Текст книги "Отмъщение от отвъдното"

Автор книги: Дж. Дж. Коннолли

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 19 страниц)

И така, преместихме се на юг и понеже според мен всичко, което се обърка впоследствие, се оказа свързано с Пърл Ривър, градът заема по-голямата част от детските ми спомени. Купихме си къща на „Франклин Авеню“, близо до ъгъла с „Джон Стрийт“, където и до днес се намира Методистката църква. Имотът имаше „неизползван потенциал“, както казват брокерите на недвижими имоти – старата дама, която бе живяла там почти през целия си живот, неотдавна бе починала, и нищо не подсказваше, че от 1950 година насам е правила по къщата нещо друго, освен да мете пода от време на време. Ето защо къщата беше по-голяма, отколкото бихме могли да си позволим, а на баща ми му допадна липсата на ограда и откритите дворове между нас и другите имоти на улицата – това създаваше у него усещането за пространство, за общност. Схващането, че надеждните огради осигуряват надеждни съседи, не беше особено популярно в Пърл Ривър. Тук оградите някак смътно притесняваха хората – възприемаха ги като желание за отделяне, може би дори като претенция, че си различен.

Майка ми се потопи в живота на града – стана член на всевъзможни комитети. Промяната бе смайваща за толкова сдържана и дистанцирана от околните жена, каквато е тя според повечето ми ранни спомени за нея. Баща ми вероятно се е чудел дали жена му няма тайна любовна връзка, но всъщност мама просто реагираше като човек, озовал се на по-хубаво място от преди. Съпругът й също беше по-доволен, макар че мама продължаваше да се притеснява всеки ден, когато той излизаше от къщи, и реагираше с почти неприкрито облекчение, когато татко се връщаше невредим след всяко дежурство.

Майка ми… Сега, докато ровя из подробностите за живота ни на онова място, отношенията ми с нея започват да ми изглеждат все по-далеч от нормалните, ако тази дума изобщо може да бъде използвана за семейните взаимоотношения. Мама нерядко изглеждаше откъсната не само от околните, но дори от татко и от мен. Не че не ме обичаше. Радваше се на успехите ми и ме утешаваше, ако претърпях поражение. Изслушваше ме, успокояваше ме и ме обграждаше с любов. Обаче ми се струва, че през по-голямата част от детството ми тя просто реагираше на моята настойчивост. Обърнех ли се към нея, правеше всичко каквото трябва, обаче не и по своя инициатива. Все едно бях някакъв експеримент, опитно животинче в клетка, нещо, което трябва да бъде наблюдавано и контролирано, хранено и поено, обичано и поощрявано, за да оцелее, но нищо повече.

Или пък паметта ми погаждаше номера, докато бърниках в калта на миналото и когато мътилката се слегнеше, опипвах дъното, за да проверя какво се е показало.

След убийствата и последвалите събития мама избяга на север в Мейн, където бе отрасла, и ме взе със себе си. До смъртта й, когато още учех в колежа, тя отказваше изобщо да обсъжда събитията, предизвикали смъртта на баща ми. Затвори се в себе си и там намери само тумора, който щеше да отнеме живота й, завладявайки малко по малко клетките на тялото й, както лошите спомени изместват хубавите. Сега се питам от колко ли време я бе дебнала болестта и дали тежката емоционална рана по някакъв начин не бе предизвикала физическа реакция и мама не се оказа предадена от две страни – от съпруга си и от собственото си тяло. Ако бе така, значи ракът бе започнал да действа няколко месеца след раждането ми. В известен смисъл причината бях аз, не по-малко от постъпките на баща ми, защото едното бе последица на другото.

