Текст книги "Фаворит"

Автор книги: Дик Франсис

сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 18 страниц)

Таксиджиите минаха на отсрещната страна на шосето и спряха извън пътя на около двайсет и пет метра разстояние. Шофьорите излязоха и шумно затвориха вратите. Рискувах и погледнах към тях – бяха запалили цигари, облегнати небрежно върху колите, и си бъбреха. Чувах шума от гласовете им, но не разбирах какво си казват.

Не бяха видели нито мен, нито Адмирал. Все още. Но изглеждаше, че не бързат да си тръгват. Погледнах часовника си. Беше шест часът. Час и половина, откакто бях напуснал хиподрума. Нещо по-важно – оставаше само един час дневна светлина. Когато мръкнеше, нямаше да мога да се придвижвам повече с Адмирал и трябваше да прекарам цяла нощ в гората, защото не можех да прескоча ограда, ако той не можеше да я види. Чу се внезапно пращене в едно от такситата. Шофьорът мушна ръката си през прозореца и извади микрофон, свързан с кабел. Говореше от разстояние, така че този път успях да го чуя.

– Аха, точно, покрихме шосето. Не, не е минавал още… – Дочу се някакво бръмчене по радиото на таксито и шофьорът отвърна: – Да бе, сигурен съм, ще ви съобщя на секундата, когато го забележим. – Върна обратно микрофона в таксито.

В мен бавно започна да се ражда идея как да използвам преследването, което бях предизвикал.

Но всяко нещо по реда си, помислих си; бавно започнах да пълзя заднишком между дърветата, като се държах ниско към земята и навеждах надолу лице. Бях оставил Адмирал доста навътре в гората и сега бях сигурен, че таксиметровите шофьори не са го забелязали. Не беше много удобно да се придвижвам по корем, но знаех, че ако стана, таксиджиите щяха да ме забележат между голите стволове на дърветата. Когато най-после се изправих на крака, костюмът ми беше целият в кафеникава мърсотия, набоден с борови иглички. Изтръсках полепналите боклуци, доколкото можах, стигнах до Адмирал и му развързах юздите.

На дневна светлина все още можех да зърна между стволовете на дърветата двете проблясващи таксита на шосето и фигурите на двамата шофьори, но бях сигурен, че те не могат да ме видят. Тръгнах на запад, успоредно на шосето, на известно разстояние от него. Според мен бях изминал около петстотин метра, когато видях още една кола на „Марконикарс“, паркирана встрани от пътя. Върнах се назад и насъбрах наръч сухи клонки. Някъде в средата между спрелите таксита, откъдето не се виждаха, заведох Адмирал до телената ограда, за да може да я погледне. Въпреки че беше съвсем проста, беше трудно да се забележи в сянката, хвърляна от дърветата. Поставих малко сухи клонки, опрени на долния ред на телта, за да се вижда по-ясно; после скочих на гърба на коня, отдалечих го малко от оградата и зачаках да мине някоя тежка машина. В тихия въздух чаткането на подкови по асфалта щеше да се чуе ясно и не исках таксиджиите да разберат, че пресичам шосето. Колкото по-дълго смятаха, че съм в боровата горичка, толкова по-добре. Само че не знаех колко дълго такситата щяха да останат паркирани и дланите на ръцете ми се навлажниха от напрежение.

Мина мотоциклет и си наложих още да чакам; после се зададе голям камион, натоварен с празни бутилки от мляко, и с дрънчене мина от дясната ми страна. Не можеше да бъде по-добре. Когато избръмча край мене, пришпорих Адмирал напред. Той не закачи сухите клонки, които бях разположил на оградата, прехвърча до тревистата ивица, на три скока премина асфалта и за секунди бяхме в безопасност сред зеленината на отсрещната страна. С дрънчене млекарският камион се загуби от погледа ми. Зад първия голям храсталак скочих от коня и надникнах към пътя.

Бях минал точно на секундата. Една от колите на „Марконикарс“ се движеше бавно в облака дим, оставен от млекарския камион, и главата на шофьора беше обърната към гората, която току-що бях напуснал.

