Текст книги "Версия Пеликан"
Автор книги: Джон Гришам
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 21 (всего у книги 24 страниц)
39
Беше излязъл от стаята й около десет, след като изпи почти сам бутилката вино и изяде поръчаните сандвичи. Преди това позвъни на Майсън Пейпър, дежурния репортер на „Поуст“, и го помоли да се обади в полицията за сведения относно убийството на Морган. Бяха го нападнали в центъра, в един район, където рядко ставаха убийства; най-много да ограбят или набият някого.
Грей се чувстваше уморен и унил. И нещастен, защото тя заминаваше утре. Имаше да взема шест седмици отпуска и се изкушаваше да тръгне с нея. Ще остави нефта на Матис. Но се боеше, че няма да се върне във вестника, което лично за него едва ли щеше да е краят на света, ако се изключеше неприятният факт, че тя разполагаше с пари, а той – не. Можеха да тичат по плажовете и да лудуват на слънце, и да се забавляват два месеца с негови пари, но после щяха да опрат до нейните. И най-важното, тя не го бе поканила да я придружи. Все още тъгуваше. Когато се споменеше името на Томас Калахан, ясно долавяше мъката й. Сега се намираше в хотел „Джеферсън“ в изпълнение на нейните указания. Потърси Клийв в дома му.
– Къде си? – попита раздразнено Клийв.
– В един хотел. Тя е дълга история. Какво става?
– Дадоха на Старшия три месеца болнични.
– Какво му е?
– Нищо му няма. Разправя, че искали да се отърват от него за малко. Там е като в бункер. На всички са им казали да си затварят устите и с никого да не разговарят. Здравата са ги подплашили. Накарали са Старшия да напусне днес на обяд. Мисли, че ти си сериозно застрашен. Хиляди пъти чувал името ти през последната седмица. Само ти си им бил в главите и все се питали какво знаеш.
– Кои са тия?
– Коул, разбира се, и неговият помощник Бърчфийлд. Те се разпореждат в Западното крило като гестаповци. От време на време към тях се присъединява и оня плъх с папийонката, който завежда вътрешните работи.
– Емит Уейкрос.
– Точно така. Но главно Коул и Бърчфийлд отправят заплахите и чертаят стратегията.
– Какви точно заплахи?
– Без съгласието на Коул никой от Белия дом, освен президента не може да разговаря с журналисти, все едно дали го записват, или не. Това важи и за секретаря по печата. Всичко минава през Коул.
– Това е невероятно!
– Изпаднали са в ужас. Старшия смята, че са много опасни.
– Добре. Скривам се.
– Отбих се в квартирата ти късно снощи. Бих искал да ми казваш, като изчезваш.
– Утре вечер ще се мярна.
– Каква кола караш?
– Наех един понтиак с четири врати. Много е шик.
– Днес следобед видях волвото ти. Наред си е.
– Благодаря ти, Клийв.
– Как се чувстваш?
– Добре съм. Кажи на Старшия, че няма страшно за мен.
– Утре да ми се обадиш. Притеснявам се.
Спа само четири часа и беше буден, когато телефонът иззвъня. Навън беше тъмно и през следващите два часа нямаше да се развидели. Той изгледа недоверчиво телефона и го вдигна чак на петия път.
– Ало – каза неуверено той.
– Грей Грантам ли е? – попита много плах женски глас.
– Да. Кой се обажда?
– Бевърли Морган. Търсили сте ме снощи.
Грей скочи на крака и наостри слух, вече съвсем буден.
– Да. Прощавайте, ако сме ви разстроили.
– Няма нищо. Татко се престарава в грижите си. И е много ядосан, защото след убийството на Къртис журналистите прекалиха. Откъде ли не се обаждаха! Искаха негови снимки, мои, на детето. По всяко време звъняха. Беше ужасно и на татко му дойде до гуша. Дори изблъска двама от верандата.
– Значи ние сме имали повече късмет.
– Надявам се, че не ви е обидил. – Гласът й бе глух и безжизнен, но тя се мъчеше да звучи уверено.
– Не, съвсем не.
– Сега той спи долу на дивана, тъй че можем да поговорим.
– А вие защо не спите? – попита той.
