Текст книги "Отмъщение от отвъдното"

Автор книги: Дж. Дж. Коннолли

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 19 страниц)

– Там е работата, понякога просто не можеш да избегнеш сенките – отвърнах.

Дюран подръпна устната си.

– Да, сигурно. Е, какво е това за вас – началото или краят?

– Началото.

– В такъв случай ви чака дълъг път.

– Допускам.

Чух отварянето на входната врата. Нисичка и леко пълна жена с изрусена почти до бяло коса влезе в коридора.

– Аз съм – оповести тя, без дори да погледне към кухнята. Най-напред си съблече палтото, свали ръкавиците и шала, огледа прическата и лицето си в огледалото на тоалетката. – Мирише приятно – каза тя, обърна се към кухнята и ме видя. – Божичко!

– Имаме гост, Елизабет – обади се Дюран и аз се изправих, когато съпругата му влезе в стаята. – Това е господин Паркър. Живял е тук като малък.

– Радвам се да се запознаем, госпожо Дюран.

– А, вие сте…

Тя замълча, след като направи връзката, и аз наблюдавах смяната на чувствата по лицето й. Най-накрая чертите й се установиха, допускам, в обичайното й изражение: благост и съвсем лека сянка от тъга, дължаща се на дългия житейски опит и на убеждението, че всяко нещо има край.

– Добре дошли – рече тя най-накрая. – Седнете, седнете. Ще останете ли за вечеря?

– Не, не мога. Трябва да тръгвам. И бездруго вече отнех твърде много време на съпруга ви.

– Е, след като трябва.

– Да. Благодаря ви.

Изправих се, облякох се, а Дюран ме изпрати до вратата.

– Трябва да ви призная, че когато ви видях за пръв път, ви помислих за друг. И нямам предвид някой от синовете на Харингтън. Само за секунда.

– За кого ме взехте?

– Преди няколко месеца дойде един мъж. Беше вечер, по-тъмно от сега. Направи точно като вас – взира се в къщата известно време и дори дойде чак до моравата, за да огледа къщата и отзад, където е бил гаражът. Това не ми допадна. Излязох да го попитам какви ги върши. Повече не съм го виждал.

– Подозирате, че е оглеждал с цел кражба ли?

– Отначало така си помислих, но когато го попитах, той ми каза друго. Не че крадецът ще си признае, освен ако не е пълен глупак.

– И какво ви каза?

– Ловувам. Ето това ми каза. Само една дума – „ловувам“. Какво означава според вас?

– Не знам, господин Дюран – отвърнах, а той присви очи, сякаш се опитваше да прецени дали не го лъжа.

– След това ме попита дали знам какво се е случило тук, а когато отговорих, че не знам за какво говори, възрази, че според него знам. Тонът му не ми допадна и му казах да си върви.

– Помните ли как изглеждаше?

– Не много добре. Носеше вълнена шапка, нахлузена ниско върху косата, а брадичката и вратът му бяха увити с шал. Нощта беше студена, ама не чак толкова. Беше по-млад от вас, към трийсетте може би. И малко по-висок. Късоглед съм, а не си носех очилата. Непрекъснато ги зарязвам на разни места. Трябва да си купя верижка. – Осъзна, че се е отклонил от темата, и отново се върна на нея. – Не си спомням много, освен че…

– Какво?

– Просто ми олекна, когато си тръгна. Караше ме да се чувствам неловко, и то не само защото беше на моравата ми и душеше около къщата ми. У него имаше нещо… – поклати глава Дюран. – Не мога да го обясня добре. Мога само да кажа, че не беше тукашен. Нищо повече. Не беше от такова място, сякаш не беше от никъде.

Огледах града, колите по улиците, светлините в баровете и в магазините близо до гарата, смътните силуети на хората, запътили се у дома при семействата си. Това бе нещо нормално, а мъжът на моравата му не бе част от него.

Беше се спуснала нощта. Уличните лампи осветяваха местата, покрити със замръзнал сняг, и той блестеше. Дюран потрепери.

– Пазете се, господин Паркър – предупреди ме той.

