Текст книги "Фаворит"

Девета глава

Барът бе покрит с голям лист блестяща мед. Крановете за наливна бира блестяха. Чашите искряха от чистота. Това беше малко, чисто и приветливо заведение, с топло осветление и оригинални маслени картини на рибарски селца по стените.

Кейт и аз се опряхме на бара, за да обсъдим видовете шери със съдържателя. Беше човек на около петдесет години, с военна стойка, с щръкнали мустаци, напомадени в краищата. Предположих, че е пенсиониран старши сержант. Но си знаеше работата и шерито, което ни препоръча, беше превъзходно. Бяхме му първите клиенти и продължихме да си бъбрим с него. Имаше приятния маниер на всички добри съдържатели на заведения, но под него усещах прикрита войнственост. Напомняше ми реакцията на газела, долавяща опасността в африканската савана, застанала нащрек, с разширени ноздри, дори когато всичко изглеждаше мирно и безопасно. Но не обърнах много внимание, защото проблемите му, мислех си наивно, нямаха нищо общо с мен.

Влезе още един мъж с момиче и ние с Кейт се обърнахме, за да пренесем питиетата си на една от малките, пръснати из помещението маси. Докато го правеше, Кейт се спъна, удари чашата си в ръба на бара и я счупи. Остро парче поряза ръката й и тя започна да кърви силно.

Барманът повика съпругата си, слаба, дребна женица с безцветна коса. Тя забеляза кръвта, капеща бързо от ръката на Кейт, и възкликна загрижено:

– Елате и я поставете под студената вода. Това ще спре кървенето. Добре, че не сте си оцапали хубавото палто.

Тя отвори вратичка в бара, за да ни пропусне в кухнята, която беше също така идеално чиста. На една маса встрани бяха наредени филийки хляб, масло, филета и нарязани салати. Бяхме попречили на жената на съдържателя в подготовката на сандвичите за вечерните клиенти. Тя отиде до раковината, отвори кранчето и подкани Кейт да сложи ръка под течащата вода. Стоях на прага на кухнята и се оглеждах наоколо.

– Толкова съжалявам, че ви причиних неприятности – каза Кейт, докато кръвта капеше в умивалника. – Всъщност това не е толкова лошо порязване. Само изглежда ужасно, защото очевидно е засегната някоя по-голяма вена.

– Въобще не ни притеснявате, скъпа – каза съпругата на бармана. – Сега ще ви намеря нещо за бинтоване. – Тя отвори едно чекмедже в кухненския бюфет, като погледна Кейт с окуражаваща усмивка.

Направих крачка напред, за да погледна по-отблизо нараняването. Незабавно се чу страшно заплашително ръмжене и черен елзаски дог се появи от един сандък до хладилника. Жълтите му очи се бяха втренчили в мен, муцуната му беше леко отворена, а горната устна бе дръпната назад и острите като бръснач зъби се виждаха ясно. На врата му имаше каишка, но не бе вързан. Отново дълбоко в гърлото му се надигна ръмжене.

Застинах неподвижно в центъра на кухнята.

Съпругата на съдържателя взе тежка бухалка, която стоеше до кухненския бюфет, и приближи животното развълнувана.

– Долу, Принц. Легни долу! – Тя посочи с дървото към сандъка. Кучето след секунда колебание отстъпи назад и седна с изправени предни крака, като продължаваше да ме гледа с открита враждебност. Не помръдвах.

– Съжалявам, сър. Не обича чужди хора. Той е много добро куче – пазач, нали разбирате. Няма да ви нарани, докато съм тук. – И тя остави бухалката на мястото й и отиде при Кейт с малко памук, йоден разтвор и бинт.

Направих крачка към Кейт. Мускулите по гърба на кучето се втвърдиха, но то остана на мястото си. Придвижих се до умивалника. Кървенето бе почти спряло и както бе казала Кейт, порязването не беше чак толкова лошо. Домакинята притисна ръката й с памук, натопен в йод, подсуши раната и я бинтова.

