Текст книги "Отмъщение от отвъдното"

Автор книги: Дж. Дж. Коннолли

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 19 страниц)

– _Какво е това? – попитал Уил момичето._

– _Не знам – отговорила тя леко заваляно. – Един приятел ми ги даде да му ги пазя._

– _Бива си я тази измишльотина. И как се казва приятелят ти? Ханс Кристиан Андерсен?_

– _Кой?_

– _Няма значение. Това твоят апартамент ли е?_

– _Да._

– _Как се казваш?_

– _Сандра._

– _Сандра коя?_

– _Сандра Хънтигдън._

– _Е, Сандра, арестувам те за притежание на наркотици с цел пласиране. – Закопчал й белезниците, прочел й правата и после направил същото с младежа, когото пребъркал преди това. Джими записал имената на останалите и им казал, че може да си ходят, но пипне ли ги на улицата отново, ще ги прибере на топло за скитничество, ако ще да се надбягват в този момент. Всички отново насядали. Били млади и изплашени, освен това постепенно осъзнавали колко им е провървяло, че не са оковани като приятелчетата си, обаче още не се били освестили достатъчно, за да си тръгнат._

– _Добре, да вървим – подканил Уил двамата с белезници. Повел Хънтигдън към изхода на апартамента, а Джими го следвал с момчето, което се казвало Хауард Мейсън, но внезапно нещо просветнало в замъгленото от наркотиците съзнание на Хънтигдън:_

– _Детенцето ми – казала тя. – Не мога да оставя детето!_

– _Какво дете? – попитал Уил._

– _Дъщеря ми. На две годинки е. Не мога да я оставя сама._

– _Госпожице, в апартамента няма никакво дете. Лично го претърсих._

_Тя обаче се опъвала._

– _Казвам ви, детето ми е тук – развикала се тя и явно не се преструвала. Загрижеността й му се сторила искрена._

_От стаята се обадил чернокож младеж на двайсетина години:_

– _Не лъже, господине. Наистина има дете._

_Джими погледнал Уил._

– _Сигурен ли си, че претърси навсякъде?_

– _Не е Сентръл Парк._

– _По дяволите! – Джими обърнал Мейсън обратно към дневната. – Сядай на дивана и не мърдай! – наредил му той. – Добре, Сандра, твърдиш, че имаш дъщеря. Да я намерим. Как се казва?_

– _Мелани._

– _Така, Мелани. Сигурна ли си, че не си помолила някой да я гледа тази вечер?_

– _Не, тук е – вече разплакана, отговорила Хънтигдън. – Не ви лъжа._

– _Добре, скоро ще разберем._

_Не били много местата, на които можели да потърсят, но въпреки това започнали да викат момиченцето по име. Двамата полицаи огледали зад диваните, в банята и в кухненските бюфети._

_Намерил я Уил. Била под купчината палта на леглото. Разбрал, че момиченцето е мъртво още щом докоснал крачето му._

Джими отпи глътка от виното си.

– На хлапето сигурно му се бе приискало да легне на леглото на майка си – каза той. – Вероятно беше пропълзяло под купчината палта на топло и после бе заспало. Отгоре натрупали още палта и тя просто се задушила. Още помня какъв звук издаде майка и, когато я намерихме. Идваше някъде от дълбоко, някъде от древността. Като рев на умиращо животно. А после просто се строполи на пода с все още вързани с белезниците ръце на гърба. Пропълзя под леглото на четири крака и започна да рови под палтата с глава, за да се добере до дъщеря си. Не я спряхме. Само стояхме и я гледахме.

Не беше лоша майка. Работеше на две места, а леля й се грижеше за детето, докато тя беше на работа. Може и да е пласирала по малко дрога, за да си докарва допълнително, но при аутопсията установиха, че момиченцето е било здраво и добре гледано. С изключение на нощта на купона никой никога не бе имал повод да се оплаква от нея. Искам да кажа, че може да се случи на всеки. Беше трагедия, това е. Никой нямаше вина.

Баща ти обаче прие случилото се тежко. На другия ден се запи. По онова време понякога си пийваше. Ти го познаваш във времето, когато вече беше престанал и само от време на време излизахме с момчетата, обаче преди доста пиеше. Всички пиехме.

