Текст книги "Отмъщение от отвъдното"

Автор книги: Дж. Дж. Коннолли

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 19 страниц)

_Уил Паркър и Джими Галахър, и двамата млади и доста интелигентни мъже, всеки ден обличали униформите си и се питали дали ще им бъде заповядано да усмиряват младежи на тяхната възраст, с които те до голяма степен били съгласни. Поне Уил бил. Всичко се променяло. Усещало се във въздуха._

_А междувременно Джими си мислел колко хубаво би било никога да не били срещали Каролайн Рос. След като позвънила в дома на Уил, се наложило Джими да отиде и да я откара обратно в Бруклин, където останала в къщата на майка му на Геритсън Бийч, близо до Шел Банк Крийк. Госпожа Галахър притежавала малко едноетажно бунгало с остър покрив и без никакъв двор, намиращо се на „Мелба Корт“, една от гъсто населените и подредени по азбучен ред улици, които преди време били летен курорт, посещаван от американци от ирландски произход. Мястото се оказало толкова популярно, че накрая направили къщите годни за обитаване през зимата, за да могат хората да живеят в тях целогодишно. Тъй като скрили Каролайн на Геритсън, Джими, а понякога и Уил, имал повод да я посещава, понеже ходел да види майка си поне веднъж седмично. Тази част на Геритсън била малка и сплотена. Непознатите се набивали на очи, а госпожа Галахър била предупредена, че има хора, които търсят момичето. Това направило майката на Джими още по-бдителна от преди, а тя дори когато била най-невнимателна, като нищо можела да засрами средностатистическия телохранител на президента. Когато съседите разпитвали за младата жена, отседнала при нея, госпожа Галахър отговаряла, че е приятелка на приятелка, която неотдавна претърпяла загубата на близък човек. Ужасна трагедия, тъй като момичето отгоре на всичко било бременно. Тя дала на Каролайн тънка златна халка, принадлежала преди на майка й, и й казала да я носи на безименния си пръст. Мнимата смърт на съпруга й държала на разстояние дори най-нахалните клюкари. Няколко пъти Каролайн придружила госпожа Галахър на вечерите в Древния ирландски орден на „Геритсън Авеню“, където към нея се отнасяли с внимание и уважение, поради което се чувствала едновременно признателна и виновна._

_Каролайн била доволна на Геритсън – била близо до морето и до местните хора. Може би дори си представяла как играе на пясъка със своето дете, как през лятото пазарува в магазините с отстъпка, как слуша оркестрите на сцената и наблюдава големия парад на първи юли. Но дори да си представяла такова бъдеще за себе си и за нероденото си дете, нито веднъж не заговорила за това. Може би не искала да урочасва желанието си, като го изговаря гласно, а може би изобщо не виждала никакво бъдеще за себе си. Точно това казала госпожа Галахър по телефона на сина си един ден, когато той се обадил да провери как е момичето._

– _Свястно момиче е – казала старата жена, – кротка и почтителна. Не пуши и не пие, което е добре. Но попитам ли я какво смята да прави, след като се роди бебето, само се усмихва и сменя темата. И усмивката й изобщо не е радостна, Джими. Тя е ужасно тъжна. Нещо повече, изплашена е. Чувам я да плаче насън. За бога, Джими, защо я преследват тези хора? Има вид на човек, който и муха не може да убие._

_Само че Джими Галахър не отговарял на въпросите й, не отговарял и Уил Паркър. По онова време Уил си имал свои проблеми._

_Съпругата му отново била бременна._

_Уил се грижел за нея като за цвете, колкото повече наближавал терминът. Макар вече много пъти да била помятала, тя го уверявала, че този път се чувства различно. Хващал я да си тананика у дома, седнала до прозореца в кухнята, положила дясната си ръка върху корема. Можела да стои така часове наред и да наблюдава плъзгащите се облаци и последните листа, които бавно капели от дърветата в градината с наближаването на зимата. Било едва ли не смешно, мислел си той. Бил спал с Каролайн Рос само три или четири пъти и тя забременяла. А сега и жена му след толкова много помятания успявала да износи нероденото им дете вече седем месеца. Сякаш искряла вътрешно. Никога не я бил виждал по-щастлива и по-доволна. Знаел, че се чувства ужасно виновна за предишните им загуби. Тялото й я предало. Отказвало да направи онова, което се иска от него. Не било достатъчно силно. А сега най-после имала каквото иска, каквото и двамата искали от толкова отдавна._

