Текст книги "Мрежата"
Автор книги: Том Кланси
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 11 (всего у книги 18 страниц)
23
Петък, 01.10.2010, 13:32
Вашингтон
Застанал пред шкафчето си, докато чакаше електронната ключалка да се задейства, Тайрън Хауард изведнъж чу зад гърба си Гласа на Съдбата. Той не прокънтя, властен и неумолим, а прозвуча с мек, женствен, неустоим тембър:
– Здрасти, Тайрън.
Тайрън се извърна стреснато и видя самата Беладона Райт от плът и кръв, в цялото великолепие на четиринадесетте си години. Най-пищната красавица на гимназията „Айзенхауер“. И тя му се усмихваше.
На него, на Тайрън.
Значи вече можеше да се смята за мъртъв.
Защото само някой да подхвърлеше една думичка на Ле Мот Менгемето и Тайрън беше загубен. Мили боже.
– 3-здрасти – заекна той, за още по-голям свой ужас.
– Разбрах от Сара Питърсън, че разбираш доста от компютри. Ако не те затруднява, дали не би могъл да ми покажеш едно-друго…? Съвсем го закъсах по основи на информатиката…
Чувството му за самосъхранение и здравият му разум биеха тревога в главата му, сякаш удряха стотици чукове: „Не! Тайрън! Не! Опасност! Внимавай! Бягай, спасявай се, докато е време, преди да е станало късно! Кажи «не», веднага кажи «не»! Не заставай на пътя на Менгемето или горчиво ще се каеш!“.
– Ами… да. Ще ти помогна – изкашля се Тайрън.
„Глупак такъв! Глупако, ти ли каза това?! Не ти ли е мил животът или какво?! Ти си загубен! Загубен!“, предупреждаваха отчаяно последните остатъци от благоразумието му.
– О, много ти благодаря! Ето телефона ми. Обади се, когато имаш възможност, и ще се уговорим… – сияеше срещу него лицето на Бела с най-ослепителната си усмивка.
„Току-що подписах смъртната си присъда“, помисли си Тайрън. Но се чувстваше безумно щастлив, противно на всякаква логика.
Прибра с треперещи пръсти листчето с телефонния номер на Бела.
Тя му махна с ръка усмихнато и се отдалечи, обгърната от неповторимото си ухание. Отдалечи ли? По-скоро, отплува – величествена и ослепителна като полинезийска принцеса.
Кръвта нахлу в главата на Тайрън.
Е, във всеки случай вече беше късно за отстъпление. Да става, каквото ще става.
– Тайрън? Да не ми се е привидяло? С Бела ли разговаряше току-що?
Все още изгубил ума и дума, Тайрън само кимна на приближилия се Джими Джо.
– Хм. Поздравления! Или… може би трябва да ти изкажа моите съболезнования?
Тайрън го изгледа изпод вежди.
– Какъв е поводът?
– Е, Менгемето все ще намери повод, нали си го знаеш какъв е. Ще си помисли например, че си търсиш повод да свалиш гаджето му.
– Не съм търсил никакъв повод! Ако искаш да знаеш, тя ме спря – да ме пита за нещо. Това е. Да й обясня уроците по информатика.
– Аха.
– Съвсем сериозно. Трябва да й се обадя, за да се уговорим кога ще се… видим, за да…
– О, значи на четири очи? И къде – у тях може би? – продължаваше да го дразни Джими Джо.
– Казах ти вече – не е това, което си мислиш.
– О, не, не е. Чудя се само какво ще си помисли Менгемето, като ви види двамцата?
– Стига вече.
– Добре, добре, спирам. Длъжен бях да те предупредя. Като приятел.
– Какво се хилиш, Джими?! Изобщо не е смешно.
– Даже е трагично, нали? Зависи обаче от коя страна ще го погледнеш. Е, братле, какво толкова – веднъж се мре, но и веднъж се живее. Така че… бъди мъж!
И Джими Джо засмяно го потупа по рамото.
Петък, 01.10.2010, 21:45
Грозни
Плеханов седеше на стола си и дишаше тежко – току-що бе излязъл от програмата за виртуална реалност и още не можеше да дойде на себе си след лудешката гонитба. Как ли все пак този млад американец, един от членовете на Мрежата, беше успял да се добере до него? Вярно, че Плеханов беше успял да го обезвреди и да му се измъкне, но истината беше, че му се размина на косъм. Не биваше да допуска подобни инциденти.
