Текст книги "Отмъщение от отвъдното"

Автор книги: Дж. Дж. Коннолли

сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 19 страниц)

– Знам, че разпитваш – каза Ъпстийн. – Знам и че си получил някои отговори.

– Трябваше да ми кажеш, когато се запознахме – казах и усетих, че звуча като сприхав тийнейджър.

– Защо? Защото смяташ, че имаш право да знаеш?

– Имах баща и две майки. И всички те са умрели заради мен.

– Точно затова не можех да ти кажа – отговори Ъпстийн. Какво щеше да направиш? Когато се запознахме, все още беше гневен и изпълнен с насилие човек – скърбеше, търсеше отмъщение. Не можех да ти се доверя. Според някои хора все още не може да ти се гласува доверие. И не забравяй, господин Паркър, когато се запознахме, бях изгубил сина си. Бях притеснен за него, не за теб. Болката и скръбта не са твоя запазена територия.

Но въпреки това имаш право. Трябваше да ти кажем отдавна, но може би ти си избрал подходящия за себе си момент. Сам си решил кога да започнеш да задаваш въпроси и това те доведе тук. Повечето ти въпроси вече са получили отговор. Ще направя всичко по силите си, за да ти дам отговор на останалите.

Сега, когато моментът беше настъпил, не знаех откъде да започна.

– Какво знаеш за Каролайн Рос?

– Почти нищо. Родена е в градче, което в момента е предградие на Хартфорд, Кънектикът. Баща й е починал, когато била шестгодишна, а майка и – когато станала на деветнайсет. Няма други живи роднини. Ако човек търси анонимност, тя е безукорният избор.

– Но тя не е била анонимна. Някой я е търсел.

– Така изглежда. Майка й е загинала при пожар, а разследването е показало, че пожарът може да е бил умишлен.

– Може?

– Запалена цигара на дъното на кофа за смет и натрупани отгоре хартии, а също и газова печка с вентил, който не бил завъртян докрай. Възможно е да е нещастен случай, само че нито Каролайн, нито майка й са пушели.

– Гост?

– Според Каролайн през онези нощ никой не им е идвал на гости. Понякога майка й приемала мъже, но през нощта, в която умряла, двете с Каролайн били сами в къщата. Майка й си била пийнала. Спяла на канапето, когато избухнал пожарът, и най-вероятно умряла още преди пламъците да стигнат до нея. Каролайн излязла през горния прозорец и се спасила. Когато се запознахме, ми разказа, че е забелязала двама души, които наблюдавали горящата къща от гората – мъж и жена. Държали се за ръце. Но някой вече бил вдигнал тревога, съседи се спуснали да й помагат, пожарните вече били на път. Най-важно било да се погрижи за майка си, обаче първият етаж вече горял целият. Когато отново си спомнила за мъжа и жената, те били изчезнали.

Сподели с мен убеждението си, че тези двамата в гората са причинили пожара, но когато казала на полицията, те решили, че хората, които е видяла, нямат връзка със случая или че става дума само за фантазиите на опечалена млада жена. Само че Каролайн ги видяла отново малко след погребението на майка си и се убедила, че възнамеряват да направят с нея същото, каквото и с майка й. Дори че още от самото начало мишената била тя.

– Защо е решила така?

– Просто го усещала. От начина, по който я наблюдавали, от начина, по който се чувствала, докато я наблюдавали. Наречи го инстинкт за оцеляване. Каквато и да била причината, тя напуснала града малко след погребението на майка си с намерението да си намери работа в Бостън. Там някой се опитал да я бутне под влака в метрото. Усетила нечия ръка на гърба си и залитнала на ръба на перона, но някаква млада жена я издърпала назад и я спасила. Каролайн се озърнала и забелязала мъж и жена да се отдалечават към изхода. Жената се обърнала назад и Каролайн я познала – същата от Хартфорд. Видяла ги за втори път на южната гара, докато се качвала на влака за Ню Йорк. Наблюдавали я от перона, но не я последвали.

– Кои са те?