Къщата не се бе променила много, макар че олющената боя, мръсните прозорци на горния етаж и изпочупените дъски, подобни на потъмнели изгнили зъби, говореха за занемареност. Цветът беше малко по-различен, по-светлосиво от преди, но дворът си беше все така без ограда като дворовете на съседите. Верандата се бе сдобила след мрежа от последния път, когато я бях видял, с люлеещ се стол и с ратаново канапе, обърнати към улицата, но и двете без възглавнички. Рамките на прозорците и на вратите бяха боядисани в черно вместо в бяло и на мястото на някога старателно гледаните цветни лехи сега имаше само рехава трева, която бе избила под замръзналия сняг. Все пак това определено бе мястото, където бях израсъл. Помръдна перде в някогашната ни дневна и забелязах, че някакъв възрастен човек ме наблюдава любопитно. Кимнах в знак, че съм го видял, а той се отдръпна назад в тъмното.

Над входната врата имаше двоен прозорец, едното стъкло на който бе счупено и заменено с картон – любимия наблюдателен пункт на едно момче към градчето, което бе неговият свят. Частица от мен бе останала в тази стая след смъртта на баща ми – нещо от моята невинност може би или последните остатъци от детството. То ми бе отнето с един пистолетен изстрел, който ме бе принудил да го захвърля като стара змийска кожа или като вече ненужна какавида. Сякаш бе пред очите ми това дребничко видение – момче с тъмна коса и тесни очи, твърде замислено за възрастта си, твърде самотно. Имаше приятели, но така и не преодоля усещането, че им се натрапва, когато им ходи на гости, и че те му правят услуга, когато си играят с него или го канят да гледат заедно телевизия. По-лесно му беше, когато излизаха заедно на тумба, играеха софтбол в парка през лятото или футбол, ако Дани Йейтс се бе върнал от летен лагер или още не беше заминал. Дани беше единственият му познат, който се интересуваше от космоса и получаваше списание „Шуут!“ от свой чичо, който служеше в база на ВВС в Англия. Беше по-голям от останалите с две години и те му отстъпваха за почти всичко.

Питах се къде ли са сега повечето от бившите ми приятели (нито един, от които не беше чернокож, защото Пърл Ривър беше бяло като лилия градче и ние срещнахме чернокожи младежи чак в колежа). Бях изгубил връзка с тях, след като се бяхме преместили в Мейн, но сигурно някои от тях още живееха тук. В крайна сметка Пърл Ривър – много семейно и пламенно покровителстващо своите хора място – бе градче, което се превръща в дом за поколения. Боби Гретън живееше през две къщи от нас. Родителите му караха само шевролети и задържаха всяка кола най-много две години, преди да я сменят за по-нов модел. Погледнах наляво и видях един кафяв шевролет „Ъпландър“ на алеята пред къщата, която винаги бе принадлежала на семейство Гретън. На задното стъкло на колата имаше избелял стикер в подкрепа на Обама в изборите през 2008 г., а до него се виждаше жълта панделка. Колата имаше номера на военен ветеран. Беше на господин Гретън със сигурност.

Светлината в прозореца на някогашната ми спалня се промени – пробягал по небето облак създаде впечатлението за движение вътре и аз отново усетих присъствието на момчето, което бях някога. Седеше си там и се оглеждаше за баща си, който се връща от работа, или пък за Кари Готлиб, която живееше в отсрещната къща. Кари бе три години по-голяма от него и я смятаха за най-красивото момиче в Пърл Ривър, но говореха, че тя също го съзнава, което пък я правеше не толкова привлекателна като други момичета, отличаващи се с повече скромност и стеснителност. Момчето не обръщаше внимание на такива приказки. Повечето момчета в града също не им обръщаха внимание. Кари Готлиб бе толкова желана тъкмо защото бе различна, защото бе стъпила на пиедестал, издигнат единствено за нея. Ако бе по-обикновена и не толкова самоуверена, интересът на момчетата би намалял значително.