_И това го измъчвало. Щял да има още едно дете от друга жена и съзнанието за изневярата му го разкъсвало вътрешно. Каролайн му казала, че не иска нищо от него, само да се погрижи за безопасността й до раждането на детето._

– _А след това? – попитал той._

_Само че тя отказвала да отговори на този въпрос, точно както отказвала и на майката на Джими Галахър._

– _Ще видим – казвала и се извръщала настрани._

_Каролайн трябвало да роди един месец преди жена му. И двете щели да бъдат негови деца, но той знаел, че ще трябва да се откаже от едното, че ако иска бракът му да оцелее – а Уил го искал повече от всичко друго, – няма да може да участва в живота на първото си дете. Дори не бил сигурен дали ще успее да предложи нещо повече от минимална финансова помощ въпреки отказа на Каролайн, не и със заплатата си на полицай._

_Въпреки това не искал да допусне детето му просто да изчезне. Въпреки недостатъците си бил почтен човек. Никога преди не бил изневерявал на съпругата си, а вината, задето е спал с Каролайн, му причинявала силна болка. Повече от когато и да било му се искало да си признае пред жена си, но Джими Галахър го разубедил една вечер, когато се отбили в „Питс“ да пийнат бира след смяната си._

– _Да не си полудял? – възкликнал Джими. – Жена ти е бременна. Носи детето, което и двамата искате от години. След всичко случило се може да нямаш втори шанс. Освен шока, който ще предизвикаш, това ще я съсипе, ще съсипе и брака ти. Живей с последиците на стореното. Каролайн твърди, че не иска да участваш в живота на детето й. Не иска парите ти, не иска и времето ти. Повечето мъже в твоето положение щяха да се радват. Ако не се радваш, тогава загубата ще бъде цената, която ще платиш за греховете си и за това, че ще запазиш брака си. Чуваш ли ме?_

_И Уил се съгласил, защото съзнавал, че Джими има право._

– Трябва да разбереш нещо – каза Джими, – баща ти беше свестен, предан и смел, но освен това беше и човек. Беше допуснал грешка и се опитваше да намери начин да живее с нея и да постъпи правилно по отношение на всички, само че бе невъзможно. Тази мисъл го разкъсваше.

Една от свещите изпращя – почти догаряше. Джими стана да я смени, но поспря и каза:

– Ако искаш, мога да светна лампата в кухнята.

Поклатих глава и го уверих, че със свещи е чудесно.

– И аз така прецених – съгласи се той. – Кой знае защо не ми се стори редно да разказвам такава история в ярко осветена стая. Просто не е подходящо.

Запали нова свещ, после седна и продължи да разказва.

_По молба на Ъпстийн била уредена среща с Каролайн, която се провела в задната стаичка на еврейска пекарна в Мидуд. Джими и Уил закарали Каролайн на срещата под прикритието на мрака, като настанили младата жена във вече доста напреднала бременност удобно полегнала и завита с няколко палта на задната седалка на елдорадото на майката на Джими. Двамата не били осведомени за какво са разговаряли Каролайн и равинът, които останали насаме около час и половина. Когато приключили, Ъпстийн поговорил с Уил и го попитал как е организирано израждането. Джими никога не бил чувал този термин и се смутил, понеже се наложило да му го обяснят. Уил дал на Ъпстийн името на гинеколога и на болницата, в която Каролайн възнамерявала да роди. Равинът го осведомил, че ще организират всичко по друг начин._

_С помощта на Ъпстийн било уредено място за Каролайн в малка частна клиника в Геритсън Бийч, недалеч от шосе 277 на другия бряг на реката. Джими открай време знаел за тази клиника и че тя е за хора, за които парите не са проблем, но не подозирал, че приемат и родилки. По-късно научил, че обикновено не приемат, но са направили изключение заради Ъпстийн. Джими предложил на Уил да му заеме малко пари, за да покрие част от медицинските разходи, и той приел, при условие че се договорят за строг график за връщане на заема, при това с лихвите._

