Текст книги "Отмъщение от отвъдното"

Автор книги: Дж. Дж. Коннолли

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 19 страниц)

Вдигнах рамене. Имаше право.

– Как протече второто посещение? – попита тя.

– Можеше да мине и по-добре – отговорих.

– Как така?

– Ами, първо на първо, можех да не го удрям в корема.

– О, Чарли! – Изглеждаше искрено разочарована и аз още повече се засрамих от постъпката си. Опитах се да компенсирам простъпката си, като й разкажа разговора си с Уолас възможно най-подробно, без да й споменавам за жената и детето, които той твърдеше, че е видял.

– Искаш да кажеш, че приятелят ти Джаки също е заплашил Уолас, така ли? – попита тя.

– Не съм го молил. Сигурно е смятал, че ми помага.

– Той поне е бил по-въздържан от теб. Уолас може да те обвини в нападение, но едва ли ще го направи. Очевидно иска да напише тази книга и това съображение вероятно ще се наложи над всички останали, стига да не му нанесеш трайни увреждания.

– Тръгна си на собствен ход – уверих я.

– Е, ако изобщо знае нещо за теб, трябва да се смята за късметлия.

Приех удара. Не бях готов да споря.

– И сега какво ще правим? – попитах.

– Не можеш да му попречиш да напише книгата – простичко каза Ейми. – Както сам ти е казал, голяма част от материала е публично достояние. Можем да изискаме или да си издействаме по друг начин копие от ръкописа, за да го прегледаме внимателно за евентуални клевети или колосални нарушения на неприкосновеността на личния живот. След това можем да се обърнем към съда за възбрана на издаването на книгата, но те предупреждавам, че съдилищата неохотно издават такива забрани от уважение към Първата поправка. Най-доброто, на което можем да се надяваме, е парично обезщетение. Издателят вероятно е включил клауза за компенсация и обезщетение в договора на Уолас, ако такъв е бил официално сключен. Освен това, ако са изпипали всичко както трябва, сигурно ще разполагат със застраховка срещу медиен риск. С други думи, не само че няма да успеем да попречим на птичето да изхвръкне от стаята, ами вероятно едва ли дори ще успеем да притворим вратата.

Облегнах се и затворих очи.

– Сигурен ли си, че не искаш малко вино? – попита Ейми.

– Сигурен съм. Започна ли, може и да не спра.

– Съжалявам – каза тя. – Ще поговоря с още хора и ще проверя дали нямаме друга отворена вратичка, но не се надявай много. Чарли?

Отворих очи.

– Не го заплашвай повече. Просто стой далеч от него. Ако те потърси, махни се. Не влизай в конфликти. Същото важи за приятелите ти независимо от добрите им намерения.

С което стигнахме до друга трудност.

– Да, това може да се окаже проблем – казах.

– Как така?

– Ейнджъл и Луис.

Бях разказал на Ейми достатъчно и за двамата, за да не си прави никакви илюзии.

– Ако Уолас започне да рови, възможно е да стигне до техните имена – казах. – Съмнявам се, че те са способни на добронамереност.

– Струва ми се, че хора като тях не оставят много следи.

– Няма значение. Няма да им хареса той да души, особено на Луис.

– Тогава ги предупреди.

Замислих се.

– Не – отсякох, – да видим какво ще се случи.

– Сигурен ли си, че идеята е добра?

– Всъщност не съм, но Луис е привърженик на превантивните мерки. Ако му кажа, че е възможно Уолас да започне да разпитва за него, той сигурно ще реши, че е най-добре Уолас изобщо да не задава никакви въпроси.

– Ще се престоря, че не съм чула това – каза Ейми. Допи виното си на един дъх и явно се позачуди дали да не пийне още с надеждата така да изтрие всички спомени за онова, което току-що бях изръсил. – Боже, откъде се сдоби с такива приятели?

– Не знам точно, но едва ли Бог има нещо общо.

