Текст книги "Фаворит"
Автор книги: Дик Франсис
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 11 (всего у книги 18 страниц)
Единадесета глава
В Бристол валеше проливен дъжд, навсякъде беше студено – постоянна, всепроникваща влага, която разваляше удоволствието от конните надбягвания.
Кейт ми изпрати съобщение, че няма да дойде заради времето, нещо доста странно за нея, и се запитах какъв ли силен натиск е упражнила върху нея леля Деб, за да остане вкъщи.
В залата за претегляне най-много обсъждаха Джо Нантуич. Комендантите бяха разследвали поведението му по време на последното състезание с препятствия и му бе отправено „строго предупреждение във връзка с по-нататъшната му езда“. Общото мнение беше, че е голям късметлия, щом се е отървал толкова леко на фона на досегашните му „подвизи“.
Самият Джо беше нахакан както винаги. По кръглото му розово лице нямаше следа нито от страх, нито от пиянството, предизвикало голямата бъркотия в Челтнъм. Освен това научих, че е прекарал предишния петък, събота и по-голямата част от неделята в турска баня, за да изкара напълно махмурлука от себе си. Почти през цялото време е бил пиян като теле и потейки се, постоянно обяснявал на служителите със сълзи на очи, че при тях се чувства в безопасност, и отказвал да се облече и да си отиде вкъщи.
За верността на тази история гарантираше Сенди, който постоянно я доукрасяваше, защото – както сам твърдеше – така се бе случило, че самият той отишъл на турска баня в неделя сутринта с желание да загуби някой и друг килограм пред състезанията в понеделник.
Намерих Джо да чете обявленията. Свиркаше си през зъби.
– Е, Джо – казах му аз, – какво те развесели толкова?
– Всичко – усмихна се той напрегнато. От близко разстояние можах да забележа ситните бръчки около устата му и леко зачервените му очи, но държанието му не издаваше други признаци на напрежение. – Не бях наказан с отстраняване от комендантите. И ми платиха, че загубих онази гонка.
– Какво говориш? – възкликнах.
– Платиха ми. Знаеш, нали ти казах. Пакет с пари. Пристигна тази сутрин. Сто кинта. – Аз го зяпнах. – Ами аз ти казах тогава, нали така? – попита той измъчено.
– Предполагам, че си ми казал – съгласих се неуверено.
– И още нещо, онези заплашителни бележки. Аз ги измамих. Стоях в турската баня през целия уикенд и не можаха да ме докопат. Успях да се избавя – допълни Джо триумфиращо, като че ли „тази седмица“ не можеше да бъде променена в „следващата седмица“. Той не разбираше, че вече е претърпял наказанието си и че освен физическите има и други терзания и мъки. Цяла седмица бе преследван от остра тревога, последвана от три дни парализиращ страх, и сега си въобразяваше, че вече се е избавил.
– Радвам се, че мислиш така – казах тихо. – Джо, отговори ми на един въпрос. Мъжът, който ти звъни, за да ти каже кой кон не трябва да победи, какъв глас имаше?
– Не можеш да определиш, когато го слушаш. Може да бъде всеки. Говори тихо и някак си неясно. Почти шепот, понякога изглежда сякаш се бои някой да не го подслушва. Но какво значение има това? – попита Джо. – След като раздава шекерчета, може да кряка и като жаба, не ми пука.
– Искаш да кажеш, че би спрял и друг кон, ако те помоли? – попитах го.
– Бих могъл. Или пък не – каза Джо, очевидно решил със закъснение, че е говорил прекалено. С хитър, неспокоен поглед ме отмина и отиде към съблекалнята. Издръжливостта му беше направо фантастична.
Недалеч от мен Пит и Дейн обсъждаха плановете за деня. Приближих се. Пит проклинаше времето и говореше, че ако продължава така, скоро ще попаднем в истински ад, но Пелиндръм въпреки всичко може да участва с пълна сила.
– Излез начело по средата на гонката и повече никой няма да може да те приближи. Останалите са слабаци. Доколкото разбирам, всичко ти е в кърпа вързано.
– Това е добре – казах, без да се замислям, и после си спомних как в Мейдънхед всичко бе „в кърпа вързано“ и за Адмирал.
