Текст книги "Фаворит"

Пета глава

На паркинга се водеше истинска битка. Тръгнах си след последната гонка, но когато излязох през портата, спрях като закован на място. В свободното пространство между изхода и първата редица паркирани коли близо двадесетина мъже водеха ожесточен бой. От пръв поглед се усещаше с каква злоба си нанасят немного почтени удари.

Въздействието беше зашеметяващо. На хиподрума често стават сбивания между двама-трима от присъстващите, но толкова сериозен сблъсък от този порядък едва ли се дължеше на нерешен спор във връзка със залаганията.

Загледах се. Нямаше съмнение – някои от мъжете имаха на ръцете си боксове. Във въздуха профуча верига от колело. Близо до мен, на земята, почти неподвижни, въпреки че телата им излъчваха напрежение от усилието, се бяха вкопчили две фигури, сякаш преплетени в някакъв странен племенен ритуал. Пръстите на единия стискаха здраво китката на другия, който държеше в ръката си нож с тънко, шестсантиметрово острие. Дължината му не позволяваше да се нанасят смъртоносни рани, предназначението му по-скоро беше да накълца и обезобрази противника.

Силите на двете страни, участващи в побоя, като че ли бяха равни, но беше трудно да се определи кой кого напада. Човекът с ножа, който започваше да губи, се оказа всъщност съвсем младо момче, но повечето от другите бяха зрели мъже. Единственият по-възрастен на вид участник се беше свил на колене с ръце над главата, за да се опази от профучаващите край него юмруци.

На полесражението цареше необичайна тишина. Чуваше се само учестеното им дишане и някое изпъшкване. Кръгът от зяпналите от изненада тръгнали към домовете си хора набъбваше, но никой очевидно не изпитваше желание да се набута в мелето и да се опита да го прекрати.

Един от продавачите на вестници се озова до мен.

– Какво става? – попитах го аз. На тях рядко им убягва нещо, свързано с надбягванията.

– Тия са таксиметрови шофьори. Две воюващи банди – едната от Лондон, другата от Брайтън. Винаги стават неприятности, когато се срещнат.

– А защо?

– Не мога да ви кажа, господин Йорк. Но не им е за пръв път.

Загледах се отново в разлютената група. Един-двама още имаха на главите си униформени каскети. Някои от двойките се търкаляха по земята, други се бъхтеха върху такситата. Колите им бяха паркирани в два реда. Всички шофьори участваха в боя.

Щетите от юмруците и металните предмети започваха да стават осезаеми. Двама се бяха превили и се държаха за коремите от болка. По всички лица имаше кръв, на някои дрехите бяха разкъсани до кожата.

Биеха се с вледеняваща ярост, без да обръщат внимание на нарастващата тълпа край себе си.

– Ще се изпотрепят – каза едно момиче, което наблюдаваше сцената със смесица от ужас и любопитство. От другата й страна стоеше едър мъж, близо метър и осемдесет висок, с тъмна кожа. Виждах го в профил. Той наблюдаваше боя неодобрително, с мрачно лице и присвити очи. Имах чувството, че го познавам, въпреки че не можех да си спомня името му.

Зрителите на побоя като че ли започнаха да се тревожат и се заоглеждаха за полиция. Думите на момичето не бяха случайни.

Нямаше никакви признаци, че касапницата ще намалее и всеки момент смъртта можеше да сполети някой нещастник.

В резултат на побоя на паркинга се беше получило задръстване. Пристигна полицай, огледа се и веднага изчезна да извика подкрепления. Върна се с четирима униформени и един конен полицай, въоръжени с палки. Те се втурнаха сред биещите се, но успяха да ги разтърват едва след неколкоминутни усилия.

Пристигнаха още полицаи. Разбутаха таксиметровите шофьори и ги събраха на две групички. Всички бяха еднакво пострадали – очевидно никоя от страните не бе получила превес. Бойното поле бе осеяно с шапки и парцали от саката и ризите им. Две обувки, кафява и черна, лежаха преобърнати, запокитени на три метра една от друга. По земята се виждаха петна кръв. Полицията започна да събира оръжията и да ги трупа на купчинка.

