Текст книги "Фаворит"

Автор книги: Дик Франсис

сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 18 страниц)

– Защо не каза на леля Деб, че си аматьор жокей, че си богат и така нататък? – попита Кейт.

– А ти защо не го направи? – попитах я на свой ред. – Преди да дойда.

– Ами аз… хм… защото… – Бях я хванал неподготвена. Не можеше да съчини приличен отговор, затова го казах вместо нея.

– Заради Дейн, нали?

– Да, заради Дейн. – Очевидно й стана неудобно.

– Това напълно ме задоволява – каза тихо. – И те харесвам заради това.

Целунах я по бузата. Тя се разсмя, дръпна се от мен и затича облекчена нагоре по стълбата.

В неделя след обяда – леля Деб особено странно подчертаваше тази дума – получих разрешение да разходя Кейт с колата.

Сутринта леля Деб беше на черква заедно с Кейт и с мен като допълнение. Храмът беше на почти два километра от къщата и Кълберстън ни заведе дотам с един добре лъснат „Даймлер“. По предложение на леля Деб седнах до него. Тя и Кейт се настаниха отзад.

Докато стояхме на алеята, чакайки леля Деб да излезе от къщи, Кейт ми обясни, че чичо Джордж никога не ходи на черква.

– Прекарва повечето време в кабинета си. Това е малко помещение близо до стаята за закуска – каза ми тя. – Говори с всичките си приятели часове наред по телефона и пише трактат или нещо като монография за индианците. Мисля, че излиза само за ядене и за подобни неща.

– Доста тъпо по отношение на леля ти – казах, като се наслаждавах на мартенското слънце, което очертаваше изящната линия на челюстта й и запалваше червеникави отблясъци в черните й ресници.

– О, веднъж седмично я води до града. Там тя си прави прическа, а той преглежда разни неща в библиотеката на Британския музей. После си правят приятен обяд в „Риц“ или в друго подобно място, посещават матине или някоя изложба в следобедните часове. Наистина разнообразна програма – допълни Кейт със закачлива усмивка.

След обяда чичо Джордж ме покани в кабинета си, за да видя това, което наричаше свои „трофеи“. Това беше колекция от предмети, принадлежали на различни примитивни или варварски народи, която, доколкото можах да преценя, би свършила много добра работа на всеки малък музей.

Редици от оръжия заедно с бижута, гърнета и ритуални предмети бяха обозначени и наредени на лавици зад стъклени врати, покриващи три от стените на помещението. Между предметите имаше неща от Централна Африка и Полинезийските острови, от ерата на викингите в Норвегия и от маорите в Нова Зеландия. Интересите на чичо Джордж покриваха цялото земно кълбо.

– Изучавам различните народи подробно – обясни ми той. – След като се пенсионирах, това ме ангажира и го намирам увлекателно. Знаете ли, че на островите Фиджи мъжете имали обичай да охранват добре жените си, като добитък, и после да ги изяждат?

Очите му светнаха и заподозрях, че част от удоволствието, измъквано от примитивните хора, се криеше в съзерцанието на първобитното им насилие. Може би се нуждаеше от духовна противоотрова срещу онези обеди в „Риц“ и матинетата.

– Кой народ изучавате сега? – попитах. – Кейт ми каза нещо за индианците…

Изглежда му стана приятно, че проявявам такъв интерес към неговото хоби.

– Да. Правя преглед на древните народи на двете Америки и северноамериканските индианци бяха последният предмет на изследването ми. Разделът за тях е там.

Той ме заведе до един ъгъл на просторния кабинет. Сбирките от пера, броеници от мъниста, ножове и стрели изглеждаха почти толкова смешни, както и в онези филми за Дивия запад, но не се съмнявах, че предметите са оригинални. А в центъра на колекцията висеше кичур черна коса с някакво избеляло парче от материя, висящо под нея, към което бе прикрепен лаконичен надпис „скалп“.

Обърнах се и изненадах чичо Джордж, който ме наблюдаваше с тайно удоволствие. Той отклони погледа си към шкафа.

– О, да – каза. – Скалпът е истински. Той е само на около сто години.

– Интересно – казах с равен глас.