Отново си пое дълбоко дъх, опитвайки се да се успокои и да забави учестеното си дишане. Е, добре, безспорно той беше най-добрият, но не беше единственият добър програмист. Със сигурност имаше поне още десетима, които също не бяха за подценяване. Неслучайно беше устроил оня капан на командира им Дей, за да отклони вниманието на хората им от онова, което беше замислил. Най-добрите компютърни специалисти на Мрежата не бяха от неговия ранг, но класата им беше доста висока и предпочиташе да ги държи на разстояние. Защото освен всичко съществува и фактор „късмет“ и всеки един от тях би могъл да бъде много опасен, ако попаднеше в подходящо време на подходящото място. Както всъщност беше сега.
Той разтърка очи. Факт – противникът го беше забелязал. Въпреки че никога не изключваше подобна възможност и си имаше канали за бягство, все пак беше доста неприятно… Проклета случайност! Но дали беше само случайност? Познаваше неколцина от членовете на Мрежата, бяха съобразителни, ловки и бързи, но им липсваше достатъчно опит. Някои от тях още имаха мляко около устата… Старостта си имаше своите предимства – реакциите може и да бяха позабавени, но някои способности се развиваха и изостряха – нюхът за разни машинации например. Това преимущество на играчите от класа, умението да се намират вратички идваше с възрастта – младите все още играеха по правилата или пък когато ги нарушаваха, го правеха прекалено грубо. Колкото до Плеханов, той вече беше овладял до съвършенство изкуството да се действа подмолно.
И все пак малко повече предпазливост не беше излишна. Имаше още върху какво да поработи. Беше се оказал достатъчно бърз, за да се измъкне, но не биваше да се задоволява с това. Рискът беше прекалено голям. Най-сигурното беше да им хвърлиш прах в очите и да ги държиш на разстояние.
Не да те преследват и ти да им бягаш, а изобщо да си нямат и понятие какво става зад гърба им – това се иска от един перфектен играч. А Плеханов почти беше успял да го постигне.
Междувременно щеше да продължи обиколките си. Следващите спирки в маршрута бяха Беларус и Киргизстан. Не след дълго щеше да пожъне, каквото е посял. И това щеше да стане скоро, много скоро.
Петък, 01.10.2010, 16:02
Куонтико
Обаждаше се шефът на Майкълс с неособено добри новини.
– Президентът е загрижен, Майкълс. Минаха повече от три седмици…
– Давам си сметка за това, сър… – Даваше си сметка и колко притеснено звучи гласът му.
А Уолт Карвър беше човек, който умееше да долавя нюансите – неслучайно се беше издигнал до шеф на ФБР. Той каза само:
– Не се вкисвай. Длъжен бях да ти напомня. Въпрос на политика…
– Разбирам, сър.
– Трябва да имаме нещо черно на бяло. Нещо, което да им подхвърлим, за да им запушим устата. Говоря ти съвсем откровено. И главното, не разполагаме с никакво време – два-три дни, не повече.
– Ясно ми е…
– Досега успявах да ги убедя да те оставят на мира, но се боя, че до понеделник трябва вече да разполагаме с нещо конкретно. Най-късно до вторник.
– Ще го имам предвид, сър.
Когато разговорът с Карвър приключи, Майкълс се изправи и неспокойно се раздвижи напред-назад из кабинета си. Не го свърташе на едно място. Имаше нужда от някакво физическо усилие, за да изразходва част от нервното напрежение. На всичко отгоре тази нощ му се размина на косъм… А сега самият президент на Съединените щати започваше да нервничи по повод твърде дълго проточилото се разследване… Само това му липсваше. Не беше нужно Карвър да го подканя да побърза – той и сам знаеше: не успееше ли да разплете този случай, с кариерата му беше свършено.
Е, добре, независимо от всичко, за него наистина беше важно да разкрие убиеца на Дей. Но дори да предположим най-лошото и разследването да удареше на камък, тогава какво? Щяха да го изритат от поста, на който и без това не държеше особено. Не и на цената, на която го беше получил.
Внезапно изпита неудържимо желание да се обади на дъщеря си. Погледна часовника. Минаваше четири, но в Айдахо беше ранен следобед – там времето беше с няколко часа назад. Нямаше представа дали Сю се е прибрала от училище и ако не – дали имаше мобифон, на който да й позвъни. Изобщо толкова много неща не знаеше за дъщеричката си. А би трябвало да ги знае. И какво, да предположим, че й позвънеше посред часа – какво щеше да й каже? Здравей, миличка, татко нещо го е стегнала шапката, снощи щяха да му видят сметката, а на всичко отгоре май ще го изритат от работа… Само щеше да я притесни.