Възбудата сред зрителите взе да утихва и хората тръгнаха да се разотиват. Малка групичка потенциални клиенти за такситата отиде да разпита полицая докога ще бъдат задържани шофьорите. Високият мургав мъж, когото бях забелязал близо до себе си, също отиде при тях.

Край мен, драскайки съсредоточено в бележника си, спря един спортен журналист.

– Кой е онзи, едрият мъж, Джон? – попитах го аз.

Той вдигна очи и го погледна.

– Мисля, че се казва Тюдор. Собственик е на няколко коня. Отскоро се занимава. Някакъв богаташ е. Не знам много за него. Май ситуацията с транспорта не му допада особено.

Всъщност Тюдор изглеждаше направо вбесен, ако се съди по здраво стиснатата му челюст. Продължаваше да ми се струва, че има нещо, което трябва да си спомня за него, но то все още ми убягваше. Очевидно не му провървя с полицая – той само клатеше отрицателно глава. Такситата си останаха празни, без шофьор зад волана.

– Каква е тая работа? – попитах го аз.

– Война между две банди според шпионите ми – ведро ми отвърна той.

Петима шофьори лежаха по гръб на студената влажна земя. Единият не спираше да стене.

– Като гледам, половината са за участъка, а другите – за болницата. Ама че история! – каза журналистът.

Стенещият мъж се претърколи и повърна.

– Връщам се на телефоните да я издиктувам в редакцията. Ти ще си тръгваш ли? – попита ме събеседникът ми.

– Чакам оня нещастник Джо Нантуич. Обещах му да го закарам до Доркинг, но не съм го мяркал след четвъртата гонка. Напълно в негов стил е да си тръгне с някой друг и да забрави да ми каже.

– Видях го за последно в тоалетните – разменяха си любезности със Сенди, само че езикът на Сенди е по-остър.

– Тия двамата май изобщо не се понасят.

– А знаеш ли защо? – поинтересува се Джон.

– Нямам представа? А ти?

– И аз. – Той ми се усмихна за довиждане и се запъти към телефоните на хиподрума.

Пристигнаха две линейки и събраха ранените. С тях се качиха по двама полицаи – единият отпред, в кабината на шофьора, а другият отзад, при пострадалите. Така натоварени, линейките потеглиха бавно към главния изход.

Останалите шофьори, поохладнели от възбудата, започнаха да треперят в студения февруарски следобед. Бяха яко натъртени, но не изпитваха разкаяние. Един от тях пристъпи пред групата, ухили се подигравателно на другите и се изплю предизвикателно на земята близо до тях. Ризата му висеше на парцали, а лицето му беше подуто. Мускулестите му мишци бяха яки като на ковач, имаше ниско чело и лъскав черен перчем. Видът му внушаваше страх. Един полицай го хвана за ръката, за да го дръпне назад при другите, но той отскочи и му се озъби. Веднага още двама полицаи се приближиха и тъмнокосият мъжага им се подчини неохотно.

Тъкмо почти се бях отказал да чакам Джо, и ето че той пристигна и ме поздрави, без да се извини за закъснението си. Появата му обаче беше забелязана и от друг.

Високият, мургав господин Тюдор се запъти към нас.

– Нантуич, ще бъдеш ли така добър да ме откараш до Брайтън? – надменно каза той. – Сам виждаш – такситата не работят, а имам важна среща след двадесет минути.

Джо разсеяно погледна към шофьорите.

– Какво е станало? – поинтересува се той.

– В момента това няма значение – нетърпеливо отвърна Тюдор. – Къде е колата ти?

Джо го погледна неразбиращо. Мозъкът му, изглежда, работеше на бавни обороти.

– Ъъ… не е тук, сър. Ще се возя с друга.

– С вашата ли? – обърна се към мен Тюдор. Кимнах. Джо – типично за него – не си беше направил труда да ни запознае.

