Текст книги "Фаворит"

Първа глава

Смесен мирис на потен, разгорещен кон и студена речна мъгла ме удари в носа. Наоколо се разнасяше само плясък на камшици, тропот от копита и от време на време – металното чаткане на конски подкови, удрящи се една в друга. Зад гърба ми препускаха колона мъже, облечени като мен с бели копринени бричове и разноцветни куртки, а отпред – една фигура, открояваща се ярко в зелено и червено на фона на сивата мъгла – самотен ездач, стегнал силно юздите на коня си, за да прескочи преградата от брезови трупи, издигаща се на пътя му.

Всичко вървеше според предвижданията. Бил Дейвидсън беше на път да спечели деветдесет и седмата си гонка с препятствия, червеникавокафявият Адмирал за пореден път доказваше, че е най-добрият състезателен кон в кралството и аз, както често преди това, от няколко минути съзерцавах слетите силуети на гърбовете им.

Пред мен мощната задница на коня се напрегна и се стегна. Адмирал прескочи преградата с лекота като истински състезател от класа. И при това спечели още две дължини преднина, както установих, докато препусках подире му.

Бяхме в далечния край на хиподрума в Мейдънхед, на около осемстотин метра от финиша. Не можех и да се надявам, че ще ги догоня.

Февруарската мъгла се сгъсти. Ставаше все по-трудно да се вижда по-далеч от следващото препятствие, а притихналата обгръщаща ни белота още по-плътно ни затваряше – всеки ездач бе потънал в своя самотен кръг от ада. Скоростта беше единствена реалност. Финишът, тълпите, трибуните и разпоредителите, останали някъде назад в мъглата и едновременно с това очакващи пи невидими отпред, изглеждаха някак си нереални на тази пустинна отсечка, дълга повече от два километра.

В този тайнствен, откъснат от действителността свят всичко би могло да се случи. И то се случи.

Взехме първата част от завоя в далечната част на хиподрума и се приготвихме да прескочим поредната преграда. Бил се носеше на поне десет дължини пред мен почти без да полага усилие – обикновено рядко му се налагаше да се бори за победата.

Служител от хиподрума се запъти отвън към преградата и прекрачи вътре на пистата, потупвайки с ръка по брезовите трупи, после се измъкна обратно под перилата. Бил погледна през рамо към мен и зъбите му се белнаха в усмивка, когато с удоволствие установи колко съм изостанал. После се обърна напред към препятствието и премери на око разстоянието.

Адмирал прескочи без грешка преградата – вдигна се, за да покаже, че полетът не е само за птиците.

И падна.

С ужас видях как във въздуха панически ритат кафеникави конски крака. Конят се превъртя през глава, мярна ми се ярко облечената фигура на Бил, който изхвърча от най-високата точка на траекторията с главата напред, и Адмирал се сгромоляса отгоре му.

Без да мисля, автоматически свих надясно и пришпорих коня си. Докато прелитахме над преградата, се опитах да зърна Бил. Той лежеше на земята с протегната ръка. Очите му бяха затворени. Адмирал се беше стоварил по гръб върху корема му и се въртеше напред-назад в трескави опити да се изправи на крака.

Стори ми се, че видях нещо под тях – нещо нелепо, което не би трябвало да се намира там, – само че се движех твърде бързо и не можах да огледам добре.

Докато конят ми се отдалечаваше от преградата, стомахът ми се сви, сякаш ме сритаха. Това падане някак си твърде много приличаше на някакъв вид хитроумно убийство.

Огледах се през рамо. Адмирал най-после се изправи на крака и избяга, а служителят от хиподрума се приближи и се наведе над неподвижното тяло на Бил. Вниманието ми отново бе привлечено от състезанието. Бях излязъл начело и трябваше да задържа позицията си. Покрай мен откъм насрещното препятствие, където бе чакал, притича човек, облечен в черна униформа с бял колан – медикът от „Бърза помощ“. Отиваше да помогне на Бил.