Изпитваше остра нужда да поговори с някой, да излее всичко, което му се беше насъбрало… И в същото време сам не смееше да си го признае и трупаше всичко навътре. Не беше от хората, които се оплакват – не виждаше смисъл в това. Пък и… какво право имаше да натоварва някой със собствените си проблеми?
Може би най-доброто решение беше да прескочи до гимнастическия салон и да се поизпоти на уредите. Физическото натоварване щеше да снеме част от напрежението и мисълта му щеше да се поизбистри. Главата му сега и без това тежеше като пълна с олово и не можеше да роди нищо. Съзнанието му беше прекалено затормозено и нямаше никакъв смисъл да виси зад бюрото в това състояние.
А и изобщо – мразеше да седи зад бюро. Това не му беше присъщо.
Петък, 01.10.2010, 16:42
Куонтико
Джей Гридли влезе в магазинчето „Кейн Мастърс“, намиращо се в селцето Инклайн, някъде в щата Индиана. Беше го издирил с виртуалната си програма, въпреки че точно в този момент го теглеше много повече към Ню Орлиънс, по следите на оня безумен програмист. Почти го беше пипнал, но все пак случилото се не беше напразно – успя да добие представа за начина му на придвижване, за стила му на работа и главното – да се добере до една от банковите му сметки. Това не беше никак малко и нямаше търпение час по-скоро да се заеме отново с преследването. Този път нямаше да го остави да му се изплъзне толкова лесно.
Но след опита за покушение срещу Алекс Майкълс миналата нощ сега имаше и друга, още по-неотложна задача.
Плъзна поглед по рафтовете, където бяха наредени излъскани до блясък бастунчета и тояжки за бойни изкуства, изработени от дъб или орех. Освен тях имаше и видеокасети със самоучители, наръчници, кожени якета, тениски с емблеми и всевъзможни бойни пособия.
Дребничка, миловидна китайка се усмихна насреща му.
– Какво мога помогна вас, сър?
Гридли й подаде бастунчето, използвано в нощта на нападението над Алекс.
– От вашите ли е?
– О, да, един от моделите на инструктора. Има ли проблем?
– Всъщност не. Доколкото знам, върши работа. По-скоро бих искал да получа информация за притежателя… Мога ли да погледна книгата за продажбите?
Усмивката изчезна от лицето на младичката китайка.
– Боя се, че този вид информация е поверителна, сър. Не съм упълномощена да…
– Мога ли да говоря с управителя?
Появи се някакъв висок мъж, който гледаше доста мрачно.
– С какво мога да ви услужа?
Гридли показа личната си карта на специален агент от Мрежата и отново посочи бастунчето:
– Било е използвано в опит за покушение срещу федерален агент. Интересува ме кой е неговият притежател. Как бих могъл да науча това?
– Боя се, че не е възможно, сър.
– Убеден съм, че е възможно. При това – има два начина. Можете да ми помогнете доброволно, като ми спестите време и нерви, за което ще съм ви благодарен, а можете и да откажете да ми сътрудничите, което предполага да се върна след около час с отряд федерални агенти, които да обърнат всичко тук с главата надолу. Кое предпочитате? Вие сте в правото си да ми откажете, аз съм в правото си да получа онова, за което съм дошъл. И двамата си вършим работата.
Мъжът взе неохотно личната карта на Джей, провери я на скенера и сви рамене.
– Разбира се, ще съдействаме на правителството с каквото можем. Денис, ако обичаш, донеси книжата.
Гридли остана малко изненадан от себе си. Жалко, че не проявяваше същата настъпателност, когато питаше за свободна маса в някой свестен ресторант.
След малко, видял каквото му трябваше, Гридли излезе от магазина и се отправи към вайпъра си. Този беше нов-новеничък, копие на предишния, изпотрошен по време на гонитбата.
Беше извадил разпечатка от списъците с продажбите. Фирмата функционираше от петнайсет години и продажбите й бяха хиляди, но през последните десет години бяха продадени само стотина бастунчета от точно този модел. Е, поне вече разполагаха с нещо конкретно. Беше все едно да търсиш игла в купа сено, но все пак беше по-добре от нищо.