Шестнайсета глава

Мики Уолас замина от Портланд рано на следващия ден. Кипеше от възмущение и от едва сдържан гняв, който му беше непривичен, защото Мики рядко се ядосваше истински. Обаче срещата му с Паркър в съчетание с опита на приятеля му неандерталец да го уплаши го бе преобразила напълно. Беше свикнал разни адвокати да се опитват да го сплашват, понякога дори бяха успявали да го притиснат до стената, а най-малко два пъти го бяха заплашвали и с по-сериозни неща. Обаче от много години никой не го беше удрял, както го бе фраснал Паркър. Всъщност за последен път Мики беше участвал в нещо като сериозно сбиване още в гимназията, а тогава по случайност беше отправил удар, с който счупи един от зъбите на съперника си. Сега му се искаше да бе успял да нанесе такъв удар и на Паркър и докато се качваше на влака в Логан, разиграваше мислено алтернативни сценарии, според един от които той събаряше Паркър на колене, той унижаваше детектива, а не обратното. Порадва им се няколко минути, после ги прогони от мислите си. Имаше и други начини да накара Паркър да съжалява за стореното, а главният от тях бе да завърши замислената книга, която му лежеше на сърцето и на която усещаше, че е заложена репутацията му.

Все още го притесняваше преживяното в къщата на Паркър през онази мъглива нощ. Предполагаше, че силната му реакция, страхът и объркването му ще намалеят, обаче не стана така. Вместо това продължаваше да спи неспокойно, а през първата нощ след необикновеното преживяване се събуди точно в четири и половина, убеден, че не е сам в мотелската си стая. Светна нощната лампа, енергоспестяващата крушка бавно се разпали и постепенно освети стаята, като остави ъглите тъмни, а Мики изпита неприятното усещане, че мракът край него неохотно е отстъпил пред светлината, отмъкнал е със себе си чуждото присъствие, което писателят бе усетил, и се бе спотаил на места, където светлината от лампата не можеше да стигне. Отново си спомни клекналата зад кухненската врата жена и детето, което движеше пръст по прозореца на колата му. Би трябвало да мерне лицата им, а не успя и нещо му подсказваше, че трябва да бъде признателен, задето поне това му е било спестено. Имаше причина лицата им да останат скрити за него.

_Защото Пътника ги беше разкъсал целите, защото бе оставил само кръв, кости и празни очни ямки. А човек не иска да вижда такова нещо, о, не, господине, понеже такава гледка те сподиря чак докато склопиш очи за последно и дръпнат чаршафа над лицето ти. Никой не може да види нещо толкова зловещо и дивашко, без то да го повреди за вечни времена._

_А ако става дума за хора, които обичаш, за съпругата и за собственото ти дете, тогава…_

Приятелка и дъщеря й, две гостенки: така ги представи Паркър пред Мики, но Мики не прие нито за секунда това обяснение. О, да, със сигурност бяха гостенки, само че не от онези, които спят в свободната стая и играят занимателни игри през зимните вечери. Мики не разбираше природата им, още не, и още не беше разбрал дали да включва това преживяване в книгата, която щеше да представи на издателите си. Подозираше, че няма да го направи. В крайна сметка кой щеше да му повярва? Ако включи история за призраци в разказа, рискуваше да подкопае фактологичната основа на творбата си. Само че въпреки това тази жена и това дете, а също и всичко, което бяха преживели, представляваше сърцевината на книгата. Мики винаги бе смятал, че духовете на случилото се със съпругата и с дъщерята на Паркър го преследват, само че не буквално. Тук ли се криеше отговорът? Дали онова, което се бе разиграло пред очите на Мики, беше доказателство за действително присъствие на призраци?

Той добави към бележките си всички тези мисли и размишления.

Мики се регистрира в хотел близо до гара „Пен“ типична туристическа дупка с лабиринт от малки стаички, обитавани от шумни, но учтиви азиатци и от семейства селяндури, които искаха да разгледат Ню Йорк евтино. Късно следобед седеше в заведение, което самият той и мнозина други, които не са прошляци, биха определили като долнопробен бар, и размишляваше какво да си поръча, за да не изложи здравето си на опасност. Пиеше му се кафе, но му се струваше, че ако си поръча кафе на място като това по друга причина, освен да се избави от махмурлука, ще му се нацупят или пък ще го разтълкуват като доказателство за хомосексуални наклонности. Всъщност, помисли си Мики, в бар като този би изглеждало подозрително дори да си измие ръцете.