Преведох коня си през следващите три препятствия без особена стръв и когато тълпата ме посрещна със смесени възгласи на изненада и разочарование, приех това за достатъчно приветствие към победителя. Прекосих финиша, потупах коня си по шията и огледах трибуните. Повечето глави бяха обърнати към последното препятствие и безуспешно търсеха в непроницаемата мъгла фаворита – Адмирал, коня, който не бе губил състезание през последните две години.

Даже симпатичната дама, чийто кон яздех, ме посрещна с въпрос:

– Какво се е случило с Адмирал?

– Падна.

– Излезе ни късметът – засмя се доволно госпожа Мървин.

Тя хвана юздите на коня и го поведе към навеса за разседлаване. Все още замаян от шока, се спуснах на земята и свалих коланите на седлото, без да усещам пръстите си. Тя потупа животното и оживено започна да ми разказва колко се радва, че е спечелила, как не го е очаквала и как все пак ни е провървяло, че поне веднъж и Адмирал се е препънал, въпреки че, разбира се, от друга страна, е много жалко.

Кимах и се усмихвах, без да й отговарям, защото отворех ли си устата, щях да изрека груби и жестоки думи. Реших да я оставя да се порадва – толкова рядко се случва. А и Бил можеше да оцелее.

Свалих седлото на коня, оставих цъфтящата от радост госпожа Мървин да приема поздравления и си проправих път към стаята с теглилките. Претеглиха ме – теглото ми беше наред, – отидох в съблекалнята и оставих ездитния си костюм и конските такъми на скамейката.

Пристигна Клем, прислужникът от хиподрума, който отговаряше за вещите ми – пъргав възрастен човечец, с обветрено лице и изпъкнали вени по ръцете.

Той взе седлото и прокара грижовно ръка по кожата. Този жест сигурно му беше навик от дългите години, прекарани в поддържане на меки, добре обработени кожи. Чувствителните му пръсти го галеха така, както друг би опипвал меката, свежа бузка на млада красавица.

– Честито – поздрави ме не особено зарадвано той.

Не ми беше до поздравления, затова го пресякох:

– Адмирал трябваше да спечели.

– Какво, падна ли? – попита загрижено Клем.

– Да – потвърдих и се замислих. Нещо не разбирах.

– Ас майор Дейвидсън какво стана? – поинтересува се Клем, който прислужваше и на двама ни. Известно ми бе, че в неговите очи Бил е почти бог.

– Не знам. – Само че много добре ми бе известно, че твърдата част на седлото го бе ударила право в корема заедно с цялата тежест на коня, препускащ с шейсет километра в час. Господ да му е на помощ, помислих си аз.

Облякох набързо якето си от овча кожа и се запътих към стаята на „Бърза помощ“. Бяла като платно, пред нея разтреперана чакаше съпругата на Бил, Сила, и се опитваше да събере цялата си смелост. Дребната й фигурка беше облечена в жизнерадостно розови дрехи, а на бухналите й тъмни къдрици бе кацнала предизвикателно шапка от норка – дрехи, предназначени за успех, а не за тъга.

– Алън! – облекчено изпъшка тя, когато ме видя. – В момента го преглеждат. Докторът ме помоли да изчакам тук. Според теб как е? Много ли е зле? – Молеше ме за утеха, а аз нямаше как да й я вдъхна. Прегърнах я през рамената.

Разпита ме за падането. Отговорих й, че от това, което съм видял, Бил вероятно е паднал на главата си и може би има леко сътресение.

Вратата се отвори и излезе висок, слаб, добре облечен мъж – лекарят.

– Вие ли сте госпожа Дейвидсън? – Сила кимна.

– За съжаление съпругът ви трябва да бъде откаран в болница. Не бива да го връщаме вкъщи, без да му направят рентгенова снимка.

Той се усмихна ободрително и Сила видимо се отпусна.

– Мога ли да го видя? – попита тя.

