Текст книги "Отмъщение от отвъдното"

Автор книги: Дж. Дж. Коннолли

сообщить о нарушении

Текущая страница: 17 (всего у книги 19 страниц)

И така, Анмаел е един от исполините, синове Божии. Той на свой ред е свързан със Семиаза, един от предводителите на този разред. Според някои ангелът Семиаза се разкаял за простъпките си, но според мен това мнение по-скоро е свързано с желанието на ранната църква да има образ на разкаянието, отколкото с нещо друго.

И така, по отношение на ангелите близнаци Анмаел и Семиаза еврейската и християнската версия се различават. Според православното християнство, произхождащо частично от еврейски извори, ангелите по традиция са безполови, а тези от по-високите разреди са само мъжки същества. За разлика от това по-късният еврейски възглед допуска възможността да има женски и мъжки ангели. Библиографът Хаим Азулал пише в своя „Милбар Кедемот“ през 1792 г., че ангелите биват наричани жени, както е написано в Захария 5:9: „И вдигнах очите си и видях: ето, появиха се две жени.“ В „Ялкут Хадаш“ пише: „За ангелите можем да говорим и като за мъже, и като за жени: ангелите от по-висш порядък наричаме мъже, а ангелите от по-нисш порядък наричаме жени.“ Най-малкото, юдаизмът има по-последователна концепция относно сексуалността на тези същества.

В плътта на тялото на Акерман и на неидентифицираното момче, убито от баща ти в Пърл Ривър, е била дамгосана Еноховата първа буква „унд“. Жените обаче са били белязани с буквата „Уам“ или „С“ за Семиаза. – Замълча за момент, явно обмисляше нещо. – Често съм си мислел, че децата на хората сигурно са били страшно отчаяние за тези същества. Те са възжелавали нашата плът и нашите тела, но нашето съзнание и продължителността на живота ни в сравнение с техните сигурно са били като на насекомо. Само че какво би станало, ако два ангела, мъжки и женски, могат да се вселят в мъжко и женско тяло и да се наслаждават на съюза си като равни? И когато тези тела се изтощят, те продължават нататък, намират си други, които да обитават, а после отново започват да се търсят един друг. Понякога това отнема години. Може би дори понякога те не успяват да се съберат и търсенето продължава в друго тяло, но никога не спират да се търсят, защото не могат един без друг. Анмаел и Семиаза. Сродни души, ако можем да се изразим така за същества без душа, или любовници за същества, които не са способни да обичат. А цената, която плащат за своя съюз, според мен е да изпълняват заповедите на друг – в конкретния случай заповедта е да сложиш край на съществуването си.

– На друг ли?

– Контролиращо съзнание. Възможно е някой от онези, с които си се срещнал в миналото: Пъд, Брайтуел и нашият приятел Китим, може би дори Пътника като един от онези, чиято човешка природа е безспорна, защото не спомена ли той „Книгата на Енох“?, – също да са изпълнявали неговите заповеди, но без да го знаят. Помисли за човешкото тяло някои от процесите в него са неволеви: сърцето бие, черният дроб пречиства, бъбреците преработват. Не се налага мозъкът да им нарежда да изпълняват тези задачи, но те изпълняват функцията да поддържат тялото. Само че четенето на книга, шофирането или стрелбата с пистолет с цел прекратяването на нечий живот не са неволеви действия. По същия начин вероятно има същества, които служат на друг, без да го съзнават, просто защото собствените им злодеяния обслужват по-висша цел. Сигурно има и други обаче, на които са възложени специални задачи, и поради това в крайна сметка тяхната осъзнатост ще бъде по-силна.

– И кое е това контролиращо съзнание?

– Все още не знаем.

– Кой не го знае? Май не говориш само за теб и мен?

– Не съвсем.

– Колекционера спомена за „тайните ми приятели“. Ти влизаш ли в това число?

– За мен ще бъде чест.

– И има и други?

– Да, макар че някои едва ли охотно ще се загърнат с мантията на „приятелството“ в най-общия смисъл на думата каза Ъпстийн, подбирайки думите с ненадмината дипломатичност.

– Значи няма да играят с мен карти по Коледа.