До него бе менюто на бара и списък със специалитети, надраскани с тебешир на една дъска, но все едно бяха написани на санскрит – толкова бяха дълги и нечетливи, а и никой не ядеше. Всъщност никой не правеше нищо особено, защото Мики беше единственият посетител, ако изключим бармана, който изглеждаше така, все едно се е тъпкал само с човешки хормон на растежа през последното десетилетие. Беше издут на места, където нито един нормален човек не би бил. Имаше издутина на плешивата му глава, сякаш дори темето му беше развило мускули, за да не се чувства изключение от останалата част на тялото му.

– Какво да ти предложа? – попита той. Гласът му беше по-писклив, отколкото Мики би допуснал. Зачуди се дали се дължи на стероидите. Имаше характерни подутини по гърдите на бармана, като че ли гърдите му бяха развили свои вторични гърди. Имаше толкова силен загар, че на моменти едва ли не се сливаше с дървото и мръсотията в бара. На Мики му приличаше на женски чорапогащник, натъпкан с футболни топки.

– Чакам някого.

– Ами поръчай нещо, докато чакаш. Смятай го наем за стола.

– Дружелюбно местенце – отбеляза Мики.

– Ако си търсиш приятели, звънни на самаряните, тук въртим бизнес.

Мики си поръча лека бира. Рядко пиеше преди мръкнало, а дори тогава се ограничаваше до една-две бири – с изключение на вечерта, когато отиде до къщата на Паркър, но тя бе изключителна в редица отношения. В момента не му се пиеше бира, гадеше му се дори от мисълта за това, обаче не възнамеряваше да дразни мъжага, който изглеждаше така, все едно може да обърне Мики с хастара навън и обратно, преди той изобщо да осъзнае какво му се случва. Бирата му пристигна. Мики се втренчи в нея и тя му отвърна със същото. Пяната й тутакси започна да изчезва, сякаш откликваше подобаващо на липсата на ентусиазъм от страна на Мики.

Вратата се отвори и вътре пристъпи някакъв мъж. Беше висок и природно едър човек, който никога не е имал нужда от какъвто и да било изкуствен начин за подсилване на растежа, а само от мляко и месо. Носеше дълго синьо палто, което висеше разкопчано, и отдолу се показваше доста голямо коремче. Косата му беше къса и напълно побеляла. Носът му беше червен, и не само от студа навън. Мики си даде сметка, че е направил правилен избор, като си е поръчал бира.

– Ей, ама това е капитанът – провикна се барманът. – Отдавна не сме се виждали.

Протегна ръка, а новодошлият я пое и я разтърси сърдечно, потупвайки с другата си ръка мощната предмишница на другия мъж.

– Как си, Хектор? Явно още пиеш тези гадости.

– Поддържат ме едър и строен, капитане.

– Пораснали са ти цици и сигурно си бръснеш гърба два пъти дневно.

– Може пък да ги оставя да пораснат, та да има за какво да се хващат момчетата.

– Ти не си наред, Хектор.

– И се гордея с това. Какво да ти предложа? Първото е от заведението.

– Много мило, Хектор. „Редбрест“, ако обичаш, че съм се смръзнал до мозъка на костите. – После отиде до края на бара, където седеше Мики. – Ти ли си Уолас? – попита.

Мики се изправи. Беше висок към един и седемдесет и пет, а новопристигналият се извисяваше над него с петнайсетина сантиметра.

– Капитан Тиръл. – Ръкуваха се. – Благодаря ви, че отделихте време да поговорим.

– Е, след почерпката на Хектор ти ще плащаш.

– С удоволствие.

Хектор постави доста внушителна чаша уиски без лед и вода до дясната ръка на Тиръл, който посочи едно сепаре до задната стена:

– Да седнем там. Ял ли си?

– Не.

– Тук правят хубави хамбургери. Обичаш ли хамбургери?