– Вземам хапчета за сън, но съвсем обърках времето. През деня спя, а нощем снова из стаите. – Явно че сега не можеше да заспи и искаше да си поговори с някого. Грей седна на леглото и се помъчи да се отпусне.
– Не мога да си представя един такъв тежък удар.
– Човек го осъзнава чак след няколко дни. Отначало мъката е ужасна. Просто не се издържа. Не можех да помръдна тялото си, защото всичко ме болеше. Не можех да мисля от шока и не желаех да повярвам. Бях се натъпкала с лекарства, за да издържа погребението, което сега ми се струва като кошмарен сън. Отегчавам ли ви?
– Никак.
– Трябва да спра с тези хапчета. Толкова много спя, че няма кога да си поприказвам с някого. Да не говорим, че баща ми прогонва хората. Това сега записвате ли го?
– Не, просто ви слушам.
– Днес стана седмица, откакто го убиха. Помислих си, че е останал да работи до много късно, което нямаше да е изключение. Застреляли го и му взели портфейла, така че полицията не могла да установи кой е. В късните новини видях репортаж – показваха мястото, където бил убит млад адвокат, и сякаш си знаех, че е Къртис. Не ме питайте как са разбрали, че е адвокат, без да знаят кой е. Странно е, много необясними неща има около едно убийство.
– Защо работеше до късно?
– Работеше по осемдесет часа седмично, понякога и повече. „Уайт и Блазевич“ просто те изстискват. Гледат да унищожат служителите си за седем години, а ако не успеят, тогава им предлагат съдружие. Къртис ненавиждаше тази фирма. Омръзнала му беше адвокатската работа.
– От колко време работеше там?
– От пет години. Изкарваше деветдесет хиляди на година, така че преглъщаше всичко друго.
– Знаете ли, че ми се е обаждал по телефона?
– Не. Татко ми спомена, че сте му казали, и аз се размислих тази нощ. За какво си говорехте?
– Той така и не каза истинското си име. Представи се като Гарсия. Не ме питайте как установих самоличността му, ще ми трябват часове. Знаеше нещо за убийствата на съдиите Розенбърг и Дженсън и искаше да го сподели с мен.
– Ранди Гарсия беше най-добрият му приятел от началното училище.
– Останах с впечатлението, че случайно е видял нещо в кантората, а някой там е разбрал за това. Беше много изнервен и винаги се обаждаше от улични автомати. Смяташе, че го следят. Бяхме се уговорили да се срещнем по-миналата събота, рано сутринта, но той се обади малко по-рано и каза „не“. Беше уплашен и заяви, че трябвало да мисли за семейството си. Вие имахте ли някаква представа за това?
– Не. Знаех, че е ужасно напрегнат, но напрежението продължаваше вече пет години, откакто заработи там. Никога не говореше за службата си вкъщи. Много мразеше тази фирма.
– Защо я мразеше?
– Работеше за пасмина мошеници, за банда главорези, готови да те убият за един цент. Луди пари хвърляха да поддържат фасадата на почтеността, но са отрепки. Къртис завърши с отличие и имаше възможност да избира. Когато го назначаваха, изглеждаха чудесни хора, но като поработи с тях, разбра, че са истински чудовища. Не признаваха етика и морал.
– Защо тогава е останал там?
– Все по-добри пари получаваше. Преди година без малко да ги напусне, но предложението за друга работа се осуети. Беше много нещастен, но гледаше да не се издава. Мисля, че се чувстваше гузен, задето прави този голям компромис. Ако говорехме за работата му, въпросите и отговорите бяха едни и същи. Като се върнеше, го питах как е минал денят. Понякога си пристигаше чак в десет и на мене ми ставаше ясно, че не му е било много весело. Но той винаги отвръщаше, че денят е бил печеливш. Тази дума използваше: печеливш. А после говорехме за детето. Нито той искаше да приказва за службата, нито пък аз да слушам.
Е, по този въпрос толкова. Гарсия беше мъртъв и не бе споменавал нищо пред жена си.
– Кой разчисти бюрото му?
– Някой от колегите. В петък донесоха книжата и вещите му, старателно подредени в три кашона, облепени със скоч. Ако искате, заповядайте да ги прегледате.
– Не, благодаря. Сигурен съм, че всичко е минало през съответния контрол. Каква застраховка за живот имаше той?