– Нито по друго време.

– И няма да ми кажеш кои са те?

– Засега е по-добре да не знаеш.

– Притесняваш се, че ще им досаждам ли?

– Не, но ако не знаеш как се казват, няма да можеш и да издаваш самоличността им пред други хора.

– Като Анмаел, ако реши да изпробва ножа си на мен.

– Не си сам в тази работа, господин Паркър. Наистина си необикновен човек и аз още не съм разбрал защо винаги си бил толкова омразен и, осмелявам се да го кажа, толкова привлекателен за такива нечисти сили, обаче трябва да мисля и за други хора.

– Това ли е Пети отдел – кодово название на тайните ми приятели?

За миг Ъпстийн се стъписа, но бързо се овладя.

– Пети отдел е само име.

– На какво?

– Първоначално на разследването на Пътника. А след това правомощията му малко се поразшириха, струва ми се, и сега ти си част от тях.

Заваля. Погледнах през рамо и видях как от водата тротоарът изглежда по-тъмен и как капките се сипят от червената тента над вратата.

– И какво трябва да правя? – попитах.

– За какво?

– За Анмаел или за който там се мисли за Анмаел.

– Той чака.

– За какво?

– Чака другата му половина да се присъедини към него. Сигурно вярва, че тя е наблизо, защото иначе не би се показал. Тя на свой ред оставя следи за него, може би дори без да го съзнава. Когато тя дойде, ще действат. Най-вероятно ще е скоро особено след като Анмаел е бил готов да убие Уолас и да напише името си на стената. Той усеща приближаването й и не след дълго двамата ще бъдат привлечени един към друг. Допускам, че бихме могли да те скрием, но това просто ще отложи неизбежното. А за да се позабавляват и за да те накарат да излезеш, може да наранят близките ти.

– Какво би направил на мое място?

– Бих избрал бойното поле. Имаш съюзници: Ейнджъл и онзи, който сигурно още се спотайва навън. Мога да ти дам няколко млади мъже, които ще стоят на дискретно разстояние, но ще те държат под око. Окопай се малко на място по свой избор и ние ще ги заловим, когато се появят.

Ъпстийн се изправи. Срещата ни беше приключила.

– Имам още един въпрос – казах.

По лицето му пробяга нещо като раздразнение, но той го овладя и отново възприе обичайното си благо и леко развеселено изражение.

– Питай.

– Какво беше детето на Елейн Паркър, което умря – момче или момиче?

– Момиче. Мисля, че тя я е кръстила Сара. Взели я от нея и я погребали тайно. Не знам къде. Най-добре е никой да не знае.

Сара, моята полусестра, погребана анонимно в детско гробище, за да предпазят мен.

– Може би и аз на свой ред ще ти поставя една последна задача – каза Ъпстийн. – Как са намерили Каролайн Рос? Два пъти баща ти и Джими Галахър са успявали да я скрият добре: веднъж в центъра на града, преди Акерман да умре под гумите на камиона, и после по време на бременността й. Но въпреки това мъжът и жената успели да я открият. И после някой открива, че Уил Паркър е излъгал за обстоятелствата около раждането на сина си, и те се върнали, за да опитат отново.

– Може да е бил някой от твоите хора – казах. – Джими ми разказа за срещата в клиниката. Може някой да се е изпуснал – или неволно, или нарочно.

– Не, не са – възрази Ъпстийн толкова убедено, че не му се противопоставих. – А дори да се съмнявах в тях, което не е вярно, нито един от тях не знаеше каква точно заплаха е грозила Каролайн Рос преди смъртта й. Знаеха само, че е млада жена, която е в беда и се нуждае от закрила. Възможно е тайната за твоя произход да е била издадена някак. Заличихме подробностите за мъртвото дете на Елейн Паркър от медицинския й картон и тя преустанови всякакъв контакт с болницата и с гинеколога, който е следил първите етапи на бременността й. Архивите и на двете места впоследствие бяха прочистени. Кръвната ти група представляваше проблем, но тя би трябвало да е поверителна информация, известна на семейството ти и на вашия лекар, а той явно е бил безукорен във всяко отношение. Освен това предупредихме баща ти винаги да бъде нащрек, а той рядко не се съобразяваше с предупрежденията ни.

