Текст книги "Фаворит"
Автор книги: Дик Франсис
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 14 (всего у книги 18 страниц)
Надявах се да мога да доставя нападателя (изпаднал в безсъзнание след удара на четвърт лира на монети зад ухото) на инспектор Уейкфийлд, за да бъде обвинен в опит за убийство. Силно се надявах, че булдожката личност на Уейкфийлд при това положение щеше да раздруса информаторите от подземния свят и с малко късмет можеше да се открие ключът към разгадаването на мистериозната личност на Тивъридж. Беше пресилено да се мисли, че самият Тивъридж щеше да се появи на сцената. Съскащият му шепот по телефона ме караше да мисля, че лично той мрази насилието и нарежда други да му вършат черната работа, извън префинения му поглед.
Преоблякох се и зачаках за редовното претегляне, като бъбрех с други жокеи и продължавах с обичайните си занимания.
Нищо не се случи.
Никой не ме помоли да ида в някой затънтен край, за да обсъждаме лични въпроси. Никой не показа особен интерес към това, което Джо се предполагаше, че ми е казал, преди да умре. Естествено убийството му беше в центъра на разговорите, но постепенно с напредването на деня темата се изместваше и живите коне ставаха по-интересни за обитателите на стаята с кантара, отколкото мъртвият жокей.
Адмирал трябваше да участва в петата гонка. Когато вече завършваше четвъртата, нервите ми се бяха поуспокоили и напрегнатата готовност се бе изпарила. Очаквах действия преди това. Бях на показ вече повече от три часа – човек с важна информация, чиято уста трябваше да бъде затворена завинаги, но никой не предприемаше действия срещу мен.
Мина ми през ума, и то не за първи път, че причината и следствието в организацията на Тивъридж не са взаимносвързани. Смъртта на Джо беше цели два дни след като беше показвал кафявата хартийка в Ливърпул. Телефонното предупреждение към мен дойде два дни след като разпространих в Челтнъм новината, че метална жица е убила Бил. Работата с конското фургонче очевидно бе уредена за един ден. Жицата в Бристол беше опъната два дни след екскурзията ми в офиса на „Марконикарс“.
Започнах да подозирам, че цялата организация се задвижва след редовното сутрешно телефонно обаждане на Тивъридж, а Фидлър от своя страна нямаше възможност да предава спешни съобщения на своя „президент“ или да получава допълнителни инструкции от него. Вероятно Тивъридж бе преценил, че известното забавяне в неговата информационна мрежа е по-малко опасно, отколкото да остави адрес или телефонен номер, чрез които би могъл да бъде лесно разкрит.
Помислих си потиснат, че внимателно подготвените лъжи не са стигнали ушите, за които бяха предназначени, и ме обхвана чувството, че да се превръщам в стръв за ловец, който не знаеше, че трябва да ме преследва, беше твърде идиотско.
Опитвах се да се освободя от лошото настроение и отидох в парадния кръг, за да се видя с Пит, преди да яхна Адмирал. Конят на Бил, сега моя собственост, изглеждаше прекрасен както винаги. С интелигентната си глава, с широките си гърди, със стройните си крака и фина кост под коляното той беше идеалният пример как трябва да изглежда състезателен кон от висока класа.
– Макар че не е участвал в състезания след проклетия ден в Мейдънхед, той е във върхова форма – обади се Пит, който му се възхищаваше до мен. – Не можеш да не спечелиш гонката, затова тръгни спокойно в началото и не бързай за известно време, докато свикнеш с него. Ще откриеш, че има много резервни сили. Никога няма да се наложи да използваш възможностите му докрай. Има страшен ритъм на галопиране.
– Ще направя, както ми казваш – съгласих се аз.
Пит ме побутна с коляно.
– Залозите за Адмирал отново скачат – каза ми, – ако се изложиш на тази гонка, тълпата ще те убие. И аз също – ухили се той.
– Ще се опитам да оцелея – ухилих му се весело в отговор.
