Текст книги "Мрежата"
Автор книги: Том Кланси
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 9 (всего у книги 18 страниц)
18
Понеделник, 27.09.2010, 08:41
Куонтико
Разследванията около смъртта на Стив Дей също не се бяха увенчали с особен успех.
Наистина в лабораториите бяха направили подробен анализ на патроните, кръвните проби, останките от човешка тъкан и косми, но всичко това не водеше доникъде, тъй като не разполагаха със самите оръжия, нито имаха каквато и да било информация за извършителите на убийството.
Алекс Майкълс ставаше все по-неспокоен, въпреки че на този етап нямаше какво повече да се направи. Най-големите умове във ФБР бяха ангажирани със случая и беше излишно да бъдат подканяни да побързат.
А имаше и други, не по-маловажни проблеми за разрешаване. Като главнокомандващ Мрежата задълженията му бяха нараснали многократно. Трябваше да проучи всеки един от случаите, да го повери в ръцете на най-подходящите хора и да бъде готов да гарантира за всяка една стъпка на подчинените си, тъй като знаеше, че действията им се гледаха под лупа… Освен това беше лично отговорен и за финансовата страна на нещата – трябваше, ако се наложи, да докаже целесъобразността на всеки един от направените разходи пред Конгреса и сенаторите, да отговаря на неудобни въпроси, да изтърпи бюрократите, които бяха вгорчавали живота и на неговия предшественик, Стив Дей…
И нещо повече – трябваше да се опитва да бъде контактен и добронамерен дори и с хора, срещу които цялото му същество се бунтуваше. Налагаха го изискванията на дипломацията и високото му обществено положение, което, наред с изпълнението на непосредствените служебни задължения, включваше също така и посещения на политически събрания, приеми и коктейли с чер хайвер и пушена сьомга (деликатеси, от които му се повдигаше). От тези светски „събития“ лъхаше такава непоносима скука, че Алекс в продължение на няколко часа изпадаше в равнодушно, подобно на транс състояние.
Не, тази страна на служебните ангажименти определено не му беше по сърце.
Той тръсна глава и се вгледа в купчината папки на бюрото и в примигващия върху компютърния екран списък „Здрасти“. Предстоеше му да изчете една камара документи, да сложи подписа си под някои от тях, да се погрижи за някои текущи задачи… Очертаваше се дълъг и доста натоварен ден. И накрая – самотна вечер в празната къща, набързо приготвена вечеря, новините по телевизията и преглед на пощата. Може би щеше да почете в леглото, преди да заспи… Както обикновено. Когато не беше канен на някой от онези приеми…
Липсваше му Меган. Липсваше му Сю. Липсваше му някой, който да се зарадва на завръщането му, да скочи да го посрещне…
Поклати глава. Горкичкият… Затъваш в самосъжаление, а, братле?
Махна с ръка. Тези състояния не продължаваха дълго. Беше активен, делови човек, стъпил здраво на земята.
Протегна ръка към най-горната папка и пропъди мрачните мисли.
Понеделник, 27.09.2010, 09:44
Ню Йорк
– Да, да, ще бъда там – рязко каза Геналони. – Доскоро.
Остави слушалката внимателно, въпреки че по-скоро му се искаше да я запрати към стената. Жени. Божичко.