_През следобеда, когато изтекли водите на Каролайн, Джими и Уил били на смяна от осем до четири и след това заедно отишли в болницата. Госпожа Галахър оставила съобщение за Джими в участъка с молба да й се обади при първа възможност. Уил на свой ред се обадил на жена си с намерението да й каже, че двамата с Джими ще отидат да помогнат на майка му за нещо – лъжа, в която все пак имало зрънце истина, – обаче тя не си била у дома и не успял да се свърже._

_Когато пристигнали в клиниката, служителката на рецепцията казала:_

– _Тя е в осма стая, но не можете да влезете. По коридора вляво има чакалня с кафе и сладки. Кой е бащата?_

– _Аз – отговорил Уил. Почувствал се странно, изричайки думите._

– _Е, ще ви повикаме, когато всичко приключи. Контракциите вече започнаха, но тя ще роди чак след няколко часа. Ще помоля лекаря да поговори с вас, може и да ви позволи да я видите за няколко минути. Вървете. – И жената ги подканила да се махнат с жест, който вероятно използвала пред хиляди безполезни мъже, които настоявали да се мотаят в родилното й отделение, без да имат никаква работа там. – Не се тревожете – добавила тя, докато Уил и Джими се готвели за дългото чакане, – тя е в добри ръце. Приятелката й, по-възрастната госпожа, е при нея, а сестра й влезе само преди няколко минути._

_Двамата мъже се сепнали._

– _Сестра й ли? – попитал Уил._

– _Да, сестра й. – Жената забелязала изражението на Уил и тутакси заела отбранителна поза: – Показа ми документ за самоличност, шофьорска книжка. Имаше същото име – Рос._

_Джими и Уил вече били поели надясно вместо наляво._

– _Ей, предупредих ви, че не може да ходите там – провикнала се служителката._

_Те не й обърнали внимание, затова тя вдигнала телефона и повикала охраната._

_Вратата на осма стая била затворена, когато стигнали пред нея, а коридорът бил празен. Почукали, но не последвал отговор. Джими се пресегнал към дръжката и в този момент майка му се появила в коридора._

– _Какво правите? – попитала тя. Видяла пистолетите. – Само отидох до тоалетната. Аз…_

_Вратата била заключена отвътре. Джими отстъпил назад и я ритнал два пъти – ключалката се строшила и вратата отхвръкнала, а отвътре ги посрещнал полъх на хладен въздух. Каролайн Рос лежала на високо болнично легло, главата и гърбът й били подпрени с възглавници. Предницата на дрехата й била подгизнала от кръв, но жената била все още жива. В стаята било студено заради отворения прозорец._

– _Извикай лекар! – наредил Уил, но Джими вече викал за помощ._

_Уил се приближил до Каролайн и се опитал да я прегърне, но тялото й се сгърчило от спазъм. Видял раните по гърдите и корема й. Някой бил наръгал с нож нея и детето. Не просто някой, а жената, видяла как любимият й умира под гумите на онзи камион. Каролайн завъртяла очи към него. Ръката й стиснала ризата му и я изцапала с кръв._

_Дотичали лекарите и медицинските сестри. Издърпали го далеч от нея, принудили го да излезе от стаята, а докато вратата се затваряла, той видял как Каролайн се отпуска върху възглавниците и застива неподвижно. Разбрал, че умира._

_Детето обаче оцеляло. Извадили го от нея, докато умирала. Острието не улучило главичката му само с половин сантиметър._

_А докато го вадели на бял свят, Уил и Джими хукнали да търсят жената, убила Каролайн Рос._

