Текст книги "Фаворит"

Четвърта глава

В съблекалнята Сенди Мейсън, заел поза с ръце на кръста, си беше разпуснал езика. Къдрав, червенокос мъж, забил разкрачените си крака като греди в пода, той излъчваше с всяка клетка от тялото си живот. Беше як и набит, около тридесетгодишен, малко нисичък, с тъмнокафяви очи, край които някак объркващо се виеха светлочервеникави мигли.

Като жокей професионалист не попадаше в десетката на най-добрите, но все пак имаше зад гърба си доста победи, които се дължаха предимно на бойния му дух. Не се плашеше от нищо. Понякога принуждаваше коня си да профучи на косъм през нищожна, почти несъществуваща, отворена сякаш по силата на волята му пролука между хълбоците на другите животни. Агресивното му поведение на пистата неведнъж му бе навличало проблеми с надзорниците на гонките, ала останалите жокеи не хранеха лоши чувства към него благодарение на неустоимия му, заразително весел характер.

Чувството му за хумор беше буйно като всичко останало в характера му и въпреки че аз лично, без да споделям мнението си гласно, намирах понякога шегите му за малко грубовати и жестоки или пък отвратително непристойни, очевидно представлявах малцинство.

– Ей, кретени такива, кой от вас ми е забърсал пръта за балансиране? – изрева той и силният му глас се разнесе над оживената гълчава до всяко кътче на помещението. Въпросът за местонахождението на камшика му остана без отговор.

– Защо не си размърдате задниците и не проверите дали не се е измътил под тях? – попита той трима-четирима жокеи, седнали на пейката да си обуят ботушите. Те наостриха уши и зачакаха остатъка от тирадата. Сенди продължи изобретателно да сипе нови и нови ругатни, докато един от слугите не му намери изчезналия камшик.

– Къде го намери? – поиска да узнае Сенди. – У кого беше? Ще му извия вратлето на тоя.

– Беше на земята под пейката, на която седеше.

Сенди никога не се засрамваше от грешките си. Той се изсмя гръмко и взе камшика.

– Е, добре, този път ще ти простя.

Той нарами седлото си и се запъти към теглилките. Размахваше камшика във въздуха и плющеше с него, сякаш за да се увери, че е все така еластичен. – Сенди често си служеше с него по време на състезанието.

Аз стоях на прага на съблекалнята и на излизане той мина край мен. Очите му ме стрелнаха весело и присмехулно – затова го харесваха въпреки недостатъците му. Загледах се подире му. Седна на теглилката, остави камшика на масичката до себе си и каза нещо, не чух какво, но и двамата – и секретарят, отговарящ за претеглянето, и съдията, който стоеше там, за да запомни цветовете на всеки, та да може да ги различи на финала – се засмяха, докато го отмятаха в списъците си и го допуснаха до състезанието.

Преди известно време се бяха разнесли слухове, че на Сенди му се е случвало „да задържа“ конете си, в замяна на което е получил щедро възнаграждение от букмейкърите за услугата. Нищо не се доказа и официалното разследване приключи само за час. Жертвите на някои от по-грубите шеги на Сенди допускаха, че е способен на всичко. Останалите се придържаха към мнението, че подобно деяние не е в характера на човек, известен със стремежа си на всяка цена да победи.

Наблюдавах как свободно и леко общува с официалните представители на асоциацията и ми беше понятно защо, изправени пред подобно открито и дружелюбно поведение, надзорниците, проверили разследването, не са могли да повярват, че е виновен, без да им бъдат предоставени непоклатими доказателства. Разпространеното сред жокеите мнение бе, че Сенди е „пристегнал мундщука“ на един-два коня преди време, но не и през последните няколко месеца.

„Задържането“ се извършва, като забавиш коня на старта, изостанеш с няколко дължини или се държиш на опашката на колоната. По този начин от предпоследния пост нататък нечестният жокей може най-почтено да се включи в последната част от състезанието пред очите на публиката, знаейки много добре, че конят едва ли ще се справи с непосилната задача да спечели. Случва се рядко, защото, ако забележат някой жокей да го прави, той много бързо остава без работа.

През кариерата си на жокей – сезон и половина – бях наблюдавал подобно явление два пъти. И в двата случая виновникът беше един и същ – младият, русокос, кръглолик Джо Нантуич. При втория инцидент, преди около два месеца, се размина на косъм с разрешителното си, тъй като беше проявил глупостта да пробва номера по време на състезание, в което участваше Дейвид Стамп – а той не само беше по-малкият син на главния комендант, но обичаше и да клюкарства.