– Тогава не знаехме, сега също не сме съвсем сигурни. Е, знаем името на мъжа, премазан от камиона, и на момичето, което баща ти убил в Пърл Ривър, но имената се оказаха напълно безполезни. Установяването на самоличността им не помогна да намерим обяснение защо преследват Каролайн Рос или теб.

– Баща ми смяташе, че Миси Гейнс и жената, убила майка ми, са един и същи човек – казах. – По същата логика вероятно е смятал, че Питър Акерман и младежът, умрял заедно с Миси Гейнс, са един и същ човек. Това възможно ли е?

– И двамата сме били свидетели на странни неща през годините, откакто се познаваме – отговори Ъпстийн. – Откъде да знаем какво да вярваме и какво да отхвърляме? И все пак нека най-напред да разгледаме най-логичното или най-достоверното обяснение: за период от четирийсет години някой многократно изпраща двойка убийци, мъж и жена, на поредица от нападения, чиято цел си ти или твои близки хора. Когато двойката умира, на нейно място идват други двама. Тези убийци се разпознават по знак на ръката – един на жената и един на мъжа, ето тук – посочи той едно място по средата между китката и лакътя на лявата си ръка. – Не можем да намерим причина поредица от двойки да бъдат изпращани да правят това.

Разследването на случаите с Миси Гейнс, Джоузеф Драйдън и Питър Акерман установи, че и тримата са водили напълно нормално съществуване през по-голямата част от живота си. Акерман е бил семеен човек, Миси Гейнс е била типична примерна тийнейджърка, а Драйдън вече е бил хулиган, но не по-различен от мнозина други. И после в даден момент поведението им се променя. Откъсват се от семейството и от приятелите си. Намират представител на другия пол, когото не са познавали до този момент, осъществяват връзка с него и започват да преследват привидно първо Каролайн Рос, а после, в случая с Гейнс и Драйдън, теб. Значи това е логичното обяснение – коренно несъвместими двойки, свързани единствено от желанието да навредят на теб или на семейството ти и действащи или по собствена воля, или по волята на някой друг.

– Ти обаче не вярващ в логичното обяснение.

– Не, не вярвам.

Ъпстийн се пресегна зад себе си и порови в джоба на палтото си, откъдето извади фотокопие и го разгърна върху масата. Беше копие на някаква научна статия и на снимката се виждаше летящо насекомо – оса.

– Какво знаеш за осите, господин Паркър?

– Жилят.

– Вярно е. Някои от тях, най-голямата група от разред хименоптера, са и паразити. Набелязват си насекомо гостоприемник – паяк, стоножка, – като снасят яйца, които нападат гостоприемника отвън, или снасят яйца вътре в самия гостоприемник. В крайна сметка се появяват големи ларви, които поглъщат гостоприемника. Такова поведение е относително често в природата, при това не само сред осите. Ихневмонът например използва паяците и листните въшки като гостоприемници на своите малки. Когато вкара в тях яйцата си, вкарва и отрова, която парализира гостоприемника. След това малките им изяждат гостоприемника отвътре навън, като започват от органите, които са най-малко необходими за оцеляването му, например мазнините и червата, за да запазят гостоприемника жив колкото е нужно, преди да се заемат с жизненоважните органи. В крайна сметка от него остава само празна черупка. Начинът, по който го изяждат, показва известна степен на инстинктивно разбиране, че живият гостоприемник е по-полезен от мъртвия, но иначе целият процес е доста примитивен, да не кажа дори безспорно отвратителен. – Ъпстийн се приведе напред и почука по снимката на осата: Така, има една разновидност паяци, Plesiometa argyra,които се срещат в Коста Рика. Осите използват и него за гостоприемник, но по доста интересен начин. Осата напада паяка и временно го парализира, като снася яйцата си на върха на коремчето на паяка. След това отлита и паякът възвръща способността си да се движи. Той продължава да функционира както винаги, плете мрежите си и улавя насекоми, въпреки че ларвите на осата са прилепнали към коремчето му и се хранят със соковете му през малки отвори. Това положение продължава може би две седмици и после се случва нещо много странно – поведението на паяка се променя. По някакъв неизвестен механизъм ларвите с помощта на отделяни от тях химически вещества принуждават паяка да промени структурата на мрежата си. Вместо кръгла мрежа той започва да гради по-малка и по-укрепена платформа. След като я завърши, ларвите убиват гостоприемника си и си правят пашкул в новата мрежа, където са в безопасност от вятъра, дъжда и хищните мравки. Започва следващият етап от развитието им. – Ъпстийн се поотпусна. – Представи си, че заменим осите с бродещи духове и паяците – с хора, и тогава може би ще започнем да разбираме как така наглед обикновени мъже и жени могат в даден момент да се променят коренно и бавно да умрат вътрешно, оставайки все същите външно. Интересна теория, не смяташ ли?