24
Петък, 01.10.2010, 23:14
Лас Вегас
Григори Змията беше спечелил триста долара в чипове на масите за блек джак в казиното и празнуваше – напил се беше като казак и си търсеше жена за през нощта. Пиенето за играчите в казиното беше безплатно, докато залагаха, виж, курвата щеше да му прибере по-голямата част от печалбата, а в замяна можеше и да му лепне нещо, но на този етап му беше все едно.
Ружьо, застанал край един от игралните автомати, хвърляше на партньора си по едно око, но честно казано, му беше повече от безразлично какво ще сполети Григори. Всеки получава каквото си търси. Змията не беше малко дете, да внимава. В някои райони на Африка и Югоизточна Азия например девет от десет проститутки бяха заразени. Не му се вярваше в Америка да е много по-различно. А Змията, глупакът му с глупак, се хвалеше, че никога не използвал презерватив. И както я караше през просото, един ден нямаше да му се размине. Жалко само за жена му – този скапаняк щеше да вкара в гроба и нея.
Ружьо не беше запален играч и стоеше отстрани с отегчена физиономия на безстрастен наблюдател. Тези хора… те дори не се забавляваха, по-скоро бяха като някакви зомбита – неестествено погълнати от онова, което вършеха. Печелеха, залагаха, губеха, пак залагаха – автоматично, като насън… Мъчително беше дори да ги гледаш. Самият той имаше чувството, че изпада в някакво вцепенение от монотонния шум и всеобщото суетене.
Започваше да се пита какво изобщо търси тук, кое го бе накарало да тръгне с Григори. Ружьо беше съвсем друг тип човек – обичаше да контролира нещата, а тук всичко беше някак… извън твоята власт. Струваше му се твърде глупаво. Пък и… не виждаше в това нищо вълнуващо. А какво намираха в това всички останали – за него беше пълна загадка. Тази вечер му се искаше да се отпусне, да се позабавлява, но явно не беше избрал най-подходящото място. Тук всички бяха по-скоро напрегнати, като изпаднали в някакъв транс. Почувства се скапан, а още нямаше дори полунощ. Предстояха му още няколко часа в потискащата компания на Григори Змията, който след малко щеше да започне да се хвали наляво и надясно с военните си подвизи, както обикновено. До гуша му беше дошло.
Времената, когато самият Ружьо можеше да купонясва цяла нощ и да е на крак цял ден, бяха останали в миналото му. Но истината беше, че изобщо не съжаляваше за тях.
Американецът Уинтърс се приближи до него. Беше облечен в джинси и черна тениска. Носеше си пиенето в ръка и си личеше, че се чувства като риба във вода. Отпи от чашата си и се понамръщи.
– Пфу! Същинска пикня.
Но и това не успя да помрачи настроението му.
– Как е, братле? Забавляваш ли се? Ето ти го Дисниленд за брадати момчета.
Ружьо погледна часовника си.
– Какво става? На нашия приятел май му провървя?
– Да… Григори си има система. След малко обаче възнамерява да спре и да си потърси компания за през нощта.
Уинтърс се засмя.
– Система? Вятър! Нали ако разберат, че имаш система, която печели, и достатъчно пари, ще станеш почетен гост на казиното – ще поемат издръжката ти, ще ти предложат стая с всички екстри… докато им снасяш. Защото в края на краищата казиното печели, братле – помни ми думата. Израснал съм по такива места – минавал съм прав под игралните маси, така че можеш да ми вярваш. Можеш, разбира се, да шмекеруваш известно време, но тежко ти и горко, ако те пипнат. Пък и… за това се иска повече ум, отколкото нашият скъп приятел Григори има в наличност.
– Не знам, все ми е едно… – сви рамене Ружьо. – Аз лично смятам да се прибирам в стаята си.
Отвън вече бе приятно прохладно, въпреки че през деня едва се дишаше. Пустинният вятър вдигаше облаци пясък. Листата на палмите, засадени край казиното, плющяха като парадни знамена. Казиното беше построено във формата на пирамида, от върха на която извираше ярък лъч светлина и озаряваше цялото околно пространство.
Дисниленд за възрастни, така си беше. Упадъчно до немай-къде.
