Текст книги "Фаворит"

Трета глава

Два дни по-късно имах състезания в Плъмптън.

Полицията беше провела разследването съвсем дискретно, сър Кресуел също не беше вдигнал много шум, ето защо в стаята с теглилките никой не обсъждаше причините за смъртта на Бил. Агенцията за разпространение на слухове не беше надушила нищо.

Потънах в обичайната суетня преди състезание – неудобствата на претъпканата с жокеи тясна съблекалня, нецензурните шеги, смеха, струпаните край нажежената до червено печка зъзнещи полуоблечени мъже.

Клем ми подаде чисти бричове, гащета, тънка кафява риза за под куртката, чиста бяла кърпа за врата и чифт найлонови дълги чорапи. Свалих си дрехите и се преоблякох. Найлоновите чорапи естествено имаха бримка, но все пак с тях съвсем лесно си обух меките, тесни ботуши за езда. Клем ми подаде униформата – дебел вълнен пуловер на кафяви и бели квадратчета и кафява сатенена жокейска шапка – и завърза кърпата около врата ми. Облякох си куртката и поставих жокейката върху предпазния шлем – щях да си го сложа по-късно.

– Само в едно надбягване ли ще участвате днес, господине? – попита Клем. Той извади две дебели ластични превръзки от широките джобове на престилката си и ги надяна на китките ми. С тях пристягаме ръкавите, да не ги издуха вятърът към лактите ни.

– Да – потвърдих, – поне засега. – Никога не губех надежда.

– Искате ли да ви намеря някое леко седло? Струва ми се, че тежестта ви приближава горната граница.

– Не. Предпочитам да яздя с мое седло. Ще се претегля с него и ще видя с колко превишавам лимита.

– Така да бъде, господине.

Отидохме с Клем да вземем тежащото три килограма състезателно седло, около което бяха увити коланите за пристягане и стремената. Претеглих се с него и шлема, килнат нестабилно на тила ми. Излязох шестдесет и седем килограма и половина – с два килограма повече от подходящото според съдията тегло, което конят ми трябваше да носи.

Клем взе седлото, а аз оставих шлема на пейката.

– Мисля въпреки всичко да яздя така, Клем – казах аз.

– Добре. – Той забързано се отправи да обслужи следващия.

Напълно беше възможно да постигна поне препоръчителното тегло, ако използвам така нареченото „седло-марка“ и си облека униформата от коприна и „хартиените“ ботуши.

На това състезание обаче яздех собствения си кон и можех да правя каквото си искам, а той беше кокалесто животно и ребрата му щяха да се претъркат от по-тънко седло.

Не, реших аз. Последен шанс, най-новата ми придобивка, беше як, петгодишен, кафяв жребец. Имаше изгледи да стане добър скачач на препятствия след година-две, но за момента го пусках само на състезания с леки препятствия за млади коне, за да набира опит, който определено му беше нужен.

Точно заради тази нестабилност в прескока му Сила ме беше умолявала предната вечер да не го яздя на състезанията в Плъмптън, тъй като хиподрумът там е пълен с изненади за непредпазливите.

С изострени като струна нерви, за пръв път изправена пред истинския размер на загубата си без помощта на успокоителни лекарства, тя ту избухваше в гневни изблици, ту прибягваше до молби.

– Недей, Алън. Само не на състезанията за млади коне в Плъмптън. Знаеш, че този твой нещастник. Последен шанс, никак не е безопасен. Нищо не те принуждава, защо искаш да рискуваш?

– Така ми харесва.

– И името много точно му подхожда – разстроена каза тя.

– Ще се изучи. Само че трябва да му дам възможност.

– Дай го на някой друг. Моля те.

– Какъв е смисълът да притежаваш кон, ако не го яздиш сам? Нали всъщност затова пристигнах в Англия – да се състезавам. Много добре го знаеш.

– И ти ще загинеш като Бил. – Изтощена, тя се разплака от отчаяние.

Опитах се да я успокоя:

– Не, няма. Ако Бил беше катастрофирал, нямаше да ме молиш да престана да шофирам, нали? Състезанията с препятствия не са нито повече, нито по-малко опасни от карането на кола. – Направих пауза, но тя продължи да плаче. – Много повече, хиляди хора загиват по пътищата, отколкото по хиподрумите – продължих аз.

