Текст книги "Отмъщение от отвъдното"

Автор книги: Дж. Дж. Коннолли

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 19 страниц)

Проведеното от Мики проучване на архивите във връзка със собствеността сочеше, че къщата е имала трима различни обитатели през годините след убийствата и че в момента е собственост на банка, придобила я, след като последният обитател не бе спазил вноските по ипотечните си плащания. Трудно му беше да си представи кой би живял в къща, свързана с такова ужасно насилие. Вярно е, че отначало постройката най-вероятно е била продадена за много по-малко от истинската си пазарна стойност и че чистачите, наети да заличат всяка видима следа от убийствата, сигурно са си свършили добре работата, но Мики беше сигурен, че все нещо е останало – някаква следа от преживените тук страдания. Веществена? Да. Сигурно имаше засъхнала кръв в пукнатините на пода. Беше научил, че един от ноктите на Сюзън Паркър не е бил намерен на местопрестъплението. Отначало смятаха, че убиецът го е взел като трофей, но сега мислеха, че нокътят се е счупил, докато тя е дращела по дъските, и е паднал между тях. Не го намериха, колкото и да го търсиха. Сигурно още беше някъде там долу, сред праха, дървените трески и изпуснатите монети.

Мики обаче не се интересуваше от физическата страна на проблема. Беше ходил на много местопрестъпления и беше свикнал с обстановката там. Имаше места, които човек би приел за нормални и спокойни, ако не знаеше предварително за извършените там убийства. Цветя растяха в дворове над някогашни детски гробове. Стаята за игра на едно момиченце, боядисана в яркожълто и оранжево, бе прогонила всички спомени за старицата, умряла там, удушена по време на нескопосан грабеж, когато стаята все още е била нейната спалня. Семейни двойки се любеха в стаи, където съпрузи са пребивали съпругите си до смърт и жени са намушквали с нож прегрешили любовници в съня им. Такива места не бяха осквернени от насилието, случило се в тях.

Имаше обаче други къщи и други градини, които се променяха завинаги след пролятата в тях кръв. Хората усещаха, че нещо не е наред, още щом стъпеха там. Нямаше значение, че къщата е чиста, че дворът е поддържан, че вратата е току-що боядисана. Оставаше някакво ехо като бавно затихващ предсмъртен вик и предизвикваше атавистичен отклик. Понякога ехото бе толкова ясно, че дори събарянето на постройката и издигането на нова, напълно различна от предишната, не бе достатъчно, за да неутрализира зловещото влияние. Мики беше ходил в една жилищна сграда в Лонг Айлънд, построена на мястото на друга, изгоряла до основи с пет деца и майка им вътре при пожар, подпален от бащата и от две от децата. Възрастната дама, която живееше по-надолу по улицата, му каза, че през нощта, когато са умрели, пожарникарите чували как децата крещят за помощ, но пламъците били толкова силни и горещи, че не успели да ги спасят. Мики си спомни, че новопостроената къща миришеше на пушек, на пушек и на овъглена плът. Никой неин обитател не се задържаше там повече от шест месеца. В деня, когато той бе разгледал къщата, всички апартаменти бяха свободни и се даваха под наем.

Може би затова къщата на Паркър все още беше празна. Дори да я бяха съборили, нещата нямаше да се променят. Кръвта бе се просмукала в къщата и в пръстта под нея, а въздухът бе натежал от писъците, приглушени с превръзка през устата.

Мики никога не бе влизал в къщата на „Хобарт“ номер 1219. Обаче беше виждал снимки на интериора. Беше си направил копия и ги носеше сега, докато стоеше на портата. Тиръл му ги беше дал, изпрати му ги по имейл по-рано през деня заедно с кратко извинение за някои от нещата, които бе казал по време на срещата им. Мики не знаеше как Тиръл се е сдобил с тях. Смяташе, че Тиръл вероятно си е направил свое досие на Чарли Паркър, след като е напуснал апартамента. Мики беше почти сигурен, че това е незаконно, но не смяташе да се оплаква. Разгледа снимките в хотелската си стая, но въпреки нещата, на които се бе нагледал като репортер, и нещата, които знаеше за убийствата на двете Паркър, фотографиите го потресоха.

