Текст книги "Отмъщение от отвъдното"

Автор книги: Дж. Дж. Коннолли

сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 19 страниц)

Мики все още се надяваше да успее да сломи съпротивата на Паркър и той да му съдейства поне мъничко. Писателят беше посвоему неотстъпчив. Знаеше, че повечето хора обичат да разказват за живота си, макар че самите те не го разбираха. Нуждаеха се от състрадателен слушател, от някой, който да ги изслуша, да ги разбере. Понякога бе достатъчно да ги почерпиш чаша кафе, но друг път отиваше цяла бутилка уиски. Това бяха двете крайности, а според опита на Мики останалата част от човечеството се разпределяше помежду тях.

Мики Уолас беше добър репортер. Проявяваше искрен интерес към историите, които пишеше. Не се налагаше да се преструва. Човешките същества безкрайно го интригуваха, дори най-скучната история си струваше да бъде разказана, колкото и кратка да е, колкото и дълбоко вътре в човека да е потулена. С времето обаче журналистиката започна да го отегчава и престана да му носи удовлетворение. Не изпитваше предишния ентусиазъм, не изпитваше жаждата ден след ден да преследва хората за техните истории само за да бъдат забравени още преди края на седмицата. Искаше да напише нещо, което ще остане за поколенията. Зачуди се дали да не се захване с някой роман, но това не беше за него. Не четеше романи, така че защо да ги пише? Истинският живот беше достатъчно интересен и без разкрасяващата го литература.

Не, Мики се интересуваше от доброто и от злото. Винаги се бе интересувал, още откакто като малък гледаше „Самотният рейнджър“ и „Вирджиниън“ по телевизията. Дори като репортер го привличаха предимно историите, свързани с престъпления. Наистина те се появяваха обикновено над сгъвката на първа страница на вестника, а Мики обичаше да вижда името си там, но освен това го интригуваха отношенията между убиеца и неговите жертви. Помежду им имаше близост, някаква тясна връзка. На Мики му се струваше, че част от самоличността на жертвата преминава в убиеца в мига на смъртта и остава някъде дълбоко в душата му. Освен това вярваше, донякъде противоречиво, че в известен смисъл смъртта на жертвите е онова, което придава смисъл на живота им, което ги определя, което ги издига над анонимността на всекидневието и им дава нещо като безсмъртие или поне най-близкото му подобие, което им осигурява временният характер на общественото внимание. Мики подозираше, че в крайна сметка не става дума точно за безсмъртие, особено след като въпросната жертва бе мъртва, но щеше да се задоволи с тази дума, докато не намери по-точна.

В качеството си на репортер за пръв път установи непряк контакт с обекта на изследването си, Паркър. Намираше се сред тълпата пред малката къща в Бруклин през нощта, когато съпругата и детето на Паркър бяха убити. Отразяваше случая като репортер, а репортажите постепенно ставаха все по-кратки и се изместваха по-навътре във вестника, докато най-сетне напълно секнаха. Накрая дори Мики заряза убийството на двете Паркър и за известно време ги остави на заден план. Дочу слухове, че федералните търсели евентуална връзка със сериен убиец, но цената на тази информация беше обещанието му, че няма да я публикува, докато не настъпи подходящ момент.

Макар Мики искрено да се интересуваше от човешките същества и техните истории, той признаваше пред себе си и безчувствеността, с която се отличаваха мнозина от колегите му. Самият той проявяваше любопитство към хората, но не от загриженост или поне не достатъчно, за да почувства болката им като своя. Съчувстваше им – временна и плитка емоция, – но не съпреживяваше. Може би бе следствие от работата му, от факта, че беше принуден да се справя с поредица от истории, а задълбочеността и продължителността на ангажимента му зависеха изцяло от апетита на публиката и от интереса на вестника му. Отчасти заради това реши да напусне света на журналистиката и да се посвети на книгите. Надяваше се, като се потопи в ограничен брой случаи, отново да придобие чувствителност. А също и да спечели малко пари. Трябваше само да открие подходящата история, а тази на Чарли Паркър бе точно това, сигурен беше.

