Текст книги "Отмъщение от отвъдното"

Автор книги: Дж. Дж. Коннолли

сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 19 страниц)

_Ъпстийн се отдалечил по посока на метрото. Джими се обадил на племенника си от уличен телефон. След това се върнал в „Питс“, пиел и си бъбрел с хората, но мислите му били отделени от тялото, устните му се движели сами. Останал там, докато се разнесла новината, че Уил Паркър е застрелял две хлапета в Пърл Ривър, че са го намерили в съблекалнята на Девети участък с обляно от сълзи лице и в очакване да го арестуват._

_А когато го попитали защо е шофирал обратно чак до града, отговорил само, че искал да бъде сред свои._

Двайсет и трета глава

_Разбира се, можел да се обърне към своите колеги от полицията, но какво може да им обясни? Че две хлапета се опитват да убият сина му? Че тези две хлапета са всъщност само приемници на други същини, на зли духове, които вече са убили майката на момчето и сега са се върнали, за да убият детето й? Може би щял да успее да съчини някаква лъжа, някаква история за заплахи към семейството му или да им каже, че кола, подобна на тази, която карат хлапетата, е забелязана близо до кабинета на лекаря след смъртта му, а момче и момиче са били видени да напускат къщата през нощта на убийството му. Всичко това сигурно щяло да бъде достатъчно, за да ги арестуват, стига изобщо да ги намерят, само че Уил не ги искал в ареста, искал да си отидат завинаги._

_Предупреждението на равина да не ги убива отишло на вятъра. То просто прекършило нещо у Уил. Смятал, че е в състояние да се справи с всичко – убийство, загуба, задушено под купчина палта дете, – но сега вече не бил сигурен, че е така. Не искал да повярва на думите на равина, защото това би означавало да отхвърли всички неща, които смятал за сигурни на света. Можел да приеме, че някой, някаква все още неизвестна същина желае смъртта на сина му. Целта била ужасяваща и той не я разбирал, но можел да се справи, ако зловредникът бил човешко същество. В крайна сметка, нямало никакви доказателства за правотата на равина. Мъжът и жената, които преследвали Каролайн, били мъртви. Със собствените си очи видял и двамата да умират, после видял и мъртвите им тела._

_Само че те били различни, нали? Мъртвите винаги са различни: някак по-дребни и свити. Лицата им се променят, телата им се деформират. С течение на годините той се бе убедил в съществуването на човешката душа, дори и само поради видимата липса на нещо от тялото на мъртвеца. Нещо напускаше тялото в мига на смъртта, променяше тленните останки и от вида на мъртвия ставаше ясно, че то си тръгва._

_Но все пак, все пак…_

_Замислил се за жената. Докато умирала, тя била по-слабо обезобразена от мъжа. Гумите на камиона разкъсали лицето му неузнаваемо, но жената била физически непокътната с изключение на дупките от куршуми, които Джими пробил в нея, а те били в горната половина на тялото й. Когато се вгледал в лицето й, след като я извадили от водата, Паркър се смаял от настъпилата в нея промяна. Трудно му било да повярва, че е същата жена. Жестокостта, толкова осезаема в чертите й, вече я нямало, но имало и нещо друго – външността й била станала някак по-мека, сякаш костите й били притъпени и острите очертания на скулите, носа и брадичката й били заоблени. Погледнал към Джими и видял същата реакция, само че за разлика от него Джими изрекъл мислите си гласно:_

– _Изобщо не прилича на нея – казал. – Виждам раните, обаче…_

_Криминолозите го изгледали смаяно, но не казали нищо. Знаели, че всеки полицай реагира различно, след като е бил въвлечен в престрелка с фатален край. Не била тяхна работа да коментират._

_О, да, след смъртта нещо наистина я било напуснало, но Уил не вярвал или не искал да повярва, че то отново се е върнало._

_И така, докато племенникът на Джими Галахър пазел сина му, той обикалял с колата улиците на Пърл Ривър, спирал на кръстовищата, за да огледа улиците, осветявал с фенерчето си тъмните коли по паркингите, намалявал скоростта, за да оглежда младите двойки, предизвиквал ги и те да го погледнат, защото бил сигурен, че ще успее да разпознае по очите онези, които са дошли за сина му._