Наведох се над мивката. Погледнах кучето, тежката тояга и си припомних скритата агресивност на бармана. Двете неща показваха само едно.

Защита!

Защита от какво?

Защита срещу защитата, повтаряше като рефрен мозъкът ми. Някой бе пробвал да приложи рекет на моя домакин. Плати или ще размажем кръчмата ти… или теб… или жена ти. Но специално този съдържател, независимо дали бях прав или не за миналото му на старши сержант, беше достатъчно корав, за да не се огъне пред такъв вид изнудване. Събирачите на рекет или се бяха срещали, или щяха да бъдат посрещнати от наистина смъртоносен елзасец. И очевидно самите те щяха да имат нужда от защита.

Барманът подаде глава през вратата.

– Всичко наред ли е? – попита той.

– Да, благодаря ви много – отвърна Кейт.

– Вашето куче е възхитително – допълних.

Съдържателят направи крачка в стаята. Принц за първи път извърна глава от мен и погледна към стопанина си.

– Хубаво животно – съгласи се той.

Внезапно в главата ми се появи странна идея. В крайна сметка в Брайтън едва ли имаше много банди и няколко пъти си задавах въпроса как една таксиметрова компания наема биячи и води жестоки сбивания. Реших се и със забележителна липса на предпазливост попитах:

– „Марконикарс“.

Професионалната дружеска усмивка на бармана изчезна и той внезапно ме погледна с изпепеляваща, жива омраза. Вдигна тежката бухалка, която стоеше до шкафа, и замахна да ме удари. Кучето изскочи със светкавично движение от сандъка си, изгърбено и готово да се нахвърли, с прибрани уши и оголени зъби. Отмъщението щеше да ме стигне, без да съм си го заслужил.

Кейт се притече на помощ. Тя пристъпи до мен и без никаква следа от тревога рече:

– За бога, не го удряйте много силно, защото леля Деб ни очаква за печеното агнешко и картофената салата след час и половина. Тя ще е много строга с нас, ако не пристигнем навреме.

Изненадващият аргумент накара съдържателя да се поколебае достатъчно дълго, за да мога да кажа:

– Не съм от „Марконикарс“. Аз съм срещу тях. Бъдете приятел и оставете бухалката. Кажете и на Принц, че зъбите му не са необходими.

Барманът свали бухалката, но остави Принц където си беше, на няколко стъпки от мен.

– Защо ли въобще влязохме? – каза Кейт. Превръзката се беше развила и кръвта отново беше почнала да капе. Тя нави останалата част от бинта разсеяно и подпъхна края му

– Предполагам, че става дума за изнудване срещу защита? – попитах съдържателя. – Съвсем случайно предположих за такситата, защото от няколко дни си мисля за шофьорите им. А и се почудих защо се нуждаете от такова ефикасно куче – пазач. Двете неща просто съвпаднаха, това е всичко.

– Няколко таксиметрови шофьори от „Марконикарс“ го нападнаха преди седмица – каза Кейт със светски тон на съпругата на бармана. – Така че не можете да очаквате да е разумен по този въпрос.

Съдържателят ни изгледа продължително и двамата. После отиде до кучето, сложи ръка на врата му и го потърка под брадичката. Острите жълти очи се притвориха, устните се отпуснаха над дългите зъби и догът се отърка предано в крака на стопанина си. Барманът го потупа по гърба и го изпрати отново в къщичката му.

– Добро куче Принц – каза той с нотка на ирония. – Добре, не можем да оставим бара без обслужване. Сю, скъпа, би ли погледнала клиентите, докато поговоря с тези млади хора?

– Не съм свършила със сандвичите още – протестира жена му.

– Аз ще ги направя – каза Кейт с щастлив глас. – И да се надяваме, че няма да ги изпоцапам много с кръв. – Тя взе нож и започна да маже с масло филиите хляб. Съдържателят и жена му като че ли по-малко можеха да се справят с Кейт, отколкото с шофьорите на таксита: след моментно колебание съпругата отиде на бара.