Мики си спомняше момента, когато се увери, че у този човек има нещо различно. Той не бе угаснал след смъртта на семейството си. Нито пък беше отишъл в някое телевизионно предаване, за да говори за мъката си, опитвайки се да задържи убийствата във фокуса на общественото внимание и да си осигури постоянен натиск върху полицията да намери престъпника. Не, беше си извадил разрешително за частен детектив и след това се отправи на лов – и за убиеца, който щеше да бъде наречен Пътника, и за други като него. Най-напред откри онази жена Модайн и точно тогава Мики започна да се осъзнава. Това беше история, сама по себе си достойна за неделната притурка – баща изгубва съпругата и детето си вследствие на убийство, а след това залавя няколко детеубийци. Историята притежаваше всичко, което може да иска от нея преситената публика.

Само дето Паркър не желаеше да я разкаже. Отклоняваше молбите за интервюта учтиво, а понякога и неучтиво. И после, хоп, ето го пак и този път се е прицелил в голямата риба, в Пътника. През следващите години на Мики и на други като него им се изясни, че се случва нещо странно, нещо изключително. Този мъж притежаваше дарба, макар че никой здравомислещ човек не би желал да притежава точно такава дарба изглежда, злото го привличаше и той на свой ред привличаше злото. И когато откриеше злото, Паркър го унищожаваше. Нещата бяха толкова прости или пък толкова сложни, зависи каква гледна точка предпочете човек, понеже Мики Уолас не беше глупак и съзнаваше, че не можеш да правиш, каквото прави Паркър, без междувременно да пострадаш сериозно. И ето че в момента той работеше в бар в някакво градче на североизток, беше разделен от приятелката си, посещаваше детето им само веднъж или два пъти месечно и живееше сам в голямата къща, която сега Мики предпазливо осветяваше с фенерчето си.

Мики искаше да влезе вътре. Искаше да порови в чекмеджетата на бюрото, да отвори папките и файловете в компютъра, да види какво яде Паркър, къде седи, къде спи. Искаше да тръгне по стъпките му, защото Мики бе предложил да даде на Паркър глас, да вземе думите му, опита му и да ги подобри, да създаде нова разновидност на човека, която в известен смисъл да бъде нещо повече от сбора на отделните части. За тази цел Мики трябваше за известно време да се превърне в самия него, да проумее действителността на съществуването му.

Ами ако в крайна сметка Паркър решеше да не му съдейства? Мики се опитваше да не мисли за това. Сутринта бе говорил с издателя си и той недвусмислено му показа, че предпочита Паркър да участва в проекта. Не беше задължително условие, но щеше да се отрази на тиража и на рекламата на книгата. Позицията му беше разбираема, но усложняваше задачата на Мики. Всеки можеше да сглоби някакъв текст от вече известното, макар и не толкова хубав, колкото би сглобил Мики, но не за това щяха да му платят големите мангизи. А и не ставаше дума единствено за парите – това бе възможност да разкаже истинска история, нещо дълбоко, особено и вълнуващо, а думите щяха да бъдат изречени от самия герой. Мики щеше да успее да го убеди, сигурен беше. Е, почти. А междувременно бе започнал разговори с други евентуални информатори с надеждата да събере по-подробна информация за обекта на изследването си, понеже Мики искаше да научи за Паркър повече, отколкото самият той знаеше за себе си.

Само че неговите близки хора му бяха предани и засега усилията на Мики се увенчаваха единствено с поредица от откази. Вярно е, че беше провел поредица от официални и неофициални разговори с бивши ченгета, които си спомняха Паркър от Ню Йорк, и с един капитан от Вътрешния отдел, който според достоверните сведения на Мики беше убеден, че мястото на героя на историята му е зад решетките заедно с приятелчетата му. Те също интересуваха Мики. Знаеше само имената им – Ейнджъл и Луис. Капитанът го увери, че може да му помогне и за тях, само че не толкова. Той беше склонен да разговаря с Мики само неофициално, но му обеща копия от докладите от разследването и малко пикантерия, която добър репортер като него лесно щеше да потвърди. Това все пак бе някакво начало, обаче Мики искаше повече.

