Текст книги "Отмъщение от отвъдното"

Автор книги: Дж. Дж. Коннолли

сообщить о нарушении

Текущая страница: 19 (всего у книги 19 страниц)

– Нея – отговори.

Бавно се завъртях, усетих течение зад гърба си. В рамката на широко отворената врата стоеше тъмнокосата жена от бара. И нейните очи като тези на Гари изглеждаха съвсем черни. И тя държеше в ръка пистолет, двайсет и втори калибър. Сенките край нея приличаха на тъмни криле в нощта.

– Толкова дълго… – прошепна тя, но очите й бяха приковани върху мъжа отсреща, не върху мен. – Толкова дълго…

Разбрах, че двамата са дошли на това място поотделно, привлечени от мен и от обещанието отново да се срещнат, но сега се виждаха за пръв път, ако можех да имам вяра на Ъпстийн, след като баща ми ги беше застрелял в онази пустош в Пърл Ривър.

Изведнъж жената излезе от унеса си и рязко се завъртя. Пистолетът тихо излая два пъти в мрака, когато тя стреля. Мейсър се сепна и като че ли не знаеше какво да прави. Знаех, че иска да умра бавно. Искаше да използва ножа си върху мен. Но щом помръднах, той стреля и аз усетих мощния сблъсък на куршума с гърдите ми. Политнах назад, ударих се във вратата и тя се блъсна в гърба на жената, но не се затвори. Улучи ме втори куршум и този път усетих пронизваща болка във врата си. Вдигнах лявата си ръка към раната и между пръстите ми бликна кръв.

Заклатушках се към стълбите, но вниманието на Мейсър вече не беше насочено към мен. Откъм задната част на къщата се разнесоха гласове и той завъртя лице към заплахата. Чух предната врата да се затръшва, жената изкрещя нещо, когато стигнах горната площадка, и се разнесоха още изстрели, които прорязаха следа в прашния въздух над главата ми. Погледът ми се замъгли и както лежах на пода, установих, че не мога да се изправя. Запълзях, дращейки с дясната си ръка, опитах да се изправя на крака, все още притискайки шията си с лявата си ръка, за да спирам кръвта. Блуждаех от миналото към настоящето и ту стъпвах по килима в коридора и минавах през чисти и ярко осветени стаи, ту ходех по голи дъски сред прахоляк и разруха.

По стълбите нагоре се разнесоха стъпки. Чух изстрели от кухнята долу, но в отговор не последва стрелба. Сякаш Мейсър стреляше по призраци.

Шмугнах се в някогашната ни спалня и успях да се изправя, подпирайки се на стената, после се катурнах през призрачното легло и се строполих в ъгъла.

_Легло. Няма легло._

_Вода капе от някакво кранче. Спира._

Стъпки по стълбите. На вратата се появи жената. Ясно виждах лицето й на светлината от прозореца зад мен. Изглеждаше разтревожена.

– Какво правиш? – попита.

Понечих да отговоря, но не можех.

_Легло. Няма легло. Вода. Стъпки, но жената не е помръднала._

Тя се огледа и аз знаех какво вижда – множество светове един връз друг.

– Това няма да те спаси – каза тя. – Нищо не може да те спаси.

Започна да се приближава. Извади празния пълнител, пъхна друг и после спря. Погледна надолу вляво.

_Легло. Няма легло. Вода._

До нея имаше малко момиченце, а после от тъмните сенки отзад се появи още една фигура – жена с руса коса, чието лице виждах за пръв път, откакто я бях сварил в кухнята. Там, където преди имаше само кръв и кости, сега бе лицето на любимата ми съпруга, каквото бе преди зловещото деяние на острието.

_Светлина. Няма светлина._

_Празен коридор. Коридор, който вече не е празен._

– Не – прошепна тъмнокосата жена. Пъхна пълния пълнител и се прицели в мен, но явно трудно успяваше да ме държи на мушка, все едно й пречеха фигури, които виждах само наполовина. Куршум се заби в стената на половин метър от мен вляво. Едва успявах да държа очите си отворени, докато бърках в джоба си и докоснах компактното устройство. Извадих го и го насочих към жената, докато тя най-сетне се отказа от оръжието и замахна с лявата си ръка, за да прогони онова, което бе зад нея.

_Легло. Няма легло. Жена пада. Сюзън. Малко момиченце до Семиаза, дърпа крачола на панталона й, забива нокти в корема й._

И самата Семиаза, каквато беше наистина – нещо прегърбено и тъмно, с розов череп и с криле, грозота със страховит остатък от красота.

