Текст книги "Отмъщение от отвъдното"

Автор книги: Дж. Дж. Коннолли

сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 19 страниц)

Уолтър имаше право. Колекционерът ме бе използвал, за да му разкривам самоличността на порочни хора, които да накаже за простъпките им. Беше хитър и напълно безмилостен. Сега отново се бе скрил и аз нямах никакво желание да го намеря.

– Но ако е вярно, кого търси?

Уолтър сви рамене.

– Съдейки по думите ти, той винаги търси някого. – И едва тогава стигна до същността: – А по отношение на кръвните групи, направо не знам какво да кажа. Какви са вариантите? Или Уил и Елейн Паркър са те осиновили и са го пазили в тайна от теб по свои си причини, или Уил Паркър е твой баща от друга жена, а двамата с Елейн са те отгледали като свой син. Това е. Такива са вариантите. – Стана и се приближи към камината, после приклекна, за да я поразпали с ръжена. – Женен съм за Лий вече трийсет и девет години. Ако съм й изневерил и другата жена е забременяла, Лий едва ли би погледнала благосклонно на предложение да отгледаме детето заедно със собствените си дъщери.

– Дори ако нещо се е случило с майката?

Уолтър се замисли.

– Пак ти казвам, мога да говоря само от собствен опит, но подобно нещо би създало във всеки брак почти нетърпимо напрежение. Нали разбираш – всеки ден да си изправен очи в очи с изневярата на съпруга си, да се налага да се преструваш, че обичаш това дете колкото другите, да се отнасяш към него по същия начин като към собствените ти деца. – Той поклати глава. – Не, прекалено трудно е. По-склонен съм да приема първия вариант – осиновяване.

Но родителите ми нямаха други деца, помислих си. Дали това не е променило нещата?

– Но защо са го скрили от мен? – попитах, след като прогоних тази мисъл. – Това не е срамно.

– Не знам. Може би осиновяването не е било официално и те са се страхували да не би да те отнемат от тях. Затова е било по-добре да си мълчат, докато пораснеш.

– Бях ученик, когато почина майка ми. Достатъчно време беше минало, за да ми каже.

– Да, но помисли какво е преживяла. Съпругът й се самоубил, белязан с клеймото на убиец. Тя напуснала щата, отвела сина си в Мейн и после се разболяла от рак. Само ти си й останал и не е искала да те изгуби като син, независимо каква е била истината.

Надигна се и се върна от камината на мястото си. Уолтър беше по-възрастен от мен почти с двайсет години и в онзи момент приятелството помежду ни приличаше повече на дружбата между баща и син, отколкото между двама мъже, работили заедно в полицията.

– Ето какво, Чарли, каквото и да откриеш, те наистина са били твои родители. Те са те отгледали, те са те закриляли, те са те обичали. Ти търсиш родителите си в чисто биологичния смисъл и аз те разбирам. За теб има значение. На твое място вероятно щях да направя същото. Само че не бъркай истината – Уил и Елейн Паркър са били твоите родители. Каквото и да откриеш, не позволявай да замъгли този факт. – Стисна ръката ми силно и после я пусна. – И сега какво? – попита.

– Адвокатката ми е изготвила документите за ексхумацията – отговорих. – Бих могъл да сравня своята ДНК с тази на баща си.

– Би могъл, но още не си. Не си готов, нали?

Кимнах.

– Кога се връщаш в Мейн?

Утре следобед, след като поговоря с Еди Грейс.

– С кого?

– Полицай, приятел на баща ми. Бил болен, но дъщеря му каза, че сигурно ще е в състояние да поговори с мен няколко минути, ако не го напрягам.

– А ако не научиш нищо от него?

– Ще притисна Джими.

– Ако Джими крие нещо, явно го крие добре. Ченгетата клюкарстват, знаеш го. Те са като продавачките на риба – веднъж узнаят ли нещо, трудно си държат езика зад зъбите. И сега знам кой изневерява на жена си, кой пие или смърка и кой взема подкупи от дилърите и от проститутките. Така стоят нещата. А след смъртта на онези деца вътрешните огледаха под лупа живота и кариерата на баща ти, опитвайки се да открият причината на случилото се.