Мики се съмняваше, че на това място изобщо предлагат нещо хубаво, но знаеше, че не бива да отказва.

– Да, хамбургер звучи добре.

Тиръл вдигна ръка и се провикна към Хектор: два средно запечени хамбургера с пълна гарнитура. Средно запечени, ужаси се Мики, би предпочел месото да е изпечено на въглен с надеждата, че това ще изтреби всевъзможните бактерии, настанили се да обитават месото. Мамка му, това можеше да се окаже последният бургер, който ще изяде някога.

Хектор надлежно вкара поръчката на учудващо модерен на вид касов апарат, макар самият той да си служеше с него като маймуна.

– Уолас, хубаво ирландско име – отбеляза Тиръл.

– Ирландско-белгийско.

– Хубава смесица, няма що.

– Европа, войната…

Лицето на Тиръл се смекчи от неприятно сантиментално изражение като разтопен бонбон.

– Дядо ми е служил в Европа, в Кралския ирландски полк. Получил куршум за старанието си.

– Много съжалявам.

– О, не умрял, обаче изгубил левия си крак под коляното. Тогава нямали протези, не като сега. Всяка сутрин сгъваше и прихващаше с карфици крачола на панталона си. Мисля, че някак се гордееше с това.

Вдигна чашата си към Мики и каза:

– Slainte.

– Наздраве! – отговори Мики и отпи голяма глътка. За щастие беше толкова студена, че почти не й усети вкуса. Бръкна в чантата си и извади бележник и химикалка.

– Направо към въпроса – отбеляза Тиръл.

– Ако предпочитате да изчакаме…

– Не, така е добре.

Мики извади от джоба си малкия си дигитален диктофон „Олимпия“ и го показа на Тиръл.

– Нещо против да…

– Да, имам против. Прибери го. Още по-добре ще е дори да свалиш батериите и да оставиш това чудо така, че да го виждам.

Мики се подчини. Това щеше да го позатрудни, но Уолас владееше добре стенографията и имаше добра памет. Така или иначе, нямаше да цитира Тиръл пряко. Това беше фонова информация и такава щеше да си остане. Тиръл го заяви съвсем ясно, когато се съгласи да се срещнат. Осведоми го, че ако името му се появи някъде в книгата, ще му премаже пръстите, докато не заприличат на тирбушони.

– Разкажи ми повече за книгата, която пишеш.

И Мики му разказа. Пропусна по-артистичните и философските елементи от предложението си и се опита да представи съвсем неутрално интереса си към Паркър. Макар все още да не бе разбрал какво е мнението на Тиръл за обекта на изследването му, подозираше, че е предимно отрицателно дори и само защото досега всеки, който познаваше или уважаваше Паркър, категорично му бе отказал да разговаря с него.

– А виждал ли си се с Паркър? – попита Тиръл.

– Да. Обърнах се към него с молба за интервю.

– И какво стана?

– Негодникът ме удари в корема.

– Типично в негов стил. Той е кучи син, убиец. И това не е най-лошото.

Отпи от уискито си. Половината вече го нямаше.

– Още едно? – попита Мики.

– Разбира се.

Мики се обърна към бара. Дори не се наложи да поръчва. Хектор само кимна и посегна към бутилката.

– Е, какво искаш да узнаеш за него? – попита Тиръл.

– Искам да знам какво знаете вие.

И Тиръл се разприказва. Първо говори за бащата на Паркър, който убил двама младежи в една кола и после се застрелял. Не можеше да каже нищо специално за убийствата, само допусна, че бащата не е бил съвсем наред и че това се е предало на сина му – може би някакъв скапан ген, предразположение към насилие.

Пристигнаха хамбургерите заедно с второто питие на Тиръл. Тиръл яде, Мики не. Беше твърде зает да си води бележки или поне такова извинение изтъкна.

– Смятаме, че първият човек, когото е убил, се казва Джони Бой – каза Тиръл. – Беше сводник, пребит до смърт в тоалетната на една автогара. Светът не изгуби със смъртта му, но не е там работата.

– Защо подозирате Паркър?

– Защото е бил там. Камерите са го заснели да влиза в автогарата и да излиза в интервала, когато е извършено убийството.