Адмирал се оказа чудесен за езда, така както изглеждаше и преди да го яхна. Изправяше се точно пред препятствието, скачаше в най-подходящия момент и не се нуждаеше от помощта ми. Имаше ниския, плуващ ритмичен галоп на истински бърз бегач и след първото препятствие нататък усещах гонката като възбуждащо удоволствие. Придържах се към съвета на Пит и минах една обиколка, без да го пришпорвам много, но след като стигнах последната бариера заедно с други два коня, сритах Адмирал в хълбоците и дръпнах юздите му. Той скочи точно в последния момент и се приземи от другата страна, като още във въздуха спечели две дължини и изпревари другите два коня, като че ли бяха падащи листа. Стигнахме без труд до финала – категорични победители под топлите приветствия на трибуните.
В заграждението, където разседлаваха конете призьори, скочих от седлото и разкопчах подпръга. Адмирал се държеше като че ли е бил на учебен галоп, и ребрата му леко се повдигаха, когато дишаше. Потупах блестящия му кестеняв гръб, като открих, че не се беше изпотил много, и попитах Пит:
– Какво, по дяволите, би станало, ако наистина се напъне?
– Ще грабне Националния приз, не по-малко – отвърна Пит, като се обърна на пети и махна шапката от главата си, за да приеме поздравленията на заобикалящите го.
Аз се усмихнах, нарамих седлото и тръгнах към стаята с кантара да се претегля, а после да се преоблека. Познатата радост от победата се разпространяваше по крайниците ми, топла като гореща баня. Бях в състояние да се премятам презглава в съблекалнята, ако не си давах сметка, че конят получаваше високата награда, а не жокеят.
Пит викна зад гърба ми да побързам и да изпием заедно по чаша за победата, така че се преоблякох бързо и излязох, за да се присъединя към него. Той ме повлече към бара до сградата на тотализатора и спряхме до тясното пространство, където Джо бе загинал. Сега на отвора беше поставена висока до рамото ограда, която да възпира търсачите на сензации. Ръждивокафявото петно на чакъла беше всичко, останало от Джо.
– Ужасна работа – каза Пит, като влизаше в бара. – Къде е бил, казваш, преди да загине?
– Ще ти кажа някога – отвърнах небрежно. – Сега повече ме интересува кога отново ще се състезавам с Адмирал. – И докато пиехме по чаша, говорехме само за конете си.
Когато се върнахме в стаята с кантара, открихме двама мъже, които ни чакаха до вратата, облечени в шлифери, пристегнати с колани. Носеха меки шапки и тежки обувки и имаха особеното, заплашително излъчване, характерно за много от униформените полицаи.
Един от тях бръкна в палтото си, извади сгъната призовка и я размаха към мен.
– Господин Йорк?
– Да?
– Инспектор Уейкфийлд ви изпраща поздрави и ви моли да дойдете до полицейския участък, за да му съдействате при разследването, моля. Думичката „моля“ беше някак си пришита към цялата фраза.
– Много добре – отвърнах и помолих Пит да предаде на Клем да се погрижи за такъмите ми.
– Разбира се – кимна той.
Тръгнах с двамата мъже през портала на хиподрума към паркинга.
– Ще взема колата си и ще ви последвам до управлението – казах.
– На шосето ни чака полицейска кола, сър – каза по-едрият от двамата. – Инспектор Уейкфийлд ни каза да ви доведем с нея и ако нямате нищо против, бих искал да направя така, както ми е наредил.
Усмихнах се леко. Ако инспектор Уейкфийлд ми беше шеф, и аз щях да кажа същото.
– Добре – съгласих се веднага.
Пред нас недалеч от портата бе паркирано блестящо черно „Уолсли“, а до него бе застанал униформен полицай. На мястото до шофьора седеше друг мъж, с нахлупена ниско шапка.
От дясната ми страна пред редицата от паркирани конски фургончета развеждаха напред-назад няколко от състезателните коне от гонката на Адмирал, за да им отпочинат краката, преди да бъдат натоварени за пътуването до дома. Между тях бе и Адмирал с Виктор коняря, който гордо пристъпваше до главата му.
