Текст книги "Версия Пеликан"

42

За човек, свикнал да командва и да гледа как всички треперят пред него, беше доста трудно да пристъпи смирено напред с шапка в ръка и да моли да му дадат някакъв шанс. Той се помъчи да прекоси колкото се може по-незабележимо залата, следван от К. О. Луис и двама служители на Бюрото. Беше с неизменния си смачкан шлифер, с пристегнат в талията колан. Нисък и набит, на външен вид не бе нищо особено, но държанието и походката показваха, че е човек, свикнал другите да му се подчиняват. С тъмните си дрехи и придружен от свитата си, той приличаше на дон от Мафията със своите телохранители. Пълната с хора зала се смълча, докато минаваше през нея. Макар на външен вид да не бе нищо особено, Ф. Дентън Войлс внушаваше респект, колкото и смирен да изглеждаше.

Група редактори го очакваха напрегнато в малкото коридорче пред кабинета на Фелдман. Хауард Краутхамър го познаваше и пристъпи напред да го посрещне. Двамата се ръкуваха и нещо си прошепнаха. Фелдман говореше по телефона с мистър Лудвиг, издателя, който беше в Китай. Смит Кийн се присъедини към разговора и стисна ръцете на Войлс и К. О. Луис. Двамата агенти стояха на няколко крачки встрани.

Фелдман отвори вратата, огледа залата, видя Дентън Войлс и му направи знак да влезе. К. О. Луис тръгна зад шефа си. След размяната на обичайните любезности Смит Кийн затвори вратата и всички седнаха.

– Оставам с убеждението, че сте получили солидно потвърждение на версия „Пеликан“ – започна Войлс.

– Така е – отвърна Фелдман. – Защо не прочетете с мистър Луис черновата? Така ще се обяснят нещата. След около час почваме да печатаме и журналистът, мистър Грантам, иска да имате възможността да кажете мнението си.

– Много съм му благодарен.

Фелдман взе един екземпляр от черновата и я подаде на Войлс. Шефът на ФБР я пое внимателно, К. О. Луис седна до него и двамата незабавно почнаха да четат.

– Ние ще излезем – рече Фелдман. – Не се притеснявайте.

Той и Кийн излязоха от кабинета и затвориха вратата. Двамата агенти се преместиха по-близо.

Фелдман и Кийн прекосиха стаята на репортерите и се насочиха към заседателната зала. Двама здравеняци от охраната стояха в коридора. Вътре Дарби и Грей бяха сами.

– Трябва да се обадиш в „Уайт и Блазевич“ – каза Фелдман.

– Вас чакам.

Те вдигнаха слушалките. Краутхамър го нямаше в момента и Кийн подаде телефона му на Дарби. Грей набра номера.

– Марти Велмано, ако обичате. Да, обажда се Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“. Трябва да говоря с него. Много е спешно.

– Един момент, моля – каза секретарката.

Моментът мина и се обади друга секретарка.

– Кабинетът на мистър Велмано.

Грей отново се представи и поиска да говори с шефа й.

– Сега има заседание – отвърна недружелюбно тя.

– Аз също – заяви Грей. – Влезте вътре и му кажете кой го търси, а също и че снимката му ще се появи на първа страница във „Вашингтон Поуст“ тази вечер в полунощ.

– Да, добре, почакайте, моля.

След секунди се обади и самият Велмано.

– Да, какво става?

Грей се представи за трети път и обясни за магнетофона.

– Разбирам – изсъска Велмано.

– Сутринта пускаме един материал за вашия клиент Виктор Матис и участието му в убийствата на съдиите Розенбърг и Дженсън.

– Чудесно! Ще ви съдерем от дела през следващите двайсет години. Нещо си се объркал, приятелче. Ще станем собственици на вестника ти.

– Да, сър. Не забравяйте, че разговорът се записва.

– Записвайте колкото си искате! Ще бъдете призован като обвиняем. Страхотно! Виктор Матис ще стане собственик на „Вашингтон Поуст“. Направо мечта!