Кари замина за града, за да стане модел. Майка й разправяше на всеки, когото успяваше да сгащи за достатъчно дълго, че Кари е родена да стане перлата на модните подиуми и на телевизионния екран. Обаче през следващите месеци и години образът на Кари изобщо не се появи по тези места, затова майка й престана да хвали дъщеря си. Когато някой я попиташе как е Кари (с блеснал поглед като на акула, надушила кръв във водата), тя отговаряше само: „Ами, добре е“, и се усмихваше малко напрегнато, насочвайки разговора към по-безопасни теми, а ако разпитващият упорстваше, просто си тръгваше. След време Кари се върна в Пърл Ривър и започна работа като сервитьорка в местен бар и ресторант, на който стана управителка, след като се омъжи за собственика. Все още бе красива, но животът в големия град бе взел своето и усмивката й вече не беше толкова самоуверена. Въпреки това тя се върна в Пърл Ривър и понесе разбитите си мечти достойно, с което спечели възхищението на хората и те я харесваха може би малко повече от преди. Кари бе една от тях, беше си у дома и когато посещаваше родителите си на „Франклин Авеню“, видението на момчето й се усмихваше.

В сравнение с другите полицаи баща ми не беше едър мъж – едва покриваше изискването за ръст на нюйоркската полиция – и не бе толкова здраво сложен като останалите. На мен обаче ми изглеждаше внушителен особено когато бе с униформа, с револвера си „Смит и Уесън“ на колана и с лъскавите копчета на фона на тъмносинята униформа.

– Какъв ще станеш, като пораснеш? – питаше ме той, а аз отговарях:

– Ченге.

– Какво ченге?

– Нюйоркско ченге.

– И какво нюйоркско ченге ще бъдеш?

– Добро. Най-доброто.

Тогава татко разрошваше косата ми – обратното на лекото шляпване, когато бе недоволен от някоя моя постъпка. Нито веднъж не ме удари, нито веднъж не ме ощипа – достатъчно бе да ме перне през тила с твърдата си мазолеста длан, за да разбера, че съм прекрачил границата. Понякога следваха и други наказания – не ме пускаше да излизам или ми спираше джобните за седмица-две, но признакът за надвиснала опасност бе шляпването. Това бе последното предупреждение и беше единственото физическо насилие, макар и съвсем незначително, което свързвах с баща си преди деня, в който умряха двамата тийнейджъри.

Приятелите ми се бояха от татко, било то и само заради униформата, която носеше в града. Най-вече Франки Мъроу, който се свиваше в себе си като уплашен охлюв в присъствието на собствения си баща. Бащата на Франки беше охрана в един мол, така че уплахата му вероятно се дължеше на униформите и на хората, които ги носят. Бащата на Франки беше кретен и приятелят ми вероятно допускаше, че и другите мъже, които носят униформи и пазят разни неща, също са кретени. Когато Франки бил на седем, татко му го попитал дали не е педал, понеже момчето се протегнало да го хване за ръка, преди да пресекат кръстовището. Господин Мъроу беше „грамадански кучи син“, както се изрази веднъж баща ми. Господин Мъроу мразеше черните, евреите и латиносите и на върха на езика си имаше готова върволица от обиди по адрес на всяка от тези групи. Той ненавиждаше и повечето бели хора, затова не може да се каже, че беше расист. Просто го биваше да мрази.

Четиринайсетгодишен, Франки Мъроу бе изпратен в поправително училище за палеж. Беше опожарил собствения си дом, докато баща му бил на работа. Така прецизно подбрал момента, че господин Мъроу тъкмо завивал по улицата към дома си, когато пожарните се появили зад него. Франки седял на зида на отсрещната къща, наблюдавал как се извиват огнените езици и едновременно се смеел и плачел.

Баща ми не пиеше много. Не се нуждаеше от алкохол, за да се отпусне. Беше най-спокойният човек, когото познавам, поради което взаимоотношенията му с неговия партньор и най-близък приятел Джими Галахър бяха трудноразбираеми за едно момче. Джими, който винаги вървеше в челото на шествието по случай деня на свети Патрик, който беше ирландец и ченге до мозъка на костите си, непрекъснато се усмихваше и раздаваше шеговити удари с юмруци. Той беше по-висок от баща ми с десетина сантиметра, а също и по-плещест от него. Застанеха ли един до друг, когато Джими ни идваше на гости, баща ми изглеждаше неловко, сякаш се чувстваше непълноценен в сравнение с приятеля си. Джими прегръщаше и целуваше майка ми още с пристигането си и бе единственият мъж, освен съпруга й, на когото бе позволена подобна интимност. Сетне се залавяше с мен.

