Текст книги "Версия Пеликан"

41

Смит Кийн крачеше нервно пред вратата на Фелдман, а секретарката го стрелкаше недоволно с поглед. Накрая ги видя – провираха се бързо между редиците бюра. Грей вървеше пръв и я водеше за ръка. Привлекателна беше, дума да няма, но оглеждането оставаше за после. И двамата бяха запъхтени.

– Запознайте се – успя да изрече Грантам, докато си поемаше дъх. – Смит Кийн, Дарби Шоу.

Ръкуваха се.

– Здравейте! – каза тя и огледа просторната зала.

– Толкова се радвам да се запозная с вас, Дарби. Както изглежда, вие наистина сте забележителна жена.

– Така, така – прекъсна го Грантам. – Ще си говорим после.

– Вървете след мен – каза Кийн и те го последваха. – Фелдман искаше да използваме заседателната зала.

Те минаха покрай тракащите телекси и влязоха в стая с плюшени кресла и голяма маса в средата. Вътре беше пълно с мъже, които говореха високо, но когато тя влезе, всички замлъкнаха. Фелдман затвори вратата. После й подаде ръка.

– Аз съм Джаксън Фелдман, главният редактор. Вие сигурно сте Дарби.

– Че коя друга би могла да бъде? – обади се Грей, който още дишаше на пресекулки.

Фелдман не му обърна внимание и плъзна поглед около масата.

После започна да представя присъстващите.

– Това е Хауард Краутхамър, отговорният ни редактор, Ърни де Басио, негов заместник и завеждащ международния отдел, Елиът Коен, също заместник и отговарящ за вътрешните проблеми, и нашият адвокат Винс Литски.

Тя кимна учтиво и моментално им забрави имената. Всичките бяха поне по на петдесет години, всичките по ризи, всичките страшно развълнувани. Въздухът бе наелектризиран от напрежение.

– Дай ми касетата – каза Грей.

Тя я извади от чантата си и му я подаде. Телевизорът и видеото бяха в ъгъла, на стойка на колелца. Той сложи касетата.

– Получихме я преди двайсет минути, така че не сме я гледали.

Дарби седна на един стол до стената. Мъжете приближиха столовете си към телевизора и зачакаха да се появи някакъв образ.

На черния екран се появи датата – 12 октомври. После и самият Къртис Морган, който седеше до масата в някаква кухня и държеше дистанционното, с което очевидно се задействаше камерата.

„Казвам се Къртис Морган и тъй като вие гледате това, аз вероятно вече съм мъртъв.“

Страхотно начало беше, наистина. Мъжете се наведоха още към екрана.

„Днес е дванайсети октомври. Правя този запис в дома си. Сам съм. Жена ми отиде на лекар. Би трябвало да съм на работа, но се обадих, че съм болен. Жена ми не знае нищо за това. На никого не съм казал. Тъй като гледате този филм, вероятно сте видели и това. (Той вдигна във въздуха клетвената декларация.) Това е декларация, която съм подписал и смятам да оставя заедно с тази касета в някакъв банков сейф в града. Сега ще я прочета и ще разкажа и някои други неща.“

– Имаме я – вметна бързо Грей.

Стоеше до стената, отдясно на Дарби. Никой не му обърна внимание. Всички погледи бяха приковани в екрана. Морган бавно започна да чете клетвената декларация. Очите му се стрелкаха непрекъснато от листа към камерата и обратно.

Отне му десет минути. Всеки път, когато чуеше думата „пеликан“, Дарби затваряше очи и поклащаше глава. Бе се стигнало в края на краищата и до това. Не, беше просто лош сън. Тя се опита да се вслуша в думите му.