Тя помълча малко, а после каза:
– Умен човек сте, мистър Грей. Преди две седмици той се застрахова за един милион долара, като обезщетението се удвоява при внезапна смърт.
– Това прави два милиона.
– Да, толкова. Сякаш е имал предчувствие.
– Смятам, че не става дума за убийство с цел грабеж, мисис Морган.
– Не мога да повярвам – задавено изрече тя.
– Полицията разпитва ли ви дълго?
– Не. Едно от многото улични нападения в този град, е, с една степен по-сериозно. Чудо голямо. Случват се всеки ден.
Въпросът със застраховката беше интересен, но безполезен. Грей взе да се отегчава от мисис Морган и провлачения й монотонен глас. Мъчно му беше за нея, но след като нищо не знаеше, беше време да се сбогуват.
– Какво според вас е надушил? – попита тя.
Това можеше да отнеме часове.
– Не ми е ясно – отвърна Грей и погледна часовника си. – Каза, че знае нещо за убийствата, но само дотам стигна. Бях убеден, че ще се срещнем някъде и той ще изплюе камъчето. И ще ми покаже каквото има. Явно съм сбъркал.
– Откъде е могъл да научи нещо за мъртвите съдии?
– Не зная. Обади ми се най-неочаквано.
– Ако е имал нещо да ви показва, какво ли ще да е било? – попита тя.
Той беше репортерът. Обикновено той задаваше въпросите.
– Нямам представа. Така и не даде да се разбере.
– Къде би скрил такова нещо? – Въпросът бе искрен, но той почваше да се дразни. Внезапно му просветна. Тя биеше нанякъде с това.
– Не зная. Той къде си държеше ценните документи?
– Имаме банков сейф за нотариални актове, завещания, такива неща. Знаех за този сейф, но той се занимаваше с всички юридически въпроси на семейството, мистър Грантам. В четвъртък отидохме с татко да го отворим, вътре нямаше нищо по-особено.
– Но вие не сте очаквали нещо особено, нали?
– Не. После, в събота рано сутринта, беше още тъмно, прегледах книжата в бюрото му, което е в спалнята ни. Имаме едно такова старинно писалище със сгъваем капак, което му беше за личната кореспонденция и документация, и там открих нещо по-особено.
Грей скочи от леглото и втренчи трескав поглед в пода. Обажда му се в четири часа посред нощ. Двайсет минути бърбори празни приказки. И изчаква, докато той не се накани да затвори, за да пусне бомбата.
– Какво е то? – попита той колкото се може по-сдържано.
– Един ключ.
В гърлото му заседна буца.
– Какъв ключ?
– За друг сейф.
– В коя банка?
– Във Фърст Кълъмбия. Нея никога не сме я използвали.
– Разбирам. И вие не сте знаели за този допълнителен сейф?
– О, не. Изобщо не съм подозирала за него до събота сутрин. Доста се озадачих, но понеже намерих всичките ни документи в първия, не съм си правила труда да проверявам и този. Реших, че сега не ми е до това, и го оставих за по-късно.
– Не искате ли аз да свърша тази работа вместо вас?
– Надявах се да кажете това. И ако откриете каквото търсите?
– Не зная какво търся. Но да речем, че намеря нещо вътре и то се окаже много… да речем, интересно за пресата, тогава?
– Използвайте го.
– Някакви условия?
– Само едно. Ако компрометира с нещо съпруга ми, не ви позволявам да го използвате.
– Договорихме се. Давам ви дума.
– Кога искате ключа?
– В ръката си ли го държите?
– Да.
– Ако излезете на верандата, след три секунди ще бъда при вас.
Частният самолет от Маями докара само петима мъже, тъй че Едуин Снелър трябваше да планира акцията си с по-малко хора. Само седем души и почти никакво оборудване. И никакво време. Не бе спал от понеделник. Хотелският му апартамент беше превърнат в малък щаб: цяла нощ се взираха в картите и планираха действията си за следващите двайсет и четири часа. Само няколко неща бяха сигурни. Грантам имаше квартира, но там го нямаше. Имаше кола, ала не я използваше. Работеше в „Поуст“ и редакцията му се намираше на Петнайсета улица. „Уайт и Блазевич“ се помещаваха на Десета улица, близо до Ню Йорк авеню, но тя нямаше да се върне там повече. Съпругата на Морган живееше в Александрия. А другото сигурно беше, че издирват двама души сред три милиона.