Ако един шофьор мислеше, че съм все още сред боровете, така мислеха всички. Отведох Адмирал по-далеч от шосето, където вече спокойно можех да го яхна, после скочих на гърба му и го подкарах в бавен тръс. Тук почвата беше значително по-неравна, с ями и хълмчета, с къпинаци и коренища и кафяви останки от миналогодишни листа, така че оставих коня да избира пътя си, докато размишлявах какво трябваше да сторя по-нататък. След малко той мина на бавен ход и аз го оставих така, защото ако крайниците му бяха толкова натежали като моите, по-скоро трябваше да пълзи.

Доколкото разбирах, движехме се на запад, обратно по посоката, от която бях дошъл. Ако има едно нещо сигурно в Англия, то е, че след като се движите по права линия – в каквато и да е посока, – не след дълго ще се натъкнете на път и бях минал по-малко от два километра, когато стигнах до следващия. Без да се приближавам плътно, поех покрай него на север.

Сега аз преследвах плячка. Едно такси, откъснато от стадото.

Адмирал напредваше тихо през дебел килим от сухи листа, когато внезапно долових познатото ми вече бръмчене на радиостанцията на „Марконикарс“ и отговарящия глас на шофьора. Спрях след две крачки, слязох от коня и завързах Адмирал на близкото младо дърво. После се закатерих нагоре между клонаците.

Някъде напред мярнах бял пътен знак, а до него беше спряло такси, от което се виждаше само покривът и горната половина на стъклата. Останалото беше скрито от погледа ми от храсталаци, дървета и други ниски растения, които образуваха зелена стена пред мен. Встрани вдясно се издигаше старата ми приятелка – боровата гора, тънеща вече в тъмнозелени окраски.

Слязох от дървото и проверих в джоба си дали малкият топуз от монети беше още там. Открих също две бучки захар, които дадох на Адмирал. Той разтвори шумно ноздри и близна ръката ми. Потупах го нежно по врата и благослових Сила, че ми го е дала.

При толкова добро укритие бе сравнително лесно да приближа кръстовището, без да бъда забелязан, но когато от един гъсталак вече можах добре да огледам колата, оказа се, че шофьорът не е вътре. Той беше младолик мъж, с жълтеникаво лице, в светлосин костюм и стоеше гологлав на средата на кръстовището с разкрачени крака, като подрънкваше някакви монети в джоба си. Огледа се във всички посоки, не видя нищо и се прозя.

Радиото изпращя отново, но шофьорът не го забеляза. Имах намерението да се прокрадна до колата му и да го поваля в безсъзнание, преди да успее да подаде знак за тревога; сега обаче изчаквах, като го проклинах, а той си седеше там и си чоплеше носа.

Изведнъж забързано пое към мен.

За миг си помислих, че ме е видял, но не беше така. Той заобиколи един голям къпинак близо пред мен, обърна се с гръб към скривалището ми и започна да се облекчава. Не изглеждаше много честно да се напада човек в такъв момент и осъзнавах, че се усмихвам, докато излизах от шубрака, но това не беше възможност за изпускане. Направих три бързи крачки, завъртях завързаната в чорапа топка монети и здраво я стоварих върху тила му. Свлече се без звук на земята.

Мушнах ръце под мишниците му и го завлякох навътре, където беше Адмирал. Като действах колкото се може по-бързо, съдрах кафявия кант от ръба на конското покривало и го пробвах на здравина. Изглеждаше достатъчно здрав. Извадих джобното ножче от панталона си, разрязах лентата на четири части и завързах глезените и коленете на шофьора с две от тях. После го замъкнах по-близо до дървото и вързах отзад китките му. С четвъртото парче за по-сигурно го привързах към ствола на дървото.

Опипах джобовете му. Единственото му оръжие беше метален бокс с шипове, който прехвърлих в собственото си яке. Започна да се пробужда. Погледът му тъпо зашари между мен и Адмирал и после устата му зяпна, когато разбра кой съм.

Не беше голям мъж на ръст, а сега разбрах – и на смелост. Видът на коня, извисяващ се над него, очевидно го безпокоеше повече, отколкото това, че бе овързан или имаше цицина на главата.

– Ще ме смачка – измуча той, като уплашено сви назад устните си, разкривайки пожълтели от никотина евтини изкуствени зъби.