Дейн ме попита дали ми е харесало гостуването при Кейт и не се зарадва много от ентусиазирания ми отговор.
– Да бъдеш проклет, приятел, ако ми се изпречиш на пътя към Кейт. – Каза го шеговито, с ожесточен глас, но ме обзе неприятното чувство, че наистина го мисли. Когато двама мъже са влюбени в едно и също момиче, можеше ли да продължи приятелството им? Точно в този момент не бях сигурен в това; защото мярнах в познатото симпатично лице на Дейн следа от враждебност. Тя беше съвсем незабележима, като превръщането на скалата в купчина пясък. И все пак поех замислен към съблекалнята, за да видя Сенди.
Той стоеше до прозореца, зяпнал дъждовната завеса, която се стичаше по стъклото. Беше се преоблякъл вече в цветовете за първата гонка и гледаше навън към парадния ринг, където измокрени, наметнати с мушами конярчета водеха в кръг два нещастно изглеждащи коня.
– Ще ни трябват чистачки за очилата в този ад – забеляза той все още в добро състояние на духа. – Някой друг желаещ за кална баня? Дявол да го вземе, това време може да уплаши и патица.
– Как ти хареса турската баня в неделя? – попитах с усмивка.
– А, чу ли за това?
– Мисля, че всеки наоколо е чул – казах.
– Ами. Хванах го малкото копеле на място – каза Сенди, като се ухили широко.
– Как разбра къде ще го намериш? – попитах.
– Попитах майка му… – Сенди млъкна в средата на думата и очите му се разшириха.
– Да – рекох аз, – ти си му изпращал онези заплашителни бележки за Болингброк.
– И какво те кара да мислиш така? – попита Сенди развеселен.
– Ти обичаш шегите в действие и не харесваш Джо – казах. – Първата бележка, която получи, била пъхната в якето му, докато е висяло в съблекалнята в Плъмптън, така че трябва да е бил някой жокей, прислужник или служител. Не е могло да бъде нито букмейкър или треньор, нито собственик или човек от публиката. Затова почнах да си мисля, че човекът, който поставя бележките в джобовете на Джо, не е същият, който му плаща, за да бави конете. Онази личност не го е заплашвала с отмъщение, което е странно. Но тогава се запитах кой друг би имал интерес да измъчва Джо и стигнах до теб. Ти и преди гонката си знаел, че Джо не трябва да спечели с Болингброк. Когато спечели, си му казал, че си загубил много пари и си се настроил срещу него. Сигурен съм в това. Дори си го проследил, за да се насладиш на страданието му.
– Отмъщението е винаги сладко. Е, добре, това се казва почтено ченге – каза Сенди. – Между другото, как узна толкова подробности?
– Джо ми каза почти всичко – отвърнах.
– Какво дрънкало. Езикът на Джо скоро ще го вкара в голяма каша.
– Сигурно – казах, като помислих за непредпазливия начин, по който Джо говореше за своите „задържания“ и съответните награди.
– Каза ли му, че аз съм му изпращал тези бележки? – попита Сенди и за първи път изглеждаше разтревожен.
– Не, не съм. Не бих искал повече неприятности – казах аз.
– Благодаря ти за това все пак.
– За отплата ще ми направиш ли малка услуга и ти, Сенди? Ще ми кажеш ли как разбра предварително, че Болингброк няма да спечели?
Той се ухили широко, обърна се леко на пети, но не ми отговори.
– Хайде сега – подканих го, – не е толкова голяма тайна, а това може да ме отведе към другата загадка, за Бил Дейвидсън.
– Не мога да ти помогна с нищо – поклати глава Сенди. – Самият Джо ми каза.
– Какво? – възкликнах.
– Каза ми го сам. Беше в банята, когато се преобличахме преди гонката. Знаеш как не може да спре да дрънка? Искаше да се изфука и му бях подръка, освен това знаеше, че съм „задържал“ един-два коня навремето.
– Какво ти каза? – попитах.