Имаше толкова много кръв.

Мики се обърна към брокерката, определена от банката като надзорник по продажбата на имота, и каза на жената, че проявява интерес към закупуването и ремонта на къщата. Когато разговаряха по телефона, тя не му спомена нищо за историята на мястото, в което нямаше нищо чудно, и тутакси реши да се възползва от шанса да го разведе. След това попита за името му и когато й го каза, поведението й веднага се промени.

– Боя се, че няма да е уместно да ви покажа къщата, господине – каза тя.

– Може ли да попитам защо?

– Струва ми се, знаете защо. Съмнявам се, че сериозно се интересувате от покупка.

– Какво ще рече това?

– Ами, знаем кой сте и с какво се занимавате. Боя се, че ако ви пусна в имота на „Хобарт Стрийт“, това ще попречи на евентуална продажба в бъдеще.

Мики затвори. Трябваше да бъде по-досетлив и да не използва истинското си име, но не беше очаквал Паркър да му попречи по този начин, ако наистина той се бе обадил на брокерката. Спомни си убеждението на Тиръл, че Паркър си има закрилник. Ако бе вярно, тогава някой може би вече бе предупредил брокерката какво прави Мики. Нямаше значение. Нямаше нищо против да наруши малко закона, за да постигне целта си, а влизането с взлом в някогашната къща на Паркър не му се струваше сериозно престъпление, каквото и да преценеше съдията.

Беше почти сигурен, че къщата няма алармена система. Твърде дълго бе стояла празна, а и едва ли някой би искал да го обезпокоят посред нощ, понеже звъни алармата в необитаван имот. Провери, за да е сигурен, че улицата е тиха, после се промъкна към портата отстрани, зад която се виждаше двор без трева. Побутна портата, не помръдна. За миг си помисли, че е заключена, но не виждаше по каква причина, освен ако не беше заварена. Едновременно натисна бравата и напъна с цяло тяло портата, усети как поддава, как металът на брава стърже бетонна колона и после вратата се отвори. Влезе и затвори зад себе си, после зави зад къщата, за да се скрие от поглед.

Задната врата имаше две ключалки, обаче дървото бе влажно и гниеше. Драсна с нокът и по земята се посипаха парченца. Извади лоста изпод палтото си и започна да дълбае дървото. След броени минути беше направил достатъчно голяма пролука, за да се добере до горната ключалка. Пъхна лоста, докъдето можеше да стигне, после натисна нагоре и настрани. Отвътре нещо изпука и ключалката се счупи. Зае се с втората ключалка. Рамката бързо стана на трески и лостът проникна през дървото.

Мики стъпи на стълбите и се запъти към кухнята. Там се бе случило всичко. На това място се бе родил Паркър – Паркър отмъстителят, Паркър ловецът и Паркър екзекуторът. Преди смъртта на съпругата и на дъщеря си той бе просто обикновен човек от улицата като всеки друг – полицай, но не особено добър; съпруг и баща, но не блестящ и в това си качество; мъж, който си пийваше, макар и недостатъчно, за да бъде наречен алкохолик, още не, но който през следващите години щеше да започне да се налива малко по-рано всеки следващ ден, докато накрая питието щеше да се превърне в начало, не в край на деня му; човек без конкретна цел в живота. И тогава през една декемврийска нощ съществото, станало известно като Пътника, влязло в тази къща и отнело живота на жената и на детето вътре, докато мъжът, който би трябвало да е тук и да ги защитава, киснел в някакъв бар и се самосъжалявал.