– До нощта, когато е стрелял в Пърл Ривър – отбелязах.

– Да, дотогава.

– Не биваше да го оставяте да ходи там сам.

– Не знаех какво ще направи – оправда се Ъпстийн. – Исках да ги заловим живи. Така щяхме да ги затворим и да спрем цялата тази история. – Нахлупи си шапката, облече си палтото и понечи да мине покрай мен. – Не забравяй какво ти казах. Убеден съм, че някой, който е познавал баща ти, го е предал. Възможно е ти също да си изложен на опасността от предателство. Предавам те на грижите на колегата ти.

След това той си тръгна заедно с телохранителите си и ме остави при тъмнокосата глухоняма, която ми се усмихна тъжно, преди да започне да гаси светлините.

Някъде в задната част на заведението звънна звънец и над плота светна червена лампа, за да може жената да я види. Тя вдигна пръст към устните си, за да ме предупреди да мълча, и изчезна зад една завеса. След секунди ме повика с пръст.

На малък екран се виждаше фигура, застанала в нишата до задния вход. Беше Луис. Дадох й знак, че го познавам и че няма проблем да го пусне. Тя отвори вратата.

– Отпред има кола – каза Луис. – Струва ми се, че е проследила Ъпстийн дотук. Вътре има двама мъже с костюми. Приличат повече на федерални, не на ченгета.

– Можеха да ме спипат, докато разговарях с Ъпстийн.

– Може би не искат да те спипат. Може би просто искат да разберат къде живееш.

– На хазяина ми никак няма да му хареса.

– И точно затова хазяинът ти стърчи тук и задникът му мръзне.

Благодарих на жената и излязох при Луис. Тя затвори вратата зад нас.

– Не говори много – отбеляза Луис.

– Глухоняма е.

– Това обяснява всичко. Обаче е красива жена, ако си падаш по мълчаливите.

– Замислял ли си се да минеш курс по възпитание на чувствата?

– Смяташ ли, че ще помогне?

– Вероятно не.

– Виждаш ли!

В края на улицата Луис спря и погледна назад към следващия ъгъл. Появи се такси. Той му махна и двамата потеглихме без видими признаци, че ни следят. Шофьорът се интересуваше повече от разговора си по блутуут устройството, отколкото от нас, но за всеки случай се качихме на още едно такси, преди да се приберем на сигурно място в апартамента.

Трийсета глава

Джими Галахър не умееше да пази тайна. Такъв си беше бъбрив. Обичаше да си пийва, да разказва истории. Напиеше ли се, езикът му се развързваше и преградите му падаха. Говореше неща, които се чудеше откъде идват, все едно стоеше извън себе си и наблюдаваше някакъв непознат да говори. Съзнаваше обаче колко е важно да си мълчи за произхода на сина на Уил Паркър и тази част от живота му винаги оставаше скрита, колкото и да си пийнеше. Въпреки това стоеше на разстояние от момчето и от майка му, след като Уил се самоуби. Усещаше, че е по-добре да страни от тях, отколкото да рискува да изпусне нещо подозрително пред момчето или да оскърби майка му, като заговори за неща, които е най-добре да си останат скрити в изтерзаните от грижи и претоварени сърца. Въпреки многото си недостатъци той нито веднъж не спомена за онова, което знае, през всичките тези години, откакто Елейн Паркър напусна Мейн заедно със сина си.

Обаче винаги бе подозирал, че Чарли Паркър ще дойде да го търси. В характера му бе заложена способността да задава въпроси, да търси истината. Беше ловец и притежаваше упорство, което според Джими в крайна сметка щеше да му струва живота. В даден момент в бъдеще щеше да престъпи границата и да се зарови в неща, които бе по-добре да не закача, и нещо щеше да се покаже и да го унищожи. Джими беше сигурен. Може би собственият му характер и тайната, свързана с родителите му, щеше да се окаже тази грешка.