Дрехите му бяха мокри. Страшно му провървя с мъглата, защото го скриваше от случайните минувачи по улицата долу, а дори някой да тръгнеше по алеята, мъчно щеше да види него или колата му, преди да стигне до къщата. Всъщност Мики беше паркирал под група дървета и ако някой не се оглеждаше специално за автомобила му, нямаше да го забележи. Дори ако Паркър се върнеше неочаквано, Мики беше сигурен, че просто ще подмине колата му. Само че мъглата беше студена, влажна и много гъста, сякаш можеш да си откъснеш шепа от нея, все едно е захарен памук.

В джоба на палтото си имаше комплект шперцове.

Качи се на верандата на къщата и пробва бравата повече с надежда, отколкото с очакване. Беше заключена. Замисли се за миг, после здравата натисна вратата с рамо и тя се разтрака в рамката. Не се включи аларма. Добре, каза си Мики. Отново му провървя, освен че съседите отсъстваха и че Паркър явно вече нямаше куче. Беше го чул да говори за това с един от барманите малко преди да го изгони от бара.

Премести се наляво и надникна през прозореца. В кухнята в задната част на къщата светеше нощна лампа, която осветяваше слабо и дневната. Беше обзаведена удобно, имаше много книги. Отдясно на входната врата се намираше малък кабинет с компютър на бюрото и с документи, натрупани на спретната купчина около него и на пода. Мики знаеше, че Паркър наскоро е ходил в Ню Йорк, и се чудеше защо. Страшно му се искаше да разгледа тези документи.

Заобиколи откъм задната част на къщата и застана в разчертания правоъгълник от светлината, хвърляна от нощната лампа. Тук мъглата сякаш бе по-гъста и когато се озърна назад, се натъкна на почти непроницаема бяла стена, която скриваше дърветата и блатата отвъд тях. Мики потръпна. Пробва и задната врата, но без резултат. Отново притисна лице към стъклото.

Нещо се размърда вътре в къщата.

За миг си помисли, че е отразена светлина или автомобил, който минава по пътя и хвърля сенки в стаята отвъд кухнята, но не чу никаква кола. Примигна и се опита да си спомни какво е видял. Не беше сигурен, но си каза, че вероятно е била жена, жена с рокля малко под коленете. Роклята не беше обичайна за този сезон, а лятна.

Зачуди се дали да не си ходи, но в този момент осъзна, че му се удава възможност да влезе в къщата, без да се налага да престъпва закона. Ако вътре имаше някой, може би щеше да успее да се представи като приятел на детектива. Можеше дори да го почерпят с чаша кафе или с нещо за пиене, а настани ли се Мики веднъж, трудно щяха да го помръднат. По-лесно ще се отървеш от хлебарките, отколкото от Мики Уолас в режим разпит.

– Ехо! – провикна се той. – Има ли някой? – Почука на вратата. – Ехо? Аз съм приятел на господин Паркър. Бихте ли…

Светлината в кухнята угасна. Изненадата го връхлетя толкова внезапно, че Мики политна уплашено назад и пред очите му се появиха петънца, докато привикваше с неочаквания мрак. Съвзе се и си пое въздух. Може би беше време да си ходи. Не искаше да уплаши жената вътре и тя да повика ченгетата. Щеше да изложи на риск всичко. Въпреки това още веднъж предпазливо се приближи към вратата. Държеше фенерчето в дясната си ръка и почука с него по вратата, притискайки лицето си към стъклото и заслонил очите си с лявата ръка.

Жената беше застанала в рамката на вратата между кухнята и дневната. Гледаше право към него, отпуснала ръце до тялото си. Краката й се очертаваха под тънкия плат, обаче лицето й оставаше в сянка.