Не можело да измъкнат мъжете, които му били нужни, от първото общежитие. Трябвало да се подберат и съответно наемат. Обещаха му, че до вечерта ще разполага с колкото се може повече хора.
Снелър не беше новак в бизнеса с убийства, а това положение се очертаваше като безнадеждно. Пълно отчаяние. Всичко се разпадаше. Щеше да направи каквото бе възможно при сегашните обстоятелства, но бе вече с единия крак на вратата, готов да побегне.
Тя го бе смаяла. Сблъска се с Камел на негова територия и оцеля. Измъкна се изпод куршуми и бомби и остана невредима, след като я гонеха най-добрите в бранша. С радост би се срещнал с нея не за да я убие, а за да я поздрави. Отърва се девойчето и ще има да разправя.
Оставаше им единствено да се съсредоточат върху сградата на вестника. Това беше мястото, където той трябваше да се върне.
40
Колите в центъра пъплеха едва-едва, опрели броня до броня, и това бе добре дошло за Дарби. Нямаше за къде да бърза. Банката отваряше в девет, а някъде около седем сутринта, докато пиеха кафето в стаята й, той я беше убедил, че се налага именно тя да отиде в банката. Не беше толкова сигурна, но работата трябваше да се свърши от жена, пък те не разполагаха с кой знае какъв избор. Бевърли Морган беше казала на Грей, че в нейната банка, Фърст Хамилтън, бяха запечатали сейфа им веднага след смъртта на Къртис и на нея й било разрешено само да погледне съдържанието и да го опише. Освен това й позволявали да си извади копие от завещанието, но оригиналът оставал обратно в сейфа. Съдържанието щяло да й бъде предадено чак когато данъчните инспектори си свършели работата.
Така че въпросът сега бе дали във Фърст Кълъмбия знаят, че той е мъртъв или не. Семейство Морган никога не бяха използвали тази банка и Бевърли нямаше никаква представа защо съпругът й бе избрал именно нея. Беше огромна, с милион клиенти, и те решиха, че може пък и да им проработи късметът.
Дарби вече не желаеше да разчита на късмет. Снощи бе изпуснала идеалната възможност да се качи на някой самолет и сега трябваше да се прави на Бевърли Морган и да се мъчи да надхитри банката, за да измъкне нещо от един мъртвец. А какво щеше да прави нейният партньор? Щеше да я охранява. Имаше пистолет, който я стресна ужасно и, откровено казано, плашеше и него, макар че не искаше да си го признае, и възнамеряваше да си играе на бодигард и да пази вратата, докато тя рови в касетата.
– Ами ако знаят, че е умрял? – запита за сетен път тя. – А аз взема да кажа, че не е?
– Зашлевяваш един шамар на оная кучка и хукваш да бягаш. Аз ще те чакам на входа. Имам пистолет. Пробиваме си път с честа стрелба и изчезваме.
– Стига, Грей. Не знам дали ще се справя.
– Ще се справиш, сигурен съм. Запази самообладание. Дръж се нахакано. Със самочувствие. Трябва да ти дойде отвътре.
– Благодаря за съвета. Ами ако извикат охраната? Усещам, че почвам да изпитвам ужас при мисълта за техните горили.
– Аз ще те спася. Откривам огън и нахлувам вътре като истински командос.
– Тогава и с двама ни е свършено.
– Успокой се, Дарби. Ще мине като по ноти.
– Защо си толкова сигурен?
– Чувствам го. В оня сейф има нещо, Дарби. И ти трябва да го измъкнеш оттам, детенце. На теб се пада честта.
– Благодаря, че ми каза. Много ме успокои.
Приближаваха се към Девета улица. Грей намали, после спря на забраненото, на десетина метра от парадния вход на Фърст Кълъмбия, и изскочи навън. Дарби слезе по-бавно. Двамата се отправиха към вратата. Наближаваше десет часа.
– Ще чакам тук. – Той посочи една мраморна колона. – Иди и го вземи.
– Иди и го вземи – измърмори тя и бутна въртящата се врата. Все нея подхвърляха на лъвовете.