Грей поклати глава към Дарби – не можеше да повярва на ушите си. Редакторите се захилиха, навели глави. Щеше да падне голям смях.

– Да, сър. Чували ли сте за досие „Пеликан“? Притежаваме копие от него.

Мъртва тишина. После някакъв далечен стон, нещо като последното пролайване на умиращо псе. И пак тишина.

– Мистър Велмано? Там ли сте?

– Да.

– Освен това разполагаме и с фотокопие на бележката, която сте изпратили на Симс Уейкфилд на двайсет и осми септември. Там излагате виждането си, че позицията на вашия клиент би се подобрила значително, ако Розенбърг и Дженсън бъдат отстранени от Съда. Един наш източник твърди, че съответните проучвания са били извършени от лице на име Айнщайн. Той се намира в библиотеката на шестия етаж, струва ми се.

Мълчание.

Грей продължи.

– Материалът ни е готов за отпечатване, но искахме да ви дадем възможността да го коментирате. Желаете ли да направите някакъв коментар, мистър Велмано?

– Имам главоболие.

– Добре. Нещо друго?

– Ще цитирате записката дума по дума ли?

– Да.

– Ще публикувате ли снимката ми?

– Да. Стара е, от някакво сенатско разследване.

– Мръсно копеле такова!

– Благодаря. Нещо друго?

– Забелязвам, че сте изчакали да стане пет. Един час по-рано да беше, можехме да изтичаме до съда и да спрем този проклет материал.

– Напълно сте прав. Така го бяхме замислили.

– Мръсно копеле гадно!

– Добре, добре.

– Не ти пука, че разбиваш живота на хората, нали? – Гласът му изтъня и накрая прозвуча почти жалко. Какъв фантастичен цитат щеше да стане! Грей бе споменал на два пъти за магнетофона, но Велмано беше прекалено изплашен да си спомни за това.

– Не, уважаеми господине. Нещо друго?

– Кажи на Джаксън Фелдман, че молбата за завеждане на делото ще бъде подадена в девет сутринта, щом почнат работа в съда.

– Ще бъде изпълнено. Отричате ли, че сте автор на бележката?

– Разбира се.

– Отричате ли, че такава съществува?

– Това е фалшификация.

– Дело няма да има, мистър Велмано, и ми се струва, че много добре разбирате това.

Мълчание, после отново се чу:

– Мръсно копеле гадно!

Телефоните изщракаха. Последва сигнала „свободно“.

Те се спогледаха в недоумение, после избухнаха в смях.

– Не искаш ли да станеш журналистка, Дарби? – запита Смит Кийн.

– О, голямо забавление е наистина – отвърна тя. – Но вчера на два пъти едва не ме пречукаха. Не, благодаря.

Фелдман се изправи и посочи магнетофона.

– Не бих използвал нищо от това.

– Но на мен някак си ми хареса онова там за разбития живот. Ами заплахите, че ще заведат дело? – изненада се Грей.

– Не ти трябват, момче. И така материалът заема цялата първа страница. Може би по-нататък.

На вратата се почука. Беше Краутхамър.

– Войлс иска да те види – каза той на Фелдман.

– Доведи го тук.

Грей се изправи бързо, а Дарби отиде до прозореца. Слънцето почти се бе скрило и сенките настъпваха. Колите се придвижваха едва-едва по улицата. От Пъна и бандата му нямаше и следа, но те бяха някъде там, навън, и явно чакаха мрака, и замисляха един последен опит да я ликвидират – било като предпазна мярка, било като отмъщение. Грей каза, че има някакъв план как да се измъкнат от сградата без много-много шум, след като всичко приключи. Но не беше много конкретен.

Войлс влезе, следван от К. О. Луис. Фелдман им представи Грей Грантам и Дарби Шоу. Войлс се приближи до нея с усмивка.

– Значи вие започнахте цялата тая работа? – направи опит да изрази възхищение той. Не се оказа успешен.