– Заяви, че ако искам да видя как се души кон, да наблюдавам Болингброк. Е, за Сенди Мейсън едно кимване е толкова добро, колкото и едно намигване. Взех та заложих на Лайка петдесет кинта, като очаквах да спечели, след като Болингброк нямаше да се опита. И виж какво стана. Малкият мръсник си изтърва нервите и би Лайка с две дължини. Не можах да му го простя. Петдесет кинта са си цяло богатство, приятел, поне що се отнася до мен.
– Защо чака цели десет дни, преди да му пратиш първата бележка? – попитах.
– Дотогава не бях мислил за това – отвърна ми откровено. – Но това беше дяволски добро отмъщение, нали? Той почти щеше да загуби разрешителното си в Челтнъм, после цели три дни се беше насрал и през уикенда хленчеше като малко бебе, ако щеш ми вярвай. – Синди засия. – Трябваше само да го видиш в турската баня. Гадна, хълцаща, гънеща се развалина. Целия в сълзи и ме молеше да го спасявам. Мен! Какъв смях. Стана ми лошо, толкова се напъвах да не се разсмея с глас. Страшно, гръмовно отмъщение, това си е.
– И ти също го хвърли през парапета в Плъмптън, нали – рекох.
– Никога не съм го правил – обидено изрече Сенди. – Той ли ти каза. Невероятен лъжец. Сам падна, видях го. Тъкмо исках отново да го сплаша. – Червеникавата му коса се разтресе и кафявите му очи просветнаха. После се отпусна. – Е… ще измисля и нещо друго. Няма закъде да бързам. Ще му стъжня живота – пчели в панталоните, червеи в ботушите, такива неща. Безобидни. – Сенди отново се разсмя. После рече: – След като си толкова страшен частен детектив, какво свърши по другата работа?
– Не напредвам бързо – отвърнах, – но знам малко повече, отколкото миналата седмица, така че не съм загубил надежда. Не си ли чул нещо, което може да ми свърши работа? – Той поклати глава.
– Никъде нито думица. Но не си се отказал, така ли?
– Не – отвърнах аз.
– Добре, пожелавам ти най-добрия британски късмет – ухили се Сенди.
Един служител надникна през вратата.
– Жокеите, излизайте, моля – каза той.
Съвсем малко оставаше до първата гонка.
Сенди си сложи каската и затегна каишките. После извади малката си протеза, два изкуствени предни зъба на горката челюст, уви я в една кърпа и я сложи в джоба на палтото си, закачено на окачалката. Той, както и много жокеи, никога не яздеше с изкуствените си зъби, защото се страхуваше, че ще ги изгуби или глътне, ако падне и се удари лошо. Усмихна ми се с беззъбата си уста, изкозирува шеговито и излезе под дъжда.
Час по-късно, когато излязох да яздя Пелиндръм, още валеше. Пит ме очакваше на парадния ринг. От периферията на шапката му на постоянна струйка се стичаше вода.
– Това не е ли най-страшният божи ден? – рече той. – Радвам се, че ти ще трябва да се съблечеш и намокриш до кости, а не аз. Когато яздех, обикновено преди това се тъпчех здраво с храна. Предполагам, че си добре с плуването.
– Защо? – попитах озадачен.
– Ако си, знаеш как да гледаш под водата. – Очаквах, че това ще бъде поредната скучна шега на Пит, но той бе сериозен. Посочи към очилата, висящи на врата ми. – За начало няма да имаш нужда от това. С цялата кал, която ще се изсипе върху тебе, ще се замърсят напълно, преди да си направил и първата обиколка.
– Тогава ще ги оставя – казах.
– Свали ги. Само ще ти се пречкат – потвърди той.
Така и направих. Когато обърнах глава, за да махна ластичната връзка над каската си, мярнах човек, който вървеше извън парадния кръг. В този страшен дъжд бяха дошли малко хора и го видях ясно.
Това беше Бърт, човекът с коня от засадата в Мейдънхед. Един от шофьорите на „Марконикарс“.
Той не гледаше към мен, но видът му ми подейства като електрически удар. Може да е пропътувал двеста километра само за да се наслади на следобедната гонка в дъжда. Но можеше и причината да е друга?
Погледнах Пелиндръм, който бавно обикаляше парадния кръг, покрит с непромокаем чул.
Работа, вързана в кърпа.
Потръпнах.
