Текст книги "Мрежата"
Автор книги: Том Кланси
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 5 (всего у книги 18 страниц)
9
Петък, 17.09.2010, 05:01
В небето над Северна Европа
В кабината на огромния „Боинг“ 747 полковник Джон Хауард се обърна към сержант Фернандес и му кимна. И двамата изглеждаха доста възбудени. Мрежата разполагаше с няколко подобни самолета, оборудвани с най-съвременни апаратури. Безшумен, комфортен и с безобидната външност на обикновен пътнически самолет, боингът притежаваше и друго много важно предимство – той можеше да се приземи преспокойно на места, където един военен американски самолет би бил разпердушинен незабавно.
– Е, Хулио, какво ще кажеш да си преговорим урока…
– Моите уважения, полковник, но имам сериозните основания да смятам, че каквото влезе през едното ви ухо, излиза през другото.
– Благодаря ви за медицинското заключение, д-р Фернандес. А сега, по същество…
Фернандес въздъхна.
– И така… Украйна е по площ горе-долу колкото Франция, населението й е петдесет и два милиона, управлява се от демократично избран президент и парламент с 450 депутати. Американското посолство е в столицата Киев, на ул. „Юрий Коцубински“ 10, в сграда, която навремето е била клуб на комунистическата партия и щаб на младежката комунистическа организация. Само че, както ви е известно, през 1991 г. комунистите в страната са били свалени от власт. Американските служители в посолството са 198 на брой, а освен тях има още 244 украинци…
Хауард лекичко се усмихна – от устата на Хулио една и съща информация всеки път звучеше някак по-различно.
– Населението на Киев е три милиона – продължи Фернандес. – Градът е разположен на река Днепър, на площ от около 44 кв. км. По това време на годината е все още топло, но предимно облачно и често вали. Около седемдесет и пет процента от населението са украинци, двайсет процента – руснаци, а останалите – евреи, беларуси, молдовци, поляци, арменци, гърци и българи. С вас стават общо трима от африкански произход, въпреки че някои от изброените народности също са леко мургавички. Така че… след вас ще се обръщат по улиците.
Хауард махна с ръка. Вече неколкократно бяха спорили на тази тема. Според Фернандес полковникът в никакъв случай не биваше да бъде действаща фигура в тази операция. Той трябваше да си стои в посолството и да дава инструкции по радиосателитната връзка. Глупости.
– Давай нататък…
– Слушам, сър. Градът е с осем часови зони по-напред от Вашингтон. Има прилично метро и улици в що-годе добро състояние, скапано радио и ужасна телевизия. Вечер след шест при повече късмет може да се хване CNN, а ако прежалиш половин заплата, можеш да се сдобиеш с вчерашен брой на „Ню Йорк Таймс“ или „Уолстрийт Джърнъл“ в някой от големите хотели. За обществените тоалетни по-добре да не споменавам… Какво друго?… Така. Паричната единица е „гривня“ и законният курс е две техни гривни за един наш долар. Водата става за миене, само трябва да се поизточи, но не бива да се пие непреварена, защото гъмжи от бактерии. Радиацията от Чернобил вече е в нормални граници, но гъби и горски плодове в никакъв случай не бива да се консумират, освен ако не искаш нощем да светиш като крушка.
Ако шофираш след употреба на алкохол и ченгетата те пипнат, рискуваш да попаднеш в затвора, а може и да те гръмнат като заек, без много да се церемонят с теб. Не че украинците не пият, напротив, наливат се до козирката, но след това не сядат зад волана, а се придвижват на собствените си крака, ако могат… На пиян шофьор тук не прощават…
Официалният език е украинският, но руският все още се говори от повечето хора. Най-полезният израз на украински е: „Пробачте, де человичий туалет?“.
– Което значи?
– „Прощавайте, къде е мъжката тоалетна?“
Хауард се ухили.
– Продължавай!
Фернандес въздъхна и продължи да разказва с най-големи подробности, но Хауард слушаше разсеяно. Той всъщност вече знаеше тази информация почти наизуст и искаше за последно да се увери, че не е пропуснал нещо.
Хулио беше прав за едно – из улиците на Киев Хауард щеше да привлича вниманието като теле с две глави. В Китай вече му се беше случило подобно нещо – всички го зяпаха, а някои даже идваха да го пипнат… В някои части на света появата на чернокож изглежда беше събитие. Което означаваше, че в никакъв случай не би могъл да участва в изпълнението на секретна операция при тези обстоятелства. И все пак идеята да си седи безучастен в посолството и само да дава разпореждания на хората си му се струваше абсолютно неприемлива. Той беше войник, човек на действието – и мястото му не беше зад бюрото.