– Кажете, господине? – приготви се да слуша барманът.

Разказах му накратко историята за смъртта на Бил и спречкването ми с шофьорите в конския фургон.

– Ако мога да открия – завърших аз – кой стои зад „Марконикарс“, може би ще намеря човека, който е подготвил злополуката с майор Дейвидсън.

– Да, разбирам – каза той. – Надявам се, че ще имате по-голям късмет от мен. Да се опитате да откриете кой притежава „Марконикарс“, е като да си блъскате главата в тухлена стена. Няма изход. Все пак ще ви кажа всичко, което знам. Колкото повече хората душат около тях, толкова по-бързо ги ликвидират. – Той се наведе и взе два сандвича. Подаде ми единия и захапа другия.

– Не забравяй да си оставиш място и за печеното агнешко – каза Кейт, като ме видя, че дъвча, и погледна часовника си. – О, скъпи, ужасно закъсняваме за вечерята и мразя да се извинявам пред леля Деб. – Но тя продължи да размазва маслото.

– Купих „Синята патица“ преди осемнайсет месеца – каза съдържателят. – Когато минах в цивилния живот.

– Старши сержант ли? – промърморих.

– Старшина на полк – представи се с обяснима гордост той. – Казвам се Томкинс. Да, закупих „Синята патица“ със спестяванията си и с премията при пенсиониране, а и барът се продаваше дяволски евтино. Съвсем изгодно. Трябваше да разбера, че има уловка. Работехме около три седмици и печелехме добри пари, когато една нощ дойде онова момче и заяви черно на бяло, че ако не плащаме като предишния собственик, ще стане много лошо. Взе шест чаши от бара и ги строши. Каза, че иска петдесет кинта седмично. Да, петдесет лири стерлинги! Не е чудно, че предишният собственик е побързал да се махне. По-късно разбрах, че той се е опитвал да го продаде от месеци, но местните хора са знаели, че биха си купили и бедите заедно със заведението, и са го оставили да чака някой лапни-шаран като мен, който излиза направо от армията и още потен от ученията, се хвърля и пада право в трапа.

Барманът Томкинс задъвка сандвича.

– Хубаво, казах му да се омита. Дойде следващата вечер с петима други и разпертушини всичко. Удряха ме със собствените ми бутилки и заключиха жена ми в килера. После дочупиха всички бутилки и чаши на бара и всички столове. Когато дойдох на себе си, лежах на пода, а петимата се бяха събрали в кръг около мен. Казаха, че това било само тест. Ако съм продължавал да не плащам по петдесет лири седмично, щели да счупят всички бутилки в склада и да източат всичкото вино в избата. А след това, допълниха, идвало ред на жена ми.

Лицето му пламтеше от гняв, докато разказваше за това.

– Какво стана после? – попитах.

– Ами след германците и японците не исках да се предам лесно на някакви дребни боклуци по английското крайбрежие. Плащах няколко месеца, за да мога да си поема дъх, но петдесет излишни лири се намират трудно извън режийните и данъците. Бизнесът не е лош, но е дребен и при това положение не ми оставаше нищо освен пенсията ми. Никак не беше добре.

– Не повикахте ли полиция? – попитах.

На лицето на Томкинс се появи любопитна сянка от срам.

– Не – каза колебливо, – тогава не го сторих. Не бях разбрал откъде идват тези хора, а и ме заплашваха с какво ли не, ако обадех на полицията. Все пак не беше добра армейска тактика да се сблъскваш с враг, който веднъж ти е нанесъл поражение, без да си осигурил подкрепления. Тогава започнах да си мисля за куче. Чак след това отидох в полицията – каза той, като че ли се отбраняваше.

– Сигурно полицията би могла да затвори фирмата „Марконикарс“, ако я обвини в престъпления – казах.

