Текст книги "Версия Пеликан"

38

Планът изискваше от нея да бъде в този асансьор точно в този момент, но тя смяташе, че са се случили твърде много неочаквани събития, които да променят малко плана. Ала той не мислеше така. Дълго спориха за асансьора и ето я накрая в него. Той имаше право: това бе най-краткият път до Къртис Морган. И тя имаше право: този път до Къртис Морган бе много опасен. Но и другите пътища можеха да бъдат също толкова рисковани. Цялата игра изглеждаше смъртоносна.

Беше сложила единствената си рокля и единствените си обувки на токчета. Грей каза, че изглеждала прекрасно, а така и трябваше да бъде. Асансьорът спря на деветия етаж и когато излезе, изведнъж почувства силна болка в стомаха си, от която дъхът й секна. Рецепцията беше в дъното на фоайе, застлано с плюш. Името „УАЙТ И БЛАЗЕВИЧ“, изписано с месингови букви, покриваше цялата стена зад гърба на секретарката. Коленете на Дарби бяха отмалели, но тя тръгна към момичето, което я посрещна с дежурна усмивка. Беше пет без десет.

– С какво мога да ви услужа? – попита тя. Табелката на ревера й известяваше, че се казва Пеги Йънг.

– Аз имам – успя да проговори Дарби, след като се закашля – среща с Къртис Морган в пет часа. Казвам се Дороти Блайт.

Момичето я погледна изумено. Толкова беше учудена, че облещи очи срещу Дарби, сега Дороти. Дори не можеше да проговори.

Сърцето на Дарби замря.

– Какво има?

– О, нищо. Изчакайте за момент, ако обичате. – Пеги Йънг се изправи бързо и тичешком изчезна.

Защо хукна? Сърцето й задумка като барабан. Бягай! Опита се да успокои дъх, но се задавяше. Краката й сякаш бяха от пластилин. Бягай! Озърна се, като се помъчи да изглежда безгрижна, сякаш е просто една клиентка, която чака своя адвокат. Ясно че не можеха да я застрелят тук, във фоайето на правна кантора. Той излезе пръв, последван от секретарката. Беше около петдесетгодишен, с буйна посребрена коса и смръщено лице.

– Здравейте – каза той, но сякаш по задължение. – Аз съм Джарелд Швабе, един от съдружниците. Значи казвате, че имате уговорен час при Къртис Морган.

– Да. – Дръж се. – В пет. Какъв е проблемът?

– И се казвате Дороти Блайт, така ли?

– Точно така. Да. Какво има? – В гласа й прозвуча искрено раздразнение.

– Кога уговорихте срещата? – попита той и пристъпи към нея.

– Не си спомням точно. Някъде преди две седмици. Запознах се с Къртис на едно гости в Джорджтаун. Каза ми, че е адвокат на фирми за нефт и газ, а на мене точно такъв ми трябва. Обадих се тук, в кантората ви, и си запазих час. А сега бихте ли ми казали какво става? – Изненада се, че думите излизат така лесно от пресъхналата й уста.

– Защо ви е нужен такъв адвокат?

– Не смятам, че трябва да обяснявам точно на вас – каза тя заядливо.

Вратата на асансьора се отвори и един мъж с евтин костюм побърза да приближи, за да се включи в разговора. Дарби го изгледа смръщено. Всеки миг краката й можеха да се огънат.

Швабе продължи да я напада.

– Не сме си записали за такава среща.

– Ами тогава уволнете секретарката, която ги записва. Така ли посрещате всичките си нови клиенти?

О, тя беше разгневена, но Швабе не се умилостиви.

– Не можете да се срещнете с Къртис Морган – каза той.

– И защо по-точно? – попита твърдо тя.

– Защото е мъртъв.

Коленете й омекнаха и всеки миг можеха да се огънат. Остра болка преряза стомаха й, но, мина й бързо през ума, нямаше нищо лошо, че изглежда шокирана. Та нали той в крайна сметка беше нейният нов адвокат.

– Колко жалко. Защо никой не ми се обади?

Швабе продължаваше да я гледа с подозрение.

– Както ви казах, не сме си записали името Дороти Блайт.

– Какво му се е случило? – попита тя с широко отворени очи.

– Застрелян е в гръб на улицата от неизвестни нападатели, които са го обрали.

Човекът с евтиния костюм приближи към нея.

– Имате ли някакъв документ за самоличност?

– Кой сте вие, по дяволите? – озъби му се тя.

– Той е от охраната – каза Швабе.