– Официалното разследване не е открило нищо.

– Зарежи официалното разследване. Ти по-добре от всеки знаеш как стават тези работи. Има официално разследване, има и тайно – едното е архивирано и човек може да го проследи, а другото се провежда тайно и после го заравят дълбоко.

– Какво се опитваш да ми кажеш?

– Че ще поразпитам. Все още някои хора са ми задължени. Да видим дали няма да успея да намеря нещо, за което да се хванем. А ти междувременно прави, каквото смяташ, че трябва. – Той допи виното си. – Хайде да си лягаме. Утре сутрин ще те закарам до Пърл Ривър. Винаги ми е харесвало да гледам как живеят ирландците. Става ми по-добре, че не съм един от тях.

Единайсета глава

Еди Грейс неотдавна беше изписан от болницата и бе предаден на грижите на дъщеря си Аманда. Еди боледуваше от доста време. Научих, че състоянието му не позволява да говори с никого и че през повечето време спи, но явно през последните седмици се беше посъвзел. Беше се върнал у дома, а от болницата го бяха изписали с облекчение, защото не можеха да направят за него нищо повече. Можеше да взема болкоуспокояващите и у дома, не беше нужно да е в болница, а и щеше да бъде по-спокоен, ако е заобиколен от семейството си. Аманда беше оставила съобщение на телефона ми в отговор на предишните ми обаждания, с което ме осведомяваше, че Еди иска и явно е в състояние да се срещне с мен в нейния дом.

Аманда живееше на „Съмит Стрийт“, съвсем близо до църквата „Света Маргарита от Антиохия“ и почти срещу някогашния ми дом на „Франклин Стрийт“. Уолтър ме остави пред църквата и отиде да пие кафе. Аманда отвори вратата секунди след иззвъняването на звънеца, сякаш ме бе чакала в коридора. Косата й беше дълга и кестенява, но нещо в цвета й подсказваше, че е боядисана в близък до естествения си цвят, така че контрастът да не е силен. Беше ниска, малко над метър и петдесет и пет, кожата й беше осеяна с лунички и имаше светлокафяви очи. Изглежда, току-що си беше сложила червило и ухаеше на някакъв цитрусов аромат, който, точно като самата нея, успяваше да бъде едновременно непретенциозен, но впечатляващ.

Бях си паднал по Аманда Грейс, докато учехме заедно в гимназията на Пърл Ривър. Беше по-голяма от мен с една година и се мотаеше с компания, в която беше популярен черният лак за нокти и някакви неизвестни английски групи. Беше от момичетата, които популярните спортни типове се правят, че ненавиждат, но за които си фантазираха тайно, докато наперените им руси приятелки вършеха неща, които не изискваха гаджетата им да ги гледат в очите. Около година преди смъртта на баща ми тя започна да излиза с Майкъл Райън, чиито големи цели в живота бяха да поправя коли и да си открие боулинг – сами по себе си не безсмислени, но неотговарящи на нивото на амбицията, която винаги съм смятал, че би удовлетворила момиче като Аманда Грейс. Майк Райън не беше лошо момче, но разговорните му умения бяха ограничени, а и искаше да живее и да умре в Пърл Ривър. Аманда говореше за пътувания до Европа и за желанието си да учи в Сорбоната. Трудно ми беше да си представя какво е общото между нея и Майк.

Ето я, отново стоеше пред мен и макар по лицето й да забелязах бръчки, които ги нямаше преди, тя си беше почти същата точно като градчето. Усмихна ми се.

– Чарли Паркър. Радвам се да те видя.

Не знаех как да я поздравя. Протегнах ръка, но тя се шмугна покрай ръката ми, прегърна ме и поклати глава.

– Все същото непохватно момче – отбеляза тя според мен не без известна нежност. Пусна ме и ме огледа развеселено.

– Какво ще рече това?

– Идваш в къщата на хубава жена и искаш само да се ръкуваш с нея!

– Е, доста време мина. Не ми се иска да си въобразявам разни неща. – Отново се почувствах петнайсетгодишен. – Как е съпругът ти? Още ли си играе с кегли?

– Прозвуча ми малко гей – изкиска се тя.

– Едър мъж, който поваля твърди предмети с фалическа форма. Как човек да не си направи този извод?