– Достатъчно интересна, за да стане причина един човек да бъде прокуден от местния културен център.

– Или изпратен в лудница, ако е проявил неблагоразумието да изрече тези мисли на глас, само че ти не за пръв път чуваш за подобни неща – за духове, които прелитат от тяло в тяло, и за хора, които явно живеят повече от отреденото им време, бавно се разлагат, но не умират.

Спомних си за Китим, затворен в килията си, затворил се вътре в себе си като насекомо, заспало зимен сън, въпреки че тялото му вехне. И за едно същество на име Брайтуел, което зърнах на стогодишно изображение, на снимка от Втората световна война и накрая в тази епоха, докато преследваше друго същество като самия себе си, човешко по форма, но не и по природа. Да, знаех за какво говори Ъпстийн.

– Разликата между паяка и човешкото същество обаче е въпрос на съзнание, на тип чувственост – отбеляза Ъпстийн. – Тъй като трябва да допуснем, че паякът не осъзнава собствената си самоличност като паяк, тогава, ако оставим настрани болката от унищожението му, той не разбира какво му се случва, когато поведението му започне да се променя и най-накрая умре. Само че човешкото същество би доловило промените във физиката си или, още по-точно, в психиката си, в поведението си. Най-малкото би се притеснило. Възможно е дори гостоприемникът да потърси консултация с лекар или с психиатър. Би се подложил на изследвания. Би предизвикал усилия за откриване на източника на дисбаланса.

– Но в случая не става дума за паразитни мухи или за оси.

– Не, става дума за нещо, което не можем да видим, но което изяжда гостоприемника също толкова несъмнено, както ларвите на осата изяждат паяка, само в този случай онова, което бива отнето, е _самоличността._ Нещо у нас постепенно започва да усеща това _друго,_ което ни унищожава, и ние се съпротивляваме на мрака, когато започне да ни поглъща.

Замислих се за момент.

– Преди малко използва думата „привидно“ – отбелязах. Каза, че „привидно“ са набелязали майка ми. Защо „привидно“?

– Ами, ако Каролайн Рос е била първоначалната им цел, тогава защо са се върнали шестнайсет години по-късно само за да бъдат убити в Пърл Ривър. Изглежда, отговорът е, че не са се опитвали да убият Каролайн Рос, а детето, което е носела.

– Пак възниква въпросът „защо“.

– Не знам. Знам само, че ти си заплаха за тях и че винаги си бил заплаха. Може би дори те не знаят със сигурност същността на заплахата, която представляваш, но я усещат и реагират, а целта им е да я унищожат. Те се опитват да те убият, господин Паркър, и вероятно известно време са смятали, че са успели, докато не установили, че грешат и че някой те е скрил от тях. Затова са били принудени да се върнат и да поправят грешката си.

– И отново са се провалили.

– Да, провалили са се – повтори Ъпстийн. – Само че през изминалите оттогава години ти си започнал да привличаш внимание към себе си. Запознал си се с мъже и жени, които притежават по нещичко от тяхната природа, макар и не от предназначението им, и е възможно който или каквото изпраща тези неща, да е започнало да те забелязва. Не е трудно човек да направи налагащия се извод и той е…

– Че те ще се върнат, за да опитат отново – довърших вместо него.