Тъкмо казвах на човека отдясно – по-дребния от двамата, – че това е моят кон и че наистина е много хубав, когато страшна изненада ми спря дъха, все едно че ме ритнаха в корема.
За да се прикрия, изпуснах бинокъла си за наблюдаване на състезанията и се наведох да го взема бавно, а придружителите ми направиха крачка напред и ме изчакаха. Взех каишката и я преметнах през рамото си, като едновременно се изправях и поглеждах през рамото си назад, откъдето бяхме дошли. От последния ред коли ни деляха около четиридесет метра тревна площ. Нямаше никой освен няколко хора в далечината, които се прибираха вкъщи. Погледнах часовника си. Току-що бе започнала и последната гонка.
Без да бързам, се обърнах, очите ми безизразно минаха покрай мъжа отдясно към Адмирал, който сега постепенно се отдалечаваше. Както обикновено след състезание, беше наметнат с чул, за да избегне бързото изстудяване, но все още беше с юздата си. Виктор щеше да я смени с юлар, когато го заведеше в конския фургон.
Големият недостатък на Виктор беше тромавостта му. Надарен с инстинктивно чувство за конете и вродено умение да се грижи за тях, той никога не се беше издигнал над най-елементарното равнище след четирийсет години живот в конюшните и никога нямаше да стане нещо повече. Трябваше да се справя с положението, без да разчитам, че ще ми бъде в помощ.
– Виктор! – викнах и когато се обърна, му махнах да доведе Адмирал към нас.
– Искам да се уверя само, че краката на коня са в ред обясних на двамата мъже. Те кимнаха и ме изчакаха, по-едрият пристъпваше от крак на крак.
Не смеех да погледна още веднъж – за трети път, – но във всеки случай знаех, че не съм сбъркал.
Мъжът от дясната ми страна носеше връзката, която бях загубил в конското фургонче край Мейдънхед.
Тя беше направена от парче коприна, изтъкана специално, и ми бе подарък за двайсет и първия рожден ден от един производител на текстил, който искаше да върти бизнес с баща ми. Имах още две връзки като тази и един шал: ситната мрежа от червени и златни параходчета, комбинирана с буквата „И“ на масленозелен фон, беше уникална шарка, щампована върху коприната.
Бързо се запитах възможно ли е един млад служител от полицията да придобие по честен път връзката ми. Фермерът Лоусън не я бе намерил и никой от хората му – също. Беше твърде голямо съвпадение точно тази връзка да се появи на врата на човек, който ме караше да вляза в една кола и да се повозя заедно с него.
Това беше атаката, която очаквах, и за малко щях да попадна право в клопката. Да се измъкна сега, когато капанът беше готов да щракне, не беше съвсем лесна работа. „Полицейската“ кола беше спряла точно пред портата, на десетина метра пред нас, а шофьорът й стоеше до торпедото и гледаше в нашата посока. Заплашителният вид на двамата здравеняци придружители сега изглеждаше далеч по-зловещ в сравнение с начина, по който полицаите се държаха с негодниците. Единият от тях може би бе убил Джо.
Ако покажех и най-малкия знак на съмнение, сигурен бях, че тримата щяха да ме набутат бързо в колата и да потеглят сред облак прах, като оставят Виктор да докладва не съвсем уверено какво е видял. И с това всичко щеше да се свърши. Очевидно щеше да бъде от онези пътувания, от които пътникът просто не се завръща.
Явно планът ми да подаря на Уейкфийлд един опит за убийство съвсем не беше добър. С един бандит бих се справил. Но не и с трима, а да не забравяме и четвъртия, който седеше в колата.
Когато Виктор се приближи на петнайсетина крачки към мен, незабелязано спуснах ремъка на моя бинокъл от рамото си и го стиснах в ръка. Внезапно с всичка сила завъртях бинокъла като коса около краката на по-едрия мъж и той загуби равновесие. Преметнах по-дребния с елементарен трик от джудото и затичах към Адмирал.