Допи виното и си поигра с чашата, при което образуваните от пламъка на свещта сенки по стената заиграха. До мивката все още имаше половин бутилка. Преди седмица щеше да я допие и да си отвори още една, но вече не. Част от импулса му да пие повече от необходимото бе угаснал. Разбираше, че се дължи на чистата му съвест. Беше разказал на Чарли Паркър всичко, което знае, и сега бе опростен.

Но освен това имаше усещането, че признанието е прекъснало някаква връзка между тях. Не беше точно връзка, изградена върху доверие, защото двамата с Чарли не бяха близки и нямаше да бъдат. Просто Джими усещаше, че около момчето още от най-ранна възраст има нещо особено. Но пък той така и не се бе научил как да се държи с деца. Сестра му беше по-голяма от него с повече от петнайсет години и той бе отраснал с усещането, че е единствено дете. Родителите му бяха възрастни по време на раждането му. Възрастни. Засмя се. На колко са били, на трийсет и осем, на трийсет и девет? Той обичаше и двамата много, но между майката, бащата и сина винаги бе имало неразбирателство и пропастта помежду им се разшири, когато стана зрял човек. Никога не обсъждаха сексуалните му предпочитания, макар той да знаеше, че майка му, а може би и баща му са съзнавали, че синът им никога няма да се ожени за никое от момичетата, които понякога го придружаваха на танци или на кино.

Самият той съзнаваше какви са импулсите му, но никога не действаше, тласкан от тях. Отчасти от страх. Не искаше другите полицаи да разбират, че е гей. Те бяха неговото семейство, истинското му семейство. Не искаше нищо да го отчужди от тях. И сега, вече пенсионер, Джими си оставаше девствен. Странно, но му беше трудно да помири тази дума с мъж на близо седемдесет години. Така човек би трябвало да опише млади мъже и жени на прага на нови преживявания, а не по-възрастни. О, все още беше енергичен човек и понякога си мислеше, че би било – хубаво? интересно? – да започне връзка, но точно тук бе проблемът – не знаеше откъде да започне. Не беше някаква стеснителна невеста, която чака да отнемат девствеността й. Беше мъж с известни житейски познания – и добри, и лоши. Вече бе твърде късно, каза си, да се предаде пред някого с по-голям опит в секса и в любовта.

Старателно затвори бутилката с вакуумна тапа и я прибра в хладилника. Бяха му подсказали този начин в местния магазин за алкохол и се оказа, че върши работа, стига да не забрави да извади виното, за да се затопли, преди да го пие на следващия ден. Угаси лампите, заключи два пъти входната и задната врата и си легна.

Отначало включи шума в съня си, както правеше понякога, когато звъннеше будилникът, а той спеше толкова дълбоко, че нещо започваше да звъни в съня му. В съня му чаша за вино падна на пода и се строши. Обаче не беше винена чаша и не беше в кухнята, макар че шумът беше подобен. Беше нещо по-голямо и тъмните му краища се губеха в безкрая. Плочките на пода бяха от къщата, в която беше отраснал, и до него стоеше майка му. Чуваше я как пее, макар да не я виждаше.

Събуди се. Известно време цареше тишина, после нещо съвсем тихо прошумоля; парченце настъпено стъкло изскърца върху плочките. Тихо стана и отвори шкафа до леглото си. Трийсет и осемкалибровият му пистолет лежеше на поличката почистен и зареден. Прекрасно познаваше къщата, всяка пукнатина и сглобка. Макар да беше стара, той можеше да се движи из нея, без да вдига шум.

Застана горе на стълбите и зачака. Отново всичко притихна, но въпреки това усещаше нечие присъствие. Мракът започна да го потиска и неочаквано се изплаши. Зачуди се дали да не извика предупредително и да принуди онзи долу да избяга, но съзнаваше, че ако го направи, гласът му ще потрепери и той ще издаде страха си. По-добре да продължи да се движи. Имаше пистолет. Беше бивше ченге. Ако го принудеха да стреля, неговите хора щяха да се погрижат за него. Майната му на другия.