Вдигнах оръжието си. На нея й заприлича на фенерче.

– Не можеш да ме убиеш с това – каза.

Усмихна се и вдигна пистолета.

– Аз и не искам – отговорих, докато стрелях.

Малкият „Тейсър С2“ не би могъл да не улучи от такова разстояние. Извитите електроди я улучиха в гърдите, тя политна рязко и се строполи долу, когато през тялото и преминаха пет хиляди волта. Изпусна пистолета и конвулсивно се затърчи на пода.

_Легло. Няма легло._

_Жена._

_Съпруга._

_Дъщеря._

Мрак.

Трийсет и пета глава

Помня гласовете. Не мога да си спомня кога са свалили бронежилетката ми, но някой притиска марля към раната на шията ми. Видях как Семиаза се съпротивлява на хората, които са я заловили, и ми се стори, че разпознавам един от двамата млади мъже, охранявали Ъпстийн по време на срещата ни по-рано през седмицата. Някой ме пита дали съм добре. Показах им кръвта по ръцете си, но не продумах.

– Не са улучени артерии, иначе вече щеше да си мъртъв каза същият гласа. – Доста те е разкъсал, но си жив.

Предложиха ми носилка, но отказах. Исках да се изправя на крака. Ако останех легнал, не бях сигурен дали няма отново да изпадна в несвяст. Докато ми помагаха да сляза долу, видях Ъпстийн, коленичил до проснатото тяло на Хансън, докато двама парамедици се занимаваха с него.

Видях и Мейсър с извити зад гърба ръце и с провиснали от тялото му четири електрода. Ейнджъл се извисяваше над него, а Луис стоеше до него. Ъпстийн се изправи, когато ме доведоха долу, и се приближи. Докосна лицето ми с ръка, но не каза нищо.

– Трябва да го откараме в болница – каза един от мъжете, които ме поддържаха. В далечината се чуваха сирени.

Ъпстийн кимна, погледна покрай мен към върха на стълбите и каза:

– Само един момент, сигурно ще иска да види това.

Други двама мъже доведоха долу жената. Ръцете й бяха вързани зад гърба с пластмасови белезници, краката й също бяха вързани в глезените. Беше толкова лека, че я бяха вдигнали от пода, макар тя да продължаваше да се съпротивлява. Устните й се движеха и ту нашепваше нещо като заклинание. Чух го ясно, когато се приближи.

Domimts mens bonus et benignitas est.

След като слязоха по стълбите, някой друг пое краката й и тялото й се изопна хоризонтално между мъжете. Погледна надясно и видя Мейсър, но преди да проговори, Ъпстийн застана помежду им.

– Нечестиво – каза той, вперил поглед в нея. Тя плю и плюнката й изцапа сакото му. Ъпстийн се отдръпна, за да може тя отново да види Мейсър. Той се помъчи да се изправи, обаче Луис се приближи до мястото, където седеше, притисна със стъпало гърлото му и отново долепи главата му към стената.

– Хайде, гледайте се – подкани ги Ъпстийн. – За последен път се виждате.

Семиаза се досети какво ще се случи и започна да крещи „Не! Не! Не!“, докато Ъпстийн не й запуши устата и не я положиха вързана върху носилката. Завиха я с одеяло и я изнесоха към чакаща отпред линейка, която отпраши без светлини и сирени. Погледнах към Мейсър и прочетох безутешност в погледа му. Устните му мърдаха, чувах го как непрекъснато шепне нещо. Не можех да чуя точно какво, но бях сигурен, че са същите думи като онези, които беше изрекла любимата му.

Dominus meus bonus et benignitas est.

След това се появи един от хората на Ъпстийн, постави инжекция във врата на Мейсър и след секунди брадичката му увисна на гърдите и очите му се затвориха.

– Край – каза Ъпстийн.

– Край – повторих аз и най-сетне позволих да ме сложат да легна и пред очите ми се спусна мрак.

Три дни по-късно отново се срещнах с Ъпстийн в малкото ресторантче. Глухонямата жена ни поднесе същата гозба, после изчезна в задната част на заведението и ни остави сами. Едва сега имахме възможност да поговорим сериозно. Обсъдихме събитията от онази нощ и всичко случило се през предишните дни, включително разговора ми с Еди Грейс.

– Нищо не можем да направим по отношение на него каза Ъпстийн. – Дори да можеше да се докаже, че е замесен, той ще умре още преди да го изнесем от онази къща.

