рушеше брега и съсипваше сладководните мочурища, унищожавайки тревите, които ги спасяваха от изчезване. Реката пък реагираше на свой ред, като изсмукваше половината континент и смъкваше почвата му в долната част на Луизиана. Тя бавно бе създала много делти, всяка от които в крайна сметка се затлачваше с наноси и я принуждаваше отново да променя пътя си. Около тези делти сега се простираха земите с буйна растителност, наречени влажни зони.
Беше епична битка, поредица от взаимни отстъпки, яростна борба между различни сили на природата. С постоянните подкрепления от могъщата река делтите не само удържаха позициите си срещу Залива, но и се увеличаваха.
Блатата и местността около тях бяха истинско чудо на еволюцията, развивала се по естествен път. Използвайки богатите наноси като храна, те се бяха превърнали в някакъв зелен рай от кипариси и дъбове, гъсталаци от тръстики и папур. Водите гъмжаха от рачета, скариди, стриди, костенурки, камбали, платики, крабове и алигатори. Крайбрежната низина бе чудесно убежище за всякакъв дивеч. Стотици видове мигриращи птици долитаха тук да снасят яйцата си.
Това царство на природата бе наистина огромно, безгранично богато, волно и кипящо от живот.
Но през 1930 година тук откриха нефт и издевателствата започнаха. Нефтените компании изкопаха петнайсет хиляди километра канали, за да стигнат до течното злато. Опасаха делтата с разрязващи чувствителната й плът дренажи и ровове. Раздраха блатата на парчета.
Пуснаха сонди, бликна нефт и те започнаха да копаят като бесни, за да стигнат до него. По тези канали солената вода от Залива навлизаше безпрепятствено навътре и в крайна сметка унищожи блатата.
Откакто бе открит нефт по тези места, океанът погълна десетки хиляди декара плодородна земя. Всяка година сто и петдесет квадратни километра от Луизиана изчезват завинаги.
През 1979 година една нефтена компания направи голям сондаж в Теребон Париш и попадна на находище. Беше обикновен ден на обикновена сонда, но находището се оказа необикновено. Имаше много нефт. Направиха друг сондаж на около двеста метра от него и попаднаха на друго. Пак голямо. Отдръпнаха се на километър и половина назад, пуснаха сондата и се натъкнаха на нещо по-голямо и от първите две. Пет километра по-нататък пак откриха богато находище.
Компанията затвори кладенците и започна да обмисля новосъздалата се ситуация. По всичко личеше, че са попаднали на огромно нефтено поле.
Компанията бе собственост на Виктор Матис, кейджун – местен жител със смесена кръв – от Лафайет, който бе спечелил и загубил няколко състояния, търсейки нефт в Южна Луизиана. Точно през 1979-а той разполагаше с много пари и което бе по-важно, имаше достъп до парите на други хора. Бързо се убеди, че е попаднал на огромно находище. И започна да откупува земята около затворените кладенци.
В нефтения бизнес тайните са от жизнено значение, но трудно се опазват. А Матис знаеше, че ако хвърли прекалено много средства, всички ще се спуснат да копаят като бесни около новата му златна мина. Той беше безкрайно търпелив човек, който добре обмисляше всеки свой ход. Затова огледа нещата от всички страни и се прости с идеята бързо да спечели пари. Реши, че трябва да притежава всичко. Затвори се с адвокатите и съветниците си и заедно изготвиха плана за методичното изземване на земята наоколо, използвайки имената на безброй други компании. Образуваха нови фирми, използваха някои от старите, изкупиха изцяло или частично ония, които се опитваха да се борят, и пристъпиха към завладяването на терени.
Хората в бранша познаваха Матис и бяха наясно, че той има пари и може да набави още много. Матис пък знаеше, че те знаят, така че тихичко стовари върху главите на собствениците на Теребон Париш две дузини никому неизвестни фирмички. Този ход се оказа изцяло успешен.
Намерението му беше да придобие територията, после да прокопае още един канал през злощастните, обсадени земи, та неговите хора и съоръжения да стигат до сондите и нефтът да бъде изнасян без много-много суетня и шум. Каналът щеше да е дълъг петдесет километра и два пъти по-широк от другите. Движението по него щеше да е доста натоварено.
Матис беше богат човек и затова, естествено, бе и твърде популярен сред политиците и правителствената бюрокрация. Играеше играта им майсторски и наложеше ли се, щедро раздаваше пари. Обичаше политиката, но мразеше публичните изяви. Страдаше от параноя и предпочиташе усамотението.
