Текст книги "Фаворит"

Деветнадесета глава

Почти непоносимото чувство, че завинаги съм загубил Кейт, ставаше малко по-леко с минаването на дните. И все пак тя не излизаше от ума ми. Когато се събуждах сутрин, болката се втурваше, за да развали деня ми; когато заспивах, започвах да сънувам как бяга от мен по някакъв безкрайно дълъг тунел. Мислех, че не е много вероятно да я видя отново, и се опитвах да свикна с тази мисъл.

После, седмица след привършване на съдебното дирене за чичо Джордж, отидох да яздя на състезанията в Банбъри и Кейт беше там. Беше облечена в морско тъмносиньо и около очите й имаше големи тъмни кръгове. Лицето й изглеждаше бледо и спокойно и изражението й не се измени, когато ме видя. Бе застанала пред стаята за претегляне и ми заговори, щом се приближих.

– Алън, мисля, че трябва да ти се извиня за това, което ти казах онзи ден – думите очевидно й струваха усилие.

– Няма проблем – отвърнах.

– Не… не е така. Мислех си за това, което каза, за децата, принудени да отиват на училище със специалист по джудо… и разбрах, че чичо Джордж е трябвало да бъде спрян. – Тя млъкна за момент. – И не е твоя грешка, че леля Деб почина. Съжалявам, че тогава ти казах така. – Въздъхна, като че ли бе изпълнила непосилно тежко задължение.

– Дали би толкова път само за да ми кажеш това? – попитах.

– Да. Тревожеше ме, че бях толкова несправедлива.

– Скъпа моя, чудесна Кейт – казах и мракът от миналата седмица започна да се пръсва като сутрешна мъгла, – бих дал всичко възможно да не беше чичо ти Джордж, повярвай ми. Погледнах я отблизо. – Изглеждаш много слаба. Яла ли си нещо днес?

– Не – отвърна едва чуто.

– Трябва да обядваш – казах и като не й дадох възможност да откаже, я хванах за ръка и я поведох бързо към снекбара. После я гледах как се храни, отначало бавно, но после с нарастващ апетит, докато по страните й изби малко цвят и се долови слабо ехо на предишната й веселост в начина, по който се държеше.

Заемаше се с второто си парче горещ пай с дивеч, когато каза с дружелюбен тон:

– Бих желала и ти да хапнеш нещо.

– Ще яздя – отвърнах.

– Да, знам. Видях във вестника. С Лъч, нали? – попита тя между две хапки.

– Да – отвърнах.

– Ще внимаваш, нали? Той не скача много добре, казва Пит.

Погледнах я с възторжено учудване и тя силно почервеня.

– Кейт! – възкликнах.

– Ами… мислех, че никога няма да ми простиш за отвратителното ми държане. Прекарах най-гадната седмица в живота си, като съжалявах за всяка казана дума. Но накрая се съвзех. Опитах се да си внуша, че ще съм много щастлива, ако повече не те виждам, но вместо това ставах все по-нещастна. Аз… аз мислех, че няма да искаш да ме видиш още веднъж след Брайтън. Реших, че ако искаш да разбереш колко съжалявам, трябва да дойда и да ти кажа, а след това да видя как… как ще реагираш.

– Как очакваше да реагирам?

– Мислех си, че ще бъдеш надут и хладен, и нямаше да те упреквам. – Тя набута грамадно парче хрускав пай в устата си.

– Ще се омъжиш ли за мен, Кейт? – попитах.

Думата „да“, произнесена от нея, не се чу много ясно, защото устата й беше пълна и трябваше да сдъвче първо храната си. Почаках търпеливо, докато свърши с пая, и после известно време, докато хапне парче сирене и препечен хляб.

– Кога си яла за последен път? – я попитах, когато най-после свали салфетката от себе си.

– Не помня – погледна ме с нова радост в лицето си, зад която все още личеше старата тъга, и ясно разбрах от бележката за Лъч – първата загриженост, която бе показала към мен, – че тя наистина беше пораснала.

– Искам да те целуна – казах.

– Конните състезания не са предназначени за срещи на любовници, които отново са се сдобрили – каза тя. – Какво ще кажеш за един конски фургон?

– Имаме само десет минути – отвърнах. – Участвам във втората гонка.

Без да се бавим, се намъкнахме във фургончето на Пит. Грабнах я в ръцете си и този път открих, че устните на Кейт не ми отговарят по сестрински начин.