Докторът се поколеба, но накрая каза:

– Добре. Само че той е още в безсъзнание. Ударил си е главата. Не се опитвайте да го събудите.

Понечих да тръгна след Сила към болничната стая, но лекарят ме възпря.

– Вие май бяхте господин Йорк – сети се той. Беше ме преглеждал вчера след едно леко падане.

– Да.

– Познавате ли добре тези хора?

– Да. Общо взето, прекарвам с тях повечето време.

Лекарят присви замислено устни, а после каза:

– Нещата не отиват на добре. Проблемът не е в сътресението – има вътрешен кръвоизлив, разкъсан му е далакът. Обадих се в болницата да го приемат като спешен случай веднага щом стигнем.

Преди да е свършил, пристигна линейката. Наизскачаха хора, отвориха задната врата, извадиха носилката и я вкараха в стаята. Докторът влезе с тях. Скоро изнесоха Бил, придружен от Сила – с ясно изписани на лицето й дълбока тревога и опасения.

Мургавото, иначе усмихнато лице на Бил бе оросено от пот и изглеждаше безжизнено и посивяло. Поемаше си въздух на пресекулки, а ръцете му конвулсивно мачкаха одеялото. Най-зловещото беше, че все още бе облечен в шарения си екип в червено и зелено.

– Отивам с линейката. Ще дойдеш ли? – попита Сила.

– Участвам в последното надбягване. Ще дойда веднага щом приключа. Не се тревожи, ще се оправи.

Не бях убеден, тя също.

Линейката замина. Заобиколих сградата с теглилките, прекосих паркинга и се озовах на брега на реката. Темза бушуваше, придошла от наскоро разтопилия се сняг, песъчливо кафява, с петна от белезникава пяна. Водата извираше от мъглата на около стотина метра вдясно от мен, завиваше и с клокочене отново се скриваше в бялата пелена – неспокойна, разлюляна, без ясна посока, точно като мен.

В злополуката с Бил просто имаше нещо съмнително.

Преди време в Бъфало, когато още ходех на училище, учителят ми по математика загуби доста време (повече, отколкото ни се искаше тогава) да ни научи как да си вадим правилни заключения от наличните факти. И тъй като дедукцията му беше не само професия, но и хоби, понякога ни се удаваше да го подмамим и вместо с алгебрични или геометрични задачи да се занимаваме със загадките на Шерлок Холмс. Години наред благодарение на уроците му от училището излизаха випуски наблюдателни момчета, които със зорко око отбелязваха износените върхове на обувките на чистачката или викария, мазолите по пръстите на арфиста и печелеха всички състезания по математика.

И ето сега, седем години по-късно, на хиляди километри от онази обляна в слънце класна стая, зъзнейки в английската мъгла, си спомних за моя учител и направих равносметка на фактите.

И така, фактите… Адмирал, великолепният скачач, се засилва в прескок и се сгромолясва без абсолютно никаква видима причина. Служителят от хиподрума прекосява пистата и минава зад преградата от брезови трупи, докато ние с Бил препускаме към нея, но в това няма нищо необичайно. Аз прескачам препятствието и докато се опитвам да зърна Бил, в полезрението ми проблясва смътно някакъв метален сив предмет. Дълго премислях тези неща.

Заключението бе логично и направо трудно за вярване. Трябваше да се убедя обаче дали съм прав.

Върнах се да си прибера чантата и да се претегля за последната гонка, но докато наглася плоските парчета олово, определени от съдията да балансират теглото ми, по уредбата съобщиха, че състезанието се отлага поради сгъстяващата се мъгла.

Всички се втурнаха към съблекалните и започнаха да омитат безмилостно чая и кекса. Хапнах набързо няколко сандвича, докато се преобличах – от закуската беше минало доста време. Уговорих се с Клем да изпрати вещите ми в Плъмптън, където щях да се състезавам след четири дни, и се отправих на немного приятна разходка. Исках да огледам добре мястото на злополуката с Бил.