Що се отнася до съпругите, Мария не беше по-лоша от много други. Стоеше си в къщи, грижеше се за децата, за домакинството, контролираше прислугата, готвачката и градинаря, участваше в благотворителни дейности… Беше се запознал с нея в колежа. Тогава беше страхотно парче, беше му завъртяла главата. Всъщност още си я биваше (беше лягала два-три пъти под скалпела) и още хващаше окото, не можеше да й се отрече. Пък и… беше поумняла. Изобщо, двамата бяха хубава двойка – стилни, изтупани. Мария имаше вкус за тези неща и се открояваше на фона на останалите жени, където и да отидеха. Но… понякога му идеше да я удуши с голи ръце. Тя самата си го търсеше. Имаше самочувствието на жена от сой и ако си наумеше нещо, не можеш да й го избиеш от главата. Беше обсебваща и понякога настояваше за компанията му в най-неподходящи моменти. Ето сега например – налагаше се да отложи срещата с Бриджит, своята млада любовница, само за да присъства редом с жена си на някакъв благотворителен бал…
А можеше и нарочно да му беше погодила такъв номер – ако се досещаше нещо…
На вратата се почука леко. Вдигна глава и видя насреща си Джон Бенети – Акулата. Младият мъж напълно отговаряше на прякора си – бърз, атлетичен и безмилостен, той можеше да те разпори, без да му мигне окото. Беше завършил бизнес в Корнел и беше достоен представител на младата смяна професионалисти, които работеха за Фамилията – също толкова хладнокръвни и непоколебими като предците си, но вече значително по-образовани и готови да придадат на бизнеса напълно приличен, „законен“ вид. Е, разбира се, имаха си някои недостатъци – понякога бяха прекалено амбициозни и започваха да си въобразяват твърде много, но лесно можеха да бъдат поставени на мястото им. Геналони знаеше как да се оправя с тях – никое куче не хапе ръката, която го храни, и той беше щедър с онези, които го заслужаваха. В края на краищата, повече неприятности му бяха създавали именно тъпанарите – човек никога не знаеше кога ще го издънят. А колкото до останалото – Геналони знаеше златното правило – бъди нащрек, не се доверявай никому напълно.
Акулата беше заел мястото на Сампсън до неговото завръщане. Ако изобщо се върнеше. Геналони вече не вярваше особено в това и цялата тази работа никак, ама никак не му харесваше.
– Казвай, Джони.
– Шефе, не можахме да открием нищо ново за Луиджи. Пуснахме в ход всички връзки, нагоре и надолу по каналите. Нищо, сякаш е потънал вдън земя.
– Продължавайте да търсите – кратко нареди Геналони, но около устата му се беше образувала сурова гънка. Някой определено щеше да съжалява за това. Поне един сигурно щеше да си го отнесе. Селки още не беше предприел нищо, но той си разбираше от работата и нямаше нужда от подканяне. Вероятно подготвяше почвата… Той беше изпечен убиец и пипаше тънко.
Подвижният телефон запиука.
– Да? – малко нервно вдигна слушалката Геналони.
– Жена ви, шефе.
– Господи, не ме свързвай. Току-що съм тръгнал. В неизвестна посока. И съм си забравил клетъчния телефон.
– Ясно, шефе.
Геналони поклати глава. Срещу него Джони се подсмихваше.
– Какво се хилиш… От кога си женен? Сигурно няма и година.
– Скоро ще станат две години, сър.
– Както и да е. Още нищо не знаеш. Друга песен ще пееш след петнайсет години…
Усмивката на Джони стана още по-широка.
Геналони сви рамене. Джони беше само на двайсет и четири и морето все още му беше до коленете. С течение на времето щеше да разбере, че животът непрекъснато поднася изненади.
– Нали си учил история?
– Това ми беше втората специалност.
Геналони прекрасно го знаеше, но предпочиташе да се представя за по-неосведомен, отколкото всъщност беше. Когато подценяват някого, хората стават по-непредпазливи. И тогава спокойно си ги водиш за носа…
– А случайно да си чувал за Мери Катрин Хорони?
– Нямам спомен… – замисли се Джони.
– Унгарска проститутка, известна с прозвището Кейт с големия Нос.
– О, да, сега се сещам. Гаджето на Док Холидей.