Обаче онзи ден беше различно. Никога не съм го виждал да пие така, както след като намерихме Мелани Хънтигдън. Мисля, че беше заради собственото му положение. Двамата с майка ти много искаха да имат дете, само че, изглежда, това нямаше да им се случи. А ето че сега беше намерил това момиченце мъртво под купчина палта и нещо в него се прекърши. Той вярваше в Бог, ходеше на църква, молеше се. През онази нощ сигурно му се е сторило, че Бог здравата му се подиграва, след като принуждава мъж, който неведнъж е ставал свидетел на спонтанните аборти на жена си, да намери телцето на мъртво дете. И още по-лошо – може би за известно време изобщо престана да вярва в Бог като човек, който е повдигнал крайчето на света и отдолу се е показала празна черна пропаст. Не знам. Тъй или иначе, намирането на малката Хънтигдън го промени, само това мога да кажа. След това двамата с майка ти преживяха наистина трудни времена. Мисля, че тя се канеше да го напусне или пък той щеше да напусне нея, не си спомням точно. Пък и нямаше значение, защото резултатът щеше да е все същият.

Джими остави чашата си и остави пламъчето на свещта да потанцува по виното, разпилявайки върху масата червеникави частици като рубинени призраци.

– Тогава той се запозна с момичето – каза Джими.

_Тя се казвала Каролайн Рос или поне така твърдяла. Отивали по сигнал за опит за проникване с взлом в апартамента й. Не били виждали толкова малко жилище – едва имало място за единично легло, шкаф, маса и стол. Кухничката се състояла от два газови котлона в ъгъла, а банята била толкова тясна, че дори нямала врата, а само дълги ресни, които да осигурят известно уединение. Трудно можел да си представи човек защо на някой ще му хрумне, че си струва да прониква с взлом. Бегъл поглед бил предостатъчен, за да се уверят, че момичето не притежава нищо ценно за крадене. Ако имало, щяло да го продаде и да се премести в по-голямо жилище._

_Обаче мястото й подхождало по някакъв странен начин. Била дребничка, малко по-висока от метър и петдесет, и съвсем слабичка. Имала дълга, тъмна и много красива коса, а кожата й била прозирно бледа. Джими имал чувството, че тя всеки миг ще издъхне, но вгледаш ли се в очите й, откриваш там истинска сила и твърдост. Може и да изглеждала крехка, но същото важи и за коприната, докато не се опиташ да я скъсаш._

_Несъмнено била изплашена. Тогава го отдал на опита за грабеж. Явно някой се опитал да си поиграе с ключалката на прозореца откъм пожарната стълба навън. Каротин се събудила от шума и веднага позвънила в полицията от телефона в коридора. Една от съседките й, възрастната госпожа Рот, я чула да пищи и й предложила убежище в апартамента си до идването на полицията. Джими и Уил се оказали само на няколко пресечки, когато получили обаждането от централата. Който и да се опитвал да влезе, сигурно е бил още на прозореца, когато се разнесъл воят на сирените. Изготвили доклад за опит за влизане с взлом, но не можели да сторят нищо повече. Нарушителите избягали, не била нанесена никаква вреда. Уил предложил да поговори с хазяина да сложи по-здрава ключалка на прозореца или дори някаква решетка, но Рос само поклатила глава:_

– _Няма да остана тук. Ще се махна._

– _Градът е голям, случват се такива неща – обяснил Уил._

– _Разбирам, но въпреки това ще се наложи да се преместя._

_Страхът й бил осезаем, но очевидно не била изцяло под негова власт. Не бил сляп – жената демонстрирала не просто прекалено силна реакция поради тревожен, макар и често срещан инцидент. Каквото и да я било уплашило, то било свързано със случилото се през онази нощ само отчасти._

– Баща ти имаше същото чувство – каза Джими. – Мълчеше на връщане. Спряхме да си вземем кафе и докато го пиехме, той каза:

– На какво се дължеше всичко това според теб?

– Записахме го като проникване с взлом. Толкова.

– Но жената беше изплашена.

– Живее сама в кибритена кутийка. Някой се е опитал да нахълта, а тя няма къде да избяга.