Ръкувахме се. Остана на стълбите, докато стигна до колата си, после отново ми махна и затвори вратата. Вдигнах поглед към прозореца със счупеното стъкло, но там не видях никого. Стаята беше празна. Който и да бе останал горе, нямаше форма. Привидението на момчето бе вътре в мен, където си е било винаги.

Четвърта глава

Вечерях с Ейнджъл и с Луис в барбекю ресторанта „Уайлдуд“ на „Парк Авеню“, недалеч от „Юниън Скуеър“. Трудно ни беше да изберем между „Уайлдуд“ и „Блу Смоук“ по-нагоре, на Двайсет и трета улица, но новото победи. Новото и очакваният от Луис фасул с парченца месо. Луис избира ресторантите в зависимост от количеството месо – може да го консумира дори с десерта. Така и така щял да умре от инфаркт, поне да било със стил!

Тези двама мъже, и двамата убийци, но само единият от тях, Луис, заслужаващ определението „роден убиец“, в момента бяха най-близките ми приятели. Не ги бях виждал от края на миналата година, когато бяха се забъркали в неприятности в северната част на щата Ню Йорк и аз бях тръгнал по следите им, за да видя дали не мога да помогна. Историята не приключи добре и оттогава малко се поотчуждихме, но не от лоши чувства, а защото Луис се притесняваше поради евентуалните последици от случилото се и не искаше то да ме злепостави. В крайна сметка, когато Луис се смееше, светът невинаги се веселеше заедно с него. Напротив, когато Луис се смееше, светът се озърташе, за да провери кой е паднал и се е набучил на нещо остро.

Винаги ми бе забавно да наблюдавам как Ейнджъл и Луис ядат ребърца, отчасти защото сякаш настъпваше размяна на ролите. Луис – висок, чернокож и облечен като манекен в магазин, внезапно решил да избяга и да си потърси по-хубаво място – нагъваше ребърцата си като човек, който се опасява, че всеки момент ще му вземат чинията, и затова трябва да изяде колкото може повече за колкото може по-кратко време. Ейнджъл, от друга страна, беше нисък и бял (или, както казваше самият той, „белезникав“), а дрехите му винаги изглеждаха така, все едно не само той, ами и други хора са спали, облечени с тях. Чоплеше храната си изключително изискано, както би правила малка птичка, ако можеше да стиска в ноктите си късо ребърце. Сърбаха бира. Аз отпивах от чаша червено вино.

– Червено вино – отбеляза Ейнджъл, – в ресторант за ребра. Знаеш ли, ние сме гей, обаче дори на нас няма да ни хрумне да пием червено вино в кръчма с ребра.

– В такъв случай, ако бях гей, явно щях да съм много по-изискан хомосексуалист от вас. Всъщност аз съм по-изискан от вас въпреки сексуалните си предпочитания.

– Няма ли да ядеш? – попита Луис и посочи с върха на едно почти оглозгано ребърце скромната купчинка кости в чинията ми.

– Не съм гладен – отвърнах. – Пък и като ви гледам вас, двамата, се замислям дали да не стана вегетарианец, или пък повече да не вкуся нито залък. Поне на публично място и с вас двамата.

– Че какво не ни е наред, мамка му? – Ейнджъл прозвуча смайващо оскърбено.

– Ти ядеш като бабичка, а той – все едно тъкмо са го измъкнали измежду мамутите от ледниковата епоха.

– Искаш да се храним с нож и вилица ли?

– А умеете ли да си служите с тях?

– Не ме предизвиквай, господин Изискан. Ножовете тук са остри.

Луис дояде и последното ребърце, изтри лице със салфетката си и се облегна с доволна въздишка. Ако сърцето му можеше да въздъхне облекчено, щеше да последва примера му.

– Радвам се, че днес съм си обул панталоните за вечеря – отбеляза той.

– И аз – обадих се. – Ако си беше обул обикновените панталони, някое от копчетата вече да е изхвърчало и да е извадило нечие око.

Той ме погледна с извити вежди и зачака.

– Извинявай – казах, – все още си слаб като момченце.