Тръгна надолу по стълбите. Вратата на кухнята беше отворена. На лунната светлина проблесна едно-едничко парченце стъкло. Ръката му трепереше и той се опита да я успокои, като стисна пистолета с две ръце. На долния етаж имаше само две стаи – кухнята и дневната, свързани с две вътрешни врати. Виждаше, че вратите все още са затворени. Преглътна и му се стори, че усеща вкуса на снощното вино в устата си. Беше се вкиснало като оцет.

Стана му студено на босите стъпала и разбра, че вратата към мазето е отворена. Оттам беше влязъл натрапникът и може би оттам си бе тръгнал, след като бе счупил винената чаша. Джими се намръщи. Съзнаваше, че това са фантазии. В къщата имаше някой. Усещаше го. Вратата към дневната беше най-близо. Можеше да претърси първо нея, така че натрапникът да не го изненада в гръб, докато Джими претърсва кухнята.

Надникна през вратата. Завесите не бяха дръпнати, но уличната лампа навън беше счупена и през тънкото перде се процеждаше само слаба лунна светлина, така че почти нищо не се виждаше. Бързо влезе вътре и тутакси разбра, че е допуснал грешка. Сенките се промениха и после вратата го удари силно и го събори. Докато се опитваше да насочи пистолета и да стреля, усети пареща болка в китките. Кожата му бе разпрана и сухожилията прерязани. Пистолетът падна на пода и кръвта от раната му го оплиска. Нещо го удари веднъж по темето, после още веднъж и докато губеше съзнание, му се стори, че вижда дълго плоско острие.

Когато се свести, лежеше по корем в кухнята, ръцете му бяха вързани на гърба, краката свити и вдигнати към задника и после вързани с въжето на ръцете му, за да не мърда. Усети студения въздух с голата си кожа, но не толкова силно като преди. Вратата на мазето отново бе затворена и сега студеният въздух влизаше само от процепа между вратата на кухнята и пода. Плочките обаче бяха ледени. Усети слабост. Ръцете и лицето му бяха изцапани с кръв, главата го болеше. Понечи да извика за помощ, но острие докосна бузата му. Фигурата до него беше толкова тиха, че дори не бе усетил присъствието й, преди да помръдне.

– Не – предупреди го мъжки глас, който не му беше познат.

– Какво искаш?

– Да поговорим.

– За какво?

– За Чарли Паркър. За баща му. За майка му.

Джими се бе раздвижил и кръвта от раната на главата му отново рукна. Потече в очите му и те го защипаха.

– Сам говори с него, ако искаш да разбереш нещо. Не съм виждал Чарли Паркър от години, откакто…

Онзи натика в устата му ябълка – толкова силно, че не можеше да я изплюе, нито пък да отхапе и да я изплюе. Вгледа се в лицето на нападателя и си каза, че никога не е виждал толкова тъмни и безмилостни очи. Пред очите му се показа парче счупено стъкло от чашата. Погледът на Джими се плъзна от него към знака, който, изглежда, бе дамгосан на ръката на мъжа, после отново към стъклото. Беше виждал този знак и преди и вече разбра с кого си има работа.

Анима. Ма…

Анмаел.

– Лъжеш. Ще ти покажа какво се случва на ченгета педали, които лъжат.

С едната си ръка Анмаел натисна врата на Джими и главата му надолу, а с другата мушна счупеното столче на чашата в кожата между лопатките му.

Джими изкрещя с ябълката в уста.

Трийсет и първа глава

Джими Галахър бе намерен от Есмералда, жената от Салвадор, която идваше да чисти къщата му два пъти седмично. Когато пристигна полицията, я завариха да плаче тихо, но иначе беше спокойна. У дома беше виждала мъртви хора и не изглеждаше шокирана. Въпреки това не можеше да спре да плаче за Джими, който винаги се държеше с нея внимателно и мило, беше забавен и й плащаше повече, а освен това й правеше подаръци за Коледа.

На мен ми каза Луис. Дойде в апартамента малко след девет сутринта. Историята вече бе стигнала до новините по радиото и по телевизията, макар че името на жертвата не бе потвърдено, но Луис много бързо беше разбрал, че става дума за Джими Галахър. Известно време не продумах. Не можех. Той беше запазил тайната от обич към баща ми и майка ми и, струва ми се, от объркана загриженост за мен. Джими бе най-верният от всички приятели на баща ми.