Смъртта на тези две същества му бе дала цел. Отначало ставаше дума за мъст, но тя отстъпи място на нещо по-дълбоко, на нещо много по-интересно. Ако бе само жажда за мъст, тя щеше да го съсипе, да го разяжда отвътре като рак и дори когато намереше освобождението, за което копнееше, болестта вече щеше да е обхванала сърцето му и щеше бавно да затъмнява човешката му природа, докато накрая тя щеше да изчезне завинаги, смалена и пропаднала. Не, Паркър си беше поставил по-висша цел. Беше човек, който не отвръща лесно поглед от страданието на другите, защото дълбоко в себе си намираше неговото съответствие. Съпреживяването го терзаеше. Нещо повече, беше се превърнал в магнит на злото или пък би било по-вярно да се каже, че частица зло, заровена някъде дълбоко в същността му, откликваше, натъкне ли се той на още по-голяма порочност, и го привличаше към нея, както и порочността – към Паркър.

И всичко това – родено в кръв.

Мики затвори вратата, светна фенерчето си и прекоси кухнята, без да поглежда нито наляво, нито надясно и без да възприема нищо от онова, което виждаше. Щеше да приключи посещението си с тази стая точно както беше направил Пътника. Искаше да върви по стъпките на убиеца, да си представи къщата, каквато я е видял убиецът и каквато я е видял Паркър през нощта, когато се е върнал у дома и е намерил накълцаните тела на съпругата и на детето си.

Пътникът влязъл през входната врата. Нямало следи от влизане с взлом. Сега коридорът беше празен. Мики го сравни с първата снимка, която бе донесъл със себе си. Беше подредил фотографите старателно и ги бе номерирал отзад, в случай че ги изпусне. На първата се виждаше коридорът, какъвто е бил някога: библиотечка отдясно и закачалка. На пода имаше махагонов цветарник, а до него – счупена саксия и някакво растение с оголен корен. Зад растението бяха първите стълби към втория етаж. Там имаше три спални, едната просто кутийка, и единствена малка тоалетна. Мики още не искаше да се качва там. Тригодишната Дженифър Паркър спяла на дивана в хола, когато влязъл убиецът. Имала слабо сърце и тъкмо то й спестило агонията на онова, което предстояло. Между момента на влизането на убиеца и на окончателното намиране на телата тя преживяла огромно отделяне на епинефрин в тялото си в резултат на вентрикуларни фибрилации на сърцето. С други думи, Дженифър Паркър умряла от уплах.

Майка й нямала този късмет. Имало борба, най-вероятно в кухнята. Тя успяла да се отскубне от нападателя, но само временно. Той я настигнал в коридора и я зашеметил, като блъснал лицето й в стената. Мики погледна следващата снимка: кърваво петно на стената отляво. Намери мястото, или поне така предполагаше, и прокара пръсти по него. След това коленичи и разгледа дъските на пода, плъзна длан по дървото точно както бе направила Сюзън Паркър, докато убиецът я влачел към кухнята. Коридорът бе само частично застлан с килим и краищата на дъските се виждаха и от двете страни. Някъде тук беше изгубеният нокът на Сюзън.

Дали дъщеря й вече е била мъртва, или пък пристъпът, предизвикал смъртта на Дженифър, е настъпил, когато е видяла майка си зашеметена и окървавена? Може би се е борила, за да спаси майка си. Да, най-вероятно, каза си Мики, вече сглобявайки мислено най-подходящия разказ, най-завладяващата версия на историята, която бе в състояние да намери. По китките и глезените на детето имаше следи от въжета, които показваха, че в даден момент е било вързано. Момиченцето се събудило, осъзнало какво се случва, понечило да изпищи, да се съпротивлява. Последвал удар, който я повалил на земята – и точно такава рана била намерена при аутопсията. След като озаптил майката, убиецът завързал дъщерята, но момиченцето вече умирало. Мики огледа дневната, в която сега имаше само прах, изхвърлена хартия и мъртви насекоми. Друга снимка, този път на канапето. На него лежеше кукла, наполовина скрита под одеяло.