– Ето го и него – възкликваше, – ето го мъжа.

Джими не беше женен. Твърдеше, че така и не срещнал подходящата жена, но пък се радваше на познанството си с множество неподходящи. Беше стара шега, която той често повтаряше, но родителите ми винаги се смееха, макар да знаеха, че е лъжа. Джими Галахър не се интересуваше от жени, макар че щях да го проумея години по-късно. Често се питах колко ли му е било трудно на Джими да поддържа една привидност години наред и да флиртува с жени, за да се впише в средата. Джими Галахър умееше да прави най-невероятните пици с каквото има подръка и бе способен да приготви кралско угощение (или поне така чух веднъж баща ми да казва на мама), но когато организираше игри на покер в дома си или канеше приятели да гледат мач, поднасяше само начос и бира, чипс и полуфабрикати, или пък, ако времето беше хубаво, печеше пържоли и бургери на барбекюто. Още тогава усетих обаче, че макар баща ми да обсъждаше с мама тайните кулинарни умения на Джими, не правеше такива небрежни забележки пред другите полицаи.

Джими хващаше ръката ми и я стискаше малко по-силно от нужното, изпитвайки силата ми. Бях се научил да не се мръщя, понеже в такъв случаи Джими поклащаше глава уж разочарован и заключаваше: „А, има още какво да се желае“. Обаче ако лицето ми останеше спокойно, Джими се усмихваше, пъхваше ми един долар и ме предупреждаваше: „И не харчи всичко за пиячка.“

Не харчех всичко за пиячка. Всъщност, преди да стана на петнайсет, не похарчих нито цент за пиячка. Купувах си бонбони и книжки с комикси или пък си спестявах за летните ни почивки в Мейн, когато отсядахме при дядо в Скарбъро, а аз ходех на Олд Орчард Бийч и ми позволяваха да се возя шеметно на въртележките. Само че когато поотраснах, пиячката стана по-примамлива възможност. Братът на Кари Готлиб, Фил, който работеше в железниците и за когото се смяташе, че притежава малко по-нисък от нормалния интелект, охотно купуваше бира за малолетни, стига да получава по една на всеки шест бутилки. Една вечер с двама приятели събрахме пари за дузина бири, които Фил ни купи, а ние изпихме повечето в гората през нощта. Вкусът ми допадна по-малко от приятния гъдел, задето съм нарушил и закона, и семейните правила, тъй като татко ясно ми беше дал да разбера, че не може да пия, докато той не ми позволи. И аз като младежите навсякъде по света реших, че правилото касае само неща, за които татко знае, в противен случай те просто не са от значение за него.

За жалост бях донесъл една от бутилките вкъщи и я бях скрил зад дрешника за после, обаче точно там я намери мама. Заради постъпката ми ме пернаха по главата и ме наказаха да не излизам от къщи, а освен това волю-неволю се обрекох на бедност най-малкото за един месец. Този следобед, беше неделя, Джими Галахър се бе отбил у дома. Беше рожденият му ден и двамата с баща ми щяха да излизат в града, както правеха винаги, когато някой от тях отбелязваше изминаването на още година, през която не са го застреляли, намушкали, строшили от бой или прегазили. Усмихна ми се присмехулно, стиснал един долар между показалеца и средния пръст на дясната си ръка.

– През всичките тези години така и не ме послуша – укори ме той.

– Слушах – отвърнах нацупено. – Не похарчих за пиячка _всичко._

Дори баща ми не издържа и се засмя.

Джими обаче въпреки това не ми даде долара и повече нито веднъж не ми бутна пари. Нямаше такава възможност. Шест месеца по-късно баща ми беше мъртъв, а Джими Галахър престана да се отбива у дома с банкнота в ръка.