Свързах се със Сантос, детектива, който ме бе завел на „Хобарт Стрийт“ през нощта, когато бе намерено тялото на Мики Уолас.

– Беше грозна картина – каза той. – Някой доста си беше поиграл с него. Опитах да ти звънна, но телефонът ти беше изключен.

Съобщи ми, че трупът на Джими е откаран в съдебната патология в болницата „Кингс Каунти“ на „Кларксън Авеню“ и аз му предложих да се видим там.

Сантос пушеше навън, когато таксито спря пред моргата.

– Не е лесно да те открие човек – каза той. – Мобилния ли си изгуби?

– Нещо такова.

– Трябва да поговорим, след като приключим тук.

Хвърли фаса и аз го последвах вътре. Той и още един детектив на име Травис стояха от двете страни на тялото, докато служителят отметна чаршафа. Аз бях до Сантос. Той гледаше служителя. Травис гледаше мен.

Бяха почистили трупа, но по лицето и по горната част на тялото на Джими имаше множество прорезни рани. Един от разрезите на лявата му буза беше толкова дълбок, че сякаш зъбите му се виждаха отдолу.

– Обърнете го – нареди Травис.

– Ще ми помогнете ли? – помоли служителят. – Тежък е.

Травис беше сложил сини латексови ръкавици, Сантос също. Моите ръце бяха голи. Наблюдавах как тримата местят тежкото тяло на Джими, като го обръщат първо на една страна и после по корем.

На гърба му беше изрязана думата „хомо“. Някои от прорезите бяха по-назъбени от други, но всички бяха дълбоки. Сигурно е имало много кръв, много болка.

– Какво е използвал?

Отговори ми Сантос:

– Столчето на счупена чаша за вино за буквите и някакво острие за останалото. Не намерихме оръжие, но по черепа има странни рани.

Внимателно завъртя главата на Джими, раздели косата му на темето и отдолу се показаха застъпващи се квадратни контузии на черепа. Сантос сви на юмрук дясната си ръка и го стовари два пъти във въздуха.

– Допускам, че е някакъв голям нож, може би мачете или нещо подобно. Вероятно убиецът е ударил Джими с дръжката няколко пъти, за да го зашемети, а после го е вързал и се е заел да кълца. До главата имаше ябълки и следи от зъби по тях. Затова никой не е чул виковете.

Не говореше небрежно, в гласа му се долавяше дори грубост. Но видът му бе тъжен и изморен. Жертвата беше бивше ченге, човек, когото мнозина си спомняха с топли чувства. Подробностите, свързани с убийството, и изрязаната на гърба дума сигурно вече бяха разпространени. Скръбта и гневът заради тази смърт временно щяха да бъдат притъпени заради обстоятелствата. Убийство на педал, така щяха да го окачествяват някои. Кой да допусне, че Джими Галахър е бил обратен, щяха да шушнат. Ама те са пили заедно с него, обсъждали са жените, които минават. По дяволите, той дори е излизал с някои от тях! А през цялото време е криел истината. Други пък ще твърдят, че още от самото начало са подозирали, и ще се питат какво ли е направил, за да си навлече такова нещо? Ще тръгнат и слухове – че е опитал да сваля неподходящ партньор, че е опипвал някой младеж…

А, младеж.

– Като престъпление от омраза ли го класифицирате? – попитах.

Травис сви рамене и за пръв път се обади:

– Може да се стигне дотам. И в двата случая ще се наложи да задаваме въпроси, на които на Джими нямаше да му е приятно да отговаря. Ще трябва да разберем дали е имал любовници, случайни флиртове и дали е стигал до крайности.

– Не е имал любовници.

– Много си сигурен.

– Така е. Джими малко се срамуваше и винаги беше изплашен.

– От какво?

– Да не би да разбере някой. Да не би приятелите му да разберат. Те всички бяха ченгета от старата школа. Едва ли е смятал, че много от тях ще го подкрепят. Подозирал е, че ще му се присмиват или ще му обърнат гръб. Не е искал да стане за смях. Предпочитал е сам да изживява тези неща.