– Не, става дума за нещо повече. Не ни каза всичко.

– Сега пък медиум ли стана?

И тогава той се обърна към мен. Не каза нищо. Само ме гледаше.

– Добре де, прав си. И аз го усетих. Искаш ли да се върнем?

– Не, не сега. Може би по-късно.

– Обаче така и не се върнахме. Поне аз. Баща ти обаче се върна. Отиде там. Може би го е направил още същата вечер, след края на патрула ни. И така започна всичко.

_Уил казал на Джими, че спал с Каролайн едва на третата им среща. Твърдял, че изобщо не е възнамерявал да започва такава връзка, но у нея имало нещо, което го изпълвало с желание да й помага и да я закриля. Джими не знаел дали да му вярва, а и подозирал, че няма голямо значение. Уил Паркър открай време си падал малко сантиментален, а както обичал да казва Джими, цитирайки Оскар Уайлд, „сантименталността е почивният ден на цинизма“. Имал проблеми у дома и все още страдал заради смъртта на Мелани Хънтигдън, затова у Каролайн Рос вероятно съзрял възможност за бягство. Помогнал й да се премести. Намерил й жилище в Ъпър Ист Сайд, по-просторно и по-сигурно. Настанил я в мотел за две нощи, докато преговарял за наема от нейно име, а после една сутрин отишъл в града с колата си вместо с влака, натоварил малобройните й вещи в багажника и я откарал в новия й апартамент. Връзката им не продължила повече от шест-седем седмици._

_През това време обаче тя забременяла._

Чаках. Бях допил виното си, но когато Джими понечи да ми долее, закрих чашата с ръка. Чувствах се замаян, но състоянието ми нямаше нищо общо с виното.

– Забременяла ли? – попитах.

– Точно така. – Той вдигна бутилката вино. – Нещо против аз да си налея? Ще ми бъде по-лесно. Отдавна чакам да сваля това бреме от плещите си. – Напълни си чашата до половината. – У Каролайн имаше нещо, дори аз го забелязвах.

– Дори ти, значи. – Не се сдържах и се усмихнах.

– Не отговаряше на моя вкус – отвърна той също с усмивка. – Надявам се, че не се налага да казвам нищо повече.

Кимнах.

– Но това не беше всичко. Баща ти беше хубав мъж. Много жени с радост биха му помогнали да се отпусне, при това без никакво обвързване. Само срещу едно питие. А вместо това той търсеше квартира на тази жена и за да й помогне да се премести, лъжеше съпругата си къде ходи.

– Смяташ, че си е изгубил ума по нея?

– Отначало така си мислех. Беше по-млада от него, макар и немного, и както ти казах, притежаваше някакво странно обаяние. Мисля, че беше свързано с ръста й и с впечатлението за крехкост, което създаваше, макар да бе измамно. Да, наистина смятах, че е лапнал по нея, и може би в началото наистина беше така. Но по-късно Уил ми разказа и останалата част от историята – поне толкова, колкото пожела да ми каже. Едва тогава започнах да разбирам и да се тревожа.

Джими смръщи чело и аз усетих, че дори сега, десетилетия по-късно, тази част от историята му беше изключително трудна.

– Една вечер бяхме в „Питс“ и Уил ми разказа за твърдото убеждение на Каролайн Рос, че я преследват призраци. Първо си помислих, че се шегува, обаче не. После се запитах дали момичето не е спретнало някакъв глупав номер. Нали се сещаш – отчаяна девица в трудно положение, лошите се задават на хоризонта, скапано гадже може би или пък луд бивш съпруг. Обаче не ставаше дума за нищо такова. Тя беше убедена, че който или каквото я преследва, не е човешко същество. Говореше за двама души, мъж и жена. Казала, че са започнали да я преследват още преди години. И оттогава все бягала от тях.

– И баща ми й повярвал?

Джими се засмя.