Когато Морган свърши с четенето, остави декларацията на масата и се взря в някакви бележки пред себе си. Изглеждаше спокоен и отпуснат. Хубав младеж и човек не можеше да му даде двайсет и девет години. Беше у дома си, така че вратовръзка нямаше. Само снежнобяла риза. „Уайт и Блазевич“ не било най-прекрасното място за работа, но повечето от четиристотинте юристи в нея били честни хора и вероятно не знаели нищо за Матис, каза той. Всъщност, той се съмнявал, че някой друг, освен Уейкфилд, Велмано и Айнщайн е замесен в заговора. Имало един съдружник, Джарелд Швабе, който бил достатъчно гаден, за да участва в подобно нещо, но Морган нямал доказателства. (Дарби си го спомни много добре.) Имало и една бивша секретарка, която напуснала изведнъж няколко дни след убийствата. Казвала се Мириам Ларю и работила в отдел „Нефт и газ“ осемнайсет години. Може би знаела нещо. Живеела във Фолс Чърч. Друга секретарка, която не желаеше да назове, му бе казала, че е дочула случайно някакъв разговор между Уейкфилд и Велмано и проблемът бил дали на него – Морган – може да се вярва. Но бе уловила само отделни изречения. След намирането на бележката на бюрото му бяха започнали да се отнасят с него различно. Особено Швабе и Уейкфилд. Те сякаш копнеели да го изправят до стената и да го заплашат, че ще му откъснат главата, ако не си държи устата затворена. Но не можели да го сторят, защото нямали доказателства, че я е прочел. А се страхували да вдигат много шум. Но той я бил прочел, а и те били почти сигурни в това. И след като в ход бил заговор да бъдат убити Розенбърг и Дженсън, той, какво пък, бил само един служител. Можели да го сменят за секунди.

Адвокатът Литски поклати изумено глава. Първоначалната изненада, която ги бе приковала на местата им, постепенно отслабваше и някои от присъстващите се размърдаха на столовете си.

Морган ходеше на работа с кола и на два пъти бе усетил, че го следят. През обедната си почивка бе видял един мъж да го наблюдава. После Морган заговори за семейството си и изложението му започна да губи темпо. Беше ясно, че повече важна информация няма да има. Грей подаде клетвената декларация и записката на Фелдман, той ги прочете и ги подаде на Краутхамър, който ги предаде по-нататък.

Морган завърши със смразяващо сбогом: „Не зная кой ще види този запис. Аз ще бъда мъртъв, така че няма да има голямо значение, струва ми се. Надявам се, че ще го използвате, за да разобличите Матис и гадните му адвокати. Но ако тия мръсници ме гледат сега, то ви казвам направо да вървите на майната си“.

Грей извади касетата, потри ръце и се усмихна на групата.

– Е, господа, донесохме ли ви достатъчно потвърждение, или искате още?

– Аз ги познавам тия хора – обади се някак замаяно Литски. – Преди една година играх тенис с Уейкфилд.

Фелдман се изправи и закръстосва стаята.

– Как открихте Морган?

– Това е дълга история – отвърна Грей.

– Дай я по-накратко.

– Намерихме един студент по право, който е стажувал в „Уайт и Блазевич“ миналото лято. Той разпозна Морган на снимка.

– Откъде взехте снимката? – запита Литски.

– Не ме питай. Не се връзва с материала.

– Аз казвам да го пускаме – заяви високо Краутхамър.

– Пускайте го – обади се и Елиът Коен.

– Откъде разбрахте, че е мъртъв? – продължи да пита Фелдман.

– Дарби отиде вчера в „Уайт и Блазевич“. Те съобщиха новината.

– Къде бяха касетата и клетвената декларация?

– В сейф във Фърст Кълъмбия. Жената на Морган ми даде ключа тая сутрин в пет. Не съм сбъркал никъде, нали? Версия „Пеликан“ е потвърдена от независим източник.

– Пускайте го – намеси се Ърни де Басио. – Пускайте го с най-голямото заглавие, което се е появявало, откак писахме НИКСЪН ПОДАВА ОСТАВКА.

Фелдман се спря пред Смит Кийн. Двамата приятели се погледнаха изпитателно.

– Пускай го – рече Кийн.

Главният редактор се обърна към адвоката.

– Ти какво ще кажеш, Винс?

– От правна гледна точка няма проблеми. Но искам да видя материала, след като е готов.

