Текст книги "Мрежата"
Автор книги: Том Кланси
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 14 (всего у книги 18 страниц)
29
Неделя, 03.10.2010, 23:05
Северната Евро-азиатска магистрала
Плеханов тихичко изруга на руски.
Току-що беше установил, че си има „опашка“. Но гневът беше лош съветник – трябваше да се овладее и да действа възможно най-бързо.
Преследвачите му бяха с невзрачен малък седан, подобен на много други из мрежата и извън нея. Може би дори нямаше да му обърне внимание, ако не държеше непрекъснато сметка за тези неща. Вече си беше изработил усет. Не можеше да определи само откъде точно го бяха проследили? И как го бяха открили? Кой беше успял?
Който и да беше, трябваше незабавно да се отърве от него.
А сега-засега щеше да се преструва, че нищо не е забелязал. Така щеше да спечели време.
Сивият седан го следваше плътно, макар и на доста голямо разстояние. Със сигурност събираха информация за него – информация, която би могла да ги насочи, ако попаднеше в ръцете на експерт. Виртуалната реалност работеше със символи и кодове, но всяко нещо имаше конкретна проекция в реалния живот. Програмистите на Мрежата например бяха в състояние да се доберат до истинската му самоличност по метода на изключването.
Тоест щяха да сведат възможностите до минимум, а всяка брънка виртуална информация само улесняваше задачата им. Така че всяка минута можеше да се окаже решаваща – лека-полека те щяха да добият пълна представа за стила му – а всеки добър програмист се отличава със свой индивидуален стил, неприличащ на никой друг, който го характеризира също толкова безпогрешно, колкото и отпечатъците от пръсти и строежът на ДНК-то му. Един истински спец нямаше да има проблем с идентифицирането му – Плеханов беше убеден в това.
Дявол да го вземе!
А вече беше почти в самия край на пътуването си… Естествено, не можеше да се прибере у дома – трябваше да ги насочи в погрешна посока, без при това да събуди подозрението им с твърде рязка промяна на маршрута. Освен това те най-вероятно бяха уведомили и останалите агенти от Мрежата, така че със сигурност по пътя го дебнеха още преследвачи.
Разбира се, в краен случай винаги можеше да паркира край някой крайпътен ресторант… да влезе вътре и да не се появи повече. Това обаче би означавало да остави автомобила си в ръцете им, а с него – твърде много информация за себе си. Не, този вид паническо бягство определено не беше за предпочитане.
Трябваше да измисли нещо друго…
Може би отново щеше да успее да набере скорост и да им се измъкне, да се прехвърли в движение от един сценарий в друг.
Веднъж се беше получило – струваше си да опита пак.
Намали скоростта и ги изчака да се приближат. После гребна цяла шепа от металните шипчета, с които се беше запасил, и с ловко движение ги пръсна по двете платна на шосето.
Преследвачите се усетиха и шофьорът рязко изви настрани, но все пак не успя да избегне стърчащите остриета.
Готово!
О, не! Гумите на сивата кола този път като че ли изобщо не пострадаха – явно преследвачите бяха предвидили подобна възможност и бяха взели предпазни мерки.
По дяволите, трябваше да го предположи! Бяха добри, твърде добри – трябваше да го има предвид.
И да се измъкне от виртуалната програма, докато не беше станало твърде късно!
Аварийната сигнална лампичка на компютъра му засвятка: „Тревога! Срив в системата! Тревога!“.
Плеханов изключи захранването на компютъра, без да губи време за предпазните процедури. Системите щяха да излязат от строя и голяма част от информацията да отиде на вятъра, но сега не му беше до това. Най-важното беше да им се измъкне, да отърве кожата!
По дяволите, само това му липсваше!
С какви ли сведения за него разполагаха?
Неделя, 03.10.2010, 15:10
Куонтико
Пред очите им корветът изведнъж избухна в пламъци и изчезна.
– По дяволите! – възкликна Джей и удари с ръка по кормилото.
– Покри се – обясни Тайрън на Бела. – Значи ни е забелязал. Успя ли да установиш нещо, Джей?