_Може би му е било съдено да ги намери. През следващите няколко часа той се питал дали те са го чакали, понеже са знаели, че той ще дойде, ала няма да бъде способен да им се противопостави. Били му непознати и макар равинът да го предупредил какво представляват, кой би повярвал истински на подобно нещо?_

_След време нещо щяло да дойде и за Ъпстийн. Той не бил целта им, можели да го оставят на друг. Равинът можел да почака…_

_Те не помръднали, когато фенерчето му ги открило насред пустошта недалеч от дома му. Видели другия мъж, онзи едрия, с червената коса, да пристига в къщата, мярнали пистолета в ръката му. Сега, след като вече знаели къде е момчето и били научили какъв е истинският му произход, нямали търпение да действат, да изпълнят задачата, възложена им толкова отдавна. Ала ако прибързат и допуснат грешка, щели отново да го изгубят. Мъжът в къщата бил въоръжен, а те не искали да умират – нито единият, нито двамата. Вече били разделени дълго, а толкова се обичали. Този път борбата им да се съберат била по-кратка от преди, но раздялата въпреки това им се сторила твърде дълга. Младежът бил проследен от друг, от онзи Китим, който прошепнал ужасни неща в ухото му, и младежът знаел, че те са верни. Тръгнал на север и след време с помощта на Китим намерил девойката. Сега двамата изгаряли един за друг, ликуващи във физическата си форма. След като момчето умряло, двамата щели да изчезнат и да останат заедно завинаги. Трябвало само да внимават. Не искали да рискуват._

_Към тях се приближавал бащата на момчето, веднага го познали. Младата жена любопитно си помислила, че го е виждала за последен път в мига на смъртта си. И ето го отново сега, по-възрастен и по-побелял, изморен и слаб. Усмихнала се, навела се и стиснала ръката на младия мъж. Той се обърнал да я погледне и тя съзряла в погледа му извечен копнеж._

– _Обичам те – прошепнала._

– _И аз те обичам – отговорил той._

_Уил излязъл от колата. Държал в ръката си пистолет, притиснат до дясното му бедро. Осветил ги с фенерчето. Младежът заслонил очите си с ръка._

– _Е, човече, какво правиш с това фенерче? – попитал._

_Младежът се сторил смътно познат на Уил. Бил някъде от окръг Рокланд, Уил бил напълно сигурен, макар да бил пристигнал неотдавна. В главата му се въртяло нещо за младежки престъпления, може би от посещението му в Оринджтаун при местните ченгета._

– _Да ви виждам ръцете! И на двамата!_

_Те се подчинили – младежът поставил ръце на волана, а лакираните пръсти на младата жена се появили върху таблото на колата._

– _Ваша ли е колата? Талон и шофьорска книжка – наредил Паркър._

– _Ти полицай ли си? – попитал младежът. Говорел лениво и провлачено и се усмихвал, за да покаже на Паркър, че всичко това е само фарс. – По-добре първо ми покажи значката си._

– _Млъквай. Талон и шофьорска книжка!_

– _В джоба на козирката са._

– _Бавно се протегни с лявата си ръка._

_Младежът свил рамене, но се подчинил, взел шофьорската си книжка и я показал на полицая._

– _Алабама. Доста далеч си от къщи._

– _Винаги съм далеч от къщи._

– _На колко години си?_

– _На шестнайсет. И още малко…_

_Уил вперил поглед в него и съзрял мрака в погледа му._

– _Каква правиш тук?_

– _Седя си. Прекарвам си добре с любимото си момиче._

_Тя се изкискала, но смехът й не прозвучал никак приятно. Приличал на клокоченето на гърне върху стара печка – докоснеш ли го, ще се изгориш. Полицаят отстъпил назад._

– _Излезте от колата._

– _Защо? Не сме направили нищо нередно. – Тонът на младежа се променил и Паркър доловил гласа на възрастен човек. – Освен това още не си ни показал значката си. Може изобщо да не си ченге, а крадец или изнасилвач. Няма да мръднем, докато не видим значката._