– Много внимава, когато стъпва – отвърнах.

– Махни го настрани, махни го веднага! – викна той. Адмирал започна неспокойно да помръдва заради шума.

– Пази тишина и нищо няма да ти направи – казах остро на шофьора, но той не ми обърна внимание и отново завика. Безцеремонно натъпках носната си кърпа в устата му, докато очите му се изцъклиха.

– Сега млъквай! – казах. – Ако не мърдаш, няма да те нарани. Ако шаваш, ще го уплашиш и може да те настъпи. Разбираш ли?

Той кимна. Махнах носната си кърпа от устата му и той започна да се заканва, но сравнително тихо.

Успокоих Адмирал и удължих въжето, с което бе завързан, така че да може да пощипва трева. Започна кротко да си пасе.

– Как се казваш? – попитах таксиметровия шофьор.

Той плю и не каза нищо.

Повторих въпроса си и той рече:

– Какво общо, по дяволите, има това с теб?

Държах много да зная името му и освен това бързах.

Без да чувствам угризения на съвестта, взех поводите на Адмирал и го обърнах така, че шофьорът можеше отблизо да гледа мощната му задница. Новопоявилата се съпротива на моя пленник изчезна моментално. Отвори уста да викне отново.

– Не го прави – казах, – помни, че може да те ритне, ако вдигаш шум. Сега, как ти е името?

– Джон Смит.

– Опитай отново – рекох, като приближих Адмирал със стъпка по-близо.

Таксиджията се предаде напълно, устата му затрепери и на челото му изби пот.

– Блейк – измърмори той.

– Малкото ти име?

– Кории. Това е нещо като прякор – очите му страхливо бягаха между мен и задните крака на Адмирал.

Зададох му няколко въпроса за работата с радиостанцията, като държах коня подръка. Когато научих всичко, което ме интересуваше, развързах юздите от дървото и ги закачих на един клон на два метра встрани, та ако случайно се стъмнеше, конят да не може случайно да настъпи таксиметровия шофьор.

Преди да ги напусна, за последен път предупредих Блейк:

– Не викай за помощ. Първо, никой няма да те чуе тук, а, от друга страна, ще разтревожиш много животното. Той е гладен, което означава нервен, ако смяташ, че така е по-ясно за теб. Ако запищиш за помощ, конят е достатъчно силен, за да скъса юздите и да се нахвърли върху теб. Мълчи си и той ще си стои на мястото. Схвана ли? – Знаех, че ако Адмирал скъса юздите, нямаше да се нахвърли върху мъжа, но Блейк не го знаеше. Той кимна, тялото му се изпъваше от страх и притеснение.

– Няма да те забравя – рекох, – няма да прекараш тук цялата нощ. Не че ме интересуваш толкова, но конят трябва да бъде прибран в конюшнята.

Адмирал беше навел глава към тревата. Потупах го по хълбоците, уверих се, че възлите по тялото на скапания духом шофьор са все така здрави, и бързо си проправих път през храстите към таксито.

Пътният знак беше от съществено значение, защото трябваше да се връщам километри в непозната гориста област, за да го открия. Записах си всички имена и километражи в четирите направления, за да бъда по-сигурен. После влязох в таксито и заех шофьорското място.

Вътре в колата човек можеше да чуе радиото като глас, а не като неясно пращене. Приемникът беше постоянно включен, така че всеки шофьор можеше да чуе всички съобщения и да отговори от таксито до базата и обратното.

– Сид се обажда – чух мъжки глас, – няма и следа от него. Минах около три километра по пътя нагоре по цялото протежение на гората, където се намира. Кълна се, че не е пресичал тук. Движението е доста плътно, за да премине бързо. Сигурен съм, че ще го забележа, ако се опита. Гласът на Сид излизаше от високоговорителя слаб и тънък, като по телефона, и той говореше спокойно, сякаш ставаше дума за загубено куче.

Запалих колата, докато той говореше, преместих лоста на скоростите и се спуснах по шосето в южна посока. Току-що дневната светлина беше почнала да отслабва – половин час здрачаване, после десет минути сумрак. Натиснах с крак газта.

За известно време разговорите по радиото замряха. После някой се обади:

– Трябва да бъде намерен преди мръкване.