– Да… поне така мисля. Беше тръгнал в посока Централна Азия – Русия по всяка вероятност. Може би е свил към Индия или е отпрашил през Ориента… Но… стилът му не беше на някой от японските или корейските хакери – това поне е сигурно. Повече ми приличаше на руснак и мисля, че се прибираше у дома.
– За какво става въпрос? – попита Бела недоумяващо.
Тайрън й обясни, че по стила на някой програмист може да се съди за много неща – включително и за народността му.
– Все пак мисля, че понатрупахме достатъчно информация за него… – въздъхна Джей. – Сега ще се опитаме да я обработим и… дано да ни е от полза.
Неделя, 03.10.2010, 15:23
Куонтико
Майкълс махна с ръка пред телефонната клетка.
– Ало? Да?
– Шефе, обажда се Джей. Най-после попаднахме на следа! Става въпрос за оня тип, които устройва разни изпълнения из Европа и Азия.
– Така ли, Джей? Това е направо страхотно.
И все пак, помисли си Майкълс, много по-страхотно щеше да е, ако следата водеше към убиеца на Стив Дей.
Лично за него този случай беше от първостепенна важност и всичко друго, включително и собствената му кариера, беше на заден план.
– Искам да систематизирам всичко, с което разполагаме, и веднага идвам!
Малко след този разговор телефонът иззвъня отново.
– Здрасти, татенце!
– Привет, дребосъче!
– Да не те събудих?
Алекс се засмя.
– Не, миличка, на работа съм – тук е три следобед.
– Искаш ли да включиш видеофона си?
Майкълс натисна копчето на компютъра си и образът на дъщеричката му се появи на екрана. Сю беше облечена в червена тениска и син гащеризон. Косата й беше малко по-къса от последния път, когато я видя. Сю ставаше все по-красива и… заприличваше все повече на майка си. Алекс включи собствения си видеофон и се ухили към камерата.
– Уау, татенце, изглеждаш съвсем като бабата на малкия Дракула.
– Толкова ли съм стар? А поне симпатична ли е тази… баба?
– О, не, татенце, от луната ли падаш?! Не ми казвай, че не си гледал нито една серия…
Алекс се усмихна още по-широко.
– Всъщност отдавна не съм сядал пред телевизора. Не ми е оставало време.
– Тц-тц… жалко… непременно трябва да го гледаш! Ще се посмееш. Ама наистина… изглеждаш ужасно. Какво ти е? Да не си болен?
– Не, миличка. Само съм много уморен. Напоследък работя много, а не съм почивал достатъчно. Но пък знаеш ли, имам си кученце…
– Истинско?!
– Съвсем истинско.
– О, какво е? Искам да го видя! Ще го вземеш ли със себе си, като дойдеш да ме гледаш в пиесата? Как го кръсти? Слуша ли те?
Алекс се засмя с глас.
– Мини пуделче е. Казва се Скаут и е по-дребен от котка. Много е умен и мисля, че двамата ще се харесате.
– Върхът! – Сю погледна някъде встрани и извика: – Мамо, мамо, знаеш ли, че татко си има кученце! И ще го доведе да го видя!
Меган промърмори нещо в другия край на стаята, но Алекс не чу какво точно.
– Значи мислиш, че ще станем приятели? – звънна отново в слушалката гласчето на Сю.
– Сигурен съм!
Сега, докато я гледаше, мисълта да напусне Вашингтон му се стори по-примамлива откогато и да било.
И все пак би предпочел да си тръгне по своя воля и с вдигната глава, а не да го изритат… но това беше отделен въпрос.
Освен това времето му още не беше изтекло. Всичко можеше да се случи.
Неделя, 03.10.2010, 16:00
Лонг Айлънд, Ню Йорк
Рей Геналони погледна часовника си. По това време по пътищата беше същински ад. Разбира се, това беше грижа предимно на шофьора му, докато той самият се беше разположил удобно на задната седалка на лимузината, и все пак цялото това чакане го изнервяше.
Всяка минута му беше ценна, защото би могъл да я прекарва в компанията на Бриджит, а вместо това висеше в задръстването…
С Бриджит времето летеше. Десет години по-млада от него, готова да удовлетвори всяко негово желание, тя му доставяше невероятна наслада. Беше страхотно парче – не че като по-млад не беше имал и по-красиви любовници, но човек трябва да бъде реалист.