И докато закупуването на земята вървеше като по ноти, Матис изведнъж остана без пари. В началото на осемдесетте години в икономиката настъпи спад и другите му сонди спряха работа. Трябваха му много средства и той затърси партньори, които да са готови да ги дадат и да си държат езика зад зъбите. Така че съзнателно прескочи тексаските богаташи, отиде в чужбина и намери някакви араби, които разгледаха картите му и се убедиха, че наистина е попаднал на огромно находище от нефт и природен газ. Те заплатиха за участието си в бъдещото производство и Матис отново разполагаше с много пари.
Той пак подхвърли по нещо тук-там и получи разрешение да си пробие път през блатистите низини, обрасли с кипариси и каква ли не екзотична растителност. Нещата постепенно си идваха на мястото и Матис вече усещаше уханието на един милиард долара. А може би два или три.
И тогава се случи нещо непредвидено. Бе заведено дело за прекратяване на сондажите и прокопаването на канали. Ищецът беше някаква неясна екологична организацийка, известна просто като Грийн Фънд, Зеления фонд.
Делото дойде съвсем неочаквано, защото от петдесет години насам Луизиана се бе оставила да я поглъщат на парчета и да я замърсяват нефтени компании и хора като Виктор Матис. Беше си чисто и просто една сделка. В нефтения бизнес работеха много хора и там плащаха добре. От данъците за нефта и природния газ, събирани в Батън Руж, се плащаха заплатите на държавните служители. Малките селца из блатата се превърнаха в проспериращи градове. Политиците от губернатор надолу вземаха нефтените пари и играеха по правилата. Всичко си вървеше от добре по-добре и много важно, че някаква си заблатена земя била пострадала.
Зеленият фонд заведе делото в Окръжния съд на Лафайет. Един федерален съдия спря работата по проекта на Матис до приключването на процеса. По всички въпроси.
Матис направо полудя. Прекара седмици с адвокатите си, обмисляйки какви ли не планове и ходове. Не би пожалил нищо, за да спечели. Правете каквото трябва, нареди им той. Нарушавайте разпоредби, заобикаляйте закони, наемайте експерти, възлагайте проучвания, режете гърла, харчете колкото искате пари. Само спечелете това проклето дело.
И преди не бе обичал много-много публичните изяви, а сега съвсем изчезна. Премести се на Бахамските острови и действаше от въоръжената си крепост в Лайфорд Кей. Един път седмично отиваше до Ню Орлиънс, за да се срещне с адвокатите, после се връщаше на острова.
Макар и вече невидим, той се постара даренията му за политиците да се увеличат. Съкровището му си беше все още на сигурно място под земята на Теребон Париш, и един ден той щеше да го извади. Но човек никога не знаеше кога ще му се наложи да си събира вересиите и откъде.
До момента, когато двамата адвокати на Зеления фонд осъзнаха, че са нагазили до глезените в блатото, те бяха посочили над трийсет отделни ответници. Някои притежаваха земя. Други правеха проучвания. Трети полагаха тръбите. Четвърти правеха сондажите. Смесените дружества и асоциации представляваха някакъв непрогледен лабиринт.
Ответниците и техните легиони скъпоплатени адвокати отвърнаха на удара с невероятна злоба. Подадоха обстоен иск до съдията да прекрати делото като несъстоятелно. Искът бе отхвърлен. Подадоха нов – да им се разреши да продължат със сондажите, докато очакват процеса. И той бе отхвърлен. Те изреваха като на умряло и обясниха в нов, още по-подробен иск колко много нари вече са вложени в проучването, сондажите и т.н. Този също бе отхвърлен. Започнаха да подават всевъзможни молби и жалби и когато до една бяха отхвърлени и се разбра, че ще се стигне до истински съдебен процес, адвокатите на петролния магнат стиснаха здраво зъби и заиграха мръснишки.
За късмет на Зеления фонд сърцето на новото находище се оказа близо до пръстен от блата, които от години бяха естествено убежище за водните птици. Рибояди, чапли, пеликани, патици, жерави, гъски и много други мигрираха тук. И макар Луизиана да не бе винаги добра към земята си, бе показала малко повече съчувствие към животните си. Тъй като присъдата един ден щеше да бъде произнесена от съдебни заседатели, които да са – поне така се надяваха – все обикновени, средни хора, адвокатите на Зеления фонд наблегнаха силно на птиците.
