Текст книги "Отмъщение от отвъдното"

Автор книги: Дж. Дж. Коннолли

сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 19 страниц)

– Нуждаете ли се от малко време?

Още светкавици, този път по-близо. Чух да викат името ми, но не реагирах.

– Не – казах отново и последвах Сантос към къщата.

Беше заради кръвта. Кръвта на пода в кухнята и по стените. Не можех да вляза в кухнята. Само гледах отвън, а коремът ми се разбунтува и по лицето ми изби пот. Облегнах се на хладното дърво на къщата и затворих очи, докато гаденето ми премине.

– Видяхте ли го? – попита Сантос.

– Да.

Знакът беше изрисуван с кръвта на Уолас. Вече бяха махнали тялото му, но положението, в което го бяха намерили, беше очертано. Беше изрисуван точно над мястото, където е била главата на Уолас. Наблизо по пода беше пръснато съдържанието на една пластмасова папка. Видях снимките и разбрах защо е идвал Уолас. Искал е да си представи на място убийствата и откриването на телата.

– Знаете ли смисъла на знака? – попита Сантос.

– Никога преди не съм го виждал.

– Нито пък аз, но подозирам, че извършителят просто се е подписал под стореното. Претърсихме и останалата част от къщата. Чисто е. Изглежда, всичко се е случило в кухнята.

Обърнах се да го погледна. Беше млад. Може би дори не разбираше значението на думите си. Но въпреки това не можех да му простя невежеството.

– Приключихме тук – казах.

Отдалечих се от него и поех право към следващата порция светкавици, телевизионни камери и изкрещени въпроси. Застинах за миг, когато си дадох сметка, че няма как да се махна от това място. Бях дошъл със Сантос. Нямах кола. Видях позната фигура под едно дърво – едър и висок мъж с къса сребриста коса, подстригана по войнишки. Бях объркан и ми отне малко време да го позная.

Тиръл.

Тиръл беше тук – човекът, който дори след като напуснах полицията, ми даде ясно да разбера, че според него мястото ми е зад решетките. Сега крачеше към мен. Уолас ми бе намекнал, че някои хора все пак са проявили желание да разговарят с него, и аз знаех, че Тиръл е един от тях. Неколцина репортери бяха забелязали, че той се приближава, и един от тях на име Макгари, който пишеше полицейски репортажи от толкова отдавна, че чак кожата му беше посиняла, извика името на Тиръл. От начина, по който вървеше по-възрастният мъж, беше ясно, че предстои някакъв сблъсък и че той ще се състои пред обективите на камерите и червените лампички на магнетофоните. Така искаше Тиръл.

– Кучи син! – провикна се той. – Ти си виновен.

Още светкавици и силната светлина на прожекторите, насочена към Тиръл. Беше пил, но не беше пиян. Подготвих се да се изправя лице в лице с него, но в този момент ме стисна нечия ръка и гласът на Джими Галахър каза:

– Ела, да те изведем от тук.

Въпреки изтощението ме бе последвал и аз му бях признателен. Видях изписаното по лицето на Тиръл безсилие, докато наблюдаваше как жертвата му се изплъзва, как губи звездния си миг пред камерите и как после още репортери се обръщат към него за коментар и той започва да плюе отрова.

Сантос проследи с поглед как Паркър си тръгва и как Тиръл подхваща разговор с репортерите. Не знаеше защо Тиръл обвинява Паркър за случилото се, но знаеше, че кръв разделя тези двама мъже. Щеше да поговори с Тиръл, когато му дойде времето. Обърна се и видя как един човек в хубав тъмен костюм, промъкнал се покрай кордона, се взира подир отдалечаващите се светлини на колата на Джими Галахър. Сантос се запъти към него.

– Господине, трябва да минете оттатък полицейската лента.

Мъжът отвори портфейла в ръката си и показа полицейска значка от управлението в Мейн, но без да вдига поглед към Сантос, който надуши възможност за повишение.

– Детектив Хансън? Мога ли да ви помогна с нещо?

Хансън се обърна към Сантос едва след като колата зави по „Марийн Авеню“ и се изгуби от поглед. Очите му бяха много тъмни точно като косата и костюма му.