Ейнджъл даде знак на келнера да му донесе още една бира, преди да ме подкани:

– Е, ще ни разкажеш ли?

Но те вече знаеха основното. Бях изгубил разрешителното си на частен детектив от Мейн и адвокатката ми, Ейми Прайс, която продължаваше да се бори да ми го върнат, на всяка крачка се натъкваше на пречки от страна на полицията и по-конкретно от страна на някой си детектив Хансън. Доколкото Ейми бе в състояние да установи, заповедта за отнемане на разрешителното ми идвала от високо, а Хансън бил само посредник. Все още имахме възможност да обжалваме, но Ейми не беше сигурна, че има смисъл. Полицията бе окончателният арбитър по въпроса за разрешителните и всеки съд в щата най-вероятно щеше да се съобрази с нейното решение.

Отнеха ми и разрешителното за носене на оръжие, макар че точната причина за това все още не бе ясна нито на мен, нито на адвокатката ми. Първоначално ми наредиха да предам всички оръжия, които притежавам, заради предстоящото „разследване“, както смътно го нарекоха, и ми обясниха, че положението е само временно.

Бях предал оръжията, за които имах разрешително (и бях скрил другите, след като анонимен сигнал ме предупреди, че ченгетата ще довтасат със заповед за обиск), но после ми ги върнаха, когато се изясни, че заповедта за отнемането им не е напълно законна и най-вероятно е в нарушение на Втората поправка. Не толкова лесно оспоримо беше решението да ми отнемат правото да нося скрито оръжие в щата Мейн, основание за което беше фактът, че предишни мои действия ме представят като „нестабилен“ човек. Ейми се бе заела и с този въпрос, само че полицията беше непробиваема като тухлена стена. Наказваха ме и тепърва предстоеше да установим колко ще продължи наказанието.

В момента работех като управител на бар в „Голямата изчезнала мечка“ в Портланд – работата не беше лоша и обикновено ми отнемаше четири дни седмично, обаче не беше моето призвание. Изглежда, местните сили на реда не симпатизираха особено на професията ми. Не си спомнях как съм успял да си създам толкова много врагове, докато Ейми не си направи труда да ми разкаже, та малко ми се поизясни.

Странно, че не ми пукаше за случилото се чак толкова, колкото сигурно смятаха Хансън и шефовете му. Гордостта ми беше засегната и адвокатката ми се бореше за мен отчасти заради принципа и най-вече защото не исках Хансън и шефовете му да решат, че просто ще се катурна и ще умра, щом ми наредят. Обаче в известен смисъл бях доволен, че вече не мога да практикувам като частен детектив. Бях свободен, не ми тежеше задължението да помагам на другите. Заемех ли се с някой случай, дори неофициално, най-вероятно щях да се озова в затвора. Действията на полицията ми позволяваха да бъда себичен и да преследвам собствените си цели. Нужни ми бяха няколко месеца, за да реша да направя точно това.

Каквото и да си беше помислил старият Дюран по-рано през деня, не ми беше лесно да реша да задълбая в миналото си и да поставя под съмнение обстоятелствата около смъртта на баща си. Един човек, един зъл човек, който се представяше с името Кушиел, но известен повече като Колекционера, ми бе подшушнал, че сигурно не съм син на баща си, понеже кръвната ми група изключвала тази възможност. За известно време се опитвах да скрия онова, което ми бе казал, дори от себе си. Не исках да му вярвам. Смятам, че приех работата в бара отчасти като начин да избягам. Замених задълженията към клиентите си със задължения към Дейв Еванс, един от собствениците на „Мечката“, който ми предложи работата. Но времето минаваше, отново дойде зима и аз взех решение.

Защото Колекционера не лъжеше, не съвсем. Кръвните групи не съответстваха.