– Ще ви бъда много задължен, ако ме откарате в Брайтън – делово ми предложи мургавият. – Ще ви платя по тарифата на такситата.

Беше много напорист и бързаше. Трудно можех да откажа да му направя такава дребна за мен, а за него очевидно толкова важна услуга.

– Ще ви откарам без пари, но може би ще ви бъде тесничко. Карам двуместна спортна кола.

– Ако не можем да се съберем, Нантуич ще остане, а вие можете после да се върнете и да го вземете – отсече твърдо Тюдор. Джо изобщо не се изненада, а аз си помислих, че господин Тюдор май е свикнал да се съобразява само със собственото си удобство.

Заобиколихме двете групи насинени шофьори и си проправихме път до колата ми. Тюдор влезе пръв. Беше толкова едър, че не си струваше дори да опитваме да намърдаме и Джо вътре.

– Ще се върна да те взема, Джо – уверих го, като едва сдържах раздразнението си. – Чакай ме на пътя.

Седнах зад волана, изкарах колата от паркинга на бавен ход, излязох по алеята на пътя и потеглих към Брайтън. Движението беше натоварено и моят „Лотос“ нямаше как да демонстрира качествата на мощния си мотор „Клаймакс“, а и скоростта от шейсет километра в час ми даваше възможност да изуча странния си спътник.

Докато сменях скоростите, погледът ми попадна на ръката на коляното му. Държеше я с изопнати, разперени пръсти. Изведнъж се сетих къде съм го виждал. Помогна ми именно тази ръка – мургава, с леко синкави крайчета на пръстите.

Помнех го от един бар в Съндаун. Седеше с гръб към мен, опрял ръка до чашата си на плота. Говореха си с Бил. Не исках да ги прекъсвам и изчаках. Тюдор си допи питието и си тръгна. Аз останах да си приказвам с Бил.

Погледнах го в лицето.

– Жалко за Бил Дейвидсън – подхванах аз.

Мургавата ръка потрепна на коляното му. Той се обърна към мен и ме изгледа.

– Да, наистина – бавно произнесе Тюдор. – Надявах се, че ще язди един от конете ми в Челтнъм.

– Голям жокей беше.

– Така е.

– Бях съвсем наблизо зад него, когато падна. – И импулсивно добавих: – Има доста въпроси, на които ще трябва да се потърси отговор.

Едрото тяло на Тюдор се помести на седалката. Усещах, че не сваля очи от мен, и присъствието му някак ме потискаше.

– Предполагам. – Поколеба се, но не добави нищо повече. После погледна часовника си. – Ако обичате, откарайте ме до хотел „Павилион Плаза“. Имам делова среща там.

– Близо ли е до Павилиона?

– Сравнително. Ще ви показвам накъде да карате, когато стигнем града. – Каза го с такъв тон, сякаш съм личният му шофьор.

Изминахме десетина километра в мълчание. Спътникът ми изглеждаше потънал в мисли. Пристигнахме в Брайтън, а после с напътствията му и до хотела.

– Благодаря ви – не особено сърдечно каза той, докато измъкваше едрото си туловище от ниската седалка. Държеше се като човек, който приема направените му услуги като нещо дължимо дори от страна на непознати. Отдалечи се на две крачки от колата, но се спря, обърна се и попита: – Как се казвате?

– Алън Йорк. Довиждане.

Потеглих, без да изчакам отговора му. И аз мога да бъда рязък. В огледалото видях, че стои на тротоара и гледа след мен.

Върнах се на хиподрума. Джо ме чакаше на банкета край пътя. Вратата малко го затрудни. Стовари се на седалката, мърморейки неразбрано нещо. После се наклони към мен и аз открих, че Джо Нантуич е пиян.

Дневната светлина почти беше угаснала. Запалих фаровете. Имаше и по-приятни занимания от това да караш по усуканите пътища до Доркинг, а Джо да диша алкохолни пари на главата ти. Въздъхнах и натиснах газта.