– Охрана на какво? – попита високо и наперено тя. – Това юридическа фирма ли е или затвор?

Съдружникът погледна човека в евтиния костюм и стана ясно, че никой от двамата не знае как да реагира в този момент. Тя беше много привлекателна, те я бяха разстроили, обяснението й изглеждаше достоверно. Поуспокоиха тон.

– Защо не си тръгнете, мис Блайт? – предложи Швабе.

– Това и смятам да направя.

Мъжът от охраната се пресегна да я отведе.

– Насам – каза той.

Тя го шляпна през ръката.

– Не ме докосвай, че още утре ще те дам под съд. Само да си ме пипнал!

Това ги стресна. Тя беше побъркана и ставаше агресивна. Но може би и те бяха попрекалили с грубостта си.

– Ще ви изпратя до долу – каза мъжът от охраната.

– Мога и сама да си ида. Просто съм учудена как изобщо имате клиенти, шутове такива. – Отстъпваше с гръб към асансьора. Лицето й беше зачервено, но не от гняв, а от страх. – Имам адвокати в четири щата, но никой не се е отнасял така с мен – изкрещя тя насреща им. Сега беше по средата на фоайето. – Миналата година платих половин милион по адвокати, а тази година се налага да платя цял милион, но не на такива кретени като вас. – Колкото повече се приближаваше към асансьора, толкова по-високо крещеше. Луда жена. Гледаха я стреснато, докато вратата на асансьора се отвори и тя изчезна.

С телефон в ръка, Грей крачеше край леглото и чакаше да повикат Смит Кийн. Дарби се беше проснала на леглото със затворени очи. Грей престана да снове напред-назад.

– Здравей, Смит. Искам бързо да ми провериш нещо.

– Къде си? – попита Кийн.

– В един хотел. Прегледай броевете ни отпреди шест-седем дни. Трябва ми некрологът на Къртис Морган.

– Кой е той?

– Гарсия.

– Гарсия ли? Какво е станало с него?

– Много ясно – не е между живите. Застрелян в гръб от неизвестни лица.

– А, сега се сещам. Миналата седмица писахме за някакъв млад адвокат, който е бил ограбен и застрелян.

– Вероятно става дума за него. Я ми провери точно. Трябва ми името на жена му и адресът, ако го имаме.

– Как го откри?

– Тя е дълга и широка. Довечера ще се опитам да поговоря с вдовицата.

– Значи Гарсия е мъртъв. Много чудно, ей богу.

– Няма нищо чудно. Момчето беше надушило нещо и те му видяха сметката.

– Ти на сигурно място ли си?

– Знам ли?

– Къде е момичето?

– При мен е.

– Ами ако наблюдават къщата на Гарсия?

Грей не се беше сетил за това.

– Ще рискуваме. Пак ще се обадя след петнайсет минути. – Остави телефона на пода и седна в старинния люлеещ се стол. На масата имаше топла бира и той отпи голяма глътка. Наблюдаваше я. Беше закрила очите си с ръка, облечена в джинси и пуловер. Роклята си бе захвърлила в ъгъла. Обувките на токчета се въргаляха насред стаята.

– Как си? – попита тихо.

– Чудесно.

Беше голяма умница, а той обичаше такива жени. Разбира се, тя беше половин адвокатка, а в правните факултети сигурно добре развиваха способността да мислиш. Отпиваше от бирата и се възхищаваше на джинсите. Любуваше се на този кратък момент, в който можеше да я разглежда спокойно, без тя да го забележи.

– Гледаш ли ме? – попита тя.

– Да.

– Сексът е последното нещо, за което бих си помислила сега.

– Ами тогава защо го споменаваш?

– Защото чувствам, че поглеждаш похотливо червените ми нокти.

– Права си.

– Имам главоболие. Направо ще ми се пръсне главата.

– Не че няма от какво. Искаш ли да ти дам нещо?

– Да. Билет за Ямайка, в едната посока.

– Можеш да заминеш довечера. Веднага ще те закарам на летището.

Тя свали ръка от очите си и разтърка слепоочията.

– Извинявай, че се разплаках.

Той допи бирата си.

– Извоюва си правото.

Когато излезе от асансьора, беше обляна в сълзи. Чакаше я като грижлив баща, само че с пистолет в джоба на сакото, пистолет, за който тя не подозираше.

– И така, какво мислиш за журналистическото разследване? – попита той.

– Предпочитам да коля свине.