– Кажи му го, като го видиш. Сигурна съм, че ще поговори с психоаналитика си.

– Не се съмнявам. Или ще ми рита задника оттук до Джърси.

Изражението й се промени. Част от веселостта й се изпари, а не разбрах какво точно я замени.

– Не, съмнявам се, че ще постъпи така с теб.

Отстъпи назад и отвори широко вратата.

– Заповядай. Приготвила съм обяд. Е, просто купих малко студени мезета, салати и пресен хляб. Ще се задоволим с това.

– Предостатъчно е. – Влязох в къщата и тя затвори вратата, промуши се покрай мен, за да ме поведе към кухнята, като за миг обхвана кръста ми с ръце и притисна корем към слабините ми. Изстенах.

– Какво има? – попита тя ококорена и невинна.

– Нищо.

– Хайде, кажи.

– Мисля, че още те бива във флиртуването.

– Стига да е за благородна кауза. Освен това не флиртувам с теб, не много. Дадох ти шанс преди много време.

– Наистина ли? – Опитах се да си спомня кога изобщо съм имал някакъв шанс с Аманда Грейс, но нищо не ми хрумна.

Последвах я в кухнята и я наблюдавах как пълни една кана от кран с филтър.

– Да, наистина – отговори тя, без да се обръща. – Трябваше само да ме поканиш. Не беше сложно.

Седнах.

– Тогава всичко ми се струваше сложно.

– На Майк не му се струваше.

– Е, той не беше толкова сложен.

– Не, не беше. – Тя се обърна и постави каната на масата. – И все още не е. С течение на времето установих, че това не е лошо.

– Той с какво се занимава?

– Поправя коли. Има сервиз в Оринджтаун. Още ходи на боулинг, обаче едва ли ще има собствена боулинг зала, докато е жив.

– Ами ти?

– Преди време преподавах в началното училище, обаче напуснах след раждането на втората ни дъщеря. Сега работя на половин ден за издателство на учебници. Може да се каже, че съм продавачка, но ми харесва.

– Имаш деца? Не знаех.

– Две момичета. Кейт и Ани. Сега са на училище. Още не са свикнали, че баща ми живее тук.

– А той как е?

Тя се намръщи.

– Не е добре. Въпрос на време е. От лекарствата му се доспива, но обикновено е добре за час-два следобед. Скоро ще се наложи да го настаним в хоспис, просто още не е готов. Засега ще остане при нас.

– Съжалявам.

– Няма нужда. Той не съжалява. Водил е чудесен живот и сега го завършва при семейството си. С нетърпение очаква срещата с теб. Много харесваше баща ти. Теб също. Мисля, че навремето много щеше да се зарадва, ако двамата с теб се свържем.

Лицето й се смрачи. Струва ми се, че направи поредица неизречени връзки и си представи свое алтернативно съществуване, в което ми е съпруга.

Само че съпругата ми беше мъртва.

– Прочетохме за случилото се – каза тя. – Ужасна трагедия.

Смълча се. Беше се почувствала длъжна да повдигне въпроса, а сега не знаеше как да преодолее въздействието на стореното.

– И аз имам дъщеря – осведомих я.

– Наистина ли? Чудесно – възкликна Аманда с донякъде прекалено въодушевление. – На колко години е?

– На две. С майка й сме разделени. – Замълчах. – Но продължавам да се виждам с дъщеря си.

– Как се казва?

– Саманта. Сам.

– В Мейн ли е?

– Не, във Върмонт. Когато порасне достатъчно, може да гласува за социалистите и да започне да подписва петиции за отделяне от профсъюзите.

Аманда дигна чашата си с вода.

– Е, тогава за Сам.

– За Сам.

Хапнахме и разговаряхме за стари приятели от училище и за живота й в Пърл Ривър. Оказа се, че в крайна сметка е била в Европа заедно с Майк. Пътуването й било подарък за десетата годишнина от сватбата им. Били във Франция, в Италия и в Англия.

– Отговори ли на очакванията ти? – попитах я.

– Донякъде. Иска ми се пак да отида и да видя и други места, но засега ми стига.

Чух движение над нас.