– Съмнявам се – отговори той и се отдалечи.

Пренощувах в дома на Джими Галахър в чисто легло и сънувах една тъмна фигура, приведена над Мики Уолас, която шепнеше и кълцаше в къщата на „Хобарт Стрийт“, а зад тях, сякаш два филма се прожектираха един върху друг и показваха една и съща сцена от сходен ъгъл, но в различно време, видях друг мъж, наведен над жена ми, да й говори тихо и да я кълца, а тялото на мъртвото ми дете лежеше проснато на пода наблизо в очакване и то на свой ред да бъде обезобразено. След това изчезнаха и в мрака остана само Уолас, кръвта шуртеше от раната на гърлото му, тялото му потръпваше. Умираше сам и уплашен на непознато място…

На прага на кухнята се появи жена. Беше облечена с лятна рокля, а до нея стоеше момиченце, стиснало с дясната си ръка тънката материя на роклята на майка си. Тръгнаха към проснатото тяло на Уолас, жената коленичи до него и погали лицето му, детето хвана ръката му и двете заедно го успокояваха, докато очите му се затвориха и той завинаги напусна този свят.

Двайсет и шеста глава

Тялото на момичето беше увито в найлон, вързано за камък и потопено в езерото. Намериха го, когато една крава се подхлъзна и кракът й се оплете във въжето, с което беше вързан найлонът. Докато вадеха от езерото кравата от ценната херефордска порода, заедно с нея извадиха и тялото.

Почти веднага след намирането на тялото местните жители от малкото южняшко градче в Айдахо Гуз Крийк се досетиха за кого става дума. Казваше се Мелъди Макрийди и бе изчезнала две години преди това. Гаджето й Уейд Пиърс беше разпитван във връзка с изчезването й и макар впоследствие полицията да го бе изключила като заподозрян, той се бе самоубил месец след изчезването на Мелъди или поне така гласеше официалният доклад. Беше се прострелял в главата, макар че не знаеха да притежава пистолет. Някои хора си казаха, че няма как да разбереш скръбта – или вината, понеже според други въпреки заключението на полицията Уейд Пиърс бе виновен за случилото се с Мелъди Макрийди, обаче тези подозрения се дължаха повече на всеобщата неприязън към семейство Пиърс, отколкото на истински улики за извършено от Уейд престъпление. Въпреки това дори убедените в невинността на Уейд не съжаляваха много, когато той се застреля, понеже беше злобна откачалка като всички останали в семейството. Мелъди Макрийди се бе свързала с него, понеже и собственото й семейство беше не по-малко особено. Всички знаеха, че тази работа ще свърши зле. Просто не бяха очаквали кръвопролитие и труп, изваден от езерото, привързан за крака на крава.

Бяха проведени ДНК тестове, за да потвърдят самоличността на младата жена и за да бъдат открити евентуални следи от убиеца й, хвърлил тялото в старото езеро Сайдис, но беше минало прекалено много време, затова следователите бяха скептични и не се надяваха да открият нищо съществено.

За тяхна изненада обаче от найлона бе свален използваем отпечатък. Пуснаха го в базата данни на ФБР и детективите, които разследваха случая с намереното тяло, зачакаха. Системата на ФБР беше претоварена с молби от различни правоохранителни органи и проверката щеше да отнеме седмици, а може би и месеци в зависимост от това колко спешен е случаят и от натовареността на системата. Случи се така, че отпечатъците бяха пуснати през базата данни само след две седмици, но не беше открито съвпадение. Заедно с отпечатъците беше пусната и снимка на знака, издълбан в скала близо до езерото. Същата снимка накрая стигна до Пети отдел на Службата за национална сигурност, която събираше разузнавателни данни за ФБР и провеждаше контраразузнавателни операции, свързани с националната сигурност и с международния тероризъм.