– Ако ще сме честни, не всеки мой ден е толкова разнообразен. Понякога просто си седя на бюрото и навъртам стотици номера на такива бюрократи, че не ти е работа.

– Звучи страхотно. Нека утре това да правим.

Той събу обувките си и подпря крака на леглото. Тя затвори очи и тежко въздъхна. Мина време, преди да заговорят отново.

– Знаеш ли, че Луизиана е известна като щата на пеликаните? – попита тя със затворени очи.

– Не, не знаех.

– Всъщност сега не върви да я наричат така, защото кафявите пеликани буквално са били изтребени в началото на шейсетте години.

– Какво е станало с тях?

– От пестицидите. Пеликаните ядат само риба, а рибата се развъжда в речна вода, която е пълна с хлорни въглеводороди от тия пестициди. Дъждовете ги отмиват от почвата и на малки ручейчета ги изсипват в реките, които съответно изтичат в Мисисипи. Рибата, с която пеликаните в Луизиана се хранят, е пълна с отрови, които се натрупват в мастните тъкани на птиците. Те не умират веднага, но в гладни дни и лошо време пеликаните, орлите и кормораните преживяват на резервите си и се отравят от собствените си мазнини. А ако не умрат, не могат да създават поколение. Яйцата им са с толкова тънки черупки, че се трошат, докато ги мътят. Това знаеше ли го?

– Защо трябва да го знам?

– В края на шейсетте в Луизиана започнали да преселват кафяви пеликани от Южна Флорида и малко по малко броят им се увеличил. Но тези птици все още са сред много застрашените видове. Преди четирийсет години са били с хиляди, а сега кипарисовите блата, които Матис иска да унищожи, са дом на няколко десетки пеликана, и толкова.

Грей се замисли над думите й. После тя дълго мълча.

– Кой ден сме? – попита все така затворила очи.

– Понеделник.

– Вече седмица, откакто напуснах Ню Орлиънс. И две, откакто Томас и Верхик вечеряха заедно. Това, разбира се, беше фаталният момент, когато досието попадна в чужди ръце.

– Утре ще станат три от убийството на Розенбърг и Дженсън.

– Доскоро бях наивна и безгрижна студентка по право, която си гледаше уроците и въртеше прекрасна любов със своя професор. Мисля, че тези дни безвъзвратно отминаха.

Уроците и професорът може да са отминали, помисли си той.

– И какви са ти плановете?

– Никакви. Просто се опитвам да се измъкна от тази проклета бъркотия и да остана жива. Ще избягам някъде и ще се крия няколко месеца, а може би и няколко години. Имам достатъчно пари, с които да изкарам дълго време. Ако доживея момента, в който няма да се озъртам през рамо, току-виж, съм се върнала обратно.

– Към Правния факултет ли?

– Едва ли. Правото вече не ме привлича.

– Защо искаше да станеш юристка?

– От идеализъм и заради парите. Мислех, че мога да променя света и да ми заплащат добре за това.

– Но вече има толкова много прависти, дявол да го вземе. Защо всички умни студенти се тълпят в тази специалност?

– Много просто. От алчност. Искат BMW-та и солидни банкови сметки. Ако завършиш реномиран университет и си в първите десет процента на отличниците, ще получиш работа в голяма фирма и след няколко кратки години ще печелиш шестцифрени суми, които от там нататък само ще растат. Пълна гаранция. На тридесет и пет ще си съдружник и ще живееш охолно с най-малко двеста хиляди на година. Някои получават и много повече.

– А останалите деветдесет процента?

– Е, те не се нареждат така добре. За тях остават огризките.

– Повечето адвокати, които познавам, мразят работата си. Биха предпочели да вършат нещо друго.

– Но не я зарязват заради парите. И най-тъпият адвокат в малка кантора изкарва сто хиляди след десет години практика и дори да ненавижда работата си, къде другаде ще получи същите пари?

– Не понасям адвокатите.

– И сигурно смяташ, че репортерите всички ги боготворят?

Добре му напомни. Грей погледна часовника си и вдигна телефона от пода. Набра номера на Кийн. Кийн му прочете некролога и материала на „Поуст“ за нелепото убийство на млад адвокат насред улицата. Грей си водеше бележки.

– И още две неща – каза Кийн. – Фелдман е много притеснен да не ти се случи нещо. Чакаше днес да получи от теб отчет и страшно се вкисна, че не го донесе. Гледай да му се обадиш утре сутрин. Разбрано?

– Ще се помъча.

– Няма какво да се мъчиш, ами се обади, Грей. Тук е лудница.