_Чули шум от запалването на двигател в мига, в който излезли от клиниката, а секунди след това черен буик се стрелнал от паркинга вляво от тях и се подготвил да се отправи към Геритсън. Уличната лампа осветила лицето на жената, когато тя се обърнала към тях. Уил реагирал първи и стрелял три пъти по жената, докато тя забелязала присъствието им и завила наляво вместо надясно, за да не се налага да минава пред тях. Първият изстрел попаднал в страничното стъкло откъм шофьора, а вторият и третият – във вратата. Буикът се понесъл на висока скорост, когато Уил стрелял за четвърти път, тичайки след него. Джими хукнал към тяхната кола. После пред погледа на Уил буикът сякаш се разклатил на осите си и се отклонил надясно. Ударил се в бордюра пред лютеранската църква, качил се на тротоара и спрял до перилата._

_Уил продължил да тича. Джими вече го бил настигнал, отказал се от намерението да вземе тяхната кола, защото буикът вече бил спрял. Когато се приближили, вратата се отворила и отвътре, залитайки, излязла жената, видимо пострадала. Погледнала назад към тях с нож в ръка. Уил изобщо не се поколебал. Желаел смъртта й. Отново стрелял. Куршумът улучил задния прозорец на колата, но жената вече се била отдалечила от автомобила, влачейки левия си крак. Шмугнала се наляво към Бартлет, но преследвачите й бързо скъсявали дистанцията. Когато завили зад ъгъла, тя била застинала неподвижно под една улична лампа, извърнала глава и отворила уста. Уил се прицелил, но тя била твърде бърза, дори ранена. Залитайки, поела надясно по една тясна уличка, която се казвала „Кантън Корт“._

– _Пипнахме я – заявил Джими, – това е задънена улица. Води до реката._

_Спрели в началото на пресечката, спогледали се и кимнали. Вдигнали високо оръжията си и навлезли в тъмното пространство между две къщи, което водело към потока._

_Жената стояла с гръб към брега, осветена от лунната светлина. Ножът все още бил в ръката й. Палтото й било голямо и ръкавите висели до средата на пръстите, но не скривали ножа._

– _Прибери го – заповядал Джими, но не говорел на нея. Макар очите му да били приковани върху жената, ръката му стискала дулото на револвера на Уил и леко го натискала надолу. – Не го прави, Уил. Просто недей._

_Жената завъртяла острието и на Джими му се сторило, че все още вижда следи от кръвта на Каролайн._

– _Всичко свърши – казала тя. Гласът й се оказал учудващо мек и приятен, но очите й приличали на две еднакви късчета обсидиан на фона на бледото й лице._

– _Точно така – съгласил се Джими. – Хвърли ножа._

– _Няма значение какво ще ми направите, аз съм недосегаема за закона – заявила жената._

_Пуснала ножа, но в същия миг лявата й ръка помръднала, ръкавът на палтото й се вдигнал и се показал скритият в гънките пистолет._

_Джими я убил. Улучил я два пъти, преди тя да успее да стреля. Жената останала права за секунда, след това политнала назад към студените води на Шел Банк Крийк._

_Така и не установили самоличността й. Служителката на рецепцията в болницата потвърдила, че това е жената, представила се за сестра на Каролайн Рос. В джоба на палтото на убитата намерили подправена шофьорска книжка от Вирджиния на името на Ан Рос, както и малко пари. Отпечатъците й не фигурирали в никоя картотека и никой не дошъл да разпознае трупа, когато пуснали снимката й по новинарските емисии и във вестниците._

_Това обаче се случило по-късно. Най-напред им задавали въпроси, на които трябвало да намерят отговори. Пристигнали още полицаи. Напълнили цялата болница. Затворили Бартлет. Оправили се с репортерите, с любопитните зяпачи, с разтревожените пациенти и техните роднини._

_А през това време няколко човека се срещнали в една стая в задната част на болницата. Сред тях бил директорът на болницата, лекарят и акушерката, които следели състоянието на Каролайн Рос, заместник-комисарят от нюйоркската полиция по правните въпроси и един дребен и мълчалив човечец на четирийсет и няколко години: равин Ъпстийн. На Уил Паркър и на Джими Галахър им било наредено да чакат отвън и двамата седели един до друг на пластмасовите столове, без да си говорят. С изключение на Джими само един човек изразил пред Уил съболезнованията си за случилото се. Служителката на рецепцията. Коленичила пред него, докато чакали, и хванала ръката му._