– Не „ще“, те вече са се върнали – поправи ме Ъпстийн.

И той извади една снимка под описанието на осата и на нейното поведение. На нея се виждаше кухнята на „Хобарт Стрийт“ и нарисуваният с кръв символ на стената.

– Този знак е бил намерен и на тялото на Питър Акерман, и на тялото на Драйдън, убит от баща ти в Пърл Ривър – каза той. След това натрупа още снимки. – Този знак е бил намерен на тялото на Миси Гейнс и на убийцата на майка ти.

Впоследствие е намерен и на още три местопрестъпления едно старо и две по-скорошни.

– Колко скорошни?

– Отпреди няколко седмици.

– Но без връзка с мен.

– Да, така изглежда.

– Какво правят?

– Оставят знаци. Един за друг, а на „Хобарт Стрийт“ може би за теб. – Той се усмихна и в усмивката му имаше съжаление. – Както виждаш, нещо се е върнало и иска ти да узнаеш това.

V

„Че мъртвите бързо пътуват…“

Брам Стоукър (1847–1912), „Дракула“

Двайсет и осма глава

Всички пияници бяха наизлезли. Тази вечер имаше хокеен мач и барът беше като магнит за феновете, защото единият собственик, Кен Харбарук, беше играл за кратко и в „Мейпъл Лийфс“ от Торонто, и в „Бруинс“, преди катастрофа с мотоциклет да сложи край на кариерата му. Той твърдеше, че това е най-хубавото нещо, което е могло да му се случи при тези обстоятелства. Беше добър, но недостатъчно. Знаеше, че в крайна сметка ще се озове в някой незначителен отбор, където ще играе за жълти стотинки и ще се опитва да сваля мацки, които не е трудно да впечатлиш в барове като неговия собствен. Вместо това обаче получи хубава компенсация за травмите си и вложи парите в съдружие за бара, който трябвало да му осигури удобен живот, какъвто не би имал, ако бе продължил да играе. Освен това, стига да иска, все още можеше да сваля лесни мадами или поне така си внушаваше, но всъщност по-често се оказваше замечтан за тихия си апартамент и за мекото си легло в края на дългите вечери в бара. Имаше удобна и неангажираща връзка с една адвокатка, която беше доста запазена за своите петдесет и една години. Всеки от тях си имаше апартамент и прекарваха уикендите ту в единия, ту в другия, макар че понякога на Кен му се искаше нещо повече. Тайно в себе си би искал тя да се премести при него, но знаеше, че тя цени независимостта си. Отначало реши, че го държи на известно разстояние, за да разбере колко сериозни са намеренията му. Но сега, три години по-късно, си даде сметка, че го държи на разстояние, защото точно това иска и че ако той иска нещо повече, трябва да потърси другаде. Реши, че е твърде възрастен, за да търси нещо друго, и че трябва да е признателен за това, което има. Чувстваше се сравнително щастлив и доволен.

Само че във вечери като днешната, когато играеха „Бруинс“ и барът беше пълен с мъже и жени, твърде млади, за да го помнят, или пък достатъчно възрастни, за да помнят колко незначителна е била кариерата му, Харбарук изпитваше мъчително съжаление заради начина, по който се бе развил животът му, което прикриваше с още по-шумно и необуздано поведение от обичайното.

– Онези скапани спирачки! – беше казал той на Емили Киндлър, която бе дошла за интервю за мястото за келнерка. Всъщност тя не каза почти нищо. От нея се искаше само да слуша и да кима от време на време, докато той разказваше историята на живота си, и да променя изражението си, за да изглежда състрадателна, заинтригувана, гневна или щастлива в зависимост от сюжета. Емили смяташе, че познава мъже като него – сърдечни, по-умни, отколкото изглеждат на пръв поглед, но без никакви илюзии относно интелигентността си, мъж, който би си помечтал как я сваля, но никога не би го направил наистина и би се почувствал виновен, че си го е помислил. Разказа й за адвокатката, спомена и факта, че преди време е бил и женен, но не се е получило. Той може и да се учуди на готовността си да споделя с нея, но тя не. Беше установила, че на мъжете им се иска да й разказват разни неща. Те разкриваха пред нея дълбоката си същност и тя не знаеше защо.

