Текст книги "Фаворит"

Десета глава

В четвъртък започна да вали. Студен, косо шибащ дъжд, който брулеше разцъфналите нарциси и покриваше нежните цветя с пръски кал. Децата отиваха на училище с блестящи от водата черни наметки, якета с качулки, смъкнати до очите им, и гумени ботуши до коленете. Всичко, което все още можеше да се види от Уилям, беше възпълната му уста със следи от мляко в ъгълчетата.

Сила и аз прекарахме деня, като подреждахме дрехите на Бил и личните му предмети. Тя се държеше по-добре, отколкото предполагах, и като че ли беше вече приела мисълта, че си бе отишъл и че животът би трябвало да се живее и без него. Откакто се бе случило, никой от нас двамата не го беше споменавал – не се повдигаше дума за нощта, която прекара в леглото ми, и бях убеден, че когато се е събудила на следващата сутрин, сигурно не е имала никакъв спомен. Мъката и хапчетата бяха направили номер с паметта й.

Разпределяхме нещата на Бил на купчини. Най-голямата щеше да бъде запазена за Хенри и Уилям и в тази купчина Сила сложи не само копчета за маншети и копчета за нагръдник за смокинг, но и два златни часовника, вечерни костюми, един сутрешен костюм и мека сива шапка. Подразних я заради това.

– Не е глупаво – отвърна ми. – След десетина години Хенри ще се нуждае от тях, ако не и по-рано. Ще бъде много радостен да ги има. – И добави едно спортно сако и две нови бели ризи от коприна.

– Бихме могли да сложим всичко обратно в гардеробите и да чакаме Хенри и Уилям да пораснат.

– Идеята не е лоша – каза Сила, като сгъваше за малките момчета най-хубавите бричове за езда на баща им и белия шлифер с топла подплата.

Свършихме с дрехите, слязохме долу до уютното студио и разгледахме документите на Бил. Бюрото му беше пълно с тях. Очевидно е мразел да хвърля старите сметки и писма и в най-долното чекмедже на бюрото му открихме вързоп писма, писани от Сила до него преди сватбата им. Тя седна до прозореца и ги зачете с носталгия, докато подреждах останалото.

Бил беше методичен човек. Сметките бяха хванати с кламер и подредени по хронологичен ред, а писмата бяха в кутии и папки. Имаше разнообразни колекции в картотеката му и купчина стари и празни използвани пликове, употребявани за писане на ежедневни бележки на гърба им. Имаха задачата по-скоро да му напомнят с послания като например: „Да кажа на Симпсън да оправи оградата на полето от двайсет декара“ и „Вторник, рожден ден на Поли“. Прегледах ги бързо, като ги хвърлях зад себе си в кошчето за отпадъци.

Внезапно спрях. На едно от тях със закръгления, разтегнат почерк бе написано името Клифърд Тюдор, а по-долу – телефонен номер и адрес в Брайтън.

– Познаваш ли някого на име Клифърд Тюдор? – попитах Сила.

– Никога не съм го чувала – каза тя, без да ме погледне.

Ако Тюдор бе помолил Бил да язди за него, както ми каза, когато го карах с колата си от Плъмптън към Брайтън, беше напълно естествено Бил да има адреса и името му. Обърнах плика наопаки. Беше изпратен от местен търговец, чието име бе напечатано на горния ляв ъгъл, а пощенската марка носеше клеймо от януари, което означаваше, че Бил едва наскоро бе получил адреса на Тюдор.

Мушнах плика в джоба си и продължих сортирането. След старите пликове минах на картотеката. Имаше събрани стари фотографии и някои листа, на които децата бяха рисували и писали с разкрачени букви, когато са били съвсем малки, книги с адреси, етикети за багаж, една честитка за рожден ден, училищни съобщения и оценки за развитието на децата, бележници с различен размер и формат.

– Би било добре да погледнеш тия неща, Сила – казах.

– Ти ги гледай – отвърна тя, като погледна към писмата с усмивка. – Можеш да ми кажеш кое какво е и после ще ги видя.

Били не бе имал тайни. Бележниците съдържаха ежедневните му разходи, отбелязвани, за да подпомогнат неговия счетоводител при годишните изчисления. Те обхващаха един период от няколко години. Открих най-новия и го разгледах.

Плащания за училището, овес за конете, нова градинска лопата, поправка на предния фар на ягуара в Бристол, подарък за Сила, залог за Адмирал, после следваха празни страници, където нямаше нищо записано.