Десетте минути минаха като секунда, а гонката не можеше да чака. Върнахме се обратно и отидох при кантара, после облякох екипа си, като оставих Кейт, която изглеждаше малко отнесена, когато сподели с мен, че се чувствала като слънчасала.

Яздех за първи път след съдебния процес за чичо Джордж. Огледах съблекалнята с познатите лица, като отказвах да повярвам, че един от тях е посредникът, причинил в крайна сметка смъртта на Джо. Може би Лодж беше прав и съзнанието ми просто отказваше да приеме този факт. Веднъж бях харесал и чичо Джордж. Дали под нечия друга приятелска външност щеше да се разкрие озъбена крокодилска паст?

Клем ми подаде подплатената с олово дреха за претегляне. Изгледах търпеливото му, набръчкано лице и си помислих; „Не, не си ти.“

В известен смисъл бе подло да го подозирам само защото Клем чуваше всичко и всяко по-значително нещо, което се вършеше по състезанията, не можеше да избяга от вниманието му. Някои от момчетата го наричаха „оракул“…

Дружески удар по гърба прекъсна разсъжденията ми.

– Търсач, стари ми врабецо, как върви детективската работа? – викна Сенди, като спря, закрепил седлото си на едно коляно, докато разкопчаваше подпръга. – Как е Шерлок Холмс тия дни?

– Пенсиониран – усмихнах се.

– Вярно? След такива първокласни резултати?

– Връщам се към конните надбягвания. Това не е толкова рисковано.

Дружелюбният поглед на Сенди се спря на белега на бузата ми.

– Добре дошъл при малките си илюзии, човече – каза той. – Ще си промениш мнението, когато си потрошиш толкова кости, колкото аз. – Той намота подпръгите около седлото и с каска, бутната силно назад на главата му, продължи да говори с веселия си глас, който караше главите да се обръщат като към магнит, и продължи пътя си.

От съблекалнята виждах добре гърба на Дейн, обърнат напълно и съзнателно към мен. Докато беше говорил с някого, ни бе зърнал с Кейт, когато се връщахме от паркинга на конските фургони. Добре беше огледал блесналите ни лица, преди да разберем, че ни вижда, и нямаше нужда да му обясняваме. Поздрави Кейт с две къси изречения, но на мен не каза и дума.

Минах зад неподвижния му гръб и излязох на поляната пред конюшните. Той ме последва. Пит тренираше двата коня, които яздехме, и двамата трябваше да идем при него.

Пит радостно подскочи:

– Алън, Кейт ми каза новината. Поздравления!

Дейн му отправи леден поглед и той забързано започна да коментира гонките. Заприказва за ездата на Дейн и аз се разсеях.

На десетина метра от нас стоеше непоклатим Клифърд Тюдор и местеше пура из устата си, обяснявайки нещо на своя жокей и треньор. Странно, помислих си, колко пъти съм се срещал с този човек. Наблюдавах го как прави отсечени жестове с мургавите си ръце, за да подчертае мисълта си, и мярнах младия жокей, наследникът на Джо, да мръщи чело силно разтревожен.

После погледът ми спря на сър Кресуел Стамп, който наблюдаваше как недружелюбният му син Дейвид се качва на седлото, преди да заеме съдийското си място в трибуната на комендантите. Около него имаше група от притежатели на коне и треньори, които обсъждаха планове, споделяха надежди, даваха указания на жокеите си (и контрауказания) и пресмятаха за последен път залозите.

Познавах толкова много хора. И толкова много харесвах. Кой от тях… не беше това, което изглеждаше?

Пит ми помогна да яхна Лъч и мигом се оказах на тесния му гръб. Махнах на Кейт, която стоеше до перилата на парадния ринг, и поех в лек тръс към стартовата позиция.

Наблизо бързо мина Дейн и обърна глава към мен.

– Да пукнеш – каза със студен поглед той, като дръпна юздите на коня си, за да ме отмине и да не мога да отвърна. Оставих го. Или беше пийнал повече, или съвсем не; и в двата случая не можех нищо да направя.

В гонката участваха единайсет бегачи. Обикаляхме в кръг, докато помощникът на мъжа, който обявяваше старта на състезанието, проверяваше и затягаше подпръгите, докато най-сетне дадоха сигнал за готовност. Сенди поиска разрешение да слезе от коня, за да затегне седлото си, което бе мръднало малко встрани. Онзи му даде разрешение, като погледна часовника си и каза на Сенди да не се мае много. Този мъж най-много от всичко мразеше да забавя стартирането и се заяждаше и за най-малките подробности и закъснения.