_Младежът забелязал как лъчът на фенерчето потреперва и разбрал, че полицаят е разколебан. Имал подозрения, но не били достатъчни, за да действа, пък и му било приятно да го измъчва, макар и не колкото щяло да му стане приятно, когато му даде да разбере, че не е успял да спаси сина си._

_Обаче момичето се обадило и това решило съдбата им:_

– _И какво ще направиш, полицай Паркър? – изкикотила се тя._

_Миг тишина и младежът осъзнал, че тя е допуснала ужасна грешка._

– _Откъде знаеш името ми?_

_Тя престанала да се киска. Младежът облизал устни. Може би все още можели да спасят положението._

– _Сигурно някой ви е посочил. Тук има много ченгета. Един тип ми изреждаше имената им._

– _Какъв тип?_

– _Един познат. Хората тук са дружелюбни с непознатите. Така разбрах кой сте. – И отново облизал устните си._

– _И аз знам кои сте вие – заявил Паркър._

_Младежът се втренчил в него и се променил. Бил подвластен на младежкия гняв, на неспособността да се контролира в по-сериозни ситуации. И сега, когато полицаят го предизвикал, онова старо нещо в него се показало за миг – нещо от пепел, огън и овъглена плът, нещо трансцендентално красиво и безкрайно грозно._

– _Майната ти на теб и на детето ти – изругал младежът. – Нямаш никаква представа кои сме. – Леко завъртял лявата си китка и на светлината на фенерчето Уил видял знака._

_И в този момент пукнатината у Уил Паркър зейнала докрай и той осъзнал, че не издържа повече. Първият изстрел убил младежа, куршумът проникнал точно над дясното му око и излязъл през тила, а после заседнал в задната седалка сред кръв, коса и мозък. Нямало нужда от втори изстрел, но Уил въпреки това стрелял. Младата жена се разпищяла. Привела се и обхванала с ръце главата на любимия си, после забола поглед в човека, който й го отнел за втори път._

– _Ще се върнем – прошепнала. – Ще продължим да се връщаме, докато всичко не свърши._

_Уил не казал нищо. Само леко свалил пистолета и я прострелял веднъж в гърдите._

_Когато издъхнала, Уил се върнал до колата си и оставил пистолета върху капака. Верандите и коридорите на околните къщи светнали, видял някакъв човек да стои в двора си и да гледа към двата автомобила. Усетил солен вкус на устните си и си помислил, че се е разплакал, но после усетил болката и осъзнал, че си е прехапал езика._

_Замаян, се качил в колата и я подкарал. Докато минавал покрай мъжа на двора, по изражението му видял, че онзи го е познал, но му била все тая. Дори не знаел накъде се е запътил, докато не видял отпред светлините на града. Тогава разбрал._

_Отивал си у дома._

_Разпитвали го през почти цялата нощ, след като го откарали обратно в Оринджтаун. Обяснили му, че е загазил, понеже е напуснал местопрестъплението, а в отговор той им сервирал най-простичката лъжа, която успял да изфабрикува; на път за къщи забелязал колата насред запустялото място, тъй като на кръстовището човек, който познавал, но чието име не помнел, го предупредил за нея. Колата присветнала с фарове, сторило му се, че чува и клаксона. Спрял, за да провери дали всичко е наред. Младежът го подразнил, преструвайки се, че бърка за нещо във вътрешния си джоб – може би оръжие. Уил го предупредил, после стрелял и убил младежа и момичето. След като разказал историята за трети път, следователят от прокуратурата на окръг Рокланд Козлик помолил да остане за малко насаме с Уил и другите ченгета – и местните, и от Вътрешния отдел – се съгласили. След като излезли, Козлик спрял магнетофона и запалил цигара. Не предложил на Уил, защото на по-ранен етап от разпита той вече бил отказал._

– _Не си карал собствената си кола – отбелязал Козлик._

– _Не, взех колата на приятел._

– _Какъв приятел?_

– _Просто приятел. Той няма нищо общо. Не се чувствах добре. Исках да се прибера вкъщи възможно най-бързо._