Погледнах отново последните бележки. Залог за Адмирал. Да спечеля десет лири, бе писал Били. Това бе датата на неговата смърт. Каквото и да е било казано на Бил за падането на Адмирал, той го беше сметнал за шега и се бе помъчил да се убеди в предстоящата победа. Много ми се искаше да узная какво е представлявала въпросната „шега“. Беше казал на Пит, чийто ум бе зает с конете. Не беше споделил със Сила, нито с някой от приятелите си, доколкото можах да разбера. Възможно бе да го е преценил като незначително, след като е разговарял с Пит, и да го е изхвърлил от главата си.

Подредих бележниците на купчина и започнах да гледам последния сектор от картотеката, пълен с разнообразни предмети. Между тях имаше петнайсет или двайсет билета за залагания, издадени от букмейкъри на различни конни състезания. Като доказателство за загубените залози обикновено бяха разкъсани на две или хвърляни от разочарованите играчи, а не пазени в пълно бюро.

– Защо Бил е запазил тези билети от залагания? – попитах Сила.

– Хенри пощуря по тях неотдавна, не си ли спомняш? – каза тя. – И макар че после му мина, Бил все още му носеше някои от тях вкъщи. Мисля, че ги пазеше, в случай че Уилям на свой ред реши да си играе на букмейкъри.

Спомних си. Залагах на разни коне по половин пени, а Хенри, малката акула, беше букмейкърът. Никога не печелех.

Допълнителните фишове, които Бил беше запазил за него, бяха от различни букмейкъри. Това беше част от удоволствието на Бил по време на гонките – да ходи между букмейкърските щандове и да залага пари за най-доброто възможно, вместо да се доверява на коне, които не познаваше.

– Още ли искаш да ги пазиш за Уилям? – попитах.

– Може би – каза Сила.

Сложих ги обратно в бюрото и свърших работата си. Беше късно следобед. Отидохме във всекидневната, разпалихме огъня и се отпуснахме в креслата.

– Алън – рече тя, – искам да ти дам нещо, което принадлежеше на Бил. Но не казвай нищо, докато не свърша. Чудех се какво ще харесаш най-много и съм сигурна, че реших правилно.

Тя отмести поглед от мен към камината и протегна ръце, за да ги стопли.

– Трябва да вземеш Адмирал – каза тя.

– Не – бях категоричен.

– Защо не? – Тя погледна нагоре, гласът й звучеше разочаровано.

– Скъпа Сила, това е прекалено – казах. – Мислех си, че става дума за табакера или нещо за спомен. Не е възможно да ми подариш Адмирал. Струва хиляди. Трябва да го продадеш или да го пращаш на гонки от твое име, но не можеш така просто да ми го дадеш. Не би било честно към теб или към децата аз да го притежавам.

– Може би струва хиляди, ако го продам – но знаеш, че не бих могла. Значеше толкова много за Бил. Как бих могла да го продам веднага щом Бил си отиде? А ако го запазя за себе си и го стопанисвам, трябва да плащам сметки, които сигурно ще са трудни за мен с тези нови грижи след смъртта му. Ако ти го дам, той ще е в добри ръце и Бил би одобрил. А и ти би могъл да плащаш издръжката му. Всичко съм премислила, затова недей да спориш. Адмирал е твой.

Беше твърдо решена.

– Тогава ми позволи да го взимам под наем от теб – казах.

– Не, това е подарък. Ако по ти харесва – от Бил за теб.

При тези условия се предадох и й благодарих по най-добрия възможен начин.

Следващата сутрин, доста рано, потеглих към конюшните на Пит Грегъри в Съсекс, за да уча младия си Лъч да прескача препятствия. Валеше ситен дъжд, когато пристигнах, и само защото бях дошъл толкова отдалеч, решихме да изведем коня навън. Заниманието не беше много задоволително, защото Лъч се хлъзгаше по мократа трева, когато приближавахме първото препятствие, и след това нямаше никакво желание да прескача останалите.

Отказахме се и отидохме в къщата на Пит. Казах му, че Адмирал ще бъде мой и ще трябва да го яздя.

– Той е записан за „Ловците на лисици“ в Ливърпул, нали знаеш? – каза Пит.

– Така ли! – възкликнах очарован. Досега не бях яздил на кръг от Голямата национална гонка и вероятността да го сторя след две седмици беше вълнуваща.

– Искаш ли да участваш?

– Да, разбира се – отвърнах.

Говорихме за плановете относно другите ми коне и Пит ми каза, че Пелиндръм е в добра форма след гонките в Челтнъм и очаква да бъде така и на следващия ден в Бристол. Излязохме да го погледна и прегледах бучката, която бе получил Божествения. Кракът му беше напрегнат и леко подут, но щеше да се оправи навреме.