– … Свръхсекретната пратка с оръжия и амуниции ще пристигне по дипломатически път в девет и четиридесет и пет местно време. Федералните служители ще приемат пратката. Какво ще кажеш за това? Вече няма нужда от бомбардировачи – изпращаш по дипломатически път пратката на когото трябва, той се подписва и… бум! Чиста работа. Хей? Слушаш ли ме изобщо?
Хауард изсумтя. В момента го занимаваше единствено въпросът как да се появи на улицата, без да привлече незабавно вниманието върху себе си. Може би малко грим щеше да свърши работа? По дяволите, той отговаряше за тази операция – не можеше да я остави в ръцете на други и кротко да наблюдава отстрани! Все трябваше да има някакъв начин… Беше участвал в толкова битки – можеше да бъде полезен на хората си, когато стане напечено и има нужда не от съвети, а от незабавни, решителни действия.
– … Престъпността е голяма, така че вечерните разходки из безлюдните улици не са препоръчителни – подсмихна се Фернандес. – Въпреки че местните бандюги не биха имали никакъв шанс срещу нашите лазери и съм любопитен да зърна физиономиите им при евентуална среща на силите…
Хауард остана сериозен.
– Задачата ни трябва да бъде изпълнена с точност на хирургическа операция, Хулио. Всякакви импровизации са недопустими, което ще рече страничните усложнения да бъдат избягвани…
– То се знае. Ще предупредя момчетата да стоят настрана от пиянските сбивания по баровете.
Хауард усмихнато поклати глава. Хулио Фернандес беше безценен при изпълнението на бойна задача, наистина незаменим. Винаги можеше да разчиташ на него и да си сигурен, че няма да те подведе. Друг въпрос беше, че срещаше затруднения с компютъра в ситуации, в които и шестгодишно хлапе би се оправило, но опрат ли нещата до истинска битка, сержант Фернандес нямаше равен. Можеше да прикове муха за стената с едно хвърляне на ножа, а след това да я гръмне между очите с каквото му попадне под ръка.
Така че бандата местни екстремисти съвсем скоро щеше да разбере с кого си има работа. Да се отправят необмислени заплахи срещу посолството на Съединените щати беше голяма грешка.
Петък, 17.09.2010, 13:25
Ню Йорк
Луиджи Сампсън, шеф на охраната на предприятия „Геналони“, излезе от китайския ресторант, съпровождан от двамата си бодигардове. Противно на очакванията, той недолюбваше италианската кухня, затова пък обожаваше китайската храна и можеше да погълне огромни количества от нея. Беше обядвал люто пиле, юфка, свинско в сладко-кисел сос, патица с лимон и рак със заливка от фъстъчено масло – всичко това обилно полято с две бири и три чаши китайски чай.
Докато крачеше към паркирания недалеч автомобил, Сампсън си човъркаше с клечка зъбите в мързеливо, безоблачно настроение.
В спрелия от другата страна на улицата седан Ружьо, шофьорът Уинтърс и Змията размениха бързи погледи.
– Готови ли сме? – прошепна Ружьо.
– Напълно – кимна Змията.
– Хайде тогава…
Тримата бяха облечени в еднакви, антрацитеночерни костюми в комбинация с тъмни очила и черни, лъснати обувки. Бяха съвсем късо подстригани и снабдени със значки на специални агенти на ФБР, както и със съответните лични карти – майсторски фалшифицирани, естествено.
Дори регистрационният номер на колата беше на един от автомобилите на ФБР.
Според Ружьо, Змията си приличаше на проклет руснак въпреки дегизировката, но това така или иначе не можеше да се промени. Освен това руснаците и тъпите американци имаха известно сходство във външността си.
Уинтърс беше най-добрият шофьор измежду тях, пък и американец на всичко отгоре, тъй че негова беше честта да седи зад кормилото.
Ружьо попипа пистолета в кобура си. Беше черен, плосък SIG 40 – скъпо немско оръжие, любимо на повечето федерални агенти, защото с него шега не биваше.
Двамата със Змията се измъкнаха от автомобила и тръгнаха да пресичат улицата. Бодигардовете на Сампсън веднага ги забелязаха. Единият от тях подхвърли нещо на Сампсън, който ги изгледа през рамо и се ухили. Ружьо не чу подмятането, но беше повече от ясно, че забележката не е била особено ласкава. Тези хора не уважават собствените си служби за сигурност.
Ружьо и Змията вървяха бързо и скоро се изравниха със Сампсън и телохранителите му. Италианецът се ухили.
– Добър вечер, момчета. От ФБР сте, нали? На физиономиите ви е изписано.