При това очевидно преувеличение тя събра достатъчно сили и възрази саркастично, че бройката на хората, които се занимават с тези две дейности, е просто несъпоставима.

– Нещастните случаи по време на конни състезания са рядкост – отново опитах аз.

– Да, но Бил…

– Най-много веднъж годишно, един на сто.

– Бил беше втората жертва след Коледа.

– Така е. – Погледнах я предпазливо. Очите й още бяха пълни със сълзи.

– Сила, Бил имал ли е неприятности напоследък?

– Откъде ти хрумна такова нещо? – Въпросът ми я изуми.

– Е, имаше ли?

– Не, разбира се, не.

– И нищо не го тормозеше? – настоях аз.

– Не. На теб да не би да ти се е виждал притеснен?

– Не – отговорих искрено. До последния момент преди злополуката Бил си беше останал какъвто го познавах – добродушен, спокоен, човек, на когото можеш да разчиташ. Радваше се на хубавата си жена, трите симпатични дечица, голямата каменна къща, значително състояние и най-добрия състезателен кон в Англия. Беше щастлив човек. Колкото и да ровех из паметта си, не си спомних нещо, което да нарушава картината.

– Защо питаш тогава? – повтори въпроса си Сила.

Малко по малко, много внимателно й разказах защо смятам, че злополуката с Бил не е случайна. Обясних й за жицата и събраната от Лодж информация.

Тя седеше, без да шавне, сякаш се бе вкаменила от изумление.

– Боже мой – само повтаряше. – Мили боже.

Лицето й още беше пред очите ми, въпреки че стоях пред стаята с теглилките в Плъмптън. Не чух повече възражения срещу желанието ми да се състезавам. Думите ми бяха пропъдили всякакви други мисли от съзнанието й.

Една здрава ръка ме тупна по рамото – Питър Грегъри, стар мой познайник, треньор на състезателни коне, висок метър и осемдесет, широкоплещест човек, започнал леко да напълнява и оплешивява, но както ми бяха разказвали, навремето един от големите майстори на седлото.

– Здравей, Алън, момчето ми. Радвам се, че си тук. Записал съм ви с Последен шанс за втората гонка.

– Как е той?

– Всичко е наред. Но е още малко слабичък. – Преместил бях коня си в неговата конюшня само преди месец. – На твое място не бих го пришпорвал много по хълма при първата обиколка, да не изгасне преди финиша. Нека да мине малко време и ще можем да се надяваме на повече.

– Добре – съгласих се.

– Излез да видиш какво е положението – подкани ме Пит. – Искам да поговоря с теб. – Той намести ремъка на бинокъла на рамото си.

Отворихме портичката и излязохме на терена. Натиснахме пробно и токовете ни потънаха в тревата.

– Не е чак толкова зле, като се има предвид колко сняг се разтопи и попи в земята само преди две седмици – коментирах.

– Поне ще падате на меко – направи си не особено остроумна шега Пит.

После проверихме най-близкото препятствие. Почвата зад него беше малко по-мека от нормалното, но пък дренажите на другия край на хиподрума отводняваха по-добре. Всичко беше наред.

Пит внезапно попита:

– Видя ли падането на Адмирал на хиподрума в Мейдънхед? – По времето, когато се случи злополуката, той беше заминал да купува един кон в Ирландия и току-що се беше завърнал.

– Да. Яздех на около десет дължини зад него – отвърнах, загледан в препятствията по пистата.

– Е, и?

– Какво?

– Какво се случи? Защо падна? – В гласа му се долавяше настойчивост, необичайна дори при тези обстоятелства. Извърнах очи към него – гледаше ме със сериозен, загрижен, изпитателен поглед.

Подтикван от някакъв неясен инстинкт, се измъкнах с уклончив отговор:

– Просто така стана. Когато минавах над препятствието. Адмирал се търкаляше на земята, а Бил беше под него.

– Да не би да се е насочил зле към него? – продължи да ме разпитва Пит.

– Не, доколкото видях. Изглежда, конят се е спънал в най-горната част на преградата. – Това обяснение беше най-близо до истината.

– А имаше ли… и нещо друго? – Очите на Пит ме гледаха пронизително, сякаш се опитва да проникне в мозъка ми.

– Какво имаш предвид? – избягнах директния отговор.