Тя усети, че мигом я обзема презрение към този човек.

– Струва ми се, че беше Матис – отвърна тя хладно.

Той се обърна и свали шлифера си.

– Няма ли да седнем? – запита, без да се обръща конкретно към никого.

Мъжете седнаха около масата – Войлс, Луис, Фелдман, Кийн, Грантам и Краутхамър. Дарби стоеше до прозореца.

– Искам да направя едно изявление за пресата – заяви Войлс.

Луис му подаде ситно изписан лист. Грей започна да си записва.

– Първо, точно преди две седмици получихме копие от досие „Пеликан“ и на същия ден го изпратихме в Белия дом. Беше предадено лично от заместник-директора Луис на мистър Флетчър Коул, който го получи заедно с редовния ни доклад. Специалният агент Ерик Ийст присъстваше на срещата. Според нас вътре имаше достатъчно материал за започване на разследване, но това не стана веднага. След шест дни мистър Гавин Верхик, юридически съветник на директора на Бюрото, бе намерен убит в Ню Орлиънс и ФБР незабавно предприе пълно разследване на случая „Виктор Матис“. Бяха включени повече от четиристотин служители от двайсет и седем бюра, заработени са над единайсет хиляди часа, разпитани са над шестстотин души, извършени са проверки в пет страни. В момента разследването е в пълен ход. Според нас Виктор Матис е главният заподозрян в убийствата на съдиите Розенбърг и Дженсън, затова сега се опитваме да го открием.

Войлс сгъна листа и го подаде обратно на Луис.

– Какво ще направите, ако намерите Матис? – попита Грантам.

– Ще го арестуваме.

– Имате ли разрешително?

– Ще получим. Съвсем скоро.

– Имате ли представа къде може да е?

– Честно казано, не. Опитваме се да го открием вече седмица, но засега без резултат.

– Имаше ли някаква намеса от страна на Белия дом в разследването на случая „Матис“?

– По този въпрос ще говоря, ако думите ми не се записват. Съгласни ли сте?

Грей погледна към главния редактор.

– Съгласни – кимна Фелдман.

Войлс се взря в него изпитателно, после обиколи с поглед Кийн, Краутхамър и Грантам.

– Нищо няма да се записва, нали така? Не можете да използвате онова, което ще кажа, при никакви обстоятелства. Разбрахме ли се?

Те кимнаха и зачакаха. Дарби също.

Войлс хвърли към Луис поглед, изпълнен с подозрение.

– Преди дванайсет дни президентът на Съединените американски щати ме помоли в Овалния кабинет да сваля Виктор Матис от списъка на заподозрените лица. С други думи, да преустановя разследването.

– Посочи ли някаква причина? – запита Грантам.

– Тя е очевидна. Каза, че ще стане много неудобно за него и че шансовете му при следващите избори сериозно ще пострадат. Според него досието не съдържало нищо важно, но ако почнело някакво разследване, тогава пресата щяла да научи за него и той щял да пострада политически.

Краутхамър слушаше с отворена уста. Кийн се взираше в масата. Фелдман попиваше с невъобразимо удоволствие всяка дума.

– Сигурен ли сте? – пак попита Грантам.

– Записах разговора ни. Записът е у мен, но няма да разреша на никого да го изслуша, освен ако президентът не отрече, че се е състоял.

Настъпилото мълчание продължи доста дълго. Те наистина се възхищаваха от тоя малък негодник. Записал разговора!

Фелдман се изкашля.

– Видяхте материала. Има едно забавяне от страна на ФБР от момента на получаване на досието до започването на разследването, което трябва да се обясни.

– Имате изявлението ми. Нищо повече не мога да кажа.

– Кой уби Гавин Верхик? – запита Грей.

– Не мога да навлизам в подробности за следствието.

– Знаете ли поне?

– Имаме известна представа. Мога да кажа само това.

Грей се огледа. Беше ясно, че Войлс няма да съобщи нищо повече за момента и всички се отпуснаха някак. Редакторите се наслаждаваха на чутото.