По размери фоайето приличаше на футболно игрище и изобилстваше с колони, полилеи и фабрични персийски килими.
– Къде се намират личните сейфове? – обърна се тя към младата жена на гише „Информация“, която посочи към дъното, вдясно. Опашките пред гишетата отляво бяха в по четири реда, а отдясно поне стотина вицепрезиденти говореха делово по телефона. Това бе най-голямата банка в града и никой не забелязваше нейното присъствие.
Трезорът се намираше зад две масивни месингови врати, които бяха така излъскани, че приличаха на златни, явно за да създават впечатление за вечна сигурност и недосегаемост. Бяха леко отворени – да могат неколцината избрани да влязат в светилището. Вляво от тях, зад бюрото с табела „Лични сейфове“, седеше внушителна дама на около шейсет години. Името на ревера беше Вирджиния Баскин.
Мисис Баскин впи изпитателен поглед в приближаващата се Дарби. Усмивка нямаше.
– Искам да проверя нещо в моята касета – заяви Дарби, без да диша. Последните две минути просто не си бе поемала дъх.
– Номерът, ако обичате. – Мисис Баскин зачука по клавиатурата и вдигна очи към монитора.
– Ф566.
Дамата набра номера и зачака сведението да се изпише на екрана. След миг смръщи лице и почти се опря в него. Бягай! – помисли си Дарби. Мисис Баскин се намръщи още повече и се почеса по брадичката. Бягай, преди да е вдигнала телефона и да е извикала охраната. Бягай, преди да са включили алармената инсталация и оня глупак да нахлуе вътре с изваден пистолет.
Мисис Баскин отдръпна глава от монитора.
– Бил е нает само преди две седмици – заяви тя почти на себе си.
– Да – отвърна Дарби, като че ли тя го бе наела.
– Вие, предполагам, сте мисис Морган. – Дамата зачука внимателно по клавиатурата.
Продължавай да предполагаш, миличка.
– Да, Бевърли Ан Морган.
– Адресът ви?
– Пемброук 891, Александрия.
Мисис Баскин кимна на екрана, като че ли той можеше да я види и да й засвидетелства одобрението си, и пак зачука.
– Телефонният ви номер?
– 703-664-5980.
Мисис Баскин явно хареса и него. Компютърът също.
– Кой е наел сейфа?
– Съпругът ми, Къртис Морган.
– И какъв е номерът на социалната му осигуровка?
Дарби небрежно отвори новата, доста голяма кожена чанта и измъкна портмонето си. Колко съпруги помнят наизуст номера на социалната осигуровка на съпруга? Тя отвори портмонето.
– 510-96-8686.
– Много добре – заяви мисис Баскин учтиво, вдигна поглед от компютъра и дръпна едно чекмедже.
– Колко време ще се бавите?
– Няма и минута.
Вирджиния Баскин извади някакъв картон, сложи го на бюрото и посочи с пръст.
– Подпишете тук, мисис Морган.
Дарби нервно се подписа на втория ред. Мистър Морган се бе разписал пръв, в деня, когато бе наел сейфа.
Мисис Баскин се вгледа в подписа. Дарби затаи дъх.
– Носите ли си ключа? – запита важно дамата.
– Разбира се. – Дарби се усмихна възможно най-мило.
Мисис Баскин извади някаква кутийка от чекмеджето и се надигна.
– Елате с мен.
Месинговите врати останаха зад тях. По размери трезорът приличаше на клон на банка в предградията. А архитектурно наподобяваше мавзолей със своя лабиринт от коридори, зали и камери. Насреща им се зададоха двама мъже с униформи. Мисис Баскин и Дарби минаха покрай четири съвършено еднакви стаи, където стените бяха покрити догоре с редици касети. Ф566 явно беше в петата, защото мисис Баскин влезе в нея и отвори черната си кутийка. Дарби се огледа нервно.
Вирджиния Баскин беше съвсем делова. Тя се доближи до Ф566, който беше на равнището на рамото й, и мушна своя ключ, после завъртя очи към Дарби, сякаш искаше да каже, твой ред е, глупачке! Дарби измъкна ключа от джоба си и го пъхна до другия. После Вирджиния завъртя и двата, издърпа касетата няколко сантиметра навън и измъкна своя ключ.