Сенди разкопча подпръгите, нагласи седлото и ги стегна отново. Зяпах към него, вместо да се съсредоточа изцяло върху Лъч, така че това, което стана, беше изцяло по моя вина.

Един помощник плесна под носа на коня ми белия флаг, с който трябваше да сигнализира, че всички са готови за старт.

Моят скачач – новобранец очевидно – се стресна и се вдигна на задните си крака като циркаджийски кон, извъртя се и ме хвърли на земята. Паднах почти на гръб, размахвайки крака и ръце, и видях как Лъч вдига копита и се спуска напред по пистата.

Няколко секунди лежах, докато си поема дъх, а Сенди дойде да ми подаде ръка, като се смееше и правеше гадни намеци за внезапното ми срутване.

Внезапно ме обхвана изключително странна сънливост и сетивата ми започнаха да ми правят фантастични номера. Както лежах под пролетното слънце, усетих как дъжд шиба лицето ми. Натъртено, но не наранено, тялото ми бе обзето от пристъп на страшна болка. Изглежда, в съзнанието ми се смесиха минало и настояще и две съвсем различни събития някак ставаха по едно и също време.

Зяпнах лицето на Сенди. Това беше познатата беззъба усмивка, защото изкуствените предни зъби бяха махнати за по-сигурно; изражението му бе безгрижно весело. Слънцето обливаше лицето му в светлина. И същевременно видях същото това лице, наведено към мен в шибащия дъжд с жестоки очи и мрачно стисната уста. Чух глас, който казваше: „Ти, досадно копеле, може би ще се научиш да си гледаш работата.“ Протегнах инстинктивно ръка към бузата си, за да се предпазя от стоварващия се ритник…

Погледът ми се проясни и концентрира. Сенди и аз се гледахме право в очите един друг, като че ли тук се водеше битка. Той отпусна ръката, протегната да ми помогне, и дружелюбната физиономия се смъкна от лицето му с ловкостта на актьор, който вече си е изиграл ролята.

Усетих, че още държа ръката си на бузата. Пуснах я надолу, но жестът беше достатъчно красноречив. Бях си спомнил какво се бе случило при препятствието в Бристол и Сенди го разбра.

Силата се върна в крайниците ми и скочих на крака. Отговорникът по старта погледна с едва скривана досада часовника си и попита дали всичко е наред. Отвърнах, че да, и се извиних, че забавям гонката. Някъде надолу по хиподрума някой бе хванал Лъч и сега го връщаха към стартовата вратичка.

Сенди, който очевидно не бързаше да яхне коня си отново, стоеше пред мен.

– Не можеш да докажеш нищо – каза той, като леко изфъфли заради свалените протези, – никой не може да ме свърже с Пен.

– Флетчър – казах веднага.

– Той ще си държи устата затворена – каза Сенди убедено. – Братовчед ми е.

Състезателната авантюра на чичо Джордж очевидно не е била вдъхновена само от възможността да се закупи един скапан букмейкърски бизнес. Дадох си ясна сметка, че съществуването на лесно завербуван съюзник от жокеите може би бе истинският фактор, който го е накарал да купи впоследствие и „Л. С. Пърт“.

Наум минах останалите членове на бандата.

– А Фидлър? – предположих след къса пауза.

– За него съм глас по телефона. Глас, наречен Смит. Той не ме познава – каза Сенди.

Временно се предадох. После го запитах:

– Защо все пак го направи?

– Пари. За какво друго? – каза злобно, очевидно смятайки въпроса ми за глупав.

– Защо тогава сам не „задържаше“ конете? Защо позволяваше на Джо да събира тлъстите хонорари?

– Веднъж-два пъти съм го правил. – Сенди очевидно беше готов да обяснява. – Комендантите ме хванаха при втория и получих един през зъбите. Видях червения сигнал, приятел. Вместо мен предложих на шефа да пробва малкото копеле Джо. Нека той си загуби разрешителното, а не аз, казах му. Но имай предвид, че всеки път, когато забавяше някой кон, получавах добър процент от залаганията.

– И ти се разгневи, когато той си позволи да спечели въпреки нарежданията гонката с Болинброк, така ли? – попитах.

– Разбира се.