След убийството бяха разпитвали баща ми, защото той още начаса бе признал, че е замесен. Бяха се отнесли с разбиране и се бяха постарали да разберат какво се е случило, за да се опитат да сведат щетите до минимум. Бяха го затворили в полицейското управление на Оринджтаун, тъй като местните ченгета бяха настръхнали. Включен бе Вътрешният отдел, както и следовател от прокуратурата на окръг Рокланд – пенсиониран нюйоркски полицай, който разбираше от тези работи и щеше да съумее да заглади перата на местните момчета, преди да поеме разследването.

Баща ми се обадил на мама малко след като бяха дошли да го приберат, и й разказал какво е извършил. По-късно двама местни полицаи ни посетиха у дома. Единият беше племенник на Джими Галахър, който работеше извън територията на Оринджтаун. По-рано същата вечер, преди да застъпи на дежурство, той дойде у дома цивилен и поседя в кухнята ни. На колана му висеше пистолет. Двамата с майка ми се преструваха, че това е съвсем обикновено посещение, само че той стоя прекалено дълго, а аз усетих напрежението по лицето на мама, докато му поднасяше кафе и торта, които гостът почти не докосна. Сега, когато той отново бе у дома, но този път с униформа, си дадох сметка, че предишното му посещение е свързано с престрелката, обаче още не разбирах как.

Племенникът на Джими осведоми мама какво се е случило или какво изглежда се е случило на запустялото място недалеч от къщата ни, без изобщо да спомене, че това е второто му посещение тази вечер. Мама поиска да отиде при съпруга си, да го подкрепи, но полицаят я убеди, че няма смисъл да го прави. Известно време щели да го разпитват, а после най-вероятно щели временно да го отстранят от работа, без да спират заплатата му. Уверяваше я, че татко скоро ще си дойде. Да стискала зъби и да наглеждала момчето. Да не му казвала нищо засега. Е, решението си зависело от нея, но все пак би било по-добре да изчака, докато се поизяснят нещата…

Чух я да плаче след обаждането на татко. Застанах пред нея по пижама и попитах:

– Какво има? Мамо, какво се е случило?

Тя ме погледна и за миг бях напълно сигурен, че не ме е познала. Беше разстроена, беше в шок. Стореното от баща ми бе парализирало реакциите й и аз й се струвах непознат. Само това би могло да обясни студенината в погледа й, разстоянието, което този поглед постави помежду ни, сякаш въздухът бе станал гъст и плътен и ни беше откъснал един от друг. И преди бях виждал лицето й така безизразно, но само в най-лошите моменти, когато бях извършил нещо толкова ужасно, че тя просто не бе намерила какво да каже – когато откраднах пари от домакинския й фонд или когато счупих наследена от баба й чиния, която безуспешно се бях мъчил да превърна в шейна за своя малък войник.

Стори ми се, че в погледа й се чете обвинение.

– Мамо? – попитах отново, вече несигурен и изплашен. – Нещо с татко ли? Той добре ли е?

Тя намери сили да кимне, горните й зъби захапаха силно долната устна – толкова силно, че когато продума, забелязах кръв по бялото.

– Добре е. Имало е стрелба…

– Ранен ли е?

– Не, но има… има убити. Разпитват баща ти за случилото се.

– Татко ли ги е застрелял?

Тя обаче не каза нищо повече.

– Върни се в леглото – нареди после. – Моля те.

Подчиних се, но не можех да заспя. Баща ми, който трудно вдигаше ръка дори да ме перне по тила, бе извадил пистолета си и беше убил някого. Сигурен бях.

Питах се дали татко ще загази.

В крайна сметка го пуснаха. Двама глупаци от Вътрешния отдел го придружиха до къщи, а после останаха в колата и забодоха нос във вестниците. Наблюдавах ги от прозореца си. Татко изглеждаше състарен и грохнал, докато вървеше по пътеката в градината. Беше небръснат. Вдигна поглед към прозореца и ме видя. Махна за поздрав и опита да се усмихне. Махнах в отговор, но не се усмихнах.

Когато тихичко слязох долу, го заварих да прегръща силно мама, която плачеше на рамото му, и го чух да казва:

– Той ни предупреди, че може да дойдат.

Изчаках насред стълбите, затаил дъх.

– Но как е възможно? – попита мама. – Как е възможно да са същите хора?