Достатъчни им бяха само пет секунди, за да се оправят от неочакваното нападение. Когато се спуснаха след мен със сковани лица, аз се метнах върху Адмирал, грабнах юздите, които свободно висяха край врата му и го обърнах рязко, за да го измъкна от хватката на Виктор.
От колата към мен тичаше третият мъж. Сритах Адмирал и той с два скока пое в лек галоп, като отхвърли тичащия напред шофьор и го блъсна в ъгъла на оградката, оформяща границите на паркинга. Той се удари силно в него и се строполи на тревистия ръб на шосето, на няколко метра от черната кола. Четвъртият отваряше вратата и се измъкваше навън. Огледах се назад бързо.
Виктор стоеше като вкопан, със зинала уста. Тримата тичаха към портата с големи крачки. Почти я бяха стигнали. Все пак се надявах, че не носят пистолети, защото бях достатъчно голяма и близка цел, когато видях да проблясва нещо лъскаво в ръката на мъжа, който носеше моята вратовръзка. Не беше момента да спра и да видя дали блясъкът идваше от готварски нож с черна дръжка; но за малко щях да разбера по най-мъчителния възможен начин, защото онзи замахна с ръка и го хвърли към мен. Приведох се ниско до врата на коня и той не уцели. Чух как ножът издрънча на пътя.
Пришпорих Адмирал право през шосето, без да обръщам внимание на свирещите спирачки на един камион и скочих в полето отсреща. Теренът леко се издигаше и когато стигнах до средата на склона и се обърнах, за да разбера какво се случва, пътят и паркингът се проснаха пред мен като карта.
Мъжете не правеха опит да ме гонят. Бяха преместили черната кола встрани от портала и сега бавно спираха в края на паркинга. Изглежда, че и четиримата бяха в колата.
Виктор още стоеше всред паркинга, като се почесваше по главата, гледайки към мен. Можех да си представя изумлението му. Чудех се колко време ще мине, преди да иде при Пит и да му съобщи какво е станало.
Когато последната гонка свършеше, паркингът щеше да загъмжи от хора и колите щяха да заизлизат от празната сега врата. Помислих си, че тогава щях да имам възможност да се върна в хиподрума, без да ме нападнат.
В този момент друга кола спря зад черния „Уолсли“, после още една и няколко други, докато редица от осем или повече машини се оформи покрай пътя. Имаше нещо ужасно познато в новодошлите.
Бяха от „Марконикарс“.
Петнадесета глава
Всички шофьори слязоха от таксиметровите коли и се отправиха към черната „Уолсли“. С евтиния си вид и с ефектната си антена на покрива тя все още можеше да мине за полицейска кола, но подкрепленията, които бе повикала, разсеяха и последните съмнения за характера на „полицейските служители“.
Мъжете се събраха в тъмна тумба на пътя, а аз бях яхнал Адмирал в средата на полето и ги наблюдавах. Те не бързаха, но показваха арсенала си от велосипедни вериги, ножове и разнообразни метални боксове, с които се бяха били в Плъмптън, и като си мислех за съдбата на Джо, не се съмнявах какво щеше да стане, ако ме заловяха.
Бях в добро положение. Не можеха да карат колите си през полето, защото нямаше проход от шосето, нито пък можеха да ме стигнат пеша, и все още се надявах, че когато се появеше тълпата, можех да се измъкна от противника и да се върна на хиподрума.
Едновременно се случиха две неща, които промениха картината.
Първо, мъжете започнаха да гледат и да сочат към мястото, където бях застанал. Като погледнах надясно, видях, че една кола се спуска по склона, и разбрах, че там има някакъв път. Като се извърнах, за първи път забелязах, че на върха на хълма имаше голяма къща с отделни стопански постройки и градини.
Три от такситата излязоха от редицата и тръгнаха по пътя надясно от мен, като спираха на известни интервали едно от друго. Сега имах таксиметрови шофьори отдясно и пред себе си, а зад мен беше голямата къща, но все още не бях обграден напълно.