А той самият? Какво смяташе да прави, когато задачата приключеше? Къде щеше да отиде? Във всеки случай не и в къщи, в оня дом, населяван от призраци и спомени. Може би щеше да тръгне накъдето му видят очите и да се засели на ново, съвсем непознато място. Някъде, далече от градовете и многолюдните тълпи, където компания щяха да му правят само безсловесни твари, като тези в пустинята – паяци, змии, скорпиони… Тяхната компания не го плашеше – тя дори беше за предпочитане. А какво щеше да прави? Нищо особено – да се излежава под прежурящото слънце, изтегнат върху пясъка, да слуша полъха на вятъра нощем, а кой знае – може би и далечния вой на койотите.
Усмихна се на собствените си фантазии. Едва ли щеше да се пресели в пустинята. По-скоро би приел някоя нова поръчка на Плеханов – а такава със сигурност щеше да има. После щеше да последва и друга… И така до момента, в който някой по-млад, по-бърз и ловък противник не му направеше добра услуга… Така нещата щяха да следват естествения си ход. Защото Ружьо беше реалист. Колкото и да беше отчаян, колкото и да не виждаше смисъл в нищо, нямаше да се хвърли от някой мост, нито да лапне дулото на пистолета. Добре се познаваше. Без Анна не му се живееше, но така или иначе, щеше да извърви докрай пътя, който му оставаше.
Събота, 02.10.2010, по обяд
Куонтико
Тони се наведе, докосна пръстите си, а после клекна така, че коленете й изпукаха. Изправи се и се разкърши. В салона освен нея тренираха само още двама души – в събота на обяд тук беше доста спокойно. Самата тя по принцип не работеше в събота, но след убийството на Дей не искаха да губят нито ден и не ползваха съботните си почивки. А сега, след опита за покушение срещу Алекс, положението беше станало още по-напечено.
Вдигна глава и видя Ръсти да излиза от мъжката съблекалня. Малко се учуди – не беше очаквала да го види и днес. Обикновено стажантите почиваха в събота.
– Гуру Тони! – усмихна й се той още отдалеч.
– Ръсти! Какво те води насам?
– Предположих, че ще те намеря тук. Искаше ми се да потренираме, ако, разбира се, нямаш други планове?
– О, не, нали за това съм тук.
Тони откри, че преподаването беше започнало да й доставя удоволствие. Освен това то й помагаше да се самонаблюдава, да бъде по-прецизна, да работи върху себе си. Нейната гуру беше съвсем права – учителят също имаше какво да научи…
Поразгряха се още десетина минути, като поработиха върху отделните мускули, и накрая Тони каза:
– Е, добре, можем да започваме.
Двамата застанаха лице в лице, поклониха се един на друг и пристъпиха към първата „джуру“.
Докато Ръсти демонстрираше повтарящата се комбинация от движения, Тони го наблюдаваше внимателно, правеше някои дребни корекции или самата тя му показваше как по-правилно да изпълни съответната стъпка. Показваше му спокойно и беше доста търпелив учител, защото си спомняше колко пъти се бе налагало да отработва една и съща стъпка, докато я изпълни безупречно. Но Ръсти усвояваше бързо, дори учудващо бързо.
След като още десетина минути упражняваха „джуру“, Тони направи знак „достатъчно“, изтри с ръка челото си и каза:
– Е, дотук добре. А сега ще поработим върху други два елемента – движенията „сапу“ и „бесет“.
Ръсти я погледна поучудено, но само кимна:
– Да, добре.
Тони се усмихна и обясни:
– „Сапу“ означава „метла“ – това е така нареченото „залитащо“ движение с крак, което тръгва от вътрешната страна на бедрото. „Бесет“ пък е притегляне с пета. Мини вдясно от мен и ще ти покажа.
Ръсти послушно застана отдясно. Трябваше да замахне с юмрук, а Тони парира удара с двете си разперени ръце и бързо пристъпи навътре с десен крак, в непосредствена близост с външната част на бедрото му.
– Виждаш ли как са долепени краката ни? Това се нарича „луар“. Хайде да пробваме отново. Замахни с юмрук по същия начин. Давай!
Този път тя блокира удара с крак от вътрешната страна.
– А това е „далам“. Повтори.
– Разбрах. „Луар“ е отвън, а „далам“ – отвътре.
– И така, в силат има точно четири позиции според положението на крака ти спрямо крака на противника. Отвътре или отвън, съответно с ляв или десен крак.
– Ясно.
– Хайде сега замахни отново, този път по-бавно. Ще ти покажа една от основните техники – „бесет луар“.
– С коя ръка да започна?
– Няма значение. Ако можеш отляво, ще можеш и отдясно, ако можеш отвътре, ще можеш и отвън, ако можеш отвисоко, ще можеш и от ниско.