– Така… така. Има хляб в теб. Та тази Кейт била една курва, пиянде и кавгаджийка. Мотаела се с една банда пройдохи, от ония, дето не знаеш за какво ще ти резнат главата. Уж се била хванала по-сериозно с Док, но въпреки това не мирясвала – лягала с който й падне. Веднъж го измъкнала от затвора, където бил влязъл за убийство, като самата тя наръгала пазача, без да й мигне окото. През 80-те открила първия бардак в Тумбстоун – дупка, в която работели десетина момичета. Клиентите пиели евтино уиски, стреляли се, ръгали се с ножове…
Междувременно двамата с Док също не си живеели мирно и тихо – не минавал и ден без някой някого да натупа. Док не си поплювал, но и Кейт го налагала здраво. След като Холидей се поминал, Кейт си продължила, както тя си знаела. По едно време се излъгала дори да се омъжи, но бракът й не траял дълго. И така, скитала нагоре-надолу, докато имала сили. Накрая, през 1940 г., свършила в приюта. Била на деветдесет.
– Е, и? – сви рамене Джони. Беше изслушал историята с интерес.
– Ами ето какво – тази жена е упражнявала рискова професия, при особено опасни обстоятелства. Събирала се е с най-големите главорези и с какви ли не отрепки… Нали така?
– Да. И какво?
– Това, че и косъм не е паднал от главата й. Минала е през целия този ад, преживяла е всичко и всичко е… надживяла. Умряла е в леглото си – от старост. – Той помълча многозначително, после продължи: – Знаеш ли какво са казвали нашите войници в Дакота, когато се опитвали да изтребят индианците? „Ако попаднеш в плен на индианците, моли се да не те дадат на жените…“ Схващаш ли вече? Една жена ще те купи и ще те продаде, запомни го от мен. Окото й няма да мигне, ако ще червата ти да се влачат. Каквото и да ти разправя, колкото и да е добра в леглото, не й се доверявай прекалено много. Нека да си знае мястото. Затворите са пълни с нещастници, които са имали глупостта да се раздрънкат пред някоя жена и след това да я зарежат… Дори не подозираш на какво са способни жените. Имай го предвид.
– Окей, шефе.
– А сега отивай да подгониш федералните и да видиш каква е тая работа с Луиджи…
Останал сам, Геналони се усмихна, доволен от себе си. Биваше го да изнася лекции, не можеше да се отрече.
19
Вторник, 28.09.2010, 18:54
Вашингтон
Предрешена като Филис Маркхам, Селки куцукаше към къщата на набелязаната жертва, а пуделчето бодро подтичваше около нея и припикаваше всяко второ храстче.
Ченгетата от ФБР ги нямаше на обичайното място. Жалко. Обичаше предизвикателствата – те придаваха тръпка на професията й. Не се искаха особени умения да ликвидираш някой, който живее сам. И така изолиран. Задача, много под нивото й.
Освен, разбира се, ако не вложеше малко въображение.
Точно това смяташе да направи и вече имаше готовност за действие. Беше изучила навиците на жертвата си до най-малките подробности. Знаеше например, че обича пикантната китайска и мексиканска кухня, особено пиле с подлютен сос. Знаеше точно в колко излиза да потича сутрин и няколко пъти дори се беше засичала с него. Знаеше за бившата му жена и дъщеричката му, които сега живееха в Айдахо. Знаеше, че обича да човърка разни стари автомобили и прекарва голяма част от свободното си време в гаража. Знаеше дори, че помощничката му е хлътнала по него – имаше нюх за тези неща. Той обаче изобщо не се усещаше. Знаеше с най-голяма точност физическите му данни, както и това, че новата му длъжност не му допадаше особено. Само едно не можеше да разбере – защо Геналони го е взел на мушката.
Скаут беше доловил някакво раздвижване в храстите и стана неспокоен. Остави го да полае – най-вероятно надушваше някоя котка. Но Скаут прекали – дърпаше каишката и лаеше неистово, готов да се впусне в лудешка гонитба. Не млъкна дори когато Селки му се скара. Горкото дребосъче. Изживяваше се като велик ловец – гласът на кръвта, какво да се прави…
Изобщо беше забелязала, че дребните породи налитат по-настървено. Кой знае, сигурно по този начин и те избиваха комплекси… Веднъж в живота й я беше ухапало куче – нищо и никаква хрътка, но ухапването си го биваше.