– Никога не ме е бивало много да разговарям с жените каза й Харбарук към края на интервюто. – Може и да не изглежда така, но е вярно.

Каза си, че това момиче е необикновено. Можеше да понапълнее малко, ръцете й бяха много слабички и той беше напълно сигурен, че може да обхване с една ръка най-широката част на бицепсите й, обаче въпреки това бе безспорно красива, а онова, което отпърво бе възприел като крехкост до такава степен, че като я видя, едва не отхвърли възможността да я наеме на работа, – постепенно се разкриваше като нещо по-сложно и неопределимо. Тя притежаваше сила. Може би не физическа – макар да започваше да му се струва, че не е толкова слаба, колкото изглежда, понеже онова, което Кен Харбарук умееше открай време, бе да преценява силата на противника, – а вътрешна твърдост. Усети, че момичето е преживяло трудни времена, но те не са го сломили.

– Е, с мен добре си поговори – каза тя.

Усмихна се. Работата й трябваше.

Харбарук стисна ръката й, съзнавайки, че го разиграва, но въпреки това леко се изчерви. Усети как топлината плъзва по бузите му.

– Мило е, че го казваш. Жалко, че не всичко в живота може да бъде оправено с един разговор на чаша газирана вода.

Той стана и протегна ръка. Тя я пое и двамата се здрависаха.

– Изглеждаш ми свястно хлапе. Поговори с Шели ей там, тя е управителка на бара. Ще ти определи смените и ще видим как се справяш.

Тя му благодари и така стана келнерка в „Спортен ресторант и бар на Кен Харбарук – местният дом на Националната хокейна лига“, както гласеше табелата над вратата с черни букви на бял фон. До нея един хокеист удряше шайбата, после размахваше победоносно ръце. Беше облечен с червено-бял екип, реверанс към полския произход на Кен. Винаги го питаха дали не е роднина на Ник Харбарук, чиято кариера обхващаше цели шестнайсет години, от 1961 до 1977 г., включително четири сезона с „Пенгуинс“ от Питсбърг през седемдесетте години. Не му беше роднина, но Кен нямаше нищо против да го питат. Гордееше се със своите полски сънародници, които постигаха успехи на леда: Ник, Пит Стемковски, Джон Мизук, Еди Лайер от по-старите и Черкавски, Олива и Сидоркиевич от по-младите момчета. Беше окачил снимки на някои от тях на стената зад един от телевизорите, част от полското му светилище.

Светилището беше близо до мястото, където работеше в момента момичето, раздигаше чаши и приемаше последни поръчки. Беше дълга нощ и тя си бе заслужила всеки скапан долар от бакшишите. Ризата й миришеше на разлята бира и на пържена храна, стъпалата я боляха. Искаше само смяната й да свърши, да се прибере вкъщи и да се наспи. Следващият ден й беше почивен – първият ден от пристигането й тук, когато нямаше да работи в кафенето, в бара или и на двете места. Смяташе да спи до късно и после да се справи с прането. Чад, младежът, който се навърташе покрай нея, я беше поканил на среща и тя колебливо се бе съгласила да отиде с него на кино, макар че главата й все още беше пълна със спомени за Боби Фарадей и за случилото се с него. Обаче беше самотна и реши, че едно кино няма да й се отрази зле.