– _Много съжалявам – казала, – всички съжаляваме._

_Той кимнал безмълвно._

– _Не знам дали… – подела тя и после млъкнала. – Не, знам, че ще помогне, но дали не искате да видите сина си?_

_Завела го до една стая със стъклени стени и му посочила едно дребничко бебе, което спяло между други две новородени._

– _Ето го – казала тя. – Това е вашето момченце._

_Няколко минути по-късно ги повикали в стаята при съветващите се. Представили им присъстващите – всички с изключение на един мъж с костюм и с прошарена кестенява коса, който внимателно наблюдавал Уил още от влизането му в стаята. Ъпстийн се привел към Уил и прошепнал:_

– _Много съжалявам._

_Уил не отговорил._

_Заместник-комисарят Едуард Манкузо заговорил пръв:_

– _Разбирам, че вие сте бащата – обърнал се той към Уил._

– _Да, аз съм._

– _Ама че бъркотия – разпалено възкликнал Манкузо. – Трябва да оправим тази каша. Слушате ли ме?_

_Уил и Джими кимнали едновременно._

– _Детето умря – заявил Манкузо._

– _Моля? – учудил се Уил._

– _Детето умря. Живя няколко часа, но явно раната в утробата е била твърде сериозна. То почина… – погледнал той часовника си – преди две минути._

– _Какви ги говорите? Току-що го видях – възразил Уил._

– _Но вече е мъртво._

_Уил се опитал да излезе, но Ъпстийн го стиснал за ръката._

– _Чакайте, господин Паркър. Детето ви е живо и здраво, но засега само хората в тази стая го знаят. Вече го отведоха._

– _Къде?_

– _На сигурно място._

– _Защо? Той е мой син. Искам да знам къде е._

– _Помислете, господин Паркър – настоял Ъпстийн. – Просто се замислете за момент._

_Уил замълчал. Когато отново проговорил, казал:_

– _Смятате, че някой ще дойде да потърси детето._

– _Смятаме, че има такава вероятност. Няма откъде да знаят, че е оцеляло._

– _Но те са мъртви. Мъжът и жената. Видях с очите и двамата да умират._

_Ъпстийн отместил поглед._

– _Може да има и други – казал и въпреки скръбта и объркването Уил се запитал какво се опитва да скрие Ъпстийн._

– _Какви други? Кои са тези хора?_

– _Опитваме се да разберем – отговорил Ъпстийн. – Ще отнеме време._

– _Така. А междувременно какво ще стане със сина ми?_

– _След време ще бъде настанен при някое семейство – отговорил Манкузо. – Това е всичко, което трябва да знаете._

– _Не, не е – възразил Уил. – Той е мой син._

– _Не ме слушате, полицай Паркър – озъбил му се Манкузо. – Вие нямате син. И ако смятате, че няма да можете да го преглътнете, вече нямате и работа._

– _Оставете нещата така – меко се обадил Ъпстийн. – Ако го обичате като син, трябва да се откажете от него._

_Уил погледнал към човека, застанал до стената._

– _Кой сте вие? Къде е мястото ви във всичко това?_

_Мъжът не отговорил и дори не трепнал под гневния поглед на Уил._

– _Приятел – обяснил Ъпстийн. – Това ви е достатъчно._

_Отново се обадил Манкузо:_

– _Е, наясно ли сме всички, полицай? По-добре да ни кажете веднага. Няма да бъда толкова добронамерен, ако проблемът излезе извън тези четири стени._

_Уил преглътнал мъчително._

– _Да, разбрах – отговорил._

– _Тъй вярно, сър – поправил го Манкузо._

– _Тъй вярно, сър – повторил Уил._

– _А вие? – насочил Манкузо вниманието си към Джими._

– _Аз съм с него. Ще постъпя по същия начин – обещал Джими._

_Присъстващите се спогледали. Всичко приключило._

– _Вървете си вкъщи – казал Манкузо на Уил. – Вървете си у дома при жена си._

_Когато отново минали покрай остъклената стая, легълцето на бебето вече било празно, а лицето на служителката на рецепцията било сгърчено от мъка. Прикриващата операция била в ход. Жената просто не намирала думи, за да изрази състраданието си към мъжа, изгубил за една нощ детето си и майката на детето, просто поклатила глава и ги проследила с поглед, докато потънали в мрака._