– Имало ли е камери на вратата на тоалетната?

– Имало е камери навсякъде, но нито една не го е снимала. Само на влизане и на излизане от автогарата.

– Как така? – озадачи се Мики.

За пръв път видът на Тиръл издаде нерешителност.

– Не знам. Тогава за икономия само камерите на входа са били фиксирани, останалите се въртели. Допускам, че е засякъл времето за въртене и после се е движел съобразно него.

– Обаче това е доста трудно.

– Трудно е, но не е невъзможно. Въпреки това е странно.

– Разпитан ли беше?

– Имахме свидетел, който заяви, че го е видял на местопрестъплението – чистач в тоалетната. Беше кореец. Знаеше само две-три думи на английски, обаче разпозна Паркър от заснетия материал от камерите на входа. Е, всъщност Паркър беше един от петимата евентуални заподозрени от поредица, която му показахме. Проблемът беше, че в неговите очи всички изглеждахме еднакви. Четирима от тези пет човека бяха толкова различни един от друг, колкото сме двамата с теб. Така или иначе, прибрахме Паркър на топло и той се съгласи да бъде разпитан. Дори не повика адвокат. Призна, че е бил на автогарата, но нищо повече. Било във връзка с някакъв беглец, когото бил нает да издири. Проверихме, оказа се вярно. По онова време работеше по случая на някакъв тийнейджър.

– И толкова?

– Не разполагахме с достатъчно улики, за да го обвиним, пък и не ни се искаше. Беше бивше ченге, изгубило съпругата и детето си само няколко месеца преди това. Колегите му полицаи може и да не го обичаха много, обаче ченгетата подкрепят своите в трудни моменти. Случаят щеше да е по-непопулярен, отколкото да обвиниш Златокоска в грабеж. Както ти казах, Джони Бой не беше бой скаут. Мнозина смятаха, че някой е направил услуга на човечеството, като го е извадил от строя за постоянно.

– А защо не харесваха Паркър?

– Не знам. Просто не ставаше за ченге. Никога не се вписваше. У него винаги е имало нещо странно.

– А защо е станал полицай?

– Сигурно от криворазбрана вярност към паметта на баща си. Може би е искал да компенсира за смъртта на онези младежи, проявявайки се като по-добро ченге от баща си. Ако ме питаш, това е единственото нещо, достойно за възхищение, което някога е правил.

Мики пропусна забележката покрай ушите си. Беше учуден от това колко дълбока е ненавистта на Тиръл към Паркър. Не можеше да си представи какво е сторил Паркър, за да го заслужи, освен че е опожарил къщата му до основи, а после е чукал жена му в пепелта.

– Казахте, че убийството на Джони Бой е първото, в което сте заподозрели участие на Паркър. Имало ли е и други?

– Предполагам.

– Как така предполагате?

Тиръл даде знак да му донесат трето уиски. Малко позабавяше темпото с чашките, но пък ставаше раздразнителен.

– Виж, повечето са записани: тук, в Луизиана, в Мейн, във Вирджиния, в Южна Каролина. Той е като чума, като тумор. Ако това са убийствата, за които знаем, не смяташ ли, че ще има и други, за които не знаем? Да не мислиш, че е звънил на ченгетата всеки път, когато той или някое от приятелчетата му са спирали нечий часовник?

– Приятелчетата му ли? Имате предвид Ейнджъл и Луис ли?

– Призраци – тихо отвърна Тиръл, – призраци със зъби.

– Какво можете да ми кажете за тях?

– Предимно слухове. Ейнджъл е лежал в затвора за кражба. Допускам, че Паркър го е използвал като източник на сведения и в замяна му е предложил закрила.

– Значи е започнало като професионални взаимоотношения?

– Може да се каже. Другият, Луис, той е по-смътен. Никакви арести, никаква история – той е привидение. Имаше нещо миналата година. Стрелба по един автосервиз, към който се говореше, че той тайно проявявал интерес. Някакъв тип, един от стрелците, впоследствие се озовал в болницата, а седмица по-късно починал от раните си. След това…

Хектор цъфна до лакътя му и смени празната чаша с пълна. Тиръл спря, за да отпие глътка.