– Загубих около година със северноамериканските индианци, защото там има много различни племена – продължи той. – Но сега вече работя върху Централна Америка. После ще се заема с южноамериканските, с инките и хората от Огнена земя и така нататък. Не съм учен, разбира се, не съм работил на място, но пиша понякога статии за различни издания. В момента съм зает с една серия за индианците в „Удивителен свят“ – седмично издание за младежите. – Тлъстите му бузи се разтресоха, докато се смееше тихо на това, което трябваше да е изключителна шега. После стегна устни. Розовите гънки от плътта му се поуспокоиха и той закрачи към вратата.

Последвах го и спрях пред голямото, инкрустирано и полирано в черно дъбово бюро, поставено пред прозореца. На него извън двата телефона и сребърна мастилница имаше няколко албума с бледосини корици, надписани „Арапахи“, „Чероки“, „Сиукси“, „Навахо“ и „Мохоук“.

Отделно от това имаше и друга папка, надписана „Маи“, и ръката ме засърбя да я разтворя, защото никога досега не бях чувал за подобно племе. Пухкавите пръсти на чичо Джордж твърдо затиснаха корицата на папката и я затвориха отново.

– Току-що почнах да работя върху този народ – каза той с извинителен тон. – Все още няма какво особено да се види.

– Никога не съм чувал за подобно племе.

– Те са централноамерикански индианци, а не северни – каза той с любезен тон. – Били са астрономи и математици, знаете ли. Много цивилизовани. Намирам ги очарователни. Те са открили обработката на каучука и са го правили на топки далеч преди да е бил известен в Европа. Сега изследвам войните им. Опитвам се да разбера какво са правили с военнопленниците си. Някои от техните фрески показват пленници, молещи за милост.

Спря, очите му бяха втренчени в мен, като ме преценяваше.

– Бихте ли искали да ми помогнете при съпоставянето на данните, които вече съм събрал? – попита той.

– Ами… аз… хъм… – започнах.

– Предположих, че няма да искате – тлъстинките на чичо Джордж отново заиграха. – Несъмнено ще предпочетете да разходите Кейт.

Чудех се как леля Деб ще реагира на подобно предложение, това беше истински дар. И така в три часа аз и Кейт се оказахме близо до големия гараж зад къщата, вече изслушали напътствията на леля Деб да не закъсняваме за чая.

– Помниш ли, че преди седмица ти разказвах за това как умря Бил Дейвидсън? – казах аз, докато помагах на Кейт да отвори вратите на гаража.

– Как бих могла да забравя?

– Случайно да си споменавала за това на някого следващата сутрин? Няма особена причина да си го правила… но все пак много бих искал да знам дали все пак не си споделила с някого.

– Не мога да си спомня – смръщи изящното си носле, – но мисля, че не съм. Разбира се, казах на леля Деб и на чичо Джордж на закуска. Не мога да се сетя за някой друг. Не съм мислила, че това е някаква тайна – гласът й се повиши към края на изречението.

– Не е – отвърнах успокояващо, като притварях обратно вратата. – С какво се занимаваше чичо Джордж, преди да се пенсионира и да се заеме с антропологията?

– Пенсиониран? – каза тя. – О, това е само една от шегите му. Той се е пенсионирал, когато е бил около трийсетгодишен, веднага след като е наследил огромен личен доход от баща си. Вече десетилетия наред той и леля Деб обикалят всеки три години света, като събират всички онези отвратителни реликви, които ти е показал в кабинета си. Какво мислиш за тях?

Не можах да прикрия отвращението си и тя се засмя с думите:

– Аз съм на същото мнение, но никога не го оставям да заподозре това. Много е отдаден на заниманията си.

Гаражът се оказа преустроен обор. Имаше достатъчно много място за четирите коли, подредени в един ред. Едната беше големият „Даймлер“, нова бледожълта кола с гюрук, моят „Лотос“ бе след него и след известно празно пространство бе паркиран стар черен кабриолет осем конски сили – общественият знак за положението им. Всичките, включително и моята, бяха идеално чисти. Кълберстън беше без грешка.