Макар че полу се надявах, полу го очаквах, съскащият, лишен от тембър шепот ме накара да се размърдам в седалката си. Сграбчих силно кормилото и мускулите около очите ми се свиха. Гласът беше толкова близко, като че ли опасността отново надвисваше право над мен, и за да се уверя в противното, погледнах наоколо пустата област и назад в огледалото към празния път зад мен.

– Правим всичко, което можем, сър – каза почтително тих глас. – Обикалям вече час нагоре-надолу това проклето шосе. Четири километра нагоре, четири – надолу. Всички паркирани коли в моя сектор са на позиция.

– Колко от вас имат пистолети? – попита шепотът.

– Общо четирима, сър. Бихме могли да осигурим и повече, за да бъдем по-сигурни с него.

За момент настъпи тишина. После съскащият глас рече:

– Имам един, но нямате време, за да дойдете да го вземете. Трябва да се оправяте с това, което ви е подръка.

– Да, сър.

– Внимавайте, всички шофьори. Търсете коня. Стреляйте по коня. Мъжът не трябва да бъде открит с куршуми в тялото. Разбрахте ли?

Няколко гласа хорово потвърдиха.

– Флетчър, повтори нарежданията.

– Веднага щом го видим – започна възпитано шофьорът, – независимо дали между дърветата или на открито, стреляме по коня. Викаме колегите, преследваме и залавяме човека. После го… хм… задържаме, ако е необходимо, вкарваме го в една от колите и чакаме указанията ви.

На половината от тази рецитали на плана за залавянето ми разпознах гласа. Издаде го учтивият начин на говорене. Бях го чул на шосето край Мейдънхед, като ме подлъгваше с измамна любезност в отворения капан; това беше шофьорът на конското фургонче. Флетчър. Запомних името.

Внезапно, като че ли някой бе завъртял ключ, в главата ми просветна и си спомних препятствието в Бристол. Спомних си падащия дъжд върху лицето ми и сивотата, обгръщаща всичко наоколо. Ясно си спомних шофьора на конския фургон, който режеше металната жица от препятствието, като я навиваше и я окачваше на рамото си.

Имаше и нещо друго също… но преди да мога да се добера до него, стигнах до знак „стоп“ пред главен път. Завих наляво от пустото шосе в гъстия поток на движението и започнах да гледам за знак, от който да разбера колко далеч съм от Брайтън. След километър забелязах един. Двайсет километра. Да кажем, около двайсет минути от мястото, където се намирах.

Замислих се отново за препятствието в Бристол, но паметта ми отново бе засенчена и сега дори не бях сигурен дали има някаква празнота. Пръстите ми несъзнателно пробягаха по белега на бузата ми и го попипаха внимателно, но това беше жест, който се бях уловил веднъж-дваж, че правя, без да му отдавам значение. Освен това предстоящите минути изискваха цялото ми внимание.

По пътя към Брайтън слушах репликите на съскащия шепот. Тонът се повишаваше, гласът ставаше все по-напрегнат и по-агресивен. Отначало го сметнах за любопитно – да наблюдаваш преследване на човек, чиято цел си самият ти, – но след няколко минути привикнах и започнах да му обръщам по-малко внимание, което за малко не ме доведе до катастрофална грешка.

– Имате ли да ми докладвате нещо, двайсет и три? – попита съскащият глас. Отговор по радиото не последва. Почти не обръщах внимание на въпроса. Гласът повтори по-остро: – Двайсет и три, Блейк, имаш ли нещо за докладване?

Върнах се рязко към действителността. Грабнах микрофона, щракнах ключа и казах:

– Не – със скучаещ носов глас.

– Следващия път отговаряй по-бързо – каза строго гласът. Очевидно проверяваше дали всички таксита са на местата си, защото продължи да разпитва други трима шофьори дали имат нещо да докладват. Благодарих на Бога, докато изключвах микрофона, че трябваше да имитирам гласа на Блейк само за секунда, защото всеки опит за разговор би ме разкрил. Оттук нататък се вслушвах по-внимателно в размяната на реплики по радиостанцията.