– Татко се е събудил – каза Аманда. – Трябва да се кача горе и да му помогна да се оправи.

Излезе от кухнята и се качи горе. След малко чух гласове и кашлица, която звучеше сухо, хрипливо и болезнено.

Десетина минути по-късно Аманда въведе в стаята възрастен и попревит човек. Подпираше се на бастун, но тя за всеки случай го придържаше за кръста. Беше толкова слаб, че ръката й обхващаше талията му почти изцяло, но дори приведен, той беше висок почти колкото мен.

Косата на Еди Грейс беше окапала. Нямаше дори брада. Кожата му изглеждаше студена и прозрачна, жълтеникава на скулите и червеникавоморава под очите. Устните му бяха почти обезкървени, а когато се усмихна, видях, че повечето му зъби са опадали.

– Господин Грейс, радвам се да ви видя – поздравих го.

– Еди, наричай ме Еди – поправи ме той. Гласът му беше дрезгав като пила, която се плъзга по грапав метал.

Ръкувахме се. Все още имаше силно ръкостискане.

Дъщеря му остана до него, докато го настани да седне.

– Искаш ли малко чай, татко? – попита тя.

– Не, няма нужда, благодаря.

– В каната има вода. Да ти налея ли?

Той изви очи нагоре.

– Боже, тя си мисли, че не мога да си налея вода само защото ходя бавно и спя много.

– Знам, че можеш да си налееш и сам. Просто се опитвам да бъда мила. Ама и ти си един неблагодарник! – нежно го укори тя, после го прегърна, а той потупа ръката й и се усмихна.

– А ти си добро момиче. По-добро, отколкото заслужавам.

– Е, важно е да не го забравяш – целуна тя голото му теме. – Ще ви оставя двамата да си поговорите. Ще съм горе, ако ти потрябвам.

Погледна ме, застанала зад гърба му, и ме помоли безмълвно да не го изтощавам. Аз кимнах леко и тя излезе, след като го настани удобно и ме докосна леко по рамото, преди да затвори вратата.

– Как си, Еди? – попитах.

– Горе-долу. Все още съм тук обаче. Студът ми се отразява. Липсва ми Флорида. Останах колкото може по-дълго, но не можех да се грижа сам за себе си, след като се разболях.

Съпругата ми Андреа почина преди няколко години. Не мога да си позволя да си наема медицинска сестра. Аманда ме доведе тук и каза, че ще се грижи за мен, ако й разрешат от болницата. А и все още имам приятели от едно време. Не е чак толкова лошо. Само проклетият студ ме мъчи.

Наля си малко вода, каната потрепери съвсем леко в ръката му, и после отпи глътчица.

– Защо си се върнал тук, Чарли? Какво ти е хрумнало сега да говориш с един умиращ старец.

– Става дума за баща ми.

– Аха – изсумтя той, явно смутен. – Осъзнавам колко малко достойнство ми е останало само когато се появи нов човек. Знаеш ли какво научих от живота? Не остарявай. Избягвай го, докато можеш. Болестите също е по-добре да избягваш. – Явно се отнесе малко, но после отново насочи вниманието си към мен. – Дааа, Уил. Той беше от добрите.

– Беше му приятел. Надявах се да можеш да ми кажеш нещо за случилото се, защо се случи.

– След толкова много време?

– Да, след толкова много време.

Потропа с пръсти върху масата.

– Твоят старец вършеше нещата спокойно. Умееше да убеждава хората, нали ме разбираш? Никога не се ядосваше. Никога не избухваше. Дори преместването му известно време от Девети участък в по-крайното управление беше негово решение. Фактът, че поиска преместване на толкова начален етап от кариерата си, може и да не е помогнал много на служебната му характеристика, но го направи в името на по-спокойния живот. Никога не бих допуснал, че човек като него ще извърши, каквото извърши той или каквото твърдяха, че е извършил.

– Помниш ли защо поиска преместването?

– Ами, двамата с Джими не се разбирали добре с някой от началниците в Девети. Бяха страхотен екип тези двамата. Единият водеше, другият го следваше. Мисля, че двамата заедно успяха да подразнят всички важни клечки. Това беше обратната страна на баща ти. У него живееше дявол, но той през повечето време го държеше вързан. Такааа… В Девети участък имаше един сержант Бенет. Чувал ли си за него?