Тя посочи с ръка някаква миниатюрна стаичка с плъзгаща се дървена врата.
– Можете да идете там. Като свършите, сложете я обратно, заключете и елате при мен. – Мисис Баскин излезе.
– Благодаря – усмихна се Дарби.
Тя изчака Вирджиния Баскин да се отдалечи достатъчно, после измъкна цялата касета. Не тежеше кой знае колко. Беше петнайсет сантиметра широка, трийсет висока и четирийсет и пет дълга. Отгоре бе отворена. Вътре имаше само две неща – тънък кафяв плик и видеокасета без никакъв надпис на нея.
Нямаше нужда да ходи никъде. Дарби напъха плика и видеокасетата в чантата си, заключи празния сейф и излезе.
Вирджиния още не си бе седнала на бюрото.
– Аз приключих – съобщи й Дарби.
– Това се казва експедитивност.
Много права беше. Нещата се вършат бързо, когато нервите ти всеки момент ще се скъсат.
– Намерих това, което ми трябваше.
– Чудесно. – Мисис Баскин изведнъж омекна. – Четохте ли във вестника оная ужасна история за някакъв адвокат миналата седмица? Оня, дето го нападнали да го обират и го убили тук наблизо. Той не се ли казваше Къртис Морган? Нещо такова май беше. Какъв кошмар!
Ах ти, глупачка такава!
– Не съм го чела – прекъсна я Дарби. – Бях в чужбина. Много ви благодаря.
Този път прекоси фоайето малко по-бързо. Банката гъмжеше от хора и на входа нямаше охрана. Фасулска работа. Време беше наистина да свърши нещо, без някой да се лепне за нея.
Верният страж охраняваше мраморната колона. Тя блъсна въртящата се врата, стъпи на тротоара и бе почти до колата, когато той я настигна.
– Качвай се бързо! – изкомандва тя.
– Какво намери? – задъхано попита той.
– Давай да изчезваме оттук! – Дръпна рязко вратата и се шмугна вътре.
Той запали мотора и натисна газта.
– Кажи сега нещо – настоя Грей.
– Опразних сейфа – обясни тя. – Има ли някой зад нас?
Той надникна в огледалото.
– Откъде да знам, по дяволите? Какво имаше вътре?
Тя откопча чантата си и измъкна плика. После го отвори. Грей удари спирачки и едва не се заби в колата отпред.
– Гледай къде караш! – изкрещя тя.
– Добре де! Добре! Какво има в плика?
– Не знам! Не съм го прочела още и ако ме убиеш, никога няма да го прочета.
Тръгнаха отново. Грей пое дълбоко дъх.
– Виж какво, хайде да не крещим повече, а? Дай да се успокоим.
– Добре. Ти карай, а аз ще се успокоя.
– Така. Сега спокойни ли сме?
– Да. Ти се успокой. И гледай къде караш. Къде отиваме?
– Не знам. Какво има в плика?
Тя измъкна отвътре някакъв документ и погледна Грей, който също се взираше в листа хартия в ръката й.
– Гледай къде караш!
– Ти само ми прочети какво пише вътре.
– Не мога да чета в кола. Става ми лошо.
– По дяволите! По дяволите! По дяволите!
– Пак почваш да крещиш.
Той рязко изви кормилото вдясно и спря пак на забранено. Отзад запищяха клаксони. Изгледа я свирепо.
– Благодаря – усмихна се сдържано тя и започна да чете на глас.
Беше клетвена декларация, написана чистичко и прегледно на четири страници и заверена в присъствието на нотариус. Датата показваше, че е правена в петък, деня преди последното обаждане на Морган. Под клетва младият Къртис заявяваше, че работи в отдел „Нефт и газ“ в „Уайт и Блазевич“ от самото си постъпване във фирмата преди пет години. Клиентите му били частни проучвателни фирми от различни страни, но в повечето случаи американски. От самото начало работел за клиент, който бил ответник в огромен процес в южна Луизиана. Клиентът се наричал Виктор Матис. И този мистър Матис, с когото никога не се бе срещал, макар че съдружниците в „Уайт и Блазевич“ добре го познавали, настоявал делото да бъде спечелено на всяка цена, та да може в крайна сметка да вади милиони барели нефт от мочурищата на Теребон Париш в Луизиана. Там имало и милиони кубически метра природен газ. За това дело в „Уайт и Блазевич“ отговарял съдружникът Ф. Симс Уейкфилд, който бил близък приятел на Виктор Матис и често го посещавал на Бахамските острови.