– Да, може би, вие си мислите така – отвърна той, – но не е точно така. Знаете ли, че това е истинска таксиметрова компания. И то голяма. Повечето от шофьорите пътуват нагоре-надолу и дори не знаят какво всъщност става. Веднъж говорих с двамина и им казах, че компанията им служи за прикритие на рекет, а те отказаха да ми повярват. Мошениците изглеждат на пръв поглед съвсем нормални, нали разбирате? Също като останалите. Те пристигат с колите си до вратата ви, да кажем, точно когато настъпи време за затваряне, изглеждат съвсем невинни, влизат и искат парите; и като че ли нищо не е станало, взимат някой клиент и го откарват вкъщи срещу нормална тарифа – всичко е напълно почтено.

– Защо не си осигурите преоблечен полицай, който да седи на бара и да арестува таксиметровия шофьор тъкмо когато прибира парите? – предложи Кейт.

– Няма да свърши работа, госпожице – каза горчиво собственикът на заведението. – Първо, идват в различни дни и един полицай би трябвало да чака сигурно седмица, за да ги хване. Освен това няма повод за арест. Те имат полица за заем, подписана от мен за петдесет лири, и ако си имат неприятности с полицията, всичко, което трябва да направят, е да я покажат и не могат да бъдат пипнати. Полицията би помогнала, ако им осигурите някакви доказателства за пред съда, но когато става думата на човек срещу човек, не могат да сторят нищо.

– Жалко, че сте подписали такъв документ – въздъхнах.

– Не съм – отвърна засегнат той, – но много прилича на моя подпис, дори и аз бих се объркал. Веднъж се опитах да я грабна, но тарикатът каза, че това нямало голямо значение – щели да направят друга. Сигурно разполагат с подписа ми от някое писмо или нещо друго и го копират. Лесно е да се направи.

– Значи все пак им плащате – казах почти разочарован.

– Бъркате, уважаеми, не плащам – каза барманът и мустакът му щръкна войнствено. – Не съм им платил и петак повече от година. Откакто си взех Принц. Изпохапа четирима от тях за един месец и това ги обезкуражи, мога да ви кажа. Но все още се навъртат. Сю и аз не смеем много да излизаме и винаги сме заедно, а взимам Принц със себе си. Имам аларми срещу крадци на всички врати и прозорци те вдигат ужасна врява, ако някой се опита да се промъкне, докато спим. Но това не е живот, господине. Много лошо се отразява на нервите на Сю.

– Каква неприятна история – каза Кейт, като махаше лютеница от пръстите си. – Не може да продължавате завинаги така.

– О, не, госпожице, засега ги побеждаваме. Те не искат пари само от нас. Имат редовни жертви. Десет или единайсет кръчми като нашата – леснодостъпни места. И малките магазинчета, будки за тютюн и цигари, сувенирни щандове, такива неща, а и шест или седем малки кафенета. Но нито едно голямо заведение. Те скубят само фирми, в които работят самите собственици, като нас. Когато се забърках в тази работа, трябваше да посетя всяко от тези места и да питам направо собствениците дали плащат рекет за защита. Отне ми седмици, районът беше доста голям. Онези, които плащаха, бяха наплашени до смърт и не искаха да говорят, но разбирах кои са те само по начина, по който си държаха устата затворени. Говорех им, че трябва да спрем плащането и да се борим. Но много от тях имаха деца и не искаха да рискуват, така че не можех да ги обвинявам.

– И тогава какво направихте? – попита Кейт, увлечена от разказа.

– Взех Принц. Тогава беше на година. Имах известна представа за работа с кучета от армията и обучих Принц да стане истински боец.

– Наистина сте го сторили – казах, като гледах кучето, което сега си лежеше мирно в дървената колибка, отпуснало глава върху лапите си.

