Текст книги "Фаворит"

Осемнадесета глава

Това, което успях да направя в името на любовта си към Кейт, бе да разбия света й на парчета.

Стоеше пред мен, владееща се напълно, с толкова нескривана омраза в погледа, че буквално усещах болката си като горчивина в устата. Най-после вътрешните й огньове бяха запалени. В лицето й личеше нова зрялост и дълбочина, като че ли през последните две седмици бе станала жена. Това я правеше по-желана от всякога.

Разследването и съдебното дирене около живота и смъртта на Джордж Пен преминаха на два етапа и току-що бяха свършили; полицията, свидетелите, Кейт и аз стояхме в залата на брайтънския съд, като се готвехме да тръгваме.

Присъдата – временен пристъп на лудост – бе милостива, но всичко това не се изплъзна от душещите скандали журналисти. Разкритията за престъпната дейност на чичо Джордж и фирмите „Л. С. Пърт“ и „Марконикарс“ постоянно излизаха на първите страници цели две седмици.

Внушението ми чичо Джордж да се самоубие не бе помогнало никак на леля Деб. Бе невъзможно да се скрие истината от нея и шокът и психическото сътресение предизвикаха серия сърдечни пристъпи, четвъртият от които – фатален. Но за Кейт, която макар че не бе знаела нищо, може би това беше най-доброто.

Тя трябваше да се изправи лице в лице с неговата вина, но не с процес или присъда и затвор.

Така или иначе писмата ми със съболезнователни думи не получиха отговор. Телефонните обаждания не откриваха никого. Сега вече знаех защо. Тя ме обвиняваше за мъката, която бе изпитала.

– Ненавиждам те – каза тя с твърд глас. – Отвращаваш ме. Ти се промуши като червей в дома ни и прие всичко, което ти дадохме… – Помислих си за онези нежни целувки и пламъчетата в очите й. – И за благодарност подгони като хрътка нещастния стар човек, подгони го до смърт и в крайна сметка уби и една беззащитна стара жена. Сега нямам нито чичо, нито леля. Никъде си нямам никого. Съвсем никого.

Заговори с внезапна болка.

– Защо го направи? Не можа ли да ги оставиш на мира? Защо разруши дома ми? Знаеш колко ги обичах. Не мога да те гледам, мразя те толкова много…

Преглътнах и се опитах да докарам малко слюнка в пресъхналата си уста.

– Помниш ли децата, които трябваше да бъдат водени на училище с един специалист по джудо, за да бъдат в безопасност? – успях да кажа накрая.

Но Кейт гледаше с празен поглед, като че ли не бе чула нищо.

– Ти си най-голямото животно, което съм срещала, и макар че направи невъзможно да те забравя, никога няма да мисля за теб без… без… – гърлото й се сви конвулсивно, като че ли щеше да й прилошее. Обърна се рязко и несигурно закрачи към голямата главна врата, водеща на улицата.

Посрещнаха я блясъци на светкавици от фотоапаратите и видях как неуспешно се опитва да скрие с ръка лицето си. Уязвимостта и самотата, излъчвани от фигурата й с приведени рамене, плачеха за утеха и аз, човекът, който най-много би искал да й я даде, нямаше да бъда допуснат. Наблюдавах я как забързано минава между питащите репортери и се мушва в една кола под наем, която я чакаше.

Потеглиха. Зяпах тъпо след тях.

Тогава осъзнах, че до лакътя ми стои Лодж и ми говори от няколко секунди. Не чух и дума от това, което ми каза, после стана ясно, че очаква отговор.

– Извинете – промълвих. – Какво казахте?

– Не беше много важно. – Лодж погледна към вратата, откъдето бе излязла Кейт и въздъхна. – Вижте, след известно време ще почне да вижда нещата по-разумно, когато отново е в състояние да мисли спокойно. Чух повечето неща от това, което ви каза… но не трябва да се чувствате виновен, че чичо й се е впуснал в престъпление.

– Ако знаех… – спрях се на ръба да не изтърва „със сигурност“. – Ако знаех, че Джордж Пен е Клод Тивъридж, щях да направя нещата по друг начин.

– Нещата се развиха добре за семейство Пен, смятам – обади се отново Лодж. – Бързият край има своите предимства.