Кен изключи коментара след мача, опитвайки се да накара клиентите да си тръгнат по-бързо, и пусна новините. На момичето му харесваше, че за Кен животът не започва и не свършва със спорта. Той четеше и знаеше какво се случва по света. Имаше мнение за политиката, историята, изкуството. Според Шели имаше дори прекалено много мнения и прекалено много обичаше да ги споделя с околните. Шели беше на петдесет и няколко години и беше омъжена за симпатичен тъпчо, който смяташе, че слънцето изгрява, когато Шели се събуди, а спускането на нощта е израз на скръбта на света, задето скоро ще бъде лишен от мелодията на Шелиния глас, докато тя спи. Той вече се бе настанил на бара, сърбаше светла бира и чакаше да я откара у дома. Шели беше почтена и трудолюбива жена и не обичаше никое от нейните „момичета“ да работи по-малко от нея. Три вечери работеше на бара, понякога заедно с Кен, ако имаше мач. Новото момиче вече пет пъти беше работило за нея и след първата вечер бе признателно за относителното спокойствие през третата вечер, когато Кен бе поел нещата и всичко бе доста по-кротко, макар и не толкова ефикасно и доходоносно.

В нейния район бяха останали само двама мъже, които вече бяха толкова пияни, че ако не наближаваше време да затварят, щеше да е принудена да ги изгони. Личеше си, че скоро ще минат от меланхоличния в злобния стадий, затова щеше да въздъхне облекчено, когато си тръгнеха. Докато разчистваше чашите и празните кошнички от пилешките крилца на масата вдясно от мъжете, усети някой да я потупва по гърба.

– Ей – обади се единият. – Ей, скъпа, дай ни по още едно.

Тя не му обърна внимание. Не обичаше мъжете да я докосват така. Другият се изкиска и изпя откъс от песен на Бритни.

– Ей! – този път потупването беше по-силно. Тя се обърна.

– Затваряме.

– Не, не затваряте – демонстративно погледна часовника си онзи. – Има още пет минути. Тъкмо време да ни донесеш още две бири.

– Съжалявам, момчета, не мога да ви обслужвам повече.

Над главите им на екрана се появи друга новина. Тя вдигна поглед. Имаше светкавици и полицейски коли. Върху кадъра се показаха три снимки: на мъж, жена и дете. Какво ли им се е случило? Опита се да разбере дали става дума за местно градче, но видя името на нюйоркската полиция отстрани на една от колите и разбра, че не е. Едва ли новината беше добра, щом показваха снимките им. Жената и момиченцето или бяха изчезнали, или бяха мъртви. Може би мъжът също.

– Как така не можеш?

Този път се обади по-ниският, който беше по-войнствен. Носеше спортна риза, омазана с кетчуп и със сос, а очите му изглеждаха като стъклени зад евтините очила. Беше на около трийсет и пет, не носеше халка. От него се носеше възкисела миризма. При това още от пристигането му тук. Отначало си помисли, че не се къпе, но сега заподозря, че се дължи на някакво вещество, а не на секрет, на някакъв вътрешен замърсител, който се смесва с потта му.

– Зарежи, Рони – намеси се приятелят му, който беше по-висок, по-пълен и много по-пиян. – Трябва да се изпикая. Той залитна покрай нея и изломоти извинително. Носеше черна фланелка с бяла стрелка, която сочеше към слабините му.

Картината на екрана отново се промени. Тя вдигна поглед. Друг мъж, различен от първия, бе застанал в светлината на прожекторите. Изглеждаше объркан, все едно, излизайки от къщи, бе очаквал да намери спокойствие, а не хаос.

„Чакай, чакай, чакай – помисли си тя. – Аз те познавам. Познавам те.“ Споменът беше стар, не можеше да го намести съвсем точно. Усети как нещо вътре в нея се размърдва. Главата й забуча. Опита се да го прогони, но бученето се засили. Устата й се напълни със слюнка, а болката между очите й ставаше все по-силна, сякаш бяха й забили игла в основата на носа. Връхчетата на пръстите й изтръпнаха.

– Гледай ме, като ти говоря! – нареди Рони, но тя не му обърна внимание. Връхлетя я някакъв спомен, сцени от няколко стари филма се въртяха в главата й и тя бе звезда във всеки от тях.