Беше й купил малка къща в един от тихите аристократични квартали. Преди да излезе от колата, бодигардовете му, както винаги, провериха района. Геналони се движеше в кортеж – по една кола с бодигардове отпред и отзад. Когато посещаваше Бриджит, бодигардовете винаги оставаха да пазят отвън – за всеки случай. Геналони извънредно много държеше на сигурността си.
Натисна звънеца на входната врата и Бриджит се появи в цялата си прелест, загърната в някакво полупрозрачно копринено наметало, което фактически не скриваше абсолютно нищо. Бриджит беше естествена блондинка (прадедите й бяха дошли някъде от Северна Европа – Швеция или може би Дания) – сочна, апетитна и закръглена точно колкото трябва. Тя държеше по една чаша шампанско във всяка ръка и сияеше в усмивка:
– Здравей, сладурче, мъжът ми го няма. Ще влезеш ли да пийнем по чашка?…
Геналони се засмя. Бриджит обичаше такива игрички, а на самия него те му се струваха особено очарователни.
Пое от ръката й едната чаша и пристъпи навътре.
Бриджит обичаше да кара мъжете да губят ума и дума и Геналони знаеше, че бодигардовете щяха известно време да стоят с изплезен език.
„Какво, момчета, потекоха ви лигите, а?“
Хлопна вратата зад гърба си и сграбчи Бриджит в прегръдките си. В това пищно тяло нямаше и грам силикон. Затвори очи и се опита да задържи мига, забравил за абсолютно всичко останало.
Неделя, 03.10.2010, 14:01
Лас Вегас
На летището беше пълно с игрални автомати – с хищно зейнали цепки, които само чакаха да ти лапнат паричките. Огромните видеоекрани на стените те примамваха в един приказен свят, изпълнен с магьосници, екзотични животни и полуразголени красавици.
Змията пусна жетон в един от игралните автомати и завъртя ръчката. Ружьо критично наблюдаваше отстрани. Машината просветна, на екрана се смениха няколко карти с ярки цветове и… след миг всичко свърши. Змията се позасмя и махна с ръка.
– Днес не ми върви.
– Не се предаваш лесно, а? – подхвърли Уинтърс.
В разстояние на три дни Григори бе пропилял повече от пет хиляди долара на автоматите и масите за залагания. В началото, съвсем за малко, му бе провървяло, но това се оказа достатъчно, за да отприщи хъса му, и сега Григори нямаше спиране. Отделно беше пръснал поне две хиляди долара по курви. Е, вярно, че парите си бяха негови, съвсем честно заработени, а Плеханов плащаше щедро, и все пак… Ружьо поклати мрачно глава. У дома, в Русия, едно семейство би преживяло две-три години с тези пари. Той се обърна към Уинтърс:
– Трябва да отида до телефона. До тръгването на самолета има повече от час. Остави го да се набута колкото иска… Поне се занимава с нещо.
– Е, аз пък ще прескоча да си взема едно списание.
Ружьо се приближи до редица телефонни апарати и набра номера, който според уговорката се използваше само при извънредни обстоятелства. Плеханов бе пропуснал две последователни обаждания и въпреки че може би нямаше повод за безпокойство, все пак беше редно да разберат какво става.
– Ало, да? – Гласът на Плеханов звучеше някак троснато.
– Наред ли е всичко?
– В общи линии. Възникнаха някои… усложнения. Все още не сте ми представили… проекта, който ви възложих.
Ружьо разбра, че ставаше въпрос за задачата им да отклонят вниманието на Мрежата, което би развързало ръцете на Плеханов.
– Но нали… остава още време до крайния срок – отбеляза той.
– Налага се да побързате. Както казах, възникнаха някои непредвидени обстоятелства.
– Разбирам…
– Италианската компания е направила опит да повтори нашия пръв експеримент. Опитът е бил неуспешен.
Значи хората на Геналони се бяха опитали да ликвидират новия главнокомандващ Мрежата. Странно как са се провалили…
– Ние ли ще трябва да се погрижим?
– Очевидно. Все пак изчакайте второ нареждане, преди да се заемете с поръчката. До ден-два ще ви се обадя.