Веднага след Нова година започнах да задавам въпроси. Опитах се да се свържа с хората, познавали баща ми, и най-вече с полицаите, работили рамо до рамо с него. Някои бяха мъртви. Следите на други, малцина, се губеха след пенсионирането им, както се случва понякога с хората, отслужили дължимото време и изпълнени с желание единствено да си получат пенсията и да се махнат от всичко това. Знаех обаче имената на двамата, с които баща ми беше най-близък, ченгета от патрула, завършили академията заедно с него: Еди Грейс, с няколко години по-възрастен от татко, и Джими Галахър, някогашният партньор и най-близък негов приятел. Понякога майка ми с известна нежност наричаше баща ми и Джими „рождениците“, имайки предвид двата повода през годината, когато двамата нощуваха в града. Това бяха единствените две нощи, когато баща ми не се прибираше и се появяваше малко преди обяд на следващия ден, връщаше се тихичко, едва ли не извинително, доста поизморен, но без да залита или да повръща, и после спеше чак до вечерта. Мама никога не коментираше тези случаи. Позволяваше му това развлечение, а той нямаше много развлечения, или поне на мен така ми се струваше.

И Джими Галахър. За последен път го видях малко след погребението, когато се отби у дома, за да попита как сме двамата с мама, и тя му каза, че възнамерявала напусне Пърл Ривър и да се върне в Мейн. Мама ме изпрати да си лягам, но кое момче не би подслушвало от стълбите, за да научи онова, което крият от него. Ето какво чух да казва майка ми:

– Ти какво знаеше, Джими?

– За кое?

– За всичко – за момичето, за хората, които идваха. Ти какво знаеше?

– Знаех за момичето. А пък за онези…

Представих си го как свива рамене.

– Уил каза, че са същите.

Джими не отговори известно време, после каза:

– Не е възможно, знаеш го. Аз убих единия, а другият умря месеци преди това. Мъртвите не се връщат, не по този начин.

– Той ми го прошепна, Джими. – Мама едва сдържаше сълзите си. – Това бе едно от последните неща, които ми каза. Каза, че са били те.

– Беше изплашен, Елейн, боеше се за теб и за момчето.

– Но той ги е убил, Джими. Убил ги е, а те дори не са били въоръжени.

– Не знам защо…

– Аз знам – искал е да ги спре. Знаел е, че в края на краищата ще се върнат. Нямало е да им трябват пистолети, щели са да го направят с голи ръце, ако се наложи. Може би…

– Какво?

– Може би дори биха предпочели да го направят с голи ръце – завърши тя.

И се разплака. Чух Джими да се изправя и знаех, че я прегръща и успокоява.

– Никога няма да разберем със сигурност. Но ето какво знам – той те обичаше. Обичаше и двама ви и съжаляваше за всичко, с което те е наранил. Мисля, че цели шестнайсет години се стараеше да ти се реваншира, но така и не успя. Вината не е твоя, просто той сам не можеше да си прости. Не бе в състояние да го направи…

Майка ми се разрида по-силно, а аз се обърнах, върнах се в стаята си възможно най-тихо, взрях се в луната от прозореца на стаята си и надолу към „Франклин Авеню“ и към улиците, по които баща ми повече никога нямаше да мине.

Келнерът дойде да вдигне чиниите ни. Изглеждаше впечатлен от начина, по който Ейнджъл и Луис са видели сметката на храната си, и явно бе също толкова разочарован от мен. Поръчахме си кафе и наблюдавахме как заведението започва да се опразва.

– Можем ли да направим нещо? – попита Ейнджъл.

– Не, мисля, че това е моя работа.

Явно бе забелязал нещо да се върти в мислите ми и лицето ми да издава движението.

– Какво премълчаваш? – попита той.

– Онзи старец Дюран каза, че някакъв млад мъж – на трийсетина години според него, може би малко по-възрастен – се появил пред къщата преди няколко месеца. Душел наоколо. Дюран го попитал какво търси и той отвърнал, че „ловува“.

– В Пърл Ривър? – учуди се Ейнджъл. – И какво лови, леприкони ли?

– Може и да няма нищо общо с теб – обади се Луис.

– Възможно е – съгласих се. – Обаче попитал Дюран дали знае какво се е случило в къщата.

– Търсач на силни усещания. Турист по следите на убийци. И преди си се натъквал на такива хора.

– Дюран каза, че се е почувствал неловко в присъствието на този човек, това е. Не можеше да посочи точно защо.