Разстоянието от трибуните до отсрещния край на хиподрума в Мейдънхед е доста голямо, ако вървиш пеша, и докато стигна, обувките, чорапите и крачолите ми подгизнаха от мократа трева. Беше студено и мрачно. Наоколо нямаше жива душа.

Препятствието – безобидно, лесно за прескок, направено от меки почернели брезови клони и около деветдесет сантиметра дебело при основата, се стесняваше почти наполовина при върха. Нямаше и десетина сантиметра на ширина. Просто най-обикновена, лека преграда.

Огледах земята наоколо – и там нищо особено. Пак се върнах при мястото за отскок. Нищо. Разгледах и участъка, насочващ коня към препятствието – онзи, откъм вътрешната страна на пистата, там, където Бил падна. Отново не открих нищо особено.

Само че намерих това, което търсех, под оградата от външната страна. Лежеше си почти незабележимо сред дългите стръкове трева, покрита със ситни капки роса, свито на кълбо, смъртоносно.

Метална жица.

Навита на руло, голямо около трийсетина сантиметра в диаметър, затисната с парче дърво, дълга сребристосива жица. Единият край бе увит здраво около маркиращия страничен стълб на пистата на височина около шестдесет сантиметра над препятствието толкова здраво, че не успях да го развържа с голи ръце.

Отново отидох до вътрешната страна на пистата и внимателно разгледах другия ограничителен стълб до преградата. На около шестдесет сантиметра над препятствието върху дървото се забелязваше дълбок белег. Някога стълбът бе боядисван в бяло и скорошната следа личеше ясно.

Не изпитвах никакво съмнение кой може да е вързал жицата над препятствието. Служителят от хиподрума. Човекът, когото със собствените си очи бях видял да преминава през полето зад препятствието. Същият, на когото разчитах да помогне на Бил, когато отминавах.

Хиподрумът на Мейдънхед е с дължина около пет километра. Състезателите минават два пъти по един и същ маршрут. При първата обиколка не бяха възникнали никакви проблеми при тази преграда. Деветте коня я прескочиха безпрепятствено, Адмирал се задържаше на трета позиция и изчакваше, а аз яздех редом с Бил и му обяснявах, че никак не си падам по климата в Англия.

При втората обиколка Адмирал вече водеше с няколко дължини. Очевидно, щом го е видял, че преодолява предишното препятствие, работникът е опънал жицата до вътрешния страничен стълб и здраво я е увил. Почти невидима, на шейсетина сантиметра над брезовите трупи, изпъната като струна, вероятно се е оказала точно пред гърдите на засиления за скок Адмирал.

Хладната пресметливост, с която бе извършено това злодеяние, ме изпълни с ярост. Не знаех, че това тежко чувство ще ме преследва седмици наред.

Когато се е блъснал в жицата, конят може би я е скъсал или пък тя се е развързала – нямаше как да узная със сигурност. Но ако се съдеше по факта, че се е навила на кълбо и няма откъснати парчета, можеше да се предположи, че при падането си конят е повлякъл по-хлабаво вързания край със себе си. Зад мен имаше още седем коня и никой от тях не пострада. Очевидно и те като мен бяха прескочили благополучно останките от заложения капан.

Напълно възможно бе да се приеме, че служителят по поддържането е абсолютно откачен – не беше съвсем изключено, – но в противен случай единственият логичен извод бе, че срещу коня и ездача му е извършено покушение. В този участък на Бил – точно според предвижданията бе излязъл начело – понякога му се случваше да води и с двайсет дължини, а зеленият и червеният цвят на екипа му лесно се различаваха дори и в мъглив ден като този.

Когато стигнах до тези заключения, тръгнах обратно. Започваше да се стъмва. Не бях усетил как минава времето. Възнамерявах да уведомя отговорника по надбягванията за откритието си, но когато най-после се добрах до централната сграда, всички с изключение на пазача си бяха заминали.