Оставих Пит и се върнах обратно в Брайтън, като паркирах лотоса и както преди взех влака. Слязох на гарата в Брайтън и само бегло погледнах трите таксита, спрени отпред (нямаха жълти табели). Тръгнах бързо към управлението на „Марконикарс“, чийто адрес бях взел от телефонната книга.

Нямах специален план, но бях сигурен, че коренът на загадката е тук, в Брайтън. Бях решил да я открия и заради това трябваше да копая на място, макар разследванията ми на хиподрумите да не бяха довели до нищо освен до едно съскащо предупреждение по телефона.

Офисите на „Марконикарс“ заемаха партера на преустроена къща с големи тераси. Влязох направо в тясното преддверие.

От дясната страна се издигаше стълба, а отляво имаше две врати. Една трета, с табелка „Частен дом“, се виждаше в края на помещението. Четлив надпис на първата врата гласеше „Справки“. Влязох.

Някога това е било елегантна стая и сега дори канцеларските мебели не разваляха изцяло внушителното й излъчване. Две момичета седяха пред бюра с пишещи машини пред тях и през една плъзгаща се врата, която бе полуотворена, се виждаше трето, седнало пред радиопулт. Тя говореше по микрофона.

– Да, госпожо, таксито ще ви вземе след три минути. Благодаря ви.

Имаше приятен, ясен глас, поддържан в отлична форма.

Двете момичета от първата стая ме погледнаха очаквателно. Носеха тесни блузи и много грим. Заговорих тази, която бе по-близо до вратата.

– Хм… искам да направя справка за наемане на няколко таксита… за сватба. За сестра ми – добавих, импровизирайки и измисляйки сестра, която въобще нямах. – Възможно ли е?

– О, да, така мисля – каза тя. – Ще попитам управителя. Обикновено той се занимава с големите заявки.

– Аз се интересувам само за това колко би… заради сестра ми. Тя ме помоли да обиколя всичките фирми, за да разбера коя е… хм, най-приемливата. Не мога да ви дам конкретна заявка, преди да се консултирам отново с нея.

– Разбирам – каза тя. – Добре, ще помоля господин Фидлър да се срещне с вас. – Тя стана, излезе във входното антре и тръгна към вратата с надпис „Частна собственост“.

Докато чаках, се усмихнах на другото момиче, което оправяше прическата си, и слушах колежката й от радиостанцията.

– Само минутка, господине. Ще проверя дали има такси във вашия район – говореше тя. Прещрака един ключ и каза: – Обади се, която и да е кола в Хоув две. Викам която и да е кола в Хоув две.

Последва тишина, а след това мъжки глас прозвуча по приемника:

– Изглежда, няма никой в Хоув две, Мериголд. Мога да отида там след пет минути. Току-що оставих пътник на площад „Ленгбъри“.

– Добре, Джим – тя му даде адреса, отново щракна с ключа и продължи по телефона: – Таксито ще бъде при вас след пет минути, господине. Съжалявам за закъснението, но не разполагаме с други коли, които биха могли да пристигнат по-бързо. Благодаря ви, господине.

Тъкмо свърши разговора, и телефонът отново иззвъня.

– „Марконикарс“. Мога ли да ви помогна?

През входното антре се чу потропването на високите токчета по линолеума и първото момиче се върна обратно от кабинета на господин Фидлър.

– Управителят може да ви приеме сега, господине – каза ми тя.

– Благодаря – отвърнах и тръгнах по коридора към вратата в края.

Мъжът, който стана да ме посрещне и да се ръкува с мен, беше едър, добре скроен, градски мъж в средата на четирийсетте си години. Носеше очила с тежки черни рамки, имаше мека черна коса и твърди сини очи. Изглеждаше твърде силна личност, за да се задоволи да дреме в задния офис на таксиджийска фирма, прекалено силен за това служебно положение.

Почувствах как безпричинно сърцето ми подскочи и за миг ме обзе паника, като си представих, че той може би знаеше кой съм и какво се опитвам да направя. Но погледът му бе спокоен, делови и той само каза:

– Разбрах, че сте имали намерение да наемете група коли за сватба?

– Да – потвърдих и му разказах измислени подробности. Той си водеше бележки, допълни някои цифри, написа предварителна проектосметка и ми я подаде. Взех я. Почеркът му бе твърд, уверен и четлив. Подхождаше му.

– Благодаря ви – казах, – ще дам това на сестра ми и ще ви съобщя решението й.

Докато излизах от вратата му и я затварях зад себе си, отново го погледнах. Седеше зад бюрото си и ме гледаше през очилата с немигащи сини очи. Нищо не се четеше на лицето му.