Пети отдел на СНС беше просто един секретен компютърен терминал в нюйоркската полиция на „Федерал Плаза“. Връзката му със СНС и новото име Пети отдел беше само за удобство и бе одобрено от Централния съвет, за да бъде осигурено бързото и безусловно съдействие на полицията. Пети отдел отговаряше за всички разследвания, свързани дори периферно с разследването на действията на убиеца, известен като Пътника и причинил смъртта на много мъже и жени в края на деветдесетте години, сред които бяха Сюзън и Дженифър Паркър, съпругата и дъщерята на Чарли Паркър. С течение на времето Пети отдел бе включил и по-ранна информация за смъртта на човек на име Питър Акерман в Ню Йорк в края на шейсетте години, за застреляната неидентифицирана жена на Геритсън Бийч няколко месеца по-късно и за убийствата в Пърл Ривър, в които беше замесен Уил Паркър. Тази информация беше събрана от специален агент, оглавяващ местния нюйоркски клон на организацията, и впоследствие предадена на един от неговите наследници на поста. Освен това файловете съдържаха всички известни материали относно случаите, по които бе работил Чарли Паркър, откакто беше станал частен детектив.

Други служби, сред които и Нюйоркското полицейско управление, бяха наясно с принадлежността на Пети отдел, но само двама души имаха достъп до архивите на организацията: специалният агент, оглавяващ нюйоркския клон на организацията, Едгар Рос и неговият помощник Брад. Тъкмо помощникът почука на вратата на шефа си десет минути след като бе получена молбата за проверка на отпечатъка.

– Това няма да ти хареса – каза той.

Рос вдигна поглед, докато Брад затваряше вратата зад гърба си.

– Никога не ми харесва нищо, което ми съобщаваш. Никога не носиш добри новини. И никога не носиш кафе. Какво има?

Брад, изглежда, не изгаряше от желание да му даде материалите като дете, което се притеснява да даде на учителя си пълното с грешки домашно.

– Молба до базата данни на ФБР за проверка на пръстов отпечатък, свален от труп, захвърлен в Айдахо. Местно момиче, Мелъди Макрийди. Изчезнала е преди две години. Тялото било намерено в езеро, увито в найлон. Отпечатъкът е от найлона.

– Имаме ли съответствие?

– Не, но има още нещо – снимка. Това ме притесни.

– Защо?

Брад доби притеснен вид. Макар че работеше за шефа си вече почти пет години, всичко, свързано с Пети отдел, го караше да е на тръни. Беше чел подробности за някои други случаи, които автоматично бяха отпращани на вниманието на отдела. И от всеки без изключение го полазваха тръпки.

Също така без изключение с всеки от тях пряко или периферно беше свързан човек на име Чарли Паркър.

– Отпечатъците нямат съответствие, но знакът има. Намерен е и преди до два други трупа. Първият е на непозната жена, извадена от Шел Банк Крийк в Бруклин преди около четирийсет години, след като е била застреляна от полицай. Така и не установили самоличността и. Вторият е свързан с тялото на млада жена, застреляна в автомобил в Пърл Ривър преди около двайсет и шест години. Името й е Миси Гейнс, бегълка от Джърси.

Рос затвори очи и зачака Брад да продължи.

– Гейнс била застреляна от бащата на Чарли Паркър. Другата жена била убита от партньора на бащата шестнайсет години преди това.

Сега вече той неохотно подаде папката на шефа си. Рос разгледа знака на първата страница от случая с Макрийди и го сравни със знака от по-ранните убийства.

– По дяволите – възкликна той.

Брад почервеня, макар да знаеше, че не е виновен за онова, което ще последва.

– Има и по-лошо – каза той. – Погледнете втория лист. Това е намерено издълбано в дърво близо до тялото на онзи младеж Боби Фарадей.

Рос погледна. Този път изруга още по-силно.

– Третият знак е издълбан в дърво близо до задната врата на дома на семейство Фарадей. Предположението на следователите било, че са се самоубили, но началникът на полицията, някой си Дашът, не бил толкова сигурен. Намерили знака едва пет дни по-късно.

– А ние го получаваме чак сега?

– Щатската полиция не го изпратила нагоре. Там си пазят територията. В крайна сметка на Дашът просто му писнало от липсата на напредък и действал през главите им.

– Намери ми всеки възможен документ за момичето Макрийди и за семейство Фарадей.