Главен герой стана пеликанът. След трийсет години коварно изтребление с ДДТ и други препарати кафявият пеликан на Луизиана бе на изчезване. Прекалено късно бе регистриран като застрашен вид, което му осигуряваше по-висока степен на закрила. Зеленият фонд се вкопчи във величествената птица и свика половин дузина експерти от цялата страна да свидетелстват в нейна защита.
При участието на сто адвокати процесът се придвижваше бавно. На моменти стигаше до засечка, което беше добре дошло за ищеца. Сондите бездействаха.
Седем години след като Матис прелетя за пръв път над Теребон Бей с хеликоптера си и проследи маршрута, който скъпоценният му канал щеше да следва през блатата, делото „Пеликан“ влезе в съдебната зала в Лейк Чарлс. Ожесточеният процес трая десет седмици. Зеленият фонд поиска парично обезщетение за причинения хаос, както и постоянна забрана на всякакви по-нататъшни сондажи.
Нефтените компании домъкнаха някакъв лъскав защитник от Хюстън, който да се обърне към съдебните заседатели. Той беше с ботуши от слонска кожа и каубойска шапка и наложеше ли се, можеше да говори като местен жител. Беше голям хап за преглъщане, особено ако се сравнеше с адвокатите еколози, и двамата с бради и с много сериозни лица.
Зеленият фонд загуби процеса, което не беше съвсем неочаквано. Нефтените компании похарчиха милиони. Много трудно бе да се набие мечката с тънка вършина. Давид успя някак си наистина, но да заложиш на Голиат, си е все пак най-сигурно. Съдебните заседатели не се трогнаха особено от ужасяващите предупреждения за замърсяването на околната среда и нарушаването на екологичното равновесие в района. Нефтът означаваше пари, а хората имаха нужда от препитание.
Съдията задържа издаването на съдебно запрещение поради две причини. Първо, според него еколозите бяха успели да привлекат вниманието на обществеността към пеликана, вид, защитен от федералните закони. Освен това беше ясно, че те ще обжалват, така че работата далеч не беше приключила.
Нещата се поуталожиха за известно време и Матис удържа една малка победа. Но той знаеше, че ще дойдат други дни и други съдебни зали. Беше човек с безкрайно търпение, който обмисляше внимателно всеки свой ход.
30
Магнетофонът беше в средата на масичката. Около него стояха четири празни бутилки бира.
– Кой ти каза за процеса? – Той си водеше и бележки, докато тя говореше.
– Едно момче, казва се Джон дел Греко. Учи право в Тулейн, в по-горния випуск. Миналото лято стажува в някаква голяма фирма в Хюстън, която е била в периферията на сраженията. Не е следил съвсем отблизо процеса, но е чул какви ли не приказки и слухове.
– И всичките фирми са били от Хюстън и Ню Орлиънс?
– Да, основните участници в спора поне. Но е имало компании от десетина други градове, които, естествено, са дошли със своите си защитници. Имало адвокати от Далас, Чикаго и няколко други места. Истински цирк.
– В каква фаза се намира процесът сега?
– След присъдата ще има обжалване пред Пети съдебен окръг на Апелативния съд. Молбата още не е подадена, но това трябва да стане до месец и нещо.
– Къде е тоя Пети съдебен окръг?
– В Ню Орлиънс. Някъде около двайсет и четири месеца след постъпването й тричленен съдебен състав ще изслуша страните и ще вземе решение. Губещата страна несъмнено ще поиска изслушване в пълен състав и това ще отнеме още три-четири месеца. Присъдата има достатъчно пропуски, за да се иска отменяне или връщане за нов преглед по реда на надзора.
– Какво значи преглед по реда на надзора?
– Апелативният съд може да направи три неща. Да потвърди присъдата, да я отмени или да намери достатъчно пропуски, за да върнат цялото дело за преразглеждане. Ако се върне, значи се налага преглед по реда на надзора. Освен това могат да потвърдят една част, да я отменят, да я върнат за преразглеждане и въобще да объркат съвсем нещата.
Грантам поклати безпомощно глава и продължи да драска усилено.
– Не мога да разбера защо някои хора искат да стават юристи.
– И аз си задавам тоя въпрос вече няколко пъти през последната седмица.
– Имаш ли някаква представа какво може да стане в Пети съдебен окръг?
– Никаква. Още не са го разглеждали. Ищците обвиняват ответниците във всякакви процедурни нарушения и като се има предвид характерът на дейността им, много от тях сигурно са верни. Би могло и да отменят присъдата.
– И тогава какво ще стане?
– Започва големият майтап. Ако една от страните не е доволна от тяхното решение, може да обжалва пред Върховния съд.