Бяха съчинили версия за случилото се на „Хобарт Стрийт“. Хансън беше герой. Докато ме следил в хода на някакво разследване, той се натъкнал на въоръжен мъж, който го нападнал с мачете. Макар да беше сериозно ранен, Хансън успял на свой ред да рани смъртоносно неидентифицирания си нападател и той починал в болницата. Мачетето се оказало същото, с което са били убити Мики Уолас и Джими Галахър. Имало следи от тяхната кръв по дръжката. Във вестниците бе публикувана снимка на въпросния мъж като част от полицейското разследване. Изобщо не приличаше на Гари Мейсър. Не приличаше на никой човек – жив или мъртъв.

Изобщо не се споменаваше за жената. Не попитах какво е станало с нея или с любовника й. Не исках да знам, но можех да се досетя. Скрили ги бяха някъде на тъмно и дълбоко, далеч един от друг, където щяха да изгният.

– Хансън беше един от нас – каза Ъпстийн. – Държи те под око още откакто напусна Мейн. Не биваше да влиза в къщата. Не знам защо го е направил. Може би е видял Мейсър и е решил да го спре, преди да се добере до теб. Засега го държат в изкуствена кома. Малко вероятно е да може някога да се върне към задълженията си.

– Тайните ми приятели – казах, припомняйки си думите на Колекционера. – Никога не съм допускал, че Хансън е един от тях. Явно съм по-самотен, отколкото си мислех.

Ъпстийн отпи от водата си.

– Престарал се е, опитвайки се да ограничи действията ти. Решението да ти отнеме разрешителното не беше негово, но той искаше да приложи взетото решение. Преценихме, че привличаш твърде много внимание и че се нуждаеш някой да те закриля от самия теб.

– Е, фактът, че той и бездруго не ме харесваше, е бил от помощ.

Ъпстийн сви рамене.

– Той вярваше в закона. Затова избрахме него.

– Има ли и други?

– Да.

– Колко?

– Недостатъчно.

– А сега?

– Чакаме. Ще ти върнат разрешителното като частен детектив и разрешителното да носиш оръжие. След като не можем да те предпазим от самия теб, може би трябва да ти дадем възможност сам да се пазиш. Само че на определена цена.

– Винаги е така.

– По някоя услуга от време на време, нищо повече. Ти си добър в работата си. Ще улесним отношенията ти с щатската полиция и с местната полиция, защото намесата ти може да се окаже полезна. Смятай се за съветник, за консултант по някои въпроси.

– И кой ще го направи? Ти или някой друг от моите така наречени приятели?

Чух зад гърба ми да се отваря врата. Обърнах се. Влезе комисар Рос, но не свали палтото си и не седна при нас на масата. Просто се облегна на плота на ресторантчето, сплел пръсти пред себе си, и ме погледна като социален работник, изправен пред отчайващо непоправим малолетен престъпник.

– Шегуваш се! – възкликнах. – Той ли?

– Той – отговори Ъпстийн.

– Пети отдел.

– Пети отдел.

– С такива приятели…

– … на човек не му трябват врагове – довърши вместо мен Ъпстийн.

Рос кимна.

– Това не означава, че трябва да ме търсиш всеки път, когато си загубиш ключовете – поясни той. – Стой на разстояние.

– Няма да е трудно.

Ъпстийн вдигна помирително ръка.

– Моля ви, господа.

– Имам още един въпрос – казах.

– Добре, питай – насърчи ме Ъпстийн.

– Жената шептеше нещо, докато я отвеждаха. Преди да изгубя съзнание, ми се стори, че Мейсър шепти същото нещо. Май беше на латински.

– Dominus meus bonus et benignitas est.– каза Ъпстийн. Моят господар е добър и мил.

– Еди Грейс каза почти същото, само че на английски. Какво означава? Някаква молитва ли е?

– Да, и може би още нещо – каза Ъпстийн. – Игра на думи. Едно име, което се появява отново и отново много години. Появява се в документи и архиви. Отначало решихме, че е съвпадение, някакъв код, но вече смятаме, че е нещо друго.

– Какво?

– Смятаме, че е име на Същината, на контролиращата сила – поясни Ъпстийн. – Моят господар е мил и добър. Добър и мил. Така наричат онзи, на когото служат. Добромил.

– Господин Добромил.

Много време щеше да мине, преди да разбера какво са си казали Рос и Ъпстийн, след като съм си тръгнал и при тях е останала само безмълвната жена в полутъмното ресторантче.

– Сигурен ли си, че е разумно да го оставим да скита свободно? – попита Рос, докато Ъпстийн се опитваше да улучи ръкава на палтото си.