– И точно тук историята става странна. Един от приятелите на Луис или от деловите му партньори, какъвто там му е бил, също умрял. Казаха, че е инфаркт, обаче аз дочух друго. Един от служителите в моргата ми каза, че трябвало да запълнят дупка от куршум в гърлото му.

– Чие дело е това? На Луис ли?

– Не, той не посяга на хората, които са му близки. Не е такъв убиец. Говореше се, че било нападение за отмъщение, което се объркало.

– Това са правили в Масина – отбеляза Мики по-скоро на себе си, отколкото на Тиръл, който и бездруго не обърна внимание.

– Те са като него, грижат се за тях – обясни Тиръл.

– Грижат се за тях ли?

– Човек не прави неща, каквито е правил Паркър, не убива безнаказано, ако някой не му пази гърба.

– Случаите, които са ми известни, са били оправдани убийства. Така чух.

– Оправдани ли! Не ти ли се струва странно, че нито един от тези случаи не стигна до съд, че всяко разследване на действията му го оневиняваше или просто замираше?

– Говорите за заговор.

– Говоря за _закрила._ Говоря за хора, които имат интерес да държат Паркър на улицата.

– Защо?

– Не знам. Вероятно понеже одобряват нещата, които прави.

– Но той е изгубил разрешителното си за частен детектив. Не може да носи оръжие.

– Не може _законно._ Главата си залагам, че си има скрит патлак.

– Искам да кажа, че ако е имало тайна уговорка да бъде закрилян, тогава нещо се е променило.

– Недостатъчно, за да бъде тикнат зад решетките, където му е мястото. – Тиръл почука с показалеца си по масата, за да подчертае казаното.

Мики се облегна назад. Беше изписал страници с бележки. Ръката го болеше. Наблюдаваше Тиръл. По-възрастният мъж бе вперил поглед в третата си чаша. Питиетата бяха големи, Мики не беше виждал в друг бар да сервират толкова големи. Ако самият той беше изпил толкова алкохол, вече щеше да е заспал. Тиръл обаче все седеше изправен, но беше доста къркан. Мики нямаше да научи от него повече нищо полезно.

– Защо го мразиш толкова? – попита той.

– Хм? – вдигна поглед Тиръл. Дори през мъглата на опиянението прямотата на въпроса го изненада.

– Паркър. Защо го мразиш?

– Защото е убиец.

– Само затова?

Тиръл примигна бавно.

– Не. Защото е сбъркан. Адски е сбъркан. Все едно… Все едно не хвърля сянка или няма отражение, когато се огледа в огледалото. Изглежда нормален, обаче ако се вгледаш по-отблизо, не е. Той е отклонение, аномалия.

Божичко, помисли си Мики.

– Ходиш ли на църква? – попита Тиръл.

– Не.

– А трябва. Човек трябва да ходи на църква. Помага му да погледне нещата в перспектива.

– Ще го запомня.

Тиръл вдигна поглед и изражението му се преобрази. Мики беше прекрачил границата, при това лошо.

– Не ми се прави на умник, момченце. Я се виж, ровиш в мръсотията с надеждата да припечелиш някой долар от живота на друг човек. Ти си паразит. Не вярваш в нищо. Аз вярвам. Аз вярвам в Бог, вярвам и в закона. Правя разлика между правилно и грешно, добро и зло. Целия си живот съм се водил от тези убеждения. Прочистил съм не един участък в този град, изгонил съм онези, които смятаха, че щом са служители на закона, това ги поставя над закона. Е, показах им колко грешат. Никой не е над закона, особено ченгетата, независимо дали носят значка сега, или са носили преди десет или двайсет години. Намирах онези, които крадяха, които забогатяваха на гърба на наркодилърите и на курвите, които раздаваха своя версия на улично правосъдие по пресечките и празните апартаменти, и ги връщах в правия път. Преценявах ги и установявах, че са недостойни. Защото си има установена процедура. Има правосъдна система. Не е съвършена и не работи както би трябвало, но е най-доброто, с което разполагаме. Така че всички – абсолютно всички, – които излязат извън рамките й, за да се правят на съдия, на съдебни заседатели или на екзекутори спрямо другите, са врагове на тази система. Паркър е враг на системата. Приятелите му са врагове на системата. С действията си те правят подобно поведение приемливо за другите. Тяхното насилие поражда още насилие. Не можеш да вършиш злини в името на по-голямо добро, защото доброто страда. То е осквернено и омърсено от стореното в негово име. Разбираш ли, господин Уолас? Тези хора са _сиви._ Те разместват границите на морала, както им е удобно, и оправдават средствата си с целта. Това е неприемливо за мен, а ако у теб има и частица почтеност, би трябвало да е неприемливо и за теб. – Той избута чашата. – Приключихме.