– Вече пътуват – увери го Брад. – Трябва да са тук до един час.

– Върви да ги чакаш.

Брад се подчини и тихо затвори вратата зад себе си.

Рос сложи документите до няколко снимки, оставени върху бюрото му малко по-рано сутринта. Бяха от местопрестъплението на убийството от предишната нощ, извършено на „Хобарт Стрийт“, и на тях се виждаше знакът, нарисуван на стената на кухнята с кръвта на Мики Уолас.

Осведомиха Рос за убийството само час след намирането на трупа на Уолас и той поиска снимки и копия от всички документи, свързани със случая, да бъдат на бюрото му до девет на следващата сутрин. Щом зърна символа, Рос започна да замита следите. Обади се в централното полицейско управление и символът беше заличен от стената на кухнята. Свързаха се с всички присъстващи на местопрестъплението и ги предупредиха, че символът е много важен за случая и че споменаването му извън рамките на разследващия екип ще предизвика дисциплинарни мерки и дори до уволнение без право на обжалване. Беше поставена допълнителна защита на всички файлове с данни за убийствата в Пърл Ривър, за стрелбата на Геритсън Бийч и за злополучната смърт на Питър Акерман на кръстовището на Седемдесет и осма и Първа улица няколко месеца преди това. Защитата не даваше достъп до тези данни без изричното позволение и на Рос, и на заместник-началниците на нюйоркската полиция по разузнаването и по специалните операции, въпреки че всички важни файлове бяха старателно „стерилизирани“ след събитията в Пърл Ривър, за да са сигурни, че всякакви съответствия, които може да се появят впоследствие, ще бъдат насочени към кабинета на комисаря и после към Пети отдел, след като такъв бе сформиран. Всякакви запитвания, свързани с тях, незабавно биваха маркирани предупредително.

Рос знаеше, че смъртта на репортер, макар и бивш, ще привлече другите репортери като мухи, а обстоятелствата около смъртта на Уолас, убит в същата къща, където десетилетие преди това са били извършени две нашумели убийства, щеше да привлече допълнително вниманието им. Важно беше разследването да бъде проведено тихомълком, но не биваше да прекаляват, понеже по-ориентираните репортери щяха да надушат, че крият нещо. Затова съвместно с главното полицейско управление бе взето решение пред медиите да бъде представено подходящо състрадателно „лице“ и чрез поредица от старателно контролирани неофициални брифинги да бъде разпространена достатъчно информация, за да може медиите да се кротнат и да не предприемат нищо опасно за хода на разследването.

Рос прокара пръсти по изрисувания на стената знак, после извади четири различни снимки от различни папки върху бюрото си. След малко бюрото му се покри с еднакви изображения – знаци, дамгосани в плът, издълбани в дърво и в камък.

Рос завъртя стола си към прозореца и зарея поглед над града. В същото време набра номер, използвайки специално подсигурена линия. Вдигна жена.

– Бих искал да разговарям с равина, моля – каза Рос.

Изчака и след няколко секунди Ъпстийн се обади.

– Рос е.

– Очаквах да се обадите.

– Значи сте чули?

– Снощи получих предупредително обаждане.

– Знаете ли къде е Паркър?

– Снощи господин Галахър го е подслонил в дома си.

– Колко широко известно е това?

– Медиите не знаят. Господин Галахър е проявил предпазливостта да свали регистрационните номера на автомобила си, когато си е дал сметка, че най-вероятно ще трябва да участва в спасителна мисия.

Рос си отдъхна. Знаеше, че поради липсата на водеща към Ню Йорк следа репортерите вече се бяха опитали да проследят Паркър чрез бара в Мейн, където работеше. Обади се в местното управление в Портланд, за да помоли проверка с патрулка, и узна, че пред дома на Паркър има два автомобила и телевизионен микробус, а също и че собственикът на „Голямата изгубена мечка“ казал на агента, че го принудили да окачи на вратата надпис „Забранено за репортери“. За да се погрижи молбата му да бъде спазвана, той побързал да наеме двама здравеняци с набързо изработени фланелки с надпис „Забранено за репортери“, които да охраняват входа. Според агента те двамата чакали да започнат работа по време на неговото посещение в бара. Заявил, че несъмнено са двама от най-солидните здравеняци, които е виждал през живота си.