– Разходих го и го показах на някои от другите жертви – продължи Томкинс – и им казах, че ако и те си вземат кучета, ще прогоним таксиджиите. Някои от тях не разбираха, че такситата са замесени в тази работа. Бяха твърде уплашени, за да се интересуват. Както и да е, в крайна сметка много от тях си взеха кучета и аз им помогнах да ги обучат, но това е трудно, защото кучето се подчинява само на един господар, нали разбирате, а аз трябваше да ги уча да се подчиняват на някой друг, а не на мен. Но все пак се получи. Но не са толкова добри като Принц, разбира се.

– Естествено – каза Кейт.

Съдържателят на заведението погледна към нея подозрително, но тя внимателно нареждаше сандвичите на един поднос.

– Продължете – казах аз.

– Накрая някои от хората с деца също се присъединиха към нас. Купиха си елзаски догове или бултериери и уредихме система да водим децата на училище с кола. Редовните отивания до училище ги правеха доста уязвими, нали разбирате. Наех експерт по джудо и неговата кола не трябваше да прави нищо, освен да прекарва децата и майките им. Организирахме се да му плащаме заедно. Той е скъп, разбира се, но не може да се сравни с парите за рекет.

– Чудно – каза топло Кейт.

– Победихме ги наистина, но все още ни предстои работа. Преди седмица разбиха кафене „Раковина“, само на една пресечка оттук. Но сега имаме система да се справяме и с това също. Неколцина от нас отиват, за да оправят нещата, и събираме в шапката по нещо от всички, за да се купят нови маси и столове. Получиха елзаска кучка в кафяво и тя забременя, а те я оставиха в спалнята. Представяте ли си! Кучетата са най-доброто решение – каза барманът сериозно.

Кейт възторжено подсмъркна.

– Дали таксиметровите шофьори са нападали някого от вас лично, или винаги нападенията са били върху собствеността? – попитах.

– Имате предвид извън това, че ме удариха с моя бутилка по главата ли? – Мъжът дръпна ръкава си и показа края на един белег към рамото. – Дълъг е към петнайсет сантиметра. Трима от тях ми се хвърлиха една вечер, когато отивах да пусна писмо. Това беше точно когато Принц бе изпохапал един от техните хора и като глупак бях излязъл без него. До пощенската кутия имаше само една крачка, нали разбирате? Все пак грешка. Те ме направиха на каша, но и аз не им останах длъжен. Казаха ми, че ще ме нападнат отново, ако отида в полицията. Но веднага позвъних на момчетата в синьо и им разказах всичко. Разпознах човека, който ми сряза ръката – млад, рус здравеняк, – и моите показания му струваха шест месеца затвор – продължи той със задоволство. – След това внимавам да не правя и стъпка без Принц и те никога не успяват да се доберат толкова близо до мен, за да ме докопат.

– А какво стана с другите жертви? – попитах.

– Същото като с мен. Трима или четирима бяха бити и наранявани с ножове. Снабдих ги с кучета и убедих някои от тях да се обадят в полицията. Бяха вече минали през най-лошото, но все още доста уплашени, за да свидетелстват в съда. Доколкото знам, досега бандата не е убивала никого. Все пак няма смисъл, нали? Ако някой умре, няма да може да плаща…

– Не – казах замислено, – предполагам, че няма да може. Освен това сигурно допускат, че една смърт ще изправи всички други на нокти.

– Не мислете, че през цялото време съм разсъждавал само за това – каза той мрачно, – но все пак има разлика между шест месеца присъда за побой и доживотен затвор или бесило и смятам, че точно това ги възпира. Все пак тук не е Чикаго, макар че понякога доста се чудя.

– Предполагам – казах аз, – че ако не могат да взимат пари от старите си жертви, бандата се опитва да „защищава“ хора, които не знаят за вашата организация и за кучетата ви…

– Направили сме си система и за това – прекъсна ме съдържателят на бара. – Всяка седмица пускаме обява във вестник тук, в Брайтън, като приканваме всеки, който е бил изнудван с рекет за охрана или защита, да пише на пощенска кутия еди-коя си, за да получи помощ. И това действа добре.

Кейт и аз го гледахме с неприкрито възхищение.