В тона му имаше скрит смисъл и разбрах, че той подозираше какво е участието ми в смъртта на чичо Джордж. Няколко пъти по-рано беше отбелязвал, че отсъствието ми от Брайтън в момента на крайния успех беше нещо нетипично, и бе изказал възпитан скептицизъм по повод оправданието ми, че съм бил много разтревожен за коня си. Беше изтъкнал, че когато е слушала радиообмена между хората на „Марконикарс“, брайтънската полиция е дочула слабо измърморване (неразбираемо), единствен изстрел и нищо повече. Те не са могли да разберат какво се е случило в последния момент, защо микрофонът е бил изключен и защо в стената са открили един куршум, и са стигнали до заключението, че чичо Джордж е пробвал стария си револвер дали е наред. Този изстрел обаче ги е накарал да забързат към сградата на „Марконикарс“.

– Може би сте прав – казах с безразличие на Лодж. Веждите му трепнаха, той се усмихна и смени темата.

– Тази седмица шофьорите от фирмата застават пред съда. Трябва да сте там, за да свидетелствате, предполагам – каза ми той.

– Да – отвърнах, като бъдещият ангажимент никак не ми харесваше.

Всички шофьори, които ме преследваха, се бяха разтревожили от изстрела и от последвалата тишина по радиостанцията. Някои бяха започнали да се оттеглят към Брайтън, други бяха отпрашили към Лондон, а един или двама бяха оставили колите си и тръгнали пеш. Но сравнително бързо всички бяха заловени, защото след указанията, които бях дал на Лодж, полицията бе започнала да слага бариери по шосетата, докато все още слушаха указанията на чичо Джордж. Сега шофьорите бяха изправени пред обвинения от изнудване и тежки телесни повреди до убийство.

Бележките, открити в кабинета на чичо Джордж в твърда папка, надписана с отровен хумор „Бележки за човешки жертвоприношения“, свидетелстваха, че Джо Нантуич е бил намушкан с нож от човека, който носеше моята вратовръзка.

Сега също се изясниха и мотивите на чичо Джордж. Опазването на стария начин на живот в лукс беше нещо непосилно за следвоенния му приход и вместо да изправи леля Деб пред действителността или сам да я посрещне, постепенно беше изразходвал целия си капитал. С последните средства беше закупил „Марконикарс“ и започнал престъпната си дейност. Беше ръководил всичко чрез Фидлър и никога не бе виждал със собствените си очи грубите и отблъскващи резултати от заповедите си. Съмнявам се, че зловещите му нареждания са му изглеждали по-реални, отколкото действията на примитивните варвари, които бе изучавал толкова дълго.

Полицията беше открила ясни списъци, наредени в досиета, обхващащи четири години, за парите, които бе събирал от тероризираните дребни бизнесмени; обикновено срещу името на кафене, магазинче или пивница имаше отметка „убедени“.

Досието за конните състезания беше по-късо и съдържаше списък на пари, чиято цел не бе известна на полицията; но в листа, озаглавен „Джо Нантуич“, всичко бе достатъчно ясно. Беше списък на дати и сметки, от които най-малката бе сто лири стерлинги. Отдолу имаше дебела черта, придружена с думите „Сметката приключена“, изписани с ясния почерк на чичо Джордж.

Когато Кейт си тръгна, представителите на пресата се пръснаха. Веселбата бе свършила.

– Готови ли сте да тръгвате? – попитах Лодж. Трябваше да го оставя в Мейдънхед на път към къщи. Той кимна и тръгнахме към колата ми.

Когато съм щастлив, карам по-бързо. Този ден нямах проблем да се съобразявам с ограниченията на скоростта през селата на Съсекс, чиито пътища извиваха като панделки; от своя страна Лодж издържа геройски мрачното ми мълчание, без да коментира нищо половината път до Мейдънхед.

– Госпожица Елъри-Пен – каза накрая той – е била много полезна на чичо си. Всичко, което сте предприемали по време на преследването му, е било докладвано направо от нея. Нищо чудно, че беше така добре информиран за ходовете ви.

Отдавна живеех вече с тази мисъл; но да я чуя от устата на друг човек, за мен имаше неочакван ефект. По гръбнака ми полазиха мравки и нещо в ума ми оживя, като че ли някакъв тревожен звън ехтеше в подсъзнанието ми.

Колата се движеше през горския пущинак. Забавих, извих колата до банкета и спрях. Лодж ме погледна въпросително.

– Какво казахте?… Бях помислил… – казах.

– Какво ви безпокои? – попита той след минута мълчание.

– Случаят е приключен. Няма повече загадки.

– Има нещо друго – поклатих глава.

– Какво искате да кажете?

– Има някой, за когото не подозираме. Някой, пазен в тайна от чичо Джордж. – Въпреки всичко станало, все още мислех за него като за чичо Джордж.