– А в момента? – попита Рос.

– Паркър си е тръгнал от дома на Галахър днес сутринта поясни Ъпстийн. – Нямам представа къде е.

– Говорили ли сте с Галахър?

– Казва, че не знае къде е отишъл Паркър, но потвърди, че той вече знае всичко.

– Значи ще дойде да ви търси.

– Подготвен съм.

– Ще ви изпратя някои материали. Сигурно ще ви заинтригуват.

– Какви материали?

– Помните ли знака, намерен върху тялото на мъртвите жени в Шел Банк Крийк и в Пърл Ривър? Пред мен има още три такива – единият е отпреди две години, а другите са от по-рано тази година. Всеки случай, изглежда, е бил свързан с убийство.

– Тя оставя знаци, следи за Другия.

– А сега партньорът й оставя името си, изписано с кръв на стената на предишната къща на Чарли Паркър, така че явно и той прави същото.

– Дръжте ме в течение, моля ви.

– Непременно.

Двамата се сбогуваха и затвориха. Рос повика Брад и му нареди да следи мобилния телефон на Паркър и да изпрати двама човека при равин Ъпстийн.

– Искам да разбера къде е Паркър преди края на деня нареди Рос.

– Да го приберем ли?

– Не, само се постарайте нищо да не му се случи – отговори Рос.

– Не е ли малко късничко за това? – попита Брад.

– Изчезвай от тук – сряза го Рос, но мислено призна, че въпросът е напълно основателен.

Двайсет и седма глава

Обадих се на Ъпстийн от уличен телефон на Второ авеню пред един индийски ресторант, където предлагаха бюфет от „всичко, което можете да изядете“, но никой не искаше да вкуси, поради което в опит да посъживи бизнеса мъж с тъжно лице и ярка полиестерна риза стоеше на вратата и раздаваше листовки, които никой не искаше да чете. Ръмеше и влажните листовки провисваха в ръката му.

– Очаквах да се обадите – каза Ъпстийн, когато вдигна телефона.

– Доколкото разбирам, от доста време – отговорих.

– Допускам, че искате да се видим.

– Правилно допускате.

– Елате на обичайното място. Късно. В девет часа. С нетърпение очаквам да се видим отново.

И после затвори.

Бях отседнал в апартамент на Двайсета и на Втора улица точно над една шлосерска работилница. Имаше две прилично големи стаи с отделна кухня, която никога не е била използвана, и баня, достатъчно голяма, за да поеме едно пълно завъртане на човешко тяло, стига въпросният човек да не разперва ръце. Имаше легло, канапе и няколко кресла, а също и телевизор и дивиди, но нямаше кабелна. Нямаше и телефон и затова се бях обадил на Ъпстийн от уличен телефон. Въпреки това останах на линия само колкото да си уговорим срещата. Вече се бях подсигурил и бях свалил батерията от мобилния си телефон, и бях купил временен апарат от един магазин.

Купих малко сладкиши от съседната пекарна, после се върнах обратно в апартамента. Хазяинът седеше на стол отдясно на прозореца на дневната. Чистеше пистолета си „Загзауер“, което не е обичайно занятие на хазяите в апартаментите на техните наематели, освен ако въпросният хазяин не е Луис.

– Е? – попита той.

– Ще се срещна с него довечера.

– Искаш ли компания?

– Няма да навреди да има още една сянка.

– Това расистка забележка ли е?

– Не знам. Можеш ли да пееш средновековни песни?

– Не, обаче съм ти донесъл пистолет. – Извади малък пистолет от кожения си сак и го подхвърли на канапето.

Извадих пистолета от кобура. Беше дълъг осемнайсетина сантиметра и тежеше по-малко от килограм.

– „Кимбер ултра десет Н“ – осведоми ме Луис. – Пълнител с десет куршума. Задният край на приклада е остър, затова внимавай.

Прибрах пистолета в кобура и му го подадох.

– Майтапиш се – възкликна той.