Войлс разхлаби връзката си и почти се усмихна.

– И аз имам един неофициален въпрос, ако разрешите. Как разбрахте за Морган, адвоката, когото убиха?

– Не мога да навлизам в подробности за следствието – ухили се злобно Грей.

Всички се разсмяха.

– Какво ще правите сега? – попита Краутхамър. Въпросът беше към Войлс.

– Утре до обяд съдът ще се произнесе дали да се даде ход на делото. Обвинителният акт ще бъде изготвен бързо. Ще се помъчим да открием Матис, но няма да е лесно. Нямаме никаква представа къде може да е. През последните пет години е бил повечето време на Бахамските острови, но освен това има къщи и в Мексико, Панама и Парагвай. – За втори път Войлс погледна към Дарби. Беше се облегнала на стената до прозореца и явно попиваше всяка изречена дума.

– Кога ще бъдат готови първите броеве? – запита Войлс.

– Машините работят цяла нощ. Почва се в десет и половина вечерта – обясни Кийн.

– В кое издание ще пуснете материала?

– Във вечерното. Няколко минути преди полунощ. То е най-голямото.

– Ще има ли снимка на Коул на първа страница?

Кийн погледна Краутхамър, който от своя страна се взря изпитателно във Фелдман.

– Струва ми се, че би трябвало. Ще те цитираме да казваш, че досието е било предадено лично на Флетчър Коул, когото също ще цитираме да заявява, че Матис е дал на президента четири милиона и двеста хиляди. Да, мисля, че лицето на мистър Коул трябва да се появи на първа страница, заедно с останалите.

– И аз така мисля – кимна Войлс. – Ако изпратя човек в полунощ, ще мога ли да получа няколко броя?

– Разбира се – усмихна се Фелдман. – Защо?

– Защото искам лично да занеса един на Коул. Искам да почукам на вратата му в полунощ, да го видя по пижама и да му хвърля вестника в лицето. След това искам да му кажа, че ще се върна с призовка от съда, а малко по-късно и с обвинителния акт. И съвсем малко след това – с белезници.

Каза го с такова удоволствие, че другите чак се стреснаха.

– Радвам се, че не сте злопаметен – обади се Грей.

Само Смит Кийн реши, че е смешно.

– Мислите ли, че ще бъде осъден? – запита невинно Краутхамър.

Войлс погледна отново Дарби.

– Той ще поеме удара заради президента. Би застанал пред наказателната рота, за да спаси шефа си.

Фелдман си погледна часовника и се надигна.

– Мога ли да ви помоля за нещо? – попита Войлс.

– Естествено. С какво можем да ви услужим?

– Искам да поговоря няколко минути с мис Шоу. Насаме. Ако тя няма нищо против, разбира се.

Всички погледи се насочиха към Дарби. Тя сви рамене в знак на съгласие. Редакторите и К. О. Луис се изправиха едновременно и излязоха от стаята. Дарби хвана Грей за ръката.

– Остани, моля те.

Двамата седнаха срещу Войлс.

– Исках да говорим насаме – каза директорът и погледна Грей.

– Той ще остане – заяви Дарби, – нищо няма да се записва.

– Много добре.

Тя побърза да атакува първа.

– Ако имате намерение да ме разпитвате, няма да говоря без адвокат.

– Нищо подобно – поклати глава той. – Просто се питах какво смятате да правите от тук нататък.

– Защо трябва да ви казвам?

– Защото можем да ви помогнем.

– Кой уби Гавин?

Войлс се поколеба за миг.

– Никакви записи, нали?

– Никакви записи.

– Ще ви кажа кой според нас го е убил, но първо вие ми кажете за какво разговаряхте с него, преди да умре.

– Обадих му се няколко пъти. В събота и неделя. Уговорихме се да се срещнем миналия понеделник и да напуснем заедно Ню Орлиънс.

– Кога за последен път говорихте с него?

– В неделя вечерта.

– И къде беше той?