– Ясно, шефе.
– Това е всичко засега. Дочуване!
Ружьо се вгледа в слушалката, преди да я остави. Знаеше, че благодарение на вградената в нея биомолекулярна матрица, до двайсет секунди записът от това телефонно обаждане щеше да бъде изличен напълно. Биоединицата позволяваше пълно разграждане, за разлика от електронния запис, който по-лесно можеше да бъде проследен.
Значи, пак се връщаха във Вашингтон. Щяха да отседнат в един крайпътен мотел, на около час оттук.
Отиде да съобщи на хората си.
30
Неделя, 03.10.2010, 18:15
Куонтико
Тони Фиорела излезе от сградата на Федералния щаб, вдъхна дълбоко хладния вечерен въздух и се отправи към колата си. На паркинга чакаше някакъв висок мъж с куфарче в ръце.
– О, Ръсти, ти ли си? Мене ли чакаше?
– Да… исках само да ти кажа, че се поразтърсих и събрах малко информация за силат – от компютъра. Литература и… стари записи. Ако смяташ, че биха представлявали интерес за теб, можем да ги погледнем… – Той посочи куфарчето, което държеше.
– С удоволствие.
– А какво ще кажеш… да си вземем и нещо за вечеря?
Тони го погледна поучудено. Очевидно я беше чакал доста време и беше събирал куража да я покани на среща. А имаше и подходящ повод. Въпросът беше – как виждаше нещата самата тя? Струваше ли си да се захваща и докъде щеше да я отведе това?
И все пак… ставаше дума за една вечеря, не за нещо друго. Можеше да остави нещата да се развиват от само себе си…
Тя се усмихна. А как виждаше нещата самият Ръсти?
– Това покана за среща ли е?
Даваше му възможност за отстъпление. Ако беше решил да шикалкави, щеше да започне да увърта: „Не, мадам, само предложих да хапнем, докато изгледаме материалите, така или иначе и без това е време за вечеря…“.
– Да… мисля, че да, мадам.
Тони се разсмя с глас.
– Значи ме каниш на среща и продължаваш да ме наричаш „мадам“? Ръсти, ти наистина си един от най-странните хора, които познавам.
Е, Тони, поставиха ти въпроса ребром, сега решавай. Този твой ученик е мил, симпатичен, наистина привлекателен мъж. Оказа се и доста умен. Очертава му се успешна кариера във ФБР. Всичко това накуп. От друга страна, започнеш ли сериозно да излизаш с него, това би повлияло на взаимоотношенията „учител – ученик“, не мислиш ли? И със сигурност би сложило край на плановете по отношение на Алекс Майкълс. Готова ли си за това? Или предпочиташ още години наред да вехнеш по Алекс, без той изобщо да те забелязва? И в края на краищата, какво толкова – става за въпрос за една вечеря…
– Ами… добре. Да хапнем някъде, защо не? С колата ли си?
– Не, мадам.
– Добре, ще вземем моята. Накъде сме сега?
– Не знам. Не държа на определено място. Държах на компанията.
Тони се усмихна. За своя изненада установи, че всъщност и тя нямаше нищо против компанията му. Дори напротив.
Неделя, 03.10.2010, 19:44
Вашингтон
Алекс изведе Скаут на вечерна разходка, с което предизвика неодобрението на охранителите и в края на краищата се принуди да оглави цяло шествие, в което централно място заемаха те двамата с пуделчето, тържествено ескортирани от двата федерални автомобила. А доколкото знаеше, поне още два автомобила на ФБР кръстосваха улиците на квартала и държаха целия район под око. Всичко четиринадесет агенти бяха натоварени със задачата да го охраняват – цял отряд.
Алекс се чувстваше безкрайно неловко в новосъздалата се ситуация и имаше чувството, че това е разхищаване на парите на данъкоплатците, но шефът му се беше разпоредил с писмена заповед и не му оставаше друго, освен да се примири с денонощното си обкръжение.
Скаут, за разлика от него, си прекарваше чудесно.