Горд със собствената си наблюдателност, нещастникът налапа въдицата чак до петите. Колко лесно хората се оставят да бъдат водени за носа…
– Луиджи Сампсън? – запита Ружьо с характерния си отработен акцент на американец от Средния запад. – Специален агент Арнолд и колегата ми, Джонсън.
Двамата показаха значките и извадиха личните си карти – съвършени копия на истинските, те не събудиха у хората на Сампсън никакво съмнение.
– Какво ще кажете да дойдете с нас, момчета? Бихме искали да ви зададем няколко въпроса.
– Става – сви рамене Сампсън и се обърна към бодигардовете. – Свържете се с адвоката ни, момчета, и се обадете на шефа. И какво следва сега – разпит на третия етаж?
– По-скоро на двайсет и третия. Процедурата ви е позната, мистър Сампсън.
Сампсън се ухили. Това е. Беше се хванал в капана. Глупаци като него не си задаваха излишни въпроси.
– Да тръгваме, момчета. Винаги съм готов да услужа на многоуважаваното правителство.
Малко по-късно, вече на задната седалка на колата, Сампсън все пак се сети и запита:
– За какво всъщност става въпрос?
Междувременно отвън на тротоара бодигардовете му старателно записваха номера на автомобила. Ружьо кимна одобрително. Точно така, момчета.
– Вие, Сампсън, от години работите за престъпния клан Геналони. Убил сте собственоръчно шест души и сте отговорен за смъртта на десетки други. Вие сте замесен в целия мръсен бизнес на фамилията – търговията с наркотици, проституцията, контрабандата, хазарта и всичко останало.
– Охо! Я не се занасяй, братле. Всичко това са глупости. Нашият бизнес си е напълно законен и те съветвам да внимаваш с обвиненията, за да не бъдеш подведен под отговорност за клевета.
– Ти си отрепка, долен убиец – невъзмутимо продължаваше Ружьо. – И ще си платиш за това.
– Силен си на приказки, приятелче – изсмя се Сампсън. – Но бих искал да видя как ще докажеш всичко това. Уверявам те, че разпитът няма да продължи дълго. Ако искаш да се обзаложим, че ще си бъда в къщи за вечеря.
– Не ми се вярва… – отвърна Ружьо.
– Ще видим. На твое място не бих спорил…
– На твое място не бих се хванал на въдицата, че сме от ФБР…
На лицето на Сампсън за пръв път се изписа страх, примесен с недоверие. За да разсее всяко съмнение, Змията допря пистолета до главата му и изсъска:
– Играта свърши, приятелче!
Руският му акцент беше толкова силен, че не би заблудил никого. А не се и опитваше.
– Мили боже… – промълви Сампсън.
– Едва ли ще те чуе – ухили се Уинтърс.
– Кои сте вие, по дяволите? Какво искате от мен?
– Абсолютно нищо. Изобщо не се нуждаем от услугите ти – и с тези думи Змията дръпна спусъка.
10
Петък, 17.09.2010, 14:30
Ню Йорк
Рей Геналони беше като обезумял – готов да разкъса първия, изпречил се на пътя му. Всъщност насреща му стоеше един от телохранителите на Луиджи, но нямаше смисъл да си го изкарва на него – това нямаше да промени нищо. Така че той сдържа напиращия в гърдите му гняв и запита отчетливо, преднамерено спокойно:
– Извини ме, Доналд, но как би трябвало да разбирам това, че Луиджи не е бил задържан от ФБР?
– Веднага пратихме адвокатите, шефе. Хората от ФБР твърдят, че с пръст не са докосвали Луиджи.
– Но нали вие с Роналд твърдите, че са се легитимирали?
– Да, спряха ни на излизане от ресторанта на Чен. Бяха трима, но единият чакаше в колата. Луиджи ги позна от пръв поглед, аз също, но, разбира се, проверихме и номерата на личните им карти и всичко беше точно – имаше ги в компютъра… Всичко си беше съвсем редовно – включително и табелката на колата…
– Тогава защо, за бога, ония от ФБР ще отричат, че са го пипнали?
– Нямам представа…
По челото на нещастния бодигард беше избила пот.
Геналони го наблюдаваше замислен. Накрая процеди:
– Добре… Нямам повече нужда от теб засега…
Погледът му беше втренчен в отсрещната стена. Телохранителят се измъкна на пръсти. От къде на къде федералните го бяха взели на мушка? В какво се опитваха да го забъркат? Луиджи нямаше да пропее, на какъвто и разпит да го подложеха, но защо им беше междувременно да се правят на ни лук яли, ни лук мирисали? Какво целяха с всичко това? Шибана работа.