– Не, никога.

– Не продължи дълго. Двамата с баща ти си сблъскаха рогата и Джими подкрепи Уил както винаги.

– Помниш ли за какво се скараха?

– Не, просто несъвместимост на характерите, струва ми се. Бенет взимаше подкупи, а баща ти не понасяше подкупните ченгета, колкото и нашивки да имаха. Бенет обаче намери начин да събуди дявола в баща ти. Една нощ се сбиха здравата, а това е недопустимо, когато си с униформа. Положението на баща ти не беше никак розово, обаче не можеха да си позволят да изгубят добро ченге. Струва ми се, че отгоре някой позвъни в негова полза.

– Кой?

Еди сви рамене.

– Когато се държиш добре с хората, мнозина са ти задължени. Твоят старец имаше приятели. Стигнаха до споразумение.

– И то беше баща ми да поиска прехвърляне.

– Точно така. Прекара една година в затънтен участък, докато комисията „Нап“ не нагъна Бенет – оказа се от „печените“.

Комисията „Нап“ разследваше корупцията в полицейските среди в началото на 70-те години и бе разделила корумпираните ченгета на две групи: „зелените“, които вземаха дребни суми от по десет-двайсет долара, и „печените“, които вземаха по-сериозни пари от наркодилърите и сводниците.

– И след като уволниха Бенет, баща ми се е върнал, така ли?

– Нещо такова. – Еди показа с жест как някой върти шайбата на телефон.

– Не знаех, че баща ми е имал такива приятели.

– Може би и той не е знаел, докато не са му потрябвали.

Не задълбах повече.

– Помниш ли стрелбата? – попитах.

– Помня, че чух да говорят за нея. През онази седмица бях патрул от четири до дванайсет. Двамата с партньора ми се срещнахме с още двама колеги, Клоск и Бърк, на кафе. Те били в участъка, когато съобщили за случилото се. Когато видях баща ти отново, беше в ковчег. Добре се бяха погрижили за него, приличаше на себе си, струва ми се. Понякога балсаматорите правят човек да изглежда като восъчна кукла. – Той се опита да се усмихне. – Мисля си за тези неща, нали разбираш.

– Ще се погрижат за теб – уверих го. – Аманда няма да допусне друго.

– Ако стане на нейното, мъртъв ще изглеждам по-добре, отколкото жив. И по-издокаран.

Върнах разговора отново към баща ми:

– Имаш ли представа защо баща ми е убил момчето и момичето?

– Никаква, но както ти казах, трябва да се е случило нещо наистина сериозно, за да накара Уил да излезе от релси. Изглежда, доста са прекалили, за да го накарат да постъпи така.

Той пийна още малко вода, подложил ръка под брадичката си, за да не се полее. Когато остави чашата, дишаше тежко и аз си дадох сметка, че не разполагам с много време.

– А как се държеше той в дните непосредствено преди случилото се? Как изглеждаше – щастлив, разсеян?

– Не, беше си, какъвто е бил винаги. Нищо по-различно. Но през онази седмица не се виждахме често. Той беше на патрул от осем до четири, а аз от четири до дванайсет. Поздравявахме се на входа и толкова. През онази седмица той беше с Джими Галахър, поговори с него. Джими беше с твоя старец в деня на стрелбата.

– Моля?

– Двамата винаги бяха заедно на рождените дни на Джими. Никога не пропускаха.

– Джими ми каза, че през този ден не са се виждали. Той получил отпуск като награда. Май заловил доста дрога.

Един ден почивка бе наградата за сериозен арест. Попълваш формуляр RF–28 и го даваш на секретаря на капитана. За да си осигурят този ден почивка, повечето ченгета му бутваха по някой долар или бутилка „Чивас“, която са спечелили като придружители на някой собственик на магазин за алкохол до банката. Това бе едно от предимствата на задължението да се грижиш за бумагите в участъка.

– Може и така да е – каза Еди, – обаче в деня, когато баща ти застреля онези хлапета, двамата бяха заедно. Спомням си. Джими дойде да вземе твоя старец, когато той се върна от смяна.

– Сигурен ли си?