– Тогава Джо не ти каза в съблекалнята, че смята да дръпне напред с Болинброк. Сигурен си бил в обратното, така ли?

– Истински малък Шерлок – подигра се Сенди.

– И ти го хвърли през перилата в Плъмтън, предполагам?

– Адски си го бе заслужил. Заради него загубих петдесет кинта на Лайка, а освен това и бонуса от шефа.

– И все пак, заслужаваше ли да умре? – попитах с горчивина.

Мъжът, водещ Лъч, беше на около стотина метра.

– Тъпият малък мръсник не можеше да си държи устата затворена – каза Сенди озверен. – Размахваше оная кафява хартийка в Ливърпул и ревеше за теб. Видях какво е написано на нея и съобщих на Фидлър, това е всичко. Не знаех какво означава, но очевидно на шефа хич не му бе харесало. Джо просто си го изпроси.

– И след като си го получи, ти позвъни на Фидлър и му каза, че работата се е продънила и Джо е живял достатъчно, за да говори с мен, така ли?

– Да – каза невъзмутимо Сенди, – чух, че разправяш наляво и надясно, на всеки тъпанар в стаята с кантара.

– Тогава лъжех – не можах да се стърпя. – Джо загина, без да каже и думица.

Когато разбра напълно значението на думите ми, челюстта му увисна и забелязах как се пречупва някъде вътре, сякаш някаква ос се прекърши в основата на огромното му самочувствие. Обърна се, отиде до мястото, където помощникът държеше коня му, и се метна рязко на седлото.

Отидох да посрещна Лъч, благодарих на човека, който го бе върнал, и яхнах отново коня си. Търпението на отговорника по старта се беше изчерпало.

– Наредете се, моля – каза той и обикалящите нервно коне застанаха зад стартовите вратички. Минах отзад и застанах до Сенди. Исках да го запитам още нещо.

– Кажи ми – защо, по дяволите, убеди Пей да се опита да подкупи майор Дейвидсън? Знаеш, че той не би се съгласил да забави Адмирал и да се откаже от победата за всички пари на света.

– Това беше идея на шефа, не моя – каза грубо Сенди. – Предупредих Фидлър да му рече, че само ще си загуби времето, но шефът си нямаше хабер от коне и освен това беше твърдоглав. Фидлър ми обясни, че онзи не искал и да чуе, защото една сигурна гонка би му донесла цяло богатство. Лично измисли стоманената жица. И ако бях затегнал по-добре телта, и теб щеше да убие – добави той с внезапна злоба.

Мъжът на старта даде сигнал, капаците се вдигнаха и след пет минути конете препускаха към първото препятствие.

Не знам точно кога Сенди реши да ме изхвърли зад перилата. Може би мисълта за многото пари, които бе изпуснал, го облада напълно, може би аз си го бях търсил, като му припомних какво бе сторил на Джо, когато покойният, както сам Сенди ми каза, го подразнил.

Във всеки случай, когато приближавахме второто препятствие, насочи коня си към мен. Бяхме в групата точно зад водачите и бях от вътрешната страна, а отляво се падаха перилата.

Погледнах лицето на Сенди. Присвитите му очи се съсредоточаваха за предстоящия скок, но с всяка крачка конят му се доближаваше до моя. Не ми оставаше голяма възможност, помислих си.

Разбрах, че иска да ме избута напълно, точно навреме. Целта му беше да притисне коня ми така, че да се ударя във високото два метра крило, насочващо конете към препятствията. Явно беше, че трябваше да се действа бързо, ако не исках да изхвърча извън пистата.

Дръпнах докрай юздите. Лъч задържа бяга си по впечатляващ начин, докато хълбоците на коня на Сенди прелетяха край рамото му. Издърпах безцеремонно главата му вдясно. Тъкмо навреме. Препятствието беше под краката му, преди да има време да го види. Конят, който ни следваше, бягаше по-бързо и без малко не заби глава в задницата на моя, а жокеят кресна възмутено.

Лъч беше съвсем новак, за да се справя с подобни работи, и реших, че за да му запазя нервите, трябваше просто да го държа настрани от коня на Сенди до края на състезанието.

Но Сенди не се задоволи с това. По правата линия на хиподрума пред зрителските трибуни отново постепенно се приближи към мен. Беше по-добър жокей и конят му бе по-опитен. Когато се опитвах да се изтегля напред, той също препускаше, когато забавях, правеше същото. Не можех да се освободя от него. Пред лицето на зрителите, извън това, че препускаше заедно с мен, той яздеше достатъчно добре; но пред нас се задаваше дългата извита част на пистата, минаваща през относително пусто място, и не ми се мислеше какво можеше да стане там.