– Извинете – провикна се той, – не исках да ви плаша. Казвам се Майкъл Уолас. Писател съм. Ще ви покажа визитката си. – Намери една картичка в джоба си. – Ще я пъхна под вратата, за да се уверите, че всичко е законно. – Наведе се и пъхна картичката под вратата. Когато се изправи, жената беше изчезнала. – Госпожо?

В краката му се появи нещо бяло. Някой беше избутал визитката му обратно.

Божичко, каза си Мики. Тя е на вратата. Крие се зад вратата.

– Искам само да поговорим – каза той.

_махай се_

За миг Мики се усъмни дали ушите му не го лъжат. Думите бяха доста ясни, но сякаш идваха зад гърба му. Обърна се, но там имаше само мъгла. Отново притисна лицето си към стъклото и се опита да зърне жената вътре. Почти я различи – тъмно петно на пода, осезаемо присъствие. Коя ли беше? Приятелката на Паркър би трябвало да бъде във Върмонт, не тук. Мики възнамеряваше да разговаря и с нея през следващите две седмици. Така или иначе, двамата вече не бяха заедно. Нямаше причина жената да е тук, още по-малко пък да се крие.

Нещо загриза Мики и започна да го измъчва, но той се опита да го прогони от мислите си. Успя само донякъде. Усещаше го как клечи някъде в крайчеца на съзнанието му точно както жената клечеше в тъмното зад вратата, нежелано присъствие, което той от страх не искаше да удостои с пълното си внимание.

– Моля ви, искам само да поговорим за господин Паркър.

_Майкъл_

Гласът прозвуча отново, но този път по-близо. Стори му се, че почувства дъха на тила си или пък беше само морският бриз. Само дето не духаше никакъв бриз. Завъртя се рязко, дишаше тежко. Мъглата проникваше в дробовете му. Закашля се и усети в устата си вкус на сняг и на солена вода. Не му допадна начинът, по който гласът изговори името му. Никак. Долови някакъв присмех, някаква скрита заплаха. Сякаш бавачка се караше на непокорно дете, само дето…

Само дето му беше проговорил детски глас.

– Кой е там? – провикна се Мики. – Покажи се.

Не последва нито раздвижване, нито отговор. Вместо това долови движение зад себе си. Бавно изпъна врат, без да се извръща от онова, което му беше проговорило от мъглата, но и любопитен да узнае какво се случва зад него.

Жената отново стоеше в кухнята между задната врата и вратата на дневната, само че беше лишена от плътност. Не хвърляше сянка и вместо да препречва светлината, проникваща през стъклото, я разкривяваше, сякаш беше парче марля със силуета на човешка фигура.

_махай се_

_моля те_

Думата „моля“ бе онова, което най-сетне му повлия. Беше чувал да я използват така и друг път, обикновено преди ченгето да повали някого на земята или преди охраната на нощен клуб да приложи груба сила върху някой пияница. Това бе последно предупреждение, замаскирано в нещо като учтивост. Премести се, за да вижда едновременно вратата и мъглата, после заотстъпва към ъгъла на къщата.

Тъй като сянката, която го тревожеше, току-що бе приела позната форма, колкото и да се опитваше да отрича реалното й съществуване.

Жена и дете. Глас на малко момиченце. Жена с лятна рокля. Мики вече беше виждал тази рокля или нещо много подобно на нея. С такава рокля беше облечена съпругата на Паркър на снимките, разпространени след смъртта й.

Веднага щом се отдалечи от задната врата, Мики си плю на петите. Подхлъзна се и се строполи на земята, панталоните му се намокриха и той зарови ръце в ледения сняг под лактите си. Простена, когато се изправи на крака и се отупа. И в този момент чу шума зад гърба си. Разнесе се приглушено заради мъглата, но въпреки това го различи ясно.

Шум от отварянето на задната врата.

Хукна отново. Стигна до колата си. Намери ключовете в джоба си и натисна копчето, за да включи фаровете. В този момент се закова на място и коремът му се сви болезнено.

От другата страна на колата стоеше малко момиченце, което се взираше към него през страничните прозорци. Лявата му ръка беше долепена до стъклото, а показалецът на дясната пишеше нещо върху влажното стъкло. Не виждаше ясно лицето на детето, но инстинктивно усети, че нямаше да го види дори да е на сантиметри, а не на метри от него. Момиченцето беше лишено от плътност като мъглата край него.