Отново се замисли за набелязаната жертва. Изглеждаше свестен мъж – от онези на изчезване. Беше привлекателен и имаше хубава усмивка. Обичаше професията си, страдаше от раздялата с дъщеричката си и… в живота му нямаше жена, поне на този етап. От което следваше, че вероятно още не е прежалил бившата. Така че, погледнато в по-широк план, не беше от хората, от чието ликвидиране човечеството нищо не би загубило. Тъкмо напротив.
И все пак щеше да го убие, без изобщо да й мигне окото.
Някои от колегите й в бранша предпочитаха да не знаят подробности за жертвите си. Това им помагаше да действат хладнокръвно, без излишни емоции. Виждаха жертвите си не като човешки същества, а чисто и просто като мишени. Селки обаче смяташе това за страхливост и бездарие. Ако гледаш на нещата сериозно, не можеш просто така да очистиш някой, все едно размазваш муха. Не е честно. Така не отдаваш дължимото нито на жертвата, нито на самия себе си, свеждайки задачата си до елементарен, механичен акт.
А Селки беше творец, враг на всичко посредствено. Дори и сегашната задача й се струваше някак прекалено лесна. Майкълс не беше лош човек, но може би поради това беше доста скучен обект на наблюдение – праволинеен и предсказуем.
– Хайде, Скаут!
Кученцето тръгна напред, макар и неохотно, като все още се озърташе и се надяваше да забележи „плячката“, спотайваща се в храстите.
„Дивото го зове“, подсмихна се Селки разбиращо.
И така, оставаше й само да избере най-подходящия момент за действие. Беше сигурна, че усетът няма да я подведе. Искаше да изпипа нещата, както винаги. Още повече, че след убийството по петите й щяха да плъзнат цяла армия федерални агенти. Не си правеше никакви илюзии по отношение на това.
Вече беше наближила къщата на обекта. Погледна часовника си и забави ход, давайки възможност на Скаут да подуши поредната си находка.
Утре щеше да мине камионът за боклука – това ставаше два пъти седмично и Селки видя Алекс да изнася чувала си с боклук. Два пъти седмично привечер, веднага щом се върнеше от работа и се преоблечеше, той изнасяше чувала като по часовник.
Селки точно минаваше покрай входа. Алекс я забеляза и кимна усмихнато:
– Здравейте.
– Добър вечер, младежо – поздрави го благовъзпитаната дама. – Приятно време за разходка, нали?
– О, да – и той се наведе да погали кученцето.
Скаут доволно помаха с опашка. Алекс беше клекнал и го чешеше зад ушите.
Селки се усмихна – в този миг всички карти бяха в ръцете й. Можеше да реши проблема с един замах на бастунчето. Щеше да прониже скалпа му с хирургическа точност и Алекс щеше да умре от обилната кръвозагуба за броени минути, без да може дори да извика.
Имаше и друга възможност. Можеше да го помоли за чаша вода и доколкото го познаваше, той нямаше да я остави да чака пред вратата. Щеше да я покани вътре – още по-благоприятна възможност. И отново – твърде лесно…
Усмихна му се. Изпитваше приятен гъдел при мисълта, че го държи в ръцете си.
Е, сега ли? Имаше пълна власт над живота му – неописуемо усещане. Реши да изчака.
– Хайде, Скаут, ах, ти, глезльо…
Алекс се изправи.
– Довиждане, госпожо.
– Всичко хубаво, млади човече. – И възрастната дама закуцука надолу по улицата.
Сряда, 29.09.2010, 03:14
Някъде над Северния Атлантически океан
Двигателите на огромния самолет бучаха равномерно, приспивно и повечето пътници на борда се бяха унесли в сън. Настолната лампа на Джон Хауард светеше, но екранът на компютъра му беше угаснал.
– Какво ще кажете за малко топло мляко, полковник? С мелатонин.
Хауард го погледна някак разсеяно.
– Благодаря, сержант, но няма нужда. В момента обмислям доклада си.