Джо, а по мое убеждение и Сенди съвсем преднамерено бяха задържали коне, които без тяхната намеса имаха всички изгледи да победят. По същество това представляваше чисто и просто престъпление с цел измама. Запитах се обаче, докато си слагах каската и носех седлото към теглилките, с какво те са по-лоши от мен. Самият аз възнамерявах благоразумно да преведа Последен шанс през препятствията с единствената цел да стигнем до финала. Нямах никакво намерение да му изцедя силите заради слабата възможност, че може би ще се класира на някое от първите три места. Още не беше укрепнал и всяко по-сериозно натоварване щеше да му навреди. Разбира се, ако по някакво непредвидено стечение на обстоятелствата, например отпадането на голям брой коне, се появеше шанс да спечеля, нямаше да го изпусна. Има огромна разлика между двете – да „задържаш“ коня си и без да си даваш труд, да се надяваш на победа, – но за залагащите резултатът в крайна сметка е един – разочарование. Те губят залозите си.

Занесох седлото в отсека за оседлаване. Там ме чакаха Пит и Последен шанс. Пит му сложи такъмите и дребничкият Рупърт, конярят, го поведе към парадния ринг. Последвахме го, увлечени в разговор за качествата на останалите коне в състезанието. От Кейт нямаше и следа.

Стана време да се кача на седлото и да се отправя към старта. Усещах в кръвта си познатия прилив на възбуда. Смъртта на Бил, мъката на Сила, мисълта, че Кейт може би изпада под обаянието на някой друг – нищо не можеше да надвие всеобхватното щастие, което винаги ме обзема, докато насочвам коня си към стартовата вратичка. Точно от това – бързото препускане, мигновените решения, рисковете – имах отчаяна нужда като контрапункт на спокойствието на съвременната цивилизация. Понякога може да се почувстваш твърде защитен. Приключенията се отразяват добре на духа, особено ако човек е като мен и баща му е спрял да брои милионите си, след като е спечелил четвъртия.

Моят баща, воден от собствения си опит, натрупан през доста по-буйните му младини, без всякакви възражения ми беше осигурил бърза кола, три жребеца и ме беше изпратил да се оправям както мога в страна, намираща се на девет хиляди мили от родината ми. А освен всичко на сбогуване ми каза, че според него надбягванията с препятствия били доста кротко занимание за човек, който от десетгодишна възраст всяка година е воден на лов за крокодили по река Замбези. Едномесечната почивка, през която баща ми си позволяваше да се откъсне от търговската си империя, обикновено преминаваше в ускорен преход през обраслата с храсталаци пустош, последван от поход из гъстата девствена гора, понякога с минимум снаряжение, носено на собствените ни гърбове. И аз, въпреки че се чувствах в дивата джунгла, сякаш се разхождам по кварталното игрище, откривах така необходимите ми предизвикателства в една цивилизована страна, сред опитомени животни, участвайки в спорт, ограничен от рамките на какви ли не правилници и правила. Странна работа, като се замислиш.

Уредникът на старта провери състезателите по списъка, за да е сигурен, че всички са налице, като междувременно обикаляше и проверяваше колко са стегнати коланите на седлата. Оказа се, че Джо Нантуич е на позицията до мен. По лицето му беше изписано обичайното неприятно изражение – донякъде кисело, отчасти предизвикателно.

– Ще ходиш ли у семейство Дейвидсън след състезанието, Алън? – попита ме той. Склонността му да фамилиарничи с мен ми беше малко неприятна, въпреки че се опитвах да не се поддавам на лоши чувства.

– Да. – После се сетих за Кейт. – Може би не веднага.

– Ще ме качиш ли до Епсъм?

– Не ми е по път – отговорих подчертано вежливо.

– Нали минаваш през Доркинг? Ако не искаш да ходиш до Епсъм, мога там да се прехвърля на автобуса. Насам ме докара един, който отиваше в Кент, та няма с какво да се прибера.

Беше доста настойчив и въпреки че според мен, ако се поразтърсеше, щеше да намери някой да го закара направо в Епсъм, се съгласих да го возя.

Застанахме на старта. Джо и Сенди заеха позиция от двете ми страни и си размениха немного любезни погледи. Сенди се усмихна злорадо, а Джо нацупи устни като дете, което се опитва да сдържа плача си. Можех да си представя какво е станало между тях; Сенди е посмачкал раздутото самочувствие на Джо, като му е изиграл някой от номерата си – намазал е отвътре стъпалото на ботушите му с мармалад например.

Дадоха старта и цялото ми внимание бе погълнато от задачата да преведа Последен шанс до финиша бързо и без произшествия. Конят ми беше още доста млад, често се стряскаше от нестабилността на препятствията, когато прелиташе над тях, но отскокът му определено беше добър. Справяше се толкова успешно, че по средата на състезанието вече бях излязъл на трета позиция. Водех го малко встрани, за да вижда предварително препятствията. Последните четиристотин метра нагоре по възвишението обаче му дойдоха в повече и се класирахме на шесто място. На мен това ми стигаше, а и Сила щеше да се поуспокои.