– Би трябвало да ви произведат генерал, а не старши сержант – казах аз.

– Предотвратил съм няколко злополуки в живота си – каза той скромно. – Онези млади лейтенантчета през войната, дошли направо от цивилния живот, минали някакъв кратък офицерски курс, винаги се радваха на някой съвет от щатен военен. – Той потри ръце. – Какво ще кажете за едно питие сега?

Кейт и аз му благодарихме и се извинихме, че вече е осем часът. Томкинс и аз си обещахме да се информираме взаимно как напредваме в битките и се разделихме с най-приятелски чувства. Но не се опитах да потупам Принц.

Леля Деб стоеше в трапезарията и нервно потрепваше с крак. Кейт много умело извини закъснението ни и леля Деб се умилостиви. Всъщност тя и Кейт бяха дълбоко свързани помежду си. По време на вечерята Кейт разказваше главно на чичо Джордж за нашите следобедни приключения. Леко и забавно му разказа историята за конския фургон-скитник и си направи солена шега със сандвичите с пастет на „Павилион Плаза“, което предизвика забележка от страна на леля Деб, в смисъл, че все пак този хотел е най-гостоприемният от всички в Брайтън. Помислих си за миг за лекомислената Мейвис, за която подозирах може би несправедливо, че раздава своята част от гостоприемството по горните етажи на хотела.

– И после взехме по едно питие в един много мил, мъничък пъб, наречен „Синята патица“ – каза Кейт, като прескочи телефонната кабина и нашата разходка по крайбрежния булевард. – Там си порязах ръката – тя я показа. – Не е много сериозно, разбира се, но отидохме в кухнята, за да измием кръвта, и затова закъсняхме. Собствениците имаха най-ужасния елзаски дог, който съм виждала в живота си. Той изръмжа няколко пъти срещу Алън и го накара да се смръзне от страх…

Тя спря, за да хапне един залък от печеното агнешко.

– Страхувате ли се от кучета, господин Йорк? – попита леля Деб с известно неодобрение. Тя беше много привързана към дакела си.

– Зависи – отвърнах.

– Наистина – допълни Кейт – не можеш да се влюбиш в Принц. Мислех, че го наричат Принц, защото е черен. Черния принц. Както и да е, той е полезен, колкото всеки дог. Ако ви разкажа какво ни разправи съдържателят за бандитизма, царящ в малкия стар Брайтън, сигурно няма да може да заспите в леглата си.

– Тогава, моля те, не ни разказвай, Кейт, нали, скъпи? – каза леля Деб. – И без това си имам толкова неприятности с безсънието.

Погледнах към чичо Джордж, за да видя как понася факта, че ще бъде лишен от края на историята, и забелязах как побутва настрани чинията си с жест на отвращение, като че ли внезапно щеше да повърне.

Усети, че го наблюдавам, и каза с крива усмивка.

– Храносмилането, страхувам се. Още едно от неприятностите на напредналата възраст. Знаете ли, ние сме вече двойка стари крокодили.

Опита се да се разсмее, но се получи доста плачевно. Розовите му бузи бяха посивели до известна степен и малки капчици пот бяха избили на кожата му, която вече беше леко влажна. Нещо наистина никак не беше наред в света на чичо Джордж.

Леля Деб беше много загрижена от това и тъй като отдавна вече му бе станало навик да я пази от неприятните страни на действителността, той направи невероятно усилие да се овладее. Изпи глътка вода, избърса устата си с кърпата и забелязах как треперят пълните му ръце. Но в този човек под цялата тлъстина имаше нещо стоманено. Той прочисти гърлото си и заговори отново нормално.

– Съвсем ми излезе от ума, скъпа Кейт – каза той, – но докато бяхте навън, звънна Грегъри, за да ти съобщи за Божествения. Питах го как е конят и той ми отговори, че нещо не е наред с крака и няма да има възможност да се състезава в четвъртък в Бристол, както ти планираше.

– Куца ли? – попита Кейт разочарована.