– От „Таймс“ слухтят, нали?

– Не ме притесняват от „Таймс“ точно сега, по-скоро вие двамата сте ми грижата.

– Нищо ни няма. Много сме си добре. Имаш ли друго да казваш?

– През последните два часа един мъж на име Клийв, се обажда три пъти. Казва, че е полицай. Познаваш ли го?

– Да.

– Е, искал да говори с теб тази вечер. Спешно било.

– Ще му се обадя по-късно.

– Добре. И се пазете. Ще бъдем тук до късно, затова звъннете.

Грей затвори и прегледа бележките си. Наближаваше седем.

– Отивам да се срещна с мисис Морган. Искам ти да стоиш тук.

Тя се надигна сред възглавниците и кръстоса ръце върху коленете си.

– Предпочитам да дойда и аз.

– Ами ако къщата е под наблюдение? – попита той.

– Защо ще е под наблюдение? Той е мъртъв.

– Може би сега сме подозрителни заради загадъчната клиентка, която днес се появи да го търси. Макар да е мъртъв, привлича внимание.

Тя се замисли над думите му.

– Не. Идвам.

– Много е опасно, Дарби.

– Не ми разправяй на мен за опасностите. Оживях сред минирано поле цели дванайсет дни. Това сега е нищо.

Той я зачака да се приготви, застанал до вратата.

– Между другото, къде ще спя тая нощ?

– В хотел „Джеферсън“.

– Имаш ли им телефона?

– Ти как мислиш.

– Да, глупав въпрос.

Частният самолет с Едуин Снелър на борда се приземи на летище Нашънъл във Вашингтон в седем и няколко минути. Той с радост напусна Ню Йорк. Беше си късал там нервите шест дни поред, кръстосвайки нервно апартамента в хотел „Плаза“. Близо седмица неговите хора проверяваха хотелите, наблюдаваха летищата и обхождаха улиците, макар да знаеха много добре, че си губят времето, но заповедите си бяха заповеди. Беше им наредено да останат там, докато не открият следа, за да продължат нататък. Глупаво беше да се мъчат да намерят момичето в Манхатън, но все пак трябваше да са наблизо в случай, че тя допусне грешка и вземе да се обади по телефона или реши да тегли пари, което можеше да се проследи. В такъв случай трябваше да се действа незабавно.

Тя не направи грешка. До два и половина този следобед, когато реши да отиде в банката. Знаеха, че ще стане така, особено ако възнамерява да напусне страната и се страхува да използва кредитната си карта. В някакъв момент щяха да й потрябват пари в брой и се налагаше да телеграфира, защото банката й беше в Ню Орлиънс, а тя – някъде другаде. Един клиент на Снелър притежаваше осем процента от тази банка; не бяха кой знае колко, някакви си дванайсет милиона доларчета, но стигаха, за да му се чува думата. Малко след три се обадиха на Снелър от Фрийпорт.

Не подозираха, че може да е във Вашингтон. Тя беше умно момиче, което гледаше да избегне белята, а не да я търси. И, разбира се, не очакваха, че ще се свърже с репортера. И представа нямаха за това, но сега всичко им се стори толкова логично. Положението бе почти неудържимо.

Ала ето че от сметката й бяха изтеглени петнайсет хиляди долара и на Снелър пак му се отвори работа. Придружаваха го двама мъже. Един друг частен самолет летеше насам от Маями. Беше помолил да му изпратят още дванайсет души. Щяха да свършат бързо, ако изобщо успееха да направят нещо. Нямаше и секунда за губене.

Снелър не хранеше големи надежди. Докато Камел беше в екипа, всичко изглеждаше постижимо. Беше убил Розенбърг и Дженсън толкова умело, а после изчезна, без да остави следа. Но сега бе мъртъв, прострелян в главата заради някаква си наивна студентка.

Къщата на Морган се намираше в китно предградие в Александрия. Кварталът беше богат и млад – във всеки двор се виждаха велосипедчета и тротинетки.

На алеята пред къщата бяха паркирани три коли. Едната с номер от щата Охайо. Грей позвъни на вратата и се огледа. Нищо подозрително. Отвори му възрастен мъж.

– Какво има? – попита тихо той.

– Аз съм Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“, а това е Сара Джейкъбс, стажантка при мен. – Дарби направи опит да се усмихне. – Бихме искали да говорим с мисис Морган.

– Мисля, че няма да можете.

– Моля ви, много е важно.

Той ги изгледа внимателно.