– В такъв случай не можеш да направиш много, освен ако онзи не се появи отново.

– Да, бе, някакъв тип на трийсетина години, който кара хората да се чувстват неловко. Няма как да не го забележи човек. Мамка му, дори половината играчи на „Мете“ отговарят на това описание.

Платихме и излязохме навън в нощта.

– Можеш да ни се обадиш по всяко време – увери ме Ейнджъл. – На твое разположение сме.

Спряха си такси и след като изчезнаха от поглед, се върнах в ресторанта. Седнах на бара и си поръчах още една чаша вино. Замислих се за ловеца и дали всъщност не преследваше мен.

Част от мен наистина искаше той да дойде.

Пета глава

„Голямата изчезнала мечка“ е заведение в Портланд. Намира се на „Форест Авеню“, далеч от основния туристически поток край старото пристанище и на мястото му някога е бил бар „До дъно“. Тук са свирели неголеми оркестри, групи, които или се изкачват по стълбицата, или слизат, или пък са в застой и единственото важно за тях е да свирят пред относително многобройна публика, за предпочитане такава, която няма да започне да ги замерва с бутилки, когато от хитовете минат към някое ново парче.

Сценичното осветление още си стоеше в ресторантската част на заведението и създаваше впечатлението, че клиентите или са прелюдия към главното действие, или са самото главно действие. Освен това половината от сградата преди е била пекарна и в единайсет и половина, когато барът изпълнявал последните поръчки, заведението се изпълвало с уханието на топъл хляб, което пък предизвиквало мъчителен глад у клиентите тъкмо след затварянето на кухнята.

Когато собствениците на бара се сменили през 1979 година, той станал известен под името „Мечка гризли“, докато верига пицарии от западния бряг не възразила и не променили името на „Голямата изчезнала мечка“, което и бездруго е по-приятно. Освен на веселата атмосфера и на факта, че тук до късно сервираха хубава храна, славата на заведението се дължеше на избора на бира: винаги имахме 56 вида наливна бира, понякога стигаха дори до 60. Макар че барът се намираше в тиха част на града недалеч от кампуса на университета на Южен Мейн, той се бе сдобил със завидна репутация през годините и дори през лятото, което преди беше слаб сезон, вътре беше претъпкано.

Освен местни „Мечката“ привличаше ценители на бирата, повечето от които мъже, при това на определена възраст. Те не създаваха неприятности, не прекаляваха с пиенето и обичаха да разговарят най-много за хмел, за бурета и за някакви слабо известни пивоварни, за които дори част от барманите не бяха чували. Понякога появата на жена можеше да ги откъсне от конкретната им тема за разговор, но жени колкото щеш, а кога друг път ще имаш случай да седнеш до човек, който е опитвал бирата от всяка пивоварна в Портланд, щата Орегон, обаче не знае нищичко за Портланд в Мейн!

Работех като барман в „Мечката“ малко повече от четири месеца. Нямах неотложна нужда от пари, но въпреки това ми се струваше смислено да си намеря някаква работа, докато Ейми Прайс се бори за мен. Трябваше да издържам дъщеря си, макар че майка й не ме притискаше за пари. Понякога дори се питах дали всъщност Рейчъл не би предпочела да не съм част от живота на Сам, макар че не ми каза и дума, която да ме наведе на този извод. Можех да посещавам Сам във Върмонт, когато пожелая, стига да предупредях Рейчъл предварително. Въпреки това понякога изпитвах внезапна нужда да видя Сам (а, честно казано, и Рейчъл, защото нещата помежду ни бяха останали недовършени) и просто тръгвах към Бърлингтън. Подобни посещения не бяха предизвикали търкания помежду ни – само по някой неодобрителен поглед от страна на бащата на Рейчъл, защото двете със Сам живееха в съседната къща до тази на родителите й.

Двамата с Рейчъл бяхме спали няколко пъти след раздялата си, но нито един от двама ни не повдигна въпроса за сдобряване. Според мен то не бе възможно, не и сега, което не ми пречеше да я обичам. Все пак положението не можеше да продължава вечно. Отчуждавахме се все повече и повече. Всичко беше приключило, но все още нито аз, нито тя бяхме изрекли най-страшните думи.