– Колко време ще ти трябва да го напишеш? – обърна се Фелдман към Грей.

– Частта за досието е почти готова. Ще я свърша за час и нещо. Дай ми още два за Матис. Най-много три.

Фелдман не се бе усмихвал, откак се здрависа с Дарби. Той прекоси стаята и застана пред Грей.

– Ами ако тоя запис е фалшификация?

– Фалшификация ли? Става дума за истински мъртъвци, Джаксън. Видях вдовицата му. Истинска жива вдовица. Та нали този вестник публикува материал за неговото убийство? Той е мъртъв. Дори фирмата, в която работеше, твърди, че е мъртъв. А на записа е самият той и говори за убийство. Знам, че е той. Говорихме с юристката, пред която е положил подписа си на клетвената декларация. Тя го идентифицира. – Грей се разгорещяваше все повече и повече. – Всичко, което той казва, потвърждава версия „Пеликан“. Всичко. Матис, процесът, убийствата. След това имаме Дарби, която е написала досието. И нови трупове. А нея започват да я преследват из цялата страна. Всичко се връзва, Джаксън. Ще стане добър материал.

Главният редактор най-сетне се усмихна.

– Повече от добър. Да е готов до два. Сега е единайсет. Използвай тази зала и затвори вратата. – Фелдман закръстосва наново. – Ще се съберем тук точно в два и ще прочетем черновата. И никому нито дума.

Подчинените му се изправиха и се изнизаха един по един навън. Но преди това всеки от тях се ръкува с Дарби Шоу. Не бяха сигурни дали трябва да я поздравят, или да й благодарят и дали изобщо е нужно да казват нещо, така че просто се усмихнаха и си тръгнаха. Тя се надигна от мястото си.

Щом останаха сами, Грей седна до Дарби и я хвана за ръка. Пред тях беше празната маса. Столовете бяха подредени изрядно около нея. Стените бяха бели, а самата стая се осветяваше от флуоресцентни лампи и два тесни прозореца.

– Как се чувстваш? – запита той.

– Не знам. Стигнахме, струва ми се, до края. Успяхме.

– Не изглеждаш много щастлива.

– Е, прекарвала съм и по-весело. Радвам се за теб.

Той я погледна.

– Защо се радваш за мен?

– Ти сглоби парченцата и утре правиш удара. Този материал просто плаче за една награда „Пулицър“.

– Не бях мислил за това.

– Лъжец.

– Е, добре де, може и да ми е минало един път през ума. Но когато вчера излезе от асансьора и ми каза, че Гарсия е мъртъв, престанах да мисля за награди.

– Не е честно. Аз върша цялата работа. Използваме моя мозък, моето лице, моите крака, а ти получаваш цялата слава.

– Ще бъда щастлив да използвам твоето име. Ще те посоча като автора на досието. Ще сложим снимката ти на първа страница заедно с Розенбърг, Дженсън, Матис, президента, Верхик и…

– Може би Томас? Ще покажете ли и негова снимка?

– Зависи от Фелдман. Той ще редактира материала.

Тя замълча и се замисли.

– Добре, мис Шоу, а сега разполагам с три часа да напиша най-сензационната история в цялата си кариера. История, която ще шокира света, която би могла да свали президента, която ще разкрие убийците. И която ще ме направи богат и прочут.

– По-добре ме остави аз да я напиша.

– Ще го направиш ли наистина? Толкова съм уморен.

– Иди си донеси бележките. И малко кафе.

Те затвориха вратата и разчистиха масата. Някакъв стажант донесе компютър и принтер. Изпратиха го за кафе. По-късно и за плодове. Разделиха материала на части, започвайки с двете убийства, после делото „Пеликан“ в Южна Луизиана, после Матис и връзките му с президента, после досие „Пеликан“ и последвалата суматоха, Калахан, Верхик, Къртис Морган и нападателите му, накрая „Уайт и Блазевич“ и Уейкфилд, Велмано и Айнщайн. Дарби предпочиташе да пише на ръка. Тя обрисува накратко съдебния спор и досието, както и онова, което се знаеше за Матис. Грей се зае с останалото и взе да нахвърля грубата чернова на компютъра.