_Убийството на Мелъди Макрийди в едно езеро в Айдахо, натискаше главата й под водата, докато гърбът й се отпусна и на повърхността не се показаха мехурчета…_

_Казва на Уейд Пирс да затвори очи и да отвори уста, обещава му нещо хубаво, голяма изненада, а после пъхва дулото на пистолета между зъбите му и дърпа спусъка, защото е сбъркала за него. Смятала е, че може би е онзи – кой точно?, – но той не беше, освен това започна да разпитва за гаджето си Мелъди, и на нея й прозвуча подозрително…_

_Боби Фарадей, коленичил в пръстта пред нея, разплакан, умоляващ я да се върне, докато тя минава зад гърба му, взема въжето от чантата с инструментите и го мята на шията му. Боби не искаше да я остави на мира. Не спираше да говори. Беше слаб. Вече се бе опитал да я целуне, да я прегърне, но докосването му я отвращаваше, защото знаеше, че той не е подходящият човек за нея. Трябваше да го накара да млъкне, да престане да действа съобразно желанията си. Въжето се затегна и Боби – силният и строен Боби започна да се съпротивлява, но тя беше много силна, по-силна, отколкото някой би предположил…_

_Ръка на печката и тихото съскане на газта, която изтичаше точно както преди десетилетия в една къща, собственост на Джаки Рос; момичето, което гледаше как Фарадей умират, един прозорец, отворен само колкото тя да може да поема глътки от нощния въздух. И после шумът от спалнята, падналото на пода тяло: Кати Фарадей, полузадушена от изпаренията, опитваща се да стигне до кухнята, за да завърти крана; и вече мъртвият съпруг до нея. Момичето беше принудено да седна върху гърба й, закрило устата си, за да се предпази, докато не се увери, че жената вече не…_

_Оставяше знаци: издълбаваше име – своето име, истинското си име – на места, където другите можеха да го намерят. Не, не другите, а Другият, Любимият й, който също я обичаше._

_И смъртта: как умираше, когато куршумите разкъсаха плътта й и тя падна в студената вода. Как умираше, докато Другият кървеше върху нея, когато се килна от седалката на колата и главата й полегна в скута му. Умираше, отново и отново, но винаги се връщаше…_

Една ръка подръпна нейната.

– Скапана кучка, казах ти…

Емили обаче не го слушаше. Това не бяха нейни спомени. Те принадлежаха на друга, която все още не беше тя, но беше в нея, и най-накрая Емили разбра, че заплахата, от която бяга от толкова отдавна, сянката, която я преследва цял живот, не е външна, а вътрешна сила. През цялото време е била в нея и е чакала подходящия момент, за да се покаже.

Емили вдигна ръце и стисна с юмруци главата си. Стисна здраво очи и заскърца със зъби, докато се бореше със скупчващите се облаци и напразно се опитваше да се спаси, да запази самоличността си, но вече бе твърде късно. Преобразяването се случваше. Вече не беше момичето, за което се мислеше до този момент и което скоро щеше да престане да бъде. Яви й се видение на давеща се млада жена точно както се беше удавила Мелъди Макрийди, което се съпротивляваше на забравата, а самата тя бе едновременно жената и онзи, който я натиска под водата. Умиращото момиче се показа над водата за последен път и в очите й се оглеждаше същество, едновременно древно и страховито, черно, безполово нещо с тъмни криле, които се разгънаха от гърба му и закриха напълно светлината, едно същество, което беше толкова грозно, че чак беше красиво, или пък толкова красиво, че нямаше място на този свят.

_То._

И Емили издъхна под неговата ръка, удави се в черната вода, изчезна завинаги. Всъщност тя си бе изгубена открай време, още от раждането си, когато този необикновен бродещ дух бе избрал нейното тяло за своя обител, беше се скрил в дебрите на нейното съзнание в очакване истината да бъде разкрита.

А сега това нещо гледаше отвисоко дребния човечец, който стискаше ръката й. Вече не разбираше какво й говори той. Думите му просто бръмчаха в ушите й. Нямаше значение. Нищо от думите му нямаше значение. Тя го помириса и усети порока вътре в него, който се процеждаше като воня през порите му. Сериен изнасилвач. Мъж, изпълнен с омраза и със странен и водещ до насилие апетит.