Мики продължи, опитвайки се да си представи сцената, каквато я бе видял Паркър. Кръвта по стените и на пода, почти затворената кухненска врата, студената къща. Пое си дълбоко въздух и погледна последната снимка: Сюзън Паркър на чамов стол, с вързани зад гърба ръце, с отделно вързани за предните крака на стола стъпала, с наведена глава, скрита от косата, така че пораженията на лицето и на очите й не се виждаха, не и от този ъгъл. Дъщерята лежеше напряко на бедрата на майка си. По нея нямаше толкова кръв. Гърлото й бе прерязано, както и това на майка й, но тогава Дженифър вече е била мъртва. Светлина струеше през нещо, което на пръв поглед приличаше на тънка наметка, метната върху ръцете на Сюзън Паркър, но Мики знаеше, че това е собствената й кожа, одрана и превърната в последен щрих на тази зловеща пиета.

С този ясен образ в главата Мики отвори вратата на кухнята, готвейки се да наложи върху празната стая това по-старо пъклено видение.

Само че стаята не беше празна. Задната врата беше полуотворена и там в тъмното стоеше фигура, която го наблюдаваше.

Мики залитна слисан назад и инстинктивно притисна сърцето си.

– Боже! Какво…

Фигурата пристъпи напред и лунната светлина я освети.

– Чакай малко! – възкликна Мики, докато, без да подозира, последните песъчинки от живота му се стичаха между пръстите му. – Аз те познавам…

Двайсет и втора глава

Джими беше минал на кафе, подсилено с чаша бренди. Аз предпочетох само кафе, но почти не го докоснах. Опитах се да определя как точно се чувствам, но отначало усетих само вцепенение, което постепенно бе заменено от тъга и самота. Замислих се за всичко преживяно от родителите ми, за лъжата и измяната на баща ми и за болката на майка ми. Засега съжалявах само, че тях вече ги няма, че не мога да отида при тях и да ги уверя, че разбирам, че всичко е наред. Запитах се, ако бяха оживели, когато щяха да ми разкрият обстоятелствата около моето раждане и дали изобщо щяха да го направят, и си дадох сметка, че ако бях научил подробностите от тях, щях да ги понеса много по-трудно, а реакцията ми щеше да бъде много по-крайна. Докато седях в осветената от свещи кухня на Джими Галахър и наблюдавах как се движат оцветените му от виното устни, имах чувството, че слушах разказ за живота на друг човек, с когото имам някои общи неща, но който в крайна сметка ми е далечен.

След всяка изречена дума Джими сякаш се поуспокояваше, но и сякаш се състаряваше, макар да знаех, че е само игра на светлината. Беше живял с толкова много тайни и сега, когато най-сетне ги изливаше навън, с тях се изливаше и част от жизнената му сила.

Отпи от брендито си.

– Както вече споменах, няма много за разказване.

Няма много за разказване. Само историята за последния ден на баща ми, за пролятата от него кръв и за причината да го стори.

Няма много за разказване. Само всичко.

_Джими и Уил странели един от друг, след като Елейн и Уил се върнали от Мейн с новороденото си дете, и не обсъждали с никого случилото се. И тогава, през една декемврийска вечер, двамата се напили в „Чъмлис енд дъ Уайт Хорс“ и Уил благодарил на Джими за стореното, за лоялността му, за приятелството му и задето е убил жената, отнела живота на Каролайн._

– _Мислиш ли за нея? – попитал Джими._

– _За Каролайн ли?_

– _Да._

– _Понякога. Дори често._

– _Обичаш ли я?_

– _Не знам. Ако не съм я обичал тогава, значи не знам. Виждаш ли някакъв смисъл?_