– Както кажете, сър.
– Как ти се стори… тази операция, Хулио? Жалка работа, а?
– Защо, полковник? Разгромихме терористите с риск за живота си, без да загубим нито един от хората си. Това не е малко.
– Знаеш какво имам предвид, нали?
Преди да отговори, Фернандес се огледа, за да се увери, че наоколо нямаше будни.
– Виж, Джон, съгласен съм, че не беше някоя героична битка, но имахме поставена задача и я изпълнихме. Ако не бяхме действали бързо, последствията можеха да бъдат и по-лоши, не мислиш ли?
Хауард само кимна. Разбира се, Фернандес беше прав. Прибираха се у дома, изпълнили задачата, здрави и читави. Това наистина беше най-важното. По имейла бяха получили шифровано съобщение, в което ръководството ги поздравяваше за победата.
И все пак…
Всичко беше протекло според сценария – без спънки, без отклонения. Още повече, от самото начало беше ясно, че шансовете са на тяхна страна. Тогава? Не усложняваше ли прекалено нещата? Неговите бойци бяха от елитните части на Зелените барети. За тях подобна операция беше детска играчка. Докато терористите, въпреки че бяха въоръжени, нямаха никаква организация и също така най-вероятно никакъв опит. Какво излизаше тогава?
Фернандес изслуша съмненията на стария си боен другар и поклати глава:
– А ти какво предпочиташ? Да се бяхме изправили срещу хора, готови на всичко и при това достатъчно опитни, за да натръшкат половината от нашите момчета? Аз лично съм благодарен, че събитията се развиха така. Победата си е победа. А онези са знаели какво рискуват, щом са се захванали с това…
– Може би си прав, Хулио.
– Прав съм и още как. А сега смятам да подремна. Заслужил съм си го.
Хауард се засмя.
– Лека нощ, Хулио.
– И още нещо, сър. Мисля, че това не е краят. В смисъл, че според мен спечелихме само първата битка, не и войната. Така че можем само да се надяваме и следващия път късметът да е на наша страна…
И Хулио затвори очи. Хауард го гледаше замислено. Старият му боен другар никога не хвърляше думите си на вятъра.
Сряда, 29.09.2010, 22:54
Портланд, Орегон
Ружьо наблюдаваше входната врата на ресторанта на Маккормик. Заведението беше в покрайнините на града и предлагаше превъзходни рибни деликатеси. Намираше се недалеч от шосето за Бийвъртън и в непосредствена близост до сградата, където се помещаваше компанията за производство на компютърни чипове.
Ружьо седеше във взетата под наем кола, която беше паркирал на отсрещната страна на улицата, пред Корейската пътническа агенция. Беше достатъчно отдалечен от вратата на заведението, за да успее да се измъкне незабелязано. През обектива на холоскопа виждаше вратата в естествените й размери, но през червена лента, сякаш наложена върху нея. Холоскопът беше майсторска направа и за разлика от лазера, не излъчваше светлина, тъй че не привличаше вниманието. Беше умело монтиран върху ловната пушка и струваше дори повече от нея, въпреки че и самата тя не беше никак евтина. Беше си купил холоскопа от един магазин в Сан Диего, а с пушката се беше сдобил в Сакраменто, благодарение на една обява. Беше комплектувал придобивките си и сега разполагаше с истинско смъртоносно оръжие, безпогрешно в радиус от сто метра. Беше безсмислено да използва заглушител, тъй като разстоянието беше прекалено голямо, пък и звукът кънтеше сякаш отвсякъде и беше трудно да се проследи. Освен това служителите на местната компютърна компания едва ли ходеха нагоре-надолу въоръжени и така или иначе нямаше да успеят да реагират своевременно.
А докато пристигнеше полицията, Ружьо щеше да е на километри далеч оттук. Беше си набелязал три възможни пътя за бягство, включително и места, където би могъл да се освободи от оръжието. Беше с непромокаеми синтетични ръкавици и върху оръжието нямаше да останат никакви следи.