Но въпреки това тя не го съдеше, точно както не би съдила и паяк, който изяжда муха, или куче, което глозга кокала си. Такава беше природата му и тя откри отзвук от нея в себе си.

Той я стисна по-силно. От устата му се разхвърча слюнка, но тя гледаше само движението на устните му. Той понечи да се изправи, после се спря. Явно разбра, че нещо се е променило, че онова, което бе смятал за познато, изведнъж е станало отчайващо непознато. Тя освободи ръката си и се приближи още повече към него. Обхвана с длани бузите му, после се приведе и го целуна, отворената й уста обхвана неговата, без да обръща внимание на горчивия му вкус, на вонливия му дъх, на развалените зъби и на пожълтелите венци. Той се съпротивлява за кратко, но тя беше прекалено силна. Дъхна в него, приковала очите му със своите, и му показа в какво ще се превърне, когато умре.

Шели не я видя да си тръгва, нито Харбарук, нито никой от останалите, които бяха работили заедно с нея. Ако някой им пуснеше спомените от онази вечер на екран, за да видят всичко случило се пред очите им, изчезването на момичето щеше да бъде само сивкаво петно, прекосяващо бара, силует, смътно наподобяващ човешко същество.

Едрият мъж със стрелата на фланелката се върна от тоалетната. Приятелят му седеше, където го беше оставил, и зяпаше с невиждащ поглед стената, седнал с гръб към бара.

– Време е да си вървим, Рони – подкани го той. Потупа го по гърба, но мъжът не помръдна. – Ей, Рони! – Застана пред него и онемя. Макар и пиян, знаеше, че приятелят му е неспасяемо прекършен.

Рони редеше сълзи от кръв и вода, а устата му се движеше и повтаряше едни и същи думи отново и отново. Всички капиляри в очите му се бяха спукали, бялото беше напълно почервеняло и две еднакви черни слънца бяха заседнали всяко на своето небе. Шептеше, но приятелят му въпреки това чуваше какво казва.

– Съжалявам – повтаряше Рони, – съжалявам, съжалявам, съжалявам…

Двайсет и девета глава

По знак на Ъпстийн жената поднесе още кафе: черно на равина и с малко мляко за мен. Между нас лежаха двата символа.

– Какво означават? – попитах.

– Това са букви от Еноховото или от Адамовото писмо, което се предполага, че е било съобщено на английския маг Джон Дий и на неговия помощник в продължение на няколко десетилетия през шестнайсети век.

– Съобщено ли?

– Посредством окултни текстове, макар да е възможно да е изкуствен език. Какъвто и да е произходът му, първата Енохова буква е „унд“, съответствието на нашата „А“. В конкретния случай тя представя име – Анмаел.

_Джими Галахър се опитваше да си спомни: Беше нещо с „А“…_

– И какво е Анмаел?

– Анмаел е демон, един от „синовете Божии“ – обясни Ъпстийн. – Те са известни и като „наблюдатели“ или като „онези, които никога не спят“. Според апокрифните писания и по-конкретно „Книгата на Енох“ те са исполински същества, които според една от версиите са предизвикали падането на ангелите поради похот. – Равинът вдигна двете си ръце, но палецът на дясната остана заровен в дланта. – Има девет чина ангели – каза той. – Всички са безполови и безукорни. – Той премести палеца си и го добави към другите пръсти. – Десетият чин са григори, „синове Божии“, които са различни от останалите по своята същност, приличат на хората по външен вид и по сексуалния си апетит и точно те са падналите ангели. В „Битие“ тъкмо тези ангели изпитват плътска похот и „започнаха да влизат при дъщерите човешки“. Подобни теории винаги са били обект на известни спорове. Великият равин Симеон бен Йосаи, благословено да бъде името му, забранил на учениците си да обсъждат такива неща, но както виждаш, аз нямам такива скрупули.