– Не. Искам си разрешителното обратно. Пипнат ли ме с това, свършено е с мен. Жив ще ме одерат и ще изхвърлят трупа в океана.

От кухнята се появи Ейнджъл. Носеше кана с кафе.

– Значи смяташ, че убиецът на Уолас го е измъчвал, за да разбере каква музика обича да слуша, така ли? – попита той. – Нарязали го така, че да ти покажат, че знаят за теб.

– Не знаем това със сигурност.

– Да, и за еволюцията не знаем със сигурност, нито за климатичните промени, нито за гравитацията. Убили го в предишната ти къща, докато те проучвал, а после някой се подписал с кръв. Много скоро този някой ще опита да направи с теб онова, което е направил с Уолас.

– Затова Луис ще ми пази гърба довечера.

– Да – потвърди Луис, – понеже ако мен ме пипнат с пистолет, няма проблем. Черните винаги се измъкват от обвинения за притежание на оръжие.

– Чух те – отбеляза Ейнджъл. – Мисля, че става дума за самозащита, престъпление между черни братя.

Взе плика със сладкишите, разкъса хартията и го остави върху малката и надраскана масичка. След това ми наля чаша кафе и седна до Луис, а аз се заех да им разкажа всичко, което бях научил от Джими Галахър.

Центърът „Оренсанс“ си беше все същият – това установих, докато се приближавах към него малко след полунощ. Все още се издигаше внушително на „Норфък Стрийт“, между Ист Хюстън и Стантън, неоготическа постройка, проектирана от Алегзандър Зелтцър през деветнайсети век за пристигащите германски евреи и вдъхновена от прочутата катедрала в Кьолн и от основите на немския романтизъм. Навремето сградата е била известна като „Аншеи Чешед“, „доброжелателен народ“, преди да се слее с храма „Еманюел“ едновременно с преместването на германските евреи от Клайне Дойчланд в Лоуър Манхатън в Ъпър Ист Сайд. На тяхно място се настанили евреи от Източна и Южна Европа, а кварталът станал гъсто населен с хора, които все още се мъчели да се справят с този нов свят и социално, и езиково. „Аншеи Чешед“ се превърнал в „Аншеи Слоним“ на името на град в Полша и това име се запазило до шейсетте години, когато сградата започнала да се руши. Спасил я скулпторът Анхел Оренсанс и я превърнал в културен и исторически център.

Не знаех каква е връзката на равин Ъпстийн с центъра „Оренсанс“. Какъвто и да беше статутът му, не беше официален, но несъмнено бе влиятелен. Виждал съм някои от тайните, които центърът криеше под красивия си интериор, а Ъпстийн беше техният пазител.

Когато влязох, имаше само един възрастен човек, който метеше пода. Вперих поглед в него – беше тук и при последното ми посещение и също метеше пода. Сигурно винаги беше тук: чистеше, лъскаше, наблюдаваше. Погледна ме и кимна.

– Равинът не е тук – каза той, догаждайки се инстинктивно, че едва ли има друга причина за присъствието ми на това място.

– Обадих му се – поясних. – Очаква ме. Ще дойде.

– Равинът не е тук – повтори мъжът и вдигна рамене.

Седнах. Нямаше смисъл да продължавам спора. Старецът въздъхна и отново се зае с метенето.

Мина половин час, после един час. От Ъпстийн нямаше и следа. Когато най-сетне се надигнах да си ходя, старецът седеше на пода, стиснал между коленете си изправената метла като знаме.

– Казах ви.

– Да, казахте ми.

– По-добре слушайте.

– Често ми го повтарят.

Той поклати печално глава.

– Равинът вече не идва често тук.

– Защо?

– Мисля, че изгуби благоразположението им. Или пък вече е прекалено опасно за него, за всички нас. Срамота. Равинът е свестен човек, мъдър човек, но някои хора смятат, че не е подходящ за това, за този Бет Шалом. – Явно забеляза, че се озадачих, защото поясни: – Дом на мира. Не „Шеол“, не тук.

– Шеол ли?

– Ад – каза той. – Не тук. Вече не.