– _И приятелят ти даде колата си?_

– _Не му трябваше. Утре сутрин щях да му я закарам в града._

– _А къде е сега?_

– _Какво значение има?_

– _Била е използвана по време на престрелката._

– _Не си спомням. Не помня много след стрелбата. Просто карах. Исках да се махна от там._

– _Бил си травмиран. Това ли се опитваш да ми кажеш?_

– _Възможно е. За пръв път убивам човек._

– _Нямали са пистолет – казал му Козлик. – Проверихме. И двамата са били невъоръжени._

_Козлик дръпнал от цигарата и се вгледал внимателно през дима в човека, който седял срещу него. Още от мига, в който го бяха отвели на разпит, той сякаш се бе отнесъл другаде. Може би се дължало на шока. Детективите от Вътрешния отдел пристигнали от града с копия от служебното досие на Уил Паркър. Както току-що отбелязал, за пръв път убивал човек – и официално, и доколкото можел да прецени Козлик, неофициално. (Самият той работил в нюйоркската полиция двайсет години и не си правел никакви илюзии по този въпрос.) Сигурно му било трудно да се справи с факта, че е отговорен за смъртта на двама младежи. Само че Козлик тълкувал положението по друг начин – Уил Паркър бил не толкова в шок, колкото искал всичко да приключи по-бързо. Точно като обречен, който иска само да го отведат от съдебната зала право на мястото за екзекуция. Дори описанието, което направил на събитията и което според Козлик било лъжа, било неискрено и неистинно. Паркър не давал пет пари дали му вярват. Искаш някаква версия и той им я предоставил. Ако ще търсят празнини, да търсят, все му била тая._

_Да, точно така, казал си Козлик, на този човек изобщо не му пукало. Репутацията и кариерата му били поставени на карта, ръцете му били окървавени. Когато обстоятелствата около убийствата започнели да се разчуват, пресата щяла да поиска главата му, а в управлението имало хора, които като нищо щели да пожертват Уил Паркър, за да покажат, че полицията не толерира убийци в редиците си. Козлик знаел, че вече обсъждат проблема, и хората, които трябвало да си пазят репутацията, преценявали доколко е разумно да устоят на бурята и да заемат страната на своя служител в сравнение с вероятността това допълнително да опетни репутацията на управлението, замесено и все още разбунено от няколко разследвания за корупция._

– _Значи твърдиш, че не познаваш тези хлапета, така ли? – попитал Козлик. Въпросът вече бил зададен повече от веднъж в стаята, но Козлик долавял искрица несигурност в изражението на Паркър всеки път, когато отричал, че ги познава. Сега отново я забелязал._

– _Младежът ми се стори познат, но не мисля, че го познавам лично._

– _Казва се Джо Драйдън от Бърмингам, Алабама. Пристигнал тук преди няколко месеца и вече има досие: предимно дреболии, но бил на път да се замеси и в нещо голямо._

– _Както вече казах, не го познавам лично._

– _А жената? – Никога преди не съм я виждал._

– _Мисис Гейнс. От добро семейство от Джърси. Семейството й я обявили за изчезнала преди седмица. Имаш ли някаква представа как така се е озовала в Пърл Ривър заедно с Драйдън?_

– _Вече ме питахте. Казах ви – не знам._

– _Кой е ходил в къщата ти снощи вечерта?_

– _Не знам, не съм бил там._

– _Имаме свидетел, който твърди, че снощи в дома ти влязъл някакъв мъж. Останал известно време. Свидетелят останал с впечатление, че мъжът носел пистолет._

– _Както ви казах, не знам за какво говорите, но свидетелят ви сигурно греши._

– _Според мен свидетелят е надежден._

– _Защо не е повикал полиция?_

– _Защото жена ти отворила вратата и пуснала човека вътре. Явно го познавала._

_Уил сви рамене._

– _Не знам нищо по въпроса._

_Козлик дръпнал от цигарата си за последен път, после я угасил в препълнения пепелник._

– _Защо изключихте магнетофона? – попитал Уил._

– _Защото от Вътрешния отдел не знаят за въоръжения мъж – казал Козлик. – Надявах се да ми кажеш защо си смятал, че близките ти са били изложени на сериозна опасност и се е налагало да ги защитиш, и каква връзка има това с двете хлапета, които си застрелял._