– _Колкото и във всичко останало. Ходиш ли на гроба й?_

– _Ходил съм само два пъти след погребението._

_Джими си спомнил погребението в един спокоен край на гробището Байсайд. Каролайн споделила с Уил, че родителите й били протестанти, но тя нямала много време за някаква организирана религия. Все пак бяха успели да намерят свещеник, който да каже каквото трябва, и Каролайн и детето били положени в земята. Единствените трима присъстващи били Уил, Джими и равин Ъпстийн. Ъпстийн им обяснил, че трупчето на момчето е от една от болниците в града. Майка му била наркоманка и детето живяло само няколко часа след раждането си. Майката не се интересувала дали детето и е живо или мъртво, а ако се интересувала, не й личало. Джими беше убеден, че впоследствие ще се заинтересува. Не можеше да приеме, че една жена, колкото и болна и надрусана да е, ще остане равнодушна към смъртта на детето си. Родилните болки на Елейн били дискретно предизвикани по време на престоя й в Мейн. Нямало официално погребение. След като тя взела решение да остане с Уил и да закриля детето, изтръгнато от мъртвата утроба на Каролайн Рос, Ъпстийн говорил с нея по телефона и й обяснил колко е важно всички да смятат, че детето на Каролайн е нейно. Дали й време да скърби за собственото си бебе, да гушне дребното мъртво телце и после й го отнели._

– _Бих ходил и по-често, но Елейн се разстройва – казал тихо Уил._

_Не се и съмнявам, казал си Джими. Нямал представа как е успял да оцелее бракът им, а съдейки по някои подметнати от Уил забележки, не бил напълно сигурен дали ще оцелее докрай. Въпреки това уважението на Джими към Елейн Паркър се задълбочило след всичко случило се. Дори не можел да си представи какво изпитва, когато погледне съпруга си и детето, което отглеждала като свое собствено. Питал се дали тя все още е в състояние да различава любовта от омразата._

– _Винаги нося два букета – продължил Уил. – Един за Каролайн и един за детето, което погребаха с нея. Ъпстийн заяви, че е важно. Трябвало да изглежда, че скърбя и за двамата, за всеки случай._

– _Как така за всеки случай?_

– _Ами да не би някой да наблюдава._

– _Няма ги вече – отсякъл Джими. – И двамата умряха пред очите ти._

– _Ъпстийн смята, че е възможно да има и други. И даже по-лошо… – замълчал Уил._

– _Какво може да е по-лошо? – попитал Джими._

– _По някакъв начин да се върнат._

– _Как така да се върнат?_

_Уил махнал с ръка._

– _Няма значение. Измишльотини на един старец._

– _Боже, дано да са измишльотини. – Джими дал знак да им донесат по още едно питие. – Ами жената, която застрелях? С нея какво направиха? – попитал._

– _Изгориха тялото и пръснаха прахта. Знаеш ли, сега ми се иска да имах няколко минути с нея, преди да умре._

– _Можеше да я попиташ защо._

– _Да._

– _Нямаше нищо да ти каже. По очите й си личеше. И…_

– _Да?_

– _Ще ти се прозвучи странно._

_Уил се засмял._

– _След всичко случило се възможно ли е нещо да ми прозвучи странно?_

– _Май не._

– _Е?_

– _Тя не се страхуваше от смъртта._

– _Беше фанатичка. Фанатиците не се страхуват от смъртта._

– _Не, беше нещо повече. Мисля, че точно преди да стрелям, тя ми се усмихна, все едно нямаше значение дали ще я убия, или не. И това, дето била „недосегаема за нашите закони“. Боже, направо тръпки ме побиват._

– _Тя беше сигурна, че е направила онова, за което е дошла. Смяташе, че Каролайн е мъртва и че тялото й също е мъртво._

_Джими се намръщил._

– _Може би – промърморил, но, изглежда, не вярвал и се зачудил какво ли е казал на Уил Ъпстийн относно начина, по който онези ще се върнат. Не можел да се досети какво ще означава това, а Уил нямало да му каже._

_През следващите години двамата рядко обсъждали темата. Ъпстийн не контактувал с Уил или с Джими, макар на Уил да му се струвало, че мяркал равина от време на време, когато водел семейството си в града на пазар, на кино или на театър. В тези случаи Ъпстийн никога не издавал присъствието си и Уил не се приближавал към него, но имал усещането, че Ъпстийн лично и чрез други хора държи под око самия него, съпругата му и най-вече сина му._