– Не знам, но беше така. Видях ги. Чух какво казаха.

Мама отново се разплака, но по друг начин – този път виеше пронизително като човек, който рухва, който се разпада. Сякаш вътре в нея се бе отприщил язовир и всичко, което бе държала скрито, сега се изливаше през скъсаната стена и помиташе предишния й живот в огромен поток от скръб и насилие. По-късно щях да се питам дали ако мама бе успяла да издържи, щеше да предотврати случилото се после, само че тя беше толкова погълната от мъката си, че не забеляза как, убивайки онези двама младежи, съпругът й беше унищожил и нещо изключително важно за собственото си съществуване. Той бе убил двама невъоръжени тийнейджъри и въпреки обяснението му пред мама не беше сигурен защо го е направил. Или просто не можеше да понесе вероятността, че обяснението му е истина. Беше изморен, по-изтощен от всякога. Искаше да спи. Искаше да заспи и повече да не се събуди.

Двамата усетиха присъствието ми и татко отдръпна дясната си ръка от мама и включи и мен в прегръдката им. След минутка потупа и двама ни по гърба.

– Хайде, не можем да стоим така цял ден – подкани ни той.

– Гладен ли си? – попита мама и изтри очи с престилката си. Гласът й беше напълно безизразен, сякаш след като бе намерила отдушник на болката си, вече не й остана какво да раздава.

– Да. Ядат ми се яйца. Яйца и бекон. Ти искаш ли малко яйца с бекон, Чарли?

Кимнах, макар да не бях гладен. Исках просто да съм близо до баща ми.

– Трябва да си вземеш душ и да се преоблечеш – каза майка ми.

– Добре, но преди това трябва да свърша нещо. Ти се заеми с яйцата.

– Искаш ли препечена филийка?

– Да, добре. Бял хляб, ако имаме.

Майка ми започна да се суети из кухнята. Когато застана с гръб към нас, татко ме стисна за рамото и каза:

– Всичко ще бъде наред, ясно? Сега ти трябва да помагаш на майка си. Постарай се да е добре.

И ни напусна. Черната врата се отвори, после отново се затвори. Мама застина неподвижно и се заслуша като хрътка, предчувстваща неприятности, после продължи да сгорещява мазнината в тигана.

Беше чукнала първото яйце, когато чухме изстрела.

Трета глава

Движението на облаците пред слънцето промени светлината бързо и смущаващо, тя за миг избледня в зимен здрач и напомни за по-плътния мрак, който не след дълго щеше да нахлуе. Входната врата се отвори и на прага се появи възрастният човек. Носеше жилетка с качулка, но все още беше обут с чехли. Притича до края на алеята и спря на границата на двора си – пръстите му застанаха на една линия с края на моравата, сякаш тротоарът беше вода и той се боеше да не падне от брега.

– Мога ли да ти помогна с нещо, синко? – провикна се той.

_Синко._

Пресякох улицата. Той се понапрегна, чудейки се дали в крайна сметка е било разумно да заговори непознат. Сведе поглед към чехлите си и вероятно си каза, че може би е било по-добре да си бе обул обувките. Нямаше да е толкова уязвим.

Отблизо установих, че сигурно е над седемдесетте. Беше нисък и крехък на вид човек и вероятно винаги си е бил такъв – не се държеше като мъж, който преди е бил доста по-едър и силен, – но въпреки това притежаваше достатъчно вътрешна сила и увереност, за да се изправи лице в лице с непознат, дебнещ пред къщата му. Познавах по-млади мъже, които просто биха звъннали в полицията. Кафявите му очи сълзяха, но лицето му беше доста гладко за човек на такава възраст. Най-изпънато беше около очите и скулите му и създаваше впечатлението, че с възрастта кожата му е започнала да се свива и изопва по черепа, вместо да се набръчква.

– Живял съм в тази къща – обясних.

Част от предпазливостта му се стопи.