После друго такси „Марконикарс“ с остър завой спря пред черната кола. Един набит мъж се измъкна бързо от вратата от шофьорското място. Той мина през пътя до канавката, застана там и започна да ме сочи с протегната ръка. Все още се чудех защо, когато чух тихото изпищяване на куршум покрай крака си, не долових звук от изстрел.
Докато подкарвах Адмирал в галоп през полето, друг куршум изрови земята пред мен. Или разстоянието беше твърде голямо за точна стрелба със заглушител, или… започнах да се потя… стрелецът нарочно се целеше надолу, не в мен, а в Адмирал.
Мястото беше около 35–40 декара, недостатъчно голямо, за да мога да се скрия добре. Използвах подходящия момент, за да спра коня и да огледам неравната, порутена ограда в далечния край на полето. Тук-там бе закърпена с бодлива тел. През рамо видях стрелецът да тича по шосето успоредно с посоката, в която бях поел. Скоро щеше да може отново да се прицелва.
Върнах Адмирал малко назад и го засилих за скок. Той премина над ограждението, бодливата тел и всичко останало без никаква трудност. Озовахме се в друго поле, този път заето от стадо крави, но отново малко и доста отворено към шосето. Освен това открих, като яздех покрай горната му граница, че цялото е оградено с три реда бодлива тел. Всички пасища обаче си имат порта и аз се насочих към нея – намираше се в най-далечния ъгъл. Отворих я и преведох Адмирал в следващото поле, като я затворих зад себе си.
Тук оградите бяха само стълбове и метална жица, но именно бодливата тел ме накара да реша, че трябва за най-късо време максимално да се отдалеча от преследвачите си. Ако позволех на таксиджиите бавно да ме следват от поле до поле, можех да се озова в някой ъгъл, от който дори и с Адмирал нямаше да мога да се измъкна.
Доволен бях, че слънцето грееше, защото поне можех да разбера в коя посока се движа. След като вече бях поел на изток, беше важно да си определя някаква цел и затова реших да отведа Адмирал обратно в конюшнята му в стопанството на Пит.
Пресметнах, че би трябвало да измина около трийсетина километра, и се мъчех да си спомня какво представлява областта дотам. Имаше и други малки парцели фермерска земя, които някъде напред отстъпваха място на засажденията на Управлението по горите. Оттам имаше малко път през една гола местност, преди да стигна глухото, малко селце, където Пит тренираше конете. Имах бегла представа за пътищата, пресичащи района, и на всеки от тях бих могъл да бъда забелязан от преследвачите на „Марконикарс“.
С тази неприятна мисъл в главата успях да открия малко по-напред страничен път. Спуснах се по него през една арка и затрополих надолу по склона, като търсех отвор в запустялата зеленина от другата страна на полето, когато една черна кола зави долу по шосето и се насочи право към мен. Без да дам на Адмирал и миг отдих, го пришпорих и го насочих към върха на склона.
Ограждението беше твърде високо и неочаквано за него, но той се напрегна максимално. Скочи мощно срещу преградата от омотана тел и букови клонаци, проби си път с шум и трясък и за малко не си нарани коленете в по-високия терен на следващото поле. То бе изорано и засято с кръмно цвекло, беше трудно за преминаване, но въпреки това го подкарах в лек галоп, като чух зад себе си изсвирването на рязко натиснати спирачки. Хвърлих един поглед и видях, че мъжът се е насочил към дупката, направена от Адмирал, но не се бе решил да ме преследва нагоре и открих с облекчение, че това не е човекът с пистолета.
Все пак разполагаше с радио. Месторазположението ми щеше да бъде известно на „Марконикарс“ след минута.
Оставих още едно поле между нас и таксито, преди да разгледам какви наранявания си бе причинил Адмирал. За мое облекчение имаше само няколко драскотини и малка порезна рана на коляното, откъдето се бе проточила струйка кръв. Щеше да спре сама.