_Когато Уил най-сетне се върнал у дома, съпругата му го чакала._

– _Къде беше? – попитала тя. Очите й били подути. Явно била плакала часове наред._

– _Случи се нещо. Едно момиче умря – отговорил той._

– _Не ме интересува! – Тя не извикала, изпищяла. Никога нея бил чувал да издава такъв звук. Тези три думи съдържали повече болка и страдание, отколкото той смятал, че е възможно да се поберат в любимата му жена. След това тя повторила думите, този път тихо и мъчително, изплювайки ги като храчка. – Не ме интересува! Нямаше те. Нямаше те, когато се нуждаех от теб._

_Уил коленичил пред нея и хванал ръцете й._

– _Какво има?_

– _Днес се наложи да отида до клиниката._

– _Защо?_

– _Нещо не беше наред. Усетих го вътре._

_Той я притиснал по-силно, но тя не искала, не можела да го погледне._

– _Бебето ни е мъртво – тихо промълвила тя. – Вътре в мен има мъртво телце._

_И тогава той я прегърнал и зачакал да заплаче, но вече не й били останали сълзи. Просто се облегнала на тялото му, безмълвна и потънала в скръб. Виждал отражението си в огледалото на стената зад гърба й и затворил очи, понеже не можел да се гледа._

_Уил завел жена си в спалнята и й помогнал да си легне. Лекарите в клиниката й били дали някакви хапчета и той я накарал да вземе две._

– _Искаха да предизвикат раждане – казала тя, когато лекарството й подействало. – Искаха да вземат бебето ни, обаче не им позволих. Исках да го задържа колкото може по-дълго._

_Той кимнал, но не можел да продума. Сълзи рукнали от очите му. Жена му се пресегнала и ги избърсала с палец._

_Уил поседял до нея, докато заспала, сетне цели два часа се взирал в стената, стиснал ръката й, после я оставил бавно и внимателно да се отпусне върху чаршафите. Тя се поразмърдала, но не се събудила._

_Уил слязъл долу и позвънил на номера, който Ъпстийн му дал, когато се запознали. Обадила се сънена жена и когато той помолил да говори с равина, тя отговорила, че равинът спи._

– _Имаше дълга нощ – обяснила._

– _Да, знам, бях там. Събудете го. Кажете му, че е Уил Паркър._

_Явно жената разпознала името. Оставила слушалката и Уил я чул да се отдалечава. След около пет минути чул гласа на Ъпстийн._

– _Господин Паркър, трябваше да ви кажа още в болницата – не е добре да продължим да поддържаме връзка._

– _Трябва да ви видя._

– _Невъзможно. Станалото станало. Трябва да оставим мъртвите да почиват спокойно._

– _Съпругата ми носи в утробата си мъртво дете – казал Уил. Почти повърнал думите._

– _Моля?_

– _Чухте ме. Детето ни е мъртво в утробата. Смятат, че по някакъв начин пъпната връв се е усукала около гърлото му. Мъртво е. Казали й вчера. Ще предизвикат родилна дейност и ще отстранят плода._

– _Съжалявам – казал Ъпстийн._

– _Не ми трябва състраданието ви. Искам сина си._

_Ъпстийн мълчал._

– _Предложението ви не е…_

_Уил го прекъснал:_

– _Не ми пробутвайте тия! Направете го. Кажете на своя приятел г-н Мълчаливеца с хубавия костюм, осведомете го какво искам. В противен случай се кълна да вдигна такава шумотевица, че кръв ще ви потече от ушите. – Внезапно енергията започнала да напуска тялото му. Искало му се само да се пъхне в леглото и да прегърне съпругата си, нея и мъртвото им дете. – Вижте, казахте ми, че някой трябва да се погрижи за момчето. Аз мога да го направя. Скрийте го при мен. Пред очите на всички. Моля ви._

_Чул Ъпстийн да въздиша._

– _Ще поговоря с приятелите ни – казал най-сетне. – Дайте ми името на лекаря, който се грижи за съпругата ви._