– Почакайте малко – каза и изчезна зад вратата.

Пред къщата имаше тясна дървена веранда с навес отгоре. Беше се смрачило и те не се виждаха от улицата. Една кола мина бавно. Старецът пак отвори вратата.

– Аз съм Том Кубчек. Баща й. Тя не желае да разговаря с никого.

Грей кимна, за да покаже, че това е напълно разбираемо.

– Няма да й отнемем повече от пет минути, обещавам ви.

Човекът пристъпи на верандата и затвори вратата зад себе си.

– Вие май не чувате добре. Казах ви, че не желае да разговаря с никого.

– Чух ви, мистър Кубчек. Не бих искал да нарушавам спокойствието й и зная какво е преживяла.

– Откога вие, репортерите, започнахте да се съобразявате с хорското спокойствие?

Бе очевидно, че мистър Кубчек е кибритлия. Всеки миг можеше да избухне. Грей запази самообладание. Дарби се отдръпна назад. Стигаха й кавгите за този ден.

– Съпругът й ми се обади три пъти, преди да загине. Говорих с него по телефона и не вярвам, че смъртта му е случайна.

– Той е мъртъв. Дъщеря ми е разстроена. Не желае с никого да говори. А сега да ви няма.

– Мистър Кубчек – обади се кротко Дарби, – имаме основание да смятаме, че зет ви е станал свидетел на добре планирано криминално престъпление.

Това го поохлади и той се втренчи злобно в Дарби.

– Така ли? Ами него трябва да питате. Дъщеря ми нищо не знае. Днес й се струпа много и сега е взела един куп лекарства. Заминавайте си.

– Можем ли да се срещнем с нея утре? – попита Дарби.

– Съмнявам се. Първо се обадете по телефона.

Грей му подаде визитна картичка.

– Ако реши да говори с нас, нека позвъни на номера, който е на гърба. Отседнал съм в хотел. Ще се обадя утре по обяд.

– Обадете се, но сега си вървете. Вече достатъчно я разстроихте.

– Много съжаляваме – каза Грей, докато слизаха от верандата. Мистър Кубчек отвори вратата, но продължи да гледа след тях. Грей спря и се обърна. – Други журналисти да са се обаждали или идвали тук?

– Цял куп се обадиха на другия ден след убийството. Всевъзможни въпроси задаваха. Големи нахалници.

– Но никой през последните дни, така ли?

– Никой. Хайде, отивайте си.

– Нито дори от „Ню Йорк Таймс“?

– Не. – Той направи крачка назад и затръшна вратата.

Забързаха към колата, спряна през четири къщи. Улицата беше безлюдна. Грей закриволичи по алеите и излезе от предградието по най-заобиколния път. Не свали очи от огледалото, докато не се увери, че никой не ги следи.

– Отписахме го Гарсия – каза Дарби, когато излязоха на шосе 395 и се отправиха към града.

– Не още. Утре ще направим един последен отчаян опит и може би тя ще ни каже нещо.

– Ако знаеше, и баща й щеше да го е чул. И тогава нямаше така да ни отпрати. Едва ли ще научим повече, Грей.

Звучеше съвсем логично. Няколко минути пътуваха мълчаливо. Обземаше ги умора.

– Можем да сме на летището след петнайсет минути – каза той. – Ще те оставя там и след половин час ще си заминала. Качи се на някакъв самолет, за където и да е. Просто изчезни.

– Утре ще замина. Имам нужда от малко почивка, пък и трябва да си помисля къде да отида. Благодаря ти.

– Не те ли е страх да останеш?

– Точно в момента не. Но след секунда може да ти отговоря и друго.

– Ще се радвам, ако ми разрешиш да спя в стаята ти тази нощ. Също като в Ню Йорк.

– Но в Ню Йорк ти не спа в моята стая, а на дивана в хола. – Усмихваше се, а това бе добър знак.

И той се усмихна.

– Добре. И сега ще спя в хола.

– Да, но аз нямам хол.

– Добре де, тогава къде да спя?

Усмивката й внезапно изчезна. Тя прехапа устни и очите й се насълзиха. Май беше попрекалил. Пак Калахан.

– Не мога още.

– А кога ще можеш?

– Грей, моля ти се. Остави ме на мира.

Тя гледаше колите насреща си и мълчеше.

– Извинявай – каза той.

Дарби бавно се наклони и сложи глава на коленете му. Той нежно погали рамото й и тя се вкопчи в ръката му.

– Умирам от страх – долетя едва доловимият й шепот.