Знаех, че съм напреднал в издирването си, но все още човекът, причинил смъртта на Бил, се смяташе за неоткриваем. Бях пренебрегнал двете му ясни предупреждения и се страхувах, че съм оставил достатъчно широка следа, за да разбере, че продължавам играта. Бърт сигурно не беше сам в Бристол, помислих си, като предположих, че се подготвя трето „възпиращо“ предупреждение.
Има моменти, когато човек се справя и без интуиция, и това бе един от тях. Пелиндръм, стопроцентовият успех. Това, което бе сторено веднъж, можеше да се опита отново и по време на прогизналата от дъжда гонка, някъде щеше да има друга опъната жица. Без никаква логична причина бях сигурен в това.
Твърде късно бе да се оттеглям от състезанието. Пелиндръм беше фаворит на залаганията и очевидно в най-добра форма; не куцаше, нямаше скъсани кръвоносни съдове; нито едно от допустимите извинения за отказ в последната минута. И ако се откажех поради внезапно влошаване на здравето, бързо щяха да намерят друг жокей да ме замести. Не можех да изпратя друг човек с моите цветове да падне тежко заради мен. Ако се откажех така, без обяснения, и извадех Пелиндръм от гонката, разрешението ми за езда щеше да бъде отнето и това щеше да е краят на моите конни състезания.
Ако предупредях комендантите: „Някой се готви да свали Пелиндръм със стоманена жица“, може би щяха да изпратят човек за официална проверка на оградата и препятствията. Но сигурно нямаше да открият нищо. Бях почти сигурен, че ако сложеха жица, това щеше да бъде в последния момент, както и при падането на Били.
Ако участвах в гонката, но държах Пелиндръм със стегната юзда по-назад след другите коне през целия път, жицата можеше и въобще да не бъде вдигната. Но сърцето ми се свиваше, като гледах жокеите, които вече бяха участвали в гонките и си спомнях състоянието, в което бяха пристигали след това. Калта беше полепнала по лицата им на дебел пласт, а костюмите им – намокрени и изкаляни до такава степен, че от няколко крачки разстояние човек вече трудно различаваше цветовете им, да не говорим за разстоянието от едната ограда до другата. Моите собствени цветове – кафяво и кремаво – щяха да бъдат практически неразличими. Мъжът, който щеше да дебне с жицата, не би могъл да каже кой кон е напред, но щеше да ме чака и да действа според случая.
Погледнах към другите жокеи в парадния кръг, които с примирен вид хвърляха шлиферите си и яхваха конете. Бяха около десетина души. Мъже, които ме бяха научили на много неща и ме приемаха като един от тях, едно приятелство, което ми доставяше удоволствие не по-малко от самото надбягване. Ако оставех някой друг да се пребие вместо мен, повече нямаше да мога да ги погледна в лицата.
Това не беше добре. Трябваше да яздя Пелиндръм в челото на групата и да се надявам на късмета си. Спомних си Кейт, която казваше; „Ако трябва нещо да се направи, по дяволите опасността.“
По дяволите опасността. В крайна сметка можех да падна всеки ден и без помощта на жица. Ако днес това станеше заради нея, щеше да е много лошо. Но този извод не ми помагаше с нищо. А може би се лъжех; може би въобще нямаше да поставят клопка.
– Как е? – попита ме Пит. – Изглеждаш като че ли си видял дух.
– Добре съм – отвърнах, като свалях горната си дреха. Пелиндръм стоеше до мен и аз го потупах, като се възхищавах на прекрасната му, интелигентна глава. Основната ми грижа бе дали той ще остане здрав и читав в следващите десетина минути.
Метнах се на гърба му и погледнах надолу към Пит.
– Ако… ако Пелиндръм падне в тази гонка, моля те звънни на инспектор Лодж в Мейдънхедския полицейски участък и му съобщи, става ли?
– Какво за бога…?
– Обещай ми – рекох.
– Добре. Но не разбирам. Можеш да му се обадиш и сам, ако искаш, и освен това няма да паднеш.
– Не, може би не – казах.
– Ще се срещнем при закриването на състезанието – каза той, като шляпна Пелиндръм по хълбока, докато потегляхме напред.