Върнах се в предния офис и съобщих:

– Получих проектосметката, която ми трябваше. Благодаря ви за съдействието.

Тръгнах да си вървя и ми хрумна нова мисъл.

– Между другото, знаете ли къде бих могъл да намеря господин Клифърд Тюдор? – попитах.

Момичетата не се изненадаха от въпроса ми, но казаха, че не знаят.

– Мериголд би могла да го потърси заради вас – каза едната. – Ще я питам.

Мериголд завърши разговора си и се съгласи да помогне. Тя натисна превключвателя.

– До всички. Някой да е возил днес господин Тюдор? Обади се.

– Заведох го до гарата, Мериголд – обади се мъжки глас. – Хвана влака за Лондон.

– Благодаря, Майк – каза Мериголд.

– Познава всички гласове – с възхищение каза едно от другите момичета, – никога не им се налага да казват номера на колата си.

– Всички ли познават добре господин Тюдор? – попитах.

– Никога не сме го виждали – каза едното момиче, а и другите поклатиха глави в знак на съгласие.

– Той е от редовните ни клиенти. Винаги когато поиска кола, получава и после я записваме. Шофьорът съобщава на Мериголд къде го е закарал. Господин Тюдор има месечна сметка при нас, ние я изготвяме и му я пращаме.

– А ако предположим, че шофьорът откара господин Тюдор от едно място до друго и забрави да се обади на Мериголд? – попитах с неангажиращ тон.

– Не би трябвало да е толкова глупав. Шофьорите получават комисиони от редовните пътници. Вместо бакшиш, разбирате ли? Слагаме десет процента върху сметката, за да не караме постоянните клиенти да плащат бакшиши на шофьорите всеки пет минути.

– Добра идея – казах. – Имате ли много постоянни клиенти?

– Дузини – каза едно от момичетата, – но господин Тюдор е между най-добрите ни клиенти.

– А колко таксита има тук? – попитах.

– Трийсет и едно. Някои, разбира се, са в гаража за сервиз и понякога през зимата по пътищата поддържаме само половината. Конкуренцията от страна на другите фирми е голяма.

– Кой е собственикът на „Марконикарс“? – казах с небрежен тон.

Казаха, че не знаят и въобще не се интересуват.

– Не е господин Фидлър, така ли? – попитах.

– О, не – каза Мериголд. – Не мисля. Има президент, доколкото знам, но никога не сме го виждали. Господин Фидлър не може да заема такъв висок пост, защото понякога ме замества вечерите и през уикендите. Разбира се, и друго момиче идва да помага в почивните ми дни.

Внезапно като че ли всички разбраха, че това няма нищо общо със сватбата на сестра ми. Беше време да си тръгвам и излязох от стаята.

Стоях отпред на тротоара и се чудех какво да направя по-нататък. Срещу сградата имаше кафене и вече беше почти време за обяд. Пресякох широката улица и влязох вътре – миришеше на зеле и понеже бях изпреварил малко часа на обедната почивка, все още имаше свободна маса, близо до прозореца. През току-що праните, чисти пердета на кафене „Стария дъб“ можех добре да наблюдавам офиса на „Марконикарс“. И да видя какво щеше да се случи по-нататък.

Дебело момиче с недобре сресана коса бутна под носа ми листа с ястията. Погледнах го потиснат. Английска домашна кухня в най-обикновения й вид. Доматена супа, избор от пържена треска, наденици на скара, пържола или пай с бъбреци, а за десерт – пудинг с пудра захар и яйчен крем. Всичко беше направено без мисълта за теглото на един аматьор жокей. Поръчах си кафе. Момичето заяви твърдо, че не мога да си поръчвам само кафе по време на обяда, когато масите са нужни на по-сериозни клиенти. Предложих да платя за целия обяд, но да ми донесе само кафе и тя се съгласи, като определено ме взе за много ексцентричен.

Кафето, което ми поднесоха, беше учудващо силно и добро. Сигурно е било от първата цедка, помислих си, докато разсеяно наблюдавах входа на „Марконикарс“. Никой, будещ интерес, не влизаше или излизаше.

На етажа над офисите на фирмата за таксита имаше голям неонов надпис, който постоянно светваше и гаснеше, макар че в дневната светлина едва си личеше. Загледах се в него. По цялата дължина на сградата се четеше името Л. С. Пърт. От офиса на такситата бяха поставили по дължината на голяма витрина надпис „Марконикарс“, изработен в светложълто на черен фон, и докато гледах нагоре, забелязах, че на горния етаж също имаше табела, чиито бели букви информираха: „Дженкинс, шапки, търговия на едро“.