– Майтапиш ли се? Може и да беше сантиментален, но не беше глупак. Мислеше я за луда. Смяташе, че е допуснал най-голямата грешка през живота си. Получаваше видения как тя го преследва, как се появява в къщата, накичена с гирлянди чесън и разпятия. Старецът ти за кратко излезе от релси, само че все още беше способен да управлява влака. Не й повярва и ми се струва, че започна да опитва да се откопчи от цялата бъркотия. Според мен си даде сметка и за това, че трябва да бъде със съпругата си, че ако я напусне, няма да разреши проблемите си, а само ще си създаде нови.

И тогава Каролайн му съобщи, че е бременна, и светът му се срина. Вечерта, след като ходила на преглед в клиниката, двамата провели дълъг разговор. Тя не отворила и дума за аборт пред баща ти, а му прави чест, че той също не го направил. Не само защото беше католик. Мисля, че все още си спомняше за онова момиченце, издъхнало под купчината палта, и за помятанията на жена си. Дори ако това означаваше край на брака му и живот в дългове, той за нищо на света нямаше да предложи прекратяване на бременността. А Каролайн приела всичко с адско спокойствие. Не може да се каже, че била щастлива, но била спокойна, все едно бременността е дребен здравен проблем, нещо притеснително, но наложително. Баща ти се слисал. Имал нужда да проветри главата си, затова я оставил и излязъл да се поразходи. След трийсетина минути самотен размисъл решил, че му се иска да поговори с някого, затова спрял на един уличен телефон срещу апартамента й, и започнал да ми звъни.

И тогава ги видял.

_Стояли на входа на една бакалия, хванати за ръце: мъж и жена малко над трийсетте. Жената била с провиснала рядка коса до раменете и без грим. Била слаба и облечена със старомодна черна пола, прилепнала към краката й и разкроена надолу към прасците. Носела разкопчано черно сако и бяла блуза, закопчана до шията. Мъжът бил облечен в черен костюм, бяла риза и с черна вратовръзка. Косата му била къса отзад и дълга отпред, разделена на път отляво и провиснала мазна над едното му око. И двамата гледали нагоре към прозореца на апартамента на Каролайн Рос._

_Странното било, че тъкмо пълната им неподвижност привлякла към тях вниманието на баща ми. Приличали на статуи, поставени в сенките, временна изложба от предмети на изкуството насред оживена улица. Видът им му напомнил за онези секти от Пенсилвания, дето се мръщят на копчетата, защото са признак на суета. Били така всецяло съсредоточени върху прозорците на Каролайн Рос, че Уил доловил у тях почти религиозен фанатизъм._

_И тогава, докато ги наблюдавал, те се раздвижили. Пресекли улицата, мъжът бръкнал под сакото си, както си вървял, и Уил видял как в ръката му се появява пистолет._

_Хукнал. Извадил своя трийсет и осемкалибров револвер. Двамата стигнали до средата на улицата, когато нещо у приближаващия се непознат привлякло вниманието на мъжа. Той доловил надвисналата заплаха и се извърнал. Жената продължила да върви, насочила вниманието си единствено към жилищната сграда отпред и криещото се вътре момиче, обаче мъжът вперил поглед право в баща ми и той усетил леко пристягане в корема, все едно някой е напомпал тялото му със студена вода и то откликва с импулс да се изпразни. Дори от разстояние си личало, че нещо не е както трябва с очите на мъжа. Били прекалено тъмни, като две бездни на бледото лице на убиец, само че твърде малки, късчета черно стъкло във взета назаем кожа, изопната прекалено върху несъразмерно голям череп._

_В този момент жената също се обърнала, усетила едва сега, че партньорът й не е до нея. Понечила да каже нещо и Паркър видял изписаната по лицето й паника._

_Камионът блъснал стрелеца в гръб, запокитил го напред и нагоре, а стъпалата му се отделили от земята, преди предните гуми да го повлекат, когато шофьорът натиснал спирачката. Огромната тежест на камиона премазала тялото му и го превърнала в червено-черно петно. Силата на удара го извадила от обувките. Те се валяли наблизо – едната с подметката нагоре, а другата, калната настрани. От невидимата маса под камиона към обувките рукнала тънка струйка кръв, все едно тялото се опитвало да се събере отново, да се изгради от краката нагоре. Някой изпищял._