И потупа многозначително с крак по пода, сочейки тайното място долу. При последното ми посещение в центъра „Оренсанс“ Ъпстийн ми беше показал една охранявана килия под мазетата на сградата. Вътре на сигурно място бе затворено нещо, което наричаше себе си „Китим“, демон, който искаше да бъде човек, или човек, който мислеше себе си за демон. А сега, ако думите на стареца бяха истина, Китим вече го нямаше тук, прогонен бе заедно с Ъпстийн, който го бе заловил.

– Благодаря ви – казах.

– Бевакашах – отговори той. – Бетакх ба-Адонаи ва’асеитов.

Оставих го там и излязох на студеното пролетно слънце. Явно бях дошъл напразно. Ъпстийн вече не беше в свои води в центъра „Оренсанс“ или пък центърът вече не бе склонен да одобрява присъствието му. Озърнах се, едва ли не очаквайки да го видя да ме чака наблизо, но от равина нямаше и следа. Нещо се бе случило – той нямаше да дойде. Опитах се да открия с поглед Луис, обаче и от него нямаше следа. Все пак знаех, че е наблизо. Слязох по стълбите и се запътих към Стантън. След минута усетих, че някой тръгва редом с мен. Погледнах наляво и видях млад евреин с кипа и свободно кожено сако. Дясната му ръка беше пъхната в джоба на якето. Стори ми се, че различавам дулото на малък пистолет, притиснато в кожата на дрехата. Зад мен вървеше друг млад мъж. И двамата изглеждаха силни и бързи.

– Доста се забави вътре – каза мъжът отляво. Имаше съвсем лек акцент. – Кой да предположи, че имаш такова търпение!

– Старая се – отговорих.

– Чувам, че имаш нужда.

– Е, опитвам се. Ще ми кажете ли къде отиваме?

– Решихме, че би искал да хапнеш нещо.

Насочиха ме към Стантън. Между един магазин за деликатеси, който явно не бе зареждал с прясна стока от предишното лято, ако се съди по умрелите насекоми между бутилките и бурканите на витрината, и шивашко ателие, чийто собственик явно смяташе, че памукът и коприната са проява на краткотрайна мода, която накрая ще отстъпи пред изкуствените тъкани, имаше малко кашерно ресторантче. Беше осветено мъжделиво, вътре имаше четири маси от тъмно дърво и покрити със следи от чаши с горещо кафе и запалени цигари, наслоявани с десетилетия. Табела на английски и на иврит на прозореца оповестяваше, че заведението е затворено.

Само една от масите беше заета. Ъпстийн седеше с лице към вратата и с гръб към стената. Беше облечен с черен костюм, бяла риза и черна вратовръзка. На закачалка зад главата му висеше тъмно палто, върху което беше нахлупена черна шапка с тясна периферия – сякаш притежателят на дрехите не седеше точно под тях, а неотдавна се бе дематериализирал и от предишното му съществуване бяха останали само дрехите.

Единият млад мъж взе стол и го отнесе навън, после седна с гръб към прозореца. Спътникът му, който ме заговори на улицата, седна вътре, но от другата страна на вратата. Не гледаше към нас.

На плота имаше жена. Беше може би на четирийсет и няколко години, но в тъмната вътрешност на заведението можеше да мине с десетина години по-млада. Косата и беше много тъмна и когато минах покрай нея, не видях изобщо да е прошарена. Беше красива и ухаеше леко на карамфил и канела. Кимна ми, но не се усмихна.

Седнах срещу Ъпстийн и се извърнах така, че и аз да съм с гръб към стената и да виждам вратата.

– Можеше да ми кажеш, че си персона нон грата в центъра „Оренсанс“ – казах му.

– Можех, но нямаше да отговаря на истината – отговори той. – Взето бе решение, което беше изцяло взаимно. Твърде много хора влизат там. Не е справедливо и разумно да ги излагаме на опасност. Съжалявам, че се наложи да чакаш, но си имахме причина – наблюдавахме улиците.

– И открихте ли нещо?

Очите на Ъпстийн проблеснаха.