Шептящият глас започна да придобива някои характерни особености, докато се избистри в маниер на изразяване, който ме притесни и раздразни отначало, защото не можех да си спомня къде съм го чувал и от кого.

После разбрах. Накрая разбрах със сигурност.

Може да започнеш с план, за който мислиш, че ще стигне границите на собствените ти възможности; а после си принуден да правиш повече, много повече. Веднъж си намерил пролуката, след това тя става все по-широка. Напрягаш мускули, кръвта ти завира… напрягаш сили до сетен предел. Това не е като в пиесите на Бил Шекспир, където понякога нещата стават ясни с две думи.

Навлязох в предградията на Брайтън замислен дълбоко.

Шестнадесета глава

Ако шофьор на такси попита къде е полицейският участък, това би предизвикало съмнение дори у слабоумен човек. Паркирах таксито в една странична улица и се забързах към ъгъла, за да науча посоката от най-близкия магазин. Оказа се магазинче за тютюн и цигари, и то достатъчно пълно, така че се наложи да разпитам един от клиентите, възрастен мъж с воднисти очи и платнена шапка. Той ми обясни достатъчно ясно, макар че често подсмърчаше.

– В беда ли си изпаднал, приятел? – попита ме той, като оглеждаше изпомачкания ми, покрит с прах костюм, докато му благодарях.

– Загубих си кучето – оправдах се с най-невероятната причина, която можах да измисля в момента.

Воднистите очи загубиха интерес. Върнах се бързо до таксито и заварих две момчета да слушат радиостанцията със зяпнали уста. Вмъкнах се вътре, намигнах им и рекох:

– Това е най-страшната история в детския час, нали? – Малките им лица просветнаха и те се усмихнаха.

Потеглих. Съскащият глас казваше:

– …на всяка цена. Не се интересувам как ще го сторите. Не трябва да се измъкне. Ако го хванете жив, ще трябва да го убиете. Но без куршуми.

– Ще бъде по-сигурно, ако ни позволите да го застреляме, сър – обади се възпитаният глас на Флетчър.

Като се водех по указанията на стария господин, открих без затруднение полицейския участък. Когато минавах покрай него, вътре вече светеха лампи. Бързо се свечеряваше.

Обиколих полицейския участък, докато намеря подходящо тихо местенце на стотина метра разстояние. После спрях близо до бордюра. Включих мигащите светлини и вдигнах прозорците. Радиото продължаваше да пращи и мъжът със съскащия глас не можеше вече да сдържа гнева си. За сетен път чух как отказа на молбата на Флетчър да им позволи да стрелят, ако ме забележат. После с гадна усмивка затръшнах вратата и закрачих към участъка.

Спомних си, че офисът на „Марконикарс“ беше на разстояние около километър от мястото, където се намирах сега. Вървях, почти подтичвах, като междувременно се оглеждах за телефон. Уличните лампи светнаха и крушките бледо заблестяха в настъпващата нощ.

Червената телефонна кабина, поставена пред пощенски клон, беше осветена отвътре и макар разумът да ми подсказваше, че в момента не съм в опасност, инстинктът ме караше да се крия на тъмно. Съскащият глас очевидно не се бе отразил добре на нервите ми.

Макар да знаех, че оттук не могат да ме забележат от офиса на „Марконикарс“, с усилие на волята влязох в телефонната будка. Помолих централата да ме свърже с полицейския участък в Мейдънхед и незабавно се обади дежурният сержант. Каза ми, че инспектор Лодж си е тръгнал преди час, и след малко настояване ми довери домашния му номер. Благодарих му и окачих слушалката.

Като треперех от бързане, набутах още монети в автомата и помолих оператора за новия номер. Звъня дълго. Сърцето ми се смъкна в гащите, защото, ако не намерех Лодж, губех възможност да се справя с „Марконикарс“, както ми се искаше. Накрая някой вдигна слушалката. Женски глас.

– Инспектор Лодж? Секунда, да погледна дали е тук.

Кратка пауза и накрая се обади познат глас.

– Господин Йорк?

Обясних му накратко какво се бе случило.