– В стаята си, в хотел „Хилтън“.

Войлс пое дълбоко дъх и вдигна очи към тавана.

– И с него уговорихте срещата в понеделник?

– Да.

– Познавахте ли го отпреди?

– Не.

– Човекът, който е убил Гавин Верхик, е бил същият, с когото сте се държали за ръка, когато са му пръснали мозъка.

Тя се побоя да зададе въпроса. Вместо нея го направи Грей.

– Кой е бил той?

– Големият Камел.

Тя ахна, притисна длани към лицето си и се помъчи да каже нещо. Но не успя.

– Доста изненадващо, няма що. – Грей направи опит да изглежда спокоен.

– Наистина. Мъжът, който уби Камел, е частен детектив, нает от ЦРУ. Бил е на местопроизшествието, когато е загинал Калахан, и ми се струва, че там е срещнал Дарби.

– Рупърт – прошепна тихо тя.

– Това не е истинското му име, естествено, но и Рупърт ще свърши работа. Сигурно има поне двайсет имена. Ако наистина е човекът, за когото си мисля, тогава е англичанин, истински професионалист. Напълно може да се разчита на него.

– Можете ли да си представите колко объркано е всичко? – Дарби още не се беше опомнила.

– Мога.

– Защо Рупърт е бил в Ню Орлиънс? Защо я е следил? – Беше ред на Грей да задава въпроси.

– Това е дълга история, а и аз не знам всички подробности. Опитвам се да не се бъркам в работата на ЦРУ, повярвайте ми. Имам си достатъчно проблеми и без тях. Всичко опира пак до Матис. Преди няколко години му трябвали пари да задвижи колосалния си проект. И взел, че продал някаква част на либийското правителство. Не съм сигурен, че всичко е било съвсем законно, защото тук на сцената излиза ЦРУ. Явно са проявили голям интерес към Матис и либийците, защото когато съдебният процес започнал, Управлението проследило най-внимателно развоя му. Не съм убеден, че са подозирали Матис в убийствата на съдиите, но Боб Гмински получи копие от малкото ви досие няколко часа след като ние го предадохме в Белия дом. Нямам представа на кого е казал за него, но явно е чул и не който трябва и ето че двайсет и четири часа по-късно Калахан е убит. А вие, скъпа моя, имахте невероятен късмет.

– Тогава защо не се чувствам особено щастлива? – усмихна се невесело тя.

– Не разбирам какво общо има Рупърт – намеси се Грей.

– Не съм абсолютно сигурен, но подозирам, че Гмински веднага е изпратил Рупърт по петите на Дарби. Струва ми се, че първоначално досието е подплашило най-вече Гмински. Вероятно е пратил Рупърт да я следи, та и отчасти да я пази. После колата гръмва и изведнъж мистър Матис потвърждава съдържанието на досието. Защо иначе ще убиват Калахан и Дарби? Разполагам с достатъчно данни да твърдя, че след експлозията в Ню Орлиънс е имало поне десетина души от ЦРУ.

– Но защо?

– Досието се оказва вярно и Матис започва да убива хора. По-голямата част от търговските му интереси са в Ню Орлиънс. И ми се струва, че Управлението е било твърде загрижено за сигурността на Дарби. За неин късмет. Намесиха се, когато трябваше.

– Щом ЦРУ съумя да действа така бързо, вие защо не успяхте? – попита тя.

– Хубав въпрос. Откровено казано, нямахме особено високо мнение за досието, а и не знаехме и половината от онова, с което разполагаха в Управлението. Кълна се, че всичко изглеждаше толкова отвлечено, а ние имахме цял списък заподозрени. Подценихме го. Чисто и просто го подценихме. Освен това президентът ме помоли да не правим нищо и така беше най-лесно, защото никога не бях чувал за Матис. Не ми беше и работа. После убиха моя приятел Гавин и аз изпратих момчетата.

– Защо е трябвало Коул да дава досието на Гмински? – недоумяваше Грей.