Беше малко след четири в четвъртък следобед и в „Мечката“ беше спокойно. Е, относително спокойно. На бара седяха трима мъже. Двама бяха редовни клиенти, класически зимни типажи от Мейн с протрити ботуши, с кепета на „Сокс“ и с достатъчно пластове дрехи, че да се предпазят дори от втора ледникова епоха, докато някой не отвори бар в някоя пещера и не започне отново да прави бира. Казваха се Скоти и Фил. Обикновено с тях имаше още един тип, Дан, наричан също „Дан Мъжкаря“ или „Дани Момчето“, или, когато беше достатъчно далеч, за да не ги чува, „Дан Тъпака“. Днес обаче Дан го нямаше и на неговото място седеше един тип, който не беше редовен клиент, но явно сега, след като работех тук, щеше да стане такъв.

Което не бе непременно хубаво. Джаки Гарнър ми допадаше. Беше лоялен и смел, освен това си държеше езика зад зъбите относно нещата, които бе правил заради мен, обаче чарковете в главата му тракаха и не бях сигурен, че е съвсем с всичкия си.

Той беше единственият ми познат, посещавал военно училище вместо обикновена гимназия, защото му харесваше идеята да го учат да стреля, да намушква и да взривява. Освен това любопитното бе, че той беше единственият ми познат, изгонен от военно училище заради прекалено въодушевеното си отношение към стрелбата, намушкването и най-вече към взривяването – въодушевление, което го правеше потенциално опасен не само за враговете, но и за другарите му по оръжие. В крайна сметка армията бе намерила място за него в редиците си, но така и не бе успяла да му наложи контрол, затова нямаше как човек да не усети дискретната въздишка на облекчение, когато Джаки най-накрая бе освободен от военна служба като инвалид.

Още по-лошото бе това, че там, където ходеше Джаки, често ходеха и братята Тони и Поли Фулки, а в сравнение с тези пънове в човешки тела Джаки изглеждаше като Майка Тереза. Засега не бяха удостоявали „Мечката“ с присъствието си, но бе само въпрос на време. Все още не бях решил как да кажа на Дейв, че ще трябва да поръча да подсилят два стола специално за тях. Смятах, че когато той научи, че Фулки се канят да ни станат редовни клиенти, сигурно ще ме уволни. Или щеше да зареди оръжията и да се приготви за обсада.

– Дан няма ли го? – попитах Скоти.

– Ъ-ъ, пак е в болницата. Опасява се, че е шизофреник.

Връзваше се. Със сигурност беше някакъв „-ик“. Шизофреник вършеше работа, докато установят със сигурност какво му е.

– Още ли излиза с онова момиче? – попита Фил.

– Е, единият от него излиза – отговори Скоти и се засмя.

Фил се смръщи. Той не беше толкова умен като Скоти. Никога не гласуваше, защото твърдеше, че машините са прекалено сложни за него. Един от братята му, който в интелектуално отношение беше по-оскъдно надарен дори от Фил, се бе озовал в затвора, след като писал на криминалната хроника на една телевизия с молба да му уредят среща с някоя убийца.

– Нали я знаещ, не е толкова умна – продължи Фил, все едно Скоти изобщо нищо не беше казал. Замисли се за момент. – Лия, де. Тъпа е като поничка.

Явно поговорката за слона в стъкларския магазин не бе направила никакво впечатление на Фил. Той беше от хората, които ще хвърлят камък по витрина и после ще се учудят, когато той не отскочи.

– Слабо казано – отбеляза Скоти. – Направила си е татуировка, ама дори не е могла да напише правилно името си. Три скапани букви. Какво му е трудното? Сега на ръката й пише „ЛИ Ъ“ и тя разправя на хората, че е половин китайка.

– Не беше ли в някаква секта?

– Аха, и името на сектата дори не можа да напише правилно, уж машинална грешка. Сега трябва да крие ръката си особено в църква.

– Е, не че Дан Мъжкаря е мечтата на жените – обади се Джаки. – Живее с майка си и спи в легло с формата на състезателна кола.