– Не го оставяме да скита свободно, той е като спъната коза, макар да не го съзнава. Просто трябва да почакаме и да видим кой ще дойде да го изяде.

– Добромил? – попита Рос.

– Може би най-накрая, ако наистина съществува – каза Ъпстийн и най-сетне пъхна ръка в ръкава. – Ако нашият приятел живее достатъчно дълго…

Същата вечер напуснах Ню Йорк, след като отдадох почит и на друг мъртвец. Отдавна трябваше да го направя. Под простичка плоча в ъгъла на гробището в Бейсайд поставих цветя на гроба на млада жена и на едно неизвестно дете мястото, където спеше вечния си сън Каролайн Рос.

Майка ми.

Епилог

„Сърцата молят покой, отлитат дни,

отнасят в своя полет частичка битие, а ний…

без ум съвсем… се каним за живот…“

А. С. Пушкин, „Приятелю, часът дойде“

Прекарах остатъка от седмицата сам. Не се виждах с никого. Не разговарях с никого. Живеех с мислите си и в тишината се опитвах да приема всичко, което бях научил.

В петък вечерта отидох в „Мечката“. Дейв Еванс работеше на бара. По телефона вече му бях съобщил, че няма да работя повече в заведението, и той го прие. Сигурно си е знаел, че просто е въпрос на време. Вече бях получил неофициално потвърждение, че след броени дни ще ми върнат разрешителното за частен детектив, както ми беше обещал Ъпстийн, а всички възражения срещу това да нося оръжие бяха оттеглени.

Само че тази вечер Дейв беше затънал до гуша в работа. Около бара беше претъпкано, така че имаше място само за правостоящи. Дръпнах се, за да може Сара да мине с купчина поръчки за бира в едната ръка и за храна в другата. Изглеждаше изтощена, което бе необичайно, но после забелязах, че същото важи за всички останали, които работеха.

– Гари Мейсър ми даде двайсет и четири часа предизвестие и после напусна – каза Дейв, докато смесваше един коктейл и едновременно държеше под око три халби, които се пълнеха с бира. – Жалко. Харесваше ми. Реших, че ще се позадържи. Имаш ли представа какво се е случило с него?

– Никаква.

– Е, ти го нае.

– Сгрешил съм.

– Какво пък толкова! Не е фатално. – Посочи превръзката на шията ми. – Макар че това явно като нищо е можело да бъде. Май не бива да питам.

– Можеш да попиташ, обаче ще те излъжа.

Един от чучурите започна да пръска пяна.

– Мамка му! – изруга Дейв и ме погледна. – Ще направиш ли услуга на стар приятел?

– Веднага – отговорих.

Отидох отзад и смених кега. Докато бях там, още два свършиха, така че смених и тях. Когато се върнах, Дейв се оправяше с поръчките за ресторанта, поне десет човека чакаха за питиета, а барманът беше само един.

И така за една вечер поех предишната си роля. Нямах нищо против. Знаех, че отново ще се заема с онова, в което бях най-добър, затова с удоволствие поработих за последен път за Дейв. Бързо влязох във форма. Идваха клиенти и аз си ги спомнях по поръчките, макар да не помнех имената им – мъжът с „Танкъри“, момичето с маргаритите, петимата трийсетинагодишни мъже, които идваха в петък и винаги си поръчваха една и съща бира, никога не експериментираха с по-екзотичните марки, така че наричахме пристигането им „атаката на отряд светло пиво «Курс»“. Цъфнаха братята Фулки, следвани от Джаки Гарнър, и Дейв се престори, че се радва да ги види. Беше им длъжник, задето не бяха допускали репортерите в бара след смъртта на Мики Уолас, макар да подозираше, че присъствието им е подплашило и част от редовните му клиенти. И сега седяха в ъгъла, ядяха бургери и обръщаха чашите с уиски жадно като хора, които на следващия ден трябва да се върнат зад решетките – познато място за братята Фулки.

Така мина вечерта.

Еди Грейс се събуди от щракането на кибритена клечка в тъмното на спалнята му. Лекарствата донякъде бяха притъпили болката, но бяха замъглили и сетивата му, затова не можа веднага да се ориентира какво става и защо е буден. Помисли си, че сигурно е сънувал такъв шум. В крайна сметка, в къщата никой не пушеше.

Но тогава просветна цигара и някаква фигура се размърда в креслото отляво. За миг мярна лицето на човека. Изглеждаше слаб и болнав, косата му беше пригладена назад, ноктите му бяха дълги и изглеждаха пожълтели от никотина. Дрехите му бяха тъмни. Дори в собственото си вонливо смъртно легло Еди усети смрадта на мрака в него.