– Ами ако другите не искат да действат, не могат да действат? – попита Мики. – По-добре ли е да оставим злото да се шири на воля, отколкото да пожертваме малко от доброто, за да му се противопоставим?

– И кой решава това? – попита Тиръл. Леко се олюляваше, когато навлече палтото си, улучвайки с мъка ръкавите. – Ти? Паркър? Кой решава колко от доброто е приемливо да пожертваме? Колко зло трябва да бъде извършено в името на доброто, преди самото то да стане зло?

Той потупа джобовете си и чу желаното позвъняване на ключовете си. Мики се надяваше да са ключовете му за къщи, не за колата.

– Върви да пишеш книгата си, господин Уолас. Няма да я прочета. Съмнявам се, че можеш да ми кажеш нещо, което вече не знам. Обаче ще ти дам един безплатен съвет. Колкото и лоши да са приятелчетата му, Паркър е по-лош. Бих стъпвал внимателно, когато разпитвам за тях, а може би дори изобщо не бих ги включвал в историята, обаче Паркър е смъртоносен, понеже е убеден, че е подел кръстоносен поход. Надявам се да разобличиш какъв негодник е, но на твое място непрекъснато бих си пазил гърба.

Тиръл оформи пистолет с пръстите си, насочи го към Мики и направи движение с палец, все едно освобождава предпазителя. След това пое малко несигурно към бара и отново се ръкува с Хектор, преди да си тръгне. След като Тиръл излезе, Мики прибра бележника и писалката си и отиде да плати сметката.

– Ти приятел ли си на капитана? – попита Хектор, докато Мики изчисляваше бакшиша и го плати на ръка заради данъците.

– Не, не съм. Капитанът няма много приятели – отбеляза Хектор и в тона му се прокрадна нещо. Прозвуча почти като съжаление. За пръв път Мики го погледна с интерес.

– Какво искаш да кажеш?

– Искам да кажа, че тук постоянно идват ченгета, обаче той пие сам.

– Работил е във Вътрешния отдел – поясни Мики.

Хектор поклати глава.

– Знам, обаче не е заради това. Той просто е… – Хектор затърси точната дума. – Просто е нищожество – завърши здравенякът и отново заби поглед в списанието си за бодибилдинг.

Седемнайсета глава

В хотелската си стая Мики подреди бележките от разговора с Тиръл, докато подробностите все още бяха пресни в съзнанието му. Тази работа със сводника беше интересна. Пусна в „Гугъл“ името на Джони Фрайдей заедно с подробностите, които Тиръл бе споделил, и се добра до съвременни новинарски репортажи, а също и до по-дълга статия, написана за един от трите свободни вестника и озаглавена „Сводник: трудният живот и жестокият край на Били Фрайдей“. В статията имаше две снимки на Фрайдей. На първата се виждаше Фрайдей, какъвто е бил приживе – сух и длъгнест чернокож с хлътнали страни и прекалено големи за лицето очи. Беше прегърнал две жени с дантелено бельо, но очите и на двете бяха закрити с черна лента, за да бъде запазена анонимността им. Мики се зачуди къде ли се намират сега. Според статията на младите жени, които познавали служебно Джони Фрайдей, не им било отредено щастливо съществуване.