Дарби и Грей седяха на забраненото място, откъдето полицаите всеки момент можеха да ги вдигнат, и не забелязваха профучаващите покрай тях коли, които ги заобикаляха опасно близо. Тя четеше бавно, а той слушаше със затворени очи.
И така делото било твърде важно за „Уайт и Блазевич“. Фирмата не участвала пряко в процеса и обжалването на присъдата, но цялата документация минавала през Уейкфилд. Той работел само по делото „Пеликан“, както го наричали всички. Прекарвал по-голямата част от времето си в телефонни разговори било с Матис, било с някой от стотината прависти, които работели за него. Морган отчитал по десет часа седмично по делото, но работата му била все някъде из периферията. Предавал отчета си директно на Уейкфилд и това било необичайно, защото всички други отчети се връчвали на финансовия отговорник на отдела, който ги пращал в счетоводството. Морган бил научил туй-онуй за толкова години и бил твърдо убеден, че Матис не плаща на фирмата по обичайната й часова ставка. Направо бил сигурен, че фирмата е поела делото срещу процент от бъдещите постъпления от нефта. Бил дочул цифрата десет процента от чистата печалба. Това било нещо нечувано в бранша.
Отвън изсвириха спирачки и те настръхнаха, очаквайки удара. Размина им се на косъм.
– Ще ни убиеш, да знаеш! – почти изкрещя Дарби.
Грей запали, завъртя волана вдясно и качи колата на тротоара. Само задните колела останаха на платното. Вече бяха направо на сигурно място.
– Продължавай да четеш – тросна й се той.
И така, на двайсет и осми септември или някъде там Морган влязъл в кабинета на Уейкфилд с две папки и куп документи, които нямали нищо общо с делото „Пеликан“. Уейкфилд говорел по телефона. Царял обичайният хаос, секретарките сновели напред-назад, всичко си било както винаги. Той почакал няколко минути шефът да се освободи, но разговорът не свършвал. Накрая, след като минали петнайсет минути, Морган взел папките и документите от разхвърляното бюро и си тръгнал. Отишъл си в стаята на другия край на коридора и почнал да работи. Било около два следобед. Посегнал за някаква папка и попаднал на нещо, написано на ръка, което било най-отдолу на купа документи, току-що донесени от него. Явно несъзнателно го бил вдигнал от бюрото на Уейкфилд. Веднага скочил с намерението да го върне. И го прочел. После още веднъж. Погледнал към телефона. Линията на Уейкфилд още била заета. Фотокопие от тази бележка бе приложено към клетвената декларация.
– Прочети я! – изкомандва Грей.
– Не съм свършила с декларацията – озъби му се.
Нямаше смисъл да спори с нея. Дарби беше юридическият мозък, а това беше юридически документ и тя щеше да го чете, както си решеше.
И така, Морган бил поразен от тази бележка. И ужасен. Веднага изхвърчал от стаята си, слязъл до най-близкия ксерокс и я снимал. После се върнал и поставил оригинала под папките, точно както го намерил на бюрото. Щял да се закълне, че никога не я е виждал.
Бяха два абзаца, написани на ръка, на хартия за служебно ползване. От мистър Велмано, Марти Велмано, главен съдружник във фирмата. Носеше дата 28 септември, бе до мистър Уейкфилд и гласеше:
Симс,
Предай на клиента, че проучването е приключило – съдът ще е много по-благосклонен, ако Розенбърг се оттегли. Вторият кандидат за оттегляне е малко необичаен. Айнщайн е открил нещичко за – можеш ли да си представиш! – Дженсън. Момчето, разбираш ли, си има разни проблеми.
Предай му още, че като се вземат предвид всички обстоятелства, пеликанът трябва да пристигне тук след четири години.
Подпис нямаше.
Грей зяпна от изненада. После започна да се усмихва и да се мръщи едновременно. Дарби продължи да чете, вече по-бързо.