– Около него беше Фидлър – каза Лодж. – Също така служителите от „Л. С. Пърт“, макар че след това и те са били освободени. Само двама от чиновниците са имали някаква представа за това, което е ставало, един, който е присъствал на конните състезания, и друг – в офиса. Те са получавали инструкции от Фидлър за конете, за които могат да получават неограничени залози.

– Никой друг не е бил в играта.

– Джо забавяше коне месеци преди чичо Джордж да купи Божествения на Кейт, а преди това никога не се бе занимавал с гонки. Някой друг, който има нещо общо с надбягванията, би трябвало да е работил за чичо Джордж – казах убедено.

– На Пен му е бил нужен само сутрешният вестник и един бюлетин за надбягванията, за да реши кой кон да бъде спрян. Не е било нужно да ходи лично на състезанията. Не е имал нужда от съучастник при гонките освен неговия букмейкър – „Пърт“. Вие разкрасявате и усложнявате нещата.

– Чичо Джордж не знаеше достатъчно за конете и състезанията – казах.

– Значи ги е разучил – отвърна Лодж скептично.

– Кейт ми е казвала, че откакто го помни, не е имал никакъв интерес към тези неща. Започнал е рекета с „Марконикарс“ преди четири години, а състезателния рекет – преди една. Преди не е имало логика да се занимава с второто. А незнанието му по отношение на конете беше огромно.

– Ще се съглася с вас – каза инспекторът, – но не виждам какво доказва това.

– Би трябвало да е имал контакт с някого на хиподрума. Как иначе би се насочил към жокея, когото най-лесно може да се подкупи?

– Може би е пробвал няколко, докато открие подходящия? – отвърна Лодж.

– Не. Всички биха говорили за това, ако се е опитвал.

– Опитал е с майор Дейвидсън – каза Лодж. – Това прилича на твърде груба грешка, извършена от митичния ви съветник.

– Да – отстъпих аз. После се опитах да подходя от друг ъгъл. – Има едно-две неща, извършени неотдавна от чичо Джордж, за които Кейт не е знаела. Как ще обясните това?

– Какви неща?

– Парченцето кафява хартия в Джо например. Той е разказвал за нея на всички в помещението с кантара в Ливърпул. Кейт не беше на тази сбирка. Но два дни по-късно чичо Джордж дава нареждания, Джо е убит и парченцето хартия е взето от джоба му.

– Някой може би й е звъннал в неделя и е споменал това пътьом – предположи Лодж.

В ума ми пробягна името на Дейн.

– Дори да е така – рекох, – това не е нещо толкова интересно, че да го разказва и на чичо Джордж.

– Знае ли човек? – каза полицаят.

Отново запалих колата и изминахме още няколко километра в мълчание. Мразех да предизвиквам скептицизма му, защото някъде дълбоко в себе си вярвах, че съществува още един враг; почти бях уверен, че в „бялото петно“, което все още съществуваше в паметта ми, знаех кой е той.

Когато накрая се опитах да му обясня това, той се отнесе по-сериозно, отколкото очаквах. И след няколко минути размисъл се взря напрегнато в мен.

– Може би подсъзнанието ви не позволява да си припомните за този ваш враг, защото го харесвате?

Оставих Лодж в Мейдънхед и продължих за Котсуолдс.

Като влизах в старата каменна къща, където децата шумно тупуркаха през хола, запътили се да пият чай, имах усещането, че отново се завръщам в нормалния свят. Сила слизаше от горния етаж, прихванала с ръце купчина летни рокли и дрехи на Поли; отидох към края на стълбите, за да я посрещна, и я целунах по бузата.

– Джоан и аз ще трябва да удължим всички тези неща – каза ми тя, посочвайки дрехите. – Поли расте с цели педи.

Последвах я във всекидневната и се разположихме на килимчето пред огнището, където неотдавна бе запален огън.

– Всичко свърши, нали? – попита Сила, като остави дрехите от скута си на земята.

– Да, така мисля. – Доста неща бяха свършили.

Разказах й за съдебната анкета и присъдата.

– Само заради Бил онзи Джордж Пен беше разкрит. Бил не загина напразно.

Дълго време не отговори нищо и забелязах как жълтеникавите пламъчета проблясваха в сълзите, събиращи се в очите й. После тя подсмъркна и разклати глава, за да се освободи от мислите за миналото.

– Да отидем да пием чай с децата – предложи.

Поли искаше да й залепя спуканата гума на велосипеда. Хенри каза, че разработвал нови гамбити в шаха, и попита бих ли искал да играя с него след чая. Уилям ме целуна шумно и ми набута омекнал плод в дланта като подарък. Отново бях у дома.