Текст книги "Фаворит"

Седма глава

Националният ловен фестивал в Челгнъм започваше на втори март, вторник.

Предстояха три дни на най-престижни конски надбягвания и в оборите на хиподрума се събираха най-добрите състезателни коне. Пренасянето им от Ирландия ставаше с кораби и дори с товарни самолети; черни коне от мочурливите области, чиито свръхестествени крака бяха обвити в дебели, причудливи боти; светлокафяви и златисти кобили, печелили вече награди и жокейски купи зад Ирландското море.

Фургони за коне от Шотландия, Кент, Дейвън, от всички посоки се отправяха към Глочестър. Те превозваха победители от Големия национален фестивал, шампиони по надбягвания с препятствия, всепобеждаващи бегачи, превъзходни ловджии: аристокрацията между конете скачачи.

За тях специално бяха планирани четири големи гонки в рамките на три дни и всеки любител жокей от страната, който можеше да си изпроси, наеме или купи ездитно животно, бързаше към състезанията. Да участваш в Челтнъм беше въпрос на чест: една победа в Челтнъм беше незабравимо преживяване.

Любителите жокеи очакваха фестивала със страстен трепет.

Но един от тях, Алън Йорк, не изпитваше подобни чувства, докато влизаше в паркинга. Не мога да си го обясня, но за първи път шумът на събиращата се тълпа, напрегнатите лица и блясъкът на слънцето в студената и свежа мартенска утрин въобще не ме вълнуваха, дори не ме впечатляваше перспективата да яздя три добри коня по време на гонките.

Пред главния вход видях вестникаря, с когото бях говорил в Плъмптън. Беше нисичък, закръглен, дребен простоват мъж с големи мустаци и жизнерадостен характер. Видя ме, че приближавам, и ми подаде вестник.

– Добро утро, господин Йорк – каза ми той, – как намирате коня си днес?

– Можеш да заложиш нещо на него – отвърнах аз, – но не и ризата си. Ирландецът ще грабне първото място.

– А, вие ще се справите с него.

– Ами да се надяваме. – Изчаках, докато продаде вестник на възрастен човек с огромен бинокъл за конни надбягвания, и го попитах: – Спомняш ли си таксиметровите шофьори, които се сбиха в Плъмптън?

– Трудно могат да се забравят, нали? – Лицето му светна.

– Тогава ми каза, че едните идват от Лондон, а другите са от Брайтън.

– Да, така си е.

– Коя банда откъде беше? – попитах. Той ме погледна озадачен. – Имам предвид, знаеш ли кои са от Лондон и кои от Брайтън?

– О, разбрах. – Продаде още един вестник на две дами на средна възраст, навлекли дебели якета и раирани вълнени чорапи, и им върна рестото. После отново се обърна към мен. – Значи кой откъде е? Хм… Виждам ги доста често, знаете, ама те не са настроени приятелски. Не говорят много. Не са като частните шофьори, нали разбирате? Но ще позная бандата от Брайтън, ако ги видя. Познавам ги по лицата, нали разбирате? – Спря, за да извика с пълни гърди: „Миддей спешъл“, и в резултат на това продаде допълнително три бройки. Аз чаках търпеливо.

– Как ги разпознаващ? – попитах.

– По лицата им, разбира се. – Очевидно сметна въпроса за глупав.

– Да, но по какви отличителни белези? Можеш ли да ги опишеш?

– Аха, разбрах. Ами различни белези.

– Би ли могъл да опишеш поне един от тях? – попитах.

Присви очи замислен, като подръпваше мустака си.

– Един от тях. Ами има един противно изглеждащ младок с дръпнати очи. Мисля, че не бих се возил в таксито му. Познаваш го по косата му, сега си спомням. Расте близо до веждите. Подозрително изглеждащ тип. За какво ви трябва?

– Не ми трябва – казах. – Само бих искал да знам откъде е.

– От Брайтън, така си е – той ми се усмихна широко. – Има и още един, когото виждам понякога. Млад бияч с дълги бакенбарди, който си чисти ноктите с нож.

– Много ти благодаря – казах. Дадох му лира. Усмивката му стана още по-широка и той я мушна бързо във вътрешния си джоб.

– Всичко добро, сър – каза.