– Нищо. – Чертите на лицето му се отпуснаха. – След като не си видял нищо друго… – Тръгнахме обратно. Не ми беше приятно, че си спестих истината. Прекалено много ме разпитваше, а и беше твърде близо до нея. Убеден бях, че не е човек, който би рискувал живота на кон, а още по-малко и този на приятел, но, от друга страна, защо изпита такова облекчение, като разбра, че нищо особено не съм забелязал?

Тъкмо се канех да му поискам обяснение и да му разкажа истинската версия за злополуката, когато той отново проговори:

– Ще се състезаваш ли в стипълчейза за аматьори, Алън? – Отново се държеше съвсем нормално и се усмихваше добродушно.

– Не. Виж, Пит… – подхванах.

Но той ме прекъсна:

– Един кон пристигна в конюшнята ми преди около пет-шест дни. Записан е за участие в днешния стипълчейз, клас „аматьори“. Бива си го жребчето, а и е в добра форма – идва от малка конюшня в Югозападна Англия – и новите собственици много държат да се състезава. Опитах да се свържа с теб по този повод сутринта, но ти вече беше излязъл.

– Как се казва? – поинтересувах се, защото всичките дълги предисловия ми говореха, че Пит иска да ме придума да поема ангажимент, който може би няма да ми е приятен.

– Божествен.

– Не съм го чувал. В какво е участвал досега?

– Ами не е кой знае какво. Той още е много млад…

– В какво точно е участвал? – прекъснах го.

Пит въздъхна и се предаде:

– Състезавал се е само два пъти, в Девън миналата есен. Не е паднал, но, ъъ… и двата пъти е хвърлил жокея си от седлото. Но тази сутрин мина учебните препятствия при мен съвсем прилично. Не мисля, че ще ти е трудно да го докараш безпрепятствено до финиша, а на този етап само това е важно.

– Пит, не ми се иска да ти отказвам, но… – подхванах.

– Собственичката много се надява ти да го яздиш. Първият кон й е, състезава се за пръв път с чисто новичка униформа с цветовете й. Доведох я със себе си. Тя много се вълнува. Казах й, че ще те попитам…

– Страхувам се… – подхванах отново.

– Поне се запознай с нея – помоли ме Пит.

– Знаеш много добре, че ако се запознаем, ще ми бъде по-трудно да откажа да яздя коня й.

Пит не го отрече.

– И естествено тя е от твоите мили, стари, немощни дами, скоро ще влиза в старчески дом и иска да си достави едно последно силно преживяване, преди да я постигне неизбежната съдба, нали?

С подобна сърцераздирателна история Пит ме беше примамил наскоро да яздя един слаб кон, въпреки че разумът ми подсказваше да не приемам. А немощната старица често ми се мяркаше по състезанията и засега нямаше никакви признаци, че неизбежната съдба се кани да я сполети.

– Този път – възрази Пит – не става въпрос за мила стара дама.

Бяхме стигнали до заграденото място за конете. Спряхме, Пит се огледа и махна с ръка на някого. С крайчеца на окото долових, че някаква жена се отправя към нас. Беше твърде късно, да се измъкна, освен ако не исках да изглеждам непростимо груб. Успях да измърморя една прочувствена ругатня в ухото на Пит. Обърнах се, готов да се запозная с новата собственичка на Божествен – жребеца, който обича да мята жокеите от гърба си.

– Госпожица Елъри-Пен. Алън Йорк – представи ни един на друг Пит.

Преди още тя да произнесе и думичка, с мен беше свършено. Първите слова, които излязоха от устата ми, бяха:

– За мен ще бъде удоволствие да яздя коня ви.

Пит изобщо не се стараеше да прикрива усмивката си.

Тя беше истинска красавица – с правилни черти, прекрасна кожа, усмихнати сиви очи, тъмна, лъскава коса, която стигаше почти до раменете й. Осъзнаваше какво въздействие има над мъжете, но кой ли можеше да й устои?

– Добре тогава – намеси се Пит. – Записвам те за аматьорите – това е четвъртата гонка. Ще дам униформата ти на Клем. – Той се отправи към стаята с теглилките.