– Е, ако не е свързано с начина му на живот, тогава с какво?

Замислих се за момент.

– Ябълки.

– Моля? – озадачи се Травис.

– Казахте, че сте намерили ябълки – не само една ябълка до главата му, така ли?

– Четири. Може би убиецът е смятал, че след време Джими може да успее да прехапе ябълката докрай.

– Или пък може да е спирал след всяка буква.

– Защо?

– За да задава въпроси.

– За какво?

Този път отговори Сантос:

– За него – посочи ме той. – Той мисли, че е свързано със случая Уолас.

– А ти не ли?

– На гърба на Уолас не бяха изрязали думата „хомо“ – възрази Сантос, но усетих, че просто се прави на адвокат на дявола.

– И двамата са били измъчвани, за да проговорят – казах.

– И ти си познавал и двамата – добави Сантос. – Защо не ни кажеш какво търсиш тук?

– Опитвам се да разбера защо баща ми е убил двама младежи в една кола през 1982 година.

– Джими Галахър можа ли да ти отговори?

Не отвърнах, само поклатих глава.

– Какво според теб е казал на убиеца? – попита Травис.

Погледнах нанесените на Джими рани. На негово място аз щях да проговоря. Мит е, че хората могат да издържат на мъченията. Накрая всички се пречупват.

– Каквото е можел, за да ги накара да спрат – отговорих. Как е починал?

– Задавил се е. В гърлото му е била пъхната винена бутилка с гърлото напред. Това сигурно ще наклони везните в полза на версията за убийство от омраза. Има, как се казваше, фалическа символика, или поне като такава ще мине.

Беше отмъстително и унизително. Един почтен човек бе оставен гол и вързан, с дамга на гърба, която го бележеше сред останалите полицаи и хвърляше сянка върху паметта на човека, когото са познавали. Тогава се убедих, че не става дума за онова, което Джими Галахър е знаел или не е знаел. Наказали са го, задето е мълчал, затова каквото и да бе казал, нямало е да се спаси от онова, което е предстояло да се случи.

Сантос кимна на служителя. Двамата заедно отново положиха Джими по гръб и покриха лицето му, после го върнаха сред другите номерирани трупове. Затвориха вратата и ние си тръгнахме.

Навън Сантос запали още една цигара. Предложи и на Травис и той си взе.

– Знаеш ли – каза ми, – ако имаш право и това не е убийство от омраза, тогава е умрял заради теб. Какво премълчаваш?

Какво значение имаше? И бездруго всичко отиваше към края си.

– Върни се и потърси досието на убийствата в Пърл Ривър. Убитият младеж е имал знак на ръката си. Изглеждал е така, все едно е бил прогорен в кожата. Знакът е същият като онзи на стената на „Хобарт Стрийт“, нарисуван с кръвта на Уолас. Допускам, че някъде в къщата на Джими ще намерите подобен.

Травис и Сантос се спогледаха.

– Къде беше? – попитах.

– На гърдите му – отговори Сантос. – Написан с кръв. Предупредиха ни да си мълчим. Казвам ти, защото… – Той се замисли. – Ами, не знам защо ти казвам.

– Тогава какво беше всичко това вътре? Не вярвате, че е убийство от омраза. Знаете, че е свързано със смъртта на Уолас.

– Предупредиха ни първо да чуем твоята версия – каза Травис. – Нарича се „опипване на почвата“. Ние ти задаваме въпроси, ти не отговаряш, ние сме в задънена улица. Доколкото чувам, това е обичайната практика с теб.

– Знаем какво означава символът – каза Сантос, без да обръща внимание на Травис. – Намерихме един човек от Института по теология, който ни го обясни.

– Енохово „А“ – казах.

– Откога знаеш?

– Неотдавна. Не знаех, когато ти ми го показа тогава.

– С какво си имаме работа? – попита Травис и се поуспокои, когато разбра, че нито аз, нито Сантос ще налапаме въдицата му. – С култ? С ритуални убийства?

– И каква връзка имат с теб, освен факта, че си познавал и двете жертви? – попита Сантос.

– Не знам. Точно това се опитвам да разбера.