Дъждът шибаше лицата, докато се нареждахме за старта пред стендовете, а трябваше да препускаме две обиколки. Преградите се вдигнаха нагоре и ние полетяхме напред.
Два или три коня прескочиха първата бариера преди мен, но после изведох Пелиндръм и останах там. Той беше в чудесна форма, галопираше и скачаше с увереността и лекотата на първокласен състезателен кон. Всеки друг ден усещането за мощта му под мен щеше да ме изпълва с безмерно удоволствие. При тези обстоятелства обаче едва я забелязвах.
Като си мислех за падането на Бил, оглеждах се за служител, преминаващ зад оградата, когато конете приближават. Той трябваше да размотае жицата, да я вдигне и да я закачи здраво… Ако видех това, смятах да се опитам да накарам Пелиндръм да скочи много по-рано от необходимото, така че да може да удари жицата солидно с гърдите си точно когато е преминал апогея на скока си. По този начин, предполагах, можеше да скъса жицата и да се задържи на крака. А дори и да паднехме, конят нямаше да се превърти в страшно салто като Адмирал. Но, естествено, много лесно е да планираш и се съмнявах дали един роден скачач като Пелиндръм би могъл да бъде принуден да скочи преждевременно.
Свършихме първата обиколка без инциденти, по пистата навсякъде беше разхвърлян разровеният торф. На около два километра от финала, в далечната страна на пистата, чух тропота на копита близо зад себе си и обърнах глава. Повечето от групата бяха изостанали доста назад, но двама от жокеите ме гонеха с решимостта да ме задминат и почти приближаваха задницата на Пелиндръм.
Дръпнах юздите му и той реагира незабавно; увеличихме разстоянието от преследвачите си с около пет дължини.
Никакъв служител не премина по пистата.
Не видях никаква жица.
Но Пелиндръм се удари в нея точно по същия начин.
Нямаше да бъде толкова лошо падане, ако не бяха конете зад мен. Усетих тежкия удар в краката на Пелиндръм, когато се вдигаше над последното препятствие в далечния край на хиподрума, и се изстрелях като куршум. Ударих земята с рамо на няколко метра напред. Преди да спра да се търкалям, другите коне вече прескачаха преградата. Те можеха да избегнат човек на земята, но в дадения случай, както после ми обясниха, е трябвало да заобиколят Пелиндръм, който се мъчеше да стане, и по този начин се оказах точно на пътя им.
Галопиращите подкови се стовариха отгоре ми. Един от конете срита главата ми и каската се пръсна на ситни парчета. Това бяха шест секунди премазване, хаос от удари, в който не можех нито да мисля, нито да мърдам, а само да усещам.
Когато всичко свърши, лежах на мократа земя, свит и губещ съзнание, неспособен да се изправя, неспособен дори да помръдна. Лежах на гръб, с крака към оградата. Дъждът валеше отгоре ми и се просмукваше в косата, капките шибаха лицето ми и така тежко падаха върху клепачите ми, че просто не можех да ги повдигна. През една цепнатина под плътните струи на дъжда мярнах фигура на мъж край оградата. Не беше дошъл да ми помага. Бързо навиваше жицата, без да гледа състезанието, и работеше съсредоточено, като пристъпваше навътре към пистата. Когато доближи вътрешния стълб на препятствието, бръкна в джоба на мушамата си, извади клещи и сряза жицата там, където беше завързана на две над бариерата. Свърши работата си, нави жицата и се обърна към мен.
Познавах го.
Това беше шофьорът на конския фургон.
Всичко наоколо губеше цвета си. Светът изглеждаше сив като зле проявен филм. Зелената трева бе сива, лицето на шофьора на конския фургон бе сиво…
После видях друг при оградата, който крачеше към мен. Много се зарадвах, че имам помощ срещу таксиметровия шофьор, и ми се доплака от облекчение. Опитах се да му кажа да погледне за жицата, защото този път трябваше да има свидетел. Но думите не стигаха по-далеч от мозъка ми. Гърлото и езикът ми отказваха да ги произнесат.
Дойде, застана до мен и се наведе. Опитах се да кажа здравей, но никакъв мускул не ме послуша. Мъжът се изправи.