Сенди Мейсън финишира преди мен, конят на Джо Нантуич мина край нас в галоп с празно седло и развяващи се поводи. Обърнах се и видях в далечината дребна фигурка – Джо се прибираше пешком. Със сигурност щеше да ми се наложи по пътя до Доркинг да изслушам пълен разказ за всяка стъпка на коня, довела до тази неописуема катастрофа.

Разседлах Последен шанс, отидох в стаята с теглилките и се преоблякох в чисто новичката униформа с емблемата на Кейт. Накарах Клем да ми приготви петкилограмов пояс с оловни пластини, колкото беше необходимо, за да участвам в надбягването за аматьори, и излязох да потърся госпожица Елъри-Пен.

Тя стоеше облегната на перилата на парадния ринг – заграденото място, където се оглеждаха конете – и погледът й се спираше ту върху състезателните животни, ту биваше привлечен и изпълнен с прекалено голяма, както ми се стори, доза интерес от Дейн Хилмън – един от смелите, очарователни млади мъже, с които я бях запознал.

– Господин Хилмън тъкмо ми разказваше, че онова окаяно кокалесто същество ей там – онова с клепналите уши, дето си е навело главата до коленете – било най-бързият бегач в следващото състезание. Да му повярвам ли, или това е от майтапите, които си правите с новобранците?

– Няма лъжа – успокоих я аз. – Той е най-добрият. Вярно, не е пръв красавец, но в тази компания със сигурност ще стане победител.

– Конете, които пристъпят с наведена глава, обикновено се оказват добри скачачи – обясни Дейн. – Гледат къде стъпват.

– Но на мен ми харесва онова великолепно създание – Кейт погледна към един дорест кон с извит гръб и високо вдигната глава. Беше наметнат с чул, за да не настине на февруарския студ, но изпод него се подаваше задницата му – закръглена и с лъскав косъм.

– Много е охранен – каза Дейн. – Сигурно си е отял на воля, докато траеха снеговете, а после не са го тренирали достатъчно. Ще окапе още на първото препятствие.

– Изглежда, при конете е пълно с парадокси също като в книгите на Честъртън. Глупаците изглеждат добре, а добрите изглеждат глупави.

– Не е така – възразихме в един глас с Дейн.

– Госпожице Елъри-Пен, с удоволствие ще се заема да ви обучавам как да определяте качествата на конете – предложи Дейн.

– Имайте предвид, че уча бавно – предупреди го Кейт.

– Още по-добре – зарадва се той.

– Ти не участваш ли в надбягванията днес? – попитах със скрита надежда.

– Само в последните две. Не се безпокой, ще се грижа за госпожица Елъри-Пен, докато ти се състезаваш с коня й – отвърна ми Дейн широко усмихнат.

– И вие ли сте жокей, господин Хилман? – удивено възкликна Кейт.

– Да – кратко й отвърна той, без да се впуска в обяснения. Беше сред изгряващите звезди в нашата професия и скоро щеше да се изкачи до върха. Пит Грегъри го откри пръв и това обстоятелство, както и естествената симпатия помежду ни често ни събираха. Случваше се дори да ни бъркат. И двамата бяхме почти на една и съща възраст, с тъмни коси, със среден ръст и телосложение. Когато седнехме на седлото обаче, разликата ставаше очевидна – той винаги щеше да ме превъзхожда като жокей.

– Аз пък си мислех, че най-лесно се познават жокеите – нали все са лилипути – поясни Кейт, – но вие двамата сте съвсем прилични на ръст. – Когато говореше с нас, й се налагаше да гледа нагоре, въпреки че и тя не беше от ниските.

Засмяхме се, а аз й обясних:

– И другите жокей в нашия спорт обикновено също са с приличен ръст. По-лесно се задържаш на седлото, ако имаш дълги крака.

– И при гонките без скокове се срещат високи жокеи – добави Дейн. – Само че те са доста кльощави.

– Разбихте всичките ми заблуди – въздъхна Кейт.

– Новият ти кон го бива, Алън – обърна се към мен Дейн. – Догодина ще стане много добър на препятствията.

– И вие ли яздите собствените си коне днес? – попита го Кейт.

– А, не. Аз нямам такива. Състезавам се в категорията на професионалистите, а на тях им е забранено да стават собственици.

– Професионалист ли сте? – Веждите на Кейт се извиха на дъга от изумление. Очевидно беше обърнала внимание на добре скроения костюм, късото палто от камилска вълна, приятния глас и добрите му обноски. Стана ми забавно – още една от заблудите й се изпари.

– Да. Така се препитавам – усмихнато потвърди Дейн. – За разлика от Алън нямам приказно богат баща. Но поне ми плащат, за да върша онова, което ми доставя най-голямо удоволствие на този свят. И това положение напълно ме удовлетворява.