_Уил обаче не отговорил и понеже Козлик разбрал, че положението едва ли ще се промени, временно се отказал._

– _Ако от Вътрешния отдел научат, ще разпитват жена ти. Трябва да си оправиш историята. Боже, защо просто не подхвърли пистолет? Ако в колата им имаше пистолет, цялата тази работа нямаше да се наложи._

– _Защото не подхвърлям улики – заявил Уил и за пръв път се пооживил. – Не съм такъв полицай._

– _Е, имам новина за теб – казал Козлик, – имаме две мъртви хлапета в една кола, и двете невъоръжени. Ето какъв полицай си._

Двайсет и четвърта глава

Наближавахме към края.

– Взех баща ти от полицейското управление на Оринджтаун преди обяд – каза Джими. – Навън имаше репортери, затова настаниха един полицай на задната седалка на един цивилен седан с покрито лице и го откараха сред неистовото избухване на светкавиците, а аз чаках баща ти на задния вход. Отидохме в едно заведение, наречено „Крийлис“ в Оринджтаун. Вече го няма. На мястото му са построили бензиностанция. Навремето там човек можеше да хапне хубав бургер, осветлението беше приглушено и никой не задаваше никакви въпроси, освен „Още едно?“ или „Искате ли и пържени картофки?“. Понякога ходех там с племенника и със сестра си. Двамата със сестра ми вече рядко се виждаме, живее в Чикаго. Тя смята, че съм изложил племенника си на опасност, като съм го помолил да направи онова за родителите ти, но всъщност започнахме да се отчуждаваме много преди това.

Не го прекъснах. Той кръжеше около ужаса на онова, което предстоеше, като куче, което се бои да хапне заразено месо от ръката на непознат.

– Когато пристигнахме, там беше само барманът. Познавах го и той ме познаваше. Сигурно е разпознал и баща ти, но дори да беше така, не продума нищо. Пихме кафе, поговорихме си.

– Той какво каза?

Джими сви рамене, все едно това не беше важно.

– Каза същото като Ъпстийн – били те. Изглеждали различно, но той видял очите им, а думите на момичето и знакът на момчето го потвърждавали. И онази заплаха да се върнат. Непрекъснато мисля за нея. – Леко потрепери като спокойна вода, докосната от лек ветрец. – Кълнеше се, че после, точно преди първия изстрел, лицата им се променили.

– Променили се?

– Обясни го така – все едно носели маски, които за момент станали прозрачни, и той видял какво има зад тях. И точно тогава стрелял по младежа. Дори не можеше да си спомни кога е убил момичето. Знаеше, че го е направил, просто не можеше да си спомни как е станало. След час ме помоли да го закарам вкъщи, но пред „Крийлис“ ни чакаха двама от Вътрешния отдел. Казаха, че те щели да откарат Уил у дома. Притеснявали се заради репортерите, но според мен искаха да останат още няколко минути насаме с него с надеждата, че съм го убедил да разкаже истината. Нали разбираш, знаеха, че нещо във версията му не е както трябва. Просто не успяваха да намерят пукнатините. По-късно, след като той умря, се опитаха да ме притиснат, но и аз не им казах нищо. И с кариерата ми като ченге беше свършено. Прослужих си годините докрай в Девети участък, за да си получа пълните обезщетения и пенсията.

Видях Уил за последен път, когато вътрешните го отведоха. Благодари ми за всичко, което бях направил, и ми стисна ръката. Още тогава трябваше да се сетя какво ще последва, но просто не обърнах внимание. Ние нито веднъж не се бяхме ръкували, дори и при запознанството си в полицейската академия. Просто нямахме този навик. Гледах го как се отдалечава и после се прибрах у дома. Позвъниха ми още преди да съм се събул. Племенникът ми съобщи. Интересното е, че ако тогава ме бяха попитали дали съм изненадан, щях да отговоря „не“. Двайсет и четири часа по-рано бих казал, че подобно нещо е невъзможно да се случи, че Уил Паркър никога не би налапал дулото на пистолета си, но сега вече си спомням, че докато седяхме в „Крийлис“, той не беше същият човек. Изглеждаше по-възрастен, съсипан. Според мен не можеше да повярва какво е видял и какво е направил. Просто му дойде прекалено много.