– Не, не, не! – поклати глава Мики. Зад него се разнесе хрущенето на снега под стъпките на невидима фигура, която се приближаваше. Макар да чуваше стъпките, беше сигурен, че ако се върне до задната врата, ще открие само своите следи в снега, нищо друго. – О, боже… – прошепна Мики. – Боже, боже!

Обаче момиченцето вече се отдръпваше, потъваше сред мъглата и дърветата, вдигнало дясната си ръка в подигравателно махване за сбогом. Мики се възползва от шанса си и хукна към колата. Рязко отвори вратата, затвори я бързо зад себе си и натисна копчето, за да заключи вратите. Беше изплашен, но пръстите му не трепереха, така че запали колата и излезе на алеята, без да поглежда наляво или надясно, а само напред. Излезе на скорост на пътя, направи рязък десен завой и се понесе обратно към моста за Скарбъро, а фаровете му решително пореха мъглата. Появиха се къщи, а след време и успокоителните светлини на учрежденията по шосето. Намали едва когато наближи бензиностанцията отдясно. Влезе в паркинга и натисна спирачката, после се облегна на седалката си и се опита да овладее дишането си.

Светлината на светофара на кръстовището започна да се сменя. Това привлече вниманието му към страничния прозорец и първоначално сторилите му се хаотични драскулки по влажното стъкло добиха отчетлива форма.

Бяха думи. Някой беше написал на прозореца му:

НЕ СЕ ДОБЛИЖАВАЙ ДО БАЩА МИ.

Мики се взря в буквите, после натисна копчето, за да свали стъклото и да изтрие посланието. Когато се увери, че го няма, се върна в хотела си и отиде право в бара. Едва след като пресуши двойна водка, бе в състояние да допълни бележките си, а след още едно двойно питие ръцете му престанаха да треперят.

Тази нощ Мики Уолас не спа добре.

Петнайсета глава

Намерих визитната картичка на Уолас едва когато отворих задната врата на следващия ден следобед, за да изхвърля боклука. Търкаляше се на стъпалата, замръзнала върху цимента. Погледнах я, върнах се вътре и набрах номера на мобилния му телефон от кабинета си.

Вдигна след второто позвъняване.

– Мики Уолас.

– Обажда се Чарли Паркър.

Замълча, а когато отговори, гласът му прозвуча неловко, но той бързо се съвзе като истински професионалист.

– Господин Паркър, тъкмо се канех да ви се обадя. Питах се дали сте обмислили предложението ми.

– Да, помислих по въпроса. Бих искал да се срещнем.

– Чудесно. – Гласът му се извиси с една октава от изненада, после възвърна обичайния си тембър. – Къде и кога?

– Защо не дойдете у дома, да кажем, след час? Знаете ли къде живея?

Кратка пауза.

– Не, не знам. Ще ми обясните ли?

Обясних му подробно. Дали изобщо си бе направил труда да си запише?

– Записахте ли? – попитах го, след като приключих.

– Да, струва ми се. – Чух го да отпива нещо.

– Ще ми прочетете ли?

Уолас едва не се задави. Каза, след като спря да кашля:

– Не се налага.

– Е, щом сте сигурен.

– Благодаря ви, господин Паркър, скоро ще съм при вас.

Затворих. След това излязох на алеята и открих следите от гуми под дърветата. Ако Уолас е паркирал тук, явно си е тръгнал доста набързо. Беше разровил леда и снега и отдолу се бе показала пръстта. Върнах се в къщата, седнах на един стол и се зачетох в „Прес Хералд“ и в „Ню Йорк Таймс“, докато не чух автомобил да се приближава по алеята и не видях синия таурус на Уолас. Не паркира на същото място като предишната нощ, а точно до къщата. Наблюдавах го как излиза, взема от предната седалка чантата си и проверява джобовете си за резервна писалка. Когато се увери, че всичко е наред, заключи колата.