През рамото си каза на шофьора на фургона:
– Премазан е. – После се обърна към мен. – Ти досадно копеле – каза и ме ритна. Чух как ребрата ми изпукват и усетих гореща остра болка отстрани. – Може би това ще те научи да си гледаш работата – и отново ме срита. Сивият свят пред мен стана още по-тъмен. Бях почти без съзнание, но дори и в тези мъчителни мигове част от мозъка ми продължаваше да работи и разбрах защо служителят не бе минал през пистата с жицата. Нямаше нужда да го прави. Той и неговият съучастник бяха стояли от двете страни на пистата и бяха опъвали жицата помежду си.
Видях кракът му да се вдига за трети път. Струваше ми се, че минават часове – така го възприемаше разстроеният ми мозък, докато той се появи пред очите ми по-голям и по-голям, докато все още можех да го виждам.
Ритна ме в лицето и аз отлетях към тъмнината.
Дванадесета глава
Първо се върна слухът ми. Появи се внезапно, като че ли някой бе завъртял ключ. В един момент никакви фрази не можеха да проникнат през хаоса от объркани сънища, които като че ли отдавна пълнеха главата ми, а в следващия миг бягах в неподвижна тъмнина и всеки звук отекваше остро в ушите ми.
– Още е в безсъзнание – каза една жена.
Исках да й кажа, че не е вярно, но не можех.
Звуците продължиха; шумолене, потропване, поскърцване, мърморене на далечни гласове, бълбукане на вода в стара водопроводна тръба; слушах всичко, но без особен интерес.
След малко осъзнах, че лежа по гръб. Когато почувствах крайниците си, разбрах, че са натежали като олово и боляха непрекъснато, а клепачите ми тежаха един тон.
Чудех се къде съм. После се запитах кой съм аз. Не можех да си спомня нищо. Това ми се стори много сложно и потънах в сън.
Следващия път, когато се събудих, тежестта от клепачите ми я нямаше. Отворих очи и видях, че лежа в полутъмна стая, чиито изкривени линии постепенно започнаха да си идват на мястото. В единия ъгъл имаше мивка, маса с покривка, люлеещ се стол с дървени облегалки, прозорец от дясната ми страна, врата – право отпред. Гола, функционална стая.
Вратата се отвори и влезе една сестра. Погледна ме приятно учудена и се усмихна. Имаше хубави зъби.
– А, здравейте – каза тя. – Значи най-после се върнахте. Как се чувствате?
– Добре – отвърнах, но това прозвуча като шепот и в моя случай съвсем не беше вярно.
– Удобно ли ви е леглото? – попита тя, като хвана китката ми, за да премери пулса.
– Не – казах, като оставих преструвките.
– Ще отида да кажа на доктор Мичъм, че сте се събудили, и мисля, че ще дойде да ви види. Ще се държите ли още няколко минути? – Тя написа нещо на картона, който беше на масичката, отново ми се усмихна весело и се измъкна от вратата.
Така, значи бях в болница. Но все още нямах представа какво се бе случило. Дали през мен е минал парен локомотив? Или стадо слонове?
Когато дойдеше, доктор Мичъм щеше да разреши само половината от загадката.
– Защо съм тук? – попитах с дрезгав шепот.
– Паднали сте от кон – отвърна.
– Кой съм аз?
При този въпрос той почука зъбите си с края на писалката си и ме загледа напрегнато няколко секунди. Беше млад мъж, с остри черти, с разрошена, вече оредяваща светла коса и светли, интелигентни, бледосини очи.
– Сам трябва да си припомните това. Скоро ще стане, сигурен съм. Не се безпокойте. Не се тревожете за нищо. Само се отпуснете и паметта ви ще се върне. Не веднага и не изцяло. Не очаквайте това, но малко по малко ще си спомните всичко, с изключение може би на самото падане.
– Какво по-точно не е наред с мен? – попитах.
– Сътресение на мозъка е засегнало паметта ви. Колкото до останалото от вас – той ме огледа от глава до пети, – имате счупена ключица, четири пукнати ребра и многобройни контузии.
– Нищо сериозно, благодаря на бога – изхриптях.
Отвори уста и зяпна, после се разсмя искрено.