Като го потупвах по врата и се учудвах на спокойния му характер въпреки критичните обстоятелства, аз се хванах за кожения колан, който го опасваше, и се метнах отново на гърба му. Покривалото се бе изместило надясно и се бе препънало, но нарочно не го оправих, защото така беше по-добре за краката ми, отколкото да го яздя съвсем на голо.
След три или четири парцела обработваема земя започна гъсталак и пред мен се простряха владенията на Управлението на горите.
Дърветата, повечето иглолистни, бяха засадени на големи блокове, разделени с груби ровове. Те служеха едновременно за пътеки на горските и за прегради в случай на пожар. Срещаха се на почти всеки километър разстояние и на определени интервали се пресичаха от подобни перпендикулярни изкопи.
Исках да поема на югоизток, но като използвах часовника си и слънцето, открих, че големите канавки са прокарани в посока север-юг и съответно изток-запад. Като прецених, че това ще ми коства допълнителни километри, подкарах Адмирал по един насочен на изток ров, после по следващия свих вдясно на юг, после отново наляво на изток и така – зигзагообразно като рак – започнах да прекосявам гористата местност.
Секторите на залесителните пояси бяха на различна възраст и на различен етап от растежа на дърветата и когато поех на юг, открих, че зоната, оставаща от лявата ми страна, е засята с дървета, високи само малко над половин метър. Това не ме разтревожи особено, докато не видях камионетка в червено и бяло да се носи бързо, очевидно през средата на гористата местност.
Дръпнах леко юздите на Адмирал и го спрях. Като се огледах внимателно, видях стълбовете на високата телена ограда, която бележеше границата между малките борчета и шосето оттатък. Ако обърнех на изток при следващия ров според схемата, би трябвало да изляза право на шосето.
Оттатъшната страна на пътя изглеждаше подобна на тази, в която сега се намирах: равни редици иглолистни дървета, засадени по внимателен план.
Знаех, че в даден момент ще се наложи да пресека шосето по някакъв начин. Ако се оттеглех обратно в тази част на гората, която бях вече пресякъл, за да не поемам повече рискове, трябваше да прекарам там цялата нощ. Освен това си помислих, подкарвайки Адмирал в лек галоп по водещия на юг ров и после на изток, че бих желал да имам по-сериозно прикритие.
Пред мен телените врати към пътя бяха отворени и преди да ги премина, спрях, за да го огледам внимателно и в двете му посоки. Отсреща насажденията не бяха изцяло заградени с висока телена ограда, както в района, който преминах. Там имаше само три бетонни стълба, между които бе опъната телената ограда.
Бързо трябваше да пресека шосето, защото в момента бях скрит колкото пъстър фазан сред снежно поле. От преминаващите коли към мен се обръщаха любопитни глави. Слава богу, не забелязах нищо, прилично на такси на „Марконикарс“, и като почаках за пролука в движението, цъкнах с език и подкарах Адмирал към металната ограда насреща. Копитата му звучно зачаткаха по асфалта, изтупкаха гръмко на банкета и той се вдигна във въздуха като птица. Точно пред нас нямаше ров, а само млади борчета и когато Адмирал се приземи, аз го подкарах в лек тръс, преди да се ориентирам накъде да потегля между дърветата.
Когато стигнах до поредния изкоп, отново проверих с помощта на часовника и слънцето посоката, за да се уверя, че се движа по направление изток-запад, и подкарах с добро темпо. Почвата под нас беше идеална, суха, поръсена с листа и борови иглички, и Адмирал, въпреки че беше участвал в петкилометрова гонка и беше изминал още десетина по неравен и непознат терен, въобще не показваше признак на изтощение.
Направихме още два завоя и слънцето започна да потъва в облаци, като помрачи блестящия пролетен следобед; мен не ме тревожеше обаче леко посърващата красота, а фактът, че нямаше да мога да използвам повече часовника си като компас, докато слънцето не се покажеше отново. Трябваше да внимавам да не се изгубя.