Дарби беше образец на организираност, бележките й бяха подредени грижливо на масата, а четливо изписаните думи изпълваха страница след страница в стройна последователност. Той беше олицетворение на хаоса. Непрекъснато говореше на компютъра и печаташе безразборно различни абзаци, които още щом излезеха от принтера, биваха захвърляни. По пода се въргаляха безброй хартии. На няколко пъти му каза да пази тишина.

– Това не ти е библиотеката на Правния факултет – заяви той. – Това е вестник. Тук се работи с по един телефон на всяко ухо, докато в същото време някой нещо ти крещи.

В дванайсет и половина Смит Кийн им изпрати храна. Дарби отхапа от студения сандвич и се доближи до прозореца. Грей се ровеше в докладите от предизборната кампания.

Тя го видя. Беше се облегнал на стената на една сграда от другата страна на Петнайсета улица и изобщо не би събудил подозрението й, ако час по-рано не го бе забелязала да се подпира на стената на хотел „Мадисън“. Държеше висока пластмасова чаша и наблюдаваше предния вход на вестника. Беше с черно кепе, дънково яке и джинси. Нямаше трийсет години. Просто си стоеше там и гледаше през улицата. Тя продължи да дъвче и да го наблюдава, и така цели десет минути. Той отпиваше от чашата и не се помръдваше.

– Грей, ела тук, моля те.

– Какво има? – попита Грей и застана до нея.

Тя посочи мъжа с черната шапка.

– Погледни го внимателно – каза тя. – И ми кажи какво прави.

– Пие нещо, най-вероятно кафе. Подпрял се е на стената на оная сграда и наблюдава тая.

– Как е облечен?

– С дънково яке, джинси и черно кепе. Като че ли е с ботуши. Какво значение има?

– Видях го преди час да стои до хотела, ей там. Оная камионетка почти го скриваше, но съм сигурна, че беше той. А сега е тук.

– Значи?

– Значи през последния час поне той виси отвън и наблюдава тази сграда.

Грей кимна. Не беше време за остроумни шеги. Младежът изглеждаше подозрителен и тя се тревожеше. От две седмици насам я следяха в Ню Орлиънс, Ню Йорк, а може би и във Вашингтон и тя вече знаеше повече от него за тези неща.

– Какво искаш да кажеш, Дарби?

– Посочи ми една разумна причина защо този човек, който явно не е скитник, ще се държи така.

Младежът погледна часовника си и тръгна бавно надолу по тротоара. След малко се скри от очите им. Дарби също си погледна часовника.

– Сега е точно един – каза тя. – Хайде да проверяваме на всеки петнайсет минути, съгласен ли си?

– Разбира се. Съмнявам се, че е нещо сериозно – отвърна той небрежно, мъчейки се да я успокои колкото може. Нищо не излезе. Тя седна на масата и се взря в бележките си.

Грей я изгледа съчувствено и бавно се върна при компютъра. Писа с настървение петнайсет минути, после отиде до прозореца. Дарби го наблюдаваше изпитателно.

– Не го виждам – каза той.

В един и половина го видя.

– Дарби! – извика я той и посочи мястото, където тя го бе забелязала първия път.

Дарби погледна през прозореца и след секунди разпозна човека с черното кепе. Сега беше с тъмнозелена винтяга. Взираше се в краката си, но всеки десет секунди вдигаше глава към главния вход. От това ставаше още по-подозрителен, но пък се беше скрил отчасти зад някакъв камион. Пластмасовата чаша бе изчезнала. Той запали цигара, стрелна очи към входа, а после се загледа надолу по тротоара.

– Защо ли усещам тая буца в гърлото? – наруши тишината Дарби.

– Как биха могли да те проследят? Невъзможно е.

– А как знаеха, че съм в Ню Йорк? И това изглеждаше невъзможно тогава.