– Не, обаче ако бяхме навлезли по-надълбоко в тъмните сенки, сигурно нещо или някой щеше да намери нас. Подозирам, че не си дошъл сам. Прав ли съм?

Луис е наблизо – отговорих.

– Загадъчният Луис. Хубаво е да имаш такива приятели, но е лошо да се нуждаеш толкова от тях.

Жената ни поднесе храна, баба гханоудж и малки парчета пита, бурека и пилешко, сготвено с оцет, маслини, стафиди и чесън, и гарнитура от кускус. Ъпстийн ме покани с жест, но аз не хапнах.

– Какво има? – попита той.

– За центъра „Оренсанс“. Не вярвам, че наистина си в такива добри отношения с тях.

– Наистина ли?

– Нямаш паство. Не проповядваш. Където и да отидеш, винаги имаш поне по един въоръжен телохранител. А днес са двама. Пък и си спомням нещо, което ми каза отдавна. Докато разговаряхме, ти използва името „Исус Христос“, което не ми се стори много ортодоксално за теб. Не мога да се освободя от подозрението, че вероятно си си навлякъл известно неодобрение.

– Ортодоксално ли? – засмя се той. – Не, аз съм най-неортодоксалният евреин, но въпреки това съм евреин. Ти си католик, господин Паркър…

– Лош католик – поправих го аз.

– Не мога да правя подобни преценки, но въпреки това знам, че има различни нива на католицизма. Боя се, че юдаизмът има още повече. Моето е по-смътно от повечето други нива и понякога се питам дали не съм бил откъснат от своя народ прекалено дълго. Улавям се да изговарям думи, които не би следвало да изговарям, правя лапсуси, които ме злепоставят, и още по-зле, имам съмнения, които са доста мъчителни. Затова може би наистина би било правилно да се каже, че съм напуснал „Оренсанс“, преди да ме помолят да напусна. Сега по-добре ли се чувстваш? – Отново ме покани с жест: А сега яж. Вкусно е. Освен това домакинята ни ще се обиди, ако не опиташ каквото е приготвила.

Не си бях уговорил среща с Ъпстийн, за да си играем на думи или да опитам от местната кухня, само че той притежаваше умението да насочва разговора в желаната от него посока, а аз бях в неизгодно положение още от мига, в който бях дошъл тук да се срещна с него. Обаче нямах избор. Не можех да си представя Ъпстийн или пазачите му да допуснат друг ход на събитията.

Затова хапнах. Учтиво се осведомих за здравето на Ъпстийн и на близките му. Той попита за Сам и за Рейчъл, но не се поинтересува от повече подробности за живота ни. Явно знаеше, че с Рейчъл вече не сме заедно. Всъщност бях убеден, че Ъпстийн знае почти всичко за живота ми и че винаги е било така още от мига, в който баща ми се е обърнал към него във връзка с онзи знак на тялото на премазания от камиона мъж, чиято партньорка впоследствие убила рождената ми майка.

Когато се нахранихме, ни поднесоха баклава. Предложиха ми кафе и аз приех. Налях си и малко мляко, а Ъпстийн възкликна:

– Какъв лукс! Да можеш да се насладиш на кафе с мляко толкова скоро след храна.

– Прости невежеството ми…

– Според едно от правилата на кашрут – поясни Ъпстийн – е забранено да се консумират млечни продукти до шест часа след хранене. „Не вари яре в майчиното му мляко“, пише в Изход. Както виждаш, по-ортодоксален съм, отколкото смяташ.

Жената се навърташе наблизо и чакаше. Благодарих й за любезността и за храната. Въпреки намерението си бях хапнал повече, отколкото възнамерявах. Този път тя се усмихна, но не каза нищо. Ъпстийн направи почти незабележим знак с лявата си ръка и жената се оттегли.

– Глухоняма е – каза той, когато жената се обърна с гръб.

– Чете по устните, но няма да го направи с нас.

Погледнах към жената. Не гледаше към нас, четеше вестник, навела глава.

Вече бе настъпил моментът да се изправя срещу него, но усетих как гневът ми донякъде се е изпарил. И той като Джими Галахър бе крил твърде много твърде дълго, но си имаше основателни причини.