Оставих го, докато викът му „Миддей спешъл“ ехтеше още в ушите ми, и тръгнах към помещението за претегляне, обогатен с информацията, че хората с конския фургон, които ме бяха заловили, са от Брайтън. Който и да ги бе изпратил, не можеше да си представи, че съм ги виждал преди и че мога да ги намеря отново.

Потънал в размисъл, внезапно разбрах, че Пит Грегъри ми говори нещо.

– …и са спукали гума по пътя, но все пак са се добрали дотук благополучно, това е най-важното. Алън, слушаш ли ме?

– Да, Пит. Съжалявам. Бях се замислил нещо.

– Радвам се, че все още можеш да мислиш – каза Пит с дебелашки смях. Груб и несговорчив, какъвто си беше винаги, чувството му за хумор си оставаше все същото. Училищните шегички бяха висша степен на находчивостта му; в крайна сметка човек свикваше.

– Как е Пелиндръм? – попитах. – Най-добрият ми кон.

– Добре е. Тъкмо ти обяснявах, че са спукали гума…

Замълча, изтощен. Мразеше да повтаря едни и същи неща.

– А, добре… искаш ли да минеш до бокса и да му хвърлиш един поглед?

– Да, моля – казах.

Закрачихме към конюшните. Пит трябваше да дойде с мен заради строгите правила за охрана. Дори собствениците нямаха право да виждат конете си, без треньорът да даде разрешение, а конярите имаха пропуски със снимки, които трябваше да показват при всяко влизане в конюшните. Всичко бе направено с цел да се предотвратят опити за допингиране или „подкупване“22
  Професионален жаргон, означаващ или уговорка с жокея, или даване на специални лекарствени препарати на състезателното животно с оглед да отпадне от борбата за първо място при определено състезание. – Б.пр.


[Закрыть] на конете.

Влязохме в неговата клетка в конюшнята. Аз потупах красивия осемгодишен състезателен кон и му дадох шепа захар. Пит цъкна с език неодобрително.

– Недей преди състезание – каза той като бавачка, заловила детето да яде сладко преди обяд. Ухилих се. Пит имаше фобия по този въпрос.

– Захарта ще му даде повече енергия – обясних, давайки на Пелиндръм нова шепа, която той облиза лакомо. – Изглежда добре.

– Би трябвало да спечели, ако го преценяваш правилно – каза Пит. – Дръж под око ирландеца, онзи Барни. Сигурно ще се опита да се изплъзне от всички ви, като се хвърли бързо напред, сякаш скачате във вода, за да ви изпревари с шест дължини по хълма. Виждал съм как го прави на няколко пъти. Кара всички други да го последват като луди по хълма нагоре, като по този начин изразходват резервите си, необходими за финала. Трябва или да препускаш заедно с него и да изкачиш хълма със същата бързина, но не и по-бързо, или да го оставиш да те изпревари и да запазиш парата за спускането и за финала. Ясно ли е?

– Съвсем – казах. Независимо от това какво можеше да се мисли за шегите на Пит, съветите му за тактиката по време на гонка бяха безценни и дължах много на напътствията му.

Потупах за последен път Пелиндръм и излязохме на двора. Заради охранителната система това беше най-спокойното място по време на състезанията.

– Пит, дали Бил е имал някакви затруднения, знаеш ли? – изплюх направо въпроса.

Той продължи да затваря вратата на клетката на Пелиндръм бавно и ме погледна със странен разсеян поглед толкова дълго, та заподозрях, че не е чул въпроса ми.

– Затруднения е голяма дума – каза той най-после, – но нещо се бе случило…

– Какво? – попитах, след като той отново замълча.

Но вместо да ми отговори, рече:

– Защо смяташ, че е имал някакво… затруднение?

Казах му за металната жица. Слушаше ме спокойно, без следа от изненада, а сивите му очи останаха безизразни.

– Защо не сме чували преди за това? – попита той.

– Съобщих на сър Кресуел Стамп и на полицията преди седмица – казах, – но след като жицата бе изчезнала, нямаше никакво веществено доказателство и те се отказаха от случая.

– Но ти не си, така ли? – каза Пит. – Не те упреквам, но не мога и да ти помогна много. Има все пак едно нещо… Бил ми съобщи за някакъв телефонен разговор, който го разсмял. Но всъщност не чух точно какво ми казваше – мислех си за конете, знаеш как е. Беше нещо свързано с падането на Адмирал. Мислеше, че това е страшен майтап, но така и не обърнах внимание, за да разбера какво съм пропуснал. Мислех си, че не е нищо важно. Когато Бил бе убит, се зачудих дали няма нещо странно в това, но те попитах и ти ми каза, че не си забелязал нищо… – Гласът му трепна.