Той се наведе над компютърния телефон:
– Код две-четири-три-пет, строго секретно.
– Разбирам – отвърна Мора Съливан в слушалката. Говореше с нормалния си глас, сигурна, че компютърът го трансформираше в неузнаваем.
Остави слушалката и равномерно закрачи напред-назад. Опитваше се да осмисли задачата. Три крачки напред, кръгом, отново. Движението й помагаше да мисли, раздвижваше кръвта й.
Селки можеше да се преобрази в когото си поиска, обичаше предизвикателството, промяната, но последната й задача не беше шега работа. Изискваше перфектно изпипване – и никакви грешки, никакви импровизации. Този път не биваше да оставя следа след себе си – всъщност винаги се беше старала и се справяше доста сполучливо, но сега нямаше място дори за мъничък, незначителен пропуск. Удаваше й се да докаже, че действително беше най-добрата.
Честно казано, дребничките досегашни пропуски си ги отчиташе единствено тя самата – не беше дала на полицията нищо, за което да се залови. Работеше с артистичен замах и същевременно – прецизно, педантично. Беше свикнала да вдига летвата високо и този път това щеше да й е само от полза. Защото, когато се касаеше за убийство на полицай, ченгетата можеха да бъдат ужасно досадни. Нямаше да оставят и камък необърнат – щяха да дрънчат, да се ровят… Професионална солидарност. Убиецът на полицай се превръщаше във враг №1 – търсен жив или мъртъв, за предпочитане второто. Съливан лично се беше убедила в това – преди години баща й беше прострелял полицай и плати за това с живота си. Изобщо не стигна до съд – ченгетата го гръмнаха и никой не им потърси сметка.
Три крачки напред, кръгом…
Нямаше да е проблем да ликвидира жертвата.
Всеки би могъл да гръмне някой друг, ако се беше прежалил и не мислеше за последствията. Дори президентът беше лесна мишена за някой фанатик или хапльо, жадуващ лесна слава. Трудното беше да не те пипнат, да им се изплъзнеш дори когато те търсят под дърво и камък. Селки беше „неуловимата“, най-добрата, но опасността никога не бива да се подценява.
От друга страна, рискът я възбуждаше, зареждаше я с живот. Обичаше работата си заради тръпката, заради опияняващото усещане за игра с огъня, за танц на ръба на бръснача. Истината беше, че вече би могла да си даде заслужена почивка. Речеше ли, още утре можеше да е вън от играта и да живее в охолство до края на дните си. Но обичаше да изпълнява набелязаните цели и щеше да се заеме и с тази поръчка, за да закръгли тлъстата сумичка, натрупана в банката. Пък и… кого се опитваше да заблуди – беше с инстинкта на ловец и преследването я вълнуваше не по-малко от самата плячка. Ако успееше, това щеше да е коронният й номер – ликвидирането на агент от ФБР. Трябваше да успее.
Три крачки… кръгом…
Във всеки случай, планът й за действие трябваше да бъде безупречен, обмислен в детайли… и главното – никакви прибързани действия. Изпълнението трябваше да бъде брилянтно.
Преди всичко трябваше да проучи обстановката на място. За тази цел се налагаше да промени външността си до неузнаваемост и да си набави съответните документи за самоличност. Съливан се усмихна – вече предвкусваше удоволствието от пълното превъплъщение. Нямаше търпение да се заеме със задачата. Самата мисъл за това ускоряваше пулса й и караше кръвта й да закипи.
Превъплъщенията бяха нейната стихия. Тя сменяше облика си, както друга жена би сменила роклята си. Неслучайно си бе избрала името Селки.
Събота, 18.09.2010, 16:19
Лос Анджелис
Ружьо се изкачваше с ескалатора на летището към паркинга за коли под наем. Есента беше настъпила само по календар – лятото още не искаше да си тръгне и властно напомняше за себе си.
Задачата в Ню Йорк бе изпълнена в максимално кратък срок – цялото пътуване, отвличането на Луиджи Сампсън и ликвидирането му им бе отнело по-малко от двадесет и четири часа.
Остатъците от разчлененото тяло на мафиота сигурно вече бяха напълно разядени от киселината в оня контейнер. Григори Змията беше накълцал тялото на Сампсън, без окото да му мигне – чичо му беше месар и покрай него беше овладял касапския занаят още съвсем млад. Контейнерът беше в един изоставен фабричен склад в Ню Джърси и киселината в него беше толкова силна, че от Луиджи Сампсън в буквалния смисъл на думата нямаше да остане и следа.