– Не, нищо сериозно – каза той. – Вие, вашего брата, всички сте еднакви. Съвсем луди.
– Кои точно? – рекох.
– Няма значение, скоро ще се сетите – каза той. – Сега, ако можете, поспете още малко и когато се събудите, е възможно да разберете много повече неща.
Последвах съвета му, затворих очи и отново се унесох. Насън чух дрезгав глас, който идваше от центъра на една стъклена купа с червени и жълти минзухари, който ми шепнеше някакви заплахи, докато се опитвах да пищя и да избягам надалеч. После осъзнах, че моят собствен глас шепне, и минзухарите изчезнаха, заместени от гледката на тъмнозелени гори с яркочервени птици, стрелкащи се в сенките. Помислих си, че съм някъде много високо, загледан към земята, и се накланям все по-напред, докато не паднах, и този път произнесеното от мен имаше ясен смисъл.
– Паднах от едно дърво. – Знаех, че ми се беше случило в детството.
Дочух възклицание близо до мен. Отворих очи. До краката на леглото стоеше доктор Мичъм.
– Какво дърво? – попита той.
– В гората – отвърнах. – Ударих си главата и когато се събудих, баща ми беше коленичил край мен.
Тогава от дясната ми страна се чу ново възклицание. Обърнах глава, за да погледна натам.
Беше там, загорял от слънцето, стегнат, елегантен. На четирийсет и шест години приличаше все още на младеж.
– Здравей – казах.
– Познавате ли кой е това? – попита доктор Мичъм.
– Баща ми.
– А как се казвате?
– Алън Йорк – казах внезапно и паметта ми нахлу мощно. Можех да си спомня всяка подробност от сутринта, когато отидох на състезанията в Бристол. Спомних си миналото, но какво бе станало, всъщност все още ми беше неясно.
– Как пристигна? – попитах баща си.
– Със самолет. Госпожа Дейвидсън ми звънна да ми каже, че си паднал и си в болницата. Реших, че е по-добре да хвърля едно око.
– Колко дълго…? – започнах бавно.
– Колко време сте били в безсъзнание ли? – каза доктор Мичъм. – Сега е четвъртък сутринта. Два дни и половина. Немного дълго, като се има предвид страшният удар. Запазих счупената ви каска, за да я видите. – Отвори едно шкафче и извади жокейската каска, която несъмнено бе спасила живота ми. Беше разцепена почти на две.
– Ще ми трябва нова – казах.
– Съвсем луд. Всички сте напълно луди – каза доктор Мичъм.
Сега разбрах какво имаше предвид. Ухилих се, но това се оказа трудна работа, защото открих, че половината ми лице е бинтовано, а освен това е болезнено и схванато. Започнах да вдигам лявата си ръка, за да проверя нараняванията, но се отказах заради внезапната болка, която движението предизвика в рамото ми. Въпреки стегнатата превръзка, която държеше раменете ми изпънати назад, чух и усетих как счупените крайчета на ключицата се търкат едно в друго.
Като че ли бяха чакали сигнал, всички различни болки в натъртеното ми тяло оживяха – туптящи, отровно люти. Поех дълбоко дъх и счупените ребра остро въстанаха срещу това. Наистина лош момент.
Затворих очи.
– Всичко наред ли е? – запита тревожно баща ми.
– Да, не се безпокойте – отвърна доктор Мичъм, – предполагам, че счупените места в него са се обадили. Ще му дам нещо болкоуспокояващо след минута.
– Ще стана утре – казах. – И преди това съм ожулван и съм чупил ключица. Не трае дълго. – Но за себе си добавих, че докато продължава, е много неприятно.
– Определено няма да се надигнете утре – каза доктор Мичъм. – Ще останете на легло седмица, за да премине мозъчното сътресение.
– Не мога да лежа цяла седмица – протестирах. – После ще отслабна като бълха, а трябва да яздя Адмирал в Ливърпул.
– На коя дата? – със съмнение попита доктор Мичъм.
– Двайсет и четвърти март – отвърнах.
Последва за малко тишина, докато пресмятаха.
– Това са седем дни до следващия четвъртък – обади се баща ми.