_Докато Уил успее да стигне до тялото, жената вече била изчезнала. Надзърнал под камиона. Главата на мъжа била напълно смазана от предната лява гума. Показал значката си и наредил на един пребледнял мъж, който стоял наблизо, да се обади и да съобщи за инцидента. Шофьорът изскочил от кабината си и се опитал да сграбчи Уил, но той профучал покрай него и смътно чул как онзи пада някъде отзад. Хукнал към сградата, където се намирал апартаментът на Каролайн, но входната врата била заключена. Пъхнал ключа си и отворил опипом, защото не откъсвал поглед от улицата. Щом ключът се превъртял, се вмъкнал вътре и затръшнал вратата зад гърба си. Когато стигнал до апартамента, застанал отстрани на вратата, запъхтян, и почукал веднъж._

– _Каролайн? – повикал я той._

_Известно време нямало никакъв отговор, после едно тихо:_

– _Да?_

– _Добре ли си, скъпа?_

– _Да, струва ми се._

– _Отвори ми._

_Огледал сенките. Сторило му се, че във въздуха усеща странен парфюм. Остър и метален. Нужни му били няколко секунди, за да осъзнае, че това е мирисът на кръвта на мъртвия мъж. Свел очи и видял кръвта по обувките си._

_Тя отворила вратата. Той пристъпил вътре. Когато посегнал да я прегърне, тя се дръпнала._

– _Видях ги – казала, – видях ги да идват за мен._

– _Знам, и аз ги видях – отговорил Уил._

– _Единият беше блъснат…_

– _Мъртъв е._

– _Не е – поклатила глава тя._

– _Мъртъв е, уверявам те. Черепът му е размазан._

_Тя се облегнала на стената. Той я стиснал за раменете._

– _Погледни ме – настоял._

_Тя се подчинила и Уил прочел в погледа някаква тайна._

– _Мъртъв е – повторил за трети път._

_Каролайн въздъхнала дълбоко. Очите й се стрелнали към прозореца._

– _Добре – съгласила се и Уил разбрал, че всъщност не му вярва, макар да не разбирал защо._

– _Ами жената?_

– _Отиде си._

– _Ще се върне._

– _Ще те преместим._

– _Къде?_

– _На безопасно място._

– _И тук трябваше да е безопасно._

– _Сгреших._

– _Не ми повярва._

_Той кимнал._

– _Права си, не ти повярвах. Вече ти вярвам. Не знам как са те открили, обаче сбърках. Ти обаждала ли си се на някого? На приятелка, на роднина? Казвала ли си на някого къде си?_

_Отново го погледнала. Изглеждала изморена. Не уплашена или сърдита, просто изтощена._

– _На кого да се обадя? – попитала. – Никого си нямам. Само теб._

_И понеже нямало към кого другиго да се обърне, баща ми звъннал на Джими Галахър, така че докато ченгетата събирали показания, Джими преместил Каролайн в един мотел в Куинс, след като часове наред обикалял с колата, за да заблуди евентуален преследвач. След като настанил Каролайн на безопасно място, останал с нея в стаята й, докато тя най-сетне заспала, а после гледал телевизия до сутринта._

_А междувременно Уил лъжел полицаите на местопрестъплението. Казал им, че е дошъл тук на гости на приятел, но забелязал мъж да пресича улицата с пистолет в ръка. Извикал предупредително и мъжът се обърнал с вдигнато оръжие, когато го връхлетял камионът. Изглежда, никой от другите свидетели не си спомнял жената с него. Всъщност другите свидетели не помнели дори да са видели мъжа да пресича улицата. За тях той като че ли се материализирал чак на това място. Дори шофьорът на камиона твърдял, че улицата пред него била празна и после неочаквано някакъв мъж се озовал под гумите на камиона му. Шофьорът бил в шок, но и дума не можело да става за повдигане на обвинения срещу него. Не беше минал на червено и бе карал с напълно съобразена скорост._

_След като дал показания, Уил изчакал в едно кафене, наблюдавайки вече празната къща и суетнята на мястото, където загинал мъжът, с надеждата да зърне отново жената с безцветното лице и тъмните очи, но тя не дошла. Ако скърбяла за загубата на партньора си, явно го правела другаде. Накрая се отказал да чака и отишъл при Каролайн и Джими в мотела. Докато Каролайн спяла, разказал всичко на Джими._

– Разказа ми за бременността, за жената, за мъртвия мъж – каза Джими. – Непрекъснато повтаряше как е изглеждал онзи тип, опитвайки се да определи какво у него било толкова… сбъркано.