Размислях, като ту отпусках, ту скъсявах юздите, че тази успоредна езда можеше да означава и нещо по-лошо от обикновеното изхвърляне през парапета.

Когато навлязохме в кривата на пистата, Сенди отново се опита. Приближи коня си много близо до моя и леко отзад. Отляво бях притиснат от Дейн. Той погледна край мен и викна:

– Отклони се, Сенди. Дай път.

Сенди не отговори. Вместо това почувствах коляното му да се плъзга край хълбока ми, като натисна яростно сухожилието ми. После изведнъж направи рязко движение с целия си крак напред и нагоре.

Кракът ми отлетя от стремето и напълно загубих равновесие. Килнах се силно наляво, главата ми опря във врата на коня и пръстите ми трескаво се заловиха за гривата му. Погледнах надолу, видях препускащите копита, които трополяха силно по трамбованата повърхност, и започнах с все сили да се боря, за да не се свлека между тях. Но цялата ми тежест беше изнесена много напред и тласъците на галопиращия кон ме придвижваха още по-напред. Знаех, че след няколко секунди ще бъда на земята. И тогава Дейн ме спаси. Той протегна ръка към мен и буквално ме тласна назад в седлото.

– Благодаря! – успях да извикам, докато намествах крак в люлеещото се стреме.

Недалеч след завоя бяха поставени следващите препятствия и аз се опитах да балансирам себе си и коня, преди да се отправим към тях. Когато излязохме от завоя, слънцето блесна право в очите ни, но щом извихме леко, то ни дойде откъм дясната страна. Като погледнах дали Сенди е още край мен, слънцето ме заслепи и за секунда не можех да видя нищо. Но той беше там. Видях го като черен силует в ярката слънчева светлина.

Помислих си, че в един такъв ясен слънчев ден както при тази гонка слънцето блестеше ярко и в лицата на зрителите и за тях беше доста трудно да забележат какво става в отдалечения край на хиподрума. Каквото и да направеше Сенди, бе сигурен, че комендантите нямаше да го видят.

Спечелих един-два метра пред Сенди и Дейн при следващото препятствие, но през рамото си дочувах как Сенди цъка с език на коня си, за да го накара да забърза, и след няколко скока отново се озова край мен. Сянката му падна върху раменете на коня ми.

Внезапно замахна с ръка; в действителност не бях готов за това, което стори. Замахна с дясната си ръка и ме удари с камшика си за езда. Приведох се рефлективно, макар че въобще не забелязах камшика. Силният удар попадна в каската ми малко над козирката и я свали от главата ми. Тя се изтъркаля някъде из треволяците край пистата.

По-скоро почувствах, отколкото видях, че Сенди се готви за втори удар. Взех с лявата си ръка юздите и моя камшик и когато замахна, вдигнах дясната. По-скоро с късмет, отколкото с ловкост пръстите ми хванаха дръжката и аз я дръпнах и извих с цялата сила на отчаянието.

Почти го повалих от седлото и вече ликувах, но в един ключов момент той остави дръжката в ръката ми и успя да си възвърне равновесието. Облекчен, конят му се отдалечи от мен, като освободи известно пространство, и аз погледнах с надежда през рамо, за да видя идват ли други състезатели между нас. Но повечето бяха минали напред и наблизо нямаше никого. Хвърлих камшика на Сенди встрани.

Пред нас се изпречи следващото препятствие. Опитах се да стоя далеч от парапета и да ускоря Лъч, но същевременно забелязах, че Сенди отново бе почнал да ме приближава със значително по-голяма бързина.

Конят ми прескочи прилично бариерата. Сенди вдигна коня си в чудовищен скок и когато стъпваше на земята, се оказа точно пред мен.

Лъч се удари в перилата.

По някакво чудо не падна. Отърси се, поколеба се и продължи в галоп. Кракът ми, който бе попаднал между него и перилата, беше напълно вцепенен. Погледнах надолу: все още беше наред, макар че вече не го чувствах като мой. Около коляното коприненият ми брич беше разкъсан и в новите ми, извънредно скъпи състезателни ботуши, правени по поръчка, зееше триъгълна дупка.

Най-нелогично това ме ядоса много.