Погребението беше странно. Не знам ти какво си спомняш, но някои хора, които би трябвало да присъстват, всъщност не дойдоха. Комисарят не се появи, но това едва ли бе изненада, след като обявиха случая за убийство и последвало го самоубийство. Имаше обаче други хора – предимно цивилни офицери от централното управление, – които също не дойдоха, въпреки че обикновено присъстваха на такива неща. Цялата работа миришеше и те го съзнаваха. Вестниците ги дъвчеха непрекъснато и това никак не им се нравеше. В известен смисъл, надявам се да ме извиниш, че го казвам, смъртта на баща ти бе най-добрият изход за тях. Ако разследването го бе реабилитирало, пресата щеше да ги изпържи на пъклен огън. Ако стигнеха до извода, че убийствата са неоправдани, щяха да са принудени да го изпратят на съд, а тогава полицаите на улицата и профсъюзите щяха да бълват огън и жупел. Самоубийството на Уил им даваше възможност да заровят цялата работа с него. След смъртта му оповестиха, че разследването не е открило достатъчно улики. Единствените хора, които знаеха истината за случилото се в онази пустош, бяха мъртви.

Погребаха Уил като инспектор. Имаше оркестър, всички бяхме с бели ръкавици и черни ленти, връчиха на майка ти сгънато национално знаме. Обезщетенията му бяха под въпрос заради начина, по който умря. Може и да не знаеш, но един инспектор от централното управление, Джак Степ, си поговори на четири очи с майка ти, докато тя отиваше към колата след погребението. Степ беше помощник на комисаря и разчистваше зад кулисите. Увери я, че ще се погрижат за нея, и наистина го направиха. Платиха обезщетенията под масата. Някой се погрижи двамата с нея да бъдете осигурени.

Ъпстийн се свърза с мен след погребението. Не присъства на него, не знам защо. Мисля, че това щеше да го изложи на прекалено голяма публичност, а той не обича такива неща. Дойде тук, в тази къща, седна на стола, на който седиш ти, попита ме какво знам за убийствата и аз му казах същото, което казах и на теб, всичко. След това си тръгна и повече не го видях. Дори не съм говорил с него, докато ти не дойде и не започна да разпитваш. А след теб се появи и Уолас и аз реших, че вече трябва да осведомя Ъпстийн. Уолас не ме притесняваше – има си начини да се справиш с такива неща, сигурен бях, че можем да го сплашим, когато се наложи. Но ти си друга работа. Знаех, че ще дойдеш пак, че решиш ли веднъж да ровиш в калта, няма да спреш, докато не изровиш костите. Ъпстийн ми каза, че хората му вече действат, за да спрат Уолас, и че трябва да ти разкажа какво знам. – Джими се облегна назад и замълча. – Сега вече знаеш всичко.

– И си го крил от мен през цялото време?

– Не съм го обсъждал дори с майка ти и, честно казано, се зарадвах, когато тя реши да те отведе в Мейн. Така нямаше да се чувствам отговорен за теб. Можех да се престоря, че съм забравил всичко.

– Щеше ли да ми кажеш, ако не бях дошъл да те разпитвам?

– Не. Какъв смисъл има? – След това, изглежда, премисли. – Виж, не знам, четох за теб и слушах разказите за хората, които си намирал, за мъжете и жените, които си убил. Имаше нещо странно във всички тези случаи. Може би през последните няколко години си мислех, че е по-добре да ти кажа, за да… – Мъчеше се да намери точните думи.

– Какво „за да“?

Джими най-сетне реши как да се изрази, макар и мрачно:

– За да си готов за тях, когато отново се появят.

Двайсет и пета глава

Мобилният ми телефон иззвъня малко преди полунощ. Джими ми беше оправил леглото в свободната стая и аз седях на кухненската маса и все още се опитвах да осмисля разказа му. Почвата под краката ми вече не изглеждаше стабилна и не бях сигурен дали ще мога да остана изправен. Може би трябваше да се усъмня в разказа на Джими или поне да подходя скептично към някои подробности, докато лично не ги разследвам още малко, но не го направих. Дълбоко в сърцето си знаех, че всичко, което ми каза, е истина.