– Да, съжалявам – рекох. – Колко време преди злополуката Бил ти каза за телефонното обаждане?

– Последния път, когато разговарях с него – каза Пит. – Беше в петък сутринта, точно преди да отлетя за Ирландия. Звъннах, за да му кажа, че всичко е готово за участието на Адмирал в гонката на следващия ден в Мейдънхед.

Тръгнахме към помещението за претегляне. Подчинен на внезапен импулс, попитах:

– Пит, използвал ли си някога таксита от Брайтън? – Той живееше и тренираше в Долен Съсекс.

– Немного често – отвърна. – Защо?

– Има двама-трима таксиметрови шофьори, с които бих искал да разменя няколко думи – казах, като не добавих, че ми се щеше тази размяна да стане в подходящо време и на пуста задна уличка.

– Има няколко фирми за таксита в Брайтън, доколкото знам – каза ми той. – Ако искаш да откриеш определен човек, защо не опиташ на гарата? Обикновено взимам такситата оттам. Те се редят в очакване на влаковете от Лондон.

Вниманието му грабна ирландски кон, който се отправяше към заграденото място, определено за състезателите преди гонките. Започваше първото състезание.

– Това е Конимара или аз съм холандец – каза Пит завистливо. – Свързах се с един от моите агенти и се опитах да го купя миналия август, но искаха осем хиляди лири за него. Държали го в някаква полусрутена колиба зад един свинарник, така че моят агент не поискал да плати цената. А я го погледни сега. Спечели вече гонката за млади коне в Лепърдстоун с цели двайсет дължини и въобще не му мигна окото. Най-доброто младо животно, което ще видим тази година.

Умът на Пит отново се бе завърнал към обичайните теми и ние поговорихме за ирландското дерби, докато отивахме към кантара.

Видях Клем, който както винаги бе много зает. Двамата с него проверихме наред ли са такъмите ми и уточнихме какво трябваше да е теглото ми, за да яздя Пелиндръм.

Кейт ми бе казала, че няма да идва в Челтнъм, така че се заех със следващото най-добро нещо: новини за нея.

Шкафчето на Дейн и неговата част от пейката бяха в една от двете стаи за преобличане и той седеше точно до бумтящата печка – сигурен знак за израстването му в света на жокеите. По неписано правило шампионите получаваха най-добрите места. Начинаещите зъзнеха близо до вратите, където ставаше силно течение.

Вече бе нагласил ризата и долните си дълги гащи и сега намъкваше найлоновите си чорапи. Имаше дупка във всеки един от тях и големите му пети смешно се подаваха. Имаше издължени ходила и тесни и нежни, но здрави ръце.

– Много хубаво е, че се смееш – каза Дейн, като дърпаше върховете на чорапите си над коленете. – Очевидно не правят найлонови чорапи 45-и размер…

– Накарай Уолтър да ти намери някакъв друг еластичен чифт – предложих. – Тежък ден, нали?

– Три гонки включително Шампионското бягане с препятствия – каза Дейн. – Пит е домъкнал половината конюшня тук – той се ухили. – Тъкмо исках да намеря време да ти разкажа за стопанството в Пен, но по-добре, след като привършиш. С какво да започна? С чичо Джордж, с леля Деб или…

Прекъсна, за да намъкне копринените си бричове и ботушите за езда. Неговият помощник Уолтър му подаде вълнена фланела в отровно розово и оранжево. Който и да бе избрал тези цветове, въобще не се е интересувал от самочувствието на жокея…

– Или искаш да научиш нещо за Кейт? – завърши Дейн, като намяташе отвратителната си фланела с яке за дъжд.

Съблекалнята постепенно се пълнеше с нови ирландски жокеи, дошли за състезанията, които бяха в повишено настроение и говореха на висок тон. Дейн и аз излязохме и отидохме в претъпканото помещение за претегляне, където поне можеше да си чуем приказката.