– И какво се оказа в крайна сметка? – попитах.

– Чуждото облекло.

– Какво означава това?

– Виждал ли си човек, облечен с чужд костюм, или човек, който се опитва да нахлузи взети назаем обувки, които са или твърде големи, или твърде малки? Е, според баща ти точно това не било наред с мъртвия мъж. Все едно бил взел назаем чуждо тяло, само че то не му било съвсем по мярка. Баща ти глозга случилото се, както куче глозга кокал, и седмици по-късно стигна до този извод – имал чувството, че нещо живее в тялото на този тип, но не бил самият той. Който и да е бил някога този човек, вече отдавна го нямало. Това нещо го било изгризало отвътре. – Погледна ме в очакване на реакцията ми. И понеже такава не последва, каза: – Изкушавам се да те попитам дали това ти звучи налудничаво, обаче знам твърде много за теб, за да ти повярвам, ако ми кажеш „да“.

– Успяхте ли да стигнете до някакво име? – попитах, подминавайки думите му.

– От онзи не беше останало много, та да го идентифицираме. Един полицейски художник направи доста добър портрет по описанието на баща ти и ние го разпространихме. И уцелихме в десетката. Обади се една жена, която каза, че мъжът приличал на съпруга й, Питър Акерман. Напуснал я пет години преди това. Запознал се в някакъв бар с момиче и дотам. Жената обаче твърдеше, че мъжът й изобщо не бил такъв. Бил счетоводител, човек на точните цифри. Обичал нея и децата. Имал си навици и се придържал към тях.

Свих рамене.

– Не е първият, който разочарова съпругата си по този начин.

– Да, така е, но още не сме стигнали до наистина странното. Акерман служил в Корея, така че разполагахме с отпечатъците му и те идеално съвпаднаха. Съпругата обаче ни даде подробно описание на външността му, защото лицето му беше обезобразено – имал татуировка на морските пехотинци на лявата ръка, белег от опериран апендикс на корема и липсваща плът от левия прасец, откъсната от куршум. Тялото, измъкнато изпод камиона, имаше всички тези белези и още един. Явно мъжът си беше направил още една татуировка, след като беше напуснал жена си и децата си. Е, не беше точно татуировка, а нещо като дамга.

– Дамга ли?

– Беше знак, прогорен на дясната му ръка. Трудно ми е да опиша. Никога преди не съм виждал такова нещо, но твоят старец се разрови и намери какво означава.

– И?

– Беше ангелски символ. Знак на паднал ангел. Не мога да си спомня точно как се наричаше. Нещо с „А“, Анима… Мамка му, ще се сетя.

Вече станах много предпазлив. Не знаех какво знае Джими за мъжете и за жените, които бях срещал в миналото, и за странните убеждения на някои от тях, убедени, че са паднали от небето същества, блуждаещи духове.

Демони.

– Тялото на онзи човек е било белязано от окултен символ, така ли?

– Точно така.

– Нещо като чатал ли? – Такъв знак бях виждал преди. Онези, които го носеха, наричаха себе си „Вярващите“.

– Моля? – Джими присви объркано очи, после изражението му се промени и аз разбрах, че знае за мен повече, отколкото ми се искаше. Запитах се откъде.

– Не, не, друго беше. На пръв поглед нямаше смисъл, но ако се вгледаш по-внимателно, всяко нещо си има смисъл.

– Ами жената?

Джими се изправи. Приближи се до стойката с бутилките с вино и свали още едно шише.

– О, тя се върна. Върна се да отмъсти.