Кейт ни изгледа съсредоточено.

– Може би след време ще успея да разбера какво ви кара да рискувате красивите си глави.

– Когато разберете, моля ви, кажете и на нас. За мен този въпрос продължава да бъде пълна загадка – каза й Дейн.

Разходихме се обратно до трибуните, за да гледаме третата гонка. Зле изглеждащият кон спечели, препускайки в лек тръс с двадесет дължини преднина. Любимецът на Кейт изостана на опашката на първата миля и отказа да прескочи третото препятствие.

– Не смятайте, че винаги познаваме кой ще е победителят – каза й Дейн. – Жокеите правят лоши прогнози. Но този имаше стопроцентов шанс да победи.

„Стопроцентов шанс“. Този най-обикновен израз, използван при състезанията, се заби като игла в главата ми. Нападателят на Бил Дейвидсън е разчитал точно на това – че Адмирал е стопроцентов фаворит.

Стопроцентов шанс. Да загине…

Конят на Кейт, като се има предвид, че за мен беше случайно изтеглена карта, се справи по-добре от очакванията ми. На второто препятствие направи по-къса крачка и се препъна в трупите. Излетях нагоре от седлото, но отново паднах на него по-скоро по щастлива случайност, отколкото заради правилна реакция. Очевидно с този трик Божествен се беше отървал от предишния си жокей, към когото в момента изпитвах най-топло съчувствие. Повтори ми номера на третия ров, но след това не ми създаде повече проблеми. Дори получи неочакван прилив на енергия нагоре по хълмчето, задмина няколко изчерпали силите си коня и се класира на четвърто място.

Кейт беше очарована.

– Господ да благослови чичо Джордж за страхотното хрумване. Не съм прекарвала по-щастлив ден.

– Мислех, че ти е изпята песента на втория ров, Алън – коментира Питър Грегъри, докато разкопчавах коланите на седлото.

– И аз така си мислех – ядосано потвърдих аз. – Извадих чиста проба късмет, че се справих.

Пит изучаващо огледа Божествен – гръдният кош на коня учестено се повдигаше и спускаше, но животното не беше задъхано много.

– Вижда ми се в доста добра форма, като вземем всичко предвид. Ще спечели едно-две състезания още този сезон.

– Не искате ли да отидем и да отпразнуваме повода, както си му е редът – с бутилка шампанско? – предложи Кейт. Очите й блестяха от възбуда.

– Изчакайте да ви донесе победата и тогава пукайте тапите – засмя се Пит. – С удоволствие бих вдигнал малко по-скромен тост за бъдещи победи с вас, но имам кон, който се състезава в следващото надбягване. Но Алън няма да откаже да ви направи компания. – Той ми хвърли кос поглед, очевидно все още развеселен от пълната ми капитулация пред обаятелната госпожица Елъри-Пен.

– Ще ме изчакате ли, Кейт? Трябва да отида да се претегля, понеже финиширахме на четвърто място. После по най-бързия начин ще се преоблека и ще дойда.

– Ще ви чакам пред стаята, където ще се претегляте – обеща тя.

Измериха теглото ми, връчих седлото си на Клем, измих се и се преоблякох в нормални дрехи. Кейт ме чакаше отпред и наблюдаваше близката групичка оживено бъбрещи млади момичета.

– Кои са тези? – попита. – Стоят тук откакто дойдох и не правят нищо.

– Предимно съпругите на жокеите – отвърнах й усмихнат.

– Чакането пред подобни помещения е основното им занимание.

– Или приятелките им – кисело отбеляза Кейт.

– Да. Самият аз току-що открих колко е приятно да те чака някой, когато излезеш.

Отидохме в бара и седнахме на чашка кафе.

– Чичо Джордж няма да го преживее, ако разбере, че сме полели участието на Божествен с напитка без грам алкохолно съдържание. Гроздовите и зърнени дестилати нямат ли място във вашия живот?

– Разбира се, че имат. Но така и не се научих да ги употребявам в три часа следобед. А вие?

– Шампанско на закуска – усмихнато отговори Кейт.

Поканих я да излезе на вечеря с мен, но тя не прие. Леля Деб щяла да има гости на вечеря, а чичо Джордж сигурно умирал от нетърпение да разбере как се е представил подаръкът му.

– А утре?

Кейт колебливо замълча и забоде поглед в чашата си.

– Ами… аз всъщност… утре ще излизам с Дейн.

– Дяволите да го вземат – избухнах.

Кейт направо се изсмя.

– А в петък?

– С удоволствие.

Отидохме на трибуните и гледахме Дейн, който спечели на косъм петата гонка. Кейт посрещна победата му с несдържан възторг.