Погледна часовника си. Беше малко след единайсет местно време. Веселата компания беше прекарала в ресторанта повече от два часа. Всеки момент щяха да се появят и да се запътят към паркираните отвън автомобили.
Ружьо беше готов за стрелба. Снижи малко мерника.
След още десетина минути вратата на ресторанта се отвори.
Ружьо пъхна в ушите си силиконовите тапи – в противен случай гърмежът щеше да проглуши тъпанчетата му.
Видя шестимата мъже, които бъбреха нещо и се смееха. Вдигна оръжието, пое си дълбоко дъх и се прицели в челото на единия от мъжете. Изтрещя изстрел.
Мъжът се строполи, преди да разбере какво става. Ружьо остави оръжието в краката си и запали мотора. Движението тази вечер не беше натоварено. Наближаваше магистралата, когато покрай него профуча с включена сирена първата полицейска кола. Нямаше място за притеснение. Щеше да им се измъкне, преди да са се усетили.
20
Четвъртък, 30.09.2010, 08:01
Грозни
– Отново ви търсят, доктор Плеханов! – извика Саша от приемната. Интеркомът вече беше почти неизползваем, но на този етап това едва ли имаше значение. – Мистър Сайкс, от градоустройствения отдел в Бомбай.
Плеханов се ухили. През последните няколко дни телефонът беше прегрял. Точно както и очакваше.
Усилията започваха да дават плодове. След като сривовете в компютърните системи бяха причинили смъртта на стотици в Бомбай, властите бяха потърсили помощта на Бертранд – компютърен експерт много под класата на Плеханов. Той, разбира се, беше в състояние да констатира повредата, без обаче да може да помогне. Тогава се бяха обърнали към Плеханов – което всъщност трябваше да направят още в самото начало, защото той беше единственият, достатъчно компетентен, за да намери изход от създалата се кризисна ситуация. Той например можеше да инсталира в компютрите им такава компютърна програма, която да осуети всякакви по-нататъшни набези на недобросъвестни типове. Налагаше се само едно уточнение, което обаче възнамеряваше да им спести: че съществуваха само една шепа компютърни специалисти, които разбираха достатъчно, за да се опитат да проникнат в защитната програма, както и само един способен да го направи, който обаче не би си направил труда, защото би отишъл срещу собствените си интереси, иначе казано срещу самия себе си. Ха-ха-ха.
Скоро щяха да последват и други тревожни обаждания с молба за помощ – нещата отиваха натам. Скоро Плеханов щеше да държи всички в ръцете си.
Щеше да им свърши неоценима услуга срещу тлъсти сумички. И в същото време – да плете собствената си кошница. Всички щяха да му бъдат безкрайно задължени, че ги пази от неизвестните терористи, без да се усещат, че всъщност ги води за носа.
– Ало?
– Владимир? Бил Сайкс е. От Транспортни системи – Бомбай.
– О, Бил, как си, приятелю?
– Зле. Нали чу за нашия проблем?
– Да. Лоша работа наистина… Много неприятно.
– Имаме нужда от помощта ти, Владимир. Някой трябва да сложи край на цялото това безумие…
– Разбира се, че ще се опитам да ви помогна, Бил. Ще направя всичко, което зависи от мен.
– Още едно обаждане! – провикна се Саша от другата стая. – От Корея.
Плеханов се облегна назад и доволно потри ръце.
Четвъртък, 30.09.2010, 08:15
Вашингтон
Тайрън Хауард имаше среща с приятеля си Джими Джо в стриптийз клуба, известен като „Циците“. Не беше място, подходящо за тринайсетгодишни момчета, но двамата успяха, както винаги, да минат между капките. Виртуалната реалност нямаше тайни за тях – успяваха да се вмъкнат къде ли не. Но двете момчета винаги сами си налагаха някои ограничения. Тайрън не би искал да шокира и разочарова своя старец.
– Е, Джими Джо, някакъв напредък?