– Чичо Джордж – каза той – е бижу. Но няма да ти разказвам за него. Леля Деб за теб и мен е почитаемата госпожа Пен и само за Кейт е леля Деб. Има ледено очарование, което ти подсказва, че би могла да бъде много строга, ако не беше така добре охранена. Още от началото не ме одобри. Смятам, че по същия начин се отнася към всичко, свързано с надбягванията, включително и към Божествения, независимо че е подарък от чичо Джордж за рождения ден на Кейт.

– Давай нататък – притисках го аз, тревожейки се, че няма да стигне до най-интересната част, преди някой друг да му е отвлякъл вниманието.

– А, да. Кейт. Прекрасната, божествена Кейт. Ако говорим точно, името й е Кейт Елъри, а не Пен. Чичо Джордж добавил името Пен с тиренце към нейното, когато я взел при себе си. Твърди, че щяло да бъде по-лесно, ако има същата фамилия като него – спестявала много обяснения. Мисля, че е бил прав – каза Дейн, като напълно осъзнаваше как ме измъчва. Забави се, после се ухили. – А, изпраща ти поздрави с любов.

Почувствах как нещо в мен се стопля. Внезапно Челтнъмското дерби ми се стори не толкова лошо място.

– Благодаря – рекох, като се опитвах да не се усмихвам толкова победоносно и едва успявах. Дейн ме погледна преценяващо; но промених темата и го попитах дали е чувал някога Бил Дейвидсън да говори за странни случки.

– Не, никога – отвърна той категорично. Казах му за жицата. Реакцията му беше типична.

– Бедният Бил – каза с гняв той, – бедният стар Бил! Какъв мръсен позор.

– Така че ако дочуеш нещо, което да има и най-малко значение…

– Ще ти съобщя – обеща той.

В този момент Джо Нантуич се блъсна в Дейн, като че ли въобще не беше го видял. Спря, без да се извини, отстъпи крачка назад и пое отново към съблекалнята. Очите му бяха широко отворени и шареха объркано.

– Пиян е – каза Дейн невярващо, – дъхът му мирише на бъчва.

– И той си има проблеми.

– Ще има и още, преди следобедът да е свършил. Само гледай някой от комендантите да не усети този алкохолен взрив.

Джо отново се появи близо до нас и ми заговори без предисловия. Истина беше, че всеки можеше да улови дъха му отдалеко.

– Получих още едно. – Той извади от джоба си лист хартия. Беше мачкан и отново изгладен, така че по листа имаше стотици дребни гънки, но съобщението, надраскано с химикалка, се четеше съвсем ясно.

БОЛИНБРОК. ТАЗИ СЕДМИЦА – гласеше надписът.

– Кога го получи? – попитах.

– Когато пристигнах, ме чакаше на рафта за писма.

– Тогава много бързо си се подредил – казах.

– Не съм пиян – заяви Джо обидено, – просто ударих две бързи в бара срещу стаята за претегляне.

Дейн и аз едновременно повдигнахме вежди. Барът, за който ставаше дума, нямаше предна стена и всеки можеше да бъде спокойно видян от треньор, собственик или комендант, който би влязъл в помещението с теглилката. Най-сигурният начин за самоубийство за някой жокей беше да „изпие две бързи“ в бара преди първата гонка, но в момента не мислех за невероятния му късмет. Джо изхълца.

– Две бързи двойни предполагам – каза Дейн с усмивка, като взимаше хартията от ръката ми и я четеше. – Какво означава това „Болинброк, тази седмица“? Защо вдигаш толкова много пара?

Джо дръпна листа, смачка го отново и го мушна в джоба си. Като че ли за първи път осъзнаваше факта, че Дейн слушаше разговора.

– Това не е твоя работа – каза грубо.

Изпитах силно желание да му кажа, че не е и моя. Но той се обърна отново към мен с въпроса:

– И какво трябва да направя? – В гласа му се долавяше болезнено самосъжаление.

– Състезаваш ли се днес? – попитах.

– Аз съм в четвъртото и последно. Онези проклети аматьори днес имат две състезания. Малко е тънко да ни оставят само четири гонки, с които да си изкарваме хляба, нали? И защо тези дебелогъзи джентълмени-ездачи не си стоят там, където им е мястото? Това е всичко, което правят добре – допълни той с известна доза благосклонност.

Настъпи кратко мълчание. Дейн се засмя. Джо въпреки всичко не беше толкова пиян, за да не разбере, че язди любимия си кон не пред този, пред когото трябва.