Втората снимка беше направена на масата в моргата и на нея се виждаха част от раните, получени от Фрайдей по време на побоя, отнел живота му. Мики допускаше, че семейството е поискало публикуването на снимката. Или беше така, или ченгетата бяха решили да го направят, за да изпратят послание. На снимката Фрайдей беше променен до неузнаваемост. Лицето му беше подуто и окървавено, челюстта, носът и една от скулите му бяха счупени, част от зъбите му бяха изтръгнати от венците. Освен това имаше сериозни вътрешни наранявания, единият му дроб беше продупчен от счупено ребро, а далакът му беше разкъсан.

Името на Паркър не се споменаваше, което не беше изненада, но „източник от полицията“ посочил пред автора, че има заподозрян за убийствата, макар че още не разполагали с достатъчно доказателства, за да отправят обвинения. Мики прецени шансовете Тиръл да е този източник и реши, че са почти равни. Ако беше той, това означаваше, че дори преди десетилетие се е съмнявал в Паркър и може би е имал някакво основание. Тиръл не допадаше особено на Мики, но не можеше да отрече, че човекът, убил Джони Фрайдей, беше опасен, беше някой, способен на огромно насилие към друго човешко същество, беше човек, изпълнен с гняв и с омраза. Мики се опита да съпостави този образ с човека, когото бе видял в Мейн, и с нещата, които беше научил за него от други хора. Потърка все още болезнения си корем при спомена за удара, който бе получил на предната веранда на Паркър, и за пламъчето, просветнало за кратко в очите на човека, нанесъл удара. Само че втори удар така и не последва, а гневът в погледа му бе угаснал почти толкова бързо, колкото се бе появил, заменен от срам и съжаление. Тогава за Мики нямаше значение – беше твърде зает да се мъчи да не си изкашля вътрешностите, но замислеше ли се, разбираше, че ако Паркър все още не е успял да се научи напълно да контролира гнева си, поне е успял да го овладява до известна степен, макар и недостатъчно бързо, за да пощади корема на Мики. Обаче ако Тиръл имаше право, ръцете на този човек бяха изцапани с кръвта на Джони Фрайдей. Той не беше обикновен убиец и Мики се запита доколко се е променил наистина през годините след смъртта на Джони Фрайдей.

След като приключи с материала от Тиръл, отвори една папка върху бюрото си. Вътре имаше още бележки – двайсет и пет или трийсет листа, изписани от горе до долу с дребничкия почерк на Мики, неразбираем за никой друг благодарение на съчетанието от личната му стенография и големината на буквите. Един от листовете носеше заглавие „Баща/майка“. Възнамеряваше в даден момент да отиде в Пърл Ривър, за да поговори със съседите, собствениците на магазини и изобщо с всеки, който може да е имал връзка със семейство Паркър преди убийствата, само че преди това трябваше да се подготви още малко.

Погледна си часовника. Минаваше осем. Знаеше, че Джими Галахър, който беше партньор на бащата на Паркър в Девети участък, живее в Бруклин. Тиръл му го беше казал, както му беше дал и името на следователя от прокуратурата в окръг Рокланд, присъствал на разпита на бащата на Паркър след убийствата. Тиръл смяташе, че този последният, бивше ченге от Ню Йорк на име Козлик, може да пожелае да говори с Уолас, и дори бе предложил да звънне и да го уреди, само че това беше преди изпълнения с неприязън край на разговора им. Уолас допускаше, че сега няма да има никакво обаждане, макар да не се боеше отново да поизточи сведения от Тиръл, след като изтрезнее, ако следователят не иска да говори.

Галахър беше друга работа. Уолас се досещаше, че Тиръл не харесва Галахър повече от Чарли Паркър. Разгледа бележките си от следобед и откри нужната част от разговора.

У: Кои бяха приятелите му?

Т: На Паркър ли?

У: Не, на баща му.

Т: Той беше популярен тип, много го харесваха в Девети участък. Сигурно е имал доста приятели.

У: Някой по-конкретно?

Т: Партньор му беше… аааа, как му беше името… Галахър, точно така. Джими Галахър му беше дългогодишен партньор. (Смее се.) Аз винаги… Няма значение.