Сенди беше няколко дължини напред и не беше успял все още да забави коня си. Дейн дойде откъм дясната ми страна и се зарадвах да го видя.

– Какво, по дяволите, става? – изрева той. – На какво си играе Сенди?

– Не си играе – извиках в отговор. – Иска да ме изхвърли.

– Защо? – викна Дейн.

– Работил е за Джордж Пен. Изкарвал е много пари. Сега не. Проклина ме – виках на пресекулки, а вятърът носеше думите от устата ми и ги размяташе зад гърба ми.

– Логично – викна Дейн.

– Аха – съгласих се. Погледнах към него, но сега той беше срещу слънцето и не можех да видя изражението му ясно. Ако ме мразеше много заради Кейт и продължеше започнатото от Сенди, който в момента не бе край мен, нямах никакъв шанс. Можеше да кръжи около мен и да ме атакува също както и Сенди.

Препускахме мълчаливо към следващото препятствие, последното на далечната страна. Сенди бавно намаляваше, за да ме изчака.

– Алън? – провикна се отново Дейн.

– Да? – викнах в отговор.

– Искаш ли да дадеш на Сенди от неговото лекарство?

– Аха – креснах внезапно без колебание. Това беше нещо ужасно и ако комендантите ме видеха, щях да загубя разрешителното си; но ми бе дошло до гуша от нахаканите здравеняци на чичо Джордж.

– Ще му мина отвън – викна ми Дейн. – Ти яздиш откъм мен. После се отдръпвам и го оставям между теб и перилата. О’кей?

Кимнах. Опитвах се да предвидя следващите ходове. Ако смъкнех от седлото Сенди, нямаше да посмее да се оплаче на комендантите; аз, както самият той твърдеше, нямах достатъчно доказателства за пред полицията. Щеше да бъде едно измъчено съглашение. А падане за падане изравняваше точките.

– Хайде тогава! – викна Дейн.

Срита коня си и започна да се насочва към дясната страна на Сенди. Аз се отделих от перилата и накарах Лъч да се отмести встрани. До финала имаше около два километра и все още никой не бе започнал да спринтира, така че пред нас имаше цяла група ездачи. Зад нас не беше останал никой. След препятствието имаше дълъг завой, водещ към правата отсечка на пистата. Ако Сенди или аз паднехме, това трябваше да стане, преди да е свършил завоят, защото, когато се окажехме вече на правата, комендантите сигурно щяха да виждат много добре какво става.

Дейн прескочи препятствието покрай Сенди, а аз бях малко по-назад. Когато се изравних с двамата, Дейн пришпори коня си и избърза напред, като остави място, за да се приближа и притисна Сенди до перилата.

Дръпнах Лъч грубо към коня на Сенди и другото животно се удари в перилата. Сенди извика и замахна с юмрук. Силно ударих ръката му с моя камшик.

Исках да го сваля, без да нараня коня му. Бях достатъчно непочтен към собственика, защото се опитвах да го лиша от призово място в гонката, като съборя жокея му: все пак беше далеч по-добре да не наранявам животното.

Като стиснах юздите в дясната си ръка, хванах с лявата си ботуша на Сенди зад коляното и дръпнах. Бях все пак твърде далеч и нямах достатъчно сила. Той се заклати в седлото, но все пак запази равновесие. Започна да ме ругае.

Бяхме стигнали в средата на завоя. Трябваше да го направя – сега или никога. Отново блъснах силно коня на Сенди към перилата. Той извика отново. Знаех, че кракът му може би е премазан, натъртен, дори разкъсан от боядисаното в бяло дърво. С моя крак, изтръпнал след същата процедура, нямах жалост към него. После кракът му се удари в една от отвесните подпори доста шумно.

Той изпищя.

Стиснах зъби, замахнах с ръка и го блъснах с все сили. Знаех, че ако не паднеше, нямаше как да опитам отново. Но той започна да се смъква встрани бавно, както изглеждаше отначало, после тялото му бързо се свлече и бе увлечено от инерцията.

Погледнах за последен път лицето му – отворените широко очи, устата, извита в агония, докато падаше в избуялата трева от другата страна на перилата. После вече бях в края на завоя, галопиращ по правата отсечка – издраскан, останал без дъх, изпонасинен и без каска, но все още на линия.

Самотният кон на Сенди, свободен от тежестта си, препусна напред към останалите си събратя.

Дейн го видя, обърна се на седлото си и ухилен размаха палец надолу.