– Уплашил се е. И ние, ако искаме да бъдем честни, го изпратихме поради същата причина. Гмински си е… добре де, Гмински понякога върши нещата, които си е наумил, без да се съобразява с разни малки подробности като например разни закони и тям подобни. Коул е искал бързо да се провери тая версия и е сметнал, не Гмински ще го направи бързо и без много шум.

– Значи Гмински не е казал нищо на Коул?

– Той мрази Коул, което е напълно разбираемо. Гмински е контактувал с президента и не му е съобщил нищо. Всичко се разви толкова бързо. Не забравяйте, че точно преди две седмици Гмински, Коул, президентът и аз видяхме досието за първи път. Гмински вероятно е изчаквал подходящ момент да съобщи на президента поне част от историята, но така и не успя.

Дарби се надигна рязко от стола и се върна на своето място до прозореца. Беше се стъмнило, но колоните от коли още се влачеха по улиците. Хубаво беше да се разбулват мистерии и тайни, но те сякаш създаваха нови загадки, нови въпроси. Тя просто искаше да си върви. Беше уморена да бяга и да бъде преследвана, да си играе на репортерка заедно с Грей, да гадае кой какво е направил и защо, да се чувства виновна, че е написала онова проклето нещо, да си купува нова четка за зъби на всеки три дни. Копнееше за малка къщичка на някакъв пуст плаж, без телефон, без хора наоколо. Особено такива, дето се крият зад камиони и сгради. Искаше да спи три дни, без да я преследват кошмари, без да й се привиждат разни сенки. Беше време да тръгва.

Грей я наблюдаваше внимателно.

– Някой я е проследил до Ню Йорк, после дотук – каза той на Войлс. – Кой?

– Сигурна ли сте? – обърна се към нея Войлс.

– Бяха цял ден долу на улицата и наблюдаваха тая сграда. – Дарби кимна към прозореца.

– Видяхме ги – намеси се Грей. – Те са там, долу.

– Виждали ли сте ги преди? – В гласа на Войлс се прокрадна недоверие.

– Единият от тях. Беше на погребението на Томас в Ню Орлиънс. Той ме преследваше и във Френския квартал. Едва не ме откри в Манхатън, а преди пет часа го видях да говори с един друг. Знам, че е той.

– Кой е той? – запита Грей отново.

– Не ми се вярва ЦРУ да тръгне да ви преследва.

– О, тоя наистина ме преследваше.

– Сега виждате ли ги някъде?

– Не. Изчезнаха преди два часа. Но са някъде там.

Войлс се изправи и протегна нагоре дебелите си ръце. После обиколи бавно масата, развивайки внимателно пурата си.

– Ще ви пречи ли, ако запаля?

– Да – заяви тя, без да го поглежда.

Той остави пурата на масата.

– Ние можем да ви помогнем – каза той.

– Не искам помощта ви. – Тя обърна глава към прозореца.

– Какво искате?

– Да напусна страната, но когато това стане, искам да съм абсолютно сигурна, че никой няма да тръгне след мен. Нито вие, нито те, нито Рупърт, нито някой от приятелчетата му.

– Ще трябва да се върнете, за да свидетелствате пред съда, който ще реши дали ще има дело, или не.

– Само ако успеят да ме открият. Отивам на място, където не обичат много-много призовките.

– Ами процесът? Ще трябвате за процеса.

– Това ще е поне след една година. Тогава ще му мисля.

Войлс сложи пурата в устата си, но не я запали. Така мислеше по-добре.

– Ще ви предложа една сделка.

– Не съм в настроение за сделки. – Тя се облегна на стената и го изгледа почти презрително. После очите й се спряха на Грей.

– Добра е. Разполагам със самолети и хеликоптери и много хора, които носят пистолети и ни най-малко не се страхуват от ония момчета вън, дето си играят на криеница. Първо, ще ви измъкнем от сградата, без никой да разбере. Второ, ще ви качим на моя самолет и ще отлетите закъдето искате. Трето, оттам можете да изчезнете. Имате думата ми, че няма да ви следим. Но, и това е четвърто, вие ще ми разрешите да се свържа с вас чрез мистър Грей, ако – и само ако – действително се наложи.