Погледнах екранчето на телефона си, преди да приема обаждането, но номерът бе непознат.

– Ало?

– Господин Паркър? Чарли Паркър?

– Да.

– Обажда се детектив Дъг Сантос от Шейсет и осми участък. Господине, бих искал да знам къде се намирате в момента?

Шейсет и осми участък покриваше района на Бей Ридж, където преди живеех със семейството си. Ченгетата от този участък, включително Уолтър Коул, първи пристигнаха на местопрестъплението в нощта, когато умряха Сюзън и Дженифър.

– Защо? – попитах. – Какво има?

– Моля ви, просто отговорете на въпроса ми.

– В Бруклин. В Бенсънхърст.

Тонът на гласа му се промени. Отначало бе само делови и рязък, а сега думите му прозвучаха по-тревожно. Не знам как се случи, но само за няколко секунди усетих, че съм станал евентуален заподозрян.

– Можете ли да ми дадете адреса? Бих искал да говоря с вас.

– За какво става дума, детектив? Късно е, а имах дълъг ден.

– Бих предпочел да ви го кажа лично. Адресът?

– Един момент.

Джими тъкмо се бе върнал от тоалетната. Изви въпросително вежди и аз закрих телефона с ръка.

– Полицай от Шейсет и осми участък. Иска да говори с мен. Имаш ли нещо против да се видя с него тук? Имам чувството, че ще ми трябва алиби.

– Разбира се – отговори Джими. – Как се казва?

– Сантос.

Джими поклати глава.

– Не го познавам. Малко е късно, но ако искаш, мога да завъртя няколко телефона и да разберем какво става.

Дадох адреса на Сантос. Каза, че до час ще пристигне. А в това време Джими започна да звъни на познатите си, макар че и Уолтър Коул оставаше вариант, ако неговите връзки не свършеха работа. Освен това изхвърли празните бутилки още докато водеше първия разговор, който се оказа достатъчен. Когато затвори, беше потресен.

– Извършено е убийство – каза.

– Къде?

– Няма да ти хареса. На „Хобарт“ 1219. Има мъртъв човек в кухнята на някогашната ти къща. Името му сигурно ще предизвика у теб смесени чувства – Мики Уолас.

Сантос пристигна половин час по-късно. Беше висок и мургав, вероятно на не повече от трийсет години. Имаше жадния вид на човек, твърдо решен да направи всичко в човешките възможности, за да се издигне максимално бързо в професията, и беше готов да мачка наред. Разочарова се, когато се оказа, че имам алиби за цялата вечер, при това осигурено от ченге. Все пак прие поканата за чаша кафе и макар да не се държа точно приятелски, все пак се поразмекна достатъчно, за да стане ясно, че вече не съм вероятен заподозрян.

– Познавахте ли този човек? – попита той.

– Възнамеряваше да пише книга за мен.

– А какво беше вашето отношение?

– Не беше добро. Опитах се да го разубедя.

– Нещо против да попитам как? – Ако Сантос имаше чувствителни като антени пипала, щяха да се размърдат в този момент. Може и да не бях убил Уолас лично, но пък имаше вероятност да съм наел някого, за да го стори.

– Заявих му, че няма да му съдействам. И се постарах никой друг да не му съдейства.

– Явно не е схванал намека. – Сантос отпи от кафето си. Остана приятно изненадан от вкуса му. – Хубаво кафе – отбеляза той пред Джими.

– „Блу Маунтин“ – поясни Джими. – Само най-доброто.

– Работили сте в Девети участък, така ли? – попита Сантос.

– Точно така.

Сантос насочи вниманието си отново към мен.

– Баща ви също е работил в Девети, нали?

Почти се възхитих на способността на Сантос толкова бързо да влиза в крак. Ако не беше следил случая ми преди, явно някой го бе запознал с основните моменти по телефона, докато бе шофирал към Бенсънхърст.