Времето наистина беше много приятно за разходка – подухваше лек, прохладен ветрец. Алекс вървеше и от време на време напипваше тейзера в джоба на тъничкото си яке – мисълта, че би могъл и сам да се защити в случай на нужда, го караше да се чувства по-добре.
Досега не си спомняше да е изпитвал страх – истински страх, придружен от инстинкт за самосъхранение. Чувството беше ново за него, който беше живял в цивилизовано общество, подчинено на определени закони, и макар че беше участвал във военни учения и се беше занимавал с бойни изкуства, досега не се беше сблъсквал с истинското, зловещо лице на насилието.
Самият той изобщо не беше агресивен и последният път, когато беше участвал в сбиване, беше в седми клас, и то против волята си. Беше се сблъскал по невнимание с едно момче в училищния коридор и момчето, вбесено, обяви, че ще се разберат след училище, без да приеме извиненията му. Майкълс мразеше побоищата и не умееше да се бие, но най-малко от всичко искаше да го сметнат за страхливец и реши, че за него е въпрос на чест да се отзове на предизвикателството.
И така, със свито сърце и почти изгубил ума и дума, Алекс се появи на уреченото място след училище. Джефрис го чакаше. Двете момчета си свалиха якетата и започнаха да се обикалят като петлета, но никой не бързаше да нападне; Алекс видя отблизо лицето на Джефрис – запотено, пребледняло и изведнъж разбра, че и той умираше от страх и със сигурност вече съжаляваше за уговорката.
Тогава защо бяха тук? И имаше ли изобщо смисъл онова, което щеше да последва?
Може би ако бяха сами, щяха да се разберат, да си подадат ръка и да се приберат у дома, но сега вече беше късно за отстъпление – около тях се беше събрала тълпа развълнувани хлапета, които окуражаваха единия или другия в очакване на зрелището.
И тогава… Джефрис се нахвърли с юмруци върху него. Това беше последното, което си спомняше, защото следващите мигове потънаха в някаква мъгла.
След малко, когато се опомни, Джефрис лежеше по гръб в прахоляка, а той го беше възседнал, притиснал с колене ръцете му до тялото – в мъртва хватка. Стига да беше поискал тогава, можеше да размаже физиономията му, но Алекс не виждаше смисъл да го прави – това му беше повече от достатъчно. Остана така, без да помръдва, още известно време. Джефрис отчаяно се извиваше под него, риташе с крака, крещеше, ругаеше, но Майкълс не го пускаше.
„Няма начин. Не и преди да кажеш, че спираме“ – това беше единственото му условие.
Най-после Джефрис изхриптя задъхан: „Добре… Пусни ме. Спираме“.
Майкълс се усмихна на спомена. Колко годишни бяха тогава? Тринайсет ли? Имаше чувството, че е минала цяла вечност.
Скаут маркира още едно храстче като своя територия и завъртя опашка, напълно доволен от себе си.
Сега обаче, като си спомнеше преживяното неотдавна, на Алекс изобщо не му беше до смях. Изражението на онази жена в мига, в който се готвеше да го убие, се беше запечатало в съзнанието му. Може би тогава за пръв път беше почувствал собствената си уязвимост. Изведнъж безпощадно ясно я беше осъзнал.
Защото всъщност човек живее със съзнанието, че е смъртен, но трябва да се случи нещо наистина разтърсващо, за да приеме тази всеизвестна истина вече и чисто емоционално.
Тогава, в първия миг, дори не беше изпитал страх.
Страхът дойде после. Заедно със съзнанието за собствената му… безпомощност.
Защото, от една страна, не се беше вцепенил, не беше побягнал, а тъкмо обратното – беше се спуснал да гони убийцата. И… тук идваше най-лошото – беше се оказал безсилен, неспособен да я спре. Тази мисъл не му даваше мира. Може би трябваше да поговори с Тони. Досега винаги беше подценявал онова нейно… източноазиатско изкуство. Но сега изведнъж интересът му се беше събудил. Може би беше дошъл моментът да научи едно-друго… Защо не? Всеки възглед търпи развитие.
Усмихна се на идеята си, но всъщност съвсем сериозно се беше замислил за това. В края на краищата, за предпочитане беше да умее да се защити сам, отколкото да трепери за кожата си или да се движи, заобиколен от въоръжена до зъби охрана. Не, това не можеше да продължи още дълго.
Неделя, 03.10.2010, 20:09
Вашингтон
Този ден със сигурност беше един от най-вълнуващите в живота на Тайрън, наситен с толкова събития, че Тай се чувстваше преизпълнен. Не се случва често в един и същи ден да возиш на мотора си момичето, в което си влюбен, да участваш във виртуално преследване рамо до рамо с един от най-великите компютърни спецове и… да чуеш от устата на Бела Райт:
– Беше чудесно, Тай… Наистина чудесно. Не ми се искаше този ден да свършва…
Е, да видим дали Менгемето можеше да й предложи нещо, което да се сравни с това!
– Лека нощ, Бела. Надявам се да съм ти помогнал.
– И още как! И, моля те, разкажи ми как е завършило всичко.
– Непременно!
Тайрън вече се готвеше да затвори вратата, когато Бела изведнъж се наведе и го целуна по устата. Всичко стана само за миг, но докато е жив, нямаше да забрави този миг – сигурен беше в това.
– Обади се някой път… – бързо каза Бела. – Можем да излезем някъде… Все ще измислим нещо.
– А Мен… Ле Мот? – заекна Тайрън.
Бела сви рамене.
– Да не съм негова собственост? Лека нощ, Тай.
Тайрън остана още известно време, вперил поглед във вратата на Бела, неспособен да мръдне.
„Обади се“ беше казала тя и тези съвсем обикновени думи придобиха за него дълбок, вълнуващ смисъл.
Когато най-после си тръгна към къщи, имаше чувството, че на раменете му бяха прикачени криле.
Неделя, 03.10.2010, 22:01
Вашингтон
Тони повъртя в ръце старата видеокасета, на обложката на която бяха нарисувани двама мъже, единият от които парираше с хватка „сапу“ своя доста по-едър противник.
– Къде, казваш, намери това?
– В една книжарница в Алабама преди няколко дни. Поръчах си я от уебстраницата, но пристигна едва тази сутрин. Нямам видео и още не съм я гледал…
Според надписа на обложката касетата беше произведена през 1999 г. от фирма „Паладин“. Тони беше чувала за тях. Освен видеоматериалите те отпечатваха и езотерична литература, интересуваше ги всичко нестандартно, загадки и новости от всякакъв характер. Но най-вече бойните изкуства. От техните материали човек можеше да научи десетки начини да се справи с противника си и с подръчни средства – като например кухненски ножове, отвертки, маша…
Обложката беше избеляла и поокъсана, но надписът „Пукулан Пенджак Силат – унищожителното бойно изкуство на Букти Негара – Серак“ още се четеше. Тони се развълнува. Досега не беше чувала за подобни видеозаписи. Това можеше да се окаже наистина много ценно.
– Е, да видим дали видеото ми все още работи. Не съм го включвала от години.
Тони мушна касетата в отвора на видеото, натисна копчето и екранът на телевизора светна.
Тя бързо се настани на дивана до Ръсти.
На екрана дребничкият мъж от обложката вървеше спокойно по една от алеите в парка, когато изведнъж се оказа обкръжен от четирима нападатели. Те наизскачаха иззад храстите, единият от тях извади нож, а другият размаха бейзболна бухалка.
Само след пет секунди и четиримата бяха натръшкани на земята, нашият човек си продължи по пътя. Тони гледаше със затаен дъх. Всичко стана много бързо, щеше да върне лентата назад и да го изгледа отново. Силат не беше от атрактивните бойни изкуства, но определено беше от ефективните.
В следващата сцена гуруто беше в тренировъчната зала, облечен в класически саронг и върху него – черна тениска с отрязани ръкави и с емблема, изрисувана отпред – птицата гаруда, с тигрово лице на гърдите, и под нея – два кръстосани тризъбеца.
Тони се обърна към Ръсти със светнали очи:
– Невероятно е… Толкова съм ти благодарна.
– Знаех си, че ще й се зарадваш – грейна Ръсти.
Ръката на Тони за миг докосна неговата. Обикновен жест на благодарност, ако Тони си беше дръпнала веднага ръката. Но тя не го направи.
Вече беше взела решение.