– Да не сте от момчетата на Харингтън? – присви очи той, опитвайки се да ме познае. От двете страни на носа му имаше следи от очилата, които обикновено носеше. Сигурно беше далекоглед или пък ги беше оставил вътре, за да не изглежда толкова крехък, колкото бе всъщност.

– Не, не съм.

Дори не знаех кои са семейство Харингтън. Хората, които купиха къщата след нас, се казваха Билднър. Бяха млада двойка с малко момиченце. Но всъщност бе минал четвърт век, откакто бях виждал къщата за последно. Нямах представа колко собственици е сменила през годините.

– Хм. Как се казваш, синко?

Всеки пък, когато изговаряше тази дума, чувах гласа на баща си.

– Паркър. Чарли Паркър.

– Паркър – повтори той, предъвквайки думата като парче месо, чийто вкус не можеше да определи точно. Примигна бързо три пъти и устните му се изпънаха в гримаса. – Да, знам кой сте. Аз се казвам Ейса. Ейса Дюран.

Подаде ми ръка, здрависахме се.

– От колко време живеете тук? – попитах.

– Около дванайсет години. Преди нас бяха семейство Харингтън, но продадоха къщата и се преместиха в Дакота. Не знам дали в северна или в южна. Пък и едва ли има значение точно в коя Дакота.

– Били ли сте в Дакота?

– В коя?

– В която и да е.

Той се усмихна закачливо и аз ясно видях младежа в капана на старческото тяло.

– Че защо ми е да ходя в Дакота? – отговори ми с въпрос. – Искате ли да влезете?

Чух се да изговарям думите още преди да осъзная, че съм взел решението:

– Да, стига да не ви се натрапвам.

– Ни най-малко. Жена ми скоро ще се прибере. В неделя следобед играе бридж, а аз приготвям вечерята. Останете, ако сте гладен. Направил съм свинско задушено. Винаги готвя задушено в неделя, само това мога.

– Не, благодаря ви, но много мило, че ме поканихте.

Тръгнах редом с него по алеята. Той леко влачеше левия си крак.

– А ще ми позволите ли да попитам какво получавате в замяна на това, че приготвяте вечерята?

– По-лесен живот – отговори Дюран. – На нея й харесва задушеното ми, а на мен ми харесва, че й харесва.

Стигнахме до входната врата. Дюран мина напред и я отвори. Поспрях се на стълбите, после го последвах вътре, а той затвори вратата зад мен. Коридорът беше по-светъл, отколкото го помнех. Беше боядисан в жълто с бял бордюр. Когато бях момче, коридорът беше червен. Отдясно имаше официална трапезария с махагонова маса и столове почти като нашите навремето. Отляво беше дневната. Имаше модерен телевизор с плосък екран на мястото на нашия стар „Зенит“ по времето, когато видеото все още беше новост и кабелните мрежи бяха въвели вечерен час, за да предпазят младите от секса и насилието. Кога беше това? През седемдесет и четвърта или през седемдесет и пета? Не си спомнях.

Между кухнята и дневната вече нямаше стена. Бяха я махнали и сега пространството бе обединено и отворено, а кухничката от моето детство с нейната маса за четирима бе изчезнала.

Не можех да си представя майка си тук.

– Различно ли е? – попита Дюран.

– Да, всичко е различно.

– Другото семейство е направило преустройството. Не Харингтън, а Билднър. Нали на тях сте продали къщата?

– Да.

– Освен това известно време е стояла празна. Няколко години. – Той отмести поглед, притеснен от посоката на разговора. – Нещо за пиене? Има бира, ако искате. Аз вече не пия много. Алкохолът просто преминава през тялото ми като вода през тръба. Тъкмо влезе от единия край, и излезе от другия. Освен това ме кара на сън.

Сложи чайника на печката и извади чаши и лъжички.

– Имате ли нещо против да надникна в някогашната си стая? – попитах го. – Малката предна стаичка със счупения прозорец.

Дюран отново се намръщи и доби смутен вид.

– Проклетият прозорец! Децата го счупиха, докато играеха бейзбол. Така и не се наканих да го поправя. Пък и ние използваме стаята само като килер. Пълна е с кашони.