– Разбира се, че съм сигурен. Дойде в участъка да го вземе. Дори покрих Уил, за да може да си тръгне по-рано. Щяха да започнат вечерта в „Питс Плейс“ и да я завършат в „Енглърс Клъб“.

– Къде?

– „Енглърс Клъб“ в Гринич Вилидж. Беше нещо като частен клуб на „Дорейшо Стрийт“. Четвърт долар за кутийка бира.

Облегнах се на стола си. Джими ме уверяваше, че не е бил с баща ми в деня на стрелбата, а ето че сега Еди открито го опровергаваше.

– Видял си Джими в участъка?

– Глух ли си? Точно така. Видях го да се среща с твоя старец, видях как двамата излязоха заедно. Той друго ли ти каза?

– Да.

– Хм, може би не си спомня добре.

Хрумна ми нещо.

– Еди, двамата с Джими поддържате ли връзка?

– Не, не може да се каже. – Устата му се разкриви в неприязнено изражение. Стъписах се. Имаше нещо, нещо ставаше между Джими и Еди.

– Той знае ли, че си се върнал в Пърл Ривър?

– Ако някой му е казал, може и да знае. Не ми е идвал на гости, ако това питаш.

Дадох си сметка, че съм напрегнат и съм се привел напред на стола. Еди също го забеляза.

– Аз съм стар човек и умирам, нямам какво да крия. Обичах баща ти, беше добро ченге. Джими също беше добро ченге. Не знам каква може да е причината да те лъже за твоя старец, но можеш да му кажеш, че си разговарял с мен. Предай му, че според мен трябва да ти каже истината, ако това искаш.

Изчаках. Не последва нищо повече.

– Не знам какво очакваш да излезе от тази работа – каза Еди. – Баща ти е извършил онова, в което го обвиняват. Застреля онези двама млади хора и после се застреля.

– Искам да знам причината.

– Може би няма причина. Би ли могъл да го приемеш?

– Стига да опитам да направя каквото трябва. – Размислих дали да му разкрия още, но вместо това го попитах: – Ти щеше ли да знаеш, ако баща ми… е хойкал?

Еди се олюля леко, после се засмя. Това предизвика нов пристъп на кашлица и аз му налях още вода.

– Баща ти не е хойкал, не беше негов стил – заяви Еди, след като се съвзе. – Не беше негов стил. – Пое си няколко пъти дълбоко въздух и аз забелязах нещо да проблясва в погледа му. Не беше приятно – сякаш го бях спипал да оглежда младо момиче на улицата и наблюдавах как сексуалната фантазия се разиграва в очите му. – Но баща ти беше човек – продължи Еди. – Всички правим грешки. Кой знае? Някой ти е споменал нещо ли?

Той се вгледа внимателно в мен със същия блясък в погледа.

– Не, никой не ми е споменавал нищо.

Еди задържа погледа ми още малко, после кимна.

– Ти си добър син. Помогни ми да стана, моля те. Мисля да погледам телевизия. Имам един час, преди проклетите лекарства отново да ме приспят.

Помогнах му да стане от стола и го заведох в дневната, където той се настани на канапето при дистанционните и си пусна някаква телевизионна игра. Звукът повика Аманда от горния етаж.

– Приключихте ли? – попита тя.

– Така ми се струва – отвърнах. – Ще си тръгвам. Благодаря ти, Еди.

Старецът ми махна с дистанционното за сбогом, но не откъсна поглед от телевизора. Аманда ме изпращаше на входа, когато Еди се провикна:

– Чарли!

Върнах се при него.

Беше вперил поглед в екрана.

– За Джими.

Чаках.

– Отношенията ни бяха приятелски, но всъщност никога не сме били близки. – Почука с дистанционното по ръкохватката на канапето. – Нямам доверие на човек, който прекарва целия си живот в лъжа. Това исках да ти кажа.

Натисна копчето и смени канала на някакъв следобеден сериал. Изправих се и се върнах при Аманда.

– Помогна ли ти?

– Да. И двамата ми помогнахте – отвърнах.

Тя се усмихна и ме целуна леко по бузата.

– Надявам се да намериш каквото търсиш, Чарли.