– Не, братле, но оня ненормалник си разиграва коня както си знае…
Тайрън кимна. Това беше повече от ясно. Особено в Далечния изток през последните дни беше същински кошмар.
На сцената, окъпана от ослепителна светлина, кършеше тяло висока, синеока брюнетка. Тя гледаше право към Тайрън, без да подозира истинската възраст на хлапето. Във виртуалния свят всеки можеше да промени външността си както пожелае – кой повече, кой по-малко. Нищо чудно и самата брюнетка в действителност да беше някой застаряващ дебелак.
Ако си човек, който държи на истината, виртуалната реалност може направо да те побърка. Тук нещата имат съвсем други измерения…
Брюнетката отстъпи мястото на ново момиче. Я виж ти! Самата Беладона Райт. Това беше шегичка на Джими Джо. Тайрън не би посмял да си позволи нещо такова – представи си, че Менгемето, гаджето на Бела, надушеше… мили боже!
– Е, аз изчезвам – задоволи се да каже Тайрън.
Джими се ухили широко.
– Както искаш, братле. Ти губиш. Голямо шубе си понякога, ей богу!
– Може и така да е. Не ми се ще да си имам работа с Менгемето, и то за нищо. Виж, да беше истинската Бела…
Джони сви рамене.
– Е, аз пък смятам да погледам, истинска или не…
Тайрън се запъти към вратата, но преди да излезе, не се сдържа и хвърли бегъл поглед през рамо.
Можеше да се отбие и до Кибердържавата. Така и така разполагаше с време. Току-виж научеше нещо.
Четвъртък, 30.09.2010, 08:20
Куонтико
Седнал във вайпъра, паркиран на отсрещната страна на улицата, Джей Гридли видя Тайрън Хауард да излиза от стриптийз клуба. Момчето вървеше забързано и не го забеляза. Гридли усмихнато поклати глава. Полковникът го беше помолил да наглежда сина му, когато има възможност, но нямаше нужда да му съобщава за днешната среща. Тийнейджърите са си любопитни, а забраненият плод е най-сладък… пък и… виртуалният стриптийз е в известен смисъл безобиден. Още повече, че според Гридли един баща би трябвало по-скоро да се безпокои, ако синът му не проявява интерес към тези неща.
Тайрън яхна мотора си и отпраши. Гридли въздъхна. Имаше къде по-тревожни неща в главата си.
Четвъртък, 30.09.2010, 11:55
Куонтико
Тони Фиорела още загряваше, когато видя Ръсти да влиза в залата. Той й помагаше със светнало лице. Беше облечен в спортен екип.
Ръсти се оказа добър ученик – схватлив и доста подвижен, макар и свикнал да разчита на силовото надмощие малко повече, отколкото трябва. Нищо, един ден, когато стигнеха до хватките на серак, то също щеше да му е от полза. Но всяко нещо с времето си. Важното е, че беше много редовен и допълнително упражняваше всяка научена хватка. Все още му беше малко трудно да свикне да се придържа в непосредствена близост с противника – имаше чувството, че това сковава движенията му и пречи на техниката, но скоро щеше да се получи.
– Здрасти, гуру Тони.
– О, Ръсти. Почваме ли?
Той кимна. Застана с раздалечени стъпала и ръце покрай тялото. Дланите му бяха обърнати напред, а пръстите сочеха към земята. Това беше една от началните позиции в „силат“. За разлика от повечето традиционни японски стилове, индонезийската бойна техника използваше само няколко специални термина, един от които беше „джага“ – „внимание“.
– Джага! – погледна го Тони незабавно, заела огледална на неговата позиция. Нейната гуру беше абсолютно права – преподаването се беше оказало от полза и за самата нея. Беше премислила отново всичко, беше си изяснила много неща и беше организирала в стройна система познанията си, за да ги предаде по възможно най-достъпен начин. Ето например церемониалният поклон, който досега беше изпълнявала автоматично, просто по навик, като едно плавно и продължително движение, сега трябваше да бъде разчленен на основните си съставки, всяка от които беше наситена със смисъл.