– Оставих таксито на стотина метра от градското полицейско управление тук. Бих искал да звъннете на полицията в Брайтън и да откриете някой отговорен човек, който би се заел с проблема. Кажете им да слушат внимателно радиостанцията в таксито. По нея говори приятелят ни със съскащия глас и дава указания на шофьорите как да ме убият. Мисля, че това ще е достатъчно, за да се справят с „Марконикарс“ веднъж и завинаги. Един от шофьорите, който ме преследва, се казва Флетчър. Същият караше конския фургон край Мейдънхед и същият опъна металната жица, когато паднах в Бристол. Спомних си за това. Може би е извършил същото и за Бил Дейвидсън, не мислите ли?

– Да, може би е така. Къде се намирате сега? – попита Лодж.

– В една телефонна кабина – отвърнах.

– Добре, върнете се в таксито и чакайте, докато звънна на полицията в Брайтън. Наистина не разбирам защо лично не отидете там и не им обясните от първа ръка случилото се.

– Мисля, че ще има повече тежест, ако съобщението дойде чрез вас. Освен това… – прекъснах, защото нямах намерение да обяснявам на Лодж какво точно щях да свърша след разговора ни. – Също така кажете на брайтънската полиция – допълних, – че няма да бъда в таксито. Имам да проведа още няколко телефонни разговора… хм. Трябва да се обадя на Сила, че ще закъснея, и подобни неща. Но вие няма да се бавите, нали? Господин Клод Тивъридж няма да говори вечно, особено след като се стъмни съвсем.

– Веднага звъня – обеща Лодж и затвори. Направих същото и излязох на улицата.

Продължих пътя си, като пресмятах колко време има, преди Лодж да изпрати полицаи от Брайтън в офиса на „Марконикарс“. Първо трябваше да им позвъни и да им даде достатъчно подробно обяснение за това, което ставаше. После трябваше да намерят таксито, да изслушат известно време радиосъобщенията и да получават бърз запис на това, което са чули, за да бъде представено в съда като доказателство, че цялата организация е незаконна. Малко след това щяха да почнат издирването на притежателя на съскащия глас. Десет минути, ако действаха много бързо; може би по-реалното беше четвърт час.

Когато видях офиса на „Марконикарс“, се скрих внимателно в сянката на сградите, за да не ме забележат отвътре. Улицата беше почти пуста и на отсрещния тротоар кафене „Стария дъб“ беше вече затворено. През витрината можех да видя пухкавата келнерка, която уморено обръщаше старите дъбови столове върху старите дъбови маси.

Пред мен до бордюра беше паркирана малка черна кола. Погледнах я с любопитство, после се спрях, внезапно разбрал нещо. Нарочно не съобщих на Лодж чие лице свързвам със съскащия глас, макар че знаех, че трябваше да го сторя. Видът на колата му, паркирана открито на двайсетина метра от вратата на „Марконикарс“, ми даваше възможност да уредя нещата, както ми диктуваше съвестта. Вдигнах капака на колата, отвинтих горната част на делкото и мушнах чукчето в джоба си. Каквото и да се случеше, това нямаше да осигури бързото оттегляне на господин Тивъридж.

В офиса на „Марконикарс“ не се виждаха светлини, не бе осветен и горният етаж. Неоновият знак „Л. С. Пърт“ светеше неуморно на равни интервали от по две секунди, като пилееше съобщенията си по пустия път. Единственият играч наблизо, помислих си, бях самият аз.

Като стигнах до витрините на „Марконикарс“, се приведох под рамката и минах колкото се може по-близо до стената. Външната врата беше затворена, но не и заключена. Пристъпих много тихо във входното помещение, като оставих вратата отворена след мен. Тишината в сградата беше доста потискаща и в една секунда страх ми хрумна, че ще е по-добре да изляза обратно на улицата и да чакам като приличен гражданин полицията.

Пристъпвайки внимателно, преминах помещението и долепих ухо до вратата на кабинета на господин Фидлър. Не чух нищо. Отворих я безшумно и надникнах вътре. Помещението беше мрачно и тихо. После опитах вратата вляво, водеща към задния офис, където през деня Мериголд властваше над операторския си радиопулт.

Нищо не се чуваше през дебелата врата, но когато я отворих един сантиметър, до ушите ми достигна слаб шум. В офиса нямаше никой. Тихо се промъкнах.