– Защо просто не те подложим на мъчения? – предложи Травис. – Разбирам какво го е тласнало онзи.

Не му обърнах внимание.

– Има един човек, който се казва Ейса Дюран. Живее в Пърл Ривър. – Дадох им адреса. – Разказа ми, че някакъв тип е оглеждал къщата му преди известно време и е разпитвал какво се е случило там. Ейса Дюран живее в къщата, където живеех аз, преди баща ми да се самоубие. Може би си струва да изпратите художник, който да нарисува портрет, който да изпита паметта на Дюран.

Сантос дръпна продължително от цигарата си и издуха дим към мен.

– Тези неща ще те убият – осведомих го.

– На твое място щях да се тревожа за собствената си тленност – отговори Сантос. – Допускам, че се криеш, но поне си включи проклетия мобилен. Не ни принуждавай да те завлечем в някоя килия и да те заключим, за да те пазим.

– Ще го пуснем ли? – попита невярващо Травис.

– Мисля, че засега няма да ни каже повече – обясни Сантос. – Нали така, господин Паркър? И то е повече, отколкото ще успеем да изкопчим от други хора.

– Пети отдел – обадих се.

Сантос се изненада:

– Знаеш ли какво представлява?

– А ти?

– Вероятно някакво секретно ниво, до което редовите полицаи като мен нямат достъп.

– Горе-долу. Не знам повече от теб.

– Кой знае защо не вярвам, че е истина, но предполагам, че засега можем само да чакаме, защото името ти сигурно е в същия списък като това на Джими Галахър и на Мики Уолас. А когато убиецът им се добере до теб, ще се наложи да караме в моргата или него, или теб. Хайде, ела, ще те хвърлим до метрото. Ще се радвам по-скоро да се разкараш от Бруклин.

Оставиха ме на спирката на метрото.

– Ще се видим – каза Сантос.

– Живи или мъртви – додаде Травис.

Гледах ги как се отдалечават. В колата не ми продумаха, но не ми пукаше. Бях твърде зает да размишлявам върху думата, изрязана на гърба на Джими Галахър. Откъде убиецът му бе стигнал до извода, че Джими е гей? Той бе пазил тайните си през целия си живот – своите и чуждите. Досетих се за сексуалната му ориентация само от неща, които майка ми каза след смъртта на татко, когато бях по-голям и по-зрял, а тя ме увери, че малцина от колегите на Джими знаят. Всъщност само двама човека знаели със сигурност, че Джими е гей, така ми каза. Един от тях беше баща ми.

Другият беше Еди Грейс.

Трийсет и втора глава

Вратата отвори Аманда Грейс. Косата й беше вързана хлабаво с червена лента и по лицето й нямаше никаква козметика. Беше облечена с анцуг и стара фланелка и бе плувнала в пот. В дясната си ръка държеше гумено бутало за отпушване на канали.

– Страхотно! – възкликна тя, когато ме видя. – Направо страхотно.

– Явно моментът не е подходящ.

– Можеше да се обадиш предварително. Сигурно дори щях да успея да прибера буталото.

– Бих искал пак да поговоря с баща ти.

Тя отстъпи назад и ме покани да вляза.

– Беше много изморен след предишното ти посещение. Важно ли е?

– Да, струва ми се.

– Става дума за Джими Галахър, нали?

– В известен смисъл.

Последвах я в кухнята. От мивката се носеше неприятна миризма и видях, че е пълна с мръсна вода, която не се оттича.

– Нещо е заседнало долу – каза Аманда. И ми подаде буталото. Свалих си сакото и се заех с мивката, а тя облегна хълбок на дъската и се зае да ме наблюдава.

– Какво става, Чарли?

– Какво имаш предвид?

– Гледаме новините. Видяхме какво се е случило в старата ти къща и чухме за Джими. Свързани са, нали?

Усетих, че водата се раздвижи. Отдръпнах се назад и видях, че започва да се оттича.

– Баща ти каза ли нещо по въпроса?

– Стори ми се тъжен заради Джими. Бяха приятели.

– Имаш ли представа защо са се отчуждили?

Тя отмести поглед.

– Мисля, че баща ми не одобряваше начина на живот на Джими.