Докато го слушаше, Дарби гледаше в Грей. Беше ясно, че на него предложението му харесва. Лицето й остана безизразно, но, ей богу, наистина звучеше добре. Ако се бе доверила на Гавин след първия телефонен разговор, сега той щеше да е жив и тя нямаше да е държала Камел за ръка. Ако просто бе напуснала Ню Орлиънс с Верхик, както й бе предложил, нямаше да го убият. Всеки пет минути през последната седмица бе мислила за това.

Тази работа се оказа прекалено голяма лъжица за нейната уста. Идва време, когато просто свиваш знамената и се оставяш в ръцете на другите. Този мъж не й харесваше, но от десет минути насам бе невероятно искрен с нея.

– Ваш самолет с ваши пилоти ли?

– Да.

– Къде се намира?

– В базата „Андрюс“.

– Да направим така. Аз се качвам на самолета и той се отправя за Денвър. В него сме само аз, Грей и пилотите. Трийсет минути след излитането аз нареждам на пилота да поеме, да кажем, към Чикаго. Може ли да стане?

– Той трябва да подаде маршрута, преди да излети.

– Знам. Но вие сте директор на ФБР и имате достатъчно връзки.

– Добре. Какво следва в Чикаго?

– Слизам от самолета сама, а той се връща в базата заедно с Грей.

– И вие какво ще правите в Чикаго?

– Загубвам се в голямото летище и хващам първия самолет, който напуска страната.

– Ще стане и все пак имате думата ми, че няма да ви следим.

– Знам. Простете ми, че съм толкова предпазлива.

– Разбрахме се. Кога искате да тръгнете?

– Кога ли? – Тя погледна Грей.

– Трябва ми около час да преработя статията и да добавя забележките на мистър Войлс.

– След един час – обърна се тя към директора на ФБР.

– Ще ви изчакам.

– Може ли да поговорим насаме? – Тя посочи Грей с глава.

– Разбира се. – Войлс взе шлифера си и тръгна да излиза. Но на вратата се спря. – Вие сте изумителна жена, мис Шоу. С вашия ум и кураж сте на път да ликвидирате един от най-страшните престъпници в тази страна. Възхищавам ви се. И ви обещавам, че винаги ще бъда откровен с вас.

Той пъхна пурата в устата си, усмихна се за сбогом и излезе.

Дарби и Грей останаха сами.

– Мислиш ли, че ще бъда в безопасност? – попита тя.

– Да. Струва ми се, че е искрен. Освен това неговите хора имат оръжие и могат да те измъкнат оттук. Всичко е наред, Дарби.

– Ти ще дойдеш с мен, нали?

– Разбира се.

Тя се приближи до него и обви ръце около кръста му. Той я притисна към себе си и затвори очи.

В седем часа вечерта редакторите се събраха за последен път около масата. Беше все още вторник. Те набързо прегледаха частта с коментара на Войлс, която Грей беше добавил. Фелдман влезе малко по-късно. На лицето му сияеше блажена усмивка.

– Няма да повярвате – заяви той. – Току-що имах два разговора. Първо се обади Лудвиг от Китай. Президентът го открил там и почнал да го моли да задържим материала двайсет и четири часа. Лудвиг каза, че човечецът само дето не плачел. А Лудвиг, нали си е джентълмен, го изслушал най-внимателно и после най-учтиво му отказал. После звънна съдията Роланд, мой стар приятел. Изглежда, че ония приятелчета от „Уайт и Блазевич“ са го вдигнали от масата да го молят за разрешение да подадат иск за спиране на материала още тази вечер и за незабавното му разглеждане. Съдията Роланд ги изслушал доста невнимателно и най-неучтиво им отказал.

– Давай да го пускаме това мъничко бижу! – изрева Краутхамър.