Все пак за по-сигурно предварително бяха избили с чук зъбите му и ги бяха хвърлили през борда на ферибота „Стейтън Айлънд“ заедно с една шепа пуканки за чайките. Лакомниците нямаше и да усетят разликата.
От дегизировката на федерални агенти също нямаше и помен. Черните костюми, личните карти – всичко беше изгорено и пепелта – разпръсната. Автомобилът беше върнат на агенцията за коли под наем, а оръжията – почистени и изпратени в колет на несъществуващ адресат в щата Аризона. Накратко, бяха се отървали от всички улики.
Друг подобен случай едва ли щеше да им се удаде – хората на Геналони вече щяха да си имат едно наум. Важното беше обаче, че сто на сто се бяха хванали на въдицата. Малко им трябваше – и без това имаха зъб на федералните. Сигурно беше, че Геналони няма да повярва на уверенията им и, естествено, не би потърсил от тях съдействие за разплитане на случая. А те пък от своя страна също нямаше да се престарават за издирването на един изчезнал мафиот. Имаха си по-важни неща на главата.
Така че в крайна сметка ФБР щеше да приеме, че Геналони просто е ликвидирал един от хората си. А Геналони от своя страна щеше да е убеден, че зад всичко това стоят федералните. Това беше и целта. Геналони не беше от кротките и нямаше да остави нещата така. Ако пък нищо не предприемеше, Ружьо щеше да го стори вместо него – играта трябваше да продължи.
Това си беше стар, изпитан номер – да насъскаш две кучета едно срещу друго и междувременно да си свършиш работата. Плеханов беше играч от класа, опасен противник, който при това умееше да чака.
Но рано или късно плячката се хващаше в мрежата му.
Неделя, 19.09.2010, 02:30
Киев
Джон Хауард си помисли, че шефът на базата на ЦРУ, Морган Хънтър, започваше да го дразни. Беше около четиридесет и пет годишен мъж, все още в добра форма. Беше работил за тайните служби повече от двайсет години – в Чили, Бейрут, Москва и тук. Следователно би трябвало да си разбира от работата.
– Съжалявам, полковник – разпери ръце Хънтър. – Нямаме никаква информация за това. Внедрили сме наши хора сред местните екстремисти, но и те не можеха да ни кажат нищо повече. Разполагаме само с официалните доклади.
– Но, мистър Хънтър, губим ценно време…
– Отлично съзнаваме сериозността на положението. И точно затова имаме нужда от помощта ви.
Двамата мъже разговаряха в малката заседателна зала в приземния етаж, оборудвана с телефони, компютри, принтери и телевизионни приемници.
Изведнъж в залата се втурна Хулио Фернандес и задъхано доложи:
– Сър, мисля, че изскочи нещо…
– Докладвай, сержант.
Фернандес хвърли поглед към Хънтър и Хауард едва сдържа усмивката си. „Мога ли да говоря пред този полковник, сър?“ гласеше немият въпрос на Хулио.
Хънтър долови разменените между двамата погледи и челюстта му се стегна.
– Сър, Люси… Люси Янсен от трета група… се е запознала с един тип от нашия списък. – И Хулио връчи на Хауард списъка със заградено с червено име. – Оказало се, че и двамата знаят немски и приказката потръгнала… Били в един от местните барове и оня изпил поне пет-шест чаши водка, след което се похвалил, че в най-скоро време с едни приятелчета ще спретнат голям екшън и че го сърбят ръцете да изпробва ракетното устройство…
Хауард наостри уши.
– Та значи, нашата Люси обработва юнака… – продължи Хулио. – Току-виж сме извадили късмет.
– Възможно е – кимна Хънтър. – Но може и да е било обикновено пиянско перчене… Има ги всякакви.
– И все пак момчето е в нашия списък – замислено отбеляза Хауард. – Дръж ме в течение на тази история, Хулио.
– Слушам, сър. – Фернандес стегнато отдаде чест и излезе.
– Ще видя дали мога да получа някаква информация за този тип…
Хънтър замислено гледаше името в списъка.
– Идеята не е лоша – кимна Хауард и след кратък размисъл добави: – Между другото, съжалявам, ако съм бил малко рязък…
Кой знае, хората от ЦРУ можеха наистина да се окажат полезни.
– Разбирам ви, полковник. Няма никакъв проблем. Уверявам ви, че всички искаме час по-скоро да пипнем онези типове… И рано или късно това ще стане.
– Дай боже.
Двамата мъже се усмихнаха един на друг, този път с истинска симпатия.
Може би наистина бяха попаднали на следа, мислеше си Хауард. Интуицията му подсказваше. Чувстваше се като ловец, надушил бърлогата на звяра.