Джо беше уязвен от някаква неправда. Естествено. За него всичко, което му се случваше, ставаше по вина на някой друг. Едва двайсетгодишен, той вече беше заклет мърморко. Трудно можеше да се каже кое е по-досадно – мърморенето или самохвалството му, – а фактът, че другите жокеи го търпяха, говореше много за добрия им характер. Спасението на Джо беше в репутацията му на безспорен майстор на ездата, но той и нея вече бе компрометирал със „задържането“ на конете си, а ако започнеше като сега да се напива в ранния следобед, имаше опасност съвсем да я съсипе.

– Щях да го спечеля това състезание – изхленчи той.

– Голям глупак си, Джо.

– Честна дума, Алън, щях да го спечеля. Точно го бях извел на позиция. Другите щяха да ми гълтат пушилката. Направо щях да ги отнеса. Ей така. – Той размаха ръце.

– Как може да се напиваш на състезанията?

– К’во? – Очите му не можеха да се концентрират.

– Пиян си. Натряскал си се.

– Не, не, не, не… – Думите се сипеха от устата му, сякаш след като е започнал да говори, вече не може да спре.

– Собствениците ще престанат да те наемат, ако те видят пиян – предупредих го, макар да имах усещането, че това не е моя работа.

– Мога да спечеля което си поискам състезание, пиян или не – каза Джо.

– Малко хора ще ти повярват.

– Те знаят, че съм добър.

– Така е, но няма да е за дълго, ако продължаваш в този дух.

– Мога да си пия и да яздя, да яздя и да пия. Каквото си поискам. – Той изхълца пиянски.

Оставих го на мира. Трябвало е да го стегнат със здрава ръка преди десет години. По всичко личеше, че е тръгнал по наклонената плоскост и едва ли ще бъде благодарен на този, който се опиташе да го отклони.

– Този гадняр Мейсън… – продължаваше да хленчи той.

Аз си замълчах. Той се опита отново:

– Тоя гаден Мейсън, той ме избута. Направо ме избута в гадните заграждения. Щях да го спечеля това състезание, в кърпа ми беше вързано, ама тоя скапан гадняр ме набута в скапаните заграждения.

– Не ставай глупав, Джо.

– Не можеш да кажеш, че нямаше да спечеля – приведе довод Джо.

– Не мога да твърдя и че щеше да спечелиш – възразих аз. – Падна поне на километър и половина от финала.

– Не паднах. Нали това ти казвам? Гадният Сенди Мейсън ме избута в загражденията.

– И как? – попитах небрежно аз, съсредоточавайки вниманието си в шофирането.

– Притисна ме към загражденията. Извиках му да ми направи място. А той знаеш ли какво направи? Знаеш ли? Изсмя се. Изсмя се, гаднярът му с гадняр. И после ме избута. Заби си коляното в мен, натисна яко и аз изхвърчах през перилата. – Краят на хленчещата му тирада бе увенчан с истинско изхлипване.

Погледнах го. Две сълзи се стичаха по кръглото му лице на светлината от таблото и паднаха на козинявата яка на кожуха му от овча кожа.

– Сенди не е такъв човек – внимателно възразих аз.

– Да бе, не е. Каза ми, че ще си разчисти сметките с мен. Щял съм горчиво да съжалявам. Но нищо не можех да направя, Алън, наистина не можех. – Още две сълзи се стекоха по лицето му.

Почувствах се объркан. Нямах представа за какво говори, но започваше да ми се струва, че ако Сенди наистина го е бутнал, не е било без причина.

– Винаги си се държал добре с мен, Алън – продължи Джо. – Ти не си като другите. Ти си ми приятел… – Той стовари ръката си върху рамото ми и го замачка наведен над мен, обливайки ме с алкохолния си дъх. Прецизното кормилно устройство на моя „Лотос“ реагира на внезапния натиск върху ръката ми с рязък завой към канавката.

Аз се отърсих от него.

– За бога, Джо, стой мирно, че ще се обърнем.

Но той беше потънал в грижите си и не ми обърна внимание. Отново ме задърпа за ръката. Видях отбивка наблизо, намалих и спрях.