– Така, така.
– Всяка година във Върховния съд постъпват хиляди молби за обжалване, но той е особено придирчив по отношение на онова, което ще разглежда. Поради многото пари, натиска и характера на засегнатите проблеми нашето дело има доста добри шансове да бъде разгледано.
– Като се брои от днес, колко време ще му трябва на Върховния съд да се произнесе по него?
– Някъде от три до пет години.
– Розенбърг щеше да си умре от естествена смърт дотогава.
– Да, но в Белия дом може и да има демократ, докато старецът умре от естествена смърт. Така че по-добре да го ликвидираме сега, когато сме в състояние да предвидим кой ще дойде на негово място.
– Има някаква логика в тая работа.
– О, сценарият е просто съвършен. Ако си Виктор Матис и имаш само някакви си петдесет милиона, а искаш да станеш милиардер и можеш да претрепеш двама върховни съдии, без да ти мигне окото, сега му е времето.
– А какво ще стане, ако Върховният съд откаже да разгледа делото?
– Нашият човек няма проблеми, ако Окръжният съд потвърди присъдата. Но ако я отмени, а Върховният съд откаже да разгледа молбата му, тогава става сериозно. Според мен ще се върне пак откъдето тръгна, ще заведе някакво дело за оспорване и ще опита всичко наново. Прекалено много пари са намесени, за да се оттегли да си ближе раните вкъщи. След като се погрижи да ликвидира Розенбърг и Дженсън, трябва да се предполага, че е поел път, от който връщане назад няма.
– Къде беше той по време на процеса?
– Някъде зад кулисите. Абсолютно невидим. Имай предвид, че ръководната му роля в групата съвсем не е обществено достояние. Преди да започне процесът, вече е имало трийсет и осем защитници на фирмени интереси. Имена не се споменават, само корпорации. От трийсет и осемте седем са на акционерен принцип с широко обществено участие и той не притежава повече от двайсет процента във всяка. Другите са абсолютно частни и не можах да получа кой знае каква информация за тях. Но разбрах, че обикновено са собственост една на друга, а някои дори се притежават от първите седем. В тях е почти невъзможно да се пробие.
– Но той контролира всичко.
– Да. Подозирам, че притежава или контролира осемдесет процента от целия проект. Проверих четири от частните фирми и се оказа, че са регистрирани извън страната. Две на Бахамските, една на Каймановите острови. Дел Греко чул, че Матис действа чрез регистрирани в чужбина банки и компании.
– Спомняш ли си кои са седемте акционерни дружества?
– Повечето да. Бяха, естествено, изброени под линия в досието, но аз нямам копие от него. На по-голямата част вече възстанових на ръка.
– Може ли да го видя.
– Ще ти го дам. Но е смъртно опасно.
– Ще го прочета по-късно. Кажи ми сега за снимката.
– Матис е от едно градче до Лафайет и в младите си години е представлявал доста добър източник на средства за политиците в Южна Луизиана. И тогава все е бил в сянка, все някъде отзад, дори когато е давал пари. Доста е похарчил за демократите на местна почва и за републиканците в национален мащаб. От тогава насам много големи клечки във Вашингтон са го канили на вечеря. Никога не е искал да се изтъква, но толкова пари трудно се скриват, особено пък когато се дават на политици. Преди седем години, когато президентът беше вицепрезидент, посетил Ню Орлиънс с цел набиране на средства за Републиканската партия. Всичките големи тежкари били там, включително и Матис. Едно място на вечерята струвало десет хиляди долара, така че пресата се опитала да се промъкне вътре. И някакъв фотограф успял да щракне Матис да се ръкува с вицепрезидента. На другия ден снимката излязла във вестника. Чудесна е. Усмихват си се сладко като първи приятели.
– Лесно ще я намерим.
– Аз я залепих на последната страница на досието, просто за кеф. Голяма смешка, а?
– Ще се размажа от удоволствие.
– Матис изчезнал от сцената преди няколко години и сега се твърди, че живее на няколко места. Страшно ексцентрична личност. Дел Греко каза, че повечето хора го мислят за съвсем откачен.
Магнетофонът изпиука и Грей се наведе да смени лентата. Дарби се изправи и протегна дългите си крака. Той я наблюдаваше, докато нагласяше ролката. Две други вече бяха напълнени и съответно маркирани.
– Уморена ли си? – запита той.
– Не мога да спя напоследък. Още колко въпроса имаш?
– Още колко знаеш?
– Основното го минахме. Има някои празнини, които можем да попълним сутринта.