Общият ефект беше наистина колоритен, но едва ли архитектът от епохата на регентството е имал точно това предвид. Представих си го колко често се обръща в гроба си и дори се усмихнах, когато един глас внезапно произнесе:

– Вандализъм, нали?

Жена на средна възраст бе седнала на масата ми, докато зяпах през прозореца. Имаше нещо печално в конското лице без грим, в страховитата кафява шапка, която допълнително я състаряваше, и в наивния, открит поглед. Кафенето се пълнеше и вече не можех да пазя масата само за себе си.

– Наистина озадачаващо е – съгласих се.

– Не бива да се позволяват такива неща. Всички стари къщи в района бяха изтърбушени и превърнати в офиси и сега изглеждат направо отвратително. Членувам в група за опазване на архитектурата – сподели тя тържествено – и подготвяме петиция, призоваваща хората да спрат да развалят хубавите сгради с ужасни рекламни надписи.

– Имате ли успехи в това отношение? – попитах.

– Немного, страхувам се. – Тя изглеждаше потисната. – Очевидно хората не се интересуват. Бихте ли повярвали, половината от хората в Брайтън не знаят как изглежда къща от периода на регентството, като през цялото време са заобиколени от тях? Погледнете квартала отсреща с всички тези надписи и реклами. И онзи неон – гласът й трепна от вълнение – е последният удар. Поставиха го само преди няколко месеца. Изпратихме им петиция да го свалят, но те не желаят.

– Това е доста обезкуражаващо – казах, без да свалям поглед от вратата на „Марконикарс“. Двете машинописки излязоха и като си бъбреха, тръгнаха надолу по пътя, следвани от още две момичета, очевидно от по-горните етажи.

Съседката ми по маса говореше между две лъжици доматена супа.

– Никак не сме доволни от Пърт, защото никой, заемащ отговорен пост там, не поиска да се срещне с нас, а хората в офисите казваха, че не могат да свалят неоновия надпис, защото не бил техен, поради това трябвало да се срещнем лично със собственика. – Открих, че симпатизирам на невидимия собственик на „Пърт“ в неговото нежелание да се срещне с хората от групата по опазване на архитектурата. – По-рано беше също зле, когато имената им бяха изрисувани по прозорците, но неонът… – Очевидно думите не можеха да изразят цялото й негодувание.

И Мериголд отиде да обядва. Последваха я четирима мъже. Никой не влезе вътре.

Отпивах от кафето си, без да обръщам внимание на дамата на средна възраст, която безмилостно пилеше слуха ми. Най-после се отказах. Взех влака обратно до колата си и подкарах към Лондон. След дългия следобед в офиса тръгнах към къщи в най-натоварения час на движението. При дългите спирания пред кръстовищата и завоите започнах да мисля не за загадката около Бил, а за проблемите на Джо Нантуич.

Разсъждавах върху неговите „задържания“, омразата му със Сенди Мейсън, изпадането му в немилост пред Тюдор и неясните заплашителни писма до него. Размишлявах за вътрешните проблеми на стаята с кантара, където само коняри, жокеи и служебни лица можеха да влязат, за да стигнат съблекалните, докато треньорите и собствениците се тъпчеха само пред нея: там, където журналистите и зрителите въобще нямаха достъп.

Ако се вярваше на записката „Болингброк, тази седмица“, Джо вече бе получил наказанието си, защото седмицата всъщност беше минала. Затова предположих, че ще го видя жив и здрав в Бристол следващия ден, макар и в немного добро настроение. Когато вече стигах апартамента си, знаех, че бих могъл да му кажа кой му праща тези бележки, макар че не бях сигурен дали ще го сторя.

Сънят понякога помага по много странен начин за разгадаване на объркан пъзел. Когато в сряда вечер си лягах, мислех си, че съм прекарал една повече или по-малко безплодна сутрин в Брайтън. Но в четвъртък сутринта се събудих с едно име в главата си и със съзнанието, че съм го виждал и преди това на определено място. Слязох по стълбите по халат до бюрото на Бил и взех билетите за залагане, които бе запазил за Хенри. Разрових ги и открих това, което ми трябваше. Три от тях носеха името Л. С. Пърт.

Обърнах ги обратно. Отзад Бил бе надраскал с молив името на един кон, размера на залога си и датата. Винаги беше така методичен. Занесох всички билети горе в стаята си и погледнах в специалния дневник на състезанията. Припомних си редица реплики по време на различни разговори. И внезапно много неща ми се изясниха.

Но все пак недостатъчно, недостатъчно.