– Представям се пред моя Създател… – И в същото време изнасят левия крак малко преди десния, с леко свити колене и ръце вляво, с дланите надолу – лява върху дясна.
– Представям се с овладяното от мен изкуство, за да дам най-доброто от себе си… – Ръцете се издигаха със събрани, обърнати нагоре длани, наподобяващи разтворена книга. След това дясната се свиваше в юмрук, а лявата я обгръщаше и двете заедно се прибираха към гърдите.
– Моля Създателя да ми разкрие невидимото за очите… – Отново „разтворена книга“ и длани, които закриват очите.
– … да го отпечата върху сърцето ми… – Длани, притиснати една към друга като в класическата молитва „намасте“ и издигнати към сърцето.
– … до самия край.
Последно движение, повтарящо второто – с длани долу, вляво.
– А сега, покажи ми първата „джуру“ – кимна Тони.
Ръсти започна да изпълнява движенията стриктно, съсредоточено.
Това бяха най-простите хватки, но те бяха в основата на всичко. Овладееш ли тях, тънкостите на следващите не биха били сериозна пречка. Също както в живота.
Четвъртък, 30.09.2010, 12:30
Куонтико
Селки си взе кола, пиле в сладко-кисел сос и ориз от китайското ресторантче, където „мишената“ имаше навик да обядва. Денят беше топъл, подухваше лек ветрец и тя реши да седне отвън на една от масичките. Беше облечена в широка сива тениска и черни шорти. Този път се беше дегизирала като брюнетка, с бейзболна шапка и тъмни очила – съвсем ново превъплъщение.
Ето го и него – върти педалите на триколката, задъхан и зачервен от обедното слънце.
Селки си сипваше ориз и пиле от картонената кутия и разбъркваше с дървените пръчици – изглеждаше напълно погълната от заниманието си, пък и гозбата ухаеше доста апетитно.
Още поне десетина посетители на заведението бяха седнали на открито и се наслаждаваха на вкусната китайска кухня и на милувките на есенното слънце. Селки се хранеше спокойно, наведена над чинията, без да се заглежда по другите маси.
Само мимоходом, с периферното си зрение отбеляза, че „обектът“ паркира триколката, свали си каската и влезе в ресторанта. Забеляза и друго – че обектът съвсем не изглежда зле. Спортният екип подчертаваше атлетичното му телосложение, а Селки, въпреки напрегнатата си, мъжка професия, беше жена до мозъка на костите си. Въпреки че обикновено гледаше да не смесва двете неща. Работата си е работа. Мора Съливан можеше да прави чудеса в леглото, но Селки не можеше да си го позволи – това би означавало да поеме голям риск.
Наистина веднъж, преди години, се беше засякла с „обекта“ си в един бар. Завъртя му главата и вечерта завърши в неговата стая в хотела. Селки, разбира се, нямаше нищо против. Мъжът си го биваше и преживяването определено си струваше.
А когато той най-после заспа, изтощен и доволен, Селки извади пистолетчето си и му пръсна черепа. Сигурна беше, че смъртта настъпи мигновено – дори не беше успял да почувства болка. Селки беше доволна от себе си – беше му дарила блаженство в последните мигове, преди да отнеме живота му. Самата тя не би имала нищо против такава смърт – след миг на върховна наслада, изведнъж, още преди да се усетиш.
И все пак онова, което стори тогава, беше глупаво – импулсивно и недомислено. Беше оставила следи в хотелската стая, бяха я видели на рецепцията, въпреки че беше преобразена – както винаги, когато работеше. Тогава просто имаше късмет и не пострада, но почти веднага осъзна грешката си и съжали за допуснатата непредпазливост. Оттогава си знаеше – за всяко нещо си има време. И място. Рискът и без това беше прекалено голям.
Дояде си пилето, но все още ровеше ориза в чинията си замислено.
Дали вече не беше дошъл момента да действа?