– Какво правиш тук? Кой си ти? – попита Еди.

Мъжът се приведе напред. В ръката си държеше стара полицейска свирка на сребърна верижка. Беше на бащата на Еди и старецът му я бе дал, когато се пенсионира.

– Харесва ми – каза непознатият и поклати свирката на верижката. – Смятам да я прибавя към колекцията си.

Дясната ръка на Еди потърси копчето за алармата, с което викаше Аманда. Щеше да звънне в спалнята й и тя или Мики щяха да дойдат. Пръстът му натисна бутона, обаче не чу нищо.

– Дадох си труда да прекъсна кабела – обясни мъжът. Вече няма да ти трябва.

– Попитах те какво търсиш тук – изграка Еди. Вече беше уплашен. Това бе единствената уместна реакция в присъствието на този човек. Нищо у него не беше каквото трябва. Нищичко.

– Дойдох да те накажа за греховете ти.

– За греховете ми ли?

– Задето предаде приятеля си. Задето изложи сина му на опасност. За смъртта на Каролайн Рос. За момичетата, на които причиняваше болка. Дойдох, за да те накарам да си платиш за всички тях. Съдът разгледа делата ти и те намира за виновен.

Еди се засмя глухо.

– Майната ти. Погледни ме, аз умирам. Всеки ден ме боли. Нима можеш да ми причиниш нещо, което вече не ме е сполетяло?

Внезапно на мястото на свирката се появи сребрист, остър метал, когато мъжът стана и се надвеси над Еди. На Еди му се стори, че вижда и други фигури, струпани зад гърба му, хора с кухи очи и тъмни уста, които хем бяха тук, хем ги нямаше.

– О, сигурен съм, че ще измисля нещо прошепна Колекционера.

В полунощ барът почти се изпразни. Прогнозата за времето обещаваше още сняг след полунощ и повечето хора бяха предпочели да си тръгнат рано, вместо да рискуват да шофират в снежната буря. Джаки и братята Фулки останаха и масата пред тях бе отрупана с бутилки, но другите клиенти вече ставаха и се обличаха. Двама мъже в другия край на заведението поискаха сметката, пожелаха ми лека нощ и си тръгнаха. На плота остана само един човек. Жената беше дошла с група ченгета от Портланд по-рано вечерта, но остана, след като те си тръгнаха, извади книга от чантата си и сега тихо си четеше. Никой не я безпокоеше. Беше дребна, тъмна и красива, но излъчваше нещо, което караше дори едрите бейзболисти да стоят на разстояние. Въпреки това ми изглеждаше позната отнякъде. Отне ми известно време, но после си спомних. Тя вдигна поглед и видя, че я зяпам.

– Добре, тръгвам си – каза.

– Не се налага – отговорих. – В петък вечер персоналът обикновено остава да пийне и може би дори да хапне по нещо. На никого не пречиш. – Посочих чашата с червено вино до дясната й ръка. Беше останала само една глътка. – Да ти налея ли още? Заведението черпи.

– Не е ли незаконно след работно време?

– Ще ме издадете ли, полицай Мейси?

Тя сбърчи нос.

– Значи знаеш коя съм?

– Четох за теб във вестника, а и съм те виждал няколко пъти. Участваше в онази работа в Убежището.

– Ти също.

– Само периферно. – Протегнах ръка. – Приятелите ме наричат Чарли.

– А моите ме наричат Шарън.

Ръкувахме се.

– Поряза се, докато се бръснеше ли? – кимна тя към превръзката ми.

– Малко съм вързан в ръцете – отговорих.

– Кофти за барман.

– Затова напускам. Тази вечер само помагам на стар приятел.

– И какво ще правиш?

– Каквото правех преди. Отнеха ми разрешителното за известно време, но скоро ще ми го върнат.

– Да му мислят злосторниците – каза тя. Усмихваше се, но очите й останаха сериозни.

– Нещо такова.

Смених чашата й с чиста и й налях от най-хубавото калифорнийско вино в заведението.

– Ти няма ли да ми правиш компания? – попита тя и думите й ми прозвучаха като обещание за нещо в бъдещето, за нещо повече от питие в слабо осветен бар.

– Разбира се, с удоволствие – отговорих.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/5781

__Издание:__

Джон Конъли. Отмъщение от отвъдното

Редактор: Марта Владова

Художник на корицата: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Калина Павлова

ИК „Прозорец“, София, 2009

ISBN: 978–954–733–634–6