На моята алея. В Мейн. През зимата.

Не го изчаках да почука. Отворих вратата и го ударих веднъж в корема. Той се преви и падна на колене, после се катурна напред и се задави.

– Ставай! – наредих му.

Остана долу. Мъчеше се да си поеме въздух, имах чувството, че ще повърне на верандата ми.

– Не ме удряй повече – каза той. Беше молба, не предупреждение, и аз се почувствах като прашинка в окото на куче.

– Няма – уверих го.

Помогнах му да се изправи. Той приседна на перилата на верандата, облегнал ръцете си на коленете, за да се съвземе. Стоях срещу него и съжалявах за стореното. Бях оставил гневът да се трупа в мен, а после го бях излял върху човек, който не ми бе достоен противник.

– Добре ли си?

Той кимна, но беше пребледнял.

– Защо беше това?

– Мисля, че знаеш. Задето душиш край къщата ми. Задето си имал глупостта да си изпуснеш визитката, докато си бил тук.

Той се облегна на перилата за опора.

– Не я изпуснах.

– Да не искаш да кажеш, че нарочно си я оставил в калта на задната ми веранда? Не звучи убедително.

– Казвам само, че не съм я изпуснал. Пъхнах я под вратата за жената, която беше в къщата снощи, обаче тя я плъзна обратно.

Отместих поглед. Видях голите дървета сред вечнозелените и каналите на солените блата, които блестяха студено посред замръзналия сняг. Видях как един черен гарван се изгуби в сивото небе.

– Каква жена? – попитах.

– Жена с лятна рокля. Помъчих се да я заговоря, обаче тя не продума нищо.

Вгледах се в него. Отказваше да ме погледне в очите. Разказваше ми някаква версия на истината, но криеше важен елемент. Опитваше се да се защити, ала не от мен. Мики Уолас беше уплашен до смърт. Личеше си от начина, по който очите му все се плъзгаха към нещо зад прозореца на дневната ми. Не знам какво очакваше да види, но каквото и да бе, явно той се радваше, че не се бе появило.

– Разкажи ми какво се случи.

– Дойдох в къщата, защото реших, че ще си по-склонен да поговорим тук, отколкото в бара.

Знаех, че лъже, обаче нямаше да го обвинявам. Исках да чуя какво ще ми разкаже за случилото се предишната вечер.

– Видях светлина и заобиколих до задната врата. Вътре имаше жена. Пъхнах визитката си под вратата, а тя я бутна обратно. После… – Той замълча.

– Продължавай.

– Чух детски глас – продължи Уолас, – обаче отвън. Мисля, че по едно време жената отиде при момичето, обаче не погледнах, така че не мога да съм сигурен.

– Защо не погледна?

– Реших да си ходя. – Изражението му и тези четири думи ми разкриха много.

– Мъдър избор. Жалко, че изобщо си идвал.

– Любопитен бях да видя къде живееш. Не исках да вредя.

– Сигурно.

Той си пое дълбоко въздух и когато се увери, че няма да повърне, се изправи.

– Кои бяха? – попита и сега бе мой ред да излъжа:

– Приятелка с дъщеря си.

– Дъщерята на приятелката ти винаги ли се разхожда по снега в гъста мъгла и пише разни работи по стъклата на хорските прозорци?

– Пише ли? Какви ги говориш?

Мики преглътна мъчително. Дясната му ръка трепереше. Лявата беше пъхната в джоба на палтото му.

– Когато се качих в колата си, на стъклото пишеше нещо. Пишеше „Не се доближавай до баща ми“.

Наложи се да впрегна всичките си сили, за да не се издам пред него. Много ми се искаше да вдигна поглед към прозореца на таванската стая, защото си спомнях посланието, написано на стъклото там, предупреждение, оставено от нещо, което не бе точно дъщеря ми. Само че къщата ми се струваше различна, не както тогава. В нея вече не витаеше ярост, скръб и болка. Преди усещах присъствието им в движещите се сенки и в скърцащите дъски на пода, в бавното затваряне на вратите, без да става течение, и в почукването по прозорците, без да има клонки, които да ги докосват. Сега къщата беше притихнала и спокойна, но ако Уолас казваше истината, значи нещо се бе върнало.