Бръмченето идваше от радиостанцията. Червена глим лампа на панела показваше, че тя е включена, и под една клапа се процеждаше тънък лъч синьо-бяла светлина. Микрофонът си беше на мястото, окачен отстрани.

Изпитах болезненото чувство, че може би птичката е отлетяла, докато се бях обаждал на Лодж и бях изминал километъра от таксито дотук; после си спомних за колата отвън и в същото време, като гледах какви проводници излизат от радиостанцията, забелязах тънък, изолиран с пластмаса кабел, който водеше по стената нагоре към тавана.

Като се молех стълбите на старата сграда да не скърцат, тихо и бързо се изкачих нагоре и притиснах ухо до вратата на главния офис на „Л. С. Пърт“. Пред носа ми имаше надпис, изрисуван с големи букви. „Влезте, моля“ – гласеше.

Заради солидното качество на вратата от епохата на регентството можех да доловя само гневен съскащ звук, но този път шепотът ми бе така познат, че трите сантиметра махагоново дърво не можеха да го прикрият.

Той беше вътре.

Косата на тила започна да ме сърби.

Прецених, че са изминали седем или осем минути, откакто говорих с Лодж. Ако исках да дам възможност на полицията в Брайтън да намери таксито и да запише нещо от това, което щяха да чуят по радиото, не трябваше да рискувам да прекъсвам съскащия глас твърде скоро. Но също така не можех и да стърча тук, докато полицията пристигнеше. Заставих се да броя бавно до сто и това бяха най-дългите три минути в живота ми. После избърсах дланта си в панталона и внимателно хванах филигранната стъклена брава на вратата.

Натиснах я тихо и отворих на няколко сантиметра вратата.

Гледах право в неосветената стая. Той седеше на едно бюро, обърнат с гръб, към мен, и като че ли гледаше към улицата. Неоновата реклама примигваше пред прозореца и периодично осветяваше сумрачните й форми в червено. Червени отблясъци пробягваха по алуминиевите пепелници и се плъзгаха по металните ръбове на канцеларските шкафчета. Ред черни телефони, наредени като армия на едно дълго бюро, хвърляха интересни, ъгловати сенки върху стената.

В следващите секунди съскащият шепот загуби част от безплътната си заплаха, макар че това, което произнасяше в момента, беше почти истерично агресивно.

Очевидно отворената врата не бе предизвикала въздушно течение, защото човекът на бюрото продължи да говори в микрофона, без дори и да подозира, че стоя зад гърба му.

– Убийте го, убийте го – каза той. – Ликвидирайте го. Той е някъде там, в гората. Той е животно. Преследвайте го. Обърнете колите към гората и осветете терена. По-добре тръгнете да претърсвате между дърветата. Флетчър, организирай ги. Искам Йорк мъртъв, и то бързо. Застреляйте го. Смажете го.

Мъжът спря за момент и се закашля, като че ли нещо бе заседнало на гърлото му. Ръката му се протегна към чаша с вода и той отпи.

Гласът на Флетчър прозвуча тънко през един високоговорител на бюрото.

– Не сме забелязали и следа от него, откакто навлезе в горичката. Допускам, че може би е минал незабелязано край нас.

Мъжът на бюрото се разтресе от ярост. Отново започна да шепне с груб, изпепеляващ тон.

– Ако се измъкне, ще си платите. Ще си платите, казвам ви. Искам го мъртъв. Искам го смазан. Каквото искате направете с него. Използвайте веригите и боксовете с шипове. Разкъсайте го на парчета. Помнете, че ако оцелее, това е край за всички ни. – Шепотът прерасна в нормален тон, после в някакъв задушаващ се крясък. – Изтръгнете му червата… смажете го… унищожете…

Продължи известно време да измисля по какъв начин би трябвало да бъда убит, докато стана ясно, че мозъкът му вече не е съвсем наред.

Внезапно реших, че съм слушал достатъчно. Отворих широко вратата, натиснах с пръст ключа и запалих лампите. Изведнъж стаята бе обляна в ярка светлина.

Мъжът на бюрото се обърна рязко и ме зяпна.

– Добър вечер, чичо Джордж – казах тихо.

Назад к карточке книги "Фаворит"