_Уил много рядко обсъждал с Джими своите взаимоотношения с жена си. Те не се били възстановили от изневярата му и той съзнавал, че сигурно никога няма да се възстановят, но при все това двамата все още били заедно. На моменти обаче съпругата му се отчуждавала от него и емоционално, и физически седмици наред. Трудно й било и със сина им или, както подмятала на Уил в моменти на ярост, „твоят син“. Ала бавно положението започнало да се променя, понеже момчето не познавало друга майка освен нея. Според Уил повратният момент настъпил, когато Чарли, тогава осемгодишен, бил блъснат от кола, докато се учел да кара новото си колело в квартала. Елейн била на двора, когато се случило, видяла колата да се блъсва в колелото, момчето да излита във въздуха и да се стоварва тежко на пътя. Докато тичала към него, го чула да я вика: не баща си, към когото някак естествено се обръщал за много неща, а нея. Лявата му ръка била лошо счупена – установила го, когато стигнала до момчето, – а от раната на главата му шуртяла кръв. Мъчел се да запази съзнание и нещо й подсказало, че е важно Чарли да остане с нея, да не затваря очи. Не спирала да повтаря името му, докато поемала подаденото й от шофьора на колата сако и внимателно го подлагала под главата на момчето. Плачела и то видяло, че тя плаче._

– _Мамо – промълвило тихо, – мамо, много съжалявам._

– _Не, аз съжалявам. Ти не си виновен. За нищо не си виновен._

_И момчето не изгубило съзнание, докато тя стояла приведена над него и коленичила галела лицето му. Седяла до него и в линейката, чакала пред операционната, докато шиели раната на главата и намествали ръката му. Първото лице, което момчето зърнало, когато дошло в съзнание, било нейното._

_След това нещата помежду им се оправили._

– Баща ми ли ти разказа всичко това?

– Не – отвърна Джими, – тя ми го разказа след смъртта му. Каза, че само ти си й останал от него, но че не това е причината да те обича. Обичала те, защото си нейно дете. За теб тя била единствената майка, за нея ти си бил единственият син. Призна, че понякога е забравяла това или не е искала да го повярва, но с течение на времето осъзнала, че е точно така.

Джими се изправи. Аз останах на стола, потънал в мисли за майка си, за последните дни от живота й, докато лежеше напълно променена в болничното легло, толкова променена от болестта, че не я познах, когато за пръв път влязох в стаята. Помислих, че медицинската сестра е сбъркала стаята. Обаче тя леко повдигна дясната си ръка насън и въпреки болестта й изискаността на движението ми бе позната. В този момент разбрах, че е тя. През следващите дни, преди да издъхне, съзнанието й се проясни само за няколко часа. Гласът й бе изчезнал почти напълно и явно й бе мъчително да говори, затова аз й четях от колежанските си текстове: поезия, разкази, изрезки от вестници, които знаех, че ще й бъдат интересни. Баща й беше пристигнал от Мейн и двамата разговаряхме, когато тя заспеше между нас.

Дали докато е усещала как мракът прониква в съзнанието й отвсякъде като мастило във вода, не е преценявала дали да ми каже онова, което са скрили от мен? Сигурен съм, че е така, но разбирам защо не го е направила. Смятам, че вероятно е предупредила и дядо ми да не казва нищо, защото е била сигурна, че ако знам истината, ще започна да ровя в миналото.

А започна ли да ровя, ще ги привлека към себе си.

Джими отиде в тоалетната. Когато се върна, лицето му беше наплискано с вода, но понеже не беше изсъхнало напълно, капките приличаха на сълзи.

– През онази последна нощ… – поде той.

_Джими и Уил били заедно с „Питс“ и празнували рождения ден на Джими. Девети участък бил доста променен, но двамата си били същите в редица отношения. Имало галерии на мястото на някогашни долнопробни заведения и запустели сгради, а авангардни киносалони заели празните складове, където прожектирали съмнителни експериментални филми. Много от предишните места все още съществували, макар че и тяхното време било към края си, а над спомените за тях били надвиснали тъмни сенки. В „Бинибон“ на Втора и Пета улица все още сервирали мазна пилешка салата, но сега хората я гледали и си спомняли как през 1981 г. в заведението работел Джак Хенри Абът, писател и бивш затворник, подкрепян от Норман Мейлър, който организирал кампания за освобождаването му. Една вечер Абът се сдърпал с клиент, предизвикал го да излязат навън и го убил с нож. Джими и Уил били сред хората, които се оправяли с последиците – и двамата били променени, но въпреки това все същи точно като участъка, в който работели, променени външно, но все още в униформа. Така и не станали сержанти и никога нямало да станат. Това била цената, която трябвало да платят за случилото се през нощта, когато умряла Каролайн Рос._

_Обаче все още били добри ченгета, част от малобройната група полицаи, които правели повече от задължителния минимум, съпротивлявали се на всеобщата апатия, обзела полицията, отчасти поради широко разпространеното убеждение, че цивилните и офицерите в Лудницата, както било известно сред служителите на реда централното полицейско управление, са срещу тях. И не било изцяло невярно. Конфискуваш ли прекалено много дрога, ще привлечеш неприятно вниманието на шефовете. Направиш ли твърде много арести, ще те обвинят, че бъркаш в джоба на другите полицаи заради извънредните часове работа по обработване на документацията и придвижването й до съда. Затова било най-добре да си траеш и да напуснеш възможно най-бързо. В резултат все по-малко стари полицаи ставали наставници на новите попълнения. Поради дългогодишната си служба Джими и Уил на практика били най-старшите. Били част от цивилния отряд за борба с престъпността и работата им била опасна – патрулирали в райони с висока престъпност в очакване нещо да гръмне, най-често пистолет. За първи път и двамата сериозно обмисляли възможността да напуснат полицията._

_В бара си намерили тихо ъгълче, откъснати от останалите от шумна тълпа мъже и жени в делови костюми, които празнували служебно повишение. След тази нощ Уил Паркър щял да бъде мъртъв, а Джими Галахър повече никога нямало да стъпи в „Питс“. След смъртта на Уил вече не можел да си спомня хубавите времена, които двамата преживели там. Нямало ги вече, били изрязани от паметта му. Вместо това виждал само Уил със студена бира до лакътя, вдигнал ръка, за да каже на Джими нещо, което щяло да си остане неизречено. Изражението му се променило, когато погледнал зад рамото на Джими и видял кой влиза в бара. Джими се обърнал, за да проследи погледа на приятеля си, но Ъпстийн вече бил съвсем близо до тях. Джими разбрал, че нещо не е наред._

– _Трябва да си отидеш вкъщи – казал Ъпстийн на Уил. Усмихвал се, обаче думите му издали престореността на усмивката, а и той не гледал Уил в очите. Случайният наблюдател би сметнал, че равинът просто разглежда бутилките на бара и си избира питие, преди са се присъедини към компанията. Бил облечен с бял шлифер, закопчан догоре, и кафява шапка с червено перо на лентата. Доста бил остарял от последния път, когато Уил го видял на погребението на Каролайн._

– _Какво има? – попитал Уил. – Какво се е случило?_

– _Не тук – казал Ъпстийн, а в същия момент бил сръган от Персон, едрия швед, звездата на нравствения отдел на полицията. Било четвъртък вечер и заведението било пълно с хора. Персон, който се извисявал над всички в бара, подавал чаши с алкохол над главите на хората зад гърба си и понякога ги поливал като на кръщене._

– _Бог да те благослови, синко – отговорил той на нечий протест. Захилил се гръмко на собствената си шега и в този момент познал Джими. – О, ама това е рожденикът!_

_Джими обаче вече се изнизвал покрай него, следван от друг мъж, който Персон помислил за Уил Паркър, само че впоследствие, когато го разпитвали, твърдял, че е сбъркал или че не е сигурен за времето. Възможно е да е видял Джими по-късно, когато Уил вече не е бил с него, тъй като пътувал към Пърл Ривър._

_Навън било студено. Пъхнали ръце дълбоко в джобовете си, докато се отдалечавали от „Питс“, от сградата на участъка, от познатите лица и подозрителните погледи. Спрели чак когато завили по посока „Сейнт Марк“._

– _Помните ли Франклин? – попитал Ъпстийн. – Той беше главен лекар в клиниката в Геритсън. Пенсионира се преди две години._

_Уил кимнал. Помнел притеснения човечец в малкия кабинет, един от участниците в заговора за пазене на мълчание, който все още не разбирал напълно._

– _Снощи е бил убит в дома си. Някой здравата го е накълцал, преди да умре, за да го накара да проговори._

– _Защо смяташ, че има нещо общо с нас? – попитал Уил._

– _Съсед видял мъж и жена да излизат от къщата малко след единайсет. И двамата били млади, каза човекът, тийнейджъри. Карали червен форд. Днес сутринта някой е проникнал с взлом в кабинета на д-р Антон Бъргман в Пърл Ривър. Доколкото знам, той е семейният ви лекар. Наблизо бил паркиран червен форд с регистрационни номера от друг щат, от Алабама. Д-р Бъргман и секретарката му все още се опитват да установят какво точно липсва, но двата шкафа с лекарства са непокътнати. Ровено е само сред картоните на пациентите. Картоните на твоето семейство са сред липсващите. По някакъв начин са успели да направят връзката. Не сме прикрили следите си толкова добре, колкото смятахме._

_Уил пребледнял, но въпреки това опитал да възрази:_

– _Нищо не разбирам. Кои са тези хлапета?_

_Ъпстийн помълчал, преди да отговори:_

– _Онези, които дойдоха за Каролайн Рос преди шестнайсет години._

– _Не – обадил се Джими Галахър. – Те са мъртви. Камион прегази единия, а аз застрелях жената. Гледах как вадят тялото й от потока. А дори да бяха оживели, сега щяха да са на четирийсет-петдесет години. Нямаше да са хлапета._

_Ъпстийн се обърнал към него:_

– _Те не са хлапета. Те са… – Овладял се. – Във всеки у двамата има нещо, нещо много по-старо. Тези неща не лъжат. Не умират. Просто се местят от тяло в тяло. Ако едното тяло умре, ще си намерят друго. Прераждат се отново и отново._

– _Ти си луд, побъркал си се – сопнал се Джими. Обърнал се за помощ към партньора си, но напразно. Уил изглеждал уплашен. – О, боже, нали не му вярваш? Не може да са същите. Просто не е възможно._

– _Няма значение – казал Уил, – те са тук, които и да са. Франклин сигурно им е казал, че смъртта на бебето е била скалъпена. Аз имам син на същата възраст като детето, което се предполага, че е умряло. Направили са връзката, а здравните ни картони ще я потвърдят. Той е прав, трябва да се прибера у дома._

– _И ние ще изпратим хора да ги търсят – казал Ъпстийн. – Вече се обадих на разни места. Действаме възможно най-бързо, обаче…_

– _Идвам с теб – заявил Джими._

– _Не. Ти се върни в „Питс“._

– _Защо?_

_Уил притиснал отстрани ръцете на Джими и го погледнал в очите:_

– _Защото трябва да сложа край на тази история. Разбираш ли? Не искам да се замесваш. Трябва да останеш чист. Нуждая се от това. – След това явно си спомнил нещо: – Племенникът ти, момчето на Мари, още ли е ченге в Оринджтаун?_

– _Да, там е. Обаче не мисля, че в момента е на смяна._

– _Можеш ли да му се обадиш? Просто го помоли да отиде вкъщи и да остане при Елейн и Чарли за малко. Не му казвай защо. Измисли някакво извинение за стар случай, за озлобен бивш затворник. Ще го направиш ли? Той ще го направи ли?_

– _Да, ще го направи – уверил го Джими._

_Ъпстийн подал на Уил ключове за кола._

– _Вземи моята кола – казал той и му посочил стар крайслер, паркиран наблизо. Уил кимнал признателно и понечил да тръгне, но Ъпстийн го хванал за ръката и го спрял._

– _Не се опитвай да ги убиеш – казал му Ъпстийн. – Не и ако нямаш друг избор._

_Джими видял как Уил кимва, но погледът му бил отнесен. Джими тутакси разбрал какво възнамерява да направи Уил._