– Разбира се, Алън, нямах предвид лично теб…

– Ако още искаш моя съвет с оглед мнението ти за аматьорите жокеи – казах му, като още се правех на сериозен, – би трябвало да изпиеш бързо три чаши силно черно кафе и да не се мяркаш наоколо колкото се може по-дълго време.

– Имах предвид какво да правя с тази бележка? – Джо имаше по-дебела кожа от гюрука на кабриолет.

– Въобще не й обръщай внимание – казах. – Мисля, че онзи, който я е писал, си прави шегички с теб. Може би знае, че обичаш да потапяш мъката си в уиски, и разчита да се ликвидираш сам, като не го принуждаваш да прави нищо друго, освен да ти праща заплашителни писъмца. Чисто, безкръвно и ефикасно отмъщение.

Нацупената физиономия на бебешкото лице на Джо бавно се смени с решителността на муле, което бе с една степен по-малко отблъскващо.

– Никой няма да ми направи нищо – каза той с агресивност, която предполагах, че ще намалее заедно с количеството на алкохола в кръвта му.

После се измъкна от стаята за претегляне вероятно в търсене на черно кафе. Дейн се канеше да ме запита за какво става дума, но бе шляпнат силно по гърба от Сенди Мейсън, който гледаше с отвращение след Джо.

– Какво му става на тоя малък глупак? – попита той, без да очаква отговор. – Виж, Дейн, светни ме, моля те, за оня кон на Грегъри, който ще яздя. Никога не съм го виждал преди, доколкото знам. Изглежда, собственикът харесва червената ми коса или нещо такова. – Заразителният смях на Сенди накара няколко души наблизо да се обърнат и също да се усмихнат.

– Дадено – каза Дейн. Те се впуснаха в технически обяснения и аз ги оставих. Но Дейн ме хвана за ръката.

– Дали ще е добре – каза той – да разказвам на хората… на Сенди например, за жицата?

– Защо не. Може пък случайно да разбереш нещо от някого, за когото въобще не съм се сетил. Но внимавай. – Мина ми през ума да му кажа за предупреждението в конския фургон, но историята беше дълга и се задоволих да добавя: – Не забравяй, че можеш да засегнеш хора, способни да убиват, дори и погрешка.

– Да, прав си – изглеждаше стреснат, – ще внимавам.

– За какво говорите толкова тържествено вие двамата? Някой да не е свалил онази прелъстителна брюнетка, по която си падате толкова? – каза Сенди.

– Става дума за Бил Дейвидсън – каза Дейн, без да обръща внимание на закачките.

– Какво за него?

– Падането, което го уби, е причинено от някаква жица, препречена над препятствието, Алън я е видял.

– Алън я е видял – повтори Сенди. Изглеждаше ужасен. После, разбрал цялото значение на думите, допълни: – Но това е убийство.

Изтъкнах причините, поради които смятах, че не са възнамерявали да го убият. Очите на Сенди ме гледаха, без да мигнат, докато не свърших.

– Мисля, че си прав – каза той. – Какво смятате да правите по този въпрос?

– Той се опитва да разбере кой стои зад всичко това – каза Дейн. – Мислехме си дали би могъл да ни помогнеш. Дали си чул нещо, което би могло да обясни стореното? Хората споделят разни неща, нали знаеш.

Сенди прокара здравите си загорели ръце през къдравата си червеникава коса и потърка тила си. Този мозъчен масаж обаче не доведе до велики мисли.

– Да, но обикновено повечето ми говорят за приятелките си, за залозите или нещо подобно. Но не и за майор Дейвидсън. Всъщност не бяхме големи приятели, защото той мислеше, че съм забавил един от конете на негов приятел. Ами – каза Сенди с подкупваща усмивка – може и да съм го сторил. Както и да е, преди няколко месеца се сдърпахме.

– Разбери дали приятелите ти букмейкъри са чули някакви слухове – каза Дейн. – Обикновено те долепят уши до земята.

– О’кей – отвърна Сенди, – ще разпространя новината и ще видя какво ще стане. Хайде сега да продължим, нямам много време до първата гонка и бих искал да знам как ще се държи този проклет кон. – Дейн се поколеба и Сенди допълни: – Хайде, не бъди егоист и не се отмятай. Обикновено Грегъри ме моли да яздя за него само когато конят е толкова смрадлив, че той не се осмелява да помоли някой по-чувствителен мъж.