– Пак познахте.

– Бъбрите си за едно време, а?

– Това има ли общо със сегашния случай?

– Не знам, има ли?

– Вижте, детектив – казах, – исках Уолас да спре да се рови в живота ми, но не исках да умира. Ако смятах да го убивам, нямаше да го направя в стаята, където са били убити жена ми и дъщеря ми и щях да се погрижа да съм много далеч в същия този момент.

Сантос кимна.

– Май имате право. Знам кой сте. Каквото и да говорят хората за вас, не сте глупав.

– Радвам се да го чуя – казах.

– Нали? – Въздъхна. – Преди да дойда тук, говорих с някои хора. Смятат, че това не е вашият стил.

– А казаха ли ви какъв е моят стил?

– Казаха, че едва ли бих искал да разбера, и аз им вярвам, но не бил като случилото се с Мики Уолас.

Чаках.

– Измъчвали са го с нож – поясни Сантос. – Неумело, но ефикасно. Допускам, че някой се е опитал да го накара да проговори. И след като е казал каквото знае, са му прерязали гърлото.

– И никой нищо не е чул?

– Не.

– Как е бил намерен?

– Полицаите от патрулната кола забелязали, че страничната порта на къщата е отворена. Заобиколили отзад и видели светлина в кухнята – малко фенерче, вероятно на Уолас, но ще го проверим за отпечатъци за всеки случай.

– И сега какво?

– Свободен ли сте?

– В момента ли?

– Сега, разбира се.

– Приключих тук – казах. При други обстоятелства щях да остана при Джими с надеждата на следващата сутрин, след като осмисля чутото, да изстискам от него и последната подробност. Може би щях да го помоля отново да прехвърлим всичко, за да сме сигурни, че нищо не е изпуснал, само че Джими беше изморен. Цяла вечер бе изповядвал не само своите грехове, но и греховете на други хора. Нуждаеше се от сън.

Знаех какво ще поиска от мен Сантос и знаех, че трябва да се съглася, колкото и да ме заболи.

– Бих искал да огледате къщата – каза Сантос. – Трупът не е там, обаче искам да видите нещо.

– Какво?

– Просто хвърлете един поглед, става ли?

Съгласих се. Казах на Джими, че сигурно ще дойда да поговорим пак след няколко дни, и той отговори, че ще си бъде тук. Би трябвало да му благодаря, но не го направих. Дълго беше крил от мен твърде много. Той остана на верандата и ни изпрати с поглед. Махна за сбогом, но аз не му отвърнах.

От години не бях стъпвал на „Хобарт Стрийт“ – откакто изнесох от там и последните семейни вещи, изхвърлих ненужните и задържах останалите. Мисля, че това беше една от най-трудните задачи, с които трябваше да се справя, тази служба в памет на мъртвите. С всяка вещ, която отделях настрани – рокля, кукла, шапка, играчка, – ми се струваше като предателство към паметта им. Би трябвало да запазя всичко, защото това бяха предмети, които те са докосвали и държали, и частица от тях бе останала във всички тези познати предмети, станали нелепи поради загубата. Отне митри дни. Спомням си как часове наред седях на ръба на леглото ни с четката за коса на Сюзън в ръка, и галех останалите между зъбците косми. И това ли трябваше да изхвърля, или трябваше да го запазя заедно с червилото, заело нейната форма, с ружа, съхранил отпечатък от пръста й, с неизмитата винена чаша с отпечатъци от устните и от ръцете й? Какво трябваше да съхраня и какво трябваше да забравя? В крайна сметка май запазих твърде много. Или пък недостатъчно. Твърде много, за да успея наистина да оставя миналото зад гърба си, и твърде малко, за да се потопя изцяло в спомените за тях.

– Добре ли сте? – попита Сантос, когато застанахме на портата.

– Не – отговорих. Видях телевизионните камери, светкавиците избухнаха в очите ми и оставиха след себе си светли точици. Видях патрулни коли и униформени мъже. И отново се върнах в онези времена, бях с разранени колене и разкъсани панталони, стисках главата си с ръце, а гледката на мъртвите тела се бе отпечатала върху ретината ми.