_Уил му го казал. Номерът му бил в бележника до телефона._

– _Къде е съпругата ви сега?_

– _Горе, спи. Взе някакви хапчета._

– _Ще ви се обадя след един час – обещал Ъпстийн и затворил._

_Телефонът звъннал след един час и пет минути. Уил, който седял на пода до него, вдигнал още преди второто позвъняване._

– _Господин Паркър, когато жена ви се събуди, трябва да й кажете истината – заявил Ъпстийн. – Помолете я да ви прости, после й кажете какво предлагате._

_През онази нощ Уил не мигнал. Скърбил за Каролайн Рос, а на сутринта загърбил мъката си по нея и се подготвил за неминуемия край на брака си, не се съмнявал в това._

– Обади ми се на сутринта – каза Джими. – Обясни ми какво възнамерявала направи. Беше готов да заложи всичко заради шанса да задържи това момченце – кариерата си, брака си, щастието си, дори с цената на лудостта на жена си.

Понечи да налее още вино в чашата си, но спря.

– Не съм в състояние да пия повече. Виното ми прилича на кръв. – Избута бутилката и чашата. – Пък и бездруго почти приключихме. Ще свърша с тази част, а после трябва да поспя. Утре пак ще поговорим. Ако искаш, остани да пренощуваш тук. Имам стая за гости. – Понечих да кажа нещо, но той вдигна ръка: – Повярвай ми, когато приключа тази вечер, ще имаш предостатъчно храна за размисъл. Ще си ми благодарен, че съм спрял. – Приведе се напред, сключил ръце пред себе си. Забелязах, че треперят. – И така, баща ти седял до леглото на майка ти, когато тя се събудила…

Понякога се питам какво ли са преживели баща ми и майка ми през онзи ден. Чудя се дали в действията му няма някаква лудост, подклаждана от ужаса му, че съдбата му е отредила да изгуби две деца – едното мъртво, а другото обречено на анонимно съществуване сред хора, които не са му кръвни роднини. Сигурно е знаел, докато е стоял до майка ми, чудейки се дали да я събуди, или да я остави да поспи още малко и да отложи мига на признанието, че това завинаги ще го раздели от нея. Щял да й нанесе не една, а две рани – болката от неговата изневяра и може би още по-голямото терзание поради факта, че е успял да постигне с друга жена онова, което тя не е могла да му даде. Тя носела в утробата си мъртво дете, а той преди броени часове гледал сина си, роден от мъртва майка. Обичал жена си, тя също го обичала, а сега щял да я нарани толкова жестоко, че тя никога нямало да се възстанови напълно.

Не разказал на никого какво се случило помежду им, дори на Джими Галахър. Знам само, че майка ми го напуснала за известно време и избягала в Мейн, предшественик на по-продължителното бягство след смъртта на баща ми и далечен отзвук на собствените ми действия, след като ми бяха отнети съпругата и дъщерята. Тя не беше родната ми майка и сега вече разбирам причините за липсата на близост помежду ни чак до смъртта й, но двамата си приличаме повече, отколкото сме допускали. Тя пое на север след убийствата в Пърл Ривър, а баща й, моят любим дядо, се превърна във водещата фигура в живота ми. Обаче, когато поотраснах, ролята на майка ми също нарасна. Понякога си мисля, че едва след смъртта на баща ми тя е намерила сили в сърцето си истински да му прости, а може би да прости и на мен за обстоятелствата, свързани с раждането ми. Бавно започнахме да се сближаваме. От нея научих имената на дърветата, на растенията и на птиците, защото този северен щат бе нейното родно място и макар тогава да не оценявах напълно знанието, което се опитваше да ми даде, мисля, че разбирам причините за желанието й да го направи. И двамата скърбяхме, но тя нямаше да допусне скръбта да ме погуби. Затова всеки ден се разхождахме заедно, каквото и да бе времето, понякога разговаряхме, друг път не, но бе достатъчно, че сме заедно и че сме живи. През тези години аз станах неин син и сега, всеки път, когато в съзнанието ми изникне името на някое дърво, цвете или миниатюрно пълзящо създание, това е малък спомен за нея.