– Може би следят мен. Казаха ми, че съм под наблюдение. Точно това е. Откъде иначе ще знаят, че си тук? Тоя тип следи мен.

– Би могло – каза тя бавно.

– Виждала ли си го?

– Обикновено не ми се представят.

– Слушай, имаме трийсет минути и началниците ще нахлуят с извадени ножове да насекат на парчета историята ни. Давай да я свършим, после ще го гледаме оня тип долу.

Двамата се захванаха отново с работата си. В един и четирийсет и пет тя застана до прозореца. Мъжът бе изчезнал. Принтерът вече печаташе първата чернова и тя започна да поправя материала.

Стиснали подострените моливи, редакторите четяха, за да задраскват и коригират. Адвокатът Литски четеше за едното удоволствие. Той като че ли се забавляваше най-много.

Материалът беше дълъг и Фелдман клъцваше по нещо оттук-оттам, като истински хирург. Смит Кийн драскаше в полето. Краутхамър бе във възторг от онова, което виждаше.

Четяха бавно. В стаята цареше тишина. Грей прегледа всичко отново за грешки. Дарби стоеше до прозореца. Оня тип се бе появил пак, само че сега бе облякъл тъмносин блейзър върху джинсите. Беше облачно и хладно и той пак държеше чаша с кафе, обхванал я бе с двете си ръце, да ги топли. Отпи голяма глътка, вдигна очи към входа, после огледа тротоара и пак се надвеси над чашата си. Стоеше пред друга сграда. Точно в два и петнайсет се обърна с лице на север, към Петнайсета улица.

Някаква кола спря от неговата страна. Задната врата се отвори и той се появи. Колата изфуча надолу, а той се огледа. Накуцвайки едва-едва, Пъна се приближи небрежно до мъжа с черното кепе. Поговориха няколко секунди, после Пъна тръгна на юг, към пресечката на Петнайсета улица и Л стрийт. Оня тип остана на мястото си.

Тя плъзна поглед из стаята. Всички бяха потънали в работа. Пъна беше изчезнал, така че не можеше да го покаже на Грей, който четеше и се усмихваше. Не, те не следяха журналиста. Чакаха нея.

Сигурно бяха на ръба на отчаянието. Стояха на улицата и се надяваха да стане някакво чудо, момичето да излезе от сградата и те да могат да я приберат. Бяха наистина уплашени. Тя беше вътре, разказваше всичко и размахваше копия на онова проклето досие. Утре играта щеше да свърши. Трябваше да я спрат по някакъв начин. Имаха заповед.

В стаята бе пълно с мъже, но Дарби усети, че я полазват тръпки.

Фелдман свърши последен. Той подаде своя екземпляр на Грей.

– Дребни неща. Няма да отнеме повече от час. Дай да видим сега какви телефонни разговори трябва да се проведат.

– Само три, струва ми се – рече Грей. – С Белия дом, ФБР и „Уайт и Блазевич“.

– Споменал си по име само Симс Уейкфилд от фирмата. Защо? – запита Краутхамър.

– Морган го цитираше най-много.

– Но паметната бележка е от Велмано. Мисля, че той трябва да бъде назован.

– Съгласен съм – обади се Смит Кийн.

– И аз – подкрепи го Де Басио.

– Добавих името му – успокои духовете Фелдман. – Ще включим Айнщайн по-късно. Изчакай до четири и половина – пет, преди да се обадиш в Белия дом и оная фирма. Ако го направиш по-рано, може да се побъркат и да хукнат в съда.

– Съгласен съм – кимна адвокатът Литски. – Не могат да ни спрат, но могат да се опитат. Аз бих изчакал до пет, преди да им звънна.

– Добре – съгласи се Грей. – До три и половина ще го преработя. После ще се обадя на ФБР за техния коментар. След това в Белия дом и накрая – в „Уайт и Блазевич“.

Фелдман беше вече на вратата.

– Ще се видим отново тук в три и половина. Стойте до телефоните си.

Когато стаята отново се изпразни, Дарби заключи вратата и посочи към прозореца.