– Имаш номера ми – казах. – Дръж ме в течение за баща си.

– Добре – обеща тя. След това взе листче от масичката с телефона и написа нещо. – Номерът на мобилния ми. За всеки случай.

– Ако знаех, че е толкова лесно човек да получи номера на телефона ти, щях да го поискам много отдавна.

– Ти имаше номера ми, просто не го използва.

С тези думи тя затвори вратата, а аз се спуснах надолу към кафене „Мъди Брук“, където ме чакаше Уолтър, за да ме откара на летището.

Дванайсета глава

Бях разочарован, че се наложи да напусна Ню Йорк, без да съм научил къде е бил Джими Галахър в деня, когато баща ми е станал убиец, но нямах избор: бях длъжник на Дейв Еванс, а той много ясно ми показа, че се нуждае от мен в „Мечката“ през по-голямата част от предстоящата седмица. Освен това разполагах единствено с думите на Еди, че Джими и баща ми са се видели през онзи ден. Възможно бе да е сбъркал, а аз исках да съм сигурен във фактите, преди да нарека Джими Галахър лъжец.

Взех си колата на летището в Портланд и се върнах вкъщи навреме, за да си взема душ и да се преоблека. Запътих се към къщата на Джонсън, за да прибера Уолтър, но се сетих къде е кучето и изпаднах в мракобесно настроение, което нямаше да ме напусне през цялата вечер.

По-голяма част от вечерта прекарах зад бара заедно с Гари. Имахме доста работа, но въпреки това ми остана време да си поговоря с клиентите и дори да свърша малко писмена работа в кабинета отзад. Единственият напрегнат момент беше, когато един напомпан със стероиди тип се разсъблече по потник и мърляво долнище на анцуг и започна да сваля Хилари Хърман, дребничка руса жена, която изглеждаше така, сякаш дори лек порив на вятъра ще я отнесе като есенно листо. Когато Хилари обърна гръб на здравеняка и на авансите му, той има глупостта да сложи ръка на рамото й, за да привлече отново вниманието й, но в този момент Хилари, която беше специалистката по джудо в портландската полиция, се завъртя и толкова силно изви ръката на ухажора си зад гърба му, че коленете и челото му се удариха едновременно в пода. След това го заведе до изхода, метна го на снега и хвърли дрехите му отгоре. Приятелчетата му, изглежда, се изкушаваха да демонстрират недоволството си от случилото се, обаче намесата на другите портландски ченгета, с които пиеше Хилари, я избави от необходимостта да срита и техните задници.

Когато стана ясно, че положението се е успокоило и никой не е пострадал незаслужено, започнах да пренасям каси с шишета от прохода до фризерите. Щяхме да затворим чак след час, но едва ли щеше да ни изненада неочакван приток на нови клиенти, пък и така спестявах време, което иначе трябваше да отделя по-късно. Тъкмо внасях третата каса, когато забелязах човека, настанил се в далечния край на бара. Носеше същото сако от туид и беше оставил отворения си бележник до дясната ръка. Гари отговаряше за този край на бара, но когато се запъти да обслужи новопристигналия, аз му дадох знак да го остави на мен и той отиде да си бъбри с Джаки Гарнър, към когото развиваше тревожна привързаност. Джаки се опитваше да води разговор с красива, но стеснителна жена на около четирийсет години, обаче прие с признателност компанията на Гари. Джаки не го биваше много с жените. Всъщност не помня изобщо да съм го виждал с жена. Обикновено, когато го заговореше представителка на противоположния пол, лицето му добиваше объркано изражение като на дете, на което говорят на чужд език. В момента и той, и червенокоската се бяха изчервили. Явно Гари се изявяваше като посредник, който поддържа разговора. Ако не им бе помогнал, сигурно и двамата щяха съвсем да си глътнат езиците, а ако се изчервяха още повече, просто щяха да експлодират.

– Как сте? – поздравих аз онзи с бележника. – Дошли сте за още едно питие?

– Май да – отговори той. Опитваше се да съблече сакото си. Ръкавите му бяха навити до лактите, вратовръзката му беше разхлабена и горното копче на бялата му риза беше разкопчано. Въпреки небрежното си облекло създаваше впечатлението, че се готви да се заеме със сериозна работа.