– Ако не се облегнеш и не ме оставиш на мира, излизай и тръгвай пеша – пробвах да го сплаша аз.

Но той продължаваше да подсмърча в захлас.

– Не знаеш какво е да си имаш такива неприятности – изхлипа Джо. Примирих се, че ще трябва да го слушам. Колкото по-скоро си излее душата, толкова по-бързо ще се успокои и ще заспи.

– Какви неприятности? – попитах, въпреки че изобщо не ме интересуваше.

– Алън, на теб ще ти кажа, защото си приятел и си човек. – Той сложи ръка на коляното ми, а аз я избутах. Сред нов поток от сълзи Джо внезапно изтърси на един дъх: – Трябваше да задържа един кон, но не го сторих и Сенди загуби много пари и каза, че ще си разчисти сметките с мен, и оттогава само ме преследва непрестанно и аз си знаех, че ще направи нещо ужасно, и така и стана. – Той спря да си поеме дъх. – Имах късмет, че паднах на размекната земя, щото можеше да си счупя врата. Никак не беше смешно. А оня скапан Сенди – той едва процеди името му – се смееше. Ще му дам аз един смях, като му размажа гадната мутра.

При тези думи ме досмеша. Джо с бебешкото си лице, силно може би тяло, но слаб характер надали би устискал пред напористия, печен Сенди, който беше с десет години по-възрастен и безкрайно по-самоуверен от него. Хвалбите на Джо, както и хленченето му се дължаха на вътрешна несигурност. Но това, което каза в началото, когато избухна, беше нещо друго.

– Кой кон не си задържал? – попитах аз. – И откъде Сенди е знаел, че трябва да го направиш?

За секунда ми се стори, че въпросите ми ще го накарат да си затвори устата, но след кратка неуверена пауза той продължи да дрънка. Алкохолът не се беше изпарил от кръвта му, както и сълзите в очите му.

От хълцащия му, изпълнен със самосъжаление, полунеразбираем разказ узнах жалката история. Сведена до най-важното и изчистена от ругатните, тя беше следната:

В няколко състезания – две от които и аз бях гледал – на Джо му платили няколко пъти, за да задържи коня си. Но когато след последния случай Дейвид Стамп казал на баща си, който е главен надзорник, и Джо едва не загубил разрешителното си, това малко го поотрезвило. Когато отново получил поръчка да спре коня си, приел, но щом му дошло времето, поради съвсем разбираема нервност пропуснал да го направи по-рано и когато наближил финиша, му станало ясно, че ако иска да се лиши от победата, ще трябва да се лиши и от разрешителното си. Спечелил. Това се случило преди десет дни.

Нещо не проумявах.

– Сенди ли е единственият човек, който ти е причинил зло?

– Той ме избута през перилата… – Май се канеше отново да започне.

– Но нали Сенди не е човекът – прекъснах го аз, – който ти е плащал, за да губиш?

– Не, мисля, че не е той – подсмъркна Джо. – Не знам.

– Нима изобщо не знаеш кой ти плаща?

– Един мъж ми се обаждаше, когато искаше да спра някой кон, и после получавах плик с пари по пощата.

– Колко пъти е ставало?

– Десет. Всичките през последния месец. – Изгледах го втренчено. – Понякога беше лесно – отбранително каза той. – Тия кранти все едно нямаше да спечелят, даже и да не им бях попречил.

– И колко получаваше за услугите си?

– Стотарка. На два пъти двеста и петдесет. – Джо все така плещеше без задръжки. Вярвах му. Това бяха големи суми и всеки, който е готов да плаща така щедро, би потърсил подобаващо отмъщение, когато Джо не е спазил нарежданията. Но Сенди? Някак не ми се вярваше.

– Какво ти каза Сенди, когато спечели?

Джо продължаваше да плаче.

– Каза, че бил заложил на коня, който победих, и щял да си разчисти сметките с мен. – Очевидно беше изпълнил заканата си.

– И не си получи плика с пари, нали?

– Не – подсмъркна Джо.

– Имаш ли представа откъде ги изпращат?