Двайсета глава

_Двамата мъже непрекъснато местели Каролайн Рос и нито веднъж не я оставяли на някое място повече от една седмица. Използвали мотели и наемали квартири за малко. За известно време я настанили в една хижа в северната част на щата, близо до малко градче, където бивш нюйоркски полицай от Девети участък, братовчед на Еди Грейс, се оттеглил и станал началник на местната полиция. Понякога използвали хижата като укритие за свидетели или за хора, които трябва да се покрият за известно време, докато нещо отмине, обаче тишината и изолацията никак не допаднали на Каролайн. Изнервяли я повече от преди, защото била градско момиче. Сред природата всеки звук за нея бил сигнал за опасност. След три дни в хижата нервите й били изопнати до крайност. Била толкова уплашена, че дори звъннала на Уил у дома. За щастие жена му не си била вкъщи, но обаждането го разтърсило. Връзката му с младата жена вече била приключила по взаимно съгласие, но понякога той си стоял на двора и се чудел как е успял толкова да оплеска нещата. Непрекъснато се изкушавал да признае всичко на жена си. Дори сънувал, че го е направил, и когато се събуждал, се чудел защо тя още спи до него. Сигурен бил, че съпругата му най-вероятно подозира нещо и просто изчаква подходящия момент, за да изрази подозренията си. Никога нищо не казала, обаче мълчанието й само засилвало параноята му._

_Освен това все повече осъзнавал, че не знае почти нищо за Каролайн Рос. Била му споменала съвсем малко подробности – отраснала била в Модесто, Калифорния, майка й починала при пожар и след това Каролайн все по-силно усещала присъствието на двете фигури, които я преследвали. Успяла доста дълго да запази преднината си, но напоследък била станала небрежна и й омръзнало да бяга. Започнала едва ли не с признателност да приема мисълта, че може да я намерят, до нощта, когато опитали да проникнат в апартамента й и ужасът й надвил всяко неуместно желание да сложи край на преследването. Тя обаче не можела да обясни на Уил защо са набелязали нея, понеже не знаела. Знаела само, че те представляват заплаха за нея и че искат да сложат край на живота й. Когато я попитал защо не се е обърнала към полицията, тя му се изсмяла и подигравателният й тон го наранил._

– _Да не мислиш, че не съм опитвала? Потърсих ги след смъртта на мама. Казах им, че пожарът е предизвикан умишлено, само че те виждаха само едно разстроено и сломено от скръб момиче и не слушаха внимателно нито една моя дума. А след това реших, че най-доброто, което мога да направя, е да се грижа за себе си. Какво друго ми оставаше? Да обяснявам на хората, че без всякаква причина ме преследват мъж и жена, които никой освен мен не вижда? Щяха да ме затворят в лудница и тогава щях да съм като в капан. Пазех всичко в тайна, докато не срещнах теб. Реших, че си различен._

_Уил я прегърналия уверил, че наистина е различен, макар да се питал дали не го въвличат като участник в нещо, което е плод на развинтената фантазия на една млада жена. После обаче си спомнил мъжа с пистолета и бледата жена с мъртвите очи и осъзнал, че в думите на Каролайн Рос има доза истина._

_Започнал неофициално да проучва татуировката на ръката на покойния Питър Акерман и накрая го насочили към младия равин Ъпстийн в Бруклин Хайтс. На чаша сладко кашерно вино равинът му разказал за ангелите от загадъчни книги, които, доколкото Уил разбрал, не били включени в Библията, защото били още по-странни от включените, а това говорело много. Докато разговаряли, Уил започнал да осъзнава, че равинът разпитва него в същата степен, в която и той извлича информация от него._

– _Значи това е някаква секта, някакъв култ, в който Питър Акерман е бил въвлечен? – попитал Уил._

– _Може би – отговорил равинът. И после: – Защо толкова се интересувате от този човек?_

– _Аз съм полицай. Бях на местопрестъплението, когато той умря._

– _Не, има и друга причина. – Равинът се облегнал на стола и погладил късата си брадичка. Не смъкнал очи от лицето на Уил. Накрая явно взел решение. – Може ли да ви казвам Уил?_

_Уил кимнал в знак на съгласие._

– _Ще ви кажа нещо, Уил. Ако съм се досетил, ще съм ви признателен да го потвърдите._

_Уил усетил, че няма друг избор, освен да се съгласи. Както по-късно казал на Джими, по някакъв начин станал участник в този обмен на информация._

– _Този мъж не е бил сам – казал Ъпстийн. – С него е имало и една жена. Може би почти на неговата възраст. Прав ли съм?_