Точно пред мен вдясно се появи обрасъл с трева хълм с малък заоблен връх. Околните борове го обграждаха като скала в морето Отново бях излязъл от района на големите дървета и яздех в сектори с млади насаждения, малко по-високи от главата ми, и можех да видя хълма съвсем ясно. Един мъж, тъмно очертан силует, стоеше на върха и размахваше ръце.
Не го свързах със себе си, защото си въобразявах, че съм се измъкнал от преследвачите си, и заради това всичко, което се случи впоследствие, беше пълна изненада и наистина неочаквана беда.
От една канавка вдясно, която не бях стигнал още и не можех да видя какво имаше там, се подаде блестяща черна форма, пресече пътя ми и спря, като блокира цялата ширина на горския път. Това беше въпросната „Уолсли“.
Младите борчета от двете ми страни бяха твърде тъпички и ниски, за да се промуша през тях. Огледах се през рамо. Едно грозновато черно такси „Марконикарс“ беше запушило просеката зад мен.
Бях толкова близо до първата кола, че можех да забележа лицето на един от мъжете, който, захилен злобно, ме гледаше от стъклото на задната врата.
Реших, че дори да счупя врата си или този на Адмирал в опита си да се измъкна, пак беше по-добре, отколкото да се озова послушно в черната кола.
Имаше съвсем кратък промеждутък между появата на черната „Уолсли“ и удара на петите ми, които пришпориха силно Адмирал.
Нямах основания да предположа, че ще го направи. Един кон се осмелява донякъде и това е всичко. Зад себе си вече бе имал достатъчно тежък ден. Можеше да бъде и най-добрият състезателен кон в Англия, но… Мислите пробягаха през съзнанието ми за секунда и отлетяха. Концентрирах се напълно, като подкарвах Адмирал към скок.
За малко да сбърка. Направи един къс и един дълъг разкрач, събра мощта на бедрените си мускули и се изхвърли във въздуха. Необезпокояван дори от отварящите се врати и заплашителните викове на мъжете, които се измъкваха от колата, той се прехвърли над блестящия черен покрив. Дори не докосна боята.
Почти паднах, когато той се приземи. Конят приклекна и аз се плъзнах от покривалото към рамото му, като се държах като удавник за кожения колан с една ръка и за буйната му грива – с другата. Юздите виснаха надолу, като опасно се вееха край препускащите му нозе, и се уплаших да не се омотае в тях и да се спъне. Все още единият ми крак беше на задницата му и сантиметър по сантиметър се върнах обратно на гърба му. Едно пробождане в рамото ми напомни, че зарасналата ключица не можеше да издържа повече такива упражнения, но въпреки това се наведох напред покрай врата му и го прегърнах с всичка сила. Добрах се до юздите, вдигнах ги и накрая успях да накарам Адмирал да укроти бесния си бяг.
Когато можах да си поема дъх, аз се огледах, за да разбера дали черната кола ме преследва, но тя беше далеч зад мен, така че не бях сигурен дали се движи или не. Нямах излишно време да спирам и да се оглеждам.
Осъзнах, че съм подценявал хората от „Марконикарс“ и само благодарение на чудесната смелост на Адмирал все още бях свободен. Те имаха предимството, че познаваха местността и че използваха малкия хълм за наблюдателница. Подозирах, че от върха му се вижда доста голям район и ме бяха забелязали незабавно, след като навлязох сред младите борчета.
Бях принуден да приема, че са познали в каква посока ще тръгна, и обикаляха пред мен. Значи знаеха, че искам да отида до конюшните на Пит. Ако се натъкнех на тях отново, това можеше пак да ме свари неподготвен и да имам още по-малък шанс да се измъкна.
Оставих хълма зад себе си и завих надясно по следващата канавка, като в далечината видях район с по-високи дървета. Конят галопираше неуморно, но това не можеше да продължи вечно: трябваше да стигна до някакво убежище колкото се може по-скоро и да се скрия от погледа на мъжа, който все още стоеше на върха на хълма, а същевременно да избегна опасността да бъда причакан внезапно в някоя от тези канавки. Веднъж да се скрием сред големите дървета, щяхме да си починем, обещах тържествено на Адмирал.