– На някои имаше пощенски печат от Лондон. Не съм обръщал внимание. – Сигурно е бил по-зает да брои съдържанието, а не да разглежда опаковката.

– Е, добре – заключих аз. – Поне сега, след като си е получил отмъщението, Сенди ще те остави на мира. Не е ли време да спреш да се окайваш? Всичко е свършило. Какво си се разкиснал?

Вместо отговор Джо извади от джоба си лист хартия и ми го подаде.

– По-добре да научиш всичко докрай. Не знам какво да правя. Помогни ми, Алън. Много съм уплашен.

На светлината от лампичките на таблото добре се виждаше, че последните му думи са истина. Джо започваше да изтрезнява. Разгърнах листа и запалих вътрешното осветление. На обикновена хартия с главни букви с химикал бяха написани пет думи: „Болинброк, ще си получиш наказанието.“

– Болинброк е конят, който е трябвало да спреш, а не си, така ли?

– Да. – Сълзите бяха пресъхнали в очите му.

– Кога го получи?

– Намерих го в джоба на якето си днес, когато се преоблякох. Точно преди петото надбягване. Когато се събличах, не беше там.

– И като си го открил, си заседнал в бара да си удавиш страха в чашката, предполагам.

– Да… и се върнах пак там, когато отиде да откараш господин Тюдор в Брайтън. Надявах се, че историята с Болинброк няма да има последствия, но откак спечели, непрекъснато ме е страх. Тъкмо бях започнал да си мисля, че ще ми се размине, и ето – Сенди ме избута през перилата и намерих писмото в джоба си. Не е справедливо. – В гласа му отново се долавяха сълзливи нотки на самосъжаление.

Върнах му листа.

– Какво да правя? – попита Джо.

Не знаех какво да му отговоря. Беше се забъркал в голяма каша и имаше пълно основание да се тревожи. Когато някой си позволява да манипулира резултатите и жокеите толкова на едро, играта загрубява. Десетте дни разлика между победата на Болинброк и появата на писмото говореше, че неизвестният поръчител е по-склонен да си играе на котка и мишка с жертвата си, отколкото да пристъпи към непосредствени действия. А това едва ли беше някаква утеха за Джо.

Като изключим пристъпите на хълцане и подсмърчанията му от време на време, спътникът ми като че ли приключи със сълзите, а и алкохолът се бе поизпарил от главата му. Изгасих лампичката, запалих двигателя и потеглих отново. Надеждите ми, че Джо ще заспи, скоро се оправдаха – той шумно захърка.

Близо до Доркинг го събудих. Исках да му задам още няколко въпроса.

– Този господин Тюдор, когото откарах в Брайтън, Джо, какъв е? Нали се познавате?

– Собственик е на Болинброк. Често ме наема за състезания.

Отговорът му ме изненада.

– Той зарадва ли се на победата?

– Предполагам – него тогава го нямаше. Но ми изпрати десетте процента и благодарствено писмо, както си му е редът.

– Той май е отскоро в конния спорт, нали?

– Изтърси се по същото време като теб. – Джо очевидно започваше да си възвръща нахакания маниер на поведение. – И двамата се появихте с плътен тен посред зима.

Бях пристигнал със самолет и от летните жеги в Африка попаднах направо в ледените обятия на октомврийска Англия. За осемнадесет месеца моят тен беше избледнял за разлика от този на Тюдор.

– Знаеш ли защо онзи скапан Клифърд Тюдор живее в Брайтън – изхили се презрително Джо. – За да има извинение за целогодишния си тен. А пък той всъщност си пада малко чернилка.

След тези думи не изпитах никакво съжаление, че се разделям с Джо. Оставих го на автобусната спирка в Епсъм. Изглежда, като изля тревогите си пред мен, той, макар и временно, си възвърна обичайното самочувствие.

Подкарах към Котсуолдс – Отначало размишлявах върху въпроса как Сенди Мейсън е надушил, че Джо възнамерява да спре Болингброк.

Но през последната отсечка от пътя мислите ми бяха изцяло заети с Кейт.