Спомних си как веднъж, няколко години след смъртта на татко, майка ми каза, че през нощта, когато докарали тялото му в църквата, тя сънувала, че се събужда от нечие присъствие в спалнята и сякаш усетила съпруга си съвсем наблизо. В далечния ъгъл на стаята имало стол, на който той сядал всяка вечер, за да се съблече. Отпускал се на него, за да си събуе чорапите и обувките, а понякога си седял там мълчаливо известно време, стъпил с босите си стъпала на килима, облегнал брадичка на дланите на ръцете си и размишлявайки за деня, който отива към края си. Майка ми твърдеше, че в съня й баща ми седял на стола, но тя не можела да го види ясно. Когато опитала да се вгледа по-внимателно в силуета в ъгъла на стаята, различила само стола, но щом отместила поглед, доловила с ъгълчето на очите си движението на някаква фигура. Би трябвало да се изплаши, но не станало така. Насън клепачите й натежали, но как е възможно, зачудила се тя, след като все още спяла. Опитала се да остане будна, но ужасно и се доспало.

И когато потъвала в дълбок сън, усетила нечия ръка да гали челото й, нечии устни леко да я докосват по бузата и почувствала разкаянието и вината му. Струва ми се, че в онзи момент е започнала да му прощава за стореното. До края на нощта спала дълбоко и непробудно и въпреки всичко случило се не плака по време на заупокойната служба в църквата, нито докато спускаха ковчега в земята. А когато й подадоха сгънатото знаме, тя се усмихна печално за изгубения си съпруг, една-единствена сълза се отрони на земята и избухна в пръстта като паднала звезда.

– Дъщерята на приятелката ми ти е скроила номер.

– Нима? – попита Уолас, без дори да се опита да прикрие недоверието си. – Още ли са тук?

– Не, отидоха си.

Той не задълба повече. Сведе поглед към мокрите колена на панталона си.

– Това, дето го направи, беше подло. Винаги ли удряш хората без предупреждение?

– Такава ми е професията. Ако ги предупреждавах, преди да ги ударя, някои щяха да ме изпреварят и да ме застрелят. Предупреждението донякъде отслабва силата на удара.

– Знаеш ли, в момента ми се иска някой да беше те застрелял.

– Поне си искрен.

– Затова ли ме извика, за да ме предупредиш отново да не се захващам с книгата?

– Съжалявам, че те ударих, но трябва да ти кажа нещо лице в лице и не в бар. Няма да ти помогна с книгата. Всъщност ще направя всичко по силите си, за да си останеш само с драскан и шие в бележника си.

– Заплашваш ли ме?

– Господин Уолас, помниш ли господина в „Мечката“, който говореше за евентуалните мотиви на извънземните похитители?

– Помня го. Всъщност видях го отново вчера. Причакваше ме на паркинга на хотела ми. Реших, че ти си го изпратил.

Джаки. Трябваше да се досетя, че ще вземе нещата в свои ръце от криворазбрано старание да ми помогне. Част от мен дори му се възхищаваше за това. Запитах се колко ли време е обикалял паркингите на мотелите в града, за да открие автомобила на Уолас.

– Не, обаче той не е от хората, които можеш лесно да контролираш, и има двама приятели, в сравнение с които Джаки е като агънце. Те са братя, а някои затвори не ги искат обратно, понеже плашат другите затворници.

– Е и? Значи ще насъскаш приятелчетата си срещу мен. Смелчага.

– Ако исках да ти навредя чак толкова, щях да го направя сам. Има и други начини да се справя с проблем като теб.

– Не съм проблем. Искам само да разкажа историята ти. Интересува ме истината.

– Не знам каква е истината. Ако след толкова време не я знам аз, ти няма да успееш повече от мен.