– Няма значение. Въпреки това бих искал да я видя.

Той кимна и двамата се качихме горе. Застанах на прага на някогашната си спалня, но не влязох. Както ме предупреди Дюран, тя наистина беше натъпкана с кашони, папки, книги и стари електрически уреди, покрити с прах.

– Не обичам да изхвърлям нищо – оправда се Дюран. – Всички тези уреди все още са изправни. Надявам се някой ден да се появи човек, на когото ще му трябват, та да ме избави от тях.

Стоях там, а кашоните изчезнаха заедно с вехториите, книгите и папките. Появи се стая със сив килим, с покрити със снимки и плакати бели стени, дрешник с огледало на вратата, в което виждах отражението си – мъж на около четирийсет години с прошарена коса и тъмни очи, лавици с книги, подредени старателно по автор, нощно шкафче с дигитален будилник, последен писък на техниката, който показва 12:54.

И изстрелът, който проехтя откъм гаража зад къщата. През прозореца видях мъже да тичат…

– Добре ли сте, господин Паркър?

Дюран леко докосна ръката ми. Опитах да продумам, но не успях.

– Хайде да слезем долу. Ще ви приготвя кафе.

Фигурата в огледалото се превърна в привидението на момчето, което бях някога, и аз приковах погледа му, докато отражението бавно избледня и изчезна.

Двамата с Ейса Дюран седяхме в кухнята. През прозореца виждах горичка от сребристи брези на мястото на гаража. Дюран проследи погледа ми.

– Научих за случилото се – каза той. – Ужасна трагедия.

В стаята миришеше на задушеното на Дюран. Ухаеше приятно.

– Да, така е.

– Събориха гаража.

– Кой?

– Семейство Харингтън. Съседите, господин и госпожа Росети – може би няколко години след като вие сте живели тук, – те ми разказаха.

– Защо са го съборили?

Но още докато задавах въпроса, вече знаех отговора. Изненадах се само, че гаражът толкова дълго бе останал непокътнат.

– Сигурно са от хората, които смятат, че когато на дадено място се случи нещо лошо, отгласът от нещастието остава – отвърна Дюран. – Не знам дали е така. Самият аз не обръщам внимание на такива неща. Жена ми вярва в ангели… – посочи той към оскъдно облечената крилата фигура, провесена на кухненската врата, – само че нейните ангели ми приличат на феи от анимационните филмчета. Съмнявам се, че жена ми прави разлика между ангели и феи. Както и да е… Децата на Харингтън не обичали да влизат в гаража. Малката им дъщеря все повтаряла, че там мирише лошо. Майката казала на госпожа Росети, че понякога вътре мирише на…

Той замълча и се намръщи за трети път. Явно такава бе неволната му реакция на всичко, което го смущава.

– Няма нищо, продължете, моля – успокоих го аз.

– Казвала, че мирише на гръмнал пистолет.

И двамата замълчахме.

– Защо сте дошли, господин Паркър?

– Не съм сигурен. Струва ми се, някои въпроси се нуждаят от отговори.

– Знаете ли, на определен етап от живота си човек усеща подтик да започне да рови в миналото – каза Дюран. – Преди майка ми да умре, я накарах да седне и да ми разкаже цялата ни семейна история, всичко, което може да си спомни. Струва ми се, че исках да знам тези неща, за да проумея към какво принадлежа, преди човекът, способен да ми го разкрие, да си отиде завинаги. Хубаво е човек да знае откъде произхожда. Предава го на децата си и не се чувства толкова безпомощно влачен от течението на живота, толкова самотен. Само че някои неща е по-добре да оставиш в миналото. Да, знам, че психоаналитиците, психиатрите и един господ знае още кой ще ви кажат обратното, но грешат. Не трябва да ровиш във всяка рана и да я отваряш, не всяка злина трябва да бъде преосмисляна или насила изваждана на бял свят. Най-добре е просто да оставиш раната да заздравее, дори да не заздравее както трябва, или да зарежеш злините на тъмно и да си напомняш, че не бива да влизаш сред сенките, ако можеш да го избегнеш.