– Толкова се радвам, че се съгласихте. – Каза момичето с равномерен алтов глас. – Подариха ми го за рождения ден. Малко проблемен подарък, не смятате ли? Чичо Джордж е много симпатичен, но понякога му щукват разни… Пуснал обява в „Таймс“ – представяте ли си, – че търси състезателен кон. Според леля ми получили петдесет предложения и чичо го купил, без изобщо да го е видял, защото харесал името. Решил, че ще ми е много по-забавно да получа кон за рождения си ден вместо традиционния гердан от перли.

– Чичо ви Джордж ми изглежда много интересен човек – потвърдих аз.

– Само че невинаги е лесно да се живее с него. – Имаше един маниер – произнасяше последните две-три думи от изречението с по-висок тон, въпросително, сякаш негласно прибавя „Не сте ли съгласен?“.

– Вие при него ли живеете? – попитах.

– Да. Родителите ми се развели в ранното ми детство, запилели се по четирите краища на света и така нататък…

– Жалко.

– Не си хабете съчувствието. Аз даже не си ги спомням. Зарязали ме на прага на чичо Джордж – в преносен смисъл, разбира се – на крехка двугодишна възраст.

– Чичо Джордж добре се е справил със задачата – казах, оглеждайки я с нескрито възхищение.

Тя прие комплимента без излишно стеснение, като нещо съвсем естествено.

– По-скоро леля Деб. Тя е малко по-нормална от чичо Джордж. И двамата са големи сладури.

– Те тук ли са? – поинтересувах се.

– Не – отвърна госпожица Елъри-Пен. – Чичо Джордж каза, че не бива, след като ми е връчил пропуск за нов свят, населяван изцяло от смели и привлекателни млади мъже, в краката ми да се мотаят разни възрастни роднини и да провалят целта.

– Чичо Джордж все повече започва да ми допада.

Госпожица Елъри-Пен ми отправи божествена усмивка, която обаче не съдържаше напразни обещания.

– Видяхте ли коня ми? Нали е душичка? – попита тя.

– Не съм го виждал. Допреди пет минути даже не знаех, че съществува. Чичо Джордж как така го е пратил при Пит? Просто е боднал пръста си и е казал „това е“, така ли?

– Не, мисля, че не е станало по този начин – засмя се тя. – Въпросът с конюшнята беше предварително проучен. Ако отидел при господин Грегъри, можело да го язди майор Дейвидсън. – Тя замислено сви вежди. – В понеделник, когато прочете във вестника, че майорът е починал при злополука, много се разстрои.

– Чичо ви познаваше ли го? – попитах небрежно, загледан в изкусителните вдлъбнатини около ъгълчетата на устните й.

– Не знам със сигурност дали го е познавал лично. Може би се е познавал с баща му. Няма баща, с когото да не се е срещал. Просто каза „О, боже, Дейвидсън е починал“ някак потресено и продължи да яде филийката си. Само че ни се наложи четири пъти да го молим с леля Деб да ни подаде мармалада.

– И това е всичко?

– Да. А вие защо се интересувате? – попита любопитно госпожица Елъри-Пен.

– А, просто ей така. Бяхме добри приятели с Бил Дейвидсън.

– Разбирам – кимна тя. Въпросът беше приключен за нея. – И така, какво трябва да правя в новата си роля на собственичка на състезателен кон? Нямам особено желание да се издъня още през първия ден. Всякакви обяснения и напътствия ще бъдат посрещнати добре, господин Йорк.

– Малкото ми име е Алън – подсказах й аз.

Тя ме огледа изпитателно. Погледът й ми подсказа по-ясно, отколкото с думи, че макар и млада, от опит знае как да отклонява нежеланите ласкателства и не се впуска в прибързани връзки.

Но накрая тя се усмихна и каза:

– Моето пък е Кейт. – Изрече го, сякаш ми поднася дар, и аз благодарно го приех.

– Какво знаете за конните състезания?

– Почти нищо. Кракът ми не беше стъпвал на хиподрум до днешния ден. – Произнесе го, сякаш това наистина е важен момент.

– А вие самата яздите ли?

– Определено не.

– Да не би чичо Джордж да е запален по конете? Може би ходи на лов? – предположих.

– Чичо Джордж е най-малко пристрастеният към конете човек, когото съм срещала. За него те са нещо, което хапе от едната и рита от другата страна. Колкото до лова, той казва, че има далеч по-приятни занимания от това посред зима, в най-неблагоприятни условия да преследващ някакви космати създания през наводнени полета.