– Може веднага да си го избие от главата – строго каза доктор Мичъм.
– Обещай ми – обади се и баща ми.
Отворих очи и го погледнах и когато видях тревогата на лицето му, за първи път в живота си разбрах колко много означавам за него. Бях единственото му дете и десет години след като почина майка ми, той се грижеше лично за мен, като не прехвърляше работата на серия слугини и гувернантки, колежи и възпитатели, както биха направили повечето от богатите мъже, а прекарваше времето си, като играеше с мен, учеше ме, преподаваше ми, за да се увери, че още от юноша ще науча как да живея щастливо и дейно под бремето на огромно богатство. Лично ме бе научил как да се справям с всякакъв вид опасности и осъзнах, че настояването ми да участвам в гонките в Ливърпул в това лошо състояние означаваше риск, който нямах право да поема.
– Обещавам – казах. – Няма да яздя в Ливърпул този месец. Но ще продължа с конните състезания.
– Добре. Уговорихме се. – Той се отпусна, усмихна се и се изправи. – Ще намина пак следобед.
– Къде си отседнал? Къде се намираме сега? – попитах.
– Това е болницата в Бристол, а аз се настаних при госпожа Дейвидсън – каза той.
– На състезанията в Бристол ли се наредих така? – попитах. – С Пелиндръм?
Баща ми кимна.
– Как е той? Ударен ли е зле. Какво падане сме направили.
– Не, той не е пострадал – отвърна ми. – Отново е в конюшните на Грегъри. Никой не е видял как или защо е паднал, защото е валяло много силно. Грегъри каза, че си имал предчувствие, че ще паднеш, и ме помоли да ти кажа, че е направил това, което си искал.
– Не си спомням нищо и не знам какво съм искал да стори той – въздъхнах. – Много досадно.
Доктор Мичъм и баща ми се отдалечиха и ме оставиха да се блъскам над тъмните петна в паметта ми. За няколко секунди изпитах измамното чувство, че си припомням съществен факт, но отново опрях дотам, че животът ми под знака на това мозъчно сътресение е завършил на конните състезания в Бристол и е започнал отново в местната болница.
Останалата част от деня мина бавно и мъчително, защото всяко грешно движение, което правех, предизвикваше хор от протести във всеки смазан мускул или увреден нерв. И по-рано бях ритан от коне, но не на толкова много места наведнъж и знаех, макар и да не можех да видя, че кожата ми е покрита с широки яркочервени петна, които ставаха по-големи, а след това почерняваха и накрая пожълтяваха, когато кръвта по ударените места се разпръснеше. Лицето ми, знаех си, щеше да претърпи същото дъговидно превъплъщение и несъмнено се бях сдобил с два прекрасни черни кръга около очите.
Хапчетата, които доктор Мичъм изпрати по сестрата с хубавите зъби, намалиха с малко усещанията, така че останах със затворени очи и си представях, че се нося над морето, окъпан от слънцето, и счупените ми костици и тупащата глава почиват на нежна вълна. Запълних гледката с чайки, бели облаци и деца, пляскащи в плитката вода край брега, и това ми вършеше добра работа всеки път, когато се опитвах да мръдна.
Късно вечерта главоболието ми стана още по-лошо и ту потъвах, ту излизах от тежките кошмарни съновидения, в които си представях, че крайниците ми са закачени с големи тежести, а аз целият изпотен се мъчех да размърдам пети и пръсти в пристъп на агонизиращ страх, че липсват. Но незабавно, след като можех да ги почувствам отново, постилките ми пращаха облекчение, което ме хвърляше отново в същите кошмари. Цикълът от кратки събуждания и дълги болезнени сънища продължаваше безкрайно, докато загубих представа кое е истинско и кое не.
Нощта, минала по този начин, бе толкова тежка и мъчителна, че при сутрешната визитация помолих доктор Мичъм да ми покаже, че ръцете и краката ми все още са прикрепени към мен. Без да каже дума, той махна завивките, хвана здраво краката ми и ги вдигна на няколко сантиметра, така че да мога да ги видя. Вдигнах ръцете си и ги разгледах, после спуснах пръстите си над корема: почувствах се пълен идиот, защото се плашех за нищо.