Грей изключи магнетофона и се изправи. Тя бе застанала до прозореца, протягаше се и се прозяваше. Той се отпусна на канапето.
– Какво стана с косата ти? – попита след малко Грей.
Дарби седна и опря стъпала на ръба на стола си. Ноктите на краката й бяха лакирани в червено. Тя заби брадичка в коленете си.
– Оставих я в един хотел в Ню Орлиънс. Откъде знаеш за нея?
– Видях твоя снимка.
– Откъде?
– Всъщност бяха три. Две от годишника на Тулейн и една от университета на Аризона.
– Кой ти ги изпрати?
– Имам си хора. Пратиха ги по факса, така че не бяха много хубави. Но страхотната коса се виждаше ясно.
– Бих предпочела да не го беше правил.
– Защо?
– Всеки телефонен разговор оставя следи.
– Стига, Дарби. Позволи ми и аз да свърша нещо.
– Ти си ме шпионирал.
– Само малко предварителна информация, това е всичко.
– Повече няма да го правиш, ясно ли е? Ако искаш да научиш нещо от мен, просто попитай. Ако кажа не, не рови по-нататък.
Грантам сви рамене. Съгласен. Да забравим косата. Преминаваме към не толкова деликатни неща.
– И така, кой е подбрал Розенбърг и Дженсън? Матис не е юрист.
– Розенбърг е ясен. Дженсън е писал малко по въпроси, засягащи околната среда, но гласуваше твърдо против всякаква нова проучвателна дейност. Така че ако наистина има нещо общо между тях, то това е защитата на природата.
– И ти мислиш, че Матис сам е стигнал до това?
– Разбира се, че не. Някой гаден и зъл юридически мозък му е представил девет имена. Той има хиляда адвокати.
– И нито един във Вашингтон?
Дарби вдигна брадичка и смръщи вежди.
– Какво?
– Няма нито един адвокат във Вашингтон, така ли?
– Не твърдя такова нещо.
– Каза, струва ми се, че юридическите фирми били главно от Ню Орлиънс и Хюстън, и други градове. Не спомена Вашингтон.
– Много прибързваш – поклати глава Дарби. – Сещам се поне за две вашингтонски фирми, на които се натъкнах. Едната е „Уайт и Блазевич“, много стара, мощна и богата, крепост на републиканците, с четиристотин адвокати.
Грей се наведе рязко напред.
– Какво ти стана? – запита тя.
Той изведнъж скочи на крака, отправи се към вратата, после се върна.
– Това май ще пасне. Може би това е разковничето, Дарби.
– Слушам те.
– Чуваш ли, Дарби?
– Казах ти, че чувам.
Той застана до прозореца.
– Добре, значи миналата седмица някакъв адвокат от Вашингтон ми се обади три пъти по телефона. Представи се като Гарсия, но това не е истинското му име. Каза, че знае нещо и е видял нещо, свързано с Розенбърг и Дженсън, и че много иска да ми го съобщи. Но се уплаши и изчезна.
– Във Вашингтон има един милион адвокати.
– Два милиона. Но аз знам, че работи в частна фирма. Сам почти си го призна. Беше искрен и много се страхуваше, мислеше, че го следят. Питах го кои са те и той, естествено, не ми отговори.
– Какво стана с него?
– Бяхме си определили среща за миналата събота сутринта, но се обади по-рано и каза, че няма да стане. Имал жена и добре платена работа и нямало смисъл да рискува. Струва ми се, че разполага с копие от нещо, което искаше да ми покаже. Макар че сам нищо не спомена.
– Той би могъл да потвърди информацията ти.
– Ами ако работи в „Уайт и Блазевич“? Изведнъж стеснихме избора до четиристотин адвокати.
– За иглата и копата сено чувал ли си?
Грантам грабна чантата си, зарови в някакви книжа и, хоп, измъкна една черно-бяла снимка, дванайсет на осемнайсет.
– Ето го мистър Гарсия! – хвърли я в скута й той.
Дарби се взря в лицето пред нея. Беше излязло съвсем ясно. Мъжът вървеше по претъпкан с хора тротоар.
– Както разбирам, не е позирал специално за нея, нали?
– Е, не съвсем. – Грантам крачеше напред-назад.
– Тогава откъде я имаш?
– Никога не разкривам източниците си.
– Плашиш ме, Грей Грантам – плъзна я тя на масичката и потърка очи. – Тук нещо ми намирисва на мръсно. Кажи ми, че не е някоя мръсотия.