– Кълна се – отговори чичо Джордж, – че Грегъри каза, че конят е получил буца. Но не е счупил крак, нали? Доста странно! – Той беше объркан и както забелязах, Кейт също.

– На краката на конете понякога се появяват подутини – обясних – и това се нарича буца. Кракът е горещ и напрегнат, докато се образува буцата, но това обикновено продължава само две или три седмици. Божествения скоро ще бъде напълно здрав, надявам се.

– Мръсна работа – каза Кейт. – Толкова очаквах този четвъртък. Ще ходиш ли в Бристол, Алън, след като моят кон няма да бяга?

– Да – отвърнах. – Там ще яздя Пелиндръм. Все пак опитай се да дойдеш, Кейт, ще бъде прекрасно да те видя там. – Изрекох думите с ентусиазъм, което накара леля Деб да се поизправи в стола си и да ми хвърли неодобрителен поглед.

– Не е много добре за младите момичета да бъдат забелязвани често в компания на жокеи – каза тя.

В единайсет часа, когато чичо Джордж заключи вратата на кабинета си с колекцията трофеи и леля Деб погълна нощното си количество хапчета за сън, Кейт и аз отидохме да вкараме колата й в гаража. Бяхме я оставили пред входа, забързани за вечерята.

Светлините на къщата, приглушени от завесите, малко разсейваха нощната тъмнина, така че можех да виждам лицето на Кейт, която вървеше до мен.

Отворих вратата пред нея, но тя се спря, преди да се качи.

– Те остаряват все повече – каза тя с тъга в гласа си – и не знам какво ще правя без тях двамата.

– Те ще живеят още дълги години – казах.

– Надявам се… леля Деб понякога изглежда толкова уморена, а чичо Джордж все повече се мъчи да се прави на юнак. Мисля, че в момента се тревожи за нещо… и се страхувам, че е за сърцето на леля Деб, макар да не казват нищо… Никога не споделят, когато имат някакъв здравословен проблем. – Тя потръпна.

Обвих я с ръце и я целунах. Тя се усмихна.

– Много мил човек си, Алън.

Не се чувствах мил и любезен. Щеше ми се да я хвърля в колата и да я закарам незабавно в някое диво и самотно местенце край брега с цел, която пещерните хора биха одобрили напълно. За мен беше усилие да я държа леко и да я докосвам едва-едва.

– Обичам те, Кейт – казах, като контролирах дъха си.

– Не – каза тя, – не говори така.

Тя прокара пръст по едната ми вежда. Бледата светлина се отразяваше в очите й и тя се взираше в мен, а тялото и леко се накланяше с отметната назад глава.

– Защо?

– Защото не знам… Не съм сигурна… Харесва ми да ме целуваш и да прекарвам времето си с теб. Но любов е голяма дума. Толкова важна. Аз не съм… не съм готова…

И това беше всичко. Кейт красавицата, смелата, дружелюбната освен всичко беше и Кейт несъбудената. Все още не подозираше за огъня, който забелязвах при всеки неин жест. Той беше здраво прихлупен още от детските години от леля й и как можеше да се освободи, без това да бъде шок за нея, оставаше загадка.

– Любовта се учи лесно – казах. – Това е все едно да поемеш риск. Настройваш се на тази вълна, решаваш да не се плашиш и за нула време се чувстваш вече ужасно извисен и всичките ти задръжки излитат през прозореца.

– И си тръгваш с бебе на ръце – каза Кейт с присъщия си реализъм.

– Бихме могли първо да се оженим – казах с усмивка.

– Не. Скъпи Алън. Не. Не още. – После допълни шепнешком: – Толкова съжалявам.

Тя се качи в колата и бавно подкара към гаража в хамбара. Закрачих след колата, помогнах й да затвори големите врати и се върнах заедно с нея в къщата. На стълбището тя спря, стисна ръката ми и ме целуна нежно. Късо и сестрински.

Не ми се искаше да бъде така.

Не се чувствах неин брат.