_Уил се зачудил дали да не излъже, но само за секунда._

– _Откъде знаете?_

_Ъпстийн извадил копие на знака, намерен върху тялото на Литър Акерман._

– _Заради това. Винаги са по двойки. В крайна сметка, те са любовници. Мъжът – посочил той знака на тялото на Акерман, преди да плъзне зад него още един лист – и жената._

_Уил разгледал и двата._

– _Значи и жената е от същия култ?_

– _Не, Уил. Изобщо не вярвам, че това е култ. Става дума за нещо много по-лошо…_

Джими стисна с пръсти слепоочията си. Мислеше напрегнато. Оставих го на спокойствие. Ъпстийн – бях се виждал с въпросния равин неведнъж и му бях помогнал да намери убийците на сина си, а през цялото време той нито веднъж не ми бе споменал, че е познавал баща ми.

– Имената им – каза Джими, – не мога да си спомня имената им.

– Чии имена?

– Имената, които равинът казал на Уил. Мъжът и жената си имали имена. Както аз и ти. Мъжкото започваше с „Дн…“ нещо си, но не мога да си спомня женското. Все едно са заличени от паметта ми.

Ставаше раздразнителен и разсеян.

– Сега няма значение – казах. – После ще се върнем на това.

– Всички имаха имена – обясни Джими. Звучеше объркан.

– Моля?

– Това е другото, което равинът казал на Уил. Казал, че те всички имат имена. – Погледна ме с нещо подобно на отчаяние. – Какво означава това?

Тогава си спомних, че собственият ми дядо в Мейн изрече точно същите думи, когато болестта на Алцхаймер започна да гаси спомените му като свещи, чийто пламък стискаш с пръсти. „Те всички имат имена, Чарли – каза ми той и лицето му светна с плашеща сериозност. – Те всички имат имена.“ Не знаех какво означава това, още не. Едва по-късно, когато се изправих пред същества като Китим и Брайтуел, започнах да разбирам.

– Означава, че дори най-лошите неща могат да бъдат назовани – казах на Джими. – И е важно да знаем тези имена.

Защото с назоваването идва и разбирането на даденото нещо.

А с разбирането идва възможността то да бъде унищожено.

_Необходимостта да закрилят Каролайн Рос създала за двамата огромно допълнително напрежение, и то в момент, когато в града царели безредици и изискванията към тях като полицаи явно нараствали. През януари 1966 г. транспортните работници вдигнали стачка, всичките 34 000 в бранша, което объркало транспортната мрежа на града и предизвикало хаос в икономиката. В крайна сметка кметът Линдзи, заменил на поста Уогнър през 1965 година, се огънал пред публичната кампания и пред лидера на профсъюза Майкъл Куил, който го дразнел, наричайки го „мижитурка“ и „хлапе с къси панталонки“. Обаче огъвайки се пред транспортните работници, Линдзи – добър кмет в редица отношения, никой не би трябвало да твърди друго – отприщил поредица от стачки в общината, които разстроили администрацията му. Започвало да кипи движението против военната мобилизация – вулкан, който заплашвал да избухне още откакто 400 активисти оградили с протестен кордон наборния център на „Уайтхол Стрийт“, а някои от тях дори изгорили повиквателните си. Обаче противниците на войната все още срещали силна критика, тъй като по-голямата част от страната подкрепяла Линдън Джонсън, въпреки че по онова време американската армия нараснала от 180 000 на 385 000, броят на жертвите нараснал трикратно, а 5000 американски войници щели да загинат преди Коледа. Трябвало да мине още една година, преди общественото мнение наистина да започне да се променя, но за момента активистите се занимавали повече с гражданските права, отколкото с Виетнам, макар че някои постепенно започвали да разбират, че едното води до другото, че военната мобилизация е несправедлива най-вече защото бели наборни комисии избирали предимно чернокожи войници, които не можели да използват колежа като извинение да отложат службата си, понеже изобщо нямали шанса да се запишат в колеж. Имало ги и така наречените „нови бохеми“ в Ист Вилидж, а марихуаната и ЛСД се превърнали в предпочитани наркотици._