– Джаки, ти също живееш с майка си – изтъкнах аз.

– Обаче не спя в легло с формата на кола.

Оставих ги да си приказват, чудейки се дали тези тримата не трябва да са първите, които ще изгоня от бара, и отидох да помогна на Гари Мейсър да подреди бутилките. Наех Гари малко след като станах управител на бара, и той се справяше добре. След като приключих, налях и на двама ни кафе, обаче за жалост Джаки, Фил и Скоти все още бяха в заведението. Джаки четеше на глас от вестника.

– Пак онзи тип от Оугънкит, дето го отвлекли извънземни – обясни той. – Вика, че вече не може да си пуска телевизора. Каналите непрекъснато се сменяли, без той да докосва копчето, и главата му започвала да бучи. – Джаки се замисли над новината за кратко. – Как така все на типовете от Оугънкит им се случват такива неща? – зачуди се той.

– Или от Форт Кент – допълни Скоти.

– Аха, и от Форт Кент – съгласи се Фил. Тримата кимнаха сериозно и разбиращо. В областта Даун Ист хората смятат, че отдалечиш ли се малко на север в щата Мейн, хората стават доста странни. Предвид факта, че Форт Кент беше най-северното населено място, където човек можеше да отиде, без да се налага да взима канадско гражданство, явно жителите му бяха странни до мозъка на костите си.

– Искам да кажа – продължи Джаки, – какво толкова ще открият извънземните, като пъхнат пръчка, за да изследват задника на някакъв тип от Оугънкит?

– Освен очевидното – обади се Фил.

– Например да не го правят повече – каза Скоти.

– Човек би предположил, че ще отвличат ядрени физици или генерали – каза Джаки, – а те вместо това отмъкват бяла и червена измет.

– Пехотинци – каза Фил.

– Първата вълна – рече Скоти. – Точно тях извънземните ще трябва да усмирят.

– Но защо ги изследват? – попита Джаки. – Какъв е смисълът?

– Може някой да ги праща за зелен хайвер, някой жител на Венера например: „Ако им пъхнеш пробка в задника, светват.“

– Имат си план – отбеляза Скоти.

– Не го разбирам – завърши Джаки.

В края на бара някакъв мъж пишеше в бележника си. Лицето му ми се стори познато и си казах, че сигурно е идвал предишната седмица, макар да не беше редовен клиент. Беше малко над петдесетте и носеше кафяво сако от туид и бяла риза с разкопчана яка. Косата му беше къса. Или старостта го бе пощадила, или харчеше доста за боя за коса. Малко по-рано, когато му сервирах, усетих мириса на скъп афтършейв. Сега на дъното на чашата му беше останал един пръст бира. Приближих се до него.

– Още една?

Когато ме видя да приближавам, той затвори бележника и погледна часовника си.

– Само сметката, моля – каза.

Кимнах и му плъзнах листчето.

– Хубаво място – отбеляза той.

– Да, така е.

– Отдавна ли работите тук?

– Не. И днес нямаше да съм тук, ако един от барманите не се беше разболял.

– И какво, значи сте управителят?

– Аха.

Той задъвка долната си устна и известно време ме измерва с поглед.

– Е, ще тръгвам. До другия път.

– Разбира се. – Наблюдавах го, докато излизаше.

Джаки забеляза изражението ми.

– Има ли нещо? – попита.

– Вероятно нищо.

През остатъка от вечерта нямах време да мисля за непознатия. Четвъртък винаги беше натоварен в „Мечката“, имаше бирени специалитети, а тази вечер представяхме бирарията „Андрюс Брюинг“, която въртяха баща и син от Линкълнвил. След броени минути ни заля вълна от посетители и аз се посветих на усилията да опазя всички от неприятности. Две големи групи празнуващи рождени дни, едната съставена почти изцяло от мъже, а другата – предимно от жени, нахълтаха в ресторанта едновременно и в хода на вечерта постепенно се сляха в едно плътско цяло с усилени от алкохола страсти. А междувременно на бара рядко оставаше повече от едно свободно място и всички искаха не само да пият, но и да ядат. Както не ни достигаше персонал, двамата с Гари трябваше да работим шест часа без прекъсване. Дори не помня да съм забелязал кога си е тръгнал Джаки, сигурно съм сменял буренцето, когато е излязъл в тъмното.