– Дали да не си го запиша?
– Уверявам те, че ще го запомниш. Силат не изисква нито особена сила, нито особена бързина. Главното е да запомниш основните принципи. Хайде, давай.
Той пристъпи напред и насочи десния си юмрук към лицето й с леко позабавено движение.
– Чудесно. Аз пък изтласквам ръката ти ето така… – И Тони, уловила с лява ръка неговата дясна малко над лакътя, я извъртя навън. – А сега аз пристъпвам напред с десен крак и го слагам непосредствено зад твоя. Също така изтеглям хълбока си в близост до твоя, така че и раменете ни да са успоредни…
– Аха, схващам.
– Това е основната ми позиция. От тук нататък с лявата си ръка придърпвам твоята надолу и малко назад. Това е ъгълът. Тъй като имаме само два крака, това ни прави не особено устойчиви, както и да сме застанали. Сега например би могъл да запазиш равновесие напред или назад, но не и под ъгъл 90, ако приемем крака ти за осева линия.
– Геометрия…
– Да, геометрия. И така, насочвам дясната си ръка нагоре към врата ти. Не удрям, хващам те, с лакът, насочен надолу. Това е лостът. Това бяха трите основни елемента, за които вече сме говорили – база, ъгъл, лост. Какво ще последва?
– Ще падна?
– Правилен отговор. А ако придърпам малко по-енергично крака си към твоя, тоест – послужа си и с „бесет“, ще се проснеш малко по-тежичко.
Тя демонстрира това нагледно.
Ръсти се стовари на пътечката, но веднага скочи.
– Да опитаме пак – предложи Тони. – Бавничко, за да видиш какво точно става.
Ръсти замахна. Тя блокира удара, пристъпи напред и притисна хълбок към бедрото му.
– Това е целта – да се долепиш плътно до нападателя, за да усетиш всяко негово движение. Изглежда доста рисковано, но всъщност си на възможно най-сигурното място, защото самият ти затрудняваш движенията му. Разбра ли – прилепяш се до тялото на противника и… контролираш положението. Ето така – усещаш ли?
– И още как – някак дрезгаво изрече Ръсти.
Тони трепна. Не беше очаквала точно такава реакция. Усмихна се вътрешно. Какво пък, поне беше сигурно, че ще запомни движенията. „Адалам“ щеше да му хареса още повече.
Събота, 02.10.2010, 12:18
Куонтико
Алекс Майкълс крачеше напред-назад, прекалено напрегнат, за да чувства глад. Гридли проучваше информацията за притежателите на онези бастунчета, а в същото време хората му бяха по следите на програмиста, извършил оня виртуален банков обир в Ню Орлиънс. Излишно беше да ги подканя да побързат – всички правеха каквото могат. Трябваше да изчака, въпреки че вътрешно щеше да се пръсне от нетърпение. Междувременно след малко повече от час имаше насрочена среща с хората от президентството. Никак не му се искаше да се появи с празни ръце…
Знаеше, че по това време Тони обикновено тренира в салона и реши да прескочи дотам, за да я види.
И я видя – тренираше с оня огромен сержант от ФБР – нейния „ученик“. Упражняваха някаква много странна хватка с преплетени тела, плътно притиснати един към друг… Нещо в начина, по който младокът гледаше Тони, го подразни. Двамата очевидно доста се забавляваха – смееха се на тромавото падане на стажанта или дявол знае на какво…
Алекс съвсем се вкисна. Точно щеше да обърне гръб и да си тръгне, когато двамата го забелязаха.
– Хей, Алекс! – помаха му Тони.
Беше прекалено нервиран, за да й отговори, при това – без да знае защо. Тони имаше право да прави каквото си иска и с когото си иска по време на обедната си почивка. Вярно, че беше свикнал с присъствието й и беше започнал да я възприема като своя вярна сянка, но самият той винаги се беше държал сдържано и дистанцирано… Докато сега изведнъж разбра… че ревнува Тони от този наперен младок.
Е, така му се падаше.
Може би така дори беше по-добре. Тони беше негов пръв помощник, дясната му ръка. Една романтична връзка само би… усложнила нещата.
Тръсна глава, сякаш за да пропъди мисълта, която го човъркаше.
Само това му липсваше, като капак на всичко.
– Алекс?
– Здрасти, Тони. Минавах оттук и реших… да надникна. Всъщност съм тръгнал към кафето. Е, хайде, доскоро.