– Нали съм ти споменавала за Пъна?

– Не думай.

Те заоглеждаха най-щателно улицата под тях.

– Боя се, че да. Той се срещна с нашето приятелче, после изчезна. Сигурна съм, че беше той.

– Значи не съм аз на мушката, така ли?

– Предполагам, че не. А аз наистина искам да се махна оттук.

– Ще измислим нещо. Ще се обадя на охраната. Искаш ли да кажа на Фелдман?

– Не. Още не.

– Познавам някои ченгета.

– Страхотно! И те просто ще дойдат и ще го пребият, нали?

– Тия ченгета ще го направят.

– Нищо не могат да им направят, Грей. Какъв закон нарушават в момента?

– Никакъв, планират си просто едно убийство.

– В безопасност ли сме в тая сграда?

Грей се замисли за миг.

– Нека да кажа на Фелдман. Ще сложим двама души охрана пред вратата.

– Добре.

Фелдман одобри втората чернова в три и половина и Грей получи разрешение да се обади на ФБР. В залата бяха донесени четири телефона и магнетофонът беше включен. Фелдман, Смит Кийн и Краутхамър вдигнаха слушалките.

Грей позвъни на Фил Норвел, негов стар познат и понякога източник на информация, ако такова нещо можеше да съществува в Бюрото. Норвел имаше директен телефон.

– Фил, обажда се Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“.

– Струва ми се, че знам къде работиш, Грей.

– Разговорът се записва, Фил.

– Значи е нещо сериозно. Какво е станало?

– Сутринта пускаме материал, описващ в подробности организирането на убийствата на Розенбърг и Дженсън. Назоваваме поименно Виктор Матис, петролен магнат, и двама от неговите адвокати тук, във Вашингтон. Освен това споменаваме Верхик, не като участник в заговора, разбира се. Смятаме, че ФБР е знаело за Матис още в началото, но по настояване на Белия дом е отказало да проведе разследване. Искаме да ви дадем възможност да реагирате.

От другия край на жицата не се чуваше нищо.

– Фил, там ли си?

– Да. Така ми се струва.

– Някакъв коментар?

– Сигурен съм, че ще дадем коментар, но ще трябва да ти се обадя след малко.

– След малко почваме да печатаме, така че трябва да побързате.

– Слушай, Грей, това наистина е удар под кръста. Не може ли да го задържите един ден?

– В никакъв случай.

Норвел млъкна.

– Добре. Нека да говоря с мистър Войлс и ще ти звънна.

– Благодаря.

– Не, аз ти благодаря, Грей. Чудесна новина, няма що. Мистър Войлс ще бъде във възторг.

– Чакаме те. – Грей натисна бутона и освободи линията.

Кийн изключи магнетофона.

Почакаха осем минути и отсреща се обади самият Войлс. Настояваше да говори с Джаксън Фелдман. Магнетофонът беше включен отново.

– Мистър Войлс? – Гласът на Фелдман беше някак топъл, успокояващ. Двамата се бяха срещали много пъти, така че „мистър“-а беше съвсем излишен.

– Викай ми Дентън, по дяволите. Слушай, Джаксън, какво държи твоето момче? Това е лудост. Направо се хвърляте в пропастта. Проучвахме Матис и още го проучваме, така че е прекалено рано да го притиснем. Сега казвай, какво държи твоето хлапе?

– Името Дарби Шоу говори ли ти нещо? – Тук Фелдман й се ухили. Тя се беше облегнала на стената.

Войлс реагира бавно.

– Да – отвърна просто той.

– Моето хлапе държи досие „Пеликан“, а пред мен седи Дарби Шоу.

– Боях се да не е мъртва.

– Не е. Съвсем си е жива. Тя и Грантам са потвърдили от друг източник фактите, изложени в досието. Направо сензация, Дентън.

Войлс въздъхна дълбоко и взе да омеква.

– Водим разследване срещу Матис като възможен извършител – каза той.

– Магнетофонът е включен, Дентън, внимавай.