И така, Марти Велмано бил една безмилостна акула, която работела по осемнайсет часа на ден и се чувствала излишна, ако наоколо не се лее кръв. Той бил сърцето и умът на „Уайт и Блазевич“. Сред силните на деня във Вашингтон бил известен като опасен играч с много пари. Обядвал с конгресмени и играел голф с членове на кабинета. Вратовете режел в кабинета си, при затворени врати.
Айнщайн бил прякорът на Натаниел Джоунс, един откачен гений на правните науки, когото държали заключен в малката му библиотека на шестия етаж. Той изчитал всяко дело, разглеждано от Върховния съд, единайсетте федерални апелативни и петдесетте върховни съдилища във всеки отделен щат. Морган никога не бил виждал Айнщайн. В тая фирма хората рядко се срещали.
След като преснимал бележката, той пъхнал копието в едно чекмедже. Десет минути по-късно Уейкфилд връхлетял в стаята му с много разтревожен вид. Наистина бил ужасно пребледнял. Започнали да ровят по бюрото и намерили бележката. Уейкфилд бил бесен, което съвсем не се случвало рядко. Той попитал Морган дали я е прочел. Не, отрекъл категорично Морган. Явно я е вдигнал по погрешка с другите документи. Какво толкова е станало? Уейкфилд продължил да крещи и изнесъл цяла лекция на Морган за неприкосновеността на бюрото на стоящия по-високо. Държал се направо като идиот, щурал се из стаята и размахвал ръце. Накрая осъзнал, че прекалява. Опитал се да се успокои, но впечатлението вече било създадено. Взел бележката и си тръгнал.
Морган скрил копието в някаква книга в библиотеката на деветия етаж. Бил ужасен от параноичния, направо истеричен изблик на Уейкфилд. Преди да си тръгне привечер, подредил най-внимателно нещата по бюрото и рафтовете в стаята. На другата сутрин проверил. Някой бил ровил в бюрото му.
Морган почнал да си отваря очите на четири. След два дни намерил миниатюрна отвертка зад една книга в шкафа. После парченце усукано черно тиксо в кошчето за боклук. Решил, че стаята и телефонът му се подслушват. Уловил някои изпълнени с подозрение погледи. Велмано се появявал в кабинета на Уейкфилд доста по-често отпреди.
После Розенбърг и Дженсън били убити. Морган бил убеден, че това е работа на Матис и сътрудниците му. В бележката името „Матис“ не се споменавало, но се говорело за „клиента“. Уейкфилд нямал други клиенти. И никой друг не би спечелил толкова от един нов състав на Съда.
Последният абзац на декларацията беше направо стряскащ. На два пъти след убийствата Морган усетил, че го следят. Отнели му делото „Пеликан“. Давали му много работа, настоявали да стои повече часове. Той знаел, че може да го убият. Щом не се бяха поколебали да ликвидират двама върховни съдии, какво оставаше за един дребен служител?
Декларацията бе подписана под клетва в присъствието на нотариуса Емили Станфорд. Адресът й беше написан под името.
– Стой тук. Ще се върна веднага. – Грей изхвръкна навън, прибяга между колите и пресече улицата. До хлебарницата отсреща имаше телефон. Той набра номера на Смит Кийн и изгледа взетия под наем понтиак, спрян напряко на тротоара.
– Смит, обажда се Грей. Слушай внимателно и прави каквото ти кажа. Попаднах на друг източник, потвърждаващ версия „Пеликан“. Голямо нещо е, казвам ти. След петнайсет минути ти и Краутхамър да сте в кабинета на Фелдман.
– Какво си намерил?
– Гарсия е оставил прощално писмо. Трябва да спрем на още едно място и пристигаме.
– Пристигаме ли? И момичето ли идва?
– Да. Занеси телевизор и видео в заседателната зала. Струва ми се, ме Гарсия иска да ни каже нещо.
– Значи има някакъв запис, така ли?
– Така. Ще се видим след петнайсет минути.
– Да не би да си в опасност?
– Надявам се, не. Просто съм ужасно нервен, Смит. – Грей затвори и хукна обратно към колата.
Мис Станфорд имаше кантора за правни услуги на Върмонт авеню. Тя точно бършеше прах по рафтовете, когато Грей и Дарби нахълтаха вътре. Явно бързаха много.