Пазачът – възрастен, кисел човек, който непрекъснато примляскваше с устни – ме уведоми, че не знае къде мога да открия отговорника по гонките. Видял управителя на хиподрума да потегля с колата си към града преди пет минути. Но не знаел къде отива, нито кога ще се появи отново. Затова пък имал да се грижи за цели пет отоплителни котлета, плюс централното, а пък мъглата влошавала бронхита му. И с тези думи пазачът се отправи бавно, но решително към потъналата в тъмнина централна трибуна.

Не знаех какво да правя. Смятах, че съм длъжен да разкажа на някое от длъжностните лица за откритието си. Но на кого по-точно? Разпоредителите, които присъстваха на днешните състезания, пъплеха някъде с колите си в мъглата на път за дома. Управителят си бе заминал, стаята на надзираващия гонките бе заключена. Сигурно щяха да минат часове, докато издиря някого и го убедя да се върне на хиподрума, да отиде по неравния терен до мястото на произшествието… После естествено щеше да има всякакви спорове, повторения, изявления. Изобщо нямаше да успея да се измъкна оттук.

А пък в момента Бил се бореше със смъртта в болницата на Мейдънхед и горях от желание да разбера дали ще спечели битката. Сила, на която бях обещал да отида там възможно най-скоро, я очакваха тягостни часове на мъчителна неизвестност. Вече бях закъснял достатъчно. Жицата, скрита в мъглата и здраво вързана за брезовия стълб, можеше да почака до утре. Бил обаче може би нямаше да ме дочака.

Ягуарът на Бил стоеше самотен на паркинга. Качих се в колата, включих светлините и фаровете срещу мъгла и потеглих. Завих вляво при входа, предпазливо изминах пет километра по шосето, отново свих вляво при реката, покриволичих из еднопосочните улици на Мейдънхед и най-после пристигнах в болницата.

В ярко осветеното преддверие щъкаха какви ли не хора, но никъде не открих Сила. Попитах портиера.

– Аа, госпожа Дейвидсън ли? Съпругата на жокея? Потърсете я в чакалнята. Четвъртата врата вдясно.

Така и направих. Първо забелязах огромните й очи и тъмните сенки, които се бяха появили под тях. По измъченото й лице не бе останала капчица кръв. Беше си махнала и кокетната шапчица.

– Как е той?

– Не знам. Единственото, което ми казват, е да не съм се тревожела. – Очите й се напълниха със сълзи.

Седнах до нея и хванах ръката й.

– Толкова ми олекна, като дойде, Алън – благодари ми тя.

Малко след това се появи млад лекар с увиснали на врата му слушалки.

– Вие сте госпожа Дейвидсън, нали… – поколеба се той. – Влезте при съпруга си.

– Как е той?

– Не е… много добре. Правим всичко възможно. Вие роднина ли сте? – обърна се към мен той.

– Приятел. Изчаквам да откарам госпожа Дейвидсън у дома.

– Аха. Ако искате, вместо да стоите тук, можете да се върнете. По-късно през нощта.

В думите му, внимателно подбрани и съвсем банални, имаше някакъв скрит подтекст. Вгледах се внимателно в лицето му и разбрах, че Бил си отива.

– Ще изчакам тук.

– Добре.

През следващите четири часа успях да изуча с най-големи подробности шарките на пердетата и драскотините по кафявия балатум. И през цялото време жицата не ми излизаше от ума.

Най-после се появи млада, красива, сериозна сестра.

– Моите съболезнования… Майор Дейвидсън почина.

Госпожа Дейвидсън искала да отида при него. Сестрата щяла да ме заведе при тях. Последвах я по дългите коридори, а после се озовах в неголяма бяла стая, където Сила седеше до някакво легло.

Тя ме погледна. Не беше в състояние да проговори.

Бил лежеше в леглото безжизнен, посивял и притихнал. Моят най-добър приятел. Бил.