– Още е февруари, нали? – попита Гари, докато приготвяше няколко маргарити за Сара, една от постоянните ни сервитьорки, която винаги увиваше главата си с шал и човек лесно я забелязваше във вечери като тази.

– Така ми се струва.

– Тогава откъде се взеха всички тези хора, по дяволите. Февруари е.

Към десет и половина положението се поуспокои и ние имахме време за бърза инвентаризация и за справяне с щетите. Един от готвачите бе порязал лошо дланта си с нож за белене и раната се нуждаеше от шевове. Сега, когато в „Мечката“ беше малко по-спокойно, той вече можеше да отиде в спешното. Освен това в кухнята имаше обичайните изгаряния и поразгорещени страсти. На готвачите ще им призная следното – забавни са. А онези, които работеха в „Мечката“, повече от всички. Познавам хора в бизнеса, които отделят съществена част от времето си на това да измъкват готвачите си от затвора под гаранция, да им намират къде да спят, когато жените им ги изхвърлят на улицата, и понякога да ги спукват от бой само за да ги държат под контрол.

Група ченгета от Портланд бяха заели позиция близо до вратата. Гари ги обслужваше през по-голямата част от вечерта. „Мечката“ беше едно от любимите заведения на местните сили на реда – имаше паркинг, хубава бира, до късно сервираше хубава храна и беше достатъчно далече от старото пристанище и от полицейското управление на Портланд, за да се почувстват на воля. Може би им допадаше и фактът, че заведението прилича на бункер. „Мечката“ нямаше много прозорци – поне нямаше такива, които да не са зазидани, – така че когато осветлението беше изключено, вътре бе тъмно като в рог.

Сега, докато ги наблюдавах, ченгетата се разделиха, за да направят път, и към бара се запъти позната фигура. Бях решил, че всички са местни полицаи, но грешах. Поне един от тях беше щатски – Хансън, детективът от управлението в Грей, който повече от всички се наслаждаваше на положението ми в момента. Изглеждаше във форма, очите му бяха по-скоро зелени, отколкото сини, имаше гарвановочерна коса и постоянна тъмна сянка на лицето поради дългогодишното бръснене с електрическа самобръсначка. Както винаги, беше облечен по-добре от обичайното за полицай. Носеше хубав тъмносин костюм и синя вратовръзка с индийски десен. Златна игла за вратовръзка проблесна под лампата над бара.

Хансън седна встрани от основната група и остави на бара почти празната си чаша, после сключи ръце и зачака да се приближа. Аз се помотах малко, после се примирих, че ще трябва да си имам работа с него.

– Какво да бъде, детектив? – попитах.

Не отговори. Челюстта му мърдаше, докато триеше долните си зъби в кучешките. Запитах се колко ли е пил и заключих, че едва ли е много. Не ми приличаше на човек, дето ще му изпусне края.

– Чух, че работиш тук – каза той.

– Доста се забави, преди да се отбиеш.

– Не ти идвам на гости.

– Допуснах. Вежливостта не ти е присъща.

Той отмести поглед и леко поклати глава – един разумен човек, изправен пред неразумен.

– Какво търсиш тук? – попита и направи презрителен жест към бара, клиентелата и може би дори към света изобщо.

– Изкарвам си прехраната. Ти и приятелчетата ти ми съсипахте кариерата, така че временно си избрах друга.

– Временно, а? Така ли мислиш? Чувам, че адвокатката ти доста върти телефоните заради теб. Пожелавам й късмет. Най-добре си събирай бакшишите, че тя не е от евтините.

– Ето ти шанс да дадеш своя принос за каузата. Да ти налея ли още едно, или сам ще си напълниш чашата с пикня и оцет?

Хансън се приведе напред. Вече забелязах, че очите му са леко изцъклени. Или беше пийнал повечко, отколкото допусках, или просто не носеше на пиене.