Той присви очи проницателно и лицето му възвърна малко от цвета си. Сгреших, че изобщо започнах да обсъждам въпроса с него. Беше като евангелист, който притиска някого на стълбите и започва да обсъжда с него теологични въпроси.

– Но аз мога да ти помогна – настоя Уолас. – Аз съм неутрална страна. Мога да открия неща, които да са ти от полза. Ще контролираш начина, по който представям образа ти.

– Образа ми ли?

Той осъзна, че е стъпил накриво, и побърза да се поправи:

– Така се казва. Не означава нищо. Исках да кажа, че това е твоята история. За да бъде разказана както трябва, трябва да бъде разказана с твоя глас.

– Не, точно тук грешиш. Изобщо не трябва да бъде разказвана. Не идвай повече в дома ми или на работното ми място. Сигурен съм, знаеш, че имам дъщеря. Майка й няма да говори с теб, уверявам те. Ако се доближиш до тях, ако дори минеш по улицата и привлечеш вниманието им, ще те убия и ще те заровя в плитък гроб. Трябва да се откажеш.

Изражението на Уолас стана по-сурово, долових вътрешната му сила. И тутакси се почувствах изтощен. Уолас нямаше да изчезне безследно от живота ми.

– Е, нека ти кажа нещо, господин Паркър. – Той спомена името на прочут актьор, около когото отдавна кръжаха разни сексуални слухове, без да намерят кой да ги купи. – Преди две години се съгласих да му напиша неофициална биография. Тези холивудски бълвочи не са моята област, обаче издателят чул за дарбата ми, а и парите бяха добри за такава тема. Актьорът е един от най-влиятелните хора в Холивуд. Неговите хора ме заплашиха, че ще фалирам, че ще изгубя репутацията си и дори някой крайник, но книгата ще излезе след шест месеца и аз стоя зад всяка дума в нея. Той отказа да ми сътрудничи, но нищо. Книгата въпреки това ще излезе, а аз открих хора, които ми се заклеха, че целият му живот е лъжа. Ти сгреши, като ме удари в корема. Така постъпва уплашен човек. Дори само заради това ще ровя във всяко мръсно ъгълче от живота ти. Ще открия за теб неща, които дори не си подозирал, че съществуват. И после ще ги напиша в книгата си, а ти можеш да си я купиш, да ги прочетеш и вероятно да научиш нещо за себе си, но несъмнено ще научиш нещо за Мики Уолас. А ако отново ме докоснеш с пръст, ще се видим в съда, нещастник такъв.

С тези думи Уолас се завъртя и се запъти обратно към колата си.

А аз си казах: „О, по дяволите!“

Ейми Прайс се отби по-късно вечерта, след като й оставих още едно съобщение в кантората, в което описвах подробно какво се е случило, откакто Уолас цъфна в „Мечката“. Тя отклони поканата за кафе и ме попита имам ли отворено вино. Нямах, обаче винаги с радост бих отворил бутилка за нея. Беше най-малкото, което можех да направя.

– Добре – каза тя, след като предпазливо отпи от виното и прецени, че няма да предизвика конвулсии, – това е извън моята сфера, така че ще трябва да поразпитам, но ето как стоят нещата във връзка с книгата от законова гледна точка. Има възможност като герой на неоторизирана биография на живота си да го съдиш по редица законни причини – клевета, злоупотреба с правото на публичност, нарушаване на поверителността, – но най-добрият мотив в твоя случай би бил нарушаване на неприкосновеността на личния живот. Ти не си публична личност като някой актьор или политик, така че имаш известно право на лична поверителност. Става дума за правото да не бъдат публикувани факти от личния ти живот, които не са свързани с обществено значими проблеми, а може да те злепоставят. Става дума за правото ти да не бъдат правени неверни или подвеждащи твърдения по твой адрес и да бъдеш защитен от нахлуване в личното пространство, тоест от буквално навлизане в частната ти собственост.

– Което Уолас направи – изтъкнах.

– Да, обаче той може да твърди, че първия път е дошъл да те уговаря и да остави визитката си, а втория път, както ми разказа, е било по твоя покана.