– Какво да ви налея?

– Само кафе, моля. – Когато се върнах с чаша прясно кафе, сметана и подсладител, до бележника имаше визитна картичка, обърната към мен. Поставих всичко върху нея, без да я прочета.

– Един момент – каза мъжът. Вдигна чашата, взе картичката и ми я даде. Взех я, прочетох я и я оставих отново на бара.

– Хубава визитка – отбелязах и така си беше. Името му, Майкъл Уолас, беше написано с изпъкнали златни букви заедно с номер на пощенска кутия в Бостън, два телефонни номера, имейл адрес и уебсайт. Според визитката човекът работеше като „писател и репортер“.

– Задръжте я – каза той.

– Не, благодаря.

– Не, настоявам.

Лицето му имаше решително изражение, което не ми допадна много. Беше като на ченгетата, когато притискат заподозрян, а той не схваща посланието.

– Настоявате? – Пет пари не давах за тона му.

Той бръкна в чантата си и извади две книги с меки корици. Първата май бях виждал по книжарниците – разказваше за мъж от Северна Калифорния, който за малко да успее да се измъкне безнаказано, след като бе убил жена си и двете си деца, твърдейки, че са се удавили, когато буря връхлетяла яхтата им. Сигурно щеше да успее да отърве кожата, ако един от криминолозите не бе забелязал слаби следи от химикали в солената вода в дробовете на намерените тела и не ги бе сравнил с петната от мивката в камбуза на яхтата, което доказваше, че съпругът е удавил и трите жертви в мивката, преди да изхвърли труповете зад борда. Когато най-накрая убиецът признал злодеянието, причината за убийствата била, че „те никога не правеха нищо навреме“. Втората книга явно беше по-стара – стандартен материал за серийни убийци, съсредоточен най-вече над сексуалните престъпления. Заглавието й беше почти толкова зловещо, колкото съдържанието: „Кръв на улицата“.

– Аз съм авторът – поясни той ненужно. – Майкъл Уолас. С това се занимавам. Разказвам истински криминални истории. – Протегна ръка. – Приятелите ми казват Майки.

– Няма да ставаме приятели, господин Уолас.

Сви рамене, сякаш точно такъв отговор беше очаквал.

– Ето какво, господин Паркър. Чел съм много за вас. Вие сте герой. Заловили сте неколцина наистина лоши хора, но досега никой не е разказал пълната история на стореното от вас. Искам да напиша книга. Искам да разкажа историята ви – смъртта на съпругата и на детето ви, как сте преследвали извършителя и как след това преследвате и други като него. Вече имам издател в Ню Йорк и съм измислил заглавието. Ще се казва „Ангел отмъстител“. Хубаво е, нали?

Не отговорих.

– Авансът не е голям, средна петцифрена сума, което не е съвсем зле за такава работа, но съм готов да го поделя с вас в замяна на вашето сътрудничество. Същото важи за авторските права. Моето име ще стои на корицата, но историята ще бъде вашата, каквато искате да бъде разказана.

– Не искам да разказвате историята ми, господине. Разговорът ни приключи. Кафето е от мен, но ви съветвам да не оставате дълго.

Извърнах се, но той не млъкна:

– Изглежда не разбирате, господин Паркър. Не искам да се караме, но аз ще напиша книгата, независимо дали ще ми помогнете. Голяма част от фактите вече са публично достояние, а аз ще открия и други по време на проучването си. Вече съм свършил доста предварителна работа и съм се свързал с хора в Ню Йорк, които са склонни да говорят. Има и други от родното ви място и от тук, които ще ми разкажат каквото знаят за живота ви. Давам ви шанс да оформите материала, да откликнете. Искам само няколко часа от времето ви през следващата седмица-две. Работя бързо и няма да ви се натрапвам повече, отколкото е абсолютно необходимо.

Мисля, че се изненада от светкавичното ми движение, но му прави чест, че не трепна дори когато почти се залепих за лицето му.

– Чуй какво ще ти кажа – подех тихо, – тая няма да я бъде. Сега ще станеш, ще си тръгнеш и повече няма да ми се мяркаш пред очите. Книгата ти свършва тук. Ясно ли е?