– Добре де, трябва да поговорим. Искам да кажа, по мъжки. Може пък да имам доста ценна информация за вас.

– Заповядай в редакцията.

– Идвам. Пристигам след двайсет минути.

При мисълта, че големият Ф. Дентън Войлс ще се метне в лимузината си и ще хукне към редакцията, началниците страшно се развеселиха. Бяха го наблюдавали години наред и знаеха, че е майстор в излизането от затруднени положения, дори когато съвсем е загубил играта. Той мразеше пресата и готовността му да разговаря с тях на тяхна територия и при техните условия означаваше само едно – щеше да насочи удара към някого другиго. И най-вероятната мишена беше Белия дом.

Дарби нямаше желание да се среща с този човек. Мислеше само как да се измъкне. Можеше да им покаже мъжа с черното кепе, но него от половин час го нямаше. А и какво щеше да направи ФБР? Трябваше първо да го хванат и после какво? Да го обвинят в скитничество? Или пък в замисляне на отвличането й? Да го подложат на мъчения, докато не си каже всичко? Най-вероятно нямаше да й повярват.

Не желаеше да си има работа с ФБР. Не искаше да я пазят. Щеше да замине и никой нямаше да знае къде. Може би само Грей. А може би не.

Той набра номера на Белия дом и всички грабнаха слушалките. Кийн пусна магнетофона.

– Флетчър Коул, моля. Обажда се Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“. Много е спешно.

Той зачака.

– Защо Коул? – попита Кийн.

– Всичко минава през него – обясни му Грей с ръка на слушалката.

– Кой казва това?

– Един източник.

Секретарката се върна и предаде, че мистър Коул е тръгнал към телефона. Изчакайте, ако обичате. Грей се усмихна. Адреналинът пулсираше.

Накрая отсреща вдигнаха слушалката.

– Флетчър Коул слуша.

– Здравейте, мистър Коул. Обажда се Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“. Този разговор се записва, разбирате, нали?

– Да.

– Вярно ли е, че сте издали нареждане за целия персонал на Белия дом, с изключение на президента, всички контакти с пресата да бъдат разрешени първо от вас?

– Изобщо не е вярно. С тези неща се занимава секретарят по печата.

– Разбирам. Сутринта пускаме един материал, който, накратко казано, потвърждава данните, изнесени в досие „Пеликан“. Вие запознат ли сте с него?

Отговорът дойде бавно.

– Да.

– Имаме потвърждение, че преди три години мистър Матис е предоставил над четири милиона долара за предизборната кампания на президента.

– Четири милиона и двеста хиляди, всичките по съвършено законен начин.

– Освен това смятаме, че Белия дом се е опитал да попречи на разследването на дейността на Виктор Матис от страна на ФБР. Искаме вашия коментар, ако имате такъв.

– Това е нещо, което смятате или което възнамерявате да публикувате?

– Опитваме се да го потвърдим от независим източник в момента.

– И кой според вас може да го потвърди?

– Разполагаме със свои източници, мистър Коул.

– Разбира се, че разполагате. Белия дом категорично отрича всякаква намеса в това разследване. След трагичната смърт на съдиите Розенбърг и Дженсън президентът помоли да бъде информиран за състоянието на следствието като цяло, но никакво пряко или непряко участие на Белия дом не е имало. Получили сте погрешна информация.

– Смята ли президентът Виктор Матис за свой приятел?

– Не. Срещали са се един път и както вече заявих, мистър Матис предостави за кампанията ни значителни суми. Но той не е приятел на президента.

– И въпреки това предостави най-големите суми, нали така?

– Не мога да отговоря със сигурност.

– Някакви други забележки?

– Не. Сигурен съм, че утре сутрин секретарят по печата ще излезе с изявление по въпроса.

Разговорът бе приключил и Кийн спря магнетофона. Фелдман се изправи и потри ръце.

– Бих дал едногодишната си заплата да можех сега да съм в Белия дом – заяви той.

– Жесток е, нали? – възкликна с възхищение Грей.

– Да-а, ама сега какво му се пече на жестокия задник…