Под високите борове цареше сумрак. Дърветата растяха сравнително на гъсто и за да израснат нагоре, короните им бяха значително по-високо, образувайки нещо като покрив, който в голяма степен преграждаше пътя на дневната светлина. Зарадвах се на мрачината. Когато навлязохме между дърветата, слязох от Адмирал и го накарах да върви бавно. Закрачихме спокойно навътре между боровете. Все едно че вървяхме между гора от телеграфни стълбове. А може би точно това щяха и да станат, мина ми през главата.
В гората имах чувството, че съм си у дома, макар да беше различно от това, с което бях свикнал. Беше много тихо и доста тъмно. Нямаше никакви птици. Нито животни. Конят и аз напредвахме, смълчани между дебелите огромни игли на боровете, разчитащи на инстинкт, за да държим правилната посока.
Не смятах, че положението е много окуражаващо. Накъдето и да потеглех в тази гора, накрая щях да изляза на шосе, а в рамките на няколко квадратни километра хората от „Марконикарс“ знаеха къде съм. Трябваше само да стоят около гората като хрътки, очакващи лисицата да се появи от леговището си, след това да се свържат по радиостанциите и да започнат отново лова.
Видях пред себе си канавка. Беше тясна. Завързах юздите на едно дърво и продължих сам, като застанах неподвижен в края на канавката. Надявах се, че добре имитирах дънер на дърво в костюма си от туид, и се огледах бавно в двете посоки. Тук дневната светлина беше доста по-силна заради разстоянието между дърветата и можех да виждам неколкостотин метра напред. Никого не забелязах.
Върнах се за Адмирал, направих последна проверка и го преведох през канавката. Никой не вдигна тревога. Продължихме напред. Адмирал беше започнал да се поти отдавна и отдавна се беше запенил след паническото ни бягство от черната кола, като беше намокрил голяма част от покривалото. Сега, когато изстиваше, за него не беше хубаво да продължава така, но нямах друго подръка, за да го изсуша, реших, че влажната наметка е по-добре от нищо, и продължих.
Постепенно започнах да чувам шума от движението по шосето – случайни изсвирвания на клаксони и веднага след като можах да мерна пътя в далечината, вързах Адмирал за едно дърво и продължих сам.
Краят на изкуственото насаждение беше маркиран с ограда, направена само от два реда здрава тел, която изглеждаше като че ли е поставена само за да пречи на излезлите на пикник да навлизат с колите си в гората. Избрах си едно дърво, възможно най-близо до оградата, приклекнах зад него и започнах да оглеждам пътя. Само от време на време по него минаваха коли. От другата страна на шосето нямаше насаждения, нито ограда. Това беше хаотична гора, смес от различни дървета, храсти и трънаци. Чудесно прикритие, само да можех да се добера дотам.
На пет метра пред носа ми с громолене мина тежък камион, който избълва задушлив облак дизелов дим. Заврях лице в боровите иглички и се разкашлях. Две лимузини минаха в обратната посока, като едната се опитваше да надмине другата, следвани от едноетажен провинциален автобус, пълен с безгрижни хора, завръщащи се от следобедното пазаруване в четвъртък. Двойка ученички в зелени униформи минаха покрай мен на велосипеди, без да ме забележат, и когато пискливите им гласове замряха в далечината и шосето остана празно, опрях ръце под гърдите си, за да се надигна и да се върна при Адмирал.
В този момент две таксита „Марконикарс“ се появиха зад завоя. Забих отново лице в земята и застинах абсолютно неподвижно; минаха покрай главата ми бавно и макар да не ги гледах, предполагах, че зорко се вглеждат в гората. От все сърце се надявах, че съм оставил достатъчно далеч Адмирал, за да не се вижда, и че нямаше да вдигне шум.