_Елейн Паркър се обадила на съпруга си седмица по-късно и двамата разговаряли един час. Уил получил неплатен отпуск, разрешен му – за смайване на някои служители в участъка – от самия заместник-комисар по правните въпроси Франк Манкузо. Заминал на север при съпругата си и после двамата се върнали в Ню Йорк с дете и с разказа за трудно и преждевременно раждане. Кръстили момчето Чарли на чичото на баща му, Чарлс Едуард Паркър, починал в Монте Касино. Тайните им приятели останали на разстояние и Уил получил вести от тях много години по-късно. Когато се свързали с него, пратеник бил Ъпстийн. Той му съобщил, че онова, от което отдавна се страхуват, отново е тук._

_Двамата влюбени се били върнали._

Двайсет и първа глава

Мики Уолас имаше чувството, че мъглата го следва от Мейн. Нишки мъгла се носеха покрай лицето му и реагираха на всяко движение на тялото му като живо същество, бавно приемайки нови форми, преди напълно да изчезнат, сякаш мракът постепенно се сплиташе около него и го обгръщаше в прегръдката си, докато той стоеше пред малката къща на „Хобарт Стрийт“ в Бей Ридж.

Бей Ридж беше почти предградие на Бруклин, квартал сам по себе си. Отначало го обитаваха предимно норвежци, когато през деветнайсети век мястото беше известно като Улоу Хук, както и гърци и неколцина ирландци, но откриването на моста „Веразано“ през седемдесетте години промени физиономията му, тъй като хората започнаха да се местят в Статън Айлънд. Затова в началото на деветдесетте години Бей Ридж добиваше все по-близкоизточен вид. Мостът доминираше над южната част на този район, макар Мики винаги да бе смятал, че изглежда по-истински нощем, отколкото денем. Светлините сякаш му придаваха плътност, а за разлика от това през деня приличаше на нарисуван фон, на сива маса, твърде голяма за сградите и улиците долу, на нещо нереално.

„Хобарт Стрийт“ се намираше между „Марийн Авеню“ и „Шор Роуд“, множество пейки гледаха към Шор Роуд Парк, стръмен и обрасъл с дървета склон, който стигаше до Белт Паркуей и до водата на тясната част на протока. На пръв поглед „Хобарт“, изглежда, се състоеше от блокове с апартаменти, само че от едната страна имаше малка редица еднофамилни къщи от кафеникав камък, всяка разделена от съседната с алея за автомобили. Само постройката на номер 1219 имаше следи на изоставеност и разруха.

Мъглата напомни на Мики за преживяното в Скарбъро. Сега отново стоеше пред къща, която смяташе за празна. Това не бе неговият квартал, не беше дори неговият град, но въпреки това тук не се чувстваше неловко. В крайна сметка мястото беше важен елемент в историята, която проследяваше от толкова отдавна и която сега щеше да отпечата. И друг път през изминалите години бе заставал тук. Първият път беше, след като намериха съпругата и детето на Чарли Паркър и все още незасъхналата им кръв по стените и по пода. Вторият път беше, след като Паркър откри Пътника, когато репортерите получиха края на историята и се опитаха да покажат на зрителите и на читателите си началото. Стените и прозорците бяха осветени с прожектори, съседите бяха наизлезли на улицата да гледат, а присъствието им в такава близост подсказваше желанието им да говорят, да бъдат интервюирани относно случилото се тук. Дори онези, които не бяха местни жители, имаха мнение, тъй като невежеството никога не е било пречка за едно хубавичко ужилване.

Само че това бе много отдавна, преди почти десет години. Мики се питаше колко хора изобщо си спомнят какво се е случило зад тези стени и после си каза, че на всеки, живял тук и по време на убийствата, и сега, сигурно му е трудно да ги изтрие от паметта си. В известен смисъл постройката ги предизвикваше да забравят миналото й. Тя бе единствената свободна къща на улицата и фасадата й красноречиво издаваше празнотата вътре. За онези, които знаеха историята й, само един поглед, само различният вид на постройката бе достатъчен, за да събуди спомени. За тях по стените винаги щеше да има кръв.