– Използваме старата кола за пазаруване в селото и така нататък – каза ми Кейт. – Тази, кремавата, е моя – прелестна е, нали? Чичо Джордж ми я подари преди година, когато дойдох от Швейцария. Нали е възхитителна? – Тя я потупа с обич.

– Може ли да излезем с твоята вместо с моята, ако нямаш нищо против – предложих. – Ще ми доставиш голямо удоволствие.

Стана й приятно. Тя вдигна гюрука, завърза синя копринена кърпа на главата си и подкара надолу към завоя, а после по пътя към селото.

– Къде да отидем? – попита тя.

– Бих предпочел към Стейнинг – отвърнах.

– Това е странно предпочитание – обади се тя. – Какво ще кажеш за морето?

– Бих искал да се обадя на един фермер в Уошингтън, близо до Стейнинг, за да го разпитам за конския му фургон – казах. И споделих как няколко мъже в един фургон се опитаха насила да изтръгнат от мен обещание да не задавам повече въпроси, свързани със смъртта на Бил.

– Това беше конски фургон, принадлежащ на един фермер в Уошингтън – завърших разказа си. – Искам да го попитам кой е наел фургона му миналата събота.

– Велики боже – каза Кейт. – Каква шегичка.

Тя настъпи педала. Седях отстрани и се наслаждавах на лицето й. Красивият профил, синият шал, развяван от вятъра, една измъкнала се къдрица от косата, играеща върху челото й, топлата червенина на добре очертаните устни. Можеше да стопи сърцето ми.

До Уошингтън имаше двайсетина километра. Влязохме в селото и спряхме, а аз попитах едни деца, връщащи се от неделното училище, къде живее фермерът Лоусън.

– Ей натам – каза по-високото момиченце, като посочи с ръка.

„Ей натам“ се оказа процъфтяваща ферма, солидна стара селска къща и голям нов обор от холандски тип, издигнат зад нея. Кейт спря колата в двора и минахме през една градинска портичка, за да стигнем до дома на стопаните. Неделя следобед не е най-доброто време да потърсиш един фермер, който може би се наслаждаваше на единственото възможно време за излежаване през седмицата, но нямаше как.

Позвънихме на вратата и след дълга пауза ни отвориха. Младолик, добре изглеждащ мъж с вестник в ръка ни погледна изпитателно.

– Мога ли да говоря с господин Лоусън, моля? – казах.

– Аз съм Лоусън – отвърна той и се прозя.

Казах, че съм научил, че дава под наем фургон за коне. Той потърка носа си с палец, докато ни гледаше отгоре.

– Много е стар – рече най-после – и зависи кога ви трябва.

– Бихме ли могли да го видим – попитах.

– Да – отвърна той, – изчакайте ме за минутка.

Чухме го да вика и един момичешки глас да му отвръща. После се появи отново, но вече без вестника.

– Той е отзад – обясни ни домакинът, като ни поведе. Конският фургон беше на открито, отчасти закрит от сеното, струпано в холандския обор. АРХ 708. Моят стар приятел.

Казах на Лоусън, че наистина бих искал да наема фургона му, но същевременно ми се ще да знам кой го е наел преди осем дни. И понеже намери въпроса ми за много подозрителен и показа, че иска час по-скоро да се освободи от нас, му съобщих причините, поради които искам да знам това.

– Това не е бил моят фургон – рече веднага той.

– Беше – отвърнах му.

– На никого не съм го давал под наем преди осем дни. През целия ден беше тук.

– Той беше в Мейдънхед – настоях аз.

Той ме гледа близо половин минута. После добави:

– Ако сте прав, бил е взет, без да знам. Заедно със семейството ми отсъствахме този уикенд. Бяхме в Лондон.

– Колко души знаеха, че сте заминали? – попитах.

– Около дванайсет милиона, предполагам – засмя се той. – Участвахме в онова семейно състезание в петък вечер. Съпругата ми, най-големият ми син, дъщеря ми и аз. По-малкият нямаше право да участва, защото е само на десет години. Доста се ядоса. Пред камерата жена ми каза, че в събота ще посетим зоологическата градина и Лондонската кула в неделя и няма да се върнем вкъщи преди понеделник.

– А колко време преди състезанието – въздъхнах аз – знаехте, че ще бъдете включени в него?

– Две седмици преди това всичко за нашето участие беше описано в местните вестници. Малко се раздразних от това. Не е нужно всеки скитник в околността да знае, че ще отсъстваш със семейството си от дома. Разбира се, тук се навъртаха моите работници, но не е същото.

– Бихте ли ги попитали дали са видели някой да взима временно фургона?

– Предполагам, че да. Почти е време за доенето на кравите, така че скоро ще дойдат. Но все пак си мисля, че сте сбъркали регистрационния номер.

– А имате ли чистокръвен дорест ловджийски кон – попитах, – който да има бяла звезда на челото, провиснало ухо и пухкава опашка?

– Да, имам. – Скептицизмът му бързо изчезна. – Той е в обора, ей там.

– Сигурно вашите хора са забелязали, че го няма, когато са дошли, за да нахранят животните вечерта? – рекох.

– Брат ми – той живее на около два километра оттук – понякога го взима, когато му потрябва. Хората ми сигурно са предположили, че той го е взел. Ще ги попитам.

– Бихте ли ги запитали също дали са намирали една вратовръзка във фургона? – допълних. – Загубих я там, а съм много привързан към нея. Ако ми я върнат, ще получат десет кинта.

– Ще ги питам – обеща Лоусън. – Влезте в къщата, докато чакате.

Влязохме от задната врата и преминахме през изграден от камък хол до удобна, претъпкана с мебели всекидневна, където той ни остави. Отдалеч се дочуваха гласовете на жена му и децата, както и подрънкването на чаени чаши. На масата беше оставена недовършена кръстословица, а на пода бяха пръснати няколко жп линии от детски комплект за игра.

След известно време Лоусън се върна отново.

– Съжалявам – работниците са мислили, че брат ми е взел коня, и никой не е забелязал фургонът да липсва. Също така казаха, че не са намирали никаква вратовръзка. Те са слепи като прилепи освен в случаите, когато липсва нещо тяхно.

Благодарих му и се извиних за цялото безпокойство, а той ме помоли да му съобщя, ако открия кой е взимал фургона му.

Кейт и моя милост потеглихме към морето.

– Разследването не беше особено резултатно, не мислиш ли? – попита ме тя. – Всеки би могъл да вземе фургона му.

– Трябва да е бил някой, който е знаел, че се намира там – изтъкнах. – Смятам, че са решили да го използват именно защото е толкова леснодостъпен. Ако не са знаели, че ще е толкова лесно да се вземе, биха ми предали съобщението по друг начин. Допускам, че някой от работниците му, които гледат животните, знае повече, отколкото казва. Сигурно е взел някоя и друга банкнота и е качил коня във фургона, за да бъде сценката по-естествена. Разбира се, той няма да се втурне да признава това на Лоусън.

– Както и да е, няма значение – каза Кейт с весел тон. – Все пак е добре, че фермерът Лоусън няма нищо общо с това. Щеше да бъде доста потресаващо, ако се беше оказал главатар на банда. Може би щяха да ти опрат пистолет зад ухото, да те набутат във варел с цимент и да те хвърлят в морето, а аз щях да бъда завързана на някоя жп линия.

– Ако мислех, че може да е бандитски главатар – засмях се аз, – нямаше да те водя тук.

– Бъди предпазлив – погледна ме тя особено – или постепенно ще се превърнеш в изнежен дърт козел като чичо Джордж. Той винаги държи леля Деб на една ръка разстояние от всяка трудност, да не говорим за опасност. Може би затова е толкова откъсната от съвременния живот.

– И все пак не мислиш ли, че опасността би трябвало да се избягва? – попитах я.

– Разбира се, че не. Смятам, че ако има нещо, с което трябва да се справиш, опасността може да върви по дяволите.

Тя размаха широко дясната си ръка, за да покаже колко малко я е грижа за опасността, и точно зад нас някой силно натисна клаксона си. Задмина ни мъж, който свирепо изгледа Кейт заради този внезапен и объркващ сигнал. Тя се разсмя.

Завихме към морето край Уортинг и продължихме на изток по крайбрежното шосе. Мирисът на сол и водорасли беше силен и освежаващ. Минахме край пространства, застроени с нови бунгала близо до Уортинг, край пристанищата и електроцентралите на Шорхъм, Саутуик и Портсдейл, спокойните и невъзмутими фасади на къщите в Хоув и излязохме на крайморския булевард на Брайтън. Кейт насочи колата към едно малко площадче в града и спря.

– Да идем до морето – предложи тя. – Обожавам го.

Минахме през пътя надолу по стъпалата и пресякохме дъсчения тротоар, за да стъпим на морския пясък. Кейт смъкна обувките си и изсипа от тях струйка ситни камъчета. Слънцето грееше топло и приливът беше свършил. Разхождахме се бавно по плажа около два километра, като прескачахме образуващите се тук-там локвички морска вода, и после се върнахме обратно. Беше божествен следобед.

Когато, хванати ръка за ръка, се изкачвахме към мястото, където беше оставена колата на Кейт, за първи път забелязах, че е паркирала на стотина метра от хотел „Павилион Плаза“, където преди десетина дни бях докарал Клифърд Тюдор от Плъмптън.

Говорим за вълка и ето го и него, помислих си. Едрият мъж стоеше на стъпалата на хотела и говореше с униформения портиер. Дори от разстояние не можеше да се сбърка ръстът му, тъмната кожа, важно изправената глава. Гледах го с разсеян поглед.

Тъкмо преди да влезем в колата на Кейт, пристигна такси, задмина ни и спря пред стълбите на хотела. Беше черно, с жълта табелка на вратата и този път достатъчно близо до мен, за да прочета: „Марконикарс“. Погледнах бързо към шофьора и видях профила му, докато минаваше покрай нас. Имаше голям нос и оредяваща коса и никога досега не го бях виждал.

Клифърд Тюдор размени още няколко думи с портиера, спусна се по стъпалата и влезе направо в таксито, без да се затруднява да обяснява на шофьора къде иска да го откара. Таксито потегли незабавно.

– Какво си се зазяпал? – попита Кейт, застанала до колата.

– Нищо особено – отвърнах, – исках да те питам имаш ли нещо против да изпием по един чай в хотел „Павилион Плаза“.

– Идеята е малко глупава – отговори тя. – Леля Деб после ще ни го изкара през носа.

– Още малко следене – казах.

– Добре тогава. Взе ли си увеличителната лупа и полицейската хрътка?

Влязохме в хотела. Кейт ми каза, че ще отиде да си оправи косата. А аз попитах младото момиче на рецепцията дали знае къде бих могъл да открия Клифърд Тюдор. Тя трепна с мигли, а аз й се усмихнах обнадеждаващо в отговор.

– Страхувам се, че току-що го изпуснахте – каза тя. – Върна се в апартамента си.

– Често ли идва тук? – попитах.

– Мислех, че знаете – погледна ме тя изненадано. – Той е в съвета на директорите на хотела. Един от основните акционери. На практика – добави тя със забележителна откровеност – той е почти собственик на това място и думата му тежи повече, отколкото на управителя.

От тона й личеше, че определено одобрява господин Тюдор.

– Има ли кола? – попитах.

Това бе много странен въпрос, но тя забърбори без колебание.

– Да, има прекрасна голяма кола с дълга предница и много хром. Висока класа. Но не я използва често, разбира се. Обикновено взима такси. Защо ли? Само преди минута звъннах на едно от онези радиотаксита. Наистина са полезни. Само позвъняваш в централата им, те изпращат радиосъобщение на най-близката кола и само след минута тя вече чака отвън. Всички гости ги използват…

– Мейвис!

Бъбривото момиче млъкна веднага и се огледа с виновен поглед. На рецепцията се появи строга госпожица на около трийсет години.

– Благодаря ти, че ме замести, Мейвис. Сега можеш да тръгваш – каза тя.

Мейвис ми се усмихна загадъчно и изчезна.

– Господине, мога ли да ви бъда полезна с нещо? – Беше достатъчно учтива, но не беше от типа хора, които клюкарстват за началниците си.

– Хъм – казах. – Може ли да пием чай тук?

Тя погледна към часовника.

– Малко е късно за чай, но отидете във фоайето и келнерът ще ви сервира.

Кейт изгледа донесените сандвичи с рибен пастет с неодобрение.

– Това е една от опасностите при разследването, предполагам – каза тя, като предпазливо отхапа малко парченце. – Какво откри?

Казах, че не съм абсолютно сигурен, но е интересно дали има някаква връзка между такситата с жълти табелки и Бил Дейвидсън. Или Клифърд Тюдор.

– Бих приела, че едва ли има нещо общо – каза Кейт, като свърши сандвича си, но не взе втори.

– Не мисля така – въздъхнах.

– Сега какво следва?

– Ако можехме да открием кой е собственикът на такситата с жълти табелки…

– Нека им звъннем и да ги питаме – предложи Кейт, като стана. Отиде до телефона и започна да търси номера им в указателя. – Аз ще свърша това – каза. – Ще твърдя, че имам оплакване и бих искала да се свържа директно със собствениците на фирмата.

Свърза се с централата на такситата и изигра страхотна сценка, като настояваше за имената и адресите на собствениците, директорите и на юристите на компанията. Накрая остави слушалката и ме погледна отвратена.

– Не ми казаха нито едно име – рече. – Трябва да призная, че човекът отсреща беше наистина много спокоен. Въобще не трепна, когато се нахвърлих върху него. Всичко, което каза, беше; „Моля, пратете ни писмено подробностите на вашата жалба и ще я разгледаме най-внимателно.“ Освен това каза, че фирмата нямала политика да разкрива имената на своите собственици и не му е разрешено да прави това. Не мръдна на милиметър.

– Няма значение. Беше един смел и добър опит. Наистина не мислех, че ще ти кажат. Но това ми даде една идея…

Звъннах в полицейския участък в Мейдънхед и помолих да ме свържат с инспектор Лодж. Отвърнаха ми, че бил излязъл по работа. Бих ли оставил някакво съобщение? Така и направих.

– Обажда се Алън Йорк – казах. – Моля ви, бихте ли попитали инспектор Лодж дали може да открие кой притежава или контролира радиотакситата „Марконикарс“ в Брайтън? Той знае за какво става дума.

Гласът от Мейдънхед отвърна, че ще предаде съобщението на инспектора сутринта, но не може да потвърди дали инспектор Лодж ще изпълни желаното разследване. Хубав служебен жаргон. Благодарих на полицая и затворих.

Кейт стоеше близо до мен до телефонната кабина. От нея се носеше деликатен аромат на цветя, толкова слаб, че беше като полъх. Целунах я нежно. Устните й бяха меки, сладки и сухи. Тя постави ръце на раменете ми и ме погледна в очите, усмихвайки се. Отново я целунах.

Един мъж отвори вратата на телефонната кабина и се засмя, като ни видя.

– Съжалявам… Исках да телефонирам… – Той се дръпна назад притеснен.

Погледнах часовника си. Беше почти шест и половина.

– Кога ни каза да се върнем леля Деб? – попитах.

– Вечерята е в осем. Дотогава ще сме там. – Кейт беше в добро настроение. – Нека се разходим по булеварда и да разгледаме антикварните магазини.

Закрачихме бавно по крайморския булевард на Брайтън, като се спирахме пред всяка ярко осветена витрина и се любувахме на изложените предмети. Спряхме и на един-два ъгъла в настъпващия сумрак, за да продължим това, което бяхме прекъснали в телефонната будка. Целувките на Кейт бяха сладки и девствени. Нямаше опит в любовта и макар че тялото й потрепери веднъж или два пъти в ръцете ми, нямаше страст в начина, по който ми отвръщаше.

На края на булеварда, когато обсъждахме накъде да продължим, внезапно зад нас блеснаха светлини. Обърнахме се. Заведението „Синята патица“ отваряше вратите си за вечерта. Изглеждаше приятно и уютно местенце.

– Какво ще кажеш за глътка алкохол, преди да се върнем? – предложих.

– Прекрасно – каза Кейт. И по този съвсем незабележителен начин направихме най-решителната си стъпка в следобедното разследване.

Влязохме в „Синята патица“