Текст книги "Отмъщение от отвъдното"

Автор книги: Дж. Дж. Коннолли

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 19 страниц)

– Тук идват ченгета. Нямаш ли никакво достойнство? Позволяваш свестните полицаи да те виждат да работиш на бар. Какво се опитваш да постигнеш – да им натриеш носовете ли?

И аз си задавах този въпрос. Дори Дейв, когато ми предложи работата, каза, че ще ме разбере, ако не приема заради ченгетата, които идват в заведението. Отговорих му, че не ме интересува какво мисли този или онзи, но може би Хансън беше по-близо до същността, отколкото ми се искаше да призная. Решението ми да работя в „Мечката“ се дължеше донякъде на упорство и проклетия. Не възнамерявах да се измъкна тихомълком след случилото се. Наистина някои от ченгетата, които идваха в бара, отначало изглеждаха смутени от присъствието ми, а неколцина дори демонстрираха нескрито презрение, но те и бездруго не даваха пет пари за мен. Повечето от останалите се държаха добре и изразиха съчувствието си, заради онова, което ми се бе случило. И в двата случая нямаше значение. Засега ми стигаше да оставя нещата както са си. Така имах време да направя каквото исках.

– Знаеш ли, детектив, ако не те познавах толкова добре, щях да си помисля, че си падаш по мен. Дали да не те запозная с подходящите хора? Може би ще ти помогне да освободиш напрежението. Или пък пусни обява във вестника – много типове направо си умират за мъже с униформи.

Хансън се изхили мрачно, все едно изстреля отровна стрела.

– Гледай да не изгубиш противното си остроумие – каза той, – понеже човек, който се прибира в празна къща, вонящ на вкисната бира, трябва да има на какво да се посмее.

– Не е празна, имам куче – възразих. Взех чашата му. Реших, че пие „Андрю Браун“, налях му и отново поставих халбата пред него. – Заведението черпи. Обичаме добрите ни клиенти да са доволни.

– Ти я изпий, аз приключих – каза той, извади портфейла си от джоба и остави на бара двайсетачка. – Задръж рестото. Не е много, но в Ню Йорк пък съвсем за нищо не стига. Искаш ли да ми кажеш какво си търсел там?

Изненада ме, а не биваше. През последните месеци пет пъти ме спира пътна полиция на магистралата. Някой явно ми показваше, че не е забравил за мен. Сигурно някое ченге от летището в Портланд ме беше познало, когато съм пристигал от Ню Йорк или съм излитал за там, и му се беше обадило. В бъдеще трябваше да внимавам повече.

– Бях на гости на приятели.

– Много хубаво, човек има нужда от приятели. Обаче ако науча, че работиш по някакъв случай, ще те съсипя.

Обърна се, сбогува се с приятелчетата си и си тръгна. Гари се примъкна до мен, когато вратата се затвори зад Хансън.

– Всичко наред ли е?

– Да, наред е. – Подадох му двайсетачката. – Мисля, че беше твой клиент.

Гари погледна към недокоснатата бира.

– Не си е допил бирата.

– Не беше дошъл да пие.

– А защо?

Хубав въпрос.

– Може би заради компанията.

Шеста глава

Когато най-сетне се прибрах у дома малко след единайсет, изведох лабрадор ретривъра Уолтър на разходка. Беше привикнал с новото усещане от снега, както става с повечето същества, хора или животни, които прекарат повече от една седмица в Мейн през зимата, затова кучето вече се задоволяваше да подуши безцелно няколко пъти, преди да си свърши работата и да ми покаже, че предпочита да се върне в топлата кошница, като се завърти и се запъти право към къщи. През последната година бе станал доста по-зрял. Може би защото къщата беше по-тиха от преди и кучето донякъде беше свикнало, че Рейчъл и Сам вече не са част нито от неговото всекидневие, нито от това на дома. Присъствието му в къщата ми допадаше по много причини – Уолтър ми вдъхваше сигурност, правеше ми компания и може би бе връзка със семейството, което вече нямах. Изгубил бях две семейства: Сам и Рейчъл живееха във Върмонт, а Сюзън и Дженифър ми отне мъж, който ги бе накълцал на парчета, а след това бе умрял от моята ръка. Обаче, освен това се чувствах виновен, задето оставях Уолтър толкова дълго сам или със съседите ми, семейство Джонсън. Те с радост се грижеха за него, когато ме нямаше, само че краката на Боб вече не го държаха и редовните разходки навън с едно игриво куче му идваха в повече.

Заключих вратите, потупах Уолтър замислено, легнах си и се опитах да заспя, но сънят ми донесе странни видения на Сюзън и Дженифър, толкова живи, че когато се събудих в мрака, бях убеден, че съм чул някой да говори. От много месеци не ги бях сънувал така.

Как да ги нарека? Дори сега, след толкова години, как да ги назова? Убитата ми съпруга? Покойната ми дъщеря? Те умряха, но аз задържах частица от тях в себе си твърде дълго. И ето че тя се прояви във видения, в отгласи от предишен живот в настоящия, а аз не можех да се накарам да назова тези частици с имената на любимите си същества. Понякога си мисля, че ние сами се измъчваме или че избираме да ни измъчват привидения. Ако в живота ни има празнина, нещо ще я запълни. Каним го да влезе и го приемаме охотно.

Аз обаче си мислех, че вече съм се помирил с тях. С жена ми Сюзън. С дъщеря ми Дженифър. Обичани от мен и аз, обичан от тях.

Веднъж Сюзън ми каза, че ако нещо се случи с Дженифър, ако тя почине преждевременно, преди майка си, не бива да казвам на Сюзън какво се е случило. Не бива да се опитвам да й обясня, че детето й го няма. Не бива да й го причинявам. Ако Дженифър умре, Сюзън искаше аз да убия нея. Никакви обяснения, никакви предупреждения. Не биваше да й дам време да ме погледне и да разбере защо. Трябваше да отнема живота й, защото не мислеше, че ще е способна да преживее загубата на детето си. Щеше да страда твърде много, а не бе способна да понесе такава болка. Отначало мъката нямаше да я съсипе, но въпреки това щеше да изцеди живота й и да я превърне в куха черупка, която печално кънти.

И щеше да ме намрази. Щеше да ме намрази, задето я принуждавам да изтърпи такава мъка, задето не я обичам достатъчно, че да й я спестя. В нейните очи щях да бъда страхливец.

– Обещай ми – настоя тя, докато я притисках в прегръдките си, – обещай ми, че няма да допуснеш това да се случи. Дори не искам да чувам тези думи. Не желая да ми се налага да изпитвам такава болка. Не бих могла да го понеса. Чуваш ли ме? Това не е шега, не е просто предположение. Искам да ми обещаеш. Обещай ми, че никога няма да ми се наложи да преживея тази болка.

И аз й обещах. Знаех, че не бих могъл да направя онова, за което ме моли, може би тя също го знаеше, но въпреки това й обещах. Така постъпваме с любимите си хора – лъжем, за да ги предпазим. Не всяка истина е желана.

Тя обаче не ми обясни, не предвиди какво ще се случи, ако и двете ми бъдат отнети. Трябва ли да се самоубия? Трябва ли да ги последвам на онова тъмно място, да тръгна по стъпките им в отвъдното, докато не ги открия – саможертва, която щеше да постигне единствено отричане на загубата? Или пък трябва да продължа да живея, а ако е така – как? Как трябва да изглежда животът ми? Да остана ли сам до смъртта си и да свеждам глава в светилището на спомена за тях, очаквайки животът да стори онова, което аз самият нямах сили да сторя? Или да потърся начин да преживея загубата им, да оцелея, без да изменя на паметта им? Какво трябва да направят оцелелите в памет на мъртвите и докъде могат да стигнат, без да изневерят на спомена за тях?

Аз продължих да живея. Това направих. Те ми бяха отнети, ала аз останах. Открих човека, който ги уби, и го убих, но това не ми донесе удовлетворение. Не угаси изгарящата скръб. Не ми помогна да понеса загубата им по-лесно и за малко да ми струва душата, ако изобщо имах душа. Колекционера, това хранилище на тайни, веднъж ми каза, че няма душа, и съм склонен да му вярвам.

И до днес всеки ден усещам загубата на двете си любими същества. Не я забравям нито за миг. Тя ме определя.

Аз съм сянката на всичко, което е било някога.

Седма глава

Даниъл Фарадей седеше в приземната стая и усещаше как скръбта му бавно отстъпва място на гнева. Синът му бе починал преди четири дни, а тялото още беше в моргата. Увериха ги, че на следващия ден ще им го дадат за погребението. Обеща им началникът на полицията, когато ходиха в управлението по-рано следобед.

Откакто бе намерен трупът на Боби, Даниъл и съпругата му се бяха превърнали в призраци в собствения си дом, в същества, ръководени единствено от загубата, от липсата, от скръбта. Единственият им син вече го нямаше и Даниъл съзнаваше, че тази гибел предвещава по същество и гибел на брака му. Боби бе държал родителите си заедно, но Даниъл не съзнаваше колко много му дължат, докато синът им не замина за колежа и после се върна. Толкова голяма част от разговорите им се въртяха около сина им и неговите занимания – надеждите, които му възлагат, страховете им и някои дребни разочарования, които сега им се струваха толкова тривиални, че той тайно се укоряваше, задето изобщо е повдигал въпроса пред момчето. Съжаляваше за всяка сурова дума, за всеки спор, за всеки час, прекаран в мълчание след подобни сблъсъци. Въпреки това обаче си спомняше обстоятелствата около разправиите им и знаеше, че всяка гневна дума е била и дума, изречена от обич.

Това бе личното пространство на сина им. Имаше телевизор, стереоуредба и място за неговия айпод, макар че Боби бе едно от малкото момчета в града, които предпочитаха у дома да слушат грамофонни плочи. Беше наследил старата колекция на баща си – предимно класически парчета от шейсетте и седемдесетте, и я бе попълнил от рафтовете със стари плочи в музикалните магазини и от някоя и друга гаражна разпродажба. В грамофона още си стоеше последната плоча – дългосвиреща, албумът „След златната треска“ на Нийл Йънг, цялата издраскана. Обаче според Боби още ставаше за слушане, защото прескачанията и свистенето бяха част от историята на записа, а неговата топлота и човечност изпъкваха още повече на фона на натрупани през годините повреди.

По-голяма част от приземния етаж бе покрита с голям килим, който винаги леко миришеше на разлята бира и на стар чипс. Имаше лавици с книги и тъмносива картотека, чиито чекмеджета бяха пълни със стари снимки, записки от колежа, учебници и малко безобидно порно, за което майката на момчето не подозираше. И износено червено канапе с мръсна, синя възглавница в единия край към телевизора. На възглавницата все още се виждаше вдлъбнатината от главата на сина му, а канапето бе съхранило очертанията на тялото му, така че на мъжделивата светлина от единствената лампа в мазето изглеждаше така, сякаш духът на сина му се бе върнал и бе заел обичайната си поза – невидим, но плътен и тежък. На Даниъл толкова му се искаше да се сгуши там, да прилепи тялото си към изпъкналостите и хлътнатините на канапето, да се слее с изгубения си син… ала не го направи. Така щеше само да заличи запазената следа и да унищожи частица от същината на момчето. Нямаше да легне там. Никой нямаше да легне. Канапето щеше да си остане непокътнато в памет на всичко, което му беше отнето – от него и от жена му.

Отначало просто изпаднаха в шок. Не бе възможно Боби, вече да го няма! Не може да е мъртъв! Смъртта покосяваше старите и болните. Смъртта покосяваше децата на другите хора. Синът му беше смъртен, но сянката на смъртта още не бе паднала върху него. Кончината му бе далече, майка му и баща му трябваше да го изпреварят. Трябваше той да скърби за тях. Не бе редно, не бе естествено те да ридаят над тленните му останки, да гледат как заравят ковчега му в земята. Отново си спомни трупа на сина си върху масата в моргата, покрит с чаршаф, подут от газовете на разложението и с тъмночервена линия на гърлото, където се бе врязало въжето.

Самоубийство. Така решиха отначало. Боби се беше задушил, след като вързал въже за дървото, преметнал примката в другия му край на шията си и се отпуснал напред с цялата тежест на тялото си. Осъзнал ужаса на онова, което предстои да се случи, се опитал да се освободи, дращейки и разкъсвайки плътта си, дори изтръгвайки единия си нокът, но въжето вече било дълбоко врязано в плътта, а възелът бил така направен, че ако смелостта му изневери, средството за самоунищожението му да издържи.

През онези първи часове началникът на полицията ги попита дали знаят защо синът им е отнел живота си. Дали е бил нещастен? Дали е бил подложен на необичайно голямо напрежение или стрес? Дали не е дължал пари на някого? Аутопсията показа, че преди да умре, Боби е бил много пиян, а мотора му намериха в една канавка в края на нивата. Според съдебния лекар бе цяло чудо, че момчето е успяло да стигне с мотоциклета чак до там предвид количеството алкохол в кръвта му.

А единствената мисъл на Даниъл Фарадей беше, че според Емили синът му не беше достоен за нея.

Само че следобед шефът на полицията отново ги посети и всичко се промени. Обясни им, че са преценили ъгъла и приложената сила и че той и детективите от щатската полиция вече са споделили едни с други съмненията си поради вида на раните, които въжето бе оставило по кожата. На шията на сина на Даниъл Фарадей имаше две рани, но първата бе скрита от втората, затова едва след пристигането на главната патоложка подозренията на заместника й били потвърдени. Две рани: първата от задушаване, докато момчето е лежало на земята, съдейки по охлузванията на гъба му, където вероятно нападателят го е притиснал с колене. Тази рана не била фатална, но от нея Боби изгубил съзнание. Смъртта настъпила вследствие на втората рана. Примката била преметната през шията на момчето, тялото му било повдигнато на колене и другият край на въжето бил вързан за дървото. Убиецът или убийците му го бутали в гръб, за да се наведе напред и бавно да се задуши.

Според началника на полицията нужна била доста голяма сила, за да бъде надвит такъв едър и силен младеж като Боби Фарадей. Проверили въжето и долната част на ствола на дървото за ДНК, но…

Родителите го чакаха да продължи.

Каза им, че виновниците за смъртта на Боби са били много предпазливи. Косата и дрехите му, а също ноктите и кожата на ръцете му били пропити с вода и кал от езерото. Явно намерението било да унищожат всички улики и успели. Властите нямало да се откажат да търсят убиеца на Боби, увери ги началникът, но задачата им съществено се усложнявала. Помоли ги засега да не споделят с никого тази информация и те му обещаха.

След като началникът си тръгна, Даниъл прегърна жена си и тя се разрида в обятията му. Не беше сигурен защо плаче, просто се учуди, че са й останали сълзи. Може би оплакваше ужаса от случилото се или пък новият пристъп на скръб бе причинен от това, че синът й не бе посегнал на живота си, че друг му го бе отнел. Тя не му каза и той не попита. Но когато и той пророни първите си сълзи, осъзна, че не се дължат на загубата, на ужаса или на опасността. Усети облекчение. Осъзна, че бе изпитал омраза към сина си, задето се е самоубил. Беше вбесен от себичността на постъпката му, от нейната глупост, от това, че младежът не се е обърнал към близките си хора, когато е имал най-силна нужда от тях. Мразеше сина си, задето бе лишил баща си от възможност да се намеси и задето бе принудил него и майка си да понасят бремето на скръбта от загубата на детето си. Докато вярваше, че синът му сам е сложил край на живота си, Даниъл размишляваше над ужасното деяние през дългите и бездейни дни и нощи, през часовете, които се изнизваха безмилостно бавно. Скръбта, изглежда, бе някаква материя – не бе създавана или унищожавана, а просто променяше формата си. След смъртта тъгата, тласнала Боби към такава крайност, не изчезна, а просто се пренесе върху живите. Нямаше предсмъртно писмо, нямаше обяснение – не че някакво обяснение би свършило работа. Вместо това имаше само въпроси без отговор и глождещото усещане, че по някакъв начин е предал сина си.

Отначало инстинктивно обвини момичето. Синът му не беше същият, след като Емили сложи край на връзката им. Макар да бе едър младеж и да се справяше с лекота със света, Боби беше твърде чувствителен. Беше излизал и с други момичета, бе преживявал тийнейджърски раздели и травми, но явно бе здравата хлътнал по слабата млада жена с тъмна коса и светлозелени очи. Тя беше с няколко години по-голяма от него и у нея имаше нещо особено, това не можеше да се отрече. И други си съперничеха за любовта й, но тя бе избрала него. Синът му го съзнаваше. Силата бе у нея и той винаги се бе борил с дисбаланса, който този факт създаваше във връзката им.

Даниъл вярваше като повечето бащи, че синът му е най-свястното момче в града, може би дори в целия свят. Той заслужаваше най-доброто в живота – най-удовлетворителната работа, най-красивите жени, най-милите деца. Фактът, че Боби не споделяше мнението му, бе едновременно едно от най-хубавите и от най-лошите му качества – достойна за възхищение естествена скромност, която обаче по досаден начин задушаваше амбицията му и го караше да се съмнява в себе си. Даниъл не се съмняваше, че момичето е достатъчно хитро, за да си играе с това несъответствие, но пък същото важеше за всички представителки на пола й. Той винаги се отнасяше подозрително към жените. Възхищаваше им се и изпитваше дълбоко влечение към тях (всъщност по-силно, отколкото жена му знаеше или се преструваше, че знае, защото неведнъж по време на брака им бе откликвал на влечението си към други жени), но така и не успя да ги разбере. Отдавайки се от време на време на завоевания, които след това изоставяше, той успяваше да компенсира неумението си да разбира жените с известно презрение, макар че вътрешно така и не го призна. Наблюдаваше как момичето манипулира сина му, как го върти на пръста си, все едно е вързан с копринена нишка и тя може, когато си поиска да го придърпа наблизо или да го остави да виси на разстояние. Боби съзнаваше какво се случва, но беше влюбен до уши и не можеше да прекъсне връзката. Родителите му бяха обсъждали въпроса неведнъж на бутилка вино, само че тълкуваха връзката на сина си по различен начин. Съпругата на Даниъл признаваше, че момичето е хитро, но въпреки това смяташе, че в поведението му няма нищо необичайно. Тя не правеше нищо по-различно от другите момичета или от хората, които са вникнали в равновесието на силите между половете. Младежът я желаеше, но ако тя му се отдадеше безусловно, щеше да изгуби властта си над връзката с него. По-добре беше да го накара да й докаже верността си, преди да му се отдаде изцяло.

Даниъл се видя принуден да признае, че съпругата му има основание, обаче никак не му харесваше да гледа как някой прави сина му на глупак. Боби беше относително наивен и неопитен, макар да бе почти двайсет и две годишен. Все още никой не му беше разбивал сърцето. А после момичето сложи край на връзката им, когато Боби се върна от колежа за ваканцията, и преживяването просто насила се стовари върху му. Без предупреждение и без никакво обяснение, освен дето според Емили Боби не бил подходящият мъж за нея. Скъсването се отрази зле на сина му, до такава степен, че му причини истинска физическа болка в корема, която не отшумяваше.

Освен това изпадна в депресия, задълбочила се от факта, че градчето бе съвсем малко – нямаше много места, на които да отидеш да хапнеш, да пийнеш, да гледаш някой филм, да си прекараш времето. Момичето работеше на бара в кръчмата на Дийн, а точно там младите хора от града, а и по-възрастните, се събираха вече поколения наред. Ако Боби искаше да общува с хора, нямаше как да избягва мястото дълго. Даниъл знаеше, че двамата млади са се срещали в кръчмата на Дийн след раздялата си, но и тогава момичето успяваше да се наложи. Синът му пиеше, тя – не. След една особено шумна разправия помежду им старият Дийн, който управляваше бара си като добронамерен диктатор, се видял принуден да предупреди Боби да не тормози персонала. В резултат Боби не стъпи в заведението цяла седмица, всяка вечер от работа се прибираше право вкъщи и се запътваше към мазето, след като мимоходом поздравеше родителите си. Появяваше се само за да си отмъкне нещо от хладилника или да споделя някоя и друга неловка вечеря с майка си и баща си в кухнята. Понякога спеше на канапето вместо в съседната спалня, дори без да си направи труда да се съблече. Едва след като неколцина приятели се отбиха и го убедиха да излезе с тях, облаците над главата му, изглежда, се разкъсаха за известно време, но само докато не се виждаше с момичето.

Когато откриха трупа, първата мисъл на Даниъл беше, че Боби се е самоубил поради някаква криворазбрана отдаденост на Емили. В крайна сметка, в живота му нямаше други тревоги. Спестяваше за колежа и по всичко личеше, че възнамерява да се върне и да продължи да учи, намеквайки, че може би Емили ще замине с него и ще си намери работа в града. Приятелите му в колежа и у дома го обичаха, а по природа бе по-скоро оптимистично настроен. Поне преди края на връзката им.

Емили трябваше да остане със сина му, мислеше си Даниъл. Той беше добро момче. Не трябваше да го наранява. Не биваше да разбива сърцето му. Когато тя пристигна на местопрестъплението, веднага след като тялото бе вдигнато, Даниъл просто не бе в състояние да разговаря с нея. Емили се приближи към него с насълзени очи и вдигна ръце за прегръдка, но той се извърна, изпънал едната си ръка зад гърба с вдигната длан в жест, предназначен не само за нея, но и за всички присъстващи. Така показа кого обвинява за смъртта на сина си.

Майката на Боби плака от скръб и от болка при вестта, че животът на сина й е отнет насилствено. Баща му обаче усети как бремето върху плещите му поолеква и се удиви на себичността си. Сега в мазето гневът отново го завладя и ръцете му се свиха в юмруци, докато кипеше от ярост към безликото нещо, отнело сина му. Чу звънеца някъде горе, но едва-едва заради бученето в главата си. След това някой извика името му и той остави напрежението да се излее от тялото му. Изпусна накъсана въздишка.

– Момчето ми – тихо каза. – Горкото ми момче.

На масата в кухнята седеше Емили Киндлър. Зад нея съпругата му приготвяше чай.

– Господин Фарадей – поздрави Емили.

Установи, че вече може да й се усмихне. Беше дреболия, но в усмивката му имаше неподправена топлота. Вече изобщо не я обвиняваше за случилото се и сега я възприемаше по-скоро като връзка със сина си, като нещо, което да поддържа огъня на спомена за него.

– Как си, Емили?

– Добре, струва ми се. – Тя не го гледаше в очите. Даниъл съзнаваше, че начинът, по който я отблъсна на мястото, където синът му бе намерил смъртта си, я бе наранил дълбоко, но след като той престана да я вини за каквото и да било, тя също трябваше да постъпи така с него. Не бяха говорили за случилото се през онзи ден, така че не бе успял да й се извини.

Жена му поднесе три чаши с лимонада. Нежно докосна косата на момичето с длан и заглади няколко немирни кичура. Даниъл се удиви колко си приличат двете – бяха бледи и без грим, а под очите им имаше тъмни скръбни кръгове.

– Дойдох да ви съобщя, че след погребението ще замина.

Той се учуди. Напрегна се да измисли какво да каже.

– Виж, скъпа, дължа ти извинение – поде Даниъл. Пресегна се към ръката й и тя му позволи да я хване. – Онзи ден, когато намериха тялото на Боби, просто не бях на себе си. Толкова ме болеше, бях толкова шокиран, че не можех… не можех…

Не можеше да намери думи. Не искаше да я лъже, но не искаше и да й каже истината.

– Знам защо не можехте да ме погледнете – каза тя. – Мислехте, че аз съм виновна. И може би още го мислите.

Той усети, че брадичката му трепери и че очите му парят. Не искаше да плаче пред нея. Поклати глава.

– Съжалявам. Извини ме, задето си го помислих за теб.

Сега тя стисна ръката му колебливо, докато жена му слагаше три чаши на масата и наливаше чай от старата порцеланова кана.

– Благодаря ви.

– Преди това се отби началникът на полицията Дашът – продължи той. – Каза, че Боби не се е самоубил. Бил е убит. Помоли засега да си мълчим. Не сме казали на никой друг, но ти трябва да знаеш.

Момичето тихо ахна. И малкото останала кръв се стече от лицето й.

– Моля? – слиса се тя.

– Раните не отговаряли на версията за самоубийство. – Даниъл вече плачеше. – Боби е бил убит. Някой го е душил, докато изпадне в безсъзнание, а след това е пристягал въжето около шията му, докато е умрял. Кой може да направи подобно нещо? Кой би го причинил на момчето ми?

Опита се да я задържи, но тя измъкна ръката си от неговата. Изправи се и се олюля на ниските си обувки.

– Не! – каза Емили. Рязко се извърна и дясната й ръка се провлачи зад тялото. Бутна чашата и тя се разби на парчета върху плочките. – Трябва да тръгвам. Не мога да остана тук.

Даниъл долови в гласа й нещо, от което сълзите му секнаха и погледът му се изостри.

– Какво искаш да кажеш? – попита той.

– Не мога да остана. Трябва да вървя.

По очите й личеше, че знае нещо. Даниъл го забеляза.

– Какво знаеш? – попита той. – Какво знаеш за случилото се с момчето ми?

Пресегна се към нея, но тя се дръпна. Чу жена си да казва нещо, но не го разбра. Цялото му внимание бе съсредоточено върху момичето. Очите й бяха станали огромни. Взираха се не в него, а към прозореца зад гърба му, където лицето й се отразяваше в стъклото. Изглеждаше объркана, сякаш отражението там не бе онова, което очакваше да види.

– Кажи ми – подкани я той. – Моля те.

Тя замълча, после тихо каза:

– Аз го предизвиках.

– Какво? Как?

– Аз съм прокълната. Нося лош късмет. Навсякъде ме следва.

Сега тя го погледна за пръв път и той потръпна. Каза си, че никога не е виждал такова отчаяние в очите на друго човешко същество, дори и в очите на жена си, когато й съобщи, че синът им е мъртъв, дори и в собствените си очи, когато се погледна в огледалото и видя там бащата на едно мъртво момче.

– Какво те следва?

От очите й се отрониха първите сълзи. Тя продължи да говори, но Даниъл усети, че момичето не забелязва присъствието им в стаята. Говореше на някой друг, може би на самата себе си.

– Нещо ме измъчва – каза тя, – някой ме измъчва, следва ме на всяка стъпка. Не ми дава покой. Не ме оставя на мира. Наранява хората, на които държа. Аз им го причинявам. Не го искам, но така става.

Даниъл бавно се доближи до нея.

– Еми – обърна се той към нея с нежното име, с което я наричаше синът му, – не те разбирам. Кой е този човек?

– Не знам – отговори тя, свела глава, – не знам.

Изпита желание да я прегърне, да я разтърси, да изкопчи информацията от нея. Не знаеше дали Емили говори за реален човек или за някакво въображаемо същество, за привидение, което бе създала, за да обясни собственото си страдание. Искаше тя да му обясни. Нещо неизвестно бе убило сина му. А ето че бившата му приятелка стоеше тук и твърдеше, че някой я следи. Даниъл се нуждаеше от обяснение.

Емили явно долови какво си мисли той, защото когато се опита да я хване, тя му се изплъзна.

– Не ме докосвай! – извика тя и яростта, с която изрече думите, го накара да й се подчини.

– Емили, трябва да ми обясниш какво говориш. Трябва да кажеш същото и на полицията.

Тя едва не се изсмя.

– Какво да им кажа? Че някой ме преследва ли? – Вече бе излязла в коридора и отстъпваше към вратата. – Съжалявам за случилото се с Боби, но няма да остана тук. То ме намери. Време е да се махна.

Ръката й напипа топката на вратата и я завъртя. Навън валеше сняг. Странното топло ухание бе секнало. Не след дълго ще затънат сред преспи и гробът на сина му ще зейне тъмен насред белотата като рана, докато спускат ковчега в земята.

Втурна се след Емили, когато тя се опита да избяга, но бе твърде бърза. Пръстите му докоснаха плата на ризата й, после той се спъна на стъпалото на верандата и тежко се стовари на колене. Когато се изправи, момичето вече тичаше към улицата. Опита се да я последва, но краката го боляха и бе замаян от падането. Облегна се на градинската порта с разкривено от болка и от безсилие лице, а съпругата му обгърна раменете му и му зададе въпроси, на които не можеше да отговори.

Даниъл се обади на полицията веднага щом се върна в къщата. Диспечерката записа името и телефонния му номер и обеща да предаде съобщението му на началника. Той й обясни, че е спешно, и настоя да му даде номера на мобилния телефон на Дашът, но жената го осведоми, че началникът е извън града и е наредил поне през тази нощ да не го безпокоят. На Даниъл не му оставаше друго, освен да й благодари и да затвори.

Началникът не му звънна през тази нощ, въпреки че диспечерката го бе осведомила за обаждането на Даниъл. Прекарваше си приятна семейна вечер на празненството по повод четирийсетия рожден ден на брат си и смяташе, че си го е заслужил. Не бе казал на Даниъл Фарадей и на съпругата му всичко, което знаеше. Същата сутрин един от хората му бе насочил вниманието на Дашът към долната част на ствола на дървото, към което беше завързан Боби Фарадей. Години наред хлапета, които си устройваха срещи там, бяха издълбавали инициалите си в кората и бяха превърнали дървото в паметник на любовта и на похотта, едновременно смъртен и безсмъртен.

Обаче в тъмната кора на дървото бе изрязано още нещо, при това неотдавна, ако се съди по цвета на оголената дървесина отдолу: знак, какъвто Дашът никога преди не беше виждал.

Той се погрижи да снимат знака и възнамеряваше да потърси консултация на следващия ден. Разбира се, възможно бе знакът да не значи нищо или да не е свързан с убийството на Фарадей, но наличието му на местопрестъплението го тревожеше. Дори по време на празненството, докато се опитваше да го прогони от мислите си, той все се връщаше и Дашът се ловеше, че го очертава по масата с влажен пръст, сякаш по този начин се опитваше да прозре смисъла му.

Празненството свърши в два през нощта. Началникът на полицията реши, че Даниъл Фарадей ще почака до следващата сутрин.

Даниъл Фарадей и съпругата му умряха същата нощ. Крановете на газовата им печка бяха завъртени докрай. Прозорците, предната и задната врата прилепваха плътно към рамките си, защото Даниъл работеше като надзорник в една от местните фирми за комунални услуги и прекрасно знаеше колко струва разхищението на енергия през зимата. Затова се бе погрижил от къщата да не излиза никакъв газ. Жена му сигурно беше се разколебала (или бе така, или бе вярна ужасяващата вероятност, че не става дума за споразумение между двамата, а съпругът й е извършил убийство и самоубийство), защото тялото й бе открито на пода в спалнята. На масата в кухнята намериха снимка на семейство Фарадей със сина им, а също и букет зимни цветя. Допуснаха, че са сложили край на живота си от скръб, и началникът на полицията бе обзет от мъчително чувство за вина, че не е отговорил на обаждането им. Случилото се го изпълни с още по-силна решителност да открие кой е отговорен за смъртта на Боби Фарадей, макар че постепенно започваше да си задава въпроси относно тези три привидни самоубийства, все в едно и също семейство, едно от които вече се оказа